Карл Май
Замъкът Родриганда (14)

Четиринадесета глава
Нови примки

Присъствието на гостите внесе в уединения живот на Родриганда оживление и разнообразие. Що се отнася до Мануел, той много се радваше, когато младите хора се отбиваха за половин час в болничната стая да го поразсеят. По някакъв необясним начин чувствуваше нещо да го влече към лейтенанта. Допадаше му също и тихият характер на англичанката и въобще обкръжението на тези хора влияеше благотворно на здравословното му състояние. Тъй като тримата лекари бяха напуснали Родриганда, единствено Стернау се занимаваше с лечението му. В резултат на неговото умение за няколко дни камъкът бе отстранен. Той поясни, че след укрепването на изтощеното тяло може вече да се мисли и за възстановяване на зрението. Това известие зарадва всички обитатели на замъка, изключение правеха само нотариусът, сеньора Клариса и Алфонсо.

За четирима души стана своеобразен навик да предприемат съвместно разходка из парка, която все пак завършваше по двама. Докато графът поемаше от верандата наситения с благоухания въздух, другите се разхождаха с наслада между цветята. Сетне винаги ставаше така, че лекарят се озоваваше до Розета, а лейтенантът до Ейми — обстоятелство, което дори на графа правеше впечатление и го караше да се шегува в мислите си, изпълнен с нежна обич. Мариано чувстваше, че любовта го изпепелява, а Ейми виждаше в младия мъж превъплъщение на своя идеал, без да се замисля в дълбочина и ширина над чувствата, изпълващи сърцето й.

Така мина известно време, без някакво събитие да наруши царящата идилия. Четяха, разхождаха се, от време на време излизаха с каретата, свиреха и Мариано навсякъде се проявяваше като чудесен компаньон. Не се включваше само в музицирането — не умееше да свири на пиано.

Беше привечер, здрачаваше се. Лекарят се намираше в стаята на графа, Розета и брат й бяха на разходка с каретата, а лейтенантът отново беше в галерията, както често правеше, пред портрета, на който толкова приличаше. Сетне влезе в богата библиотека, в която вече бе доста тъмно. Така че не забеляза намиращата се там Ейми. Безметежните часове на сумрака я настройваха към мечтание. Когато чу Де Лотрьовил да влиза, остана спокойно, като мислеше, че само минава оттук. Той обаче не го стори, а се упъти към един от прозорците и се загледа навън в пейзажа, с който гаснещата дневна светлина си вземаше сбогом.

Така минаха няколко минути в дълбока тишина, след което той се обърна, вероятно да си върви, и погледът му попадна върху една испанска китара, висяща на стената близо до прозореца. Взе я в ръка, дръпна няколко акорда и започна да изпълнява един бърз испански танц, при чиито волни звуци Ейми неволно се изправи. В Испания китарата е любим инструмент. Има я в почти всяко семейство и нерядко се срещат хора, постигнали удивително майсторство в тази насока. Ейми също беше слушала такива изпълнители. Но малцина умееха да свирят като лейтенанта. Когато мелодията свърши, Ейми плесна с ръце и възкликна:

— Браво! Та това беше виртуозно изпълнение! А казвахте, че не можете да свирите!

Отначало той се стъписа, ала после се приближи и отвърна:

— Ах, миледи, не знаех, че сте тук. Впрочем преди известно време само казах, че не умея да свиря на пиано.

— А защо не ни дадохте да разберем, че сте такъв артист на китарата?

— Защото си имам свои възгледи за музиката. Тя е предимно изкуство на чувствата, на сърцето, а никой не обича да превъзнася чувствата си открито. С удоволствие слушам и се наслаждавам на даден концерт, но не мога да изразявам публично чувствата си с музика.

— За собствени композиции ли говорите?

— Никога не съм учил ноти. Свиря онова, което ми подсказва фантазията, и го свиря за себе си, не за другите.

— Охо, значи егоцентрик. А пеете ли?

— Да. Каквото ми внуши моментът.

— И никой не бива да Ви слуша? Дори и… аз, мосю?

— Е, добре, миледи, ще Ви изпея нещо. Но какво? Никога не съм учил песни, съчинявам само импровизирано.

— Добре, тогава изпейте една… любовна песен!

— В такъв случай съм принуден да си въобразя, че една дама мисли за мен, на която да посветя тази любов и песен!

— Така да бъде! — съгласи се Ейми развеселено.

— Всъщност има една, за която бих искал да мисля сега, когато пея.

Той я отведе до креслото, на което бе седяла преди малко, и се отдръпна на заден план в помещението, където се настани на един диван. Там цареше такава тъма, че тя не можеше да го различи.

Мина известно време, след което тя чу звученето на струните тихо, сетне по-силно в отделни акорди и тонове, които сякаш се търсеха и накрая се събраха в мелодия. Сега до слуха на Ейми достигна и неговият глас:

Твоята любов крепи мойта вяра,

моето сърдечно упование.

Ако съдбата помисли за раздяла,

небето ще е моето съзерцание.

Ведро, светло, чисто като твоите очи,

от което слънцето ми пророкува,

че ще бъдеш моя ти,

а това е най-висшата наслада.

Едно късо интермецо пренесе мелодията в минор, след което по-високо и раздвижено прозвуча следващата строфа:

Твоята любов крепи моите надежди.

Бъдеще, щастие и светлина е тя.

И ако този рай пред мене се отвори,

да вляза няма да се колебая.

Страдания и болки от минали времена

в забрава и немара ще потънат те.

И към благоденствие и слава

Божията благословия ще ни поведе.

Повторно интермецо сведе до мажорна тоналност. Акордите бяха волни и силни, мелодията се състоеше от плътни, уверени топ мотиви, а и гласът на певеца прозвуча с дълбок гръден тон:

Твоята любов моето битие крепи,

моето върховно блаженство!

Към теб да се стремя ме остави,

навеки да е мое твоето същество.

На моето сърце се довери

на пулса и благоговейната му мощ

слънце си на моите дни

и навред без теб е нощ!

Песента отзвуча и в тъмното помещение задълго настъпи дълбоко мълчание. После Мариано бавно се приближи откъм задната част и окачи инструмента на мястото му.

— И тъй, миледи? — попита той.

— Тази песен по-рано не е съществувала? — произнесе Ейми. — На момента ли я съчинихте и композирахте?

— Да.

— Но Вие сте истински поет! Мога ли да узная още нещо? На кого беше посветена песента?

— На вас!

Едва бяха произнесени тези думи и тя се намери притисната в обятията му. Сетне той сложи ръка на косите й и продума:

— Бог да Ви благослови, миледи! Аз Ви обичам, ала все още нямам право да говоря за тези неща. По-късно ще Ви издиря в Мексико или в което и да е друго кътче на земята, за да получа щастието, което мога да намеря единствено при вас.

Една продължителна целувка опари устните й, срещу която не се възпротиви, и той напусна библиотеката. Тя се заслуша в заглъхващите му стъпки, след което се отпусна на стола и дълго остана, хлипайки от щастие и радост.

По-късно англичанката долови трополенето на каретата. Розета и Алфонсо се връщаха. По пътя бяха срещнали пощальона и получили от него няколко писма и вестници. Те бяха раздадени на получателите. За адвоката също имаше писмо, то носеше пощенския щемпел на Барселона и гласеше:

„Сеньор!

Току-що пристигнах с моята «Пендола». Пътуването донесе много пари. Очаквам Ви в най-скоро време, тъй като искам да използвам сезона и да отплавам отново в морето.

Хенрико Ландола“

Писмото достави голяма радост на Кортейо. Той тутакси се отправи към съмишленицата си и едва затворил вратата зад себе си, извика:

— Клариса, радостна новина!

Тя се надигна от дивана, на който седеше, и се обади:

— Радостна? Нека чуем. В продължение на доста време научавахме само събития, кое от кое по-печално. Какво е, което ми носиш?

— Ландола е пристигнал благополучно в Барселона и уведомява, че е свършил добра сделка.

— Ще отскочиш ли до Барселона?

— Не, ще поканя капитана да дойде в Родриганда. Положението ни сега тук е толкова опасно, че и ден не мога да отсъствам. Впрочем получих знак, че капитано на разбойниците е тук. Иска да говори с мен към полунощ.

— Ах — възкликна Клариса, — хрумна ми една идея! Сега можем да узнаем дали лейтенантът има връзка с капитано. Ако той принадлежи към шайката, капитано няма да пропусне възможността да говори с него. Трябва да наблюдаваме дали няма да отиде още днес в парка.

— Чудесно хрумване! Аз ще наблюдавам предимно слугата на лейтенанта, защото е логично да се помисли, че капитано ще се обърне към него, а не непосредствено към офицера, което ще е доста очебийно.

Кортейо тръгна и да бе искал, нямаше да избере по-подходящ момент. Докато той слизаше по стълбите, хусарят бързо ги изкачи и изчезна в стаята на лейтенанта.

— Охо, това май е достатъчно — промърмори адвокатът. — Тази припряност предполага нещо необичайно в ежедневието. Ще пълзя, ще дебна, но ще разбера.

Той мина през портала и слезе по външното стълбище, осветено от два големи фенера. От двете страни растяха гъсти цветни храсти, сред които не бе трудно човек да се укрие. Кортейо пропълзя между тях и се просна на земята, така че не би могъл да бъде видян. Той обаче щеше да забележи всеки, който напуснеше замъка и се отправеше към парка или гората.

Кортейо трябва да бе лежал повече от половин час, когато долови дрънкане на шпори. Лейтенант Де Лотрьовил излезе от входа, огледа се предпазливо, сетне се спусна бързо по стълбището и се насочи към гората.

— А-а — откъсна се от устните на адвоката. — Значи все пак!

Сега трябва да разбера мястото на срещата!

Той се измъкна от скривалището, заобиколи осветеното от фенерите пространство и забърза след лейтенанта. Последният не си даваше труда да заглушава шума на крачките си. Играеше си ролята на офицер, тъй че ако случайно имаше някой в парка, да не го сметне за интригант. След известно време лейтенантът сви по един страничен път, който водеше до усамотена брезова хижичка.

— Точно така! — промърмори нотариусът. — Ще се срещнат в брезовата къщичка. Познавам мястото по-добре от тях и ще съумея да ги подслушам.

Той не продължи след лейтенанта, а бързешком пое по една открита тревна площ, сетне прекоси малка брезова горичка, шмугна се в рехав храсталак и накрая се озова до къщичката. Обграждаше я гъсталак. Беше малка, изградена от тънки стебла, вследствие на което можеше да се чуе всяка дума, стига да не бе произнесена твърде тихо. Да, действително се чуваше говор. Най-напред долови съвсем ясно гласа на капитано, който запита полугласно:

— И така, значи живеем в замъка?

— Да! — отвърна глас, принадлежащ несъмнено на лейтенанта.

— Как успя тъй добре и бързо да го постигнеш?

— Имах щастието, за теб, капитано, по-скоро нещастието да освободя контесата и приятелката й от двама мъже, които ги бяха нападнали.

— Я гледай ти? Че кои ли са пък? Да не би освен нас, из тия места да се подвизават и други бандити? Незабавно ще сложа край на занаята им.

— Няма да го сториш по две причини. Първата е, че аз вече прекратих занаята им, а втората — не бяха непознати, а наши хора.

— Demonio! Кои бяха?

— Хуанито и Бартоло.

— Невъзможно! Нима са се одързостили да оскърбят контесата?

Настъпи кратка пауза, след което капитанът избухна:

— Тъй значи, нападнал си двама от своите другари! Знаеш ли какво наказание те очаква?

— Смърт — отвърна Мариано спокойно. — Но в случая няма от какво да се опасявам. Да не би ти да си заповядал на онези двамата да нападнат контесата?

— Не.

— Е, тогава просто съм ги наказал.

— Имаш ли това право? Само аз като главатар мога да налагам наказания.

— Единият беше навлякъл черна капуцина, а лицето на другия бе намазано със сажди.

Отново настъпи кратка пауза. Сетне лейтенантът се прокашля нетърпеливо и решително заяви:

— В никой случай не мога да ги считам за свои другари. Аз не съм член на твоята банда. Ти ме прие и отгледа. При вас съм от много време, ала не си се сетил да поискаш от мен да положа клетва. Тъй че не можете да ми търсите и най-малката отговорност.

— Добре, остави, в най-скоро време ще я положиш.

— Съмнявам се дали ще го сторя.

— Момче! — полека каза капитано и подсвирна учуден, че се натъква на подобна непокорност. — Това ли ти е благодарността за добрините, които съм ти оказал?

— По-добре не споменавай добрините си! — произнесе горчиво лейтенантът. — Добрина ли наричаш да откъснеш насила едно дете от родителите му и да го пратиш сред разбойници?

Скритият подслушвач наостри уши.

— Ах, той е! И дори знае, че е бил отвлечен!

Капитано също остана изумен. Запита сърдито:

— Откъснат от родителите? Насила? За кого се отнася всичко това?

Мариано осъзна, че не е постъпил много умно и се е увлякъл твърде далеч. Предпазливостта изискваше да не се издава, че е попаднал на следа. Но веднъж подведен от ожесточението, можеше да върви само напред, поради което отвърна:

— За мен и никой друг!

— Хм, значи смяташ, че си бил отвлечен? — попита капитано предпазливо.

— Отвлечен и подменен!

— Да, възможно е. Но аз с какво съм съпричастен? Намерих те на открито и до ден-днешен нямам представа кой те е подхвърлил.

— Не лъжи, капитано! Ти самият си този, който ме е отвлякъл! — кресна гневно младият мъж.

— Аз? Докажи! Кълна се, че не съм те отнел аз от родителите!

— Е, да, в това действително можеш да се закълнеш, тъй като друг ме е отвлякъл, но е станало по твоя заръка. Нима не познаваш един мъж, който се нарича Тито Сертано? Родом е от Матаро.

— Demonio! Кой ти спомена това име?

— По-нататък: Известна ли ти е странноприемницата „Ел Омбре гранде“ в Барселона? През нощта на първи срещу втори октомври 1830 в нея едно момче е било подменено с друго.

— Кой ти повери тези сведения?

— Това си е моя тайна!

— Искам да ми дадеш отговор! Пратих те в Родриганда да наблюдаваш Гаспарино Кортейо и оня другия, а не да плетеш интриги против мен, при туй лишени от основание. Ето защо искам да знам кой ти е надрънкал тези лъжи!

— Не позна!

— Ще го узная, защото имам власт да те принудя!

— Хайде де!

— Да не мислиш, че можеш да ми се противопоставяш? Тогава ще те убедя в противното. Заповядвам ти незабавно да тръгнеш за пещерата!

Младият мъж се изсмя тихо и отвърна:

— Виж, това няма да направя!

— Значи така, открито неподчинение! — изсъска капитано.

— Да! — засмя се повторно Мариано. — Оставам тук. Какво би си помислил граф Родриганда за мосю Де Лотрьовил, ако той изчезне като някой измамник под прикритието на нощта и мъглата? Впрочем в Родриганда страшно ми харесва и… — добави той натъртено — се чувствам така, сякаш принадлежа към графското семейство.

— Да те принудя ли искаш, Мариано? Или ще заявиш още сега, че ще се подчиняваш, или ще те пронижа!

— Чуй по-напред какво ще ти кажа! Капитано, към теб не тая никаква ненавист — начена Мариано спокойно. — Вярно, ти ме откъсна от земята, където дървото на моя живот започваше да пуска корени, но с твое разрешение и подкрепа усвоих всичко необходимо, което изисква принадлежащото ми място. Ето защо не съм жаден за отмъщение и ще река: Ние сме квит! Какво ще предприема още не зная, но зная едно — при вас няма да се върна. Да ме принудиш не можеш. По ловкост и сила те превъзхождам, а и хитростта нищо няма да ти помогне.

— Наистина ли? — подигра се главатарят. — А ако уведомя графа, че си разбойник?

— В такъв случай първата му работа ще бъде да ме запита къде са другарите ми и аз ще дам нужната информация.

— Подлец! — избухна главатарят.

— Остани спокоен, капитано! Докато от твоя страна не ме заплашва нищо, ще мълча. Познаваш ме и знаеш, че можеш да разчиташ на думата ми. Клетва за вярност не съм ви давал и опитате ли да ме принудите да го сторя било със сила или хитрост, ще ви считам за свои неприятели и не очаквайте да ви защитавам. Това е, което имах да ти кажа.

— Решението ти твърдо ли е?

— Твърдо! Хей, капитано! Очите ми са добри и въпреки тъмнината виждам ясно, че вадиш нож. Ти обаче не видя, че през целия тоя дълъг разговор имах в ръката си запънат револвер. Преди ножът ти да ме е достигнал, ще бъдеш труп. Момчето стана мъж и трябва да ти кажа, че и действията му са на мъж. Остани със здраве, капитано!

Подслушвачът чу лейтенанта бързо да се отдалечава.

— Мариано! — извика главатарят повелително.

Отговор не последва.

— Мариано! — провикна се той повторно. Сега обаче тонът не бе повелителен, в него се прокрадна нотка на страх.

И този път не последва отговор, чуваше се само как стъпките глъхнат в далечината.

— За Бога, тръгна си! — процеди капитано. — Смята да се откопчи, но няма да му се удаде. Хвана ли веднъж някого, държа го здраво. Проклета беше идеята да пратя тъкмо него в Родриганда! Кой ли го е информирал? Непременно трябва да узная!

Той напусна с бавни крачки брезовата къщурка и се изгуби сред храсталаците на парка. Сега и адвокатът можеше да напусне скривалището си без риск да бъде чут. Върна се обратно в замъка и отново се упъти към приятелката си, която го очакваше с нетърпение. При нея беше и Алфонсо, и двамата се стреснаха, като чуха, че хусарският лейтенант в действителност е онова отвлечено момче.

— Боже мой, какво да правим? — запита Клариса. — Значи човекът вече подозира кой е!

— Подозира, както подразбрах от намеците му — потвърди адвокатът.

— Но тогава ние седим на вулкан, който всеки момент може да изригне — обади се Алфонсо възбудено. — Мошеникът трябва час по-скоро да бъде обезвреден.

— Какво разбираш под обезвреден, сине мой? — попита нотариусът.

— Мъртъв! Само мъртвият мълчи, а в тази игра сме заложили толкова много, че би било слабост от наша страна да пощадим един човек, който е твърде опасен за нас. Впрочем той е само един бандит и неговото премахване може да се окачестви като заслуга към отечеството, което застрашава.

Клариса кимна одобрително. Адвокатът обаче рече замислено:

— От само себе си се разбира, че трябва да бъде обезвреден. Дали ще бъде убит или отстранен по някакъв друг начин, ще се реши от разговора ми с капитано. В полунощ ще узная дали носи страхове или надежди.

Майка и син бяха принудени да се примирят с това решение. Малко преди да удари полунощ, нотариусът отново излезе в парка. Имаше едно скрито местенце, където обикновено се срещаше с капитано. Последният вече беше там, изпълнен с очакване.

— Дадохте знак да дойда — заговори Кортейо. — Това ми е приятно, тъй като ми спестява едно ходене до планината. И без туй щях да Ви потърся.

— По каква работа? — попита главатарят сдържано.

— И още питате? — удиви се привидно нотариусът. — Натоварих Ви с една задача, която и досега не е свършена, понеже ми изпратихте не мъже, а баби.

— Ето един упрек, чиято справедливост не мога да не призная — отвърна главатарят. — Нека не си играем на криеница, сеньор, а да уредим по-накратко нещата. Искате да кажете, че поръчката, която ми дадохте, е все още в сила?

— Това се подразбира! Дори изисквам да се изпълни час по-скоро.

— Добре, тогава нека Ви кажа условията си.

— Условия? Мисля, при последното ми посещение вече се споразумяхме за условията.

— Оттогава конюнктурата се промени. Аз се осведомих какво се е случило. По Ваша изрична заповед лекарят е бил нападнат само с ножове.

Нотариусът отвърна малко нервирано:

— Не. Така нареди Бартоло.

— Не лъжете! — сряза го главатарят. — Желанието Ви е било да избегнете всякакъв шум и сте забранили на хората ми да стрелят. Прав ли съм или не?

— Не сте прав.

— Ба! Зная какво говоря и няма да се оставя да бъда заблуден. Бартоло и Хуанито са били убити при друга работа. Какво им е хрумнало да нападат контесата за мен е загадка, все пак приемам, че в случая не носите вина. Ала за смъртта на онзи, чийто труп бе изнесен съдебно от парка, сте виновен единствено Вие. За него ще ми наброите още двеста дурос, след което ще се заемем със задачата.

— Искате невъзможното!

— Ще се уверите, че е възможно, и още как. Кълна се, че от иска си няма да смъкна и дуро.

Нотариусът се позамисли. После бавно и предпазливо захвана:

— Вероятно бих се съгласил с този иск, ако и Вие, от своя страна, ми окажете една услуга. Освен лекаря, на пътя ми е застанал още един.

— Охо! Който трябва да изчезне? Кой е?

— Един офицер.

— Caramba, става любопитно! В кой гарнизон се намира сеньорът?

— В момента не е в гарнизон, а в отпуск и не е испанец, а французин.

— Къде се намира?

— Тук, в Родриганда.

— И как се казва?

— Алфред де Лотрьовил.

— Алфред де… хм! — изръмжа главатарят. — Не го познавам.

— Така и мислех — забеляза нотариусът иронично. — Впрочем независимо че Ви е непознат, имате стари сметки за уреждане с него. Той е същият, който очисти Бартоло и Хуанито. Няма ли да се позаинтересувате от него?

— Да се позаинтересувам? И през ум не ми минава! — ядоса се капитано. — А Вие каква работа имате с него?

— Та нали вече казах. Изпречил се е на пътя ми. Ще се ангажирате ли с тая сделка? А ако не мога да разчитам на вас, ще се обърна към някой друг, който сигурно по-добре ще се оправи от вас и хората ви.

— И с когото ще се позапозная! Аз не търпя никаква конкуренция, сеньор! Между другото този французин вече ми принадлежи, тъй като е нападнал двама от хората ми. Който се бърка в занаята ми, ще си има работа с мен. Отбележете си го!

— По-кротко, по-кротко! Означава ли това, че момъкът се намира под Ваша закрила?

— Не — отвърна главатарят, — означава тъкмо обратното, че си е навлякъл моето отмъщение и аз ще се заема с него. Той ще изчезне!

— Казано с други думи, ще умре?

— Да умре? Не, в никакъв случай. Имам предвид нещо друго, но давам думата си, че повече няма да Ви досажда.

Нотариусът знаеше коя е причината. Той обаче не допусна разбойникът да го разбере и отвърна:

— Вярвам Ви, капитано. Ще Ви дам двеста дурос за убития, но искам немецът да умре и французинът да изчезне.

— Да бъде волята Ви, но ще наброите за немеца остатъка от петстотин дурос и ще внесете още толкова за французина.

— Добре, ще ги имате, след като си свършите работата!

— Имам нужда от парите в момента. Платете половината!

— В себе си нямам пари. Изпълнете задълженията си и ще получите цялата сума! Ако това не Ви устройва, отказвам се от сделката.

— Щом така стоят нещата, ще се съобразя — рече колебливо главатарят. — Но не мислете, че ще ме измамите макар и с едно-единствено дуро!

— Кога ще я подхванете тая работа?

— Скоро. Денят не може да се определи така лесно. Имате ли още нещо да ми кажете? Не? Значи за днес приключихме. Сбогом, сеньор!

— Лека нощ!

Бандитът изчезна, а нотариусът закрачи бавно към замъка.

— Ха-ха-ха! — изсмя се той тихо и подигравателно. — Мислиш, че можеш да ме измамиш, стари лицемере, ала няма да ти се удаде. Аз ще те изпреваря и ще поема нещата в свои ръце!

На другата сутрин Елвира влезе в стаята на Стернау да му поднесе кафе.

— Благодаря, сеньора — отказа той. — Дайте ми чаша мляко, не бива да пия кафе.

— Не бива да пиете кафе? — изуми се тя. — Да не би да не се чувствате добре, скъпи сеньор?

— Напротив. Но има нещо друго. Предстои ми да свърша работа, която изисква напълно спокойни нерви, а Вие знаете, че кафето възбужда кръвта.

— Тогава трябва да е много важна!

— Така е. Молете Бога да успея, сеньора! Ще оперирам очите на нашия добър граф Мануел.

Елвира плесна стреснато с ръце, при което подносът за кафе се понесе към земята.

— Ще му оперирате очите! — възкликна тя. — О, Боже! Наистина ли?

— Да. Но какво сторихте с подноса?

— Нямаше как да плесна с подноса в ръце! Така ще каже и Алимпо, затуй го оставих да падне.

— Все пак можехте преди това да го оставите на масата. Между другото ще помоля вас и управителя да се погрижите в замъка да се съблюдава най-голяма тишина. След операцията прозорците на болничната стая да бъдат незабавно затулени. Обърнете се към контесата да се разпореди за необходимото! А сега ще Ви помоля за млякото си!

— Да, да, веднага ще го получите, сеньор. О, какво ли ще каже моят Алимпо, като чуе за операцията! Бързам, тичам, вече летя! Нека Бог даде благословията си за успеха!

Елвира остави временно счупената посуда да си лежи на земята и напусна стаята с движение, което нарече „летене“, но което приличаше по-скоро на „търкаляне“.

Когато по-късно лекарят влезе в приемната, беше обсипан от присъстващите с бурни въпроси.

— Истина ли е, сеньор, че днес милостивият граф ще бъде опериран? — запита Клариса.

— Да.

Тогава Алфонсо приближи със смръщена физиономия към Стернау и произнесе рязко:

— Сеньор, изисквам от вас да обмислите още веднъж нещата. Убеден ли сте, че операцията ще бъде успешна?

— Не, но се надявам.

— Надявате се! Значи пристъпвате към едно толкова важно начинание само въз основа на някаква смътна надежда. Чувствате ли се отговорен пред Бога и съвестта си?

— Да — гласеше сериозният, уверен отговор.

— Като син на болния ще искам поне да Ви асистират няколко изтъкнати хирурзи!

— Нямам никакво желание да повтаряме предишната сцена, която за щастие мина благополучно. Впрочем за мен е меродавна волята на Негова светлост, тъй че мнението на друга личност не ме интересува!

— Охо! Кой заповядва тук? — кипна Алфонсо. — Все пак смятам, че моето мнение е по-важно от на всеки друг!

— А аз като водещ делата на Негова светлост съм свикнал да изслушват и мен! — добави Кортейо.

Стернау махна пренебрежително с ръка и отвърна натъртено:

— Сеньори, напомням ви, че лекарят е този, който заповядва, никой друг! Операцията ще започне след десет минути. Всичко е подготвено и аз ще взема мерки да се предотврати всякакво смущение.

— Ще видим! — извика Алфонсо.

— Да, ще видим! — прозвуча отговорът. — Обръщам Ви внимание, че и най-малкото вълнение може да се окаже фатално за графа и ще Ви държа отговорен за всичко, което би могло да се случи!

— Ние ще присъстваме на операцията! — заяви Алфонсо.

— Наистина ще имам нужда от няколко помощника, но не от такива, на които не се нрави оздравяването на Негова светлост и ще трябва следователно да навиквам. Контеса Розета, мога ли да Ви помоля да ми асистирате при операцията?

— О, с най-голямо удоволствие, стига да е по силите ми! — даде съгласието си тя.

— Няма да бъде извън възможностите Ви. Необходима е женска помощ. Може би и лейди Ейми ще бъде така добра да се присъедини към вас?

— Благодаря, че ме удостоявате с доверието си! — отговори англичанката в знак на съгласие.

— А аз? — обади се Клариса.

— Вас няма да обременявам, сеньора! — заяви Стернау студено. — Нервите Ви са твърде лабилни. При вида на моята рана така Ви прилоша, че се наложи да Ви подкрепя. Как ще издържите през цялото време на операцията!

— Аз обаче решително настоявам да присъствам! — обяви Алфонсо.

— А аз решително отказвам. Не се нуждая от зрители. Само един-единствен мъж ще помоля за малка услуга. Сеньор Де Лотрьовил, мога ли да се обърна към вас?

— На Вашите услуги — отговори Мариано.

— Убеден съм, че ще изпълните молбата, която ще изложа. Знаете ли кои са прозорците от стаите на Негова светлост?

— Да.

— Тогава ще Ви помоля да патрулирате под тези прозорци по време на операцията. Вашето присъствие за мен е най-добрата гаранция, че от тази страна няма да очаквам изненади.

Лейтенантът се поклони с поглед, изпълнен с разбиране, и каза:

— Досещам се какво имате предвид и за мен е удоволствие да се поставя на Ваше разположение и чест да поема закрилата на начинание, което ще върне зрението на един благороден мъж.

— Чест? — иронизира Алфонсо. — По-скоро е позор да се мъкнеш като куче на синджир след някакъв си лекар.

С две бързи крачки Мариано пристъпи към него и запита:

— Ще си вземете ли незабавно думите назад?

— Не! — гласеше гневният отговор. — Дори ги повтарям!

— Много добре, тогава ще ми дадете онзи отговор, който е приет между кабалероси!

— Вие? Кабалеро? — извика Алфонсо. — Та Вие сте…

Подставеният дон Алфонсо не можа да продължи, защото Гаспарино Кортейо прекрачи бързо към него и сложи здраво ръка на устата му.

— Спрете, графе! — предупреди той. — Сега не е времето, нито мястото за подобен разговор.

— Такова е и моето мнение — обади се и лекарят. — Впрочем, сеньор Де Лотрьовил, ако се нуждаете от секундант, на драго сърце се поставям на Ваше разположение. А сега моля дамите да ме последват.

Двете девойки бяха така объркани и стреснати, че го последваха безмълвно. Лейтенантът също излезе, без да удостои с поглед останалите. Те изчакаха мълчаливо, докато затихнат стъпките им, след което нотариусът се сопна:

— Безумецо! Едва не издаде всичко!

— Какво щеше да навреди? — изяви гнева си Алфонсо. — Каква наслада би било да се видят физиономиите на тези хора при известието, че оня пришелец е разбойник!

— А каква наслада би било при неговото известие, че ти всъщност заемаш мястото му. Той не храни само голи подозрения, а го знае и единственото, което още иска да разкрие, изглежда, е твоят произход. Ще се погрижа да не ни създава повече пречки.

— А лекарят? — вметна ядно Клариса. — Не се ли държи сякаш е господар на Родриганда?

— И как предвидливо се обезопаси да не го смущават! — избоботи нотариусът. — И все пак на лечението трябва да се попречи. Той самият каза — всяко вълнение би могло да бъде опасно за болния. О, ние ще се постараем да предизвикаме вълнение, достатъчно голямо, за да компенсира операцията.

Докато из приемната се носеха тези враждебни слова, лекарят влезе при графа, придружен от двете дами. Той постави двама слуги пред вратата на вестибюла и я заключи. Графът вече го очакваше и отвърна ласкаво на неговия поздрав.

— Кого ми водите, сеньор? — попита дон Мануел, като чу леките стъпки на момичетата.

— Контеса Розета и лейди Ейми, на чиито ръце мога да разчитам повече от всяка друга помощ.

— Благодаря, докторе! Вие откликнахте на моето сърдечно желание. Къде е синът ми?

— В приемната и помоли да го извините. Налага се да се лиша от присъствието му.

— Ще бъдат ли дамите достатъчно твърди, сеньор?

— Мисля, че в това отношение можете да бъдете спокоен. Те ще ми оказват само дребно съдействие. А сега позволете да Ви запитам в какво настроение се намирате?

По лицето на графа премина светла, доверчива усмивка и той отговори, сключвайки ръце:

— Посъветвах се със себе си и Бога и без колебание предоставям съдбата си във Вашите ръце. Сънят завладява тялото, ала през туй време духът се занимава с онова, което човек чувства, мисли и върши наяве. Присъни ми се, че ми върнахте зрението. Видях красивия Божи свят, погледнах лицето на моето добро дете, видях също така и вас, и лейтенанта… но — добави той с въздишка — не видях моя син, а някакъв чужд човек, чието лице и говор не познавах. Какво правите там? Чувам звънтене.

— Това са инструментите ми.

— Тези инструменти не ме плашат. Те са помощници на Вашия дух и умение и аз трябва да ги обичам и да им имам доверие. Кога можем да започнем?

— Веднага.

Стернау придаде необходимото положение на кушетката, на която щеше да легне графът, подреди удобно инструментите си и поясни на дамите в какво се състои помощта, която очаква от тях. След като се убеди още веднъж, че нищо не е пропуснато, той отиде до прозореца. Розета прегърна нежно баща си и няколко едри сълзи се отрониха от очите й, докато му прошепваше:

— Татко, той се моли.

— Чувствам го — отговори също така тихо графът. Освен тримата съзаклятници, в този момент в замъка едва ли имаше човек, който да не се моли от дъното на душата си за успеха на това трудно начинание.

И лейтенантът, крачещ тихо под прозорците, неволно бе сключил ръце.

— Господи Боже — шепнеше той пламенно, — бъди милосърден! Върни отново слънчевата светлина на болния и аз ще те славя вовеки. Амин!

Беше минал половин час, откак Мариано бе застъпил на пост, когато младият граф излезе от портала. Беше екипиран за лов и държеше каишките на две кучета. Слугите поклатиха глави — как му дава сърце да отиде на лов в момент, когато се решава съдбата на баща му.

Тъкмо минаваше край лейтенанта и забеляза на върха на едно дърво кацнала врана. Тутакси вдигна двуцевката до рамото си и се прицели.

— Каква хубава цел! Внимавайте за птицата, Плутон, Полукс! Донесете!

— Мерзавецо! — прозвуча един глас до ухото му. Повече не чу, в главата му нещо забушува и зашумя. Пред очите му падна кървава пелена, остана без въздух.

С няколко скока Мариано се бе озовал до него, стисна го с едната ръка за гърлото, а с другата изтръгна пушката. Под силен юмручен удар негодникът се строполи беззвучно на земята. Няколко слуги видяха сцената и дотърчаха. Сред тях беше и кастеланът.

— О, Санта Мадона, той искаше да стреля! — проплака храбрият Алимпо. — Искаше да сепне сеньор доктора! Така ще каже и моята Елвира. Какво да правим с него?

— Нищо — отвърна лейтенантът. — Ако му посегнете, по-късно ще ви отмъсти!

— Значи не е умрял както трябва?

— Не. Само му излезе въздухът.

— Ах, ако беше мъртъв… ах… ах… това щеше… това щеше да е много жалко за младия господар!

Много добре се виждаше, че всъщност добрият управител искаше да каже тъкмо обратното.

— Не се безпокойте за него! Ще го отнеса на място, където няма да има възможност да създава неприятности.

Лейтенантът вдигна Алфонсо, отнесе го в замъка и се спусна в подземието. Напъха го в един зимник, заключи грижливо, измъкна ключа и се отправи отново към поста си.

Само няколко мига по-късно управителката бе повикана от контесата в стаите на графа. Когато влезе с нечути стъпки в болничната стая, графът седеше в едно дълбоко тапицирано кресло, а лекарят го превързваше.

— Всичко да се затули — нареди Стернау. — До този момент светлината ми бе необходима. Но сега трябва да се покрият дори светлите стени… ала без всякакъв шум!

В помещението още се носеше миризма на хлороформ. Лицето на графа, доколкото позволяваше да се види, бе мъртвешки бледо. С тих, но твърд глас той запита:

— Докторе… успяхте ли? Мога ли да се надявам?

— Хм, да.

— Малко?

— Това зависи най-вече от вас — никак, малко или много. Само Ви моля да бъдете съвсем спокоен, дон Мануел. Утре ще мога да Ви кажа повече.

Графът въздъхна тихо. А Розета сграбчи ръката на лекаря и нечуто от баща си прошепна:

— Моля Ви, бъдете искрен към мен!

Лицето на лекаря се озари от горда радост. Гърдите си поеха дълбоко дъх на облекчение и той отвърна също така шепнешком:

— Операцията е сполучлива!

— О, Боже мой, ще вижда ли?

— Да! Шт, тихо! Радостта е също толкова опасна, както всяко друго вълнение.

Розета не можа да се сдържи. Въпреки присъствието на приятелката и кастеланшата, тя го прегърна и поднесе устни за лека целувка.

Виждайки тази сцена, добрата Елвира едва не изрази с вик изненадата си. За щастие успя да се сдържи и се утеши с мисълта: „Моят Алимпо трябва да го узнае. О, света Лаурета, толкова ще се чуди и радва!“

Лейди Ейми също бе удивена. След малко лекарят напусна стаята и отиде да освободи лейтенанта.

— А, свършихте ли, сеньор? — попита Мариано, като забеляза лекаря. — И как е… всъщност виждам, че не е необходимо да питам. Очите Ви ясно говорят, че сте щастлив.

— Операцията беше по-успешна, отколкото очаквах. Но пред болния още не бива да се споменава. Каква е тази пушка?

— На дон Алфонсо е, когото съм затворил — поясни мрачно Мариано.

— Затворил сте го? Защо?

Лейтенантът разказа инцидента, а лекарят го изслуша с нарастващ гняв.

— Що за човек! — извика той. — Каква гадост! Не може и дума да става за непреднамереност! И това го прави син на баща!

Мариано понечи да възрази, ала се сдържа и замълча. Лекарят продължи:

— Какво възнамерявате да правите с него?

— Решението предоставям на вас, сеньор. Вие най-добре знаете какви можеха да бъдат последствията от постъпката му.

— Ако беше стрелял, много бе възможно графът да излезе от упойка и операцията да стане опасна. Сега обаче… хм, заведете ме при него! Искам да поговорим.

Слязоха до зимника и лейтенантът отключи. Алфонсо беше чул идването им и стоеше зад вратата. Той поиска да се нахвърли с юмруци върху Мариано, ала лекарят го хвана за ръцете и стисна така здраво, че онзи едва можеше да мръдне.

— Разбойници! Бандити! — скръцна със зъби.

— Не ругайте! — предупреди Стернау. — Каквото и да каже човек като вас, не може да ни засегне. Ще Ви освободим. Преди това обаче искам да разменя няколко думи с вас.

— Пръждосвайте се, мошеници! Ще наредя да ви изритат през вратата!

— По-спокойно! Няма да Ви освободя, преди да сте ме изслушали търпеливо.

— Тогава говорете! — обърна се Алфонсо заповеднически към лекаря.

— Искам да Ви кажа, че Вашето поведение ми се струва твърде подозрително. Вярно, че не мога да проникна до същността на причината, но ако се приближите до Вашия баща преди да съм разрешил или при най-малкия опит да му навредите, ще публикувам поведението Ви във вестниците и ще Ви предам на съда!

— Ами сторете го, сторете го! — извика измамникът надменно. — Сетне ще наредя да нашибат и двама ви!

За лейтенанта това вече бе прекалено. Той бе възнамерявал да съхранява най-строго тайната си, ала сега все пак не съумя напълно да се овладее. Сложи ръка на рамото на Алфонсо и заговори:

— Само посмей да изречеш още една такава закана и ще те просна на земята! Нима мислиш, че няма защо да се страхувате от съда ти и твоите безупречни родители? Нека прокурорът реши дали действително си роден граф Де Родриганда и Севиля! А сега върви по дяволите!

Той нанесе такъв страхотен удар на Алфонсо, че оня полетя из ръцете на лекаря към зида. След туй залитна обратно, но все пак бързо се съвзе и хукна по стълбите.

— Боже мой, какво беше това? — запита лекарят. — Този човек не е ли син на граф Мануел?

Едва сега младият мъж осъзна грешката, която бе допуснал. Потърка с ръка пламтящото си чело и попита:

— Сеньор, можете ли да мълчите?

— Да — отвърна Стернау просто и сърдечно.

— Вие сте истински мъж. Искате ли да бъдете мой приятел?

— С най-голямо удоволствие! Ето ръката ми!

— Изпълнете ми тогава една молба! — помоли Мариано, разтърсвайки десницата на лекаря. — Засега още не давайте гласност на онова, което чухте!

— Добре, ще мълча, но при условие че като Ваш приятел по-късно ще мога да разчитам на Вашето доверие.

— Ще можете, да, за Бога, ще можете, сеньор.

— В такъв случай нека временно оставим тази работа на мира, въпреки че изцяло обсеби мислите ми. А сега да побързам при графа, понеже очаквам Алфонсо да е отишъл, за да съсипе плодовете на моя труд.

За щастие очакванията на Стернау не се оправдаха. Алфонсо беше отърчал директно при сеньора Клариса.

— Майко — провикна се той още с влизането си, — изпрати незабавно да повикат татко! Случи се нещо нечувано.

Клариса се изправи сащисано от мястото си.

— О, добри небеса, каква непредпазливост! — ядоса се тя. — Разкрещял си се, сякаш никой не може да те чуе. Какво толкоз се е случило?

— Безчовечност, каквато няма втора, безпримерна подлост!… Камериерката ти не беше в антрето, сам ще отида да доведа татко.

Алфонсо излезе стремително, върна се след малко с нотариуса и разказа какво го бе сполетяло. Старите се изплашиха не на шега.

— Какво да правя? Кажете ми! — извика Алфонсо все още възбуден.

Нотариусът се надигна и заговори сурово:

— Мълчи, само трябва да мълчиш! Допуснал си ужасна грешка. Кой ти нареди да стреляш под прозореца на графа, а? Подхвърляш и нас, и целия ни план на опасност. Не виждам друго спасение, освен час по-скоро да тръгвам за Барселона при капитан Ландола. Току-що получих една телеграма, че не може да дойде, тъй като трябва да надзирава разтоварването на стоките. Кормчията, чието задължение всъщност е тази работа, се разболял.

— Кога ще тръгнеш? — попита Клариса.

— Най-много до половин час. Но искам послушание, Алфонсо. Чуя ли за друго подобно недомислие, измивам си ръцете от теб. Ясно ли е, момче? Сега върви!

Алфонсо не очакваше такова отношение. Така баща му още не беше разговарял с него. Напусна стаята, без да се осмели да противоречи.

Три дни по-късно Стернау и лейтенантът бяха излезли да се поразходят в ранните утринни часове из парка. През тези дни лекарят не бе напускал нито за миг графа и сега за пръв път излизаше да подиша малко свеж въздух. Пред една цветна леха срещнаха кастеланшата, която береше цветя в престилката си.

— Добро утро, сеньори! — провикна се тя още отдалеч. — Погледнете тези великолепни рози! Да, за днешния ден трябва да се откъснат най-красивите, така каза и моят Алимпо.

— С какво е свързан днешният ден? — попита Стернау.

— Как? Нима не знаете — слиса се тя, — че днес е рожденият ден на нашата обична милостива контеса?

— А-а! Наистина ли? О, но тогава трябва да й се пожелае много щастие.

— Ама разбира се! Тя отдавна е вече на крак. Милостивият господар също е буден и преди малко ме прати в градината. Иска да я дари в своята стая.

— На мен нищо не е казал! — рече лекарят.

— Навярно е искал да изненада и вас. Подаръците пристигнаха вчера. Елате горе, сеньор, можете да ми помогнете да подредя цветята.

Пет минути по-късно Стернау се намираше при графа и се зае да помага при нареждането на богатите дарове. После сеньора Елвира отиде да доведе Розета. Стернау поиска да се оттегли, ала графът не позволи.

— Останете, докторе! — помоли. — Вашето присъствие удвоява радостта ми.

Контесата се появи. Носеше семпла бяла рокля. Протегна ръка на двамата мъже, зарадва се по детински на сюрприза и благодари на баща си със сърдечна прегръдка.

— Елвира ме уведоми, че и Вие сте се постарали да ме зарадвате. Благодаря Ви — обърна се тя сега към Стернау.

Той притегли ръката, която Розета повторно подаде, към устните си и отвърна:

— Това, което сторих, е дреболия, но ако ми позволите, ще дръзна да почета този ден с един истински дар. Може ли?

Тя се изчерви и каза:

— Всеки подарък от Вашата ръка, дори и най-дребният, е ценен за мен.

— Да рискуваме тогава. Нека Бог даде благословията си!

С тези думи Стернау се приближи до графа.

— Обърнете се с гръб към прозореца, Ваша светлост! — помоли, изпълнен с надежди. Сетне бавно и внимателно свали превръзките от очите на дон Мануел. — Виждате ли Вашето дете?

Въпросът прозвуча толкова тържествено, че графът остана със затворени очи дори когато бинтовете бяха отстранени. Стоеше до отрупаната с цветя маса, опрял ръка на нея, и не знаеше какво го очаква. Най-сетне все пак се овладя и прошепна:

— Какъв велик ден! Какъв свещен миг! Исусе, нека всичко е благополучно!

Треперейки с цялото тяло, той бавно отвори очи. Стернау бе застанал зад графа и не можеше да наблюдава лицето му, ала го видя да вдига ръце, след което пристъпи няколко крачки към дъщеря си и за свое най-голямо удовлетворение чу да възкликва:

— Свещени небеса! Нима е истина? Не е ли сън? Аз виждам! Сеньор доктор, действителност ли е това?

— Действителност е!

— Татко, ти ме виждаш! Забелязвам го по очите ти! — ликуваше Розета.

Тя се хвърли в обятията на баща си. Той така се развълнува, че се свлече на дивана и затвори очи.

— О, Боже — проплака Розета, — той е в безсъзнание, това ще навреди и на него, и на очите му.

— Не се безпокойте, контесо! — успокои я Стернау. — Негова светлост е само разтърсен, но не е в безсъзнание. А очите му са здрави, добре ще понесат радостта.

— Да, издържаха! — прошепна графът с блага усмивка. — Чувствам го. Ще се осмеля да ги отворя.

И той отново отвори бавно очи. Розета смени риданията с ликуване, целуна баща си по очите, отскочи от него и се хвърли волно в обятията на Стернау. После се втурна с радостен възглас повторно да прегърне баща си. Той не можеше да откъсне поглед от нея. Притискаше я до себе си, милваше я, наричаше я с най-галени имена. По едно време се сети за дълга си и възкликна:

— Но, сеньор, та аз съвсем забравих за вас! Елате, моля Ви, по-близо да видя човека, комуто дължа всичко това!

Стернау пристъпи към него и подаде ръка. Графът дълго се вглежда в лицето му, без да продума.

— Да — обади се най-сетне, — точно такъв бяхте в представата ми. Сеньор, аз не мога да Ви се отблагодаря, но съм на Ваше разположение, докато съм жив!

С тези думи притегли Стернау към себе си и го целуна като свой син.

— А сега другите, сеньор! — помоли той.

— Дон Мануел, засега това е достатъчно — отвърна лекарят. — Щадете се и изчакайте до следобед! Лишението ще бъде възнаградено.

— Да не видя дори сина си?

— Него също! — отреди Стернау, споходен внезапно от една идея. — При вас нали е контеса Розета, останалите ще видите в часовете на смрачаване, когато слънчевите лъчи са изгубили остротата си. Послушайте ме, моля Ви, само и този път!

— Ще Ви послушам — съгласи се графът. — Но не искам да се радвам сам. Розета, погрижи се цяла Родриганда да се весели! Нека днес бъде празник, велик празник и който има някаква молба, нека я изкаже пред теб, не пред сеньор Гаспарино или Алфонсо, а пред теб и стига да е възможно, ще я изпълня. Всичките ми хора днес да получат извънредна месечна заплата. О, аз ще… аз ще…

Той се замисли и се обърна към Стернау:

— Сеньор, имате ли близки?

— Майка и сестра — гласеше отговорът.

— В Германия?

— Да, в Майнц.

— Мислите ли, че мога да чета?

— Можете, но още не бива.

— Дори няколко реда?

— Дотолкова мога да позволя.

— А да пиша? Само един ред или два, не повече!

— Належащо ли е?

— Да.

— Тогава пишете, но не обърнат към прозореца!

Графът отиде до писалището си, извади една бланка и я попълни. След което я сгъна и подаде на дъщеря си.

— Вземи, Розета, детето ми — рече, — и го помоли да приеме този спомен от днешния ден, не от мен, а от теб, и не за себе си, а за своята майка и сестра! Онова, което той извърши, не може да бъде възнаградено, ала на неговата майка и сестра сме длъжни да покажем колко ни е скъп, че ще остане за нас незабравим!

Тя взе документа, за да го предаде на Стернау, ала той направи отбранително движение.

— Зная — изчерви се Розета, — но ме разберете добре: не става въпрос за подарък, а за проява на внимание, която нямате право да отблъснете, понеже не касае вас, а други.

И тъй като той не мръдна от мястото си, Розета се приближи до него, пъхна документа в ръката му и едва чуто прошепна:

— Карлос, моля Ви, вземете го!

Стернау не можа да се противопостави. Подаде на двамата ръка в знак на благодарност. После си тръгна и едва когато стигна в стаята си, видя, че държи в ръката си ордер за двадесет и пет хиляди сребърни пиастра, един наистина княжески хонорар, който тутакси правеше от него състоятелен човек.

Бързото му излизане от стаята накара Розета да си помисли, че се е обидил.

— Не вярвам, дете мое — успокои я дон Мануел. — Той зачита не парите, а принципа. Сърцето ми се пръска, ала не можех да сторя нищо друго. Това не е хонорар, не е заплащане, в него се съдържа всичко, което чувствам, кажи му го специално, Розета! А сега побързай и се погрижи хората да разберат нещо от днешния ден!