Карл Май
Замъкът Родриганда (15)

Петнадесета глава
„Pohon Upas!“

Междувременно сеньор Гаспарино Кортейо бе заминал за Барселона. В пристанището на този град между другите кораби лежеше на котва и един тримачтов, на чийто нос и кърма се четеше името „Ла Пендола“. Преведена, думата означава „Перото“ или „Махалото“. За непознавача името навярно би се сторило странно за един такъв голям, тежък търговски кораб с три мачти и няколко палуби. Но морякът не би се учудил на името. Виждаше се наистина, че „Перото“ не е строен в американска корабостроителница, но образецът му бе американски. Носът се извисяваше дръзко над предната палуба, а килът бе дълъг и остър. При това такелажът беше като този на клипер, което предполагаше, че „Ла Пендола“ е извънредно бърз платноход и лети по водата „с лекотата на перо“. Но вярно е също, че кораби от тоя тип имат лесна склонност към преобръщане. Както се изразяват моряците, „често си счупват гръбнака“, тъй че да се води подобен съд се изисква особено умение.

Днес Ландола се бе заключил в каютата си с Гаспарино Кортейо, за да могат необезпокоявано да разговарят за своите сделки. Нотариусът беше седнал пред голям куп документи, които проверяваше. В един момент остави перото настрана и заяви:

— Доволен съм от вас, Ландола. Моят дял възлиза на тридесет хиляди дурос, а тоя път не очаквах да спечеля толкоз.

Лицето на капитана остана безстрастно. Той попита хладно:

— Е, какво ще правим? Ще се разплащаме ли или ще оставите парите да ги употребя за сделки?

— Задръжте ги!

— Добре, уредено! Нещо друго да имате?

— Хм! Нямате ли нужда от матрос?

— Винаги имам нужда. От какъв?

— Който да изчезне.

— Аха! Във водата? — попита Ландола с особена усмивка.

— Е, може и само от страната. Условието е да не се връща.

— Както дон Фернандо де Родриганда и Севиля. Нали?

— Шт! — предупреди нотариусът стреснато. — Ако някой Ви чуе! Не споменавайте повече това име! Та дон Фернандо е… мъртъв…

— Дори по-лошо от мъртъв… погубен… мога да се закълна в това! Кой е новият матрос?

— Представя се за офицер, но е авантюрист.

— Това ме радва! Винаги съм предпочитал такива! Къде се намира?

— В Родриганда. Трябва да дойдете да го приберете.

— Хубаво. Силен ли е?

— Много!

— Значи ще се отбранява?

— При всички случаи!

— Ще го лишим от тая възможност! Колко давате, сеньор?

— Вие колко искате, капитано?

— Триста дурос за всичко: незабелязано отвличане, никакъв шум, безследно изчезване и никакво връщане.

— Съгласен съм, макар да знам, че от продажбата си докарахте порядъчна сума. Пишете все таки триста отгоре. Къде ще го отведете?

— Хм, още не знам. Вероятно на Борнео или Целебес. Там малайците на драго сърце дават злато, та дори и скъпоценни камъни за белите, които принасят в жертва на своите богове или колят в чест на покойниците си.

— По сатанински изтънчен хитрец сте Вие, капитано!

Морякът се усмихна ехидно.

— Тая сатанинска изтънченост не липсва и на вас. Кога да дойда за момъка?

— Утре вечер можете ли?

— В Родриганда? Да. Ще пристигна с подходяща кола. Къде да спра?

— Аз ще Ви пресрещна. Уредете така, че да Ви срещна точно в десет часа на границата на имението!

— Добре. Встъплението предоставям на вас. Трябва да става въпрос за голям юначага, иначе едва ли бихте си дали такъв труд. Една глътчица отрова, хм, би свършила далеч по-бърза работа.

— Ненавиждам отровата. Тя е ненадеждна и предателска.

— Ненадеждна? Ха-ха-ха! В една стара книга открих нов вид отрова, великолепна! Ще Ви я покажа!

Капитанът отключи едно вградено в стената на каютата шкафче, избута настрани купчина тежки фишеци с монети и измъкна някаква книга, от чийто шрифт бе видно, че е отпреди повече от сто години. Корицата и заглавният лист липсваха. Сложи я пред себе си и я разгърна.

— Великолепна книга! — рече. — Купих я от един стар немски кормчия, който Бог знае откъде я е задигнал. Съдържа всевъзможни рецепти и средства, а тук… — той посочи следния абзац:

„Чудесна отрова

за смърт и умопомрачение

Взема се една част сок от Antiaris toxicaria, така наречения анчар, половин мярка сок от Strychnos Tieute, който хората наричат явански орех, четвърт — сок от Alpinia galanga, която е индийски галапт и също толкова сок от Zingiber cassamumar, наричан отровен ингвер. Изварява се до половината и се съхранява в шишенце. Пет капки от нея умъртвяват здрав човек; две капки обаче ще му отнемат разсъдъка и той вече никога няма да знае кой е бил.

Това умопомрачение се лекува със следната настойка:

Счуква се една кафяна чашка Capsium, както наричат храстовидните лютиви чушлета, и се прибавя половин кафяна чашка слюнка от човек, гъделичкан до пяна, оставя се една седмица и след това се добавя лъжица силен оцет. Две капки от тоя прекрасен цяр за три дни възвръщат отново съзнанието.

Забележка: Може да се приготви само в азиатските страни и е изпробвана върху много хора, така наречените негри, малайци и други диваци.“

— Нима можете да четете такъв шрифт? — попита адвокатът.

— Да — ухили се капитанът. — Разбирам немски.

— Тогава ми преведете това „лекарство“!

Когато капитанът привърши, адвокатът запита:

— А имате ли от отровата? Хм! Дали би могъл човек да се сдобие с няколко капки?

— За кого? Да не би за младежа, когото трябваше да дойда да взема?

— Не.

— Тъй, това е нещо друго. Но „церът“ е дяволски скъп. Капката струва пет дурос.

— Ascuas! Но действа надеждно?

— Имате думата ми!

— Мога ли да получа десет капки?

— Да. Това прави петдесет дурос!

— Давайте и запишете петдесет отгоре!

Капитанът бръкна в същото шкафче и извади едно аптекарско шише, от което отсипа в друго, по-малко, десет капки.

— Ето, сеньор! Количеството е достатъчно да умъртви двама или отнеме разума на петима. Да се надявам, че сте доволен от мене!

Този разговор се проведе два дни след заминаването на адвоката от Родриганда. На третия, празничния ден, той се завърна. Минавайки през селото, се изненада немалко на празничния му облик. Едва в замъка узна повода и незабавно се отправи към съзаклятницата си за по-подробни сведения.

Здрачът започна да се спуска и лекарят и Розета бяха отново при графа, който сега вече настоя да види сина си. На Стернау не оставаше нищо друго, освен да изпълни волята на дон Мануел.

— Ще изпратя да го повикат — рече той и отиде във вестибюла. Сетне нареди на слугата: — Да дойдат граф Алфонсо и лейтенант Лотрьовил. Но непременно да влязат едновременно!

Мариано нямаше и представа за плана на лекаря. Днес не носеше униформа, беше цивилен. Във вестибюла се сблъска с Алфонсо, който не го удостои с поглед. Графът отново беше със свалена превръзка и очакваше с нетърпение сина си. Когато двамата влязоха, очите му се спряха най-напред на Алфонсо, ала бързо се плъзнаха към лейтенанта. В следващия миг се надигна, пристъпи с разтворени обятия към него и извика:

— Сине мой, аз прогледнах! О, ела да ти се порадвам! При тази сцена гореща вълна кръв заля лейтенанта, но бе принуден да се овладее. С каква радост би се хвърлил в обятията на този мъж! Беше му невъзможно да отговори, но пък и не стана нужно, тъй като Алфонсо отвърна вместо него:

— Заблуждаваш се, татко, аз съм твоят син!

Графът фиксира остро говорещия с отново прогледналите си очи и произнесе:

— Кой се занася тук с мен? Вие не сте моят син!

— И все пак съм аз — заяви Алфонсо. — Не ме ли позна по гласа?

Дон Мануел се втренчи в него.

— Тоя глас, о, тоя глас! — възкликна той. — Да, познавам го, но когато го чух отначало, не помислих, че може да принадлежи на сина ми. А другият кой е все пак?

— Лейтенант Де Лотрьовил — отговори Стернау.

— Лейтенантът! О, сеньор Де Лотрьовил, кажете вярно ли е!

Главата на Мариано зашумя, ала той отговори:

— Ваша светлост, така е!

В същия миг от устата на графа се отрони звук, за който не би могло да се каже дали е въздишка или ридание. Той не докосна нито един от двамата, обърна се бавно и като се свлече на мястото си, каза:

— Розета, предай на сеньорите да си вървят! Нека остане само сеньор Стернау!

В покоите на Клариса Алфонсо завари и адвоката. Двамата очакваха връщането му с най-голямо напрежение.

— Е? — запита Кортейо.

— Не искаше и да знае за мен! — прозвуча отговорът. — Понечи да прегърне лейтенанта.

— Той там ли беше?

— Влезе с мен.

— Demonio, твърде много ми прилича на кроеж! Какво каза графът на оня?

— Сметна го за своя син.

— А като се изясни заблуждението?

— Нареди да напуснем и двамата. Сега при него е Стернау.

— Той дали подозира, или знае нещо? Цяло щастие е, че днес, нещата ще се променят. Утре вече би било прекалено късно!

— Днес? Какво ще се случи, скъпи мой? — попита Клариса.

— Ще научите по-късно. Колкото по-малко знаете, толкоз по-добре. Легнете си навреме и не се безпокойте за нищо!

Кортейо също се упъти към стаята си, но скоро я напусна. На всеки би се сторило, че възнамерява да отиде в парка, защото изчезна в тази посока с бавните безцелни крачки на човек, излязъл на разходка. Но още щом стигна парка, той удвои ход и в десет часа беше на границата на имението. Ландола се появи точно навреме. Беше дошъл с шестима здрави моряка и купе, теглено от два коня. Колата бе скрита сред дърветата, под надзора на един от хората му. Останалите бяха наблизо.

— Как ще стане играта? — попита капитанът.

— Много лесно — увери нотариусът. — В селото има танци и почти цялата прислуга е там. Той също е там, забелязах го. Едно от задните стълбища е свободно. По него ще Ви отведа до коридора към апартамента му. Той не е заключен. Ще се скриете в спалнята и когато дойде, ще го заловите.

— Звучи лесно. А как ще се измъкнем?

— По същия път. Ще изчакате, докато се появя. Ще ви изведа, когато всичко е безопасно.

Както каза адвокатът, така и стана. Стигнали незабелязано задната страна на замъка, те се изкачиха със свалени обуща по стълбите, сетне минаха по осветения пуст коридор и проникнаха в тъмното жилище на лейтенанта. Скриха се вътре.

Тъй като Стернау и Розета останаха при графа, Ейми и Мариано бяха на разположение един другиму. Вярно, че лейди бе повикана за около четвърт час при дон Мануел, ала скоро се бе оттеглила, понеже настроението на графа бе явно потиснато. За да прогонят скуката, Ейми беше предложила на лейтенанта да се поразходят до селото. Бяха посетили една вента и потанцуваха под звуците на духови инструменти и китари. Сега се връщаха обратно в замъка. Недалеч от него англичанката спря и тихо попита:

— Мосю, някаква тайна ли Ви измъчва?

— Да — отговори той след къса пауза.

— Мога ли да я узная?

— Засега не.

— Нямате ли ми доверие, мосю?

— О, напротив — отвърна той. — Но има неща, които човек не споделя.

— Но по-късно може би ще я узная?

— Ще я узнаете, миледи, със сигурност, непременно, стига само… — Той се запъна.

— Стига само…? Какво искахте да кажете, мосю?

— Стига само… да Ви видя някога!

— Длъжен сте! Ще Ви чакам!

— Колко дълго? О, колко време? Кажете, миледи?

Тя положи главица на гърдите му и прошепна:

— Докато съм жива!

Мариано не отговори и дълго я държа в прегръдките си, докато тя не помоли да продължат пътя си. Изпрати я до вратата на нейния апартамент, след което директно се отправи към своя. Искаше да остане в стаята си насаме с мислите и щастливите чувства, които го изпълваха. Потънал в блажени мечти, той влезе в апартамента, без да подозира нищо и запали свещ. Спусна резето на вратата, водеща към коридора, и се запъти към спалнята да свали горните си дрехи. Но едва влязъл в потъналото в мрак помещение, получи силен юмручен удар по слепоочието, а след него и втори, също така добре прицелен, от което изгуби съзнание, преди да е успял да издаде и звук.

— Дайте светлина! — заповяда капитанът. — Да разгледаме момъка.

Донесоха свещта и осветиха Мариано.

— О, изискан младеж! — произнесе Хенрико Ландола. — Хм, прилича ми на някой, когото познавам. Запушете му устата и го увържете в хубав, здрав, мирен вързоп, та да си нямаме неприятности!

Свещта бе угасена и не мина много време, на вратата се почука. Отвориха я и нотариусът бързо се вмъкна.

— Заловихте ли го? — попита той. — Отбраняваше ли се?

— Ами! Не му дадохме възможност! Моряшката ръка знае как да удря.

— И сигурно е още в безсъзнание?

— Така изглежда. Можем ли да тръгваме? Навън ще бъде по-опасно оттук.

— Тогава да вървим!

Кортейо поведе моряците обратно по пътя, по който бяха дошли, и стигнаха до колата, без някой да ги забележи. Двамата мъже, донесли дотук отвлечения, го положиха на земята. Адвокатът измъкна и запали един потаен фенер. Не можа да устои на изкушението да погледне още веднъж жертвата си и да й каже няколко издевателски думи на изпроводяк. Светлината на фенера падна върху лицето на пленника. Мариано вече бе отворил очи.

— А-а, в съзнание си — ухили му се нотариусът. — Сметката ти с Родриганда е уредена. Няма да вредиш повече никому. Сбогом и не ме забравяй!

С тия думи той удари с юмрук беззащитния човек в лицето и даде знак да го качват в колата. Докато това ставаше, капитанът го дръпна настрана и запита:

— Та последно какво, сеньор? Да умре или…

— Хм, най-добре да умре!

— Тая работа ще ми струва доста!

— Впишете в сметката си още двеста дурос!

— Това е нещо друго! За такава цена си заслужава труда. Свършено е с момъка. Лека нощ, сеньор! Ще се видим ли, преди да съм отплавал?

— Да, още веднъж. Дотогава адиос!

Колата затрополя към далечината, а адвокатът тръгна обратно за замъка. Сега беше твърдо убеден, че играта му вече не е изгубена. И все пак сигурно щеше да бъде на друго мнение, ако имаше възможност да огледа Ландола след сбогуването им.

Морският разбойник се подсмихна лукаво и потривайки ръце, прошепна:

— Кортейо и Мариано, и двама ви ще обложа с данък!

На другата сутрин Ейми Дридън беше станала още в ранни зори. Нещо я подтикваше да се измъкне навън в хладното, окъпано в роса утро. На излизане от стаята се натъкна на сеньора Елвира с кошничка в ръка. Управителшата поздрави с дълбок реверанс, на който Ейми благодари сърдечно.

— Нашата добра Елвира вече май е затънала в задълженията си — каза тя.

— Така е, уважаема доня Ейми лейди — отвърна кастеланшата, която се бе научила от своя добър Алимпо да съчетава испански и английски титли. — Имам да загладя една голяма грешка. Благодарение на вас, доня Дридън, вчера имахме навсякъде цветя и венци, а в стаята на този, който превърна деня в празник, нямаше и един-единствен стрък. Това е крайно неблагодарно! Така каза и моят Алимпо.

— Ах, имате предвид сеньор Стернау?

— Да, него и никой друг. Та помислете само, доня лейди, той не само върна зрението на милостивия граф, ами го излекува и от болест, застрашаваща живота му! Ето защо доня Розета ми заръча още в зори да се погрижа за рози.

— Досега той постоянно ли е будувал при дон Мануел?

— Да, както изглежда, подозира някои хора в намерение да препятстват оздравяването на милостивия господар. Той е много енергичен мъж, както казва и моят Алимпо. Дори днес охраняваше милостивия граф. Сега отиде в парка.

— В такъв случай може би ще го срещнем. Ще Ви помогна да наберете цветя.

— О, колко сте добра, скъпа миледи Ейми доня! Приемам тази голяма чест.

Предположението на Ейми се оправда. Малко след като бяха излезли, видяха лекаря да се приближава. Той свали шапка за поздрав, а англичанката тръгна към него.

— Мога ли да се присъединя към вас, сър, или мислите Ви ще се занимават с нещо по-добро от това, което мога да Ви предложа? — попита тя.

— За мен винаги сте сърдечно добре дошла, миледи — заяви той, — още повече, че материализирате мислите ми. Тъкмо за вас мислех.

— За мен? — запита Ейми с комично удивление.

— Да, а мислите по вас ме отведоха духом в далечната страна, която толкова скоро ще стане Ваша родина.

— Имате предвид Мексико? Познавате ли страната?

— Много добре. Навремето предприех една езда от прериите на Северна Америка през Тексас и Ню Мексико, после през пустинята Мапими до столицата на страната, където отседнах за няколко дни, а оттам се отправих към Калифорния, за да опозная отблизо живота и условията в миньорския регион.

— Я гледай, значи наистина сте били в Мексико? О, това ме сприятелява с тази страна! — възкликна тя. — Ще трябва да ми разкажете за нея, сър. Да си призная, изпитвам ужасен страх от Мексико, страната на жестокостта и насилието. Спомнете си нейната история!

— Да, тази история действително е написана с кръв, а условията и до ден-днешен не са уредени. Но все пак не е толкова лошо, както Ви се струва. Мексико е една от най-красивите страни в света. Тя предлага най-редките удоволствия и забележителности, а животът в столицата ще Ви задоволи в най-голяма степен.

— Но животът в провинциите, сър! Говори се, че там дори се срещат банди разбойници и убийци!

— Миледи, тези разбойници са най-изтънчените кабалероси, които могат да съществуват. Да речем, бъдете нападната един хубав ден от разбойници, те ще се отнесат към вас с цялата необходима учтивост и ако по-късно предводителят Ви срещне отново в някоя компания, ще Ви предложи ръка със същата вежливост и няма да имате причини да си спомняте с неудоволствие малкото приключение.

— Но това е направо романтично! Значи в тези случаи те просто имат за цел наличните пари?

— Обикновено. В отдалечените провинции, разбира се, е малко по-опасно. Онзи, който не въздържи всяка съпротива, лесно може да заплати храбростта си със смърт. По тая причина из онези местности се пътува само с охрана. Но това е нищо в сравнение с опасностите, които крие дивата савана. Там всеки е против всеки. Човек всеки миг се намира в смъртна опасност. Който не може да язди добре и не е също така добре въоръжен, не притежава физическа сила и опит, за предпочитане е да си остане вкъщи.

— Да, чела съм за тези неща. А вярно ли е, че хората, които се скитат из дивия пущинак, могат да открият всяка следа от човек или животно?

— Така е. Но трябва да се признае, че за тая цел са необходими не само упражнения, а и проницателен ум, нещо, което не се придобива. То си е вродено. Човек трябва да притежава умението да черпи сведения от всяка песъчинка, всеки стрък трева, всеки клон, да взема под внимание хиляди обстоятелства, за които друг не би и помислил.

— Вие вършили ли сте го?

— Дори съм бил принуден — потвърди Стернау, без да се замисля.

— Охо, значи сте един от онези прочути скаути, които водят толкова романтичен живот?

Той се поклони с комично достойнство.

— На Вашите услуги, миледи.

— Чудесно би било човек да преживее нещо подобно и се удиви на проницателния ум на някой прериен ловец!

— В Мексико желанието Ви е лесно изпълнимо, миледи, ала тук… а-а, вероятно е възможно и тук, тъй като виждам една следа, която би могла да ни послужи за пример.

По време на непринуденото си бъбрене те се бяха отдалечили от Елвира и нейните цветя и навлезли в оная част на парка, която граничеше със задната страна на замъка. Несвикналото око не би могло да открие отпечатъците, оставени в пясъка, ала обученият поглед на Стернау, възбуден и изострен от темата на разговора, тутакси различи, че оттук са минали няколко души.

— Следа? — попита англичанката, взирайки се внимателно в земята. — Но аз не виждам нищо!

— Вярвам Ви напълно, миледи — отговори Стернау. — За да се заключи от положението на песъчинките, че през нощта е стъпвано по тази рядко употребявана пътека, действително са необходими очите на индианец или опитен прериен ловец.

— През нощта? Но, сър, думите Ви навяват асоциация за някакво тайнствено приключение!

— О, не е нужно веднага да мислим за такива неща — усмихна се Стернау. И като я хвана за ръката да я задържи, той продължи: — Останете засега тук, моля Ви, за да не заличите следите! — Сетне се наведе да прегледа пясъка и каза: — Погледнете насам, миледи! Виждате ли, че тук пясъкът е вдлъбнат?

Ейми последва поканата, огледа земята и потвърди изненадано:

— Вярно, виждам отпечатък! И смятате, че е оставен от крак!

— Именно. От голям ботуш с широк нисък ток, вероятно от рода на онези, които носят рибарите и моряците. А ето следа от втори ботуш, съответстваща на първата. Тук вдясно има още няколко стъпки, следователно оттук са минали няколко души. Разгледа ли човек внимателно ръба на отпечатъците, ще види, че напълно се е сринал, не е така рязко очертан, както ако хората са минали преди малко. Значи следите са оставени в ранните нощни часове.

— Но такива ботуши не носи никой в замъка — забеляза девойката, очарована от това странно обстоятелство.

— От което може да се предположи, че мъжете не са били тукашни — гласеше неговият отговор. — Започва да ме обхваща леко подозрение.

— Ах, наистина ли? — стресна се англичанката.

— Да. Дошли са откъм замъка. Нека видим от коя врата!

Те проследиха дирята до замъка и стигнаха до задния вход, от който се бяха възползвали моряците.

— Охо! — възкликна Стернау. — Вижте, посоката на идване и връщане е различна. Тези хора са дошли откъм храстите вляво, а после са се отправили надясно към парка. Значи наистина са били непознати. Работата е съмнителна. Да побързаме! Трябва час по-скоро да узнаем накъде са се упътили.

Последваха следите. От минута на минута Ейми Дридън ставаше все по-възбудена. Наблюдаваше с какъв остър поглед придружителят й оглежда и преценява и най-дребните неща, с каква сигурност определя посоката. На едно място, където пътеката се разширяваше и пясъкът беше все още влажен от росата, за учудване на Ейми Стернау изследва почвата с по-голямо старание, след което каза:

— Странно, миледи. При непознатите е бил един от обитателите на замъка. Погледнете, тази стъпка е от изискани мъжки ботуши! Ще я преснема.

С тия думи лекарят извади лист от вестник и молив и прерисува точно следата от ботуша.

— Така, това е едно — поде наново той. — Другото е още по-впечатляващо. Тук са вървели двама мъже един след друг. Забелязвате ли, че токовете на ботушите им са оставили по-дълбок отпечатък в пясъка от подметката?

— Да, сър!

— Следователно са стъпвали по-солидно и тежко от останалите. Носили са товар, който никак не е бил лек. Елате, миледи, да вървим по-нататък!

Стернау проследи дирята в течение на доста време, без да продума. Внезапно спря и произнесе удивен:

— Я гледай ти, тук е имало кола!

— Тъй ли? — попита Ейми Дридън. — Че какво ще търси една кола тук сред храсталаците?

— Тъкмо това се питам и аз. Тук е границата на парка. Виждате ли коловозите? В колата са били запрегнати два коня. Товарът е бил оставен до нея.

Той се наведе да прегледа по-грижливо отпечатъка, оставен в мъха от товара. Мъхът почти се бе изправил и изглеждаше, че Стернау няма да може да си изясни нещата. В един момент погледът му падна върху ниска трънка. Протегна стремително ръка, откачи внимателно нещо от тръна и бързо го вдигна. Лицето му пребледня и той възкликна разтревожено:

— Знаете ли какъв е бил товарът, който са взели от замъка и качили в колата?

— Боже мой, плашите ме! — отвърна страхливо Ейми Дридън. — Какъв е бил наистина?

— Човек! Погледнете тези няколко косъма, които открих върху тръна! Закачили са се на него, когато са оставяли човека на земята. Те са черни и дълги, подобни на косите на мосю Де Лотрьовил. Не са от дама, а мъжки.

Сега бе ред на англичанката да пребледнее.

— Мосю Де Лотрьовил? — запита тя стреснато. — Сър, случило се е някакво нещастие или е извършено престъпление! Трябва да се осведомим кой от обитателите на замъка липсва.

— Хм! — обади се замислено Стернау. — Тази работа действително ми се вижда странна, но не бива да правим прибързани изводи за беда или престъпление. Все пак не се намираме в някоя девствена американска гора. Живеем в цивилизовани условия, а проследяването на дирите по методите на прерията вероятно е възбудило фантазията ни.

— А това, че поискаха да Ви убият в парка, че ние с Розета бяхме нападнати, също ли ще наречете цивилизовани условия? — възрази тя, пропита с тревога.

— Възражението Ви е основателно, миледи. Елате, да се връщаме по-скоро!

Те закрачиха бързо към замъка, чиито обитатели междувременно бяха станали.

— Ще Ви помоля, миледи, засега да не казвате никому за нашите открития! — апелира Стернау. — Оставете нещата на мен! Нашата първа грижа е да пазим графа. Той е все още болен и не бива да се вълнува. Идете сега в приемната и не споделяйте нищо, преди да съм говорил отново с вас!

Ейми обеща и се качи горе, а Стернау се отправи към жилището на портиера, където, както му бе известно, по това време почистваха обущата на всички обитатели на замъка. Там завари него и помощника му, заети с тази дейност, и без да им дава някакви обяснения, извади мълчаливо парчето вестник. Скоро откри един мъжки ботуш, който изцяло съвпадаше с рисунката, снета от следата.

— Кому принадлежи този ботуш? — попита той портиера, който следеше с недоумение действията му.

— На сеньор Гаспарино Кортейо — гласеше отговорът. Оттук лекарят се запъти към управителя да събере по-нататъшните сведения. От него узна, че всички обитатели на Родриганда вече са станали, с изключение на лейтенанта, когото Алимпо още не бил видял.

— Да вървим, сеньор кастелано, да го разбудим! — повели Стернау.

— Да го разбудим? — учуди се Алимпо. — Няма ли да му стане неприятно, че смущаваме почивката му?

— Не.

Жилището на офицера бе отключено и празно. Леглото в спалнята беше недокоснато, а различни признаци сочеха, че макар и да не е имало борба, все пак се е случило нещо необичайно. На земята лежеше парче здрав шнур. На края му се виждаше малък стар лаг, който се използва, както се знае, за определяне скоростта на плаване на кораба. Фуражката, която носеше лейтенантът предната вечер, бе налице, но се търкаляше на пода.

Сега лекарят знаеше, че с Де Лотрьовил нещо се е случило. Поразпита из замъка и разбра, че днес никой не го е виждал. Без много да му мисли, той се отправи към жилището на Кортейо. Не изчака да съобщят за него, а влезе веднага след късо почукване. Пълномощникът на графа бе зает с пушене на сутрешната си цигара. Изглеждаше силно изненадан от ранното посещение и след кратка размяна на поздрави запита:

— А, сеньор Стернау! С какво мога да Ви услужа?

— Ще помоля за една информация.

— Говорете тогава. Но бъдете кратък! Не съм свикнал да ме безпокоят в този необичаен час.

Кортейо произнесе думите с рязък тон и физиономия, от която лъхаше едва ли не неприязненост. Стернау не се смути. Приближи се плътно до нотариуса и с прикован в очите му поглед отвърна:

— Сигурно няма да бъда многословен, сеньор, стига Вашият отговор да бъде кратък и откровен като моя въпрос: Къде е лейтенант Де Лотрьовил?

Ето въпрос, какъвто адвокатът не бе очаквал. Той забележимо пребледня и мина време, преди да се окопити.

— Сеньор Стернау, мисля, че сте сбъркали стаята. Какво ме касае тоя лейтенант?

— При всички случай повече от всеки друг обитател на Родриганда. Лейтенантът е изчезнал и още не е открит.

— Изчезнал? Ами търсете го тогава, сеньор! Ако действително е офейкал, хич няма да се учудя. От пръв поглед разбрах, че е авантюрист.

— Я хайде, други са тук авантюристите, не лейтенантът — отвърна Стернау спокойно. — Кои бяха хората, които са нападнали Де Лотрьовил и сетне отнесли до колата, чакаща на границата на парка?

Пълномощникът се стъписа. Беше си мислил, че всичко е минало незабелязано, а от въпроса на Стернау излизаше, че някой все пак ги е издебнал. Силно обезпокоен, той потърси опора в облегалката на намиращия се до него стол. В следващия миг обаче се сети, че тогава биха опитали да осуетят мисията. Това не бе станало, следователно не е имало съгледвачи и въпросът на Стернау почиваше само на едно голо предположение. Адвокатът отново върна самообладанието си и отговори със смразяваща студенина:

— Смахнат ли сте, сеньор, или страдате от лунатизъм посред бял ден? Вървете си оттук или не знам какво ще се случи!

Стернау се усмихна на заканата и отвърна:

— Сеньор Кортейо, нека бъдем откровени! От момента, в който Ви видях, безкрайно много Ви обикнах. После Ви наблюдавах кротко и стигнах до убеждението, че заслужавате тази любов. Засега повече няма да Ви дотягам, тъй като намерението ми само бе да Ви покажа, че зная истинската Ви цена. Ако все пак любовта ми към вас стане толкова силна, че да не мога повече да се владея, не ми се сърдете, ако Ви прегърна с по-голямо увлечение и… Ви задуша! Адиос, сеньор!

С подигравателен поклон той напусна стаята.

Адвокатът остана в отвратително настроение. „Какво беше това? — запита се той. — Каква язвителна подигравка! Тоя човек вникна в душата ми, надзърна в картите ми. Трябва да го обезвредя. Откъде ли знае, че тук е имало непознати, които са отнесли лейтенанта до колата, пък че и аз съм присъствал? Да, непременно трябва да го отстраня от пътя си, каквото и да ми коства! Изобщо над главата ми се струпаха мрачни облаци. Но ще ги разпръсна. А и графът ще си получи капчиците отрова. Всъщност би трябвало да го умъртвя, ала ми се ще да знам дали отровата действително отнема разума, пък и безумието не е по-добро от смъртта. Побърканият ще бъде поставен под опека, след което Алфонсо ще встъпи във владение на огромното състояние, все едно че графът е починал. Победата ще бъде моя, въпреки надигащите се от всички страни врагове!“

Докато Кортейо разговаряше сам със себе си, Стернау свика обитателите на замъка, без граф Мануел, и извести, че лейтенант Де Лотрьовил е изчезнал. Съобщението предизвика голямо възбуждение, особено след изявлението на Стернау, че е открил в парка следи, недвусмислено говорещи за насилствено отвличане. За момента премълча подозренията си към адвоката.

Най-дълбоко разтревожена бе англичанката. Тя закле лекаря да направи всичко възможно, но да повдигне булото на мрака. Той, от своя страна, помоли присъствуващите да не споменават нищо пред графа. Обсъдиха се най-подходящите варианти за издирване на лейтенанта, като не бе изключена възможността Де Лотрьовил да се е отдалечил по своя воля. Ето защо бе решено да се изчака и днешният ден, след което най-напред да се поискат сведения от Париж, където е разквартируван неговият гарнизон.

Стернау се съгласи с решението, но вътрешно се зарече да не пропусне нищо, което би хвърлило светлина в тъмата. По тая причина помоли графа за отпуск под претекст, че има да върши неотложна работа в Барселона и нареди да му оседлаят кон. След като бе уверен още веднъж от Аделардо, слугата на лейтенанта, че и за него е необяснимо изчезването на господаря му, той се метна на седлото и напусна замъка.

Адвокатът, Алфонсо и Клариса също присъстваха на съвещанието в замъка. Първият там разбра защо Стернау подозира именно него и още по-твърдо оформи в себе си решението да обезвреди лекаря. Като чу, че оседлават кон за него, веднага предположи, че пътуването е свързано с изчезването на лейтенанта. Вероятно лекарят искаше да продължи проследяването на откритата диря. Поради това адвокатът напусна замъка преди него и по околен път отиде до мястото, където снощи бе стояла колата. Не беше необходимо да чака дълго и ето че видя противника си да се задава. Стернау подозираше, че ще бъде наблюдаван, поради което бе потеглил по пътя за селото. След това бе свърнал встрани и сега идваше към споменатото място, за да поеме отново по следите. За различаване на коловозите не бе необходимо да слиза от коня и той продължи ездата си, без да забележи скрития съгледвач. Онзи го остави да подмине и тръгна обратно към замъка.

— Така е, както си помислих — промърмори ядно Кортейо. — Следва дирята, но на следващото шосе, където се събират много коловози, сигурно скоро ще я изгуби. Все пак трябва да действам бързо, за да предотвратя всяка вероятност.

При влизането си в замъка Кортейо срещна един слуга, който носеше сутрешния шоколад в стаята на граф Мануел и същевременно забеляза, че графиня Розета отива при кастелана.

— Ах — помисли си той, — в момента графът е сам. Сега или никога!

Без да се бави, Кортейо отиде до жилището си и взе шишенцето на капитан Ландола. После грабна една тънка папка и се запъти към господаря си. Графът седеше сам пред масата за закуска и тъй като бе сложен само един комплект прибори, можеше да се предположи, че не очаква толкова скоро дъщеря си. Вярно, че носеше сенник над очите, за да ги предпазва още известно време, ала видът му бе доста задоволителен, а любезната усмивка даваше да се разбере, че се намира в добро настроение.

— Добро утро, Кортейо, идвате при мен като по поръчка — поздрави той адвоката при влизането му. — Възнамерявах след закуска да Ви повикам.

— По всяко време съм на разположение на Ваша светлост и готов да служа с всички сили — заяви пълномощникът с тон на най-голяма преданост.

— Знам, Кортейо, Вие ми служите дълги години вярно и честно и аз се надявам, че като дойде времето, ще мога да изразя своята благодарност. Може би понякога съм бил досаден, но това трябва да се припише на болестта, а вас иначе винаги съм оценявал. И днес, когато отново е върната скъпоценната светлина на очите ми и се чувствам тъй прекрасно, бих искал да видя всичките си хора щастливи. Имате ли някаква молба към мен?

— Дон Мануел, аз никога не изразявам желание, отнасящо се лично до мен — подчерта гордо нотариусът. — Моята молба касае чисто търговска дейност. Мога ли да Ви прочета проекта на новия договор за арендатора Антонио Фиренца?

— Да прочетете? Хм, нека опитам сам да го прочета. Доктор Стернау не е тук, замина за Барселона, така че няма да ме завари как нарушавам заповедта му. Дайте договора!

Кортейо подаде папката. Защо ли трепереше ръката му? Думите на графа бяха причина за овладялата го за миг слабост. Значи лекарят беше заминал за Барселона. Защо? Нима вече знаеше, че отвлеченият лейтенант е отведен в тази посока?

През туй време графът отиде с документа до писалището и седна. Даде с ръка знак на нотариуса да се настани и започна да чете договора. Заради все още слабите му очи завесите на прозореца бяха спуснати, така че в стаята цареше полумрак. От радост, че след дългата слепота отново може да разчита на очите си, той зачете гласно.

Кортейо си бе избрал кресло близо до масата за закуска, за да има възможност да досегне чашата на графа. Докато силният глас на последния заглушаваше всякакъв друг по-слаб шум, той измъкна и отвори шишенцето. Графът беше с гръб към него. Кортейо се понадигна и протегна ръка с шишенцето. Надвеси го над чашата, наклони го внимателно и отброи две капки в шоколада. В този миг дон Мануел свърши едно по-дълго изречение и машинално се обърна, сякаш искаше да разбере дали Кортейо слуша съсредоточено. Видя ръката на пълномощника надвесена над чашата.

— Но какво правите? — изненада се дон Мануел.

— Извинете, Ваша светлост, прогоних една муха! — отвърна невъзмутимо отровителя. Начинът, по който държеше шишенцето, не даваше възможност на графа да го види с и без това слабите си очи. Ето защо той се обърна удовлетворен и продължи да чете, а след като привърши, заяви:

— Договорът съвпада с желанието ми. Ще го подпиша. Погрижете се и арендаторът да постави подписа си!

Сетне отиде до масата и посегна за чашата. Кортейо се бе надигнал и следеше с напрежение движенията на графа. В погледа му не се четеше състрадание, милост, разкаяние, а само студената, безчувствена алчност на хищно животно. Графът поднесе чашата до устата си, изпи съдържанието до последна капка и я остави на масата. В стаята прозвуча лека въздишка на облекчение. Беше въздъхнал адвокатът, който сега запита сервилно графа дали ще заповяда още нещо. Последният отговори:

— Имам наистина една малка задача за вас, сеньор Кортейо. Намерението ми е да задържа доктор Стернау за по-дълго в моя дом. Съставете една заповед за назначение, но отбележете годишна заплата три хиляди дурос! Аз ще я представя на доктор Стернау.

— Още днес ще го сторя, Ваша светлост.

— Това е, засега приключихме. Останете със здраве!

Нотариусът се отдалечи с дълбок поклон. Като се върна в стаята си, той хвърли договора с подигравателна усмивка на масата и изрече с ненавист:

— Три хиляди дурос! Че оня негодник би могъл да си живее като барон. Само че тая няма да я бъде. Заповедта така и ще си остане неиздадена. Още сега тръгвам след него за Барселона. През време на отсъствието ми лекарството ще подействува и върху мен няма да падне никакво подозрение, та нали не съм бил тук.

Само половин час по-късно той яздеше по шосето, по което бе минал Стернау.

Още половин час по-късно Алимпо слезе от жилището си да се постави на заповедите на графа. Той бе от хората, за които не бе необходимо да се долага и влезе, както обикновено, без да праща предварително слуга. Внезапно отскочи ужасен — графът клечеше като животно в най-отдалечения ъгъл и надаваше жални ридания.

— О, не ми прави нищо! — изхлипа той. — Но аз не зная кой… кой съм!

Управителят не беше герой, ала привързаността към господаря му даде кураж да остане.

— Ваша светлост! Дон Мануел! — извика. — Идвам да попитам…

— Ох, недей, не питай нищо! — прекъсна го графът. — Не зная… и без това вече нищо не зная!

— Боже мой! — възкликна Алимпо. — Какво се е случило? Мили, скъпи дон Мануел, ама изправете се! Позволете да Ви вдигна!

Кастеланът приближи до графа. Ала онзи се дръпна още по-далеч в ъгъла, разперил отбранително ръце и закрещя:

— Махни се от мен! И без това не знам нищо… нищичко!

— Но, Ваша светлост, нима вече не ме познавате? Та аз съм Вашият верен Алимпо!

— Алимпо? А… лим… по? — попита графът замислено, сетне се изправи бавно, пристъпи напред и добави: — Алимпо, да, да, вярно! Аз съм верният Алимпо. Ами да, сега зная… зная. Аз съм верният Алимпо!

Втренчените му очи се оживиха. Закрачи напред-назад из стаята, без да обръща повече внимание на управителя, като си мърмореше ту с радостен, ту със страдалчески израз:

— Да, да, аз съм верният Алимпо, сега го зная. Моето име е Алимпо!

Изплашен вече не на шега, кастеланът тутакси се завтече към своята Елвира, която завари да глади бельо.

— Елвира! — викна той, останал без дъх от търчането.

— Какво има? — попита тя и вдигна очи от работата си. Като видя тревожния вид на мъжа си, разтвори ръка и нажежената ютия се стовари с шум на пода.

— Santa Madonna! — проплака. — Какво се е случило? Ама ти изглеждаш съвсем отчаян, Алимпо!

— Да, да, съвсем отчаян! — изохка той, поемайки тежко дъх. — Заради графа. Той е… ох, ах! Той е… той е полудял!

Елвира отстъпи крачка назад и отвори уста да каже нещо. Не излезе обаче нито звук и устата й остана отворена.

— Да, да, полудял, съвсем полудял! — довърши управителят.

Едва сега, след повторението на ужасната новина, Елвира отново върна речта си. Но не за да нададе вопъл, а да изрази възмущението си:

— Верни ми Алимпо, ти самият си останал без разум!

— Аз?! — кажи-речи кипна той. — Чуй, скъпа Елвира, такива подмятания няма да търпя! Графът действително е полудял!

— Тъй, тъй! И кой те осведоми?

— Никой. Видях го сам.

— Невъзможно! Кой знае какво си видял, Алимпо!

Последното съмнение дойде твърде много за него. Теглейки масивната си съпруга за ръка, подкани:

— Ела с мен, Елвира, и сама ще се убедиш, че съм прав!

— Да, веднага! — отговори тя. — Остави ме само да вдигна ютията!

След като вдигна и премести на безопасно място ютията, която бе прогорила черно петно на пода, тя последва мъжа си до покоите на графа. Завариха го все още да кръстосва стаята с тихи, мистериозни стъпки и да си говори сам:

— Да, да, не ми правете нищо, защото зная… зная, аз съм верният Алимпо!

Графът изглеждаше толкова объркан, че не оставяше никакво съмнение — в него говореше ненадейно настъпилото безумие.

Едва го погледнала, Елвира плесна с ръце и ревна:

— О, Санта Мадона, истина е. Той е обезумял!

Тя се отпусна безсилна на стола. Графът чу гласа й и се обърна със страшен, обезумял поглед.

— Обезумял? — обади се той. — Кой? Аз съм Алимпо… верният Алимпо!

Сетне продължи да върви напред-назад.

— Тичай, тичай, Алимпо! — простена Елвира. — Бързо доведи милостивата контеса!

Алимпо я послуша и скоро откри Розета в стаята на англичанката. По вида му тя веднага разбра, че се е случила някаква беда и запита.

— Каква е тази припряност, Алимпо? Какво има?

— О, милостива контесо, само не се плашете! — помоли той почти разтреперан.

— Боже мой, та това звучи направо обезпокоително! Говори, Алимпо! Какво се е случило?

— Нещо ужасно, нещо наистина ужасно! Розета подскочи от мястото си и улови управителя за рамото.

— Един… един човек… е полудял! — затруднено произнесе той.

— Полудял? И кой, за Бога?

— О, скъпа контесо, извинете ме, че трябва именно аз да Ви го кажа! То ще Ви причини голяма болка. Говоря за дон Мануел.

— Татко? — запита Розета потресена.

— Да.

Тогава тя се разсмя и отвърна:

— Добри ми Алимпо, явно има някакво голямо недоразумение.

— Не, няма — увери я той. — Дон Мануел действително е полудял. Моята Елвира също го видя. Тя дори е още при него.

— В какво се проявява лудостта му? — попита Розета, все още усмихната.

— Когато влязох при него, беше клекнал в ъгъла като куче. Имаше вторачен, страшен поглед. Ридаеше и ме молеше да не му правя нищо. Забравил е кой е и сега се смята за мен, управителя Алимпо.

Розета изгледа невярващо събеседника си, сграбчи внезапно приятелката си за ръка и я повлече безмълвно навън. Като влязоха в стаята на нещастника, Елвира продължаваше да кърши ръце на стола. А графът крачеше като котка из стаята и непрестанно повтаряше едно и също. До този момент Розета все още смяташе, че се касае за някакво забавно недоразумение. Затова пък толкова по-голям бе ударът, когато видя баща си. Пред очите й притъмня, посегна във въздуха, сякаш диреше опора, и се свлече в ръцете на Ейми Дридън. Беше на път да изпадне в безсъзнание, ала съумя да се овладее, освободи се от приятелката си и се спусна към графа.

— Татко, какво ти е, за Бога, какво става с теб? — извика тя.

Графът спря и я изгледа с втренчени, лишени от разум очи.

— Какво става с мен? — попита той. — Не зная нищо. И не ми прави нищо, та нали аз съм верният Алимпо! — Редеше думите бавно, монотонно.

— Татко, татенце! — проплака ужасено дъщерята и го обгърна с ръце. — Какво е станало? Ти си болен. Не ме ли познаваш?

— Да те познавам? — запита, като поклати леко глава. — Не познавам никого. Аз съм Алимпо.

— Не, не си Алимпо — викна тя. — Ти си моят баща, моят обичен баща. Ела на себе си, осъзнай се!

С високи сърцераздирателни ридания Розета се притисна до гърдите му. Помилва го по страните и разпилените коси, целуна устните, изпосталялата ръка. Притискаше се с цялата си любов и страдание към него. Ала той оставаше безучастен в прегръдките й, докато най-сетне я отстрани от себе си и рече:

— По-добре не ме задушавай, не ми прави нищо, защото сега зная кой съм. Аз съм Алимпо, да, верният Алимпо!

Това дойде премного. Розета се добра с хълцане до дивана и се свлече. Приятелката й се спусна към нея и я прегърна разплакана. Управителят също ридаеше неутешимо с жена си. Графът застана пред тях, измери ги със стъклен поглед и каза:

— Не плачете! Та аз нищо не съм ви сторил. Аз съм верният Алимпо.

— О, Божичко, какво да правим? — простена Розета.

— Ами сеньор Стернау не е ли тук! — попита Ейми през сълзи.

Контеса Розета подскочи.

— Стернау! — възкликна тя. — Ох, как можах да го забравя! Да, само той може да помогне, единствено той ще помогне. Но той замина за Барселона. Алимпо, незабавно изпрати някой след него! Нека час по-скоро се връща.

— За Барселона? — попита управителят, вече готов да хукне. — Но къде се намира той там?

— Оох, Господи, не зная! Изпрати трима, четири, пет човека. Нека препускат, дори до смърт да уморят конете, само да го открият. Хайде побързай! Сега всяка минута е ценна.

Розета не се сети за брат си, сега не мислеше за никой друг, освен за любимия. Кастеланът изтърча до конюшнята и след няколко минути трима ездачи препуснаха от Родриганда на най-бързи коне.

Алфонсо бе застанал до прозореца в стаята на сеньора Клариса. Като видя конниците, той се обърна към майка си със забележката:

— Трябва да се е случило нещо необичайно. Графът току-що експедира трима бързи куриери.

— Виж ти! И накъде?

— Не може да се каже. Препуснаха вдясно по пътя за Матаро или нататък към Барселона.

— Нямам представа коя е причината. Защо не отидеш да се осведомиш, синко? В нашето положение всяко нещо е от значение, толкова повече едно събитие, изискващо изпращането на трима куриери наведнъж. Човек трябва да е нащрек.

Алфонсо отвори прозореца и даде знак на Алимпо, който тъкмо се връщаше от конюшните, да се качи.

— Кой изпрати тези трима конници? — попита той, когато управителят влезе.

— Аз, милостиви господарю — отговори Алимпо.

— Къде?

— До Барселона.

— По чия заръка?

— Милостивата контеса така нареди.

— Аха! И какво ще правят тези хора в Барселона? При това трима едновременно!

— Ще търсят сеньор Стернау.

Управителят не хранеше ни най-малко уважение към Алфонсо. Оттук и лаконичните отговори, които буквално трябваше да се изтръгват от устата му.

— И за какво ще търсят лекаря? — продължи да разпитва младият граф.

— Негова светлост, дон Мануел, внезапно заболя. Мисля, че Негова светлост е полудял.

— Полудял? Caramba! — В проклятието на Алфонсо се долавяше страх. Ала за внимателния наблюдател не би било трудно да забележи, че очите му просветнаха. Сетне каза на управителя:

— Добре. Идвам веднага.

Едва Алимпо бе затворил вратата зад себе си, Клариса подскочи, улови Алфонсо за ръцете и викна от радост:

— Спечелихме, Алфонсо, спечелихме! Знаеш ли кой е предизвикал лудостта? Баща ти!

— Ах! Не е възможно! Може ли да се отнеме разумът на човек, който само преди един час е бил здрав?

— И още как. Баща ти не сподели подробности, но снощи ми загатна, че днес нещо ще се случи с графа.

— Demonio, това е умно! Няма смърт и все пак аз съм наследник!

Докато се разиграваха тези събития в Родриганда, адвокатът яздеше по шосето за Барселона. Но не след дълго сви по един път за пешеходци. Той минаваше през села и чифлици. Стернау не го знаеше и се придържаше към шосето като колата, чиято диря следваше. Поемайки по този пряк път, адвокатът искаше да изпревари лекаря и да вземе по тоя начин мерки онзи нищо да не научи.

Колата беше прибрана на сигурно място от съдържателя на странноприемницата „Ел Омбре гранде“. Когато пристигна в Барселона, адвокатът отиде при него и му заръча да не дава информация, ако бъде запитан кой е наел купето. Сетне се насочи към пристанището да търси Ландола и го намери на борда.

— О, сеньор Кортейо — поздрави го капитанът. — Не Ви очаквах толкова скоро, но все пак ми е приятно, че дойдохте. Аз съм готов, документите ми също са оформени. Мога да вдигна платна.

— Това е много добре.

— Много добре? Надявам се, че не се е случило нещо неприятно.

— Не. Исках само да Ви кажа, че са забелязали колата и се предполага кого сте превозили. До час в Барселона вероятно ще пристигне човек, който следва дирята ви.

— Хубаво. Нека скача във водата и плува след мен. Имате ли време за окончателно сключване на споразумението?

— Да.

— Добре, ще свършим за четвърт час, след което веднага отплаваме в открито море. Приливът вече настъпи.

— Как е пленникът?

— Чувства се много добре. Лежи долу в трюма и до тоя момент нито е говорил, нито е докоснал храната и водата.

— Трябва да умре! Не забравяйте спогодбата ни!

— Не се грижете! Елате долу в каютата, сеньор!

Половин час по-късно Кортейо отново беше на сушата, а „Ла Пендола“ вдигаше котва, за да поеме своя път.

След като напусна Родриганда, доктор Стернау бе отведен от следата до големия военен път, който свързва Лерида с Барселона. Тук тя се изгуби сред многобройните коловози по пътя, така че за проследяване не можеше и да се мисли. Стернау имаше само една отправна точка. От стъпките в парка знаеше приблизителния брой на пътниците в колата. Но това все пак бе крайно несигурно.

За негово щастие близо до сливането на шосето за Родриганда с военния път един овчар пасеше мериносовите си овце из стърнищата на ожъната нива. От намиращата се край него бричка можеше да се предположи, че е бил на полето и през нощта. Стернау насочи коня си към него и след кратък поздрав запита:

— Тук ли спа миналата нощ?

— Да, сеньор — гласеше отговорът. Лекарят му даде една сребърна монета и продължи да пита:

— Беше ли много оживено през нощта?

— Не. Мина едно-единствено купе. По пътя за Родриганда.

— В колко часа?

— Един час преди полунощ, а може би и по-рано. Приблизително два часа по-късно отново се върна.

— Кой седеше вътре?

— Бяха неколцина. Не познах никого.

— Какви коне бяха впрегнати?

— Кафяв и бял.

— Не видя ли случайно как бяха облечени хората?

— Мисля, че имаха рубашки и барети, каквито носят моряците.

— Добре, благодаря ти. Адиос!

Стернау продължи ездата си. Това, което чу, все пак му даде някаква сламка. Оттук натам спираше при всяка крайпътна странноприемница и разпитваше дали е минала колата край тях, но не можа да научи нищо определено. По тая причина напредваше много бавно. Най-сетне, след като бе яздил около три часа, стигна до една усамотена вента, пред която имаше няколко ясли — знак, че тук и конят на друмника може да получи храна и подслон. Той слезе, върза животното си и се вмъкна в ниското помещение, където си поръча чаша вино. Съдържателят беше стар, много разговорлив човек. Тутакси подхвана със Стернау разговор за времето и хиляди други неща, съвсем безразлични за лекаря. Накрая старият запита:

— Накъде ще язди сеньорът?

— Търся една кола, която трябва да е минала оттук.

— Кола? Хм! Може да съм я видял. Стар съм, вече не мога да върша много работа, затуй и постоянно седя до прозореца. Какво представлява колата?

— В нея са били запрегнати кафяв и бял кон, а няколко пасажери са били облечени като моряци.

— Аха-а! — кимна старият. — Кога е била тая работа?

— Вероятно три часа преди полунощ са минали нагоре и горе-долу след четири часа са слезли пак покрай вас. Не ги ли видяхте да минават оттук?

— Не, сеньор, когато са минали втория път, беше много тъмно. Но първия път, когато отиваха нагоре, отседнаха при мен.

— О! Ще Ви дам тая златна монета, ако ми кажете кому принадлежи купето.

Очите на стария човек светнаха от радост. Неговата вента беше мизерна къщичка и той не изглеждаше да е състоятелен, поради което златната монета щеше да му е добре дошла.

— На Ваше разположение, сеньор! — подсмихна се той. — За тази монета ще научите повече, отколкото Ви е необходимо. Купето принадлежи на един съдържател от Барселона. Мога да се закълна в това.

— Той самият беше ли?

— Не би го сторил. С Ландола хубави череши не се ядат.

— Кой е Ландола?

— Морски капитан, чийто кораб се казва „Ла Пендола“.

— Какво общо има тоя човек с колата, която ме интересува?

— Santa Madonna! Та тъкмо той седеше в нея, беше кочияш. Сигурно е пътувал до Родриганда при сеньор Гаспарино Кортейо.

— Ascuas! Двамата познават ли се?

— Това се подразбира. Дори извършват съвместни гешефти, както се мълви. Тоя Хенрико, който е май американец, е отчаян човек. Човешкият живот за него не значи нищо. Той е наполовина пират, а може би и изцяло. Хората дори разправят, че сегиз-тогиз търгува с по някой товар абаносово дърво.^[1]

 

— И Кортейо участва в играта?

— Да — кимна старецът. — Ще Ви поясня, сеньор. Познавате ли граф Де Родриганда?

— Малко.

— Граф Мануел де Родриганда дълго време страдаше от очите, докато накрая ослепя и бе принуден да се осланя изцяло на своя пълномощник.

— Не е трудно обяснимо.

— Графът е баснословно богат. Пълномощникът пък, оня Кортейо — мошеник. А богатството привлича мошеника, както агнето лешояда. Разбирате ли?

— Много добре!

— И за да не направи някому впечатление колко се е обогатил Кортейо от състоянието на графа, върти с плячката морска търговия. Той и капитан Ландола притежават кораб и делят печалбата.

— Със сигурност ли го знаете?

— Помежду хората се говори, а вчера и аз подочух едно-друго, когато моряците се отбиха при мен. Шепнеха си толкова високо, че чух неща, които не бяха предназначени за моите уши.

— Не чухте ли при кого са отивали вчера?

— Не. Но при кого другиго ще отиде Ландола, ако не при Кортейо?

— Добре. Ето златната монета, драги. Заслужихте си я честно.

Съдържателят прибра парите със светнало от радост лице. Стернау тъкмо възнамеряваше да потегли, когато отвън се чу бърз конски тропот. Надникна и позна един от конярите на Родриганда, който се носеше насам на потънал в пот кон и тутакси спря, като забеляза вързаното отпред животно на Стернау. Скочи от седлото и влезе.

— О, какъв късмет, че вече Ви открих, сеньор доктор! — възкликна той, съглеждайки лекаря. — Милостивата контеса ме изпрати. Яздехме трима и се разделихме, да не би да Ви изтървем.

— Тогава работата трябва да е извънредно важна. За какво се касае?

— Дон Мануел се разболя много тежко.

— Не може да бъде! От очите? — разтревожи се Стернау.

— Не. Тук! — конярят посочи главата си.

— Тук? Невъзможно! Трябва да има някакво заблуждение!

— И все пак, сеньор!

— Изпийте набързо чаша вино и да се връщаме в Родриганда.

Когато се бяха качили на седлата, Стернау разпита коняря за повече подробности и научи, че адвокатът е напуснал замъка на кон. Спря незабавно животното си и запита:

— Можете ли да отсъствате от Родриганда?

— Сега ли? Да.

— Бихте ли отишъл до Барселона заради мен?

— С най-голямо удоволствие, сеньор.

— Тогава тръгвайте! На пристанището се осведомете в кой ден ще отплава търговският кораб „Ла Пендола“ на капитан Ландола. Ще съумеете ли да го узнаете?

— О, сигурно!

— Но сеньор Кортейо също може да е в Барселона и в никой случай не бива да разбере каква информация събирате. Донесете ли достоверни сведения, ще Ви възнаградя добре.

Конярят обърна коня си и препусна. Лекарят, от своя страна, се понесе с бърз галоп към Родриганда. Изминатия за три часа път сега взе за един. Когато застана до рампата, управителят дойде лично да поеме коня.

— О, сеньор, как можа да се случи такова нещо! — изхленчи той. — Полудял, съвсем полудял!

— Невероятно! Къде се намира в момента?

— В спалнята си. Милостивата контеса се заключи там и никой не може да влезе, без да е повикан. Граф Алфонсо вече се обяви за господар на Родриганда и искаше да вика психиатър. Тя обаче не позволи.

Стернау кимна и стремително изкачи стълбището. Двамата слуги, пазещи пред вратата на вестибюла, незабавно го пропуснаха. Влезе тихо в болничната стая и видя графа да лежи с превързана глава в леглото. Край него седеше Розета, потънала в сълзи, а до нея англичанката споделяше мъката й. Стернау пристъпи към болния. Свали компреса от челото, измери пулса и поиска от двете дами да разкажат хода на събитията, доколкото им бяха известни. Разговаряха тихо, ала през цялото време графът молеше:

— Не ми правете нищо! Аз съм… аз съм Алимпо!

Стернау преслуша дишането на болния и прегледа очите му. Сетне отиде до долния край на кревата, така че графът да може добре да го вижда и попита:

— Кой сте?

— Аз… съм… вер… верният Алимпо — отвърна болният граф с мъчително размисляне.

— Не е вярно! — произнесе строго Стернау. — Помислете! Вие сте… Вие сте… е?

— Аз съм… Алимпо! — гласеше плачливият отговор.

— Замълчи, мошенико! Лъжеш! — прогърмя лекарят към болния с цялата мощ на гласа си. — Не си Алимпо! Признай кой си!

Стернау така удари с юмрук таблото на кревата, че то изтрещя. Момичетата подскочиха стреснато. Болният направи опит да скрие глава под завивката, ала Стернау я издърпа и ревна:

— Е, ще стане ли скоро? Искам да знам кой си!

Болният започна да се гърчи насам-натам и накрая изскимтя:

— Не ми правете нищо, защото аз наистина съм верният Алимпо!

Стернау се отдръпна от леглото и се обърна към девойките:

— Извинете, не можех да постъпя другояче! Донесете по-скоро, моля ви, вода, кърпи и съд за кръвопускане.

— Опасно ли е? — попита Розета тревожно.

Вместо отговор той я избута бързо встрани и излезе устремно.

— О, Боже, няма спасение! — прошушна тя. — Иначе Карлос не би крещял така на татко, не би ме блъснал! Не иска да пропусне нито секунда. Това е доказателство за тежкото положение.

Но въпреки отчаянието си, тя разпореди да донесат с най-голяма бързина поисканите предмети и когато две минути по-късно Стернау се върна, всичко бе приготвено. Беше донесена малка домашна аптечка, превързочни материали и други необходими му неща.

— Какво е консумирал днес графът? — попита той.

— Само чаша шоколад — поясни Розета.

— Кой приготви шоколада?

— Лично аз самата.

— Кой го донесе?

— Един слуга.

— Дон Мануел е бил отровен!

Думите бяха произнесени с такава категоричност, че графинята изгуби контрол над себе си и се свлече в близкото кресло.

— Исусе, Спасителю! — простена тя.

— И то с Pohon Upas, една от най-коварните отрови. Познавам въздействието й. По принцип не би трябвало да го споделям с вас. Но фактът, че съм откровен, нека Ви послужи като доказателство, че имам надежда. Извикайте бързо слугите за кръвопускането!

Когато графът забеляза многобройните приготовления около себе си, утихна от страх и се остави в ръцете им. Стернау пусна най-голямото количество кръв, което позволяваше сегашното състояние на болния. Сетне нареди да уловят няколко мухи. След като бе изпълнена тази странна заповед, той затвори насекомите в един стъклен съд, на чисто дъно бе капнал от кръвта на графа, и помоли дамите да ги наблюдават. Мухите си похапнаха, започнаха да треперят, обърнаха се по гръб и умряха.

— Не съм се излъгал, Pohon Upas е. Тази отрова е различна по начина на приготовление и съставките и въпросът е да се установи именно каква е. Две капки от този състав, какъвто предполагам, че е и с който се запознах на остров Ява, са достатъчни да отнемат разума на човек, а пет до шест — да доведат до смъртта му. Както изглежда, графът е получил само две капки и съм убеден, че намерението им е било да полудее.

Тия думи предизвикаха всеобща уплаха и мина доста време, преди да улегне вълнението, още повече че никой не знаеше някой друг освен слугата да е бил при графа и върху когото би могло да падне подозрението.

— И Вие мислите, че татко все още може да бъде спасен? — попита Розета угрижено.

— Да! — отвърна самоуверено Стернау. — В малки дози тази отрова има свойството да предизвиква безумие, като отнема паметта. Когато управителят е влязъл при дон Мануел, паметта вече е започнала да го напуска. Съхранила е само последното човешко същество, мярнало се пред очите му, поради което се смята за Алимпо. Друго име той не знае. Аз трябваше да разбера дали спомените му са изчезнали безследно. Ето защо говорих така сурово с него, за да му подейства и страхът. Напразно. Двете капки отрова вече се бяха разнесли в кръвта и стигнали до мозъка. Донейде аз освободих мозъка от отровата чрез испанска муха и горчица, а пък кръвта с максимално кръвопускане. С останалата в тялото отрова ще се боря с противоотрова, макар и не с онова добивано по такъв потресаващ, ужасен начин средство, употребявано за тая цел на Ява.

— Какво имате предвид, Карлос?

— Шаманите и лечителите на яванците твърдят, че противоотрова се добива само от слюнката на гъделичкан до поява на пяна в устата човек.

— И Вие наистина го вярвате? — намеси се Ейми. — Фактически мъченията на един такъв нещастник да произвеждат отровно вещество или в случая противоотрова?

— Кой може да каже! Подобни ужасяващи опити са непонятни за нас, европейците, въпреки че тъкмо вероломният отровител би трябвало да служи за тая цел. Възможно е чрез този вид инквизиции да се образуват някакви токсични продукти.

Достатъчно е да си спомним за беса, който се пренася при ухапване на човек от куче, а по същия начин се пренася и на близките му. И прочутата със зловещата си слава Aqua Tofana на Борджиите има подобен произход.

— Добре, но какво, за Бога, смятате да правите Вие, сеньор?

— За мен най-важното си остава, че установих присъствието на Pohon Upas. Тя е съставена предимно от алкалоиди и съдържа тежките отрови стрихнин и брусил. Трябва да се боря против тях, поради което ще използвам всякакви продукти, съдържащи танин. Възнамерявам да приготвя смес от внимателно преценени количества смляно кафе, чаени листа, както и Katechu^[2] с Capsium, опиум и йод и с нея да пристъпя към лечение. Но преди всичко искам да отбележа, че не е наложително да приложа противоотровата още днес или утре. На първо време графът трябва да се съвземе от кръвопускането. По тая причина ще помоля болният да бъде щаден. Той, изглежда, заспа.