Стивън Кинг
Сблъсък (28)

25.

Ник Андрос дръпна завесата и погледна към улицата. Намираше се на втория етаж на дома на покойния Джон Бейкър, откъдето се виждаше целият град и шосе № 61. Главната улица беше безлюдна. Щорите на прозорците на всички учреждения бяха спуснати. Насред пътя лежеше куче, отпуснало глава върху лапите си. Хълбоците му потръпваха, от устата му излизаше пяна и се стичаше върху нажежения от слънцето паваж. Малко по-надолу в крайпътната канавка лежеше трупът на друго куче.

Жената зад Ник гърлено изстена, но глухонемият не можеше да я чуе. Той отпусна завесата, поотърка очите си и се приближи до леглото, където бе просната Джейн Бейкър, завита с куп одеяла, тъй като преди няколко часа я беше втресло. Сега лицето й беше обляно от пот и бе отметнала завивките — младежът се почувства неловко, забелязал как тук-там пропитата й от пот нощница е станала прозрачна и прилепва към тялото й. Но Джейн не го виждаше, пък и в този момент едва ли би се смутила от голотата си. Тя умираше. След миг извика:

— Джони, донеси легена. Струва ми се, че ще повърна? Глухонемият измъкна металния съд изпод леглото и го постави пред нея, но Джени замахна с ръка и легенът падна на пода с глух трясък, който Ник не чу.

Той го вдигна, но не го постави обратно пред болната, а се загледа в нея.

— Джони! — отново извика Джейн. — Не мога да намеря кутията за игли и конци! Няма я в шкафа!

Ник наля чаша вода от каната върху нощното шкафче и я поднесе към устните й, но тя отново се замята и едва не я изби от ръката му. Младежът остави чашата близо до болната така, че да й е под ръка, ако дойде в съзнание.

Никога не беше страдал толкова от немотата си, както през последните два дни. Когато на двайсет и трети се отби да види как е Джейн, завари при нея методисткия свещеник Брейсман. Четеше й Библията в хола, но очевидно нервничеше и бързаше да си тръгне. Ник бързо отгатна причината за нетърпението му. От високата температура лицето на Джейн беше поруменяло и тя приличаше на девойка, не на покрусена вдовица. Може би отчето се страхуваше, че тя ще се опита да го съблазни. Но най-вероятно Брейсман изгаряше от нетърпение час по-скоро да отиде при семейството си и всички заедно да избягат през нивите. В малките градчета новините се разпространяват бързо и мнозина вече бяха решили да напуснат Шойо.

Брейсман беше напуснал дома на шерифа преди около две денонощия и оттогава Ник имаше чувството, че сънува кошмар. Състоянието на мисис Бейкър се влоши толкова много, че младежът се боеше тя да не умре до залез слънце.

Най-лошото бе, че не можеше непрестанно да бъде до леглото й. Той изтича до закусвалнята и занесе обяд на затворниците, но Винс Хоган не беше в състояние да се храни. Той бълнуваше. Майк Чилдрис и Били Уорнър настояваха Ник да ги пусне, но той не се решаваше да го стори. Не че се страхуваше от тях, защото двамата едва ли биха губили време да му отмъщават; навярно щяха да побързат да напуснат Шойо заедно с останалите. Но младежът притежаваше силно развито чувство за отговорност. Беше дал обещание на човек, който вече бе мъртъв. Каза си, че навярно рано или късно щатската патрулна служба ще вземе нещата в свои ръце и ще отведе затворниците.

В най-долното чекмедже на бюрото на Бейкър откри кобур с 45-калибров револвер и след известно колебание го препаса през кръста си. Чувстваше се нелепо всеки път, щом погледнеше дървената ръкохватка, допряна до мършавото му бедро — ала тежестта на оръжието му действаше успокояващо.

На двайсет и трети следобед бе отключил килията на Винс и беше сложил лед на челото, гърдите и на шията му. Винс отвори очи и безмълвно се втренчи в него; в погледа му се четеше отчаяна молба за помощ. В този миг Ник от все сърце съжаляваше, че не може да му каже нещо (както съжаляваше сега, два дни по-късно, застанал до леглото на мисис Бейкър), което би облекчило страданията му. Например „ще се оправиш“, или „струва ми се, че температурата ти е спаднала“ би било достатъчно окуражаващо.

Докато се занимаваше с Винс, Били и Майк се надпреварваха да му крещят. Когато Ник се наведеше над болния, не ги виждаше, но вдигнеше ли глава, съзираше изплашените им лица и по движението на устните им разбираше, че повтарят една и съща фраза: „Моля те, пусни ни.“ Глухонемият се стараеше да не се приближава до килията им — от опит знаеше, че изпадналите в паника хора са опасни.

Днес следобед бе препускал напред-назад по почти празните улици, като всеки път очакваше да завари мъртви Винс Хоган или Джейн Бейкър. Търсеше с поглед колата на доктор Соумс, но не я откри. Няколко магазина, както и бензиностанцията, все още работеха, но Ник все повече се убеждаваше, че градът опустява. Хората се изплъзваха по горските пътеки, през просеките, дори може би прегазваха река Шойо, която течеше през Смакоувър. Помисли си, че след настъпването на мрака броят на бегълците ще се увеличи.

Привечер се върна в дома на Бейкър и завари Джейн, загърната в халата си, залитайки да се движи из кухнята — очевидно се готвеше да направи чай. Когато го видя, тя му отправи изпълнен с признателност поглед и глухонемият забеляза, че температурата й е спаднала.

— Искам да ти благодаря задето се грижеше за мен — спокойно изрече Джейн. — Чувствам се много по-добре. Искаш ли чаша чай? — Сетне избухна в сълзи.

Ник се приближи до нея, опасявайки се, че тя може да изгуби съзнание и да падне върху горещата печка.

Джейн го улови за рамото, за да запази равновесие, сетне сложи глава на гърдите му; тъмната й коса се разпиля като водопад върху, светлосиния й халат. След миг прошепна в сгъстяващия се мрак:

— Джони! Горкичкият ми Джони!

„Господи, защо не мога да говоря!“ — отчаяно си помисли Ник. Вместо това я прегърна по-здраво и я поведе към масата.

— Чаят…

Той посочи към себе си и я настани на стола.

— Добре — промълви Джейн. — Действително се чувствам по-добре. Истинско чудо, нали? Само дето… — тя закри лицето си с ръце.

Глухонемият наля чая и постави чашите на масата. Джейн мълчаливо взе своята и отпи. Държеше я с две ръце, като дете. Най-сетне изпи чая и се обърна към Ник:

— Колко души в града са болни?

„Нямам представа — написа младежът. — Но положението е много сериозно.“

— Виждал ли си доктора?

„За последен път — днес сутринта.“

— Ем ще се преумори, ако не се пази — каза Джейн. — Но той ще се пази, нали, Ник? Няма да се преумори, нали? Глухонемият кимна и се опита да се усмихне.

— Какво стана с арестуваните? Взе ли ги патрулната кола? „Не — написа Ник. — Хоган е много болен. Опитвам се да му помогна. Другите двама искат да ги пусна, за да не се заразят от него.“

— Да не си посмял! — разпалено възкликна тя. — Нали няма да го сториш?

„Няма“ — надраска на листчето глухонемият, замисли се и добави: „Трябва отново да си легнете. Необходима ви е почивка.“

Джейн се усмихна. Когато извърна глава, Ник забеляза отоците на шията й и със свито сърце си помисли, че кризата още не е преминала.

— Прав си. Сигурно няма да се събудя цяло денонощие. Знаеш ли, чувствам се виновна: да спя, когато Джон е мъртъв… Все още не мога да повярвам… мисълта за това ми се натрапва, като че се препъвам във вещ, която съм забравила да прибера. — Ник стисна ръката й. Тя невесело се усмихна и продължи:

— Може би след време ще се утеша, ще имам цел в живота… Занесе ли вечеря на арестуваните, Ник?

Младежът поклати глава.

— А трябва! Вземи колата на Джон.

„Не умея да шофирам — написа Ник, — но все пак ви благодаря. Ще отида пеша до паркинга за камиони — не е далече. Ще мина да ви видя утре сутринта.“

— Добре, ще те чакам.

Глухонемият се изправи и строго посочи към чашата с чай.

— Ще го изпия — обеща тя.

Ник вече бе на прага, когато усети колебливо докосване по рамото.

— Джон… — поде Джейн, замълча, сетне продължи с огромно усилие на волята: — Дано да са го закарали в погребалното бюро на Къртис. Моите роднини и тези на Джони винаги са били погребвани от Къртис. Мислиш ли, че са го закарали там?

Младежът кимна. Очите на Джейн се напълниха със сълзи и тя отново зарида.

От дома на семейство Бейкър Ник се отправи към закусвалнята, намираща се на паркинга за камиони. На витрината висеше накриво окачена табелка с надпис: „Затворено“. Той заобиколи и почука на вратата на фургона, но тя бе заключена, а прозорците — тъмни. Каза си, че при тези обстоятелства има право да влезе с взлом — в касичката на шерифа навярно имаше достатъчно пари, за да плати за нанесените щети.

Той счупи стъклото на вратата над ключалката и влезе в закусвалнята. Въпреки че всички лампи бяха запалени, помещението изглеждаше призрачно: джубоксът мълчеше, никой не стоеше до масата за билярд или пред електронните игри. Масите и сепаретата бяха празни, скарата — затворена.

Ник отиде в кухнята, изпържи няколко наденици на газовата печка и ги сложи в голям плик. Към тях добави бутилка мляко и голямо парче ябълков пай, което откри под пластмасов похлупак върху тезгяха. Остави бележка, в която обясняваше кой е влизал и с каква цел, после се върна в полицейския участък.

Винс Хоган беше мъртъв. Лежеше на пода на килията си сред кубчета топящ се лед и мокри пешкири. В последните си мигове бе разкъсал шията си, сякаш съпротивлявайки се на невидим удушвач. Пръстите му бяха окървавени, над него кръжаха мухи. Шията му беше подута като вътрешна гума, напомпана до пръсване от небрежен малчуган.

— Сега ще ни пуснеш ли? — попита Майк Чилдрис. — Той е мъртъв, шибан глухарино, доволен ли си? Отмъсти ли си достатъчно? А ето, че и Били се разболя. — Той посочи към приятеля си.

Били Уорнър беше изплашен до смърт. По шията и по страните му бяха избили трескави червени петна; ръкавът на ризата му, с който непрекъснато си бършеше носа, се беше втвърдил от сополите.

— Лъже! Лъже! — истерично заповтаря той. — Лъже, мръсникът му с мръсник! Лъ… — Внезапно закиха и се преви на две, докато от устата му хвърчаха слюнки и храчки.

— Виждаш ли? — кресна Майк. — Е, доволен ли си, глух малоумнико? Пусни ме веднага! Задръж Били, щом толкова ти се иска, но мен пусни! Това си е убийство, хладнокръвно убийство.

Глухонемият поклати глава, а Майк изпадна в истерия. Започна да се хвърля върху решетките, издраска лицето си и разкървави кокалчетата на пръстите си. Сетне заблъска главата си в металните пръчки, без да откъсва изцъклените си очи от Ник.

Младежът го изчака да се изтощи и с помощта на метлата пъхна храната през пролуката под вратата на килията. Били Уорнър тъпо го изгледа и започна да се храни.

Майк запрати срещу решетката чашата с мляко. Тя се счупи и течността изпръска стените. После дойде ред на надениците — те бяха запратени към задната стена на килията, покрита с графити. Едната се залепи на зида, сред петната от горчица, кетчуп и сос, гротескно напомняйки жизнерадостна картина на Джексън Полок. Сетне Майк стъпка парчето ябълков пай — парченца плод захвърчаха във всички посоки. Пластмасовата чиния се счупи.

— Обявявам гладна стачка! — извика той, — Майната ти, глухарино! По-скоро ще те накарам да ми го лапнеш, отколкото да ям храната, дето ми носиш! Ясно ли ти е, шибан ням педераст? Ще ми го…

Ник се обърна и в ареста мигом се възцари тишина. Младежът бавно се отправи към канцеларията — беше изплашен и не знаеше как да постъпи. Ако можеше да шофира, би ги закарал до Камдън. Но не умееше, а освен това трябваше да се погрижи за Винс. Не можеше да го остави на мухите.

В канцеларията имаше още две врати. Зад едната Ник откри вграден гардероб, а зад другата — стълба, водеща надолу. Той слезе по нея и се озова в помещение, което очевидно служеше едновременно за мазе и за склад. Беше прохладно и щеше да свърши работа на първо време.

Когато се върна в ареста, завари Майк да седи на пода. мрачно да събира смачканите ябълки и да ги пъха в устата си, докато упорито избягваше погледа му.

Ник прегърна тялото и се опита да го повдигне. Стомахът му се преобърна от вонята, лъхаща от трупа. Винс се оказа прекалено тежък. За миг младежът безпомощно се втренчи в мъртвеца; внезапно осъзна, че другите двама са се изправили до решетките и съсредоточено го наблюдават. Представяше си какви мисли се въртят в главите им. Винс бе един от тях и въпреки че го смятаха за мухльо и предател, все пак му бяха приятели. А сега беше умрял от някаква ужасна и непозната болест, от която се бе издул като балон. Ник се запита (за кой ли път през този ден) кога самият той ще започне да киха, ще вдигне температура, а по шията му ще се появят странните отоци.

Опитвайки се да забрави мрачните мисли, той хвана Винс Хоган под мишниците и го издърпа от килията. Главата на мъртвеца се отметна и изцъклените му очи се впериха в младежа, сякаш го молеха да внимава и да не го влачи като чувал с картофи.

На Ник му бяха необходими цели десет минути, за да свали тежкия Винс по стръмната стълба. Когато, задъхан и уморен, най-сетне се озова в мазето, той постави трупа върху бетонния под и побърза да го покрие с оръфано армейско одеяло, взето от килията.

Сетне се опита да заспи, но сънят не идваше. Унесе се едва призори, с настъпването на двайсет и четвърти юни. Сънищата му винаги бяха прекалено реални и понякога го плашеха, въпреки че рядко имаше кошмари. Напоследък все по-често му се присънваха зловещи видения, сякаш изпълнени с таен смисъл, които предизвикваха у него усещането, че нормалният свят постепенно се превръща в място, където зад спуснатите щори принасят в жертва кърмачета и огромни черни машини неспирно ръмжат в заключени мазета.

Освен това се страхуваше за живота си — боеше се, че някоя сутрин ще се събуди болен.

Спа малко, но му се присъни същият кошмар, който го бе измъчвал преди няколко дни: царевичната нива, миризмата на напечени от слънцето растения, усещането, че нещо — или някой — много добър и надежден, вече е наблизо. Усещането, че се е озовал в дома си. Но приятното чувство отстъпва място на вледеняващ страх, когато разбира, че някой го дебне измежду царевичните стъбла. Помисли си: „Мамо, язовецът се е вмъкнал в кокошарника!“ и се събуди сред сумрака на ранното утро целият окъпан в пот.

Постави кафеварката на котлона и отиде да провери какво правят затворниците. Завари Майк Чилдрис облян в сълзи. Наденицата все още бе залепена на стената зад него.

— Е, доволен ли си? Аз също пипнах болестта. Нали това искаше? Нали искаше да ни отмъстиш? Слушай как дишам — като локомотив, изкачваш някоя шибана стръмнина.

Но Ник повече се безпокоеше за Били Уорнър, който лежеше в безсъзнание на нара си. Шията му беше подута и почерняла, гърдите му трескаво се повдигаха.

Глухонемият побърза да се върне в канцеларията, втренчи се в телефона и в пристъп на ярост и безпомощност го запрати на пода, където апаратът се оплете в жицата си. Ник изключи котлона, изтича до дома на Бейкър и натисна звънеца. Стори му се, че чака цял час, сетне Джейн, загърната в халата си, дойде да отвори. Лицето й отново бе изпотено от високата температура. Тя не бълнуваше, но говореше бавно и завалено, а устните й бяла напукани.

— Ник? Влизай. Какво се е случило?

„В. Хоган умря снощи. Струва ми се, че и Уорнър умира — много е болен. Виждали ли сте доктор Соумс?“

Джейн поклати глава, потръпна от лекото течение, кихна и се олюля. Ник я прегърна през раменете, настани я на един стол и написа: „Може ли да му позвъните от мое име?“

— Разбира се. Подай ми телефона, Ник. Струва ми се… че през нощта състоянието ми отново се е влошило.

Той й занесе телефона и жената набра номера на Соумс. След като бе държала слушалката около минута, глухонемият разбра, че никой няма да се обади.

Джейн се опита да телефонира в дома на лекаря, после — в дома на неговата медицинска сестра, ала никой не вдигна слушалката.

— Ще се обадя на щатската патрулна служба — заяви тя, но още след първата цифра затвори телефона. — По всичко изглежда, че линиите все още са прекъснати. След единицата веднага дочувам глухо бучене. — Усмихна се безпомощно на младежа и от очите й бликнаха сълзи. — Бедният Ник. Горката аз. Горките всички. Помогни ми да се кача горе. Чувствам се много слаба и се задъхвам. Навярно скоро ще бъдем заедно с Джон. — Глухонемият я изгледа, в очите му се четеше мъка от собствената му безпомощност. — Помогни ми, ще отида да си легна.

Ник я заведе в спалнята, после написа: „Ще се върна“.

— Благодаря ти, Ник. Добро момче си — сънено произнесе тя. Младежът излезе от къщата и се спря на улицата, като се питаше как да постъпи. Ако умееше да кара кола, може би щеше да направи нещо. Но…

Погледът му попадна на детско велосипедче, захвърлено на поляната пред къщата от срещуположната страна на улицата. Той се приближи и забеляза, че щорите на всички прозорци са спуснати (като на къщите в кошмарните му сънища), сетне почука на вратата. Никой не му отвори, въпреки че потропа няколко пъти.

Ник се върна при велосипедчето. Беше малко, но все пак би могъл да го подкара, въпреки че коленете му ще се удрят в кормилото. Навярно ще изглежда ужасно нелепо, но едва ли в Шойо е останал човек, комуто е до смях.

Яхна велосипеда и несръчно го подкара по главната улица, покрай затвора, сетне на изток, по шосе № 63, където Джо

Ракман бе забелязал войниците, предрешени като работници от пътностроителна бригада. Мислеше си, че ако все още са там и действително са войници, ще им повери Били Уорнър и Майк Чилдрис. И то в случай, че Майк все още е жив. Ако тези хора са поставили Шойо под карантина, следователно са отговорни и за затворниците.

Отне му близо час, докато стигне до бариерата на пътя; велосипедчето криволичеше по осевата линия, коленете на Ник непрекъснато се удряха в кормилото. Но когато достигна целта си, там нямаше следа от войниците, нито от хората от пътностроителната бригада. Ник видя два варела с асфалт, от единия все още се издигаше дим, както и две боядисани в оранжево дърводелски магарета. Пътят беше разкопан, но глухонемият си помисли, че може да се мине по него, ако човек не жали ресорите на колата си.

Някакво черно облаче привлече вниманието му, в същия момент подухна лек пролетен ветрец и той усети отвратителната воня на разлагаща се плът. Черното облаче се оказа рояк мухи, който непрекъснато се снишаваше и издигаше. Ник слезе от велосипеда и тръгна към ямата в края на пътя. В нея редом с нова и блестяща водопроводна тръба лежаха телата на четирима мъже. Шиите и подпухналите им лица бяха почернели. Ник не знаеше дали са войници, но не посмя да се приближи и да ги огледа по-добре. Каза си, че трябва да се върне при велосипеда, че няма от какво да се страхува — непознатите бяха мъртви, а както е известно, мъртъвците не могат да ти сторят нищо. Ала когато се отдалечи на няколко метра от ямата, той се затича, яхна велосипеда и обзет от паника, го подкара обратно към Шойо. В покрайнините на града връхлетя върху огромен камък и разби велосипеда. Самият той прелетя през кормилото, удари главата си и охлузи дланите си. За миг полежа насред пътя, целият трепереше.

* * *

През следващите час и половина Ник чукаше и звънеше на различни врати с надеждата, че все някой в Шойо е останал жив. Самият той се чувстваше добре, навярно в градчето имаше човек, който да не се е заразил от дяволската болест. Ще открие някого — мъж, жена или юноша с шофьорска книжка — и той или тя ще кажат „О, да. Хайде да ги закараме в Камден. Ще отида да докарам комбито.“ Или нещо от този род.

Но на почукването и звъненето му отговориха едва десетина души. Вратата се отваряше, без да се свали предпазната верига, и бледо, но изпълнено с надежда лице надничаше през процепа. При вида на младежа лицето помръкваше, човекът отрицателно поклащаше глава и затръшваше вратата. Ако Ник умееше да говори, щеше да им каже, че щом са на крака, могат да карат и кола. Че ако отведат затворниците в Камден, самите те имат възможност да потърсят лекарска помощ и положително ще оздравеят. Но той беше глухоням и безпомощен.

Някои го питаха дали е виждал доктор Соумс. Някакъв мъж, изпаднал в делириум, отвори широко вратата, изскочи на верандата само по долни гащи и се опита да сграбчи Ник. Непрекъснато повтаряше, че ще го очисти, както е трябвало да стори преди години в Хюстън. Очевидно бе взел младежа за някой си Дженър. Залитайки, непознатият се опита да преследва Ник — напомняше зомби от третокласен филм на ужасите. Половите му органи бяха страхотно подути, като че някой бе пъхнал в гащетата му пъпеш. След миг рухна на верандата, а Ник го проследи с поглед, докато сърцето му биеше лудешки. Човекът немощно му се закани с юмрук, сетне пропълзя обратно в дома си, без да си направи труда да затвори вратата.

Но повечето от къщите в Шойо тънеха в тишина. Накрая Ник се отказа да търси помощ. Обзе го зловещо чувство, сякаш сънуваше кошмар, както и натрапчивата мисъл, че чука на вратите на гробници, за да събуди мъртъвците и рано или късно труповете ще започнат да му отварят. Напразно си повтаряше, че повечето къщи са празни, защото обитателите им са заминали за Камден, Елдорадо или Тексаркана.

Когато се върна в дома на Бейкър, Джени бе потънала в дълбок сън. Челото й беше студено, но този път Ник не бе особено обнадежден.

По обяд глухонемият отново се отправи към паркинга за камиони. Чувстваше се безкрайно уморен след безсънната нощ, цялото тяло го болеше след падането от велосипеда. Пистолетът на Бейкър тежеше на кръста му. Влезе в закусвалнята, стопли две кутии супа и ги преля в два термоса. Млякото в хладилника все още не беше вкиснало, той взе една бутилка и се върна в участъка.

Били Уорнър беше мъртъв. Когато видя Ник, Майк истерично се разсмя и посочи мъртвеца.

— Двама умрели, а третият на път! Отмъсти ли си, а?

Помагайки си с дръжката на метлата, младежът предпазливо избута под вратата термоса със супата и бутилката мляко.

Майк започна да пие на малки глътки супата направо от термоса. Ник взе своя термос и седна в коридора. Каза си, че ще се занимае с Майк по-късно, първо трябва да се нахрани. Беше гладен като вълк. Докато пиеше супата си, замислено се втренчи в затворника.

— Питаш се как се чувствам, нали? — поинтересува се Майк.

Глухонемият кимна.

— Точно както преди да излезеш тази сутрин. Избълвах половин кило храчки. — Той обнадеждено погледна Ник. — Майка ми казваше, че това означава подобрение. Може би съм пипнал лека форма на този грип, а? Мислиш ли, че е възможно?

Ник сви рамене — вече не знаеше какво е възможно и какво — не.

— Як съм като бик — продължи затворникът. — Смятам, че ще се оправя, щом изхрача всичко. Слушай, момче, пусни ме. Моля те. Моля те от сърце.

Глухонемият се замисли.

— По дяволите, нали имаш пистолет! И без това не ми е до тебе. Просто искам да се измъкна от този град, но първо ще проверя как е жена ми…

Ник посочи към лявата ръка на затворника, който не носеше венчална халка.

— Вярно е, че сме разведени, но тя все още живее тук, на Ридж Роуд. Искам да разбера дали е добре. Е, какво ще кажеш? — Майк вече ридаеше. — Дай ми шанс. Не ме оставяй в този капан за плъхове.

Младежът бавно се изправи, отиде в канцеларията и отвори чекмеджето на бюрото — ключовете бяха вътре. Логиката на Майк бе желязна — безсмислено беше да се надява, че някой ще дойде и ще му помогне да се измъкне от тази каша. Взе ключовете и се върна в ареста. Избра от връзката ключа с белия етикет, който му бе показал шерифът, и го пъхна през решетките.

— Благодаря — избърбори Майк. — Много ти благодаря. Съжалявам, че те пребихме. Кълна се, че идеята беше на Рей. С Винс се опитахме да го разубедим, но когато се напие, Рей обезумява… — Той превъртя ключа. Ник отстъпи и сграбчи револвера.

Вратата на килията се отвори, Майк излезе навън и заяви:

— Не се отричам от обещанието си. Единственото ми желание е да се махна от този проклет град.

Промъкна се покрай Ник, устните му потръпваха от нервен тик. После се втурна към външната врата и я затръшна след себе си.

Глухонемият го последва. Майк стоеше на тротоара, сложил ръка на автомата на паркинга и се взираше в пустата улица.

— Господи! — прошепна той и извърна смаяното си лице към Ник. — Нима всички са мъртви?

Младежът кимна, без да изпуска револвера. Майк понечи да каже нещо. но се закашля. Прикри устата си с ръка, сетне избърса устните си и заяви:

— Моментално изчезвам оттук! Ако имаш малко акъл и ти би трябвало да направиш същото, глухчо. Тая болест е по-страшна от чума.

Глухонемият сви рамене, а Майк се отдалечи. Вървеше все по-бързо, докато накрая затича. Ник го наблюдава, докато онзи се скри от погледа му, после се прибра в участъка. Никога повече не го видя. На сърцето му олекна, внезапно изпита увереност, че е постъпил правилно. Изтегна се на нара и почти веднага заспа.

* * *

Спа целия следобед на голия нар и се събуди облян в пот. Въпреки това се чувстваше малко по-добре. Над хълмовете бушуваше буря — той не можеше да чуе гръмотевиците, но виждаше синьо-белите мълнии. Ала бурята така и не достигна до Шойо.

Привечер той отиде в магазина за телевизори, намиращ се на Мейн Стрийт и отново проникна вътре с взлом. Остави до касовия апарат бележка, с която се извиняваше за постъпката си, и се върна в участъка с портативен телевизор „Сони“. Пусна го и започна да превключва на различни канали. Локалната станция на СВ5 беше прекъснала предаването, на екрана имаше надпис: „ПОВРЕДА ПО ТРАСЕТО, ОЧАКВАМЕ ОТСТРАНЯВАНЕТО Й“. По АВС излъчваха „Обичам Луси“, а по МВС — повторение на епизод от популярна сапунена опера, където главна героиня бе наперена девойка, твърдо решена да работи като механик в гараж. Частната станция в Тексаркана, чиято програма се състоеше предимно от стари филми, телевизионни състезания и беседи на религиозни фанатици, не предаваше.

Ник изключи телевизора, отиде до закусвалнята на паркинга за камиони и приготви супа и сандвичи за двама души. Стори му се, че има нещо зловещо в това как уличните лампи горят както преди, обливайки със светлина двата тротоара на Мейн Стрийт. Постави храната в кошница, но докато крачеше към дома на Джейн Бейкър, след него се впусна глутница гладни кучета, очевидно привлечени от миризмата на храна. Ник извади револвера, но не се осмели да стреля, докато едно от кучетата понечи да го ухапе. Той натисна спусъка и куршумът се заби на около три метра пред него, оставяйки сребриста диря в асфалта. Ник не чу изстрела, но дръжката в ръката му завибрира. Кучетата се разпръснаха и избягаха.

Джейн спеше, челото и страните й горяха, дишаше тежко и мъчително. Изглеждаше много измъчена и посърнала. Ник намокри кърпа и избърса лицето й. Остави вечерята й на нощното шкафче, слезе в хола и включи големия цветен телевизор.

СВS не излъчва цяла нощ. NВС предаваха предварително обявената програма, изображението по АВС продължаваше да бъде лошо, понякога картината се губеше, сетне отново се появяваше. Излъчваха само предварително записани програми, сякаш връзката им с телевизионната мрежа беше прекъсната. Лошата картина не притесняваше Ник. Той чакаше новините.

Когато започнаха, младежът бе изумен. „Супергрипната епидемия“, както сега я наричаха, беше главната новина, но и по двете станции говорителите казаха, че е овладяна. В центъра за борба с вирусните заболявания в Атланта била разработена ваксина и в началото на следващата седмица започвала масова имунизация. По-сериозно било положението в Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анжелес и в Лондон, но болните били под.карантина. В няколко района временно били отменени публичните прояви.

„В Шойо — помисли си Ник — животът е отменен. Кой кого се опитва да измами?“

В заключение говорителят заяви, че пътуванията до по-големите градове все още са забранени, но забраната ще бъде вдигната веднага след започването на масовата имунизация. После премина към съобщенията за самолетна катастрофа в Мичиган и за реакцията на Конгреса по повод последното решение на Върховния съд във връзка с правата на хомосексуалистите.

Ник изключи телевизора, излезе на верандата и се настани на люлеещия се стол. Равномерното поклащане напред-назад му действаше успокояващо, не чуваше скърцането на ръждясалите винтове, които Джон Бейкър все забравяше да смаже. Ник наблюдаваше танца на светулките, стрелкащи се на зиг-заг в мрака. От време на време мълнии раздираха облаците на хоризонта, сякаш вътре в тях кръжаха гигантски светулки с размерите на динозаври. Влажният, задушен нощен въздух прилепваше към кожата му.

Тъй като за Ник телевизията бе единствено визуален източник на информация, по време на последните новини той забеляза такива подробности, които положително биха убягнали на другите хора. Липсваха рекламни клипове, както и съобщения за резултатите от бейзболните срещи, може би защото мачовете не се бяха състояли. Прогнозата за времето също го смути — дори не показаха синоптична карта, сякаш метеорологичната служба на САЩ бе извън строя. Ник подозираше, че предположението му не е далеч от истината. И двамата говорители изглеждаха нервни и разтревожени. Единият очевидно беше настинал, дори веднъж не можа да се въздържи и се изкашля по микрофона. И двамата непрекъснато поглеждаха вляво и вдясно от камерата., сякаш в студиото седеше някой, който ги следеше да не кажат нещо излишно.

Ник прекара нощта на верандата. Спа неспокойно и сънува кошмари. На следващия ден Джейн Бейкър угасна пред очите му… а той не можеше да й каже нито дума, за да я утеши в последните й мигове.

Докато седеше до леглото й, усети, че тя го хваща за ръката. Погледна бледото й, изпито лице. Сега кожата й беше суха, цялата пот се бе изпарила. Ала това ни най-малко не го обнадежди. Джейн умираше. Той се бе научил да разпознава приближаването на смъртта.

— Ник — прошепна Джейн и се усмихна, сетне стисна ръцете му в своите. — Отново искам да ти благодаря. Никой не обича да умира в самота, нали?

Младежът енергично поклати глава, но не в знак на съгласие, а на яростно отричане на думите й.

— Зная, че умирам — спокойно продължи тя, — но това не е важно. В онзи гардероб има една бяла рокля, Ник. Ще я познаеш по… — Думите й бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Когато се успокои, Джейн Бейкър продължи: — … по дантелата. Бях облечена с нея, когато заминахме на сватбено пътешествие. Още не ми е отесняла, поне доскоро не беше. Навярно сега ще ми е малко широка — поотслабнала съм — но това няма значение. Винаги съм харесвала тази рокля. С Джон отидохме на езерото Понтчартин. Това бяха двете най-щастливи седмици в живота ми. Всъщност с Джон винаги съм била щастлива. Нали няма да забравиш за роклята, Ник? Искам да ме погребат в нея. Нали няма да ти е много неприятно… да ме преоблечеш?

Младежът с мъка преглътна и поклати глава, вперил поглед в завивката. Навярно Джейн почувства мъката и стеснението му, тъй като повече не спомена за роклята, а тактично премина на други теми, като бърбореше почти кокетно. Разказа му как спечелила състезанието за художествено четене в гимназията и се класирала за финала в Арканзас и как фустата й се смъкнала и паднала в краката й точно когато стигнала до кулминационната точка на „Демона-любовник“ от Шърли Джексън. Как сестра й заминала за Виетнам с баптистки мисионери и се върнала с три осиновени деца. Как преди три години с Джон отишли на екскурзия и някакъв злонамерен елен ги принудил да се покатерят на високо дърво, където останали цял ден.

— Седяхме на един клон и се целувахме като гимназисти — унесено продължи тя. — Господи, не можеш да си представиш в какво състояние беше Джон, когато слязохме. Беше… и двамата бяхме… влюбени… безумно влюбени… винаги съм смятала, че светът се крепи на любовта., единствено тя помага на хората да останат на крака в един свят, където притеглянето сякаш иска да ги повали… и да ги принуди да пълзят… ние бяхме… толкова влюбени…

Накрая се унесе и спа, докато Ник я събуди, като дръпна завеса или стъпи на скърцаща дъска на пода. Тя отново забълнува; внезапно закрещя с глас, задавен от храчките в гърлото й:

— Джон! О, Джон, никога няма да се науча да ловя риба с тази проклета пръчка! Джон, помогни ми! Трябва да ми помогнеш! Трябва да ми…

Джейн замлъкна и отчаяно се опита да си поеме дъх, от гърдите й се изтръгна злокобно свистене, което Ник не чу, но някак си усети. От носа й потече тънка струйка черна кръв. Тя се отпусна на възглавницата и няколко пъти рязко завъртя глава, като че взимаше някакво жизненоважно решение и отговорът беше отрицателен.

После сякаш се успокои и затихна.

Ник плахо притисна ръка до шията й, сетне опипа вътрешната страна на китката й, накрая срамежливо допря длан до гърдите й. Сърцето й не биеше. Беше мъртва. Часовникът важно тиктакаше на нощното шкафче, но и двамата не можеха да го чуят. За миг Ник отпусна глава на коленете си и заплака безмълвно, както плачат всички глухонеми. Веднъж Руди му каза: „Единственото, което можеш, е да рониш сълзи, но това може да ти свърши добра работа в свят като нашия, който наподобява сапунена опера.“

Знаеше какво го очаква и не искаше да го направи. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че не е честно, че не е негово задължение. Но след като наоколо нямаше никого — може би беше останал сам в целия град — той трябваше да събере смелост и да изпълни молбата на Джейн. Или пък да я остави да изгние в леглото, а това той не можеше да стори. Жената на шерифа бе проявила безкрайна доброта към него, а по време на скитанията си той се беше убедил, че това качество вече рядко се среща в хората. Каза си, че трябва да се заеме с неприятното задължение, защото колкото повече го отлага, нежеланието му нараства. Знаеше къде се намира погребалното бюро на Къртис, ала се страхуваше от адската жега на улицата.

С огромно усилие на волята се изправи и се приближи до гардероба с тайната надежда, че бялата рокля е плод на трескавото въображение на Джейн. Но тя беше там. Бе малко пожълтяла от времето, но Ник веднага я позна. По дантелата. Извади я и я разстла в долната част на леглото. Погледна роклята, сетне мъртвата жена и си помисли: „Сега цялата ще плува в нея. Едва ли е предполагала колко жестока е била болестта към нея… навярно така е по-добре.“

С огромно нежелание се наведе над мъртвата и започна да съблича халата й. Но когато съзря голото й тяло, ужасът му изчезна и остана само съжалението — съжаление, което караше сърцето му да се свива и от гърдите му да се изтръгват безмълвни ридания, докато я изми и облече точно както в деня, когато с Джон се отправила на сватбено пътешествие. Сетне я взе в прегръдките си и я понесе към погребалното бюро. Бялата дантелена рокля се развяваше и Ник приличаше на младоженец, пренасящ своята възлюблена през безкраен праг.