Стивън Кинг
Сблъсък (80)

77.

Стю бе седнал до леглото на Фран, когато в стаята влязоха Джордж Ричардсън и Дан Летроп. Фран моментално грабна ръката му и силно я стисна. Лицето й се изопна и за миг той видя каква щеше да бъде, когато остарее. Само за миг заприлича на майка Абигейл.

— Стю — каза Джордж. — Научих за завръщането ти. Това е истинско чудо. Не мога да ти опиша колко съм доволен. Всички ние се радваме.

Джордж му стисна ръката, а после представи Дан Летроп.

— Чухме, че в Лас Вегас имало взрив. Вие видяхте ли го? — запита Дан.

— Да.

— Тук хората смятат, че взривът е бил атомен. Така ли е?

— Да.

Джордж кимна и се обърна към Фран.

— Как се чувстваш?

— Добре. Радвам се, че Стю се върна. Как е бебето ми?

— Всъщност — обади се Летроп — точно за това сме дошли. — Тя кимна.

— Мъртво ли е?

Джордж и Дан размениха погледи.

— Франи, искам да ме изслушаш внимателно и да се помъчиш да разбереш онова, което ще ти кажем…

Тихо, опитвайки се да потисне истерията, тя отвърна:

— Ако е мъртво, просто го кажете!

— Фран! — възкликна Стю.

— Питьр, изглежда, се възстановява добре — внимателно изрече Дан Летроп.

В стаята се възцари пълно мълчание, лицето на Фран под гъстите кестеняви коси пребледня. После вдигна поглед към Дан, сякаш бе започнал да говори безсмислено като лунатик. Някой — или Лори Констабъл, или Марси Спурс — надникна в стаята и отмина. Стю щеше да запомни този миг за цял живот.

— Какво? — прошепна накрая Фран.

— Не бива да се радваш предварително — рече Джордж.

— Ти каза…, че се възстановява — промълви Фран. На лицето й бе застинал израз на изумление. До този момент не бе осъзнала доколко се е примирила със смъртта на бебето си.

— Двамата с Дан сме виждали хиляди случаи по време на епидемията, Фран… сигурно си забелязала, че не използвах думата „лекува“, защото не смятам, че някой от нас може да промени хода на болестта нито на йота при който и да е пациент. Прав ли съм, Дан?

— Да, така е.

Упоритата линия на челото й, която Стю помнеше още от самото начало, когато се запознаха в Ню Хемпшър, отново се появи.

— Ще изплюете ли камъчето, за Бога?

— Опитвам се, но трябва да съм внимателен и точно това се мъча да обясня — каза Джордж. — Става дума за живота на сина ти и няма да позволя да ме притискаш. Искам да разберете смисъла на разсъжденията ни. Супергрипът, по наши наблюдения; е вирус без фиксиран антиген. Сега всеки вид грип — обикновения грип — има различен антиген; ето защо епидемиите се повтарят през две-три години, въпреки имунизациите против грип. Избухва хонконгски грип, сетне грип от тип А и хората се ваксинират. След две години избухва епидемия от тип Б и хората се разболяват, освен ако не са се имунизирали за този вид вирус.

— Но се оздравява — обади се Дан, — защото накрая организмът изработва свои собствени антитела. Тялото се променя, за да се пребори с грипа. Що се касае до супергрипа, той мутира всеки път, щом организмът създаде съпротивителни сили. По това се доближава до вируса на спина — точно като при него променя формата си, докато организмът не се изтощи напълно. Резултатът неминуемо е смърт.

— Тогава защо ние не сме се заразили? — попита Стю.

— Няма обяснение — отвърна Джордж. — И едва ли някога ще открием такова. Единственото, в което можем да бъдем сигурни, е, че невъзприемчивите не се разболяват и не разнасят болестта; изобщо не се разболяват. Което отново ни връща на въпроса с Питър. Дан?

— Да. Хората, които са се разболели от супергрипа, понякога почти са оздравявали, но никой не е успял да победи болестта напълно. Вашето бебе се е разболяло четирийсет и осем часа след раждането. Нямам никакви съмнения, че това е супергрип — симптомите са класически. Но тъмните петна под долната челюст, които двамата с Джордж свързваме с четвъртия и последен стадий на болестта, така и не се появиха. От друга страна, периодите на отслабване на вируса стават все по-дълги.

— Не разбирам — каза Фран. — Какво…

— Всеки път, когато вирусът мутира, организмът на Питър започва да произвежда нови антитела — обясни Джордж. — Съществува възможност за рецидив, но той никога не навлезе в четвъртата, критична фаза на болестта.

Отново настъпи тишина.

— Детето е наследило от теб половината от имунитета си, Фран. Заболяло е, но ние смятаме, че има шанс да оздравее. Предполагаме, че близнаците на госпожа Уентуърт са имали същия шанс, но при тях се наблюдаваха и други усложнения — и все пак си мисля, че не са умрели от супергрипа, а от усложнения, възникнали вследствие от него. Разликата е много малка, разбирам го напълно, но може да бъде решаваща.

— А какво ще стане с другите жени, които са забременели от мъже без имунитет? — попита Стю.

— Смятаме, че на техните деца им предстои същата мъчителна борба — отвърна Джордж. — Някои от тях може да умрат, но много скоро всички новородени в Свободната зона — а и в целия свят — ще са рожба на двама родители с придобит имунитет. Сега няма да е честно да гадаем, но се обзалагам, че когато това се случи, победата ще бъде наша. Междувременно, ще наблюдаваме Питър отблизо.

— И не само ние, ако това може да бъде някакво утешение за вас — добави Дан. — В известен смисъл сега Питър принадлежи на цялата Свободна зона.

— Искам да оживее, защото е мой и го обичам — прошепна Фран. Погледна към Стю. — Той е моята връзка със стария свят. Прилича повече на Джес, отколкото на мен. Така и трябва. Разбираш ли ме, любов моя?

Стю кимна и наум му дойде странната мисъл колко му се иска да седнат с Хап, Норм Бруът и Вик Палфри на чаша бира и да наблюдават, как Вик свива една от смрадливите си Цигари. Приятелите го наричаха „Мълчаливеца“, но понякога той изобщо не млъкваше. Беше способен да говори цял ден и цяла нощ. Той трескаво сграбчи ръката на Фран, усещайки как сълзи изгарят очите му.

— Трябва да вървим — рече Джордж и стана, — но ще следим Питър неотлъчно, Фран.

— Кога ще мога да го накърмя? Ако… ако не…?

— След седмица.

— Но това е ужасно дълго!

— Всички ще трябва дълго да чакаме. В зоната има шейсет и една бременни, а девет от тях са заченали преди супергрипа За тях сигурно очакването ще е още по-дълго. Стю, радвам се да те видя. — Дан се здрависа с него и бързо излезе. Джордж също се ръкува със Стю и каза:

— Ще дойдеш да те прегледам утре следобед, нали? Кажи на Лори кога ще ти е най-удобно.

— За какво?

— Заради крака — отвърна Джордж. — Май е зле.

— Не чак толкова.

— Стю? — Франи седна в леглото. — Какво му е на крака ти?

— Бил е счупен и не е наместен правилно — обясни Джордж. — Лоша работа, но може да се оправи.

— Ами… — не довърши Стю.

— Какво ами! Покажи ми, Стю! — Волевата бръчка отново се появи на челото на Фран.

— По-късно — отвърна Стю. Джордж се изправи и повтори:

— Ще се обадиш на Лори, нали?

— Ще го направи — отвърна Франи. Стю се усмихна.

— Разбира се, щом шефът казва.

— Радвам се, че отново си при нас — рече Джордж. В погледа му се четяха хиляди въпроси, които не изрече. Леко поклати глава, а сетне си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.

— Разходи се из стаята — заповяда Франи.

— Ама, Франи…

— Хайде, покажи ми как вървиш.

Той се подчини. Приличаше на моряк, който се клати по палубата. Когато се обърна към нея, тя плачеше.

— О, Франи, недей скъпа.

— Не, трябва — каза тя и скри лице в дланите си. Той седна до нея и махна ръцете й.

— Не, не трябва.

Тя го погледна открито, сълзите все още се стичаха по страните й.

— Толкова хора умряха… Харолд, Ник, Сюзън… ами какво ще кажеш за Лари? Ами Глен и Ралф?

— Не зная.

— А какво ще кажеш на Луси? Тя ще дойде след час. Идва всеки ден, а е бременна от четири месеца. Стю, когато те попита…

— Те умряха тук — каза Стю повече на себе си, отколкото на Фран. — Така мисля. Така го разбирам в сърцето си.

— Не говори така — помоли го Франи. — Не говори, когато дойде Луси, това ще разбие сърцето й.

— Мисля, че те бяха жертвоприношение. Бог винаги изисква жертви. Ръцете му са кървави. Не мога да ти кажа защо. Не съм толкова умен. Може би ние сами сме си виновни. Това, което знам със сигурност, е, че бомбата избухна там, вместо тук и поне засега сме в безопасност. За малко.

— Флаг няма ли го? Наистина ли го няма?

— Не знам. Мисля, че трябваше да го наблюдаваме. И след време някой ще открие мястото, където създават вируси като супергрипа, и ще засипе това място с пръст, и ще поръси земята със сол, а сетне ще каже молитва. Ще се помоли за всички нас.

* * *

Много по-късно същата вечер, малко преди полунощ, Стю забута инвалидната количка надолу по болничния коридор. Лори Констабъл вървеше до тях, Фран се бе погрижила Стю да спази обещанието си.

— Изглеждаш така, сякаш ти имаш нужда от инвалидна количка, Стю Редман — каза Лори.

— Точно сега това никак не ме притеснява — отвърна той.

Стигнаха до голяма стъклена преграда, зад която се виждаше стая, боядисана в синьо и розово. Само едно детско креватче бе заето на предната редица.

Стю се вгледа с интерес.

На картона, закачен на креватчето, пишеше: Питър Голдсмит-Редман; пол — мъжки; тегло: 3.200 кг; майка — Франсис Голдсмит; баща — Джеси Райдър (починал).

Питър плачеше.

Малките му ръчички бяха свити в юмруци. Лицето му бе почервеняло. На главата му имаше смешно черно кичурче коса. Очите му бяха сини и на Стю му се стори, че гледат право в него, сякаш го обвиняваше за всичките си несгоди. Челото му беше прорязано от дълбока вертикална бръчка… линията „аз искам“.

Франи отново плачеше.

— Какво ти е?

— Всичките тези празни креватчета — промълви тя през сълзи. — Той е съвсем сам тук, в отделението за новородени. Нищо чудно, че плаче, Стю. Изглежда толкова самотен! Всичките тези празни креватчета, мили Боже…

— Няма да му се наложи да стои дълго самотен — прегърна я той. — По вида му личи, че скоро ще оздравее. Как мислиш, Лори?

Но тя си бе отишла, като ги беше оставила сами пред стъклената преграда.

Мръщейки се от болката в крака, Стю се наведе към Фран и несръчно я прегърна. Гледаха Питьр с такова учудване, сякаш той бе първото бебе, появило се на света. След малко Питьр заспа, притиснал ръце към гърдите си, но те продължиха да го наблюдават… и да се удивляват, че изобщо се е появил на бял свят.