Стивън Кинг
Сблъсък (6)

3.

В десет и четвърт сутринта Норм Бруът се събуди от караницата на децата под прозореца и шумното кънтри, което долиташе от транзистора в кухнята.

Както си беше по потник и провиснали долни гащи, той дошляпа до прозореца, отвори го и кресна:

— Млък бе, хлапетии!

За миг настана тишина. Люк и Боби откъснаха очи от очуканото ръждиво камионче, за което се караха. Както винаги при вида на децата си Норм се почувства раздвоен. Сърцето му замираше от болка, че ги вижда облечени с дрешки, дарени от Армията на спасението или от милозливи съседи, досущ като негърчетата в източните покрайнини на Арнет; същевременно го обземаше ужасен, неудържим гняв, искаше му се да изскокне навън и да ги премаже от бой.

— Да, татко — покорно отвърна деветгодишният Люк.

— Да, татко — повтори като ехо Боби. Той беше на седем и караше осмата.

Норм постоя още малко, хвърли им свиреп поглед и затръшна прозореца. Обърна се и тъпо загледа купчинката дрехи, които бе носил вчера. Лежаха точно където ги бе захвърлил — край старото двойно легло с провиснала пружина.

„Кучка скапана — помисли той. — Даже дрехите не ми е прибрала.“ После изрева:

— Лайла!

Никакъв отговор. Зачуди с дали пак да отвори прозореца и да пита Люк къде се е запиляла. Раздаването на благотворителни помощи щеше да е чак идната седмица, а ако отново беше отишла до бюрото за безработни в Брейнтри, значи имаше още по-малко мозък, отколкото можеше да се допусне.

Не си направи труда да пита децата. Беше изнемощял и го мъчеше мъгляво, пулсиращо главоболие. Като махмурлук, въпреки че снощи при Хап бе пил само три бири. Оная катастрофа беше страхотна работа. Жената и детето мъртви в колата, а пък мъжът, Кемпиън, умрял по пътя за болницата. Докато се върне Хап, вече бяха минали и полицейският патрул, и камионетката на пътна помощ, и колата от балното бюро. Вик Палфри бе дал показания от името на петимата. Погребалният агент, който работеше по съвместителство и като областен следовател по смъртните случаи отказа да коментира какво може да е причинило смъртта.

— Обаче не е холера. И да не приказвате такива глупости че ще подплашите хората. Като направят аутопсията, ще разберете от вестника.

„Ама че скапан фукльо“ — помисли Норм, докато бавно навличаше вчерашните дрехи. Главоболието ставаше истинска напаст. Тия хлапета да мълчат, че инак ще им потроши кокалите от бой. Дявол да го вземе, защо не ги държаха в училище по цяла година?

Накани се да загащи ризата, после реши, че президентът едва ли ще намине точно днес, и се отправи към кухнята по чорапи. Ослепителното слънце, нахлуло през източния прозорец, го накара да присвие очи.

От пукнатия транзистор над мивката някой пееше с всичка сила:

„Но пи-и-итам те още веднъж.

Скъпа, де го твоя мъж?

Той е честен мъж.

Кажи ми, скъпа, де го твоя мъж?“

На зле беше тръгнала тая страна, щом вече и по местната радиостанция пускаха негърски рок. Норм побърза да изключи транзистора, преди да му се пръсне главата. Отстрани имаше оставена бележка и той присви очи, за да я разчете.

„Скъпи Норм,

Сали Ходжис казва че й трябвал някой да наглежда децата тая сутрин и казва че ще ми даде долар. Ще се пребера за обяд. Ако си гладен има надиница. Обичам те душко.

Лайла“

Норм остави бележката и постоя до мивката, като се мъчеше да вникне в смисъла. Адски трудно беше да мисли с това главоболие. Децата… долар… жената на Ралф Ходжис.

Трите неща бавно се обединиха в съзнанието му. Заради някакъв си въшлив долар Лайла беше отишла да гледа трите хлапета на Сали Ходжис, а него бе зарязала с Люк и Боби. Господи, на това му се вика тежки времена, щом човек трябва да си стои у дома и да бърше сополи, та жена му да припечели някакъв скапан долар, дето не стига и за едно зареждане на колата. Тежки времена, мама му стара.

Обзе го гняв и главоболието се засили. Той затътри нозе и отвори хладилника, купен в добрите стари времена, когато човек можеше да работи и извънредно. Повечето лавици бяха празни, имаше само останки от храни. Лайла ги прибираше в пластмасови кутии. Норм мразеше тия кутии. Престоял боб, престояла царевица, малко лютеница… нищо свястно за един приличен мъж. Нищо, освен малки пластмасови кутии и три сбръчкани наденички, увити в найлон. Той се наведе, огледа ги и тъпата тръпнеща болка в главата му разпали познатия безсилен гняв. Като ги гледаше тия наденички, имаше чувството, че някой е отрязал пишките на три пигмейчета, дето живеят някъде на майната си — в Африка ли беше, в Южна Америка ли. Изобщо не му се ядеше. Откровено казано, чувстваше се адски болен.

Той изкуцука до газовата печка, тръкна клечка кибрит в драскалото, залепено на стената, запали предната горелка и сложи кафе. После седна и го зачака да кипне. По някое време му се наложи да измъкне смачканата кърпа от задния си джоб и да се изсекне. Сополът беше огромен. „Ха така, настинал съм“ — помисли той. Хубаво допълнение към всичко останало. Но изобщо не се сети за изобилните сополи, дето течаха снощи от носа на онзи тип, Кемпиън.

Хап беше в канала и сменяше ауспуха на колата на Тони Лиоминстър, а Вик Палфри мързелуваше на сгъваемия стол с кутия безалкохолно в ръката и го зяпаше, когато звънецът издрънча откъм предната страна на бензиностанцията.

Вик присви очи и каза:

— Пътният патрул. Май че е братовчед ти. Джо Боб.

— Добре, идвам.

Хап се измъкна изпод колата, бършейки ръце с топка парцали. Докато крачеше към бензиностанцията, кихна гръмко. Мразеше летните настинки. Те бяха най-неприятни.

Почти двуметровият Джо Боб Брентууд вече зареждаше полицейската си кола. Зад него трите съборени помпи лежаха една до друга като мъртви войници.

— Здрасти, Джо Боб! — подвикна Хап.

— Хап, дърт негоднико! — възкликна полицаят, после включи автомата на помпата и настъпи маркуча. — Голям късмет имаш, че бараката ти още е цяла.

— Да бе, мама му стара, Стю Редман видя как онзи се задава и изключи помпите. Да знаеш какви искри хвърчаха.

— Адски късмет си извадил. Слушай, Хап, не съм дошъл само за бензин.

— Тъй ли?

Джо Боб се озърна към Вик, който стоеше вътре, до вратата на бензиностанцията.

— Туй старче беше ли снощи?

— Кой? Вик ли? Ами да, той кисне тук почти всяка вечер.

— Може ли да си държи езика зад зъбите?

— Гарантирам. Той е свестен старец. Автоматът на помпата изщрака. Хап изцеди за още двайсет цента, после сложи маркуча на място и изключи. Обърна се към братовчед си и попита:

— Е? Какво има?

— По-добре да влезем. Мисля, че старчето трябва да чуе. Ако можеш, обади се и на другите, дето са били тук.

Пресякоха асфалта и влязоха в бензиностанцията.

— Добро утро, офицер — поздрави Вик. Джо Боб кимна.

— Кафе ще пиеш ли, Джо Боб? — запита Хап.

— Не ми се пие. — Той ги огледа сериозно. — Да ви кажа правичката, не знам какво ще рекат началниците, дето съм отскочил насам. Май няма много да им хареса. Затуй като довтасат ония момчета, не казвай, че си го чул от мен, разбрахме ли се?

— Какви момчета, офицер? — запита Вик.

— От здравното министерство — обясни Джо Боб.

— О, Боже, значи наистина е било холера — въздъхна Вик. — Знаех си, че е тъй.

Хап местеше очи ту към единия, ту към другия.

— Джо Боб?

— Нищо не знам — отсече полицаят и седна на един от пластмасовите столове. Костеливите му колене щръкнаха пред гърдите. Извади от джоба на ризата си пакет „Честърфийлд“ и запали. — Финеган, тукашният съдебен следовател.

— Голям умник, няма що — ядоса се Хап. — Да го беше видял само как търчеше насам-натам. Като надръвчен пуяк. Само шъткаше и се правеше на важна клечка.

— Добре де, знам го, че е надуто лайно — кимна Джо Боб. — Обаче той довел доктор Джеймс да прегледа онзи Кемпиън и се обадили на още някакъв лекар. После позвънили до Хюстън. И към три часа тая сутрин кацнаха на онова малко летище край Брейнтри.

— Кой кацна?

— Патолози. Трима души. Останаха при труповете до осем сутринта. Сигурно са ги рязали, но не знам точно. После се свързаха по телефона с Епидемичния център в Атланта и оттам рекоха, че след пладне ще са тук. Обаче рекоха още, че искат дотогава щатската здравна служба да прати хора при всички, дето са били снощи в бензиностанцията и дето са карали линейката. Не знам, ама цялата работа ми прилича на карантина.

— Сега я втасахме — стреснато изохка Хап.

— Епидемичният център в Атланта е на федерално разпореждане — каза Вик. — Как тъй ще пращат цял самолет с федерални служители заради някаква си холера?

— Нямам престава — отвърна Джо Боб. — Обаче си рекох, че имате право да знаете. Доколкото разбрах, просто сте се опитали да помогнете на човека.

— Много ти благодаря — бавно изрече Хап. — Какво казаха Джеймс и другият лекар?

— Траят си. Обаче изглеждат уплашени. Никога не съм виждал толкова стреснати доктори. Хич не ми харесва тая работа.

Настана мрачно мълчание. Джо Боб отиде до автомата за безалкохолни напитки й си взе бутилка „Фреска“. Когато я отвори, едва доловимото съскане на мехурчетата проряза тишината. Той седна отново. Хап измъкна книжна кърпичка от кутията до касата, изсекна се и прибра кърпичката в джоба на омазнения си работен комбинезон.

— Какво открихте за Кемпиън? — запита Вик. — Има ли сведения?

— Още проверяваме — заяви Джо Боб с леко самодоволство. По документи е от Сан Диего, но повечето са невалидни от две-три години насам. Шофьорската му книжка е изтеклa. Има кредитна карта от 1986, също изтекла. Намерихме военна книжка и сега проверяваме по нея. Шефът предполага, че напуснал Сан Диего поне преди четири години.

— Да не е дезертьор? — запита Вик. После извади огромна червена кърпа и се изхрачи в нея.

— Засега не е ясно. Обаче във военната книжка пише, че има договор до 1997, а пък беше цивилен и си е довел семейството на задника на географията чак от Калифорния. Аз май много се раздрънках.

— Добре де — каза Хап, — при всяко положение ще се свържа с останалите и ще им предам. Много ти благодаря.

Джо Боб се изправи.

— Няма нищо. Само да не ме издадеш. Инак за едното чудо оставам без работа. Не е задължително да казваш на другите кой те е открехнал.

— Не е — потвърдиха Хап и Вик в един глас.

Когато Джо Боб тръгна към вратата, Хап се обади смутено:

— Пет долара за бензина, Джо Боб. Не ми е приятно да взимам точно от теб, ама знаеш какви са времената…

— Няма нищо. — Джо Боб му подаде кредитна карта. — Държавата плаща. Тъкмо ще мога да обясня защо съм идвал насам.

Докато попълваше талона, Хап кихна на два пъти.

— Ей, да се пазиш — посъветва го Джо Боб. — Летните настинки са най-лоши.

— Не ми говори. Внезапно Вик се обади:

— Ами ако не е настинка?

Двамата се обърнаха едновременно. Вик изглеждаше стреснат, сетне промълви:

— Тая сутрин на ставане от леглото кихах и кашлях като вехта таратайка. Имах жестоко главоболие. Взех аспирин и малко ми мина, но съм пълен с храчки. Може да ни е хванало. Онова, дето го имаше Кемпиън. Дето го умори.

Хап дълго го гледа безмълвно и тъкмо се канеше да изреди всичките си доводи против, когато отново кихна. Джо Боб постоя замислен, после каза:

— Знаеш ли, Хап, май ще е по-разумно да затвориш бензиностанцията. Само за днес.

Хап го погледна изплашено и опита да си припомни какви бяха доводите. Не можеше да се сети за нито един. Спомни си само това, че тая сутрин също се бе събудил с главоболие и хрема. А преди да изникне онзи Кемпиън, се чувстваше чудесно. Направо чудесно.

* * *

Трите деца на Сали Ходжис бяха на шест годинки, четири годинки и година и половина. По-малките спяха, а най-големият копаеше дупка в задния двор. Лайла Бруът беше седнала в хола да гледа по телевизията „Млади и непокорни“. Надяваше се Сали да си дойде след свършването на серията. В добрите стари времена Ралф Ходжис беше купил голям цветен телевизор, а Лайла обичаше да гледа филмите цветни. Така всичко изглеждаше много по-красиво.

Тя дръпна от цигарата и веднага се разкашля. Изтича до кухнята и изплю в мивката грамадна храчка. Беше се събудила с тая проклета кашлица и цял ден имаше чувството, че някой я гъделичка с перце по гърлото.

Надникна през кухненския прозорец да види как е Бърт Ходжис, после се върна в хола. Бяха почнали рекламите и на екрана танцуваха две шишета с препарат за чистене на тоалетни. Лайла се огледа разсеяно и неволно изпита съжаление, че не живее в толкова хубава къща. От години Сали се бе увлякла да оцветява образи на Христос с номерирани квадратчета и всички картинки висяха по стените в красиви рамки. Най-хубава беше голямата, зад телевизора, със сцена от Тайната вечеря; Сали казваше, че имало шейсет различни цвята и трябвало да работи по нея цели три месеца. Направо произведение на изкуството.

Тъкмо когато филмът започна отново, малката Черил избухна в пронизителен плач, прекъсван от пристъпи на глуха кашлица.

Лайла остави цигарата и изтича в спалнята. Четиригодишната Ева продължаваше да спи, но Черил лежеше по гръб в креватчето със страшно зачервено лице. Изглежда, се беше задавила.

Лайла не се боеше от ангина, и двете й момчета я бяха прекарали. Грабна детето за краката и рязко го шляпна по гърба. Нямаше представа дали доктор Спок препоръчва подобни методи, защото не бе чела книгите му. Във всеки случай сега процедурата помогна. Черил изквака като жабче и внезапно изплю на пода поразително количество жълтеникави храчки.

— Добре ли си? — запита Лайла.

— Ъхъ — измънка момиченцето. Вече пак се унасяше.

Лайла избърса петното с хартиена кърпа. Никога не бе виждала дете да изхрачи такава чудесия.

Леко навъсена, тя седна да гледа „Млади и непокорни“. Запали си нова цигара и още от първото дръпване кихна, след това се разкашля.