Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

74.

Стю се събуди от неспокойния си сън на разсъмване. Трепереше и дори свилият се до него Коджак не можеше да го стопли. Небето над него сякаш се бе изцъклило от студ,

Макар да го побиваха тръпки, Стю гореше. Имаше висока температура.

— Болен съм — промърмори той и Коджак вдигна поглед към него. Размаха опашка изтича към храсталаците. Върна се с клон в зъбите и го пусна в краката на Стю.

— Казах „болен“, не „огън“ — промълви Стю, — но все пак не е зле да ми донесеш още малко клони.

Запали огън и седна до него, но не престана да трепери. По лицето му се стичаше пот. Каква ирония. Беше пипнал супергрипа или нещо подобно на него. Разболя се два дни, след като се раздели с Глен, Лари и Ралф. След още два дни грипът щеше да го довърши. Състоянието му постепенно се влошаваше и тази сутрин се бе почувствал наистина много зле.

В джобовете си откри парче молив, бележник (необходими принадлежности за длъжността, която заемаше в организационния комитет на Свободната зона и която сега му се струваше толкова глупава) и ключодържател. Дълго време гледа учудено ключодържателя, изпитвайки силна тъга и носталгия. На него бяха закачени ключът от апартамента му, друг от колата му (ръждясал додж, модел ’77), която навярно все още бе паркирана зад дома му на Томсън стрийт в Арнет.

Към ключодържателя бе прикрепено картонче. На него пишеше: „Стю Редман, Томсън стрийт 1 31, тел. (713) 555-683“. Свали ключовете от ключодържателя, сложи ги замислено на дланта си, след това ги хвърли. Откъсна страница от бележника си и най-отгоре написа: „Скъпа Франи“.

Разказа й всичко, случило се до момента, в който си бе счупил крака. Написа й, че се надява да се видят отново, но се съмнява, че му е съдено. Единствената му надежда бе Коджак да намери пътя към Свободната зона. Избърса разсеяно сълзите от лицето си и написа, че я обича. „Знам, че ще скърбиш за мен, но трябва да преодолееш тъгата, да се грижиш за бебето и да свикнеш с мисълта, че вече ме няма. Това е най-важното.“

Въздъхна, сгъна листа и го пъхна в найлоновото калъфче, където преди бе стояло картончето с адреса му. Сетне прикрепи ключодържателя към нашийника на Коджак. Потупа го по гърба и прошепна:

— Добро куче. Искаш ли да се разходиш? Може би ще хванеш някой заек?

Коджак се втурна нагоре по склона, където Стю бе счупил, крака си, и изчезна. Младият мъж го наблюдаваше едновременно развеселен и натъжен. Сетне вдигна металната кутия от севънъп, която Коджак му бе донесъл вчера вместо сух клон. Беше я напълнил с вода от рова и сега калта се бе утаила на дъното. Вкусът и бе отвратителен, но както би казала майка му, по-добре отвратителна, отколкото никаква. Пи бавно, постепенно утолявайки жаждата си. Когато преглъщаше, гърлото го болеше.

— Животът е отвратителен — промърмори той и после се изсмя на себе си. Опипа подутините на шията си, сетне легна и се унесе.

* * *

Събуди се след около час, заровил пръсти в песъчливата почва. Какво беше това? Може би е имал кошмар. В такъв случай навярно все още сънува. Земята под него се движеше.

Земетресение?

За миг си помисли, че е изпаднал в делириум от високата температура. Но като се огледа, видя, че пръста потъва на пластове. По склона се търкаляха камъчета. Раздаде се далечен глух тътен, сякаш ушите му заглъхнаха. Миг след това дъхът му секна, сякаш някой го бе ударил в гърдите.

— Коджак! — панически извика той. Звукът го бе изплашил — сякаш Бог бе ударил с крак някъде наблизо в пустинята. Коджак дотича по склона, скимтейки и виейки. Когато го погали по гърба, Стю усети, че кучето трепери. Трябваше да провери какво става! Неочаквано изпита увереност, че онова, което бе писано да се случи, се случваше точно в този момент.

— Ще се изкача догоре, приятел — промърмори той. Запълзя към източния склон, който бе малко по-стръмен, но по него имаше повече храсти, за които да се хване. През последните три дни си казваше, че сигурно може да го изкачи, но просто нямаше стимул.

В подножието бе на завет и имаше вода, но сега се налагаше да изпълзи от падината и да види какво става.

Повлече счупения си крак като стик за голф, повдигна се на ръце и погледна нагоре. Разстоянието до върха му се стори безкрайно.

— Няма да успея, приятел — обърна се той към Коджак, но все пак, помагайки си с двете си ръце и лявото коляно запълзя нагоре. Успя да измине около три метра, после се плъзна надолу, тъй като не успя да намери опора.

— Не, няма да стане — задъхано прошепна той.

След десет минути почивка отново запълзя нагоре и успя да измине нови три метра. Коджак го следваше и несъмнено се чудеше защо този идиот лази нагоре, изоставяйки водата и огъня в подножието на склона.

„Топло ми е. Направо изгарям“ — помисли си младият мъж. Навярно отново бе вдигнал температура, макар вече да не го тресеше. Лицето му бе обляно в пот. Кичури влажна и сплъстена коса влизаха в очите му.

„Господи, имам чувството че ще изгоря жив!“

Погледът му се спря на Коджак. След миг осъзна какво вижда. Кучето дишаше тежко, с изплезен език. Следователно горещината, която усещаше, не бе предизвикана само от високата му температура.

Отново запълзя и страхът му даде сили. Изминаха час, два. Бореше се за всеки метър, за всеки сантиметър. Към обяд до върха му оставаха три метра, но на това място склонът бе гладък и стръмен.

— Не мога да мръдна оттук — промърмори Стю. — Какво да правя? Тялото му бавно започна да се плъзга надолу.

— Коджак?! — изкрещя той отчаяно, без да очаква помощ. Но неочаквано Коджак се озова до него. Стю слепешката се вкопчи в шията му, не разчитайки на спасение, а просто да се хване за нещо, както давещият се хваща за сламка. Кучето не го отхвърли, а заби лапи в пръстта. За миг двамата се вкамениха — същинска жива скулптура. Сетне кучето се заизкачва, изпод лапите му полетяха камъчета и Стю затвори очи.

Коджак го дърпаше нагоре, пъхтейки като локомотив. Младият мъж се осмели да погледне и установи, че са почти на върха на склона — кучето бе навело глава и упорито местеше лапи. С отчаян вик Стю пусна шията му и се хвана за стърчащо парче асфалт. То се изплъзна от ръцете му и той се хвана за друго. Два нокътя му се обелиха като мокри лепенки и Стю изкрещя от непоносимата, пареща болка.

Отново запълзя нагоре, избутвайки се със здравия си крак и накрая — кой знае как — се озова задъхан на шосе № 70, където се просна и затвори очи.

Коджак стоеше до него, скимтеше и лижеше лицето му. Стю предпазливо седна и се загледа на запад. Взира се дълго в тази посока, забравил за горещината, която, както преди заливаше лицето му с топли вълни.

— О, Боже — изрече накрая той с тих треперещ глас. — Погледни, Коджак. Лари, Глен. Мъртви са. Господи, свършено е с всичко!

На хоризонта се издигаше облак във формата на гъба, наподобяващ свит юмрук в края на дълга, прашна ръка.

Облакът постепенно започваше да се разсейва. Беше обагрен в оранжево-червено, сякаш слънцето бе решило да залезе малко след пладне.

Внезапно осъзна, че всички във Вегас са мъртви. Някой бе натиснал копчето и атомната бомба беше избухнала… навярно е била с огромен заряд, съдейки по големината на облака и отделената топлина. Възможно е да са се взривили няколко бомби. А Глен, Лари и Ралф, дори да не бяха стигнали до града, са се оказали прекалено близо до експлозията и навярно са били изпечени живи. Зад него Коджак тъжно заскимтя.

„Радиоактивни частици. Накъде ли ще задуха вятърът?“ Но какво значение има това?

Спомни си писмото, което бе започнал да съчинява. Непременно трябва да го допише, да разкаже на Фран за случилото се. Ако вятърът задуха на изток, в Свободната зона могат да възникнат проблеми… хората там непременно трябваше да научат, че Лас Вегас, крепостта на зловещия човек, вече не съществуваше. Хората се бяха изпарили заедно със смъртоносните си играчки, които само чакаха някой да ги докосне. Непременно трябваше да обясни всичко това. Но не в момента. Беше смъртно уморен. Изкачването го бе изтощило, а гледката на разсейващия се облак го бе довършила. Не изпитваше никаква радост, само безразличие и умора. Легна на асфалта и преди да заспи, последната му мисъл беше: „Колко мегатона?“ Не вярваше, че някога ще научи, пък и хич не го беше грижа.

* * *

Събуди се след шест. Облакът във форма на гъба бе изчезнал, но небето на запад бе розово-червено, като рана от изгаряне. Стю запълзя към бялата линия по средата на шосето, сетне отново легна изтощен. Целият трепереше. Докосна челото си и реши, че сигурно има температура над четирийсет градуса.

Привечер Коджак се появи със заек между зъбите. Остави го пред краката на Стю и размаха опашка, очаквайки похвала

— Добро куче — уморено каза младият мъж.

Коджак размаха още по-силно опашка, сякаш искаше да каже: „Прав си“. Ала продължаваше очаквателно да го наблюдава. Явно ритуалът не бе довършен. Стю се опита да си спомни какво още трябва да направи. Мозъкът му работеше бавно; докато бе спал, някой изглежда бе сипал меласа в „скоростната му кутия“.

— Добро куче — повтори той и погледна към заека. Тогава си спомни, въпреки че нямаше представа дали му е останал кибрит.

— Донеси, Коджак! — извика, по-скоро да достави удоволствие на кучето. То се втурна на някъде и се върна с голямо парче дърво.

Стю намери кибрита си, но вятърът се бе засилил, а ръцете му трепереха. Отне му доста време, докато запали огъня. Подпалките се разгоряха едва когато драсна десета клечка. Оставаха му още осем. Опече заека, даде на Коджак неговата половина, но откри, че не е гладен. Хвърли на кучето остатъка от порцията си, ала то само погледна месото, сетне тревожно заскимтя.

— Хайде, момче. Не мога да го изям.

Докато се хранеше, Стю го наблюдаваше и целият трепереше. Двете одеяла бяха останали долу, в падината.

Слънцето залезе и небето на запад се обагри с невероятни цветове Бе най-красивият залез, който Стю бе виждал… и може би най-смъртоносният. Спомни си как в някакъв кинопреглед ентусиазирано се описваха прекрасните залези след провеждане на ядрени опити.

Внезапно бе изтръгнат от мислите си от появата на Коджак, стиснал между зъбите си едното одеяло.

— Хей — възкликна Стю и го прегърна. — Ти си страшно куче, знаеш ли?

Коджак помаха с опашка да покаже, че знае.

Младият мъж се загърна с одеялото и се доближи до огъня. Кучето легна до него и скоро двамата заспаха. Но сънят на Стю бе неспокоен. Той бълнуваше. Някъде след полунощ събуди Коджак с виковете си.

— Хап! Изключи помпите! Той идва. Черният човек идва за теб! Изключи помпите! Той е в старата кола зад теб!

Коджак заскимтя тревожно. Човекът бе болен. Подушваше миризмата на болест, смесена с нова, някакъв страшен дъх. Така миришеха зайците, когато се нахвърляше върху тях, също и вълкът, който изкорми край дома на майка Абигейл. Така миришеха градовете, през които бяха преминавали. Ако можеше да я прогони, би го направил, но този път тя беше вътре в човека. Той поемаше чист въздух и издишваше миризмата на приближаваща смърт, и Коджак не можеше да направи нищо, освен да чака. Отново изскимтя и заспа.

Когато Стю се събуди следващата сутрин, температурата му беше още по-висока. Жлезите му се бяха подули до размера на топки за голф. Чувстваше очите си като нагорещени топчета за игра. „Умирам… да, очевидно умирам.“

Повика Коджак и извади писмото от пластмасовото калъфче, преназначено за адреса на притежателя на кучето. С ясни печатни букви описа видяното предишния ден и върна писмото на предишното му място. После отново легна и заспа. Когато отвори очи, вече падаше мрак, а небето на запад пламтеше в невероятни багри. А Коджак му беше донесъл лалугер за вечеря.

— Само това ли успя да хванеш? — Кучето помаха с опашка и засрамено наведе глава. Стю изпече лалугера, раздели го и изяде своята порция. Вкусът бе отвратителен, след това получи стомашни спазми. — Когато умра, искам да се върнеш в Боулдър — обърна се той към кучето. — Ще се върнеш и ще откриеш Франи. Разбра ли?

Коджак леко помаха с опашка, сякаш се съмняваше, че господарят му говори разумно.

След час Стю отново усети жестоки болки в стомаха. Едва успя да се повдигне на лакът, за да не се изцапа, сетне повърна своя дял от лалугера.

— По дяволите! — промърмори отпаднало и задряма.

Събуди се призори и се повдигна на лакти, главата му бучеше от високата температура. Забеляза, че огънят е угаснал, но не се притесни. И без това изгаряше отвътре.

Беше го събудил някакъв шум, долитащ от тъмнина. Посипаха се камъчета. Сигурно Коджак се бе изкачил по склона…

Но кучето лежеше до него и спеше.

Точно когато го погледна, Коджак се събуди. Скочи на крака и силно заръмжа.

Отново се дочу шум от падащи камъчета. Някой — нещо се приближаваше към него.

Стю седна и си помисли: „Това е Той. По някакъв начин се е спасил. А сега е тук и се готви да ме убие, преди това да стори грипът.“

Коджак заръмжа още по-силно и настръхна. Стю чу нечие тежко дишане. После настъпи тишина. Младият мъж изтри с ръка потта от челото си. След миг от рова се надигна черен силует и засенчи звездите.

Коджак предпазливо пристъпи напред, без да престава да ръмжи.

— Хей — произнесе познат глас. — Хей, та това е Коджак!

Ръмженето спря. Коджак радостно се хвърли върху непознатия, като бясно въртеше опашка.

— Не! — извика Стю. — Това е капан! Коджак…!

Ала кучето вече подскачаше около човека, който най-после излезе на шосето. Нещо в него се стори странно познато на Стю, който облиза устни и се подготви да се отбранява.

— Кой е там? — извика той. Сянката спря, сетне заговори:

— Ами, аз съм Том Кълън, Бога ми. А ти кой си?

— Стю — отвърна младият мъж и му се стори, че собственият му глас идва някъде отдалеч. — Здравей Том, радвам се да те видя.

Но не го видя, защото загуби съзнание.

Съвзе се около десет сутринта на втори октомври, макар че нито той, нито спътникът му знаеха точната дата.

Том бе запалил голям огън и бе завил Стю с одеяло и със своя спален чувал. Сега седеше до огъня и печеше заек. Щастлив, Коджак лежеше на земята между тях.

— Том — повика го Стю.

Слабоумният се приближи и Стю видя, че си е пуснал брада. Почти не приличаше на човека, напуснал Боулдър преди пет седмици. Сините му очи радостно проблясваха.

— Стю Редман! Ти се събуди! Толкова се радвам. Бога ми, колко е хубаво да те видя отново. Какво е станало с крака ти? Счупен ли е? Боли ли те? Аз също съм си чупил крака. Скочих от купа сено и го строших. А пък татко ми удари един бой… Да, Бога ми. Беше преди да избяга с Дий, Дий Пакалоте.

— Моят също е счупен. И още как. Том, много съм жаден…

— О, имаме вода! Каквато пожелаеш! Ето тук! Той му подаде пластмасова бутилка от мляко. Водата беше чиста и имаше прекрасен вкус. Стю жадно отпи и моментално повърна.

— Бавно, но вярно — поучително изрече Том. — Златно правило! Леле, колко се радвам да те видя! Май си си счупил крака, а?

— Да. Преди седмица, а може би и повече.

Отпи още вода и този път успя да я задържи в стомаха си.

— Но има и още нещо. Много съм болен. Слушай внимателно какво ще ти кажа.

— Добре! Том слуша. Само ми кажи какво да правя. — Том се наклони към него и Стю си помисли: „По дяволите, струва ми се, че е поумнял. Нима е възможно?“

Къде ли бе ходил? Дали знае нещо за съдията или за Дейна? Искаше да го разпита за толкова много неща, но нямаше време. Все повече му прилошаваше. И това хриптене в гърдите много напомняше симптомите на супергрипа. Ама че майтап!

— Трябва да сваля температурата — обърна се той към Том. — Това е най-важното в момента. Нужен ми е аспирин. Нали знаеш какво е аспирин?

— Разбира се.

— Тръгваш по магистралата и проверяваш в жабката на всяка кола. Търси автоаптечка — най-вероятно това е кутия с червен кръст на нея. Щом намериш аспирина, веднага се връщаш тук. А ако в някоя кола откриеш палатка, вземи и нея? Ясно ли е?

— Лесна работа. — Том се изправи. — Аспирин и палатка. Тогава ще ти мине, нали така?

— Като за начало е достатъчно.

— Кажи — попита го Том, — как е Ник? Той ми се присъни. Казваше ми къде да отида, защото в сънищата той може да говори. Чудна работа са сънищата, нали? Но когато се опитам да говоря с него, винаги си отива. Той е добре, нали? — Слабоумният тревожно наблюдаваше Стю.

— После ще ти обясня… сега не мога да говоря. Само ми донеси аспирин.

— Добре… — Лицето му помръкна. Очевидно се страхуваше да тръгне сам. — Коджак, ще дойдеш ли с Том?

Кучето замаха с опашка в знак на съгласие и двамата тръгнаха на изток. Стю се отпусна върху постелките и закри очите си с ръце.

* * *

Когато Стю отново се върна към действителността, вече се смрачаваше. Том го разтърсваше.

— Стю, събуди се! Събуди се!

Младият мъж изпитваше ужас от начина, по който времето сякаш му се изплъзваше — като че зъбните колела на механизма на собствената му реалност бавно се износваха.

Наложи се Том да му помогне да седне, тогава се закашля толкова силно, че за малко отново не припадна. Слабоумният разтревожено го наблюдаваше. Полека-лека Стю се посъвзе. Загърна се още по-плътно с одеялата, тъй като отново го тресеше.

— Какво откри, Том?

Младежът му подаде аптечка. Вътре имаше термометър, лейкопласт и голямо шише с аспирин. Стю бе изумен, че няма сила да отвърти капачката. Наложи се Том да се справи със специално приспособената капачка. Стю изпи три таблетки.

— Намерих и това — допълни младежът. — Беше в кола, натъпкана догоре с неща за лагеруване, но не открих палатка. — Той подаде на Стю пухен двоен спален чувал.

— Чудесно. Това ще замени палатката. Браво, Том!

— И ето това. Беше в същата кола. — Том бръкна в джоба на якето си и извади оттам половин дузина пакетчета. Стю не повярва на очите си. Сухи концентрати. Яйца, грах, напитки, сушено говеждо. — Това е храна, нали, Стю? На етикетите е нарисувана храна, Бога ми!

— Точно така — благодарно изрече Стю. — И сигурно единственото, което мога да ям сега. Ще можем ли да кипнем малко вода? Само че нямаме нито тенджера, нито чайник.

— Ще намеря нещо.

— Чудесно.

— Стю… Стю се втренчи в разтревоженото му, тъжно лице и бавно поклати глава, сетне прошепна:

— Загина. Ник умря. Преди месец. Много съжалявам.

Том наведе глава и на светлината от току-що разгорелия се огън Стю видя как от очите му закапаха сълзи. След малко слабоумният вдигна глава и го погледна. Очите му блестяха както никога преди. Той ги избърса с опакото на дланта си и пресипнало изрече:

— Знаех го. Не исках да си го призная, но го предчувствах. Ей Богу, така е, да. Непрекъснато ми обръщаше гръб и си отиваше. Бе най-добрият ми приятел, Стю.

Стю посегна и взе голямата му длан.

— Знам, Том.

— Да, така е. Страшно ми липсва. Но ще се видим с него в рая. Том Кълън ще го види там. Тогава Ник ще може да говори, а аз ще мога да мисля. Нали?

— Не бих се изненадал.

— Лош човек е убил Ник, зная го. Но Бог ще спре лошия човек, видях го. Божията ръка се спусна от небето. Тя наказа лошия за това, което стори с Ник и с горкия съдия.

— Какво знаеш за съдията, Том?

— Мъртъв е! Застреляли са го в Орегон! Стю уморено кимна.

— А Дейна? Знаеш ли нещо за нея?

— Том я видя, но не знае какво е станало с нея. Бяха ме направили метач на улици и веднъж, когато се връщах от работа, видях как Дейна подменяше крушките на уличните лампи. Погледна към мен и… — замълча за миг, после отново заговори, но вече не със Стю, а със самия себе си. — Дали е видяла Том? Дали го е познала? Том не знае. Том… мисли… че тя го е познала. Но Том повече не я видя.

Малко след това той отново се отправи на разузнаване заедно с Коджак, а Стю се унесе. Младежът се върна с огромен тиган, в който можеше да се изпържи дори коледна пуйка.

Когато му разказа как го е открил, Стю се усмихна, без да обръща внимание на излезлите по устните му болезнени мехури.

След половин час вечерята беше готова. Младият мъж ядеше бавно, предпочитайки зеленчуков бульон. Този път не повърна. После двамата с Том легнаха да спят, а Коджак се намести помежду им.

— Чуй ме, Том.

Беше утро, Том седеше до спалния чувал на Стю. Младият мъж почти не яде. Гърлото му бе възпалено, изпитваше ужасни болки в ставите. Кашлицата му се бе засилила и аспиринът не бе успял да свали високата температура.

— Трябва да си намерим подслон и да пия лекарство, иначе ще умра. Това трябва да стане още днес. Най-близкият град — Грийн Ривър — се намира на седемдесет километра на изток оттук. Ще ни се наложи да пътуваме с кола.

— Том Кълън не умее да шофира, Стю. Ей Богу, не!

— Да, знам. Ще бъде сериозно изпитание за мен, тъй като отгоре на всичко и кракът ми е счупен. Но да не мислим за това сега, главният проблем е как ще запалим мотора. Повечето автомобили не са помръднали повече от три месеца. Акумулаторите им са изтощени. Така че първо трябва да потърсим кола, спряла на някой хълм. Възможно е и да ни провърви. Тук местността е хълмиста. — Не добави, че е необходимо в резервоара да има бензин, а ключът да е на таблото.

Той вдигна глава към облачното небе.

— Най-трудната част от задачата остава за теб, Том. Ти ще бъдеш моите „крака“.

— Добре, Стю. Когато намерим кола, ще тръгнем ли за Боулдър? Том иска да се върне в Боулдър, а ти?

— Повече от всичко на света, Том. — Той погледна към Скалистите планини, смътно открояващи се на хоризонта. Питаше се дали проходите са затрупани от сняг. Твърде възможно. — Но това ще ни отнеме доста време.

— Откъде ще започнем?

— Като пробием дупки.

— Дупки?

Стю му подаде джобното си ножче.

— Ще трябва да направиш дупки в дъното на спалния чувал, по една от всяка страна.

След час работата бе свършена и Стю седеше в приспособената шейна, получена от спалния чувал, привързан към пръти?

— Ще можеш ли да ме теглиш?

— Не си много тежък. Ще извървя дълъг път с теб. Дий!

Тръгнаха на път. Клисурата, в която бе паднал Стю и си бе счупил крака и където смяташе, че ще умре, остана зад гърба им. Въпреки слабостта си младият мъж изпитваше безумно вълнение. Щеше да умре някъде другаде, може би много скоро, но не в тази кална канавка. Равномерното поклащане на „шейната“ му подейства като приспивателно. Коджак тичаше успоредно с тях.

* * *

Стю се събуди, когато Том спря.

— Извинявай. Трябва да си почина. — Том замасажира ръцете си.

— Почини си колкото искаш — каза Стю. — Бързай бавно — нали знаеш тази поговорка. — Главата му пулсираше. Намери шишенцето с аспирина и изгълта без вода две таблетки. Гърлото му сякаш бе облицовано с гласпапир и някакъв садист драскаше клечки кибрит в него. Както бе очаквал, материята бе започнала да се разкъсва, но можеше да издържи още малко. Намираха се на високо възвишение. При такъв наклон лесно можеха да запалят мотора на кола.

Погледна с копнеж към лилавия триумф, спрял по средата на шосето. Скелет в ярък пуловер седеше зад волана. Автомобилът навярно можеше лесно да се управлява, но за нищо на света Стю не би могъл да вкара счупения си крак в тясното купе.

— Какво разстояние сме изминали? — попита той, но Том само сви рамене. Младежът го бе теглил през последните три часа, преди да спрат за почивка. Това говореше за феноменална сила. Том, който имаше физиката на бик, го беше теглил след себе си десет-петнайсет километра, докато Стю бе спал.

— Почини си добре — повтори той. — Не се преуморявай.

— Том е добре, Бога ми, да.

После се нахвърли върху обяда си, а Стю едва хапна. Сетне продължиха пътя си. Шосето продължаваше да се вие нагоре и Стю си каза, че това е хълмът, който му е необходим. Не намерят ли подходяща кола тук, ще им трябват поне още два часа, докато достигнат следващия хълм, а дотогава ще се мръкне. Може би ще завали дъжд или сняг, съдейки по смръщеното небе. Хубава, студена нощ под дъжда.

И сбогом, Стюарт Редман. Стигнаха до един шевролет.

— Спри — прошепна той и Том се подчини. — Огледай колата. Преброй педалите на пода. Кажи ми дали са два или три. Младежът отиде до шевролета и отвори вратата. Мумия в рокля на цветя изпада отвътре. Чантата й тупна до нея, на шосето се разпиляха монети и хартиени кърпички.

— Два — викна Том.

— Добре. Трябва да продължим нататък. Той се върна, пое дълбоко дъх и грабна дръжките на спалния чувал. Километър по нататък се натъкнаха на микробус Фолксваген.

— Искаш ли да преброя педалите? — попита младежът.

— Не, няма нужда. — Микробусът бе с три спукани гуми. Стю започваше да си мисли, че няма да намерят нищо подходящо. Стигнаха до друг микробус с една спукана гума. Можеше да бъде подменена, но Том докладва, че автомобилът има два педала. Това означаваше, че е автоматик и че е безполезен за тях. Продължиха нататък. Сега бяха на върха на хълма. Стю видя една-единствена кола пред тях — последният им шанс. Бе стар плимут модел 1970. Беше истинско чудо, че гумите му са здрави, но бе очукан и ръждясал. Никой не си бе направил труда да го поддържа; Стю познаваше този вид коли още от Арнет. Акумулаторът сигурно бе стар, а маслото почти на свършване, но на волана положително имаше розов плюшен калъф, а отзад — пудел със стъклени очи и клатеща се глава.

— Да проверя? — предложи Том.

— Да, не бива да сме много претенциозни. — Започваше да се спуска синкава мъгла.

Том прекоси шосето и надникна в колата, която бе празна. Стю седеше и трепереше в спалния чувал. Младежът се върна и заяви.

— Три педала.

Стю се опита да размисли. Главата му бучеше. Старият плимут едва ли щеше да им свърши работа. Биха могли да опитат шанса си отвъд хълма, но тогава всички коли ще бъдат в обратната посока. Другата възможност беше да пресекат разделителната ивица, която на това място бе широка около четиристотин метра… но дотогава ще се стъмни…

— Том, помогни ми да стана.

Младежът му помогна да се изправи на здравия си крак. Главата на Стю пулсираше. Притьмня му. Прегърна Том през врата и прошепна.

— Почивка…

Нямаше представа колко дълго са стояли така на пътя. Том го подкрепяше търпеливо, докато той почти изпадна в безсъзнание. Когато накрая се съвзе, осъзна, че младежът продължава да го държи. Мъглата наоколо се бе сгъстила.

— Том, помогни ми да отида до колата.

Том го подхвана през кръста и двамата се заклатушкаха към стария плимут.

— Лостчето за вдигане на предния капак — промърмори

Стю, вкопчен в бронята. По лицето му се стичаше пот и той неудържимо трепереше. Напипа лостчето, но нямаше сили да го дръпне. Показа на Том къде се намира и след миг успяха да отворят капака.

Както очакваше, двигателят беше в плачевно състояние, но акумулаторът не беше толкова зле. Върху него имаше лепенка с печат за годност до февруари 1991. Опитвайки се да разсъждава рационално въпреки бученето в главата, Стю пресметна, че сигурно е бил сменен през май миналата година.

— Натисни клаксона — каза той на Том и се облегна на колата. Беше чувал, че удавник се хваща и за сламка и тази скапана бричка, готова за автомобилното гробище, беше единственият му шанс да оцелее. Ако имаха ключ, можеха да се опитат да запалят двигателя. Може би трябваше да каже на Том да провери първо това, но като размисли, реши, че е без значение.

Ако нямаше ключове, най-вероятно с него беше свършено.

Затвори капака, облягайки се с цялата си тежест върху него. Сетне отиде до предната дясна врата и надникна вътре, очаквайки, че няма да види ключа. Но той бе на мястото си, закачен на ключодържател от изкуствена кожа, с инициали А.К. Стю предпазливо го завъртя и стрелката за бензина бавно се завъртя, показвайки, че резервоарът е пълен почти до половината. Ама че мистерия! Защо собственикът на колата, защо човекът с инициали А.К. бе предпочел да върви пеша, след като е имал достатъчно бензин?

Внезапно си спомни как полумъртвият Чарлз Кемпиън се врязва с шевролета си в помпите на бензиностанцията. Очевидно старият А. К. е бил болен от супергрип и то в последната му фаза. Спира колата, изключва мотора (не защото размишлява логично, а по навик) и излиза. Бълнува, може би има халюцинации. Олюлявайки се се отдалечава, навлиза в блатата, докато пее, киска се и си бърбори нещо, и умира там. След четири месеца Стю Редман и Том Кълън се натъкват на автомобила му, зареден с гориво и с неизтощен акумулатор и…

За да седне зад волана, на Стю му бяха необходими пет минути. Коджак се настани на задната седалка. По пода се въргаляха кутии от „Макдоналдс“ и от пици, миришеше на прегоряло царевично олио.

Стю превъртя ключа. Моторът закашля и угасна. Стю натисна клаксона и този път звукът бе много тих. Том отчаяно го погледна.

— Спокойно, момче — окуражи го Стю. Чувстваше се обнадежден, осъзнавайки, че акумулаторът не е съвсем изтощен. Натисна съединителя и превключи на втора.

— Отвори вратата и бутни малко. А после отново се качи.

— Ама тя е в обратната посока — предупреди го Том.

— Вярно. Но ако успеем да подкараме тази бричка, няма да имаме проблем — ще завием.

Младежът излезе от колата и започна да я бута. Когато стрелката на спидометъра показа седем километра, Стю извика:

— Скачай вътре, Том.

Той се подчини. Стю завъртя ключа и зачака. Плимутът набра скорост, спускайки се по хълма. Стрелката на спидометъра запълзя — отначало показваше петнайсет, после двайсет и пет километра. Движеха се безшумно надолу. Предното стъкло се изпоти. Със закъснение Стю осъзна, че са забравили да вземат „шейната“.

— Двигателят не работи — разтревожено заяви Том. Скоростта вече бе четирийсет и осем километра в час. Бяха достатъчни.

— Господ да ни е на помощ — промълви Стю и отпусна съединителя. Плимутът потръпна. Двигателят закашля и изгасна. Стю изстена не само от отчаяние, но и от болката, която прониза счупения му крак.

— Мамка ти! — извика той и отново натисна съединителя. — Натисни педала на газта, Том! С ръка!

— Кой точно? — неуверено запита Том.

— По-дългия!

Том приклекна на пода и два пъти натисна педала. Колата отново набра скорост и Стю с усилие потисна нетърпението си. Вече бяха изминали половината от склона.

— Сега! — извика той и отново натисна съединителя. Двигателят заработи. Коджак залая. Ръждясалият ауспух забълва черен дим. Стю превключи на трета, натискайки и двата педала с левия си крак.

— Успяхме, Том — изкрещя той.

Том нададе радостен вик. Коджак залая и размаха опашка. Преди, когато още се казваше Големия Стив, Коджак често се возеше с господаря си. Беше му приятно, че отново е в автомобил с новите си господари.

След около осем километра достигнаха специално платно, където можеше да се направи обратен завой и да се премине в другата част на магистралата. Надпис с големи букви предупреждаваше, че платното е само за служебни коли. С огромно усилие Стю успя да завие и колата се озова в другото платно, което водеше на изток. В един миг двигателят се задави и младият мъж бе обзет от паника, но след това моторът отново заработи и той леко си отдъхна. Смени на трета и се опита да се успокои; сърцето заплашваше да изскочи от гърдите му. Чувстваше, че всеки момент ще припадне, но стисна зъби и успя да се овладее. След няколко минути Том забеляза оранжевия спален чувал и весело извика:

— Чао! Чао, отиваме си в Боулдър. Да, Бога ми!

„Ще бъда щастлив, ако тази вечер нощуваме в Грийн Ривър“ — помисли си Стю.

Пристигнаха там привечер. Младият мъж предпазливо управляваше плимута из тъмните улици, препълнени с изоставени коли. Паркира пред сграда, която претендираше да е хотел „Юта“. Беше триетажна съборетина и ни в клин, ни в ръкав Стю си помисли, че управата на прочутия хотел „Уолдорф Астория“ не бива да се страхува от конкуренцията. Отново му се виеше свят, усещаше, че от време на време губи съзнание. Понякога, докато изминаваха последните трийсетина километра, му се струваше, че плимутът е претъпкан с хора. Фран. Ник Андрос. Норм Бруът. Веднъж му се привидя, че Крис Ортега, барманът от „Индиан Хед“, седи до него.

Бе уморен. Дали някога бе изпитвал такава умора?

— Е, пристигнахме — промърмори той. — Ще пренощуваме тук, Ники. Ще ме отнесеш ли вътре?

— Не съм Ник, а Том.

— Да, Том. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Само как се справи с тая купчина старо желязо!

— Бих пийнал една бира — избърбори Стю. — Имаш ли цигари? Страшно ми се пуши.

Том излезе от колата и отнесе Стю в хотела. Във фоайето е тъмно и задушно, но младежът откри камина с подредени край нея дърва. Настани спътника си на овехтяло канапе, поставено под глава на препариран лос и се зае да запали камината. Стю дишаше хрипливо. От време на време промърморваше нещо неразбираемо, сетне изкрещяваше така, че кръвта на Том се смразяваше.

Когато огънят пламна, младежът претърси помещението. Откри възглавници и одеяла за себе си и за Стю. Изтласка канапето по-близо до камината и легна до него. Коджак се настани от другата страна, така че да не позволяват на студа да проникне до болния.

Том се взираше в напукания таван, от който висяха паяжини, и размишляваше. Стю е много болен. Това е лошо.

Ако пак се събуди, Том ще го попита какво да направи за болестта.

Ами, ако… ако не се събуди?

Навън вятърът се бе усилил и фучеше покрай сградата. Дъждът барабанеше по прозорците. След полунощ, когато Том най-после заспа, температурата спадна с още десет градуса и дъждът се превърна в мокър сняг. Далеч на запад бурните ветрове носеха огромния радиоактивен облак към Калифорния, където щяха да загинат още хора.

В два часа сутринта Коджак вдигна глава и изплашено заскимтя. Том Кълън се надигна от одеялото. Очите му бяха широко отворени, но погледът му — празен. Кучето отново заскимтя, но той не му обърна внимание. Отвори вратата и потъна в мрака на бурната нощ. Коджак приближи до прозореца във фоайето и надникна навън, издавайки тревожни, гърлени звуци. Сетне се върна и легна до Стю.

Вятърът надаваше пронизителни писъци.