Карл Май
Замъкът Родриганда (11)

Единадесета глава
Какво разказа просякът

Високо горе в Пиренеите, западно от Андора, където могъщата Маладета, „Проклетата“, извисява до облаците своите върхове, а урвите са се впили дълбоко в снагата й, влачеше крака надолу по дивите пътеки един пътешественик. Нито ручей ромолеше с живителните си пръски, нито храст или вейка предлагаха сянка. Жарко пламтящото южно слънце нажежаваше голите скали, безплодните скатове, пустите свлачища и самотният пътник се нуждаеше от глътка студена вода и хладно място, където да подслони умореното си от изпепеляващите лъчи тяло.

Беше стар. Косата му бе сива, а лицето хлътнало и сбръчкано. Кожата на ръцете бе ощавена до твърдо от вятъра и слънцето. Дрехите висяха по тялото на парцали, а старите му сандали бяха толкова прокъсани, че босите му стъпала докосваха напечената земя. При това, изглежда, бе много болен, защото непрестанна кашлица раздираше хлътналите гърди. Лека-полека старецът се смъкваше надолу, все по-дълбоко в клисурите. Едва се движеше от изтощение, ала принуждаваше парещите си ходила да продължават пътя си през този мъртъв пущинак, сякаш подтикван от зла орис или някое ужасно проклятие. Най-сетне спря и се огледа изпитателно.

— Трябва да е някъде наблизо — промърмори той. — Дотук доведох момчето. Оттук тръгнах за Мексико и оттук започнаха мъките ми, които ме разяждат до мозъка на костите и разкъсват сърцето ми. Ще си отпочина малко.

Старият се настани на един зноен камък и захлупи глава в шепи. Наоколо не се долавяше никакъв звук. Само хриповете на болните му гърди нарушаваха тишината.

— О, santa madre dolorosa — възкликна той отново. — Как съгреших, как ми бе отплатено, какво преживях заради престъплението! Скитах се по суша и морета и сега моля небето да се смили над мен да положа уморената си глава в гроба. Боже от небесата, прости ми! Не ме оставяй да търся напразно! Нека го открия, та да не отида в преизподнята!

Той отново замълча, размишлявайки дълго под непрекъснатата кашлица. Сетне поднови:

— Но дали все още е жив? Дали не са умъртвили красивото момченце, което спеше в скута ми, както младенецът в обятията на Светата Мадона? Това би било ужасно! Не, не мога да издържам на тази неизвестност! Трябва да продължа, там вляво долу се намира скривалището на разбойниците. Ала никой не бива да ме разпознае, никой не бива да заподозре кой съм и какво търся при тях. Те няма да ме отблъснат, ще приемат болния, умиращ старец и скоро ще узная дали онзи, когото търся, е все още сред живите. Напред, уморени крака! Чака ви още малко път, след което ще си почивате през вечността!

Той се надигна мъчително и продължи пътешествието си. Досега се бе придържал възможно все на юг, сега се насочи повече на изток. Пътят му вече не минаваше през долините. Сега бе принуден да преодолява дълбоки странични урви и стръмни скалисти скатове. Кашляше и хриптеше, но не си позволяваше нито миг почивка, докато най-сетне забеляза животворна ивица зеленина. Беше оставил зад себе си границата на пустошта и бе достигнал възвишения, обрасли отначало от ниска растителност, но скоро и от храсти и накрая — от гъсти дървета.

Пое нагоре между тези храсталаци и дървета, докато стигна открито, оградено от високи храсти място, където се настани на земята. Едва го бе сторил и долови зад себе си крачки, ала преди да бе имал време да се обърне, почувства една твърда ръка на рамото си и рязък глас запита:

— Какво смяташ да правиш тук, дядка?

— Да умра!

Само тези думи отвърна и отново отпусна глава, която бе надигнал.

— Да умреш? Защо?

Оня, който питаше, бе млад силен мъж, а оръжията по него не допускаха мисълта да е миролюбив жител на някой град или село.

— Защото не мога да продължа нататък — въздъхна болният.

— Защо си дошъл насам? Какво търсиш?

— От много дни търся из планините един корен, който би могъл да облекчи страданията ми, ала все още не съм го намерил.

— Къде е родното ти огнище?

— Далеч оттук, край Оренсе, до границата с Португалия.

— И въпреки болестта си дръзнал да тръгнеш толкова надалеч? Имаш ли хляб?

— Не.

— Ама никакъв? Света Майко Божия, та ти ще умреш от глад още преди да те е погубила охтиката! Почакай, ще питам дали мога да ти донеса!

Младият мъж изчезна сред храсталаците, но скоро отново се върна.

— Ако склониш да ти вържа очите, ще те отведа на място, където ще можеш да си отпочинеш и положиш грижи за себе си докогато пожелаеш — каза той.

— Да ми вържеш очите? Но защо?

— Наложително е. Не бива да видиш нашия вход.

— А-а, какви сте вие?

— Разбойници, но иначе честни хора, старче.

— Разбойници? Значи обирджии? Ох, аз съм уморен и беден и няма защо да се страхувам от вас. Вържи ми спокойно очите и ме води накъдето поискаш!

Разбойникът свали кърпата от врата си, върза очите на стария и го поведе за ръка. Известно време вървяха през храстите, после стъпките им отекнаха в някакъв входник, след който спряха и кърпата бе свалена. Намираха се в открита скалиста котловина. Наоколо бяха насядали двадесетина груби фигури, които се хранеха, пиеха, пушеха, играеха или привеждаха оръжията си в готовност. Отведоха го при здрав дългобрад мъж, който лежеше малко встрани на вълнено одеяло и броеше пари от голяма кожена торба.

— Как се казваш? — запита той рязко новодошлия.

— Името ми е Бернардо, сеньор.

Разбойническият главатар му отправи остър поглед и рече замислено:

— Струва ми се, че вече съм те виждал!

— Не бих казал.

— Известиха ми, че си от околностите на Оренсе. Защо не си остана вкъщи, като си толкова болен?

— Тъкмо болестта ме принуди да тръгна на път, сеньор. Търся из планините един корен, който лекува всички болести.

— Охо, няма такъв!

— Има, сеньор. Каза ми го една мъдра хитана^[1].

— Та нямаш ли син, който да го търси вместо теб?

— Нямам ни син, ни дъщеря, нито пък някакъв приятел на тоя свят.

— Тогава остани тук и си почини! Ти няма да я караш дълго, човече. Навън без мое разрешение няма да излизаш. А ако си предател, хубавичко внимавай! С такива хора не се шегувам.

На стария бе посочено едно уединено място, където получи храна и вода. Сетне сякаш никой не се интересуваше от него.

Доста по-късно отново влезе човекът, който бе отвън на стража, и докладва на главатаря, че някакъв непознат настоява да говори с него.

— Кой е? — гласеше въпросът.

— Не иска да каже. Носи черна маска, та да не го разпознаят.

— А-а, идвам веднага.

Главатарят се надигна, пъхна един пистолет в пояса си и напусна скалистото убежище. Вън съгледа непознатия. Изглежда, все пак го разпозна, защото се отправи с бързи крачки към него, протегна ръка и го поздрави с думите:

— Добре дошъл, сеньор Гаспарино, добре дошъл! Минаха години, откак се видяхме за последен път!

— Шт! — предупреди дългата мършава фигура изпод маската. — Кой назовава тук имена! Сигурни ли сме, че някой не ни подслушва?

— Напълно! Там вдясно пази нашият пост, но той не може да чуе, а тук иначе хора не минават. Надявам се, че ми носиш добра работа.

— Много вероятно, стига да не искаш прекалено много. Колко ще струва изчезването на двама души?

— Много зависи кои са.

— Един граф и един лекар.

— Кой е графът?

— Старият Мануел Де Родриганда и Севиля.

— Твоят господар? Свети Себастиан, ама и ти си един верен служител! За жалост не мога да изпълня желанието ти! Графът стои под закрилата на един мой приятел. Не бива и косъм да пипна от главата му.

— Хайде, хайде, аз плащам добре!

— Това не променя нещата. Ние, бандитите, сме честни спрямо приятелите си. И десет хиляди дублона да ми предложиш, пак бих отказал. Считай въпроса за приключен! Кой е вторият?

— Един лекар от Германия.

— Виж, това е по-добре.

— И по-евтино?

— Разбира се. Къде е отседнал?

— При графа.

— О, тогава няма да е много евтино. След като живее при човек под закрила, не може да му се посяга току-така.

— Не може ли каза? Че кой пък ще забрани нещо на теб, главатаря?

— Аз самият. Не мога да престъпвам законите, които сам съм създал. Защо се налага този човек да изчезне?

— Изпречил се е на пътя ми. Това трябва да ти е достатъчно!

— Добре. Да умре или само да изчезне?

— Първото е по-сигурно.

— Тогава ще броиш хиляда дублона.

— Хиляда дублона? Да не би дяволът да ти е отнел разума, капитане?

Главатарят произнесе равнодушно:

— Ами откажи се. Adios, senor!

— Добре де, добре! Нека са хиляда дублона. Кога да платя?

— Половината сега, останалите сетне.

— А ако не успеете?

— Не може да не успеем. Как да се доберем до него?

— Сега още не мога да кажа. Вероятно ще са необходими повече хора. Нареди им да дойдат в Родриганда, аз ще се срещна с тях в парка и ще им дам указанията си. Ето ти петстотинте дублона, капитано.

Той наброи парите на главатаря и се осведоми:

— Малкото момченце от ония времена все още ли е при вас?

— Да. Междувременно то стана голям момък…

— Защо не го убиете?

— Тогава ми плати само да изчезне. Я кажи сега кой е той всъщност?

— По-късно ще разбереш. А той за какъв се смята?

— За намерено дете.

— Донякъде съм любопитен да го видя.

— Остави момчето, сеньор! Ти не си наш член. Плащаш си за работата и си заминаваш. Оттук по-далеч не опитвай да отиваш.

— Принуден съм да се примиря. Хората ти кога ще бъдат в Родриганда?

— Утре вечер. Adios, senor!

— Adios!

Двамата мъже си подадоха ръце и се разделиха. Току-що бе изтъргуван един човешки живот като някакъв малостоен предмет. Човек все пак би се запитал кой от двамата негодяи бе по-опасен — разбойническият главатар или коварният нотариус, който не се свенеше заради интересите да надява маска за неразпознаваемост и да пуска в ход изкуството на преструвките.

След като се върна в бърлогата си, бандитът свика в един отдалечен ъгъл петима от хората си и им заповяда да тръгнат за Родриганда и да изпълнят поръчката на нотариуса.

Когато се спусна вечерта, до болния просяк се приближи един от разбойниците, нареди му да го последва и го поведе по един тъмен ходник, който навлизаше дълбоко във вътрешността на планината. От двете страни на този ходник в скалата бяха издълбани малки килии, които служеха на обитателите за спални помещения. Някои от тях бяха снабдени с тежки железни врата и явно служеха за затвор.

Разбойникът беше млад мъж, някъде около двадесет и двегодишен. Носеше живописното облекло на провинция Каталония. При светлината на малката лампа, която носеше в ръка, човек можеше да различи благородните му черти и никога не би допуснал, че е разбойник. Беше строен, със здраво телосложение, а движенията му се отличаваха с лекота и обиграност и очароваха оня, който го наблюдаваше.

— Това е твоята стаичка, добри ми старче — каза той, като посочи една отворена килия. — Тук ще намериш добра постеля. Да ти оставя ли свещта?

— Да — отговори просякът. — Кой знае дали някога отново ще напусна тази стая!

— Защо пък не? Човек не бива да се поддава на предчувствия. Ти навярно си много болен, ала Бог може да лекува и лошите болести. Така че надявай се!

— Да, надявам се — отвърна просякът посред мъчителен пристъп на кашлица, — но на смъртта. Тя ще бъде моят избавител на всичките ми страдания.

— Силни ли са болките ти? — попита разбойникът, като се наведе състрадателно да оправи постелята на стареца.

— Животът не може да отлети безболезнено, тялото се съпротивлява на смъртта. Но какво са мъките на тялото пред терзанията на духа! Те са ужасни, синко. Пази се да не ги опознаеш някой път!

— Душата ти ли страда? С удоволствие бих облекчил мъките ти, стига да можех.

— Да, вижда се, че притежаваш милостиво сърце. Но за онова, което ме води насам, може само капитано… всъщност и ти донякъде ще ми бъдеш полезен.

— Ако мога, на драго сърце!

— Знаеш ли дали сред вас има някой, който не знае произхода си?

Младият бандит наостри слух.

— Как ти хрумна този въпрос?

— Понеже търся такъв човек.

— Тогава ще ти кажа, че зная един. Но само един такъв човек.

Старецът го изгледа, окрилен от радостна надежда.

— Кой е?

— Аз самият.

— Възможно ли е? Как се казваш?

— Мариано.

— И по-нататък? Нямаш ли друго име?

— Не.

— Ах! Как си попаднал сред бандитите?

— Главатарят ме намерил в планината. Аз съм подхвърлено дете. Той ме приел при себе си, ала всичките му издирвания на онзи, който ме е подхвърлил, били напразни.

— На колко години си?

— Не зная.

— От колко време си сред бандитите?

— Станаха вече осемнадесет години.

— Осемнадесет години? — попита старецът замислено. — О, тъкмо толкова трябва да бъдат. Не храниш ли някакъв спомен от детството си? Нищо ли не можеш да си спомниш, скъпи синко?

— Не. Вече всичко ми е излетяло от ума, ала често съм сънувал онези времена.

— Може би смяташ за сън нещо, което е било в действителност? Какво все пак ти се е присънвало?

— Много често съм сънувал една малка кукла. Лежеше в красиво бяло креватче, на чийто ъгъл се виждаше златна корона, и беше жива.

— Навярно знаеш и как се казва?

— Да — отговори той. — Много добре знам, че я наричаха Розета, Розичка. Присънвал ми се е и един много здрав висок мъж, който ме наричаше Алфонсо. Той ме вземаше в скута си и винаги носеше великолепна униформа. Край нас непрестанно беше и една красива горда жена, която много ме обичаше и милваше и целуваше Розета и мен. Бях малък, но зная, че ги наричах папа и мама. Аз също лежах в легло, украсено с корона. Веднъж, докато спях, дойде един чужденец. Тогава се пробудих и ми бе запушена устата. Но аз не спях в нашия замък, а в някакъв град, в който бях пристигнал с папа и мама. Поисках да изкрещя, защото се уплаших от мъжа, но той върза здраво кърпата и от страх отново заспах. Когато се събудих, лежах в гората. Това е, което ми се е присънвало.

— И повече нищо, нищо друго? Не знаеш ли как се казваше мъжът, който носеше униформата?

— Слугите го наричаха граф и като че ли екселенц.

— А-а! Не споменаваха ли сегиз-тогиз някакво име?

— Не.

— Слушай, сине мой, ти не си сънувал всичко това, то е било наяве!

— Тъй съм си мислил и аз понякога. Но когато веднъж го споделих с капитано, той много се ядоса и ми заповяда да мълча. За короната изобщо не биваше да говоря, въпреки че можех подробно да я опиша. Обрисувах му я, ала той посегна да ме удари и оттогава си държа езика.

— Можеш ли сега да си я спомниш?

— С най-големи подробности. Имаше златни зъбци, увенчани с бисери, а под тях два сребърни знака.

— Що за знаци бяха?

— Първоначално не знаех, но когато ме научиха да чета, вече ми бе ясно. Бяха букви, а именно R и S.

— Била е графска корона. Никога не забравяй тези знаци!

— Никога няма да забравя и останалото, при все че с никой не разговарям по този въпрос.

— А освен теб, сред бандитите никога ли не е имало друго намерено дете?

— Никога!

— Тогава ти си този, когото търся.

Мариано се учуди.

— Мен си търсил? Защо?

— Синко, ако е волята Божия, може би ще узнаеш кой си. Онова, което ще чуеш от мен, ще ти посочи пътя, по който можеш да го научиш.

Лицето на младия мъж изрази радостна надежда.

— Наистина ли? Хвала на Бога за това милосърдие! — провикна се той.

— Тихо! — предупреди просякът. — Никой не бива да разбере, че съм разговарял с теб за тези неща. Научи ли главатарят, изгубен съм. Всъщност е трябвало да бъдеш умъртвен, но капитано не го е сторил. И все пак, узнае ли какво искам да споделя с теб, ще ти отнеме живота, за да не бъде издадена тайната. За щастие тъкмо ти ме доведе до килията. Но никой не бива да научи нищо за онова, което ще ти кажа. Ето защо ще дойдеш при мен едва когато отсъствието ти няма да бъде забелязано.

— Това ще стане веднага щом другите заспят.

— Донеси хартия, перо и мастило, тъй като имаш да пишеш нещо. Погрижи се също и за повече свещи, понеже писането ще отнеме доста време.

Мариано си тръгна и старецът остана сам.

— Благодаря ти, Мадона — прошепна той, — че ми даде сила да стигна до това място. Може би Бог ще ми прости, щом опитвам да поправя грешката, която извърших в лекомислието си.

Нов пристъп на кашлица му отне дъха.

Скоро разбойниците се оттеглиха да спят. Неколцина останаха да се търкалят из котловинката, но още не бе настъпила полунощ, когато и последният се пъхна под завивките си. Не след дълго всички спяха и само постът се ослушваше навън в тъмната нощ, охранявайки другарите си от неприятни изненади.

Тогава Мариано напусна малката си килия. Едва бе съумял да овладее вълнението си. Най-сетне, най-сетне щеше да се вдигне булото, покриващо неговото минало! Сънищата не са били измама, а действителност! Чувстваше сърцето си да тупа лудо, докато се промъкваше по ходника, в който се намираше килията на болния. Той беше буден и при появата му се надигна. Мариано постави свещта на земята и се настани до постелята на стария.

Изпълнен с нетърпение, болният протегна ръка и улови десницата на Мариано, която тлееше като в треска.

— Мариано — подхвана той своята изповед, — спрямо теб бе извършено голямо престъпление и аз… съм съпричастен в него. Сега все още не моля за твоето опрощение. Чуй първо в какво съм се провинил по отношение на теб.

Болният помълча и пое дълбоко дъх, сякаш набираше сили да може да продължи.

— Всъщност трябва да знаеш, Мариано, че някога аз бях член на бандата.

— Ти? Охо! На тукашната банда?

— Да. Капитано беше мой главатар. Казвам се Тито Сертано, от Матаро съм. Бях беден моряк и от време на време пренасях през границата от Франция по няколко лакти копринен плат. Веднъж ме спипаха. Лодката ми бе секвестирана, стоката също, а мен пъхнаха в затвора. Удаде ми се да избягам и тъй като никъде не се чувствах в безопасност, отидох при разбойниците. Първата работа, която изпълних, бе да подменя едно дете. Малката контрабанда не обременяваше съвестта ми, ала тук се стреснах. През нощта не можах да мигна, а когато сетне капитано поиска да убия един човек, наруших дадената клетва за вярност и офейках.

— Разкажете историята за смяната на детето! — помоли Мариано.

— За да е по-сигурен, главатарят лично дойде с мен. Отведе ме в една странноприемница в Барселона, където отседнахме и останахме да пренощуваме. Към полунощ при нас влезе един мъж и положи някакъв вързоп на масата. Когато развърза плата, видяхме малко, около четиригодишно момченце. От завивката се носеше миризма на етер, от което заключих, че детето е в безсъзнание. Моята задача бе да подменя това дете с друго, което нощуваше в странноприемницата. Стаята не беше заключена, а аз бях получил шишенце етер, за да упоя по същия начин второто момченце. След като размених дрешките на двете деца, върнах се с новото, с което оттук насетне се зае главатарят.

— Всичко това сигурно ли е?

— Мога да се закълна! Ти мислиш, че си сънувал, ала се заблуждаваш, тъй като сънят ти е нещо, станало в действителност. Когато разменях дрешките, видях по облеклото на второто момченце графска корона с двете букви R и S. Все още мога да си спомня, че това бе на 1 октомври 1830 година, по-точно през нощта на първи срещу втори октомври.

— Не позна ли мъжа, донесъл ви момченцето? За мен ще е от извънредно голямо значение да го зная.

— Не го познавах, но чух името му. Главатарят веднъж се изтърва и го нарече сеньор Гаспарино, а когато се сбогуваха вън на стълбите и смятаха, че никой не ги наблюдава, той още веднъж произнесе това име. Вратата беше отворена и го чух ясно. Веднага бих разпознал човека, стига само да го зърна някога.

— Каква беше фигурата му?

— Дълга и мършава. Имаше гърлен глас и употребяваше сладникаво-патетични думи и изрази.

— Значи донесохте непознатото дете с чужди дрехи насам? Какво стана после с него?

— Остана в убежището и бе добре гледано. То непрекъснато говореше за мама, папа, за малката Розета, за добрия Алимпо и добрата Елвира. Най-сетне капитано му забрани да произнася тези имена, след което може съвсем да ги е забравило.

— Не — прекъсна го Мариано. — Не съм ги забравил. Последните две имена наистина ми бяха изскочили от ума, но сега си ги спомням. Добрият Алимпо често ме носеше на ръце. Той имаше чудновати мустачки. Краищата им бяха обръснати и те се спущаха изпод носа като две дълги къдрички далеч напред над устата. Заради тях не допусках да ме целува. Той винаги завършваше речта си с твърдението: „Така казва и моята Елвира.“ Елвира бе негова съпруга. Тя беше извънредно дебела. Толкова е жива в паметта ми, че срещна ли я някога, веднага ще я позная. Разказвай нататък!

След като преодоля поредния пристъп на кашлица, болният продължи:

— Няколко седмици след подмяната на децата трябваше да убия един пътник. Капитано настояваше да го сторя, като ме заплаши със смъртно наказание, ако не изпълня заповедта. Дадох вид, че се подчинявам и тръгнах. Но повече не се върнах. Отправих се към Жан де Лю, Франция, и се качих на един кораб като матрос. Отплавахме за Антилите и след това служих на различни американски каботажни кораби, докато един ден в Сан Хуан д’Улоа се разболях. Когато оздравях, постъпих на служба при един богат мексиканец, който ме отведе в столицата Мексико. Служих му доста години, докато той почина. Оттогава ми тръгна на зле. Малките спестявания отиваха към края си, охтиката налегна гърдите ми. Почувствах, че няма да мога да се отскубна от смъртта. Тогава ме споходи желание за очистване и опрощаване на греховете. Изпълни ме стремеж да потърся отвлеченото момче и го помоля за прошка. Събрах с просия пари за пътуване и се върнах в Испания. Болестта беше съсипала тялото ми и никой не ме разпозна. Бог отреди да го срещна още първия ден и стана добре, защото не зная дали ще доживея до утрешния ден.

Ужасен пристъп на кашлица връхлетя стария в края на неговия разказ, който предизвика противоречиви чувства в сърцето на Мариано. Вече не го сдържаше на едно място и той възбудено започна да кръстосва килията с големи крачки. Пред него лежеше човек, извършил голямо прегрешение спрямо него. Но този мъж беше действал като инструмент на един мерзавец, при това е бил длъжен да се подчини на заповедта на капитано. Можеше ли да се гневи на този съсипан от физически и душевни терзания мъж, над когото смъртта вече бе простряла ръката си?

В този момент болният вдигна ръце и отправи умоляващ поглед към Мариано, който се приближи, протегна ръка и произнесе:

— Тито Сертано, прощавам ти. Виждам твоето провинение в цялата му сила, ала аз също съм грешник и нека Бог ми прости, тъй както аз прощавам на теб.

Просякът отпусна глава назад, затвори очи, а чертите му се отпуснаха с израз на дълбоко умиротворение.

— О, колко леко и приятно ми е така! — промълви той. — Благодаря ти, Господи, сега мога спокойно да умра. Но преди туй ме остави да сторя необходимото, за да върна погубеното от мен щастие на една благородна фамилия. Виждам, че си донесъл хартия и перо. Запиши всичко, а аз ще сложа подписа си, че признавам отвличането ти.

— Да, нека го сторим — отвърна Мариано, като извади необходимото за писане. — Вярно, че това, което научих, все още не е достатъчно, но Провидението знае къде се намира онзи непознат, наричан сеньор Гаспарино, и хората, чието дете сте подменили. Как се казва странноприемницата, в която е била извършена подмяната?

— „Ел Омбре гранде“ — отговори просякът.

— В коя стая?

— Момчето взех от горния етаж. Нашата беше втората, считано от стълбите.

— Някой дали е забелязал нещо около подмяната?

— Нямам представа, тъй като напуснахме къщата преди зазоряване, когато всички още спяха.

Мариано започна изготвянето на документа, който щеше да включва всички важни факти. Когато приключи, просякът се подписа.

— Така, аз ще съхранявам грижливо този документ — заяви Мариано. — Сега си тръгвам и благодаря за сведенията, които свалиха голям товар от плещите ми. Прегрешенията ти спрямо мен са вече опростени. Нека Бог бъде милостив към теб!

Вярно, след тези думи Мариано се върна в килията си, ала цяла нощ не намери покой. Онова, което узна, бе от огромна важност, но най-главното все пак си оставаше забулено в тайнствен мрак и продължаваше да заема мислите му.

До този момент той бе гледал на главатаря като на свой доброжелател. Сега го видя като организатор на престъпно деяние, с което бе откъснал него, невинното дете, от обятията на обичните знатни родители и го бе отнесъл сред шайка нехранимайковци. Изпитваната към капитано симпатия се превърна в омраза. Целият му гняв се обърна срещу него, защото просякът все пак беше само едно оръдие. Навремето той е бил принуден да се подчини, но сетне се бе разкаял и сега, когато се намираше пред зиналия гроб, беше направил такова впечатление на милостивия Мариано, че той не бе в състояние да се сърди на стария човек. Реши да не издава пред главатаря промененото си отношение и тайно да се помъчи да изясни загадката около своя произход.

В разбойническата бърлога имаше още един, който до късно не можа да заспи — главатарят. Той седеше в килията си, по чиито стени бяха окачени скъпоценни оръжия, обронил тежко глава на дланта си, и беше потънал в дълбок размисъл, от който от време на време се сепваше, колкото да промърмори няколко думи.

— Тоя Гаспарино Кортейо е един голям мерзавец, много по-лош и от най-пропадналия бандит — рече на себе си. — Защо пожела да бъде премахнат докторът? Хм, всъщност не би трябвало да се интересувам, ала все пак бих искал да зная… Той плаща добре, но е глупак, не може да изцеди така лимона, че да получи и последната капка сок.

Отново се замисли. Ходът на мислите му бе неспокоен. По едно време дори се надигна, направи няколко крачки напред-назад и продължи да си мърмори:

— А историята с Мариано може да ми донесе още някоя сумичка. Трябвало да убия момчето, но да го бях сторил, значи да съм без акъл. Той си ми остава едно постоянно оръжие срещу адвоката! А сега, когато обикнах момъка, ще ми е много трудно да го погубя.

Главатарят отново закрачи из тясното помещение. След известно време се изсмя подигравателно и пристъпи към скалната стена на жилището си. Когато натисна едно място, малък четириъгълен участък от камъка поддаде и разкри неголяма кухина, от която главатарят измъкна някакъв пожълтял лист.

— Как отказваше безделникът, как се въртеше и превиваше, когато му поисках това удостоверение — промърмори той ухилен. — Но беше принуден, защото го държах в ръцете си! А аз не биваше да бъда споменаван, бе записано името на оня нехранимайко Тито, тъй като той взе малкия.

Капитано разгъна хартията, приближи се до светлината на лампата и прочете:

„С настоящето заявявам, че рибарят Тито Сертано от Матаро на 1 октомври 1830 подмени по мое разпореждане едно дете с друго в странноприемницата «Ел Омбре гранде» срещу възнаграждение хиляда сребърни пиастра. Подмененото момче живее под името Мариано в една пещера в планините.

15 ноември 1830

Манреса

Гаспарино Кортейо

нотариус“

Главатарят сгъна отново документа, пъхна го обратно в тайника, потърка доволно брада и произнесе:

— С това държа стария здраво в ръцете си и ще трябва да пусна малко кръв на кесията му. Жалко само, че е толкова твърдоглав и не се съгласява да каже кои бяха разменените деца. Разбира се, аз имам известни предположения. Той води делата на граф Мануел де Родриганда и Севиля. Ще проуча нещата! Младият граф трябваше да се върне, а може и да е вече там. Дали да не го поогледам? А ако проуча взаимоотношенията в семейството на графа? Да, това като че ли е най-доброто средство! Но чрез кого?

Замислената му физиономия внезапно се развесели и като се изсмя късо, продължи монолога си:

— Това наистина е забавна идея! Да изпратя Мариано да узнае необходимото? Да, единствено той е подготвен за целта. Той е единственият сред нас, който умее да се държи безупречно пред такива хора. Та нали затова наредих да го обучат във всичко, което един знатен сеньор трябва да знае. Може да язди, да фехтува, да стреля, плува, силен и храбър е, верен, предан, предан при това умен и находчив… да, ще го сторя! Нотариусът никога не го е виждал. Не би могъл да го разпознае, той дори няма да подозира, че този млад, любезен мъж с изискани маниери е момченцето, което някога е искал да умъртви. Per dios, това е истинска авантюра! Това е номер, който прави най-голяма чест на моята глава!

Той се разхожда още известно време из килията, сетне се отправи към съседното помещение да си легне.

Когато на сутринта се събуди, при него влезе един бандит и доложи:

— Капитано, странникът, който вчера дойде при нас, току-що почина.

— Хубаво, така ни освободи от грижите. Погребете го, но не ме бъркайте в тази работа! Мариано буден ли е вече? Да дойде веднага при мен!

Разбойникът се отдалечи, а не след дълго влезе Мариано. Той поздрави радушно с оная фамилиарна почтителност, с която бе свикнал да се отнася към главатаря, и с нищо не даде да се разбере, че е променил убежденията си.

Капитано му предложи да седне и подхвана:

— Мариано, как се чувства враният ти жребец?

Чертите на младежа се разведриха, а по страните му плъзна лека руменина. Беше видно, че споменаването на коня му е приятно.

— Едва се сдържа — отговори той. — Повече от месец е в укритието за конете, ала бях принуден да го отделя от останалите животни, за да не ги осакати.

— Тогава внимавай днес да не ти се случи нещастие! Когато един толкова благороден и сърцат кон не е имал четири седмици ездач на гърба си, трудно се обуздава.

— Охо! Езда ли ме чака, капитано? Накъде?

— До Манреса и замъка Родриганда.

— Доста далеч, главатарю!

— Ще имаш много време за този излет. Възможно е да продължи седмици.

Лицето на младежа се проясни още повече. Мисълта да се откъсне за дълго от сегашната си недобра среда го изпълни с радост.

— С някакво поръчение? — осведоми се той.

— Да, и при това много трудно — отвърна капитано. — Запасът ти от дрехи в порядък ли е?

— Напълно.

— А униформите?

— Също. Като офицер ли ще се преобличам?

— Да, като френски офицер. Ти си силен във френския. Ще ти дам отпускарски паспорт на името на хусарски лейтенант Алфред де Лотрьовил. Трябва да си осигуриш по някакъв начин достъп до замъка Родриганда, при това да направиш така, че да те поканят да останеш за по-дълго. По време на престоя си проучи най-внимателно взаимоотношенията между обитателите. Ще искам най-подробен отчет. Достатъчно умен си да изпълниш подобна задача.

— Не би ли ми дал някаква отправна точка, главатарю? Би било по-добре.

— Не мога да ти кажа много нещо. Но трябва да наблюдаваш много внимателно един нотариус на име Кортейо, който води делата на графа. На драго сърце бих узнал какви са отношенията му с членовете на графското семейство. После младият граф Алфонсо, който е бил в Мексико. Разбери точно как се държи той с графа и този нотариус! Преди всичко ме интересува дали не прилича на нотариуса. Приготви се! Необходимите пари ще ти връча заедно с паспорта. Трябва да се представиш за изискан и състоятелен офицер, затова сумата няма да е незначителна. Ще се погрижа да получиш способен човек за слуга, когото ще можеш да ползваш като пратеник, в случай че искаш нещо да ме известиш.