Карл Май
Замъкът Родриганда (13)

Тринадесета глава
Алфред де Лотрьовил

В Понс днес имаше събор, поради което по улиците и пътищата, свързващи околностите с това селище, още от ранни зори цареше голямо оживление. Испанецът е сериозен, ала удаде ли му се възможност да погледне животът откъм ведрата страна, се отдава емфатично на удоволствията.

От изток към града приближаваха двама мъже. Те се държаха надалеч от големите шосета и използваха само пътища, по които не се очакваха чести срещи. Носеха на рамо дълги пиренейски пушки, в поясите им бяха затъкнати ножове и пистолети, а и иначе нямаха вид на миролюбиво настроени хора. От рамото на единия се спускаше шнур с вързан на руло черен плат. Ако някой го развиеше, щеше да различи черна маскировка с изрязани за очите отвори. Такива капуцини носеха бандитите при нападението в парка Родриганда, тъй че не бе трудно да се предположи връзката помежду им.

И действително, единият беше от разбойниците, потърсили тогава спасение в храстите, а другият — човекът, чието бягство Кортейо бе подпомогнал. След като прекъсна така неочаквано разговора с нотариуса, той се беше отдалечил в полето, оставяйки настрани село Родриганда, и сетне бе свил по пътя, водещ към Понс. Тук попадна на един от другарите си, който се бе скрил наблизо, за да види какво ще правят с пленника и в случай че му се удаде възможност, да му се притече на помощ.

— Е, Бартоло — поде единият, след като дълго бяха крачили един до друг мълчаливо, — какво смяташ да правиш сега?

— Да се върна при капитано.

— На мен това и през ум не ми минава! — произнесе другият. — Той може да я кара и без мен. Нямам желание да бъда наказван заради несполучливата ни мисия. Сигурно ще намали най-малко десет пъти нашият дял от плячката.

— Хм, та той нищо друго и не прави! — промърмори Бартоло. — Имаш право, Хуанито, ала ние сме длъжни да се подчиняваме. Дали сме клетва за вярност пред него.

— Човек не е задължен да спазва клетва, дадена на един разбойнически главатар. Аз ще правя онова, което казват търговците: „Моят гешефт зависи от ръцете ми.“ Ще ми сътрудничиш ли?

— Аз? Хм!

— Размисли, Бартоло! Капитано взима лъвския пай от всичко, което добиваме. Премълчава всички тайни, всички машинации и хитрини. Ние се съсипваме, рискуваме да ни тикнат в дранголника и да увиснем на бесилката, а той си седи в къщи и играе ролята на повелител. Ти знаеш колко получи за смъртта на онзи немец. Колко щеше да благоволи да ни даде от тези пари?

— Няколко мизерни дублона. Да, това е вярно. — А не сме ли ние тези, които изцяло заслужават сумата? Не можем ли например да заловим някой богат благородник и да изстискаме от него откуп, с който после да живеем като господари?

— Demonio — по дяволите, прав си, Хуанито! Но след това трябва да напуснем околността. Спипа ли ни капитано, свършено е с нас.

— Ще минем отвъд река Ебро. По-напред обаче ще си доставим пари за път. Днес в Понс има панаир и все ще видим някой, чийто джобове ще бъдат благосклонни към нас. Идваш ли с мен.

— Да, нека бъде така. Значи имаш пушки!

— Пушките и пистолетите, които трябваше да оставим, понеже се искаше да нападнем немеца само с ножове. Случайно имам в себе си два ножа, можеш да получиш единия.

— Но с всички тези пушки и пищови всекиму ще направим впечатление.

— Глупак! Което не ни е нужно, ще скрием за по-подходящо време. А сега преди всичко да се погрижим за собствената си сигурност и да потърсим някое място, където да поспим необезпокоявани през нощта.

Те прекараха нощта в гората, а на сутринта заровиха всичко излишно и се отправиха по пътя за Понс. Нямаха намерение да отидат в града, защото това би било твърде опасно за тях. По-скоро искаха да направят нейде засада и да измъкнат от някого достатъчна сума, с която да преживеят известно време.

Те залегнаха зад няколко храста и започнаха да наблюдават минаващите, ала без да си дадат труда да мръднат от мястото си, тъй като никой от тях нямаше вид да носи в себе си прилична сума. По едно време доловиха приближаващ се конски тропот и шум от колела на карета. Бартоло протегна врат между храстите и тутакси се дръпна стреснато назад.

— Какво ти става? Кой идва? — запита Хуанито.

— Ascuas, уплаших се! — отговори онзи. — Това е контесата от Родриганда, която беше до немеца, когато го нападнахме.

— Вярно ли? Demonio, трябва да я заловим!

Хуанито надникна от другата страна на храсталака.

— Да, тя беше! — потвърди той. — Но профуча толкова бързо, че нямаше време за изстрел.

— За изстрел ли, Хуанито? — запита Бартоло. — Нима искаше да я застреляш?

— Глупак! Щях да стрелям по конете. Принудена да спре, щеше да падне в ръцете ни.

— Това повече ми допада! Santa Madonna, има нещо мизерно, нещо окаяно да се стреля по такова красиво, беззащитно момиче! С онези двамата лесно бихме се справили. Кочияшът не ми се видя герой, а и другият, когото вчера чух да наричат управител на замъка. Него и комар ще обърне в бягство. Контесата сигурно има в себе си повече пари от всеки друг, минаващ оттук. Да я изчакаме на връщане, а?

— Да — кимна Хуанито. — По-добър улов от този, здраве му кажи. Ще застреляме конете — ти десния, аз левия. Останалото ще свършим за миг.

Докато се кроеше този план, каретата на графиня Родриганда трополеше към града. Розета знаеше, че ще срещне приятелката си на пощата и тъй като времето за пристигане още не беше настъпило, даде заповед на кочияша да кара към локандата, която познаваше като най-приличната странноприемница в градчето. Пристигнала там, тя се упъти към стаята, в която отсядаше всеки път, когато идваше в Понс. Вярно, че днес тя беше заета, ала съдържателят направи всичко възможно графинята да я получи за кратък срок.

Когато половин час по-късно в градчето изтрополя пощенската кола с шест впрегнати в нея мулета, Алимпо и кочияшът вече стояха на станцията за смяна на конете, да посрещнат гостенката и я отведат при господарката си. Големият дилижанс изсипа съдържанието си, като последна от него слезе една дама с воал и пътна пелерина. Управителят на замъка напразно бе оглеждал всички слизащи, сега обаче се приближи до дамата с един от най-дълбоките си поклони и произнесе:

— Добър ден, добре дошла! Нали Вие сте доня Ейми, сеньорита лейди Дридън?

Зад булото се разнесе къс, сребрист смях, сякаш някоя червеношийка извиси веселите си трели, след което прозвуча и отговорът на чудноватия въпрос на кастелана.

— Да, приятелю, аз съм Ейми Дридън. Ами Вие кой сте?

— О, доня лейди сеньорита, аз съм сеньор Хуан Алимпо, управителят на замъка Родриганда. Така казва и моята Елвира.

Отново прозвуча къс, мелодичен смях.

— А коя е Елвира?

— Елвира е моята съпруга, лейди Ейми сеньорита Дридън.

— Ах, така! А ще бъдете ли така добър да ми кажете, Вие единственият ли сте, дошъл да ме посрещне?

— О, не, лейди Дридън доня! Моята уважаема контеса е тук. Отседна в една локанда и Ви очаква там.

— Тогава водете ме при нея, сеньор Алимпо!

Управителят даде знак на кочияша да се заеме с багажа и закрачи напето пред англичанката, показвайки й пътя. Добрият Алимпо осъзнаваше, че тази „доня лейди Ейми сеньорита Дридън“ е спечелила напълно уважението му.

Розета беше застанала до прозореца на стаята си и видя приятелката си да идва. Побърза към нея. Пред вратата се срещнаха. Чужденката дръпна воала и пред очите на Алимпо се откри чаровното, ласкаво лице на девойка с прелестни руси коси, нещо, което го накара да забрави, че трябва да се отстрани и той стана свидетел на приветствената им целувка. Едва въпросителният поглед на тъмните очи на неговата господарка му напомни за проявената неучтивост. Той мигновено се извърна, отдръпна се в коридора и налетя на кочияша, пъшкащ под тежестта на багажа.

— О, Santa Madonna! Какво лице! — изрази въодушевлението си Алимпо. — А тези коси! Не, това не е коса! Това е злато! Не, тя е, още по-златна от злато! И тази целувка! По дяволите, бих искал аз да съм я получил вместо… хм! Е-ех! А ти какво стърчиш и се пулиш в мен? Отнеси куфара и кутиите в купето и не бери грижа за неща, за каквито изобщо нямаш вкус!

Добрият управител едва сега забеляза, че кочияшът попива с широко отворени уста неговите сантиментални чувства. Той му метна един унищожителен поглед и застана до вратата на господарката си, в очакване на заповедите й.

Приветствията отминаха, бяха обменени първите въпроси и отговори. Сега младите дами седяха до прозореца и бъбрейки непринудено наблюдаваха царящото оживление на панаирното утро. По едно време англичанката посочи с пръст и възкликна:

— Погледни, Розета, кой е този?

— А-а, офицер! Хусар!

— Познаваш ли го?

— Не. Не е испанец. Ако се съди по униформата, трябва да е французин.

Беше Мариано, който минаваше през Понс по пътя си към Родриганда. Онзи, който го видеше в добре стоящата му хусарска униформа, както и гордата уверена стойка върху огнения жребец, никога не би допуснал, че младият мъж е хранениче на разбойническа банда. Аделардо, един преоблечен като слуга бандит, го следваше на предписаното разстояние. Мариано яздеше към локандата, където смяташе да даде почивка на себе си и коня. Напречно на пътя му обаче беше разположена една доста висока сергия на колела, отрупана с плодове. Вместо да я заобиколи, Мариано смушка жребеца и прелетя леко над нея, сякаш бе нищо работа.

— Великолепно! — плесна с ръце Розета.

— Какъв ездач! — обади се Ейми, с очи приковани от възхищение върху младежа.

Той огледа стаята, в която възнамеряваше да отседне, при което погледът му случайно попадна на прозореца, на който стояха двете девойки.

Те го видяха да трепва като от радостно изумление, стори им се дори, че неволно дръпна юздите, сякаш искаше да спре, ала мигом се овладя. После хвърли още един бърз поглед нагоре и скочи от коня.

— Видя ли — попита я Ейми, чиито страни бяха поруменели — как те изгледа.

— О, не. Погледът се отнасяше до теб. Много добре забелязах.

— Това е невъзможно! — засмя се англичанката, не без известен свян. — Ти си толкова красива, че привличаш всички погледи.

— Знаеш ли, моя Ейми, ти си много, много по-красива от мен! Не вярваш ли? Е добре, ще ти го докажа.

— По какъв начин, Розета? Ставам любопитна.

— Чрез арбитър.

— Ах, но това е чудесно! — даде воля на смеха си англичанката. — Кой ще бъде арбитърът? Да не би добрият Алимпо, който ме нарича сеньорита Ейми доня Дридън?

— Не, не той, скъпа. Алимпо е много верен служител, който препоръчвам на вниманието ти, но не би се справил с трудната задача на арбитър. Без „неговата Елвира“ той не може да произнесе присъда. Понастоящем в замъка има един, който ще ти каже, че си по-красива от мен — нашият лекар.

— Лекар ли? О, какво разбира един лекар от красота? Той си има тинктури, микстури и мехлеми. Нека издава присъдата си над тях.

Ейми придружи думите си с такова сбърчване на нослето, че Розета не се сдържа да не се разсмее, след което побърза да отвърне:

— Е-е, не е нужно лекарят да мисли постоянно за мехлемите си. Доктор Стернау е…

— Стернау? — прекъсна я приятелката. — Но Стернау е немско име. Не си ли ми казвала, че вашият лекар се казва Киели?

— Вярно. Киели обаче бе освободен от служба. Само си помисли, скъпа Ейми, татко отново ще може да вижда!

Англичанката вдигна бързо поглед и забеляза в очите на приятелката си да струи някакъв лъч на вдъхновение.

— Има ли такава вероятност? — попита тя. — О-о, какво щастие! Разказвай, разказвай по-скоро, Розета!

— Да, ще ти разкажа, но не тук, а в купето по време на пътуването ни. Не бива да оставяме татко да ни чака. Той толкова се радва, че ще може да те поздрави.

Розета нареди на Алимпо да се запрягат конете и само след няколко минути напуснаха стаята и отидоха да се качат в каретата. Отвън пред входа за колите стояха двата коня на хусарите. Мариано беше влязъл в общия салон да си поръча вино. Но не пиеше, не се и сещаше за питието, защото пред себе си виждаше единствено двете сини очи, засияли с такова открито възхищение към него. По едно време долови конски тропот откъм портата. Погледна през прозореца. Тогава видя каретата, пред която кочияшът тъкмо запрягаше конете. С две бързи крачки младият мъж се озова непосредствено до прозореца, вперил широко очи във вратичката на купето, на която със златно на бял фон бе изписана графската корона, а под нея се виждаха буквите R и S. Той вдигна ръка към слепоочието си, където пулсът му силно чукаше. Ето че виждаше една въплътена картина на своите сънища! А сънищата всъщност не са били сънища, а действителност. Притъмня му, ушите му забучаха, ала скоро успя да се съвземе и кимна на съдържателя да се приближи.

— Кому принадлежи каретата? — попита.

— На граф Мануел де Родриганда — гласеше отговорът.

— Родриганда — произнесе той тихо и полека. — А какво означава това S.

— Графът се казва Мануел де Родриганда и Севиля. Дамата, която се качва в момента, е негова дъщеря, контеса Розета.

— А-а! А другата?

— Една чужденка. Управителят, сеньор Хуан Алимпо, ме извести, че е приятелка на контесата, англичанка, и ще гостува в Родриганда.

Съдържателят се отдръпна, а Мариано остана на мястото си. Не знаеше накъде да отправи погледа си — към още незабуленото лице на англичанката или към герба, чиито плетеници блестяха насреща му като евангелски знаци. Дамите се настаниха в купето. Съдържателят тъкмо беше излязъл отвън да се сбогува и в този момент очите на Ейми мярнаха прозореца, на който стоеше хусарят. Гъста палеща червенина заля страните й. Конете потеглиха и каретата затрополи нататък. Мариано хвърли една монета на масата и излезе стремително.

— Напред! — изкомандва и се метна на врания си жребец.

— Тръгваме ли вече? — запита слугата, втрещен от тази припряност.

Аделардо не получи отговор и бе принуден да се разбърза, за да не изпусне от очи лейтенанта, който препускаше в галоп надолу по улицата. Едва когато остави далеч зад себе си града и видя каретата на известно разстояние отпред, Мариано позабави бързината на коня. Кипенето на кръвта се бе успокоило и той започна спокойно да размисля. Не беше ли тази среща игра на случая без каквото и да било значение? Не биха ли могли и други фамилии да имат в герба си буквите R и S? Защо препуска така безразсъдно след каретата? Родриганда беше неговата цел и ако сега изгубеше двете дами от поглед, там при всички случаи щеше отново да ги види!

Мариано позабави ход и проследи с очи купето, което изчезна зад един завой. В следващия миг обаче се вслуша напрегнато — беше проехтял изстрел и след това още един! Зад онзи завой се издигнаха две къдрави облачета. По каретата ли бяха стреляли? Мариано смушка коня с шпорите и се понесе напред. Само минута след двата изстрела той стигна завоя и видя какво се бе случило.

Каретата на графинята бе спряла насред шосето, а отпред лежаха конете, застреляни в главите. Зад нея се спотайваше кочияшът с треперещи от страх крайници, а от храбрия кастелан Хуан Алимпо нямаше и следа. На стъпалото на каретата бе застанал забулен с капуцина мъж, който държеше с пистолета си на прицел двете дами. На земята до него стоеше втори с насочена пушка и чието лице бе почернено със сажди. При шумния тропот от копитата на неговия кон двамата маскирани се обърнаха.

— Проклятие! — изръмжа Бартоло, разпознавайки веднага Мариано.

— Какво ни засяга! — извика Хуанито. — Да го свалим от коня!

Той насочи пушката си към Мариано и натисна спусъка, ала младият мъж беше нащрек. Той се изви светкавично встрани и куршумът просвири край него. В следващия миг вече беше измъкнал сабята от ножницата.

— Много здраве на оня свят, негоднико!

С тези думи удари със силен замах разбойника по главата и го повали. От ужасния удар сабята се изкриви. Ето защо Мариано измъкна пистолета, скочи от коня и го насочи към другия разбойник. Онзи, вместо да се предаде, на свой ред вдигна оръжие.

В този момент се разнесе изстрелът на Мариано и Бартоло рухна на земята.

— Така, получиха си наградата — произнесе младежът, като се обърна с дълбок поклон към дамите. — Да не сте ранени, сеньорити?

Той още стоеше с пистолет в ръка. Ейми мълчеше, ала по лицето й плъзна тъмна червенина. Розета се съвзе по-бързо и отвърна:

— Не, за щастие сме здрави и читави, тъй като дойдохте тъкмо навреме, за да предотвратите най-лошото. Приемете нашата най-искрена благодарност, сеньор! Аз съм контеса де Родриганда, а тази дама е Ейми Дридън, моя приятелка. Мариано се поклони учтиво и отговори:

— Аз съм лейтенант Алфред де Лотрьовил, уважаеми дами. Ще ми позволите ли щастието да Ви предложа своите услуги?

— Както изглежда, ще се възползваме от тях — усмихна се Розета, — тъй като моите слуги изчезнаха безследно.

— О-о — засмя се Мариано, — единият се е скрил зад каретата. Я ела насам, хубостнико!

Кочияшът се изправи от мястото, където се беше спотаил, и силно смутен, закуцука към тях.

— Защо се криеш, вместо да защитаваш господарките си? — попита лейтенантът.

— Ах, сеньор тениенте^[1], та аз просто си лежах зад колата — гласеше отговорът.

— Я виж ти, и за какво лежеше там? Един здрав мъж като теб може да излезе на десет такива кокошкари!

— Сеньор тениенте, така и щях да направя, но се боях да не ме застрелят. Впрочем сеньор Хуан Алимпо стори същото. Той се напъха там отвъд, зад шубраците.

Кочияшът посочи един храсталак, иззад който сега бавно се изправяше храбрият Алимпо. Той се беше захлупил по очи на земята, за да не стане свидетел на нещастието. А когато погледна предпазливо насам и видя, че опасността е отминала, изскочи напълно, стисна юмруци и приближи.

— Ах, контесо — изперчи се той, — що ми се струва, че искат да ни нападнат! Къде са негодяите? Ще ги разплескам и размажа на пихтия!

Мариано понечи да отговори, ала при вида на Алимпо думите заседнаха в устата му. Къде беше виждал вече този човек? Дребната фигура, тая плашлива физиономия, чудатите мустачки?

Розета отвърна вместо него:

— За размазване идваш твърде късно. Не би трябвало да бягаш преди малко.

— Да бягам? Аз да съм избягал? — попита той смутено.

— Ти я! И си се скрил!

— Скрил съм се? О, да, разбира се, но бях длъжен! Не се оставих да ме застрелят, а избягах и се скрих, за да Ви се притека по-късно на помощ.

— Методът ти за спасение е доста странен! — засмя се Розета. — Впрочем твоята славна мощ идва твърде късно. Ей там лежат двамата нападатели. Кои ли са?

Аделардо беше слязъл от коня и се бе постарал да смъкне маскировката от убитите. От сабления удар лицето на единия бандит бе потънало в кръв и не можеше да се разпознае. Но когато бе омита чернилката от физиономията на втория, кастеланът възкликна:

— Santa Laureta, та това е нашият беглец! Познахте ли го, доня Розета?

— Действително! — потвърди графинята. — О, наказанието бързо го сполетя!

Добре стана, че отделиха толкова внимание на това откритие и нямаха време да погледнат към двамата хусари. Те бяха наведени над убитите и Аделардо прошепна:

— Demonio, та това е Бартоло!

— Шт! Не се издавай — предупреди го Мариано. Сетне отново се изправи и попита графинята: — Познавате ли този човек, доня Розета?

— Да. Той принадлежи към банда убийци, които вчера нападнаха един от обитателите на замъка. Беше заловен.

Младежът хвърли един предупредителен поглед на Аделардо и произнесе нехайно:

— Произшествието трябва незабавно да се доложи в Понс, тъй като това място влиза в територията на града.

— А ние? Какво ще стане с каретата ми и нещастните коне?

— Нека тази неприятна случка повече не ви безпокои. Ако позволите, ще ви отведа до Родриганда.

— О, с удоволствие, сеньор тениенте! Но ние нямаме коне!

— Няма как, ще впрегнем моя и този на слугата ми и ще напуснем местопроизшествието, а той и вашите хора ще останат да надзирават труповете и дадат показания. По-късно могат да наемат кола.

— Това положение като че е най-доброто, сеньор тениенте — изрази съгласието си Розета, след което се обърна към слугите: — Действайте бързо, снемете сбруята от конете и ги отстранете! Това място ме ужасява.

За късо време двата коня бяха впрегнати и лейтенантът скочи на капрата. В този момент управителят на замъка се приближи до вратичката и помоли:

— Уважаема контесо, бихте ли ми оказали една голяма милост? Кажете на моята Елвира, че не съм застрелян аз, а победителите сме ние.

— Добре, ще го сторя, Алимпо — обеща му тя. Лейтенантът едва не изтърва поводите. Елвира, Алимпо, — това бяха имената, които паметта му бе съхранила. Дали неочаквано не се бе натъкнал на вярна следа?

— А донесението ще направя веднага — рече управителят. — За подобно разбойническо нападение властите трябва да бъдат уведомявани незабавно. Така ще каже и моята Елвира.

Последните думи сякаш смъкнаха було от очите на Мариано. Да, да, тоя Алимпо беше мъжът, който толкова често го бе носил на ръце и друсал на коленете си! Но той не можа да продължи мисълта си, понеже графинята даде знак за тръгване. Управителят дълго гледа след отдалечаващата се карета, докато тя най-сетне се изгуби от погледа му. Тогава се обърна към хусаря:

— Ти си слуга на този офицер, нали? Мога ли да науча как се казва?

— Лейтенант Алфред де Лотрьовил.

— Значи французин.

— Да! Нашият полк е разквартируван в Париж.

— И все пак той говори каталонски, сякаш е роден тук. Какво ви води в Испания?

— Хм, за такива работи не се говори — отвърна надменно Аделардо. — Дошли сме в Каталония с дипломатическа мисия.

— А-а! — възкликна Алимпо. — Значи твоят лейтенант е дипломат! Ascuas, толкова млад и вече дипломат! И при туй офицер, заслужаващ най-дълбоко уважение. — Като се обърна към кочияша, той продължи: — Разгледа ли внимателно сеньор тениенте Де Лотрьовил? Какво забеляза?

— Нищо!

— Ха, ти пък какво ли би забелязал! Колко време служиш при милостивия граф?

— Над тридесет години.

— Значи го познаваш и в младите му години. Върни се мислено в онова време и сравни графа с този тениенте Де Лотрьовил! Нещо да ти прави впечатление?

— Нищо! — поклати глава кочияшът.

— Ама че си магаре! Това поне ясно ли ти е?

— Да — отвърна оня равнодушно, след което направи самодоволна физиономия, сякаш му бе отправен изискан комплимент.

През това време купето се носеше към Родриганда. Розета размишляваше над въпроса кой би могъл да наеме разбойниците за покушението. Ейми не откъсваше поглед от младия мъж пред нея на капрата. Така пътуваха, потънали в мълчание, и ето каретата прекоси селото и стигна замъка. Пред високия параден вход стоеше дълъг, мършав мъж, който оглеждаше учудено пристигналите пътници.

— Кой е този човек? — попита Ейми.

— Сеньор Гаспарино Кортейо, нашият пълномощник — поясни Розета.

Мариано знаеше и това име. Та нали тъкмо Гаспарино бе наричан мъжът, по чиято заповед е бил подменен. А тук горе, точно над портата на замъка, забеляза издълбан в камъка голям герб с графска корона и буквите R и S. Солидната, импозантна постройка на замъка упражни необяснимо въздействие върху него. Струваше му се, че е стигнал мястото, откъдето водеха корените си всичките му детски сънища, и той скочи от капрата с усещането, че животът му тук ще приеме нова форма.

Очите на нотариуса се спряха с мрачно удивление на фигурата на младия мъж.

— Какво е това? — промърмори той. — Кой е този човек? Каква прилика! Та това е граф Мануел отпреди тридесет години! Дали е случайност или нещо друго?

В продължение на един-единствен миг почувствува върху себе си изпитателния поглед на офицера. Стори му се, че този поглед крие въпрос, съдържащ опасност. Дамите бяха слезли и се изкачваха по голямото външно стълбище. Нотариусът пристъпи с любезна усмивка към тях, поклони се дълбоко и се обърна към графинята.

— Много съм щастлив, че имам възможността да Ви поздравя пръв. Мога ли да помоля контесата да ме представи на своите придружители?

Розета спомена най-напред името на Гаспарино Кортейо и особеният, изпитателен поглед на лейтенанта отново се спря на нотариуса. А когато последният чу името на Алфред де Лотрьовил, по острите птичи черти на лицето му плъзна видимо успокоение. Офицерът беше французин, значи приликата бе само случайна.

Пристигането на каретата бе забелязано в замъка и Алфонсо, доктор Стернау и сеньора Клариса се приближиха да поздравят гостите. Забелязаха запрегнатите чужди коне и Алфонсо се осведоми за причината за това странно обстоятелство.

— Сеньор де Лотрьовил има добрината да ни заеме конете си, тъй като нашите бяха застреляни — обясни Розета.

— Застреляни? — изуми се адвокатът. — Как така? От кого?

— От човека, който ни се изплъзна снощи.

Тя разказа събитието, което събуди у слушателите най-голямо съчувствие. На младия офицер живо благодариха за проявената храброст, а и Кортейо му протегна ръка, като заяви:

— Това безсрамно нападение ще бъде незабавно и най-щателно разследвано, тъй като следствената комисия пристигна. Оглавява я прокурорът от Барселона, който сега е при графа. Сеньорите искат да чуят само още контесата, след което ще се приключи с разследването по вчерашното нападение и ще могат незабавно да отпътуват за Понс.

Отправиха се към графа, при когото се намираше Главният съдия. Граф Мануел поздрави сърдечно с добре дошла приятелката на дъщеря си и благодари с голяма топлота на лейтенанта за спасяването на двете дами.

— О, моля — отклони скромно Мариано, — тук не се касае за някакво геройство. Ако съм спасил нещо, то е само кесията, не и живота на дамите.

— Не е тъй — намеси се Розета, — ние действително Ви дължим благодарност за живота си. Гледайте на нашия дом като на свой, сеньор тениенте! В никой случай няма да Ви пуснем толкова скоро от Родриганда.

Мариано направи отбранителен жест и отвърна:

— Като Ви придружих до Родриганда, аз само изпълних своя дълг, но не бива да злоупотребявам с добротата Ви.

— Това не е злоупотреба — побърза да се обади графът. — Много ще Ви бъдем задължени, ако приемете нашата покана. Определено очакваме да останете и си отпочинете при нас от пътуването. Розета веднага ще нареди да Ви посочат стаите.

В думите на графа не се криеше само гола учтивост. Той беше сляп и не можеше да види офицера, ала слушаше гласа му и в този глас имаше нещо необяснимо, което завладя слепеца. Нотариусът сравняваше отстрани чертите на двамата мъже. Беше принуден да признае, че приликата е необикновена и реши да бъде нащрек.

След известно време дамите и господата се разделиха и лейтенантът бе съпроводен от един слуга до определения за него апартамент. Той се състоеше от три помещения: вестибюл, всекидневна и спалня. Офицерът остави сабята си във всекидневната и влезе в спалнята да се измие. Там беше кастеланшата и проверяваше дали всичко е наред. При шума от стъпките тя се обърна към вратата. Елвира знаеше, че офицерът е французин и искаше да го поздрави с изискан реверанс. В този момент обаче погледът й се спря върху лицето му и… тя забрави за реверанса. С широко отворени очи се втренчи в него и извика:

— Господи, Боже помози! Граф Мануел!

Възгласът упражни такова въздействие върху Мариано, че той отстъпи крачка назад. Той познаваше жената, застанала пред него. Често беше лежал в скута й и наблюдавал доброто, лъщящо от тлъстини лице. Реши да попита.

— Елвира! Нали Вие сте управителшата Елвира?

— Да — потвърди тя, поемайки дълбоко дъх. — Познавате ли ме, сеньор?

— Да. Чух Вашия съпруг да говори за вас. Но кажете ми все пак, защо преди малко ме нарекохте граф Мануел?

— Сеньор тениенте, това е направо смайващо! Вие изглеждате точно така, както граф Мануел, когато беше на двадесет години.

— Наистина ли? Игра на природата, както се случва понякога.

— Сякаш сте му отрязали главата. Да Ви беше видял моят Алимпо!

— Той вече ме видя.

— Вярно, та нали казахте, че е говорил за мен.

— Контесата предаде ли Ви неговите поздрави?

— Неговите поздрави? Той ми е изпратил поздрави?

— Да.

Кръглото й лице светна от възторг и тя произнесе със сияещи очи:

— Да, такъв си е Алимпо. Изпратил ми поздрави! О, колко мило от негова страна! Но какво заръча да ми кажат?

— Че не е бил застрелян.

— Боже мой, да, чух от слугата, че и той е бил нападнат. Много добре стана, че нашата милостива контеса се намираше под негова закрила.

— Действително — засмя се Мариано, — той заръча да Ви предадат, че е бил много храбър и е победил.

— Вярвам, да, вярвам го! Моят Алимпо е храбрец, нерядко и безразсъдно дързък и май трябва повечко да му стегна юздите! А вас, сеньор тениенте, бих искала да отведа в картинната галерия, където виси портрет на графа. Ще се уверите, че приличате на този портрет като едно яйце на друго. Но преди туй си починете! Били сте се с разбойниците и сигурно сте ужасно изморен.

Елвира поиска да се оттегли, ала Мариано я задържа с думите:

— Останете, сеньора, или нямате време да отговорите на няколко въпроса?

— За вас винаги имам време, сеньор тениенте — отвърна тя. — На вас и сеньор Стернау не бих могла да отклоня никоя молба.

— Имате предвид немския лекар? Що за човек е той?

— О, човек, човек… да-а, кажи-речи, толкова храбър и способен, колкото моя Алимпо. Дойде от Париж и ще излекува слепотата на нашия граф. Най-прочутите лекари бяха принудени да отстъпят пред него. Вчера пък беше нападнат от разбойници.

— Чух това преди малко. Не се ли знае причината за покушението? Да не би да има някой неприятел?

— Той? Неприятел? Не, със сигурност не! Че кой ли не го обича.

Нападението срещу лекаря даде на Мариано повод за много размисъл. Извън всяко съмнение бе, че в тази игра има пръст капитано. Но от това следваше, че има някой, който желае смъртта на лекаря и е платил на капитано. Замъкът Родриганда криеше мрачни тайни, които трябваше да бъдат разбулени.

— Както изглежда, ще остана за известно време тук — продължи Мариано, — поради което ще ме извините, че искам малко да си поговорим за обитателите на замъка. Мога ли да получа от вас някои сведения?

— Но, разбира се! С най-голямо удоволствие ще Ви дам нужната информация.

— Хубаво! Тогава на първо място нека е този сеньор Гаспарино Кортейо. Какъв човек е той?

— Ако трябва да бъда искрена, сеньор тениенте, никой не може да понася тоя Кортейо. Той от много време води служебните дела на графа, а в търговските сделки е негова дясна ръка. Надменен и навъсен е и хората смятат, че се възползва от доверието на графа за своя собствена изгода. Така казва и моят Алимпо.

— А доня Клариса? — попита Мариано.

— Тя е тук като дуеня^[2], ала общува най-вече с Гаспарино. Прави се на много набожна, но хората никак не я обичат.

— Младият граф?

— Той е едва от няколко месеца в замъка. Беше в Мексико.

— Колко време?

— Беше още момченце, когато го отведоха оттук.

— Тъй ли, но това е странно! Един граф изпраща продължителя на своя род още като дете в страна отвъд океана, в която цари несигурно положение, а човешкият живот не струва пукната пара.

— О, сеньор, имаше обстоятелства, които принудиха графа да го стори. Братът на милостивия граф, дон Фернандо, като по-млад син нямаше право да поеме наследството. Той взе своята наследствена част и замина за Мексико, където закупи недвижим имот, установи се и постепенно стана баснословно богат. Като млад благородник дон Фернандо се би на страната на мексиканците. Той остана ерген и поиска да направи втория син на нашия граф (по онова време той имаше двама сина) свой наследник. Но постави условие детето да получи възпитанието си при него. Дон Мануел се съгласи, тъй като ставаше въпрос за огромно състояние.

— Значи момчето беше пратено в Мексико? Кога?

— Спомням си много добре, защото детето бе взето в рождения ден на моя добър Алимпо, а именно на първи октомври 1830 година.

Очите на Мариано ставаха все по-големи, пулсът се ускоряваше, ала той се овладя и запита:

— Кой отведе момчето?

— Педро Арбелец, арендатор на дон Фернандо, който бе дошъл специално с тая цел.

— Имаше ли още някой край детето?

— Само жената, която беше негова дойка — Мария Хермоес.

— Откъде отплава Педро Арбелец?

— От Барселона. Графът и графинята придружиха детето дотам, аз също присъствах. Поради един щорм корабът не можа да отплава. Ето защо мексиканецът остана още две нощи в странноприемницата „Ел Омбре гранде“.

Всичко това се съгласуваше изцяло с разказа на покойния просяк. Мариано положи всички сили да потисне вълнението си и запита възможно най-равнодушно:

— Сеньор Кортейо беше ли вече на служба при графа в ония времена?

— Да.

— Той е семеен и има деца?

— Не.

— Хм, не знаете ли дали има близки роднини с деца?

— Само един брат в Мексико с неомъжена дъщеря!

— Дон Фернандо все още в Мексико ли живее?

— Не. Миналата година той се спомина.

— И Алфонсо го наследи?

— Да, сеньор. Той стана неимоверно богат.

— Не казахте ли, че дон Мануел е имал двама сина?

— Така е. Но по-големият почина след заминаването на Алфонсо за Мексико. Той беше в Мадрид, където се готвеше да става офицер, ала пипна треска и тя го отнесе. Сега Алфонсо е единственият наследник и ще получи графската корона.

— Хората обичат ли дон Алфонсо?

— Не. Като момче всички го обичаха и аз често съм го носила на ръце. Но в Мексико той сякаш коренно се промени. Общува повече с Кортейо и Клариса, отколкото с баща си и сестра си.

— Хм! А нещо за доня Ейми Дридън?

— Англичанка е и нашата контеса много я обича. Баща й трябва да е много богат. Повече не зная.

— И аз приключих с моите въпроси. Благодаря Ви, сеньора.

— Позволете и аз да поставя един въпрос, сеньор тениенте. Да не би да имате някакво родство с Родриганда?

— Не. Моето име е Лотрьовил.

— А Лотрьовил родеят ли се с Кордовила? Милостивата графиня, майката на нашата контеса, беше от рода Кордовила.

— Не, нямаме родство с тях.

— Тогава вашата прилика е непонятна! — рече кастеланшата. — А сега ми кажете само дали моят Алимпо ще се върне скоро?

— Със сигурност още днес.

— Благодаря, сеньор тениенте! Сега да си вървя. Ако имате нужда от мен или прислугата, само позвънете.

Елвира се отдалечи. Мариано закрачи развълнуван из стаята. Онова, което беше узнал, бе достатъчно да възбуди всяка капка от кръвта му. Ако догадките му се потвърдяха, значи той беше истинският наследник на Родриганда, синът на граф Мануел, братът на графиня Розета. А Алфонсо беше подхвърлено дете, чиито произход би могъл да разкрие само адвокатът. А може би и капитано знаеше нещо по този въпрос. Но каква причина е имал да го прати в Родриганда? Ето нещо, което Мариано не можеше да проумее. Ако той действително беше син на графа, все пак бе рисковано да го изпраща в негова близост, тъй като случайно би могъл да открие тайната.

Докато тези мисли занимаваха Мариано, други двама беседваха по същия въпрос — Кортейо и Клариса.

— Приликата на лейтенанта буди опасения — произнесе Клариса.

— Тя е направо поразителна! Не на шега се изплаших, когато го зърнах.

— Аз също! Онзи, който види него и Алфонсо до графа, гарантирано ще сметне французина за негов син.

— За мен е загадка. Приликата е твърде значителна все пак за игра на природата.

— Да не би капитано…

— Какво си въобразяваш, Клариса! Един разбойник никога няма да е толкова непредпазлив. Момчето, което предадохме на бандитите, също е било сменено. Сега капитано мисли, че притежава нашето, ала случаят не е такъв.

— И два пъти подмененото дете да е онзи лейтенант? Как би могло да се озове във Франция при Лотрьовил?

— Кой знае! На тоя свят стават много неща, които човек иначе смята за невъзможни.

— Трябва умело да се поразпита лейтенантът. От един млад, неопитен човек лесно се изтръгва тайна. Твоята задача е час по-скоро да спечелиш доверието му, след което ще съумееш да узнаеш необходимото. Капитано знае ли чий син е бил подменен тогава?

— Не.

— Е, но при това положение е напълно възможно лейтенантът да е истинският Родриганда. Сигурно някаква причина е принудила разбойника да прати тоя човек в Родриганда под маската на лейтенант.

— Мисълта ти е погрешна. От пръв поглед е видно, че лейтенантът не е израсъл сред разбойници. Такава външност, шлифовка и обиграност в маниерите не се придобиват сред бандити. Изглежда, има завидно образование, доколкото можах да преценя по онова, което каза. Не, той не е разбойник.

— Като поразмисля по-трезво, и аз стигам до същия извод. Ако беше детето, което предадохме на капитано, днес нямаше да пречука своите другари!

— Това обстоятелство успокоява и мен. И все пак си беше слабост от наша страна, че допуснахме детето да остане живо. Мъртвият е ням и глух и никому не е в състояние да навреди.

— Още по-голяма слабост от твоя страна, Гаспарино, беше, дето подписа онази бележка на капитано. Човек трудно би повярвал, че един юрист може да извърши подобна глупост.

— Бях в ръцете му, скъпа Клариса.

— Не опитвай да ме убеждаваш! Кой разбойник ще отиде при съдията, за да обвини някого.

— Така е, но може да отиде при графа и му върне истинския син. Документът няма да ми навреди. Главатарят вероятно възнамерява да изнуди пари с него.

— Как би могъл да върне детето на графа, като изобщо не знае, че е негов син!

— Не го знае, вярно, премълчах пред него. Но бандитът е проницателен. Може да поразпита. А обстоятелството, че отказа да умъртви детето, ми навява мисълта, че той има някакво предположение за неговия произход. Впрочем нещата сега са прости: хрумне ли му да ме заплашва, ще го застрелям.