Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

46.

Беше късно вечерта на 27 юли. Бяха си построили лагер до повалената от летните бури неонова табела, от която се разбираше, че се намират на територията на панаира „Кънкъл“. Самият град Кънкъл, щат Охайо, се намираше на юг от тях. Пожар бе опустошил по-голямата част от него. Стю предположи, че е бил последица от паднала гръмотевица. Харолд естествено оспори неговото предположение. Ако Стю Редман кажеше, че автомобилите на противопожарната охрана са червени, Харолд Лодър щеше моментално да го обори с цифри и факти и да докаже, че тези дни повечето бяха зелени.

Тя въздъхна и се обърна на една страна. Не можеше да заспи. Страхуваше се от сънищата си.

Вляво от нея, в редица, бяха подпрени мотоциклетите на стойките си. Хромираните им части блестяха на лунната светлина. Като че ли някоя банда от рода на „Ангелите от ада“ нощуваше тук. Не че те биха карали толкова кротки мотоциклети като тези хонди и ямахи. Те караха „зверове“. Тази дума вероятно я бе запомнила от старите американски телевизионни епоси, посветени на моторите. „Дивите ангели“, „Ангелите на дявола“, „Ангелите от ада“. Когато беше в гимназията, се перчеха много ресторанти, където можеше да влезеш с мотоциклета си, а на фасадите им имаше огромни плакати на мотоциклети. Например ресторантът на Уелс, на Санфорд, „Саут Портланд Туин“, плащаш и си хапваш. Сега обаче те не съществуваха, нито един от тези ресторанти, да не говорим за „Ангелите на ада“ и за старите американски киноепоси.

„Да не пропуснеш да отбележиш този факт в дневника си, Франи“ — каза си тя и се обърна на другата страна. Но не тази вечер. Тази вечер искаше да се наспи, със или без кошмари.

На двадесет стъпки от нея лежаха останалите в спалните си чували, като „Ангелите от ада“ след някой бирен купон, като във филма, където всички си намираха партньор за едно хубаво чукане, с изключение на Питър Фонда и Нанси Синатра. Харолд, Стю, Глен Бейтман, Марк Брадок, Перион Маккарти. „Вземи си приспивателно и се наспи…“

Всички бяха взели по половин таблетка веронал. Идеята беше на Стю. Кошмарите ги измъчваха постоянно, всички се бяха изнервили и често се караха. Преди да сподели с останалите идеята си, Стю беше извикал Харолд да я обсъди с него насаме. Това беше начин хем да го поласкаеш, хем наистина да разбереш какво мисли, защото Харолд разбираше от доста неща. Което, разбира се, беше хубаво, от една страна, ала от друга, бе доста страшничко, все едно с тях пътуваше някакъв петоразряден бог, всезнаещ и всеможещ, но толкова емоционално нестабилен, че можеше всеки миг да откачи. Харолд си взе още един пистолет в Олбани, където срещнаха Марк и Перион. Носеше двата пищова ниско на бедрата си като Джони Ринго. Тя изпитваше искрено съчувствие към него, ала напоследък бе започнал да я плаши. Страхуваше се, че някоя нощ той съвсем ще полудее и ще започне да стреля напосоки с пистолетите си. Често си спомняше деня, когато го завари да коси тревата в задния двор на родната си къща по бански, с обляно в сълзи лице, без да прикрива чувствата си.

Представяше си как Стю му е казал много тихо, заговорнически: „Харолд, тези сънища се превръщат в истински проблем. Хрумна ми една идея, но не знам точно как да я осъществя: едно слабо успокоително, но не трябва да превишаваме дозата. Ако им дадем повече, ще заспят дълбоко и няма да се събудят, ако възникне някакъв проблем. Ти какво предлагаш?“

Харолд предложи всеки да изпие по таблетка веронал, който можеше да се намери във всяка аптека, и ако хапчето прогонеше сънищата, то на следващата вечер щяха да вземат по три-четвърти таблетка и ако пак имаше ефект, щяха да намалят дозата до половин таблетка. Стю обсъди въпроса насаме и с Глен, който бе на същото мнение, и експериментът беше пуснат в ход. При доза четвърт таблетка те пак започнаха да сънуват кошмари. Оказа се, че най-ефикасно действие има половин таблетка.

Поне за другите.

Франи вземаше своята всяка вечер, но не я изпиваше. Не знаеше дали това лекарство може да навреди на бебето, но не искаше да поема никакви рискове. Твърдяха, че дори аспиринът може да наруши хромозомната верига. Затова се налагаше стоически да търпи кошмарите. Точно така, стоически. Един от тях й се явяваше най-често. Вероятно и другите сънища постепенно щяха да се слеят с него. Сънуваше, че си е у дома в Огънкуит и лошият човек я гони. Нагоре-надолу по тъмните коридори, в хола на майка й, където часовникът продължаваше да отмерва хода на сезоните. Знаеше, че може да му се изплъзне лесно, ако не трябваше да носи тялото със себе си. Това бе тялото на баща й, увито в чаршафа, и Франи знаеше, че ако го изпусне, зловещият човек ще му стори нещо, ще го оскверни по отвратителен начин. Затова продължаваше да тича, но усещаше, че той е все по-близо и по-близо и че скоро ще почувства ръката му, топла и гнусна, на рамото си. Тогава ще й се подкосят краката, ще почувства слабост и увитият в чаршаф труп на баща й ще се изплъзне от ръцете й. Тя ще се обърне към него, готова да му каже: „Вземи го, прави каквото искаш, не ме е грижа, само престани да ме преследваш.“

Тогава го виждаше, облечен в расо с качулка на главата, която скриваше цялото му лице, с изключение на щастливата му, широка усмивка. А в едната си ръка държеше извита закачалка. Тогава именно ужасът я връхлиташе като удар с боксова ръкавица и тя се пробуждаше цялата мокра и лепкава от пот, с разтуптяно сърце. Не искаше никога вече да заспива.

Защото той не искаше тялото на покойния й баща. Искаше живото бебе в утробата й.

* * *

Тя отново се обърна на другата страна. Ако не успееше скоро да заспи, наистина щеше да извади дневника си. Беше започнала да си води записки от 5 юли. Правеше го до известна степен заради бебето. Това беше проява на вярата й, на искрената й вяра, че бебето ще живее. Франи искаше то да научи какъв е бил животът преди раждането му. Как болестта се беше разпространила в едно градче, наречено Огьнкуит, как тя и Харолд бяха тръгнали да пътуват и какво се беше случило по пътя с тях. Искаше детето да знае всичко.

Виждаше добре на лунната светлина, за да може да пише. Обикновено след две-три страници се унасяше. Това май не говореше много хубаво за литературната й дарба. Преди да прибегне до дневника обаче, щеше да се опита още веднъж да заспи.

Затвори очи.

Продължи да си мисли за Харолд.

Напрежението можеше малко да спадне, когато Марк и Перион се присъединиха към тях, ако те вече не бяха двойка. Перион беше на тридесет и три, с единадесет години по-възрастна от Марк, но в новия свят тези неща бяха загубили значението си. Бяха се търсили, намерили и явно възнамеряваха да останат заедно. Перион довери на Франи, че искат да си имат бебе. „Слава Богу, че преди взимах противозачатъчни — каза й Пери. — Ако ми бяха сложили спирала, представяш ли си как сега щях да си я вадя сама?“

Франи за малко щеше да й каже, че е бременна (вече беше в третия месец), ала нещо я накара да си замълчи. Страхуваше се, че тази новина може да се отрази зле и на без това сложната ситуация, в която се намираха.

И така вече бяха шестима. Глен твърдо отказваше да кара мотоциклет, а се возеше отзад със Стю или с Харолд. Но положението не се беше променило никак, въпреки че към групата им се беше присъединила още една жена.

А ти, Франи? Какво искаш ти самата?

„Щом ми се налага да живея в този свят — мислеше си тя, — и в мен тиктака биологическият часовник, отмервайки шестте месеца, които ми остават до раждането, то бих искала някой като Стю Редман да бъде мъжът до мен. Не, не някой като него. Искам него. Ето това е, казано съвсем ясно и просто.“

Сега, след краха на тяхната цивилизация, всички украси и хромирани заврънкулки бяха смъкнати от двигателя на човешкото общество. Глен Бейтман често обичаше да се разпростира на тази тема, за радост на Харолд.

„Щом ще бъда откровена, по-добре да съм откровена докрай“ — мислеше си Франи. В тази връзка беше стигнала до заключението, че еманципацията на жените не е нищо друго освен продукт на технократското общество. Жените бяха зависими от физиката си. Бяха по-дребни, по-слаби. Мъжете не можеха да забременяват, а жените можеха — това беше известно на всяко четиригодишно хлапе. А бременната жена е изключително уязвимо човешко същество. Цивилизацията беше осигурила „чадър“ на трезвия, здрав разум, под който можеха да застанат спокойно и двата пола. Свобода и равенство на половете — тези думи казваха всичко. Преди тяхната цивилизация, със старателно изградената система на милосърдие и защита, жените са били робини. „Няма нужда да разкрасяваме истината с излишни думи“ — помисли си Франи. Жените са си били чисто и просто робини. После дошъл краят на лошите дни. И женското кредо, което е трябвало да окачат в офисите на списанието „Мисис“, е следното: „Благодарим ви, мъже, за влаковете. Благодарим ви, мъже, че измислихте автомобила и че избихте индианците, които смятаха, че имат право да останат в Америка, понеже са живели тук, преди да дойдете вие. Благодарим ви, мъже, за болниците, полицията и училищата. Сега бихме искали и ние да гласуваме и сами да определяме съдбата си. Навремето бяхме робини, но сега нещата не стоят така. Дните на робството са отдавна минали. Вече не трябва да съм робиня, както не ми и трябва малка платноходка, за да прекося Атлантика, ако искам. Самолетите са по-сигурно и по-бързо средство от платноходките и в свободата има повече смисъл, отколкото в робството. Не се страхувам да летя. Благодарим ви, мъже.“ Какво можеха да им отговорят на това? Простаците се възмущаваха от изгарянето на сутиени, реакционерите играеха своите дребни интелектуални игрички, а истината се усмихваше доволно. Сега всичко се беше променило само за няколко си седмици — точно до каква степен, само времето можеше да покаже. Ала когато лежеше нощем в постелята си, Франи усещаше несъмнено нужда от мъж. О, Господи, колко много искаше да има до себе си мъж.

Въпросът не беше в това да търси закрила за себе си и бебето. Стю я привличаше, особено в сравнение с Джес Райдър. Беше спокоен, уравновесен, опитен и най-вече не беше по израза на баща й „двадесет килограма лайна, натъпкани в десеткилограмов чувал“.

Тя също го привличаше. Чувстваше го прекрасно. Беше го разбрала на 4 юли, когато обядваха в празния ресторант. Само за един миг погледите им се срещнаха и между тях лумна огън. Тя вярваше, че и Стю си дава сметка за нейните чувства, но че изчаква и я оставя сама да реши какво ще прави. Първо Франи бе тръгнала с Харолд, следователно бе негова робиня. По какъв отвратителен начин разсъждаваха мъжете, ала май пак щяха да живеят в един отвратително мъжки свят, поне известно време.

Как нямаше някоя жена и за Харолд! А Франи не можеше да чака дълго. Спомни си деня, когато Харолд се опита по своя непохватен начин да прави секс с нея, за да утвърди правото си на собственост над нея. Кога беше това? Преди две седмици? Струваше й се, че бе много по-отдавна. Миналото й се струваше някак разтеглено във времето, като турски локум. Заради тия тревожни мисли какво да прави с Харолд и притесненията й как ще реагира той, ако отидеше при Стю, а и заради кошмарите, нямаше никога да успее заспи.

Докато размишляваше по тези въпроси, най-сетне се унесе.

Когато се събуди, беше още тъмно. Някой я раздрусваше за раменете.

Тя възнегодува. За първи път тази седмица сънят й бе спокоен и без кошмари. После неохотно отвори очи, мислейки, че вече е утро и че е дошло време да тръгнат на път. Но защо искаха да тръгнат по тъмно? Седна и видя, че дори луната я няма.

Харолд я беше събудил. Изглеждаше уплашен.

— Харолд? Какво се е случило?

Стю също беше станал. И Глен Бейтман. Перион седеше на колене по-встрани, където по-рано бе горял малкият огън, запален от тях.

— Марк е болен — каза Харолд.

— Болен ли? — попита Франи и в този момент до слуха й достигна приглушено стенание от мястото, където стояха Перион и двамата мъже. Франи почувства как страхът се надига в нея като висока, черна колона. Всички се ужасяваха най-вече от болести.

— Не е… грипът, нали, Харолд? — Защото ако Марк пипнеше „капитан Трипс“ сега, значи същото можеше да се случи на всеки един от тях. Значи вирусът все още се разпространяваше. Може би дори беше мутирал. „За да мога да се поселя по-лесно в теб, скъпа моя.“

— Не, не е грипът. Изобщо не прилича на него. Франи, ти яде ли от консервираните стриди снощи? Или за обяд?

Тя се опита да си спомни. Главата й беше още замаяна от съня.

— Да, хапнах от тях и на обяд, и на вечеря. Имаха чудесен вкус. Аз обожавам стриди. От храната ли му е прилошало?

— Фран, само питам. Нито един от нас не знае какво точно му има. Нямаме лекар сред нас. А ти как си? Добре ли се чувстваш?

— Добре съм, само ми се спи. — Но вече се бе събудила напълно. Пак се чу стенание, като че ли Марк я обвиняваше за това, че тя се чувства добре, когато той страда.

— Глен смята, че може да е възпален апендикс — каза Харолд.

— Какво?!

Той само се усмихна зловещо и кимна. Фран стана и се приближи до останалите. Харолд я последва като нейна нещастна сянка.

— Трябва да му помогнем — обади се Перион. Говореше машинално, сякаш бе повтаряла тази фраза много пъти преди. Местеше поглед от едно лице към друго. Очите й бяха пълни с ужас и безпомощност и Франи пак изпита чувство на вина. В този миг мислите й бяха егоистични, само за бебето, което носеше. Опита се да ги прогони и макар да съзнаваше, че не беше редно да мисли така, не можеше да се отърве от тях. „Бягай! Махни се далеч от него, може да е заразно“ — крещеше някакъв вътрешен глас. Тя погледна към Глен, който изглеждаше по-стар и блед на светлината на лампата.

— Според Харолд може да е от възпален апендикс.

— Не знам — отвърна Глен с разстроен и уплашен глас. — Всички симптоми са налице — има треска, коремът му е подут, твърд и болезнен при пипане…

— Трябва да му помогнем — повтори Перион и се разплака. Глен докосна корема на Марк и очите на болния, които досега бяха полупритворени, се разшириха. Той извика от болка. Глен дръпна ръката си, сякаш се беше опарил на горещ котлон, и погледна към Стю и Харолд с едва скривана паника в очите.

— Какво предлагате да правим?

Харолд преглъщаше непрестанно, сякаш нещо беше заседнало на гърлото му и го задушаваше. Накрая изтърси:

— Да му дадем аспирин.

Перион, която не отместваше поглед от Марк, се извърна рязко към Харолд и изсъска:

— Аспирин ли? Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш след всичките си фуканици колко си умен? Аспирин?

Той пъхна ръце в джобовете си и я изгледа тъжно, приемайки обвинението й.

— Харолд е прав, Перион — каза тихо Стю. — Засега аспиринът е единственото, което можем да му дадем. Колко е часът?

— Вие не знаете как да постъпите! — изкрещя им тя. — Защо просто не си признаете?

— Три и петнадесет — отвърна Франи.

— Ами ако умре? — Пери отметна кичур тъмнокестенява коса от лицето си, което беше подпухнало от плач.

— Остави ги на мира, Пери — каза Марк с приглушен и уморен глас, който сепна всички. — Правят каквото могат. Ако продължава да ме боли толкова много, мисля, че предпочитам да умра. Дайте ми малко аспирин. Дайте ми нещо, все едно какво.

— Аз ще донеса — каза Харолд, който искаше да се измъкне. — Имам в раницата си ексердин с удължено действие — добави той, сякаш очакваше, че ще го похвалят. После се обърна и почти се завтече към раницата си.

— Трябва да му помогнем — пак подхвана Перион старата песен.

Стю дръпна Франи и Глен настрана и попита тихо:

— Имате ли някаква идея как да постъпим? Честно казано, нямам представа какво може да се направи. Тя ужасно се ядоса на Харолд, когато предложи да дадем аспирин на Марк, а на мен дори и това не ми беше дошло на ума.

— Просто е много разстроена — обади се Франи.

— Може да има проблеми със стомаха — въздъхна Глен. — Да е ял трудносмилаема храна. Ако се изходи, може да му олекне.

Франи поклати отрицателно глава.

— Не, не ми прилича на такова нещо. Ако имаше запек или нещо от този род, нямаше да му се качва температурата. А и не мисля, че коремът му щеше да е толкова подут.

Коремът му изглеждаше така, сякаш някакъв тумор се бе развил в него за една нощ. Прилошаваше й само при мисълта за състоянието на Марк. Не си спомняше някога да се е чувствала така изплашена, освен когато сънуваше онези кошмари. Какво каза Харолд преди малко? „Сред нас няма лекар.“ Това беше истина. Това беше ужасната истина, която проблесна като светкавица. Колко самотни бяха. Колко безпомощни. Като акробати, които изпълняват номера си на опънато високо над земята въже, а са забравили да поставят под него предпазната мрежа. Погледна напрегнатото лице на Глен, после на Стю. И двамата бяха силно разтревожени, но не знаеха какво да предприемат.

Зад тях Марк отново изстена. Перион също извика, сякаш и тя изпитваше болка. „И в известен смисъл сигурно е така“ — помисли си Франи.

— Какво ще правим? — попита ги тя безпомощно. Мислеше за бебето и един и същи страховит въпрос дълбаеше съзнанието й: какво да прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво ще прави, ако се наложи цезарово сечение? Какво…

Зад нея Марк отново нададе вик, сякаш изричаше някакво ужасно пророчество, и Франи почувства омраза към него. Спогледаха се разтреперани в мрака.

Из дневника на Франи Голдсмит

6 юли 1990 г.

След доста убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас. Каза, че след всички статии, които е написал (твърди, че нарочно е използвал трудни за разбиране думи, за да не може никой да разбере какви елементарни идеи развива всъщност), и след като е отегчавал студентите си цели двадесет години със „Социология I и II част“, наред със социология на антисоциалното поведение и социология на селото, е решил, че не може да си позволи да пропусне тази възможност.

Стю го попита за каква възможност става дума.

— Мисля, че е повече от ясно — отвърна Харолд по оня непоносимо надут начин, така типичен за него. Понякога Харолд е голяма душица, но понякога се държи като истински грандоман, както се държа и тази вечер. — Господин Бейтман…

— Ако обичаш, наричай ме Глен — каза съвсем тихичко ученият, ала Харолд му хвърли такъв бесен поглед, все едно Глен го беше обвинил, че страда от някаква венерическа болест.

— Глен като социолог вижда прекрасната възможност да изследва човешкото общество от първа ръка, смятам аз. Иска да провери съотношението на фактите към теорията.

Е, без да се разпростирам в подробности, Глен (ще го наричам така, понеже такова е и неговото желание) се съгласи в основни линии с Харолд, но добави:

— Развил съм няколко теории и, бих искал да намеря доказателства или опровержения за валидността им. Не вярвам, че човекът, който ще се роди от пепелта на супер-грипа, ще прилича по нещо на човека, пръкнал се в долината на Нил. Това е една от моите теории.

— Защото всичко чака отново да се възроди — промълви Стю. Каза го толкова мрачно, че дори Харолд се изненада и го погледна някак странно. Глен само кимна.

— Точно така. Технократското общество напусна игрището, образно казано, но баскетболните топки още се търкалят по него. Ще се появи някой, който помни правилата на играта и ще научи останалите на нея. Добре казано, нали? Трябва да си го запиша.

(Е, аз вече го записах, в случай, че той забрави. Кой знае?)

— Говориш така, сякаш вярваш, че всичко ще започне отново — надпреварата във въоръжаването, замърсяването на околната среда и така нататък — рече Харолд. — Това също ли е част от теориите ти?

— Не съвсем — отвърна Глен и тъкмо се готвеше да продължи с обясненията, когато Харолд се впусна да излага собствената си теория. Не мога да възпроизведа дума по дума това, което каза, но в общи линии смисълът беше, че той имал много лошо мнение за хората като цяло, но не смятал, че са чак толкова тъпи. Каза, че навярно сега ще бъдат създадени допълнителни закони, с които щяло да се забрани на хората да се занимават с такива опасни чудесии като ядрени взривове и с флакони, съдържащи въглероден двуокис, и с други подобни. Запомних едно негово изречение добре, защото беше особено красноречиво и точно казано: „Това, че Гордиевият възел бе разсечен, не значи, че като се захванем за работа, трябва пак да го вържем по същия начин.“

Ясно беше, че Харолд си умира от желание да поспори. Все се напъва да покаже колко е умен и това го прави несимпатичен, макар че наистина знае доста неща — не може да се отрече. Но Глен не се хвана на въдицата му и отговорът на предизвикателството на Харолд беше съвсем кратък:

— Времето ще покаже, нали?

Този разговор се състоя преди около половин час. Сега се намирам в една спалня на втория етаж, а на пода до мен лежи Коджак. Какво добро куче е той! Много е уютно и приятно тук, почти като у дома, само че избягвам да мисля за къщи, защото ми се доплаква. Знам, че звучи ужасно, но много бих искала някой да стопли леглото ми. Дори си имам евентуален кандидат.

Избий си го от ума, Франи! Утре тръгваме за Стовингтьн. Усещам, че Стю не иска да ходим там, страхува се от това място. Стю много, много ми харесва, де да можеше и Харолд да го хареса повече. Харолд много усложнява нещата, но предполагам, че това е в природата му.

Глен реши да остави Коджак. Съжалява, че няма да го вземе със себе си, въпреки че кучето сигурно няма да има проблеми с храната. Няма и друга възможност, освен ако намерим мотоциклет с кош, а дори и тогава горкото куче може да се уплаши и да скочи в движение, да се нарани или дори да се убие. Все едно, утре тръгваме на път.

Факти, които трябва да се помнят: Нолан Райън беше известен играч, който подаваше топката в тексаските „Рейнджъри“ (отбор по бейзбол). По телевизията имаше комедии, озвучени със смях, записан предварително, което се предполагаше, че ти помага да се забавляваш повече, докато гледаш. В супермаркета можеше да си купиш замразени пайове, да ги оставиш да се размразят и да ги ядеш. Ягодовият пай „Сара Лий“ ми беше най-любимият.

 

7 юли 1990 г.

Днес не мога да пиша много. Цял ден пътувахме. Имам чувството, че дупето ми е като сплеснат хамбургер, а вместо гръбнак имам железен прът. Снощи пак имах онзи кошмар. Харолд също е сънувал този човек и това ужасно го разстройва, защото не може да намери обяснение как и двамата сънуваме едно и също нещо.

Стю каза, че продължавал да сънува Небраска и старата негърка, която всеки път му казвала да отиде при нея. Според него тя живеела в някакъв град, който се казвал Холанд Хоум или Хоумтаун. Смята, че може да го намери. Харолд му се изсмя подигравателно и дръпна една реч как сънищата ни представлявали психофройдистки образи на нещата, за които не смеем да мислим, когато сме будни. Смятам, че Стю се ядоса, но не го показа. Ужасно се страхувам, че непоносимостта им един към друг в някой момент ще се прояви. КАК МИ СЕ ИСКА ДА НЕ БЕШЕ ТАКА!

— Тогава как вие с Франи сънувате едно и също? — попита го Стю. Харолд изломоти, че това било съвпадение и гордо се оттегли.

Стю сподели с Глен, че ние двамата искаме да отидем в Небраска след Стовингтън. Глен само вдигна рамене и отвърна:

— Защо не? Нали трябва все някъде да отидем. Харолд естествено ще бъде против по принцип. По дяволите, приятелче, време ти е да пораснеш!

Факти, които трябва да се помнят: В началото на осемдесетте имаше недостиг на бензин, защото всички в Америка караха коли, бяхме изразходвали вече запасите си от нефт, а арабите ни държаха в ръцете си. Те имаха толкова много пари, че направо не можеха да ги похарчат. Имаше една рок група „Дъ Ху“, която накрая на концертите си изпочупваше китарите и усилвателите си на сцената. Наричаха този акт „разточителна консумация.“

 

8 юли 1990 г.

Късно е и пак съм уморена, но ще се опитам да запиша колкото се може повече неща, преди очите ми да се затворят. Харолд приключи с надписа преди около час (доста неохотно при това) и го забучи на поляната пред центъра в Стовингтън. Стю му помогна да го поставят и запази спокойствие въпреки всички дребнави заяжданици на Харолд.

Исках да съм подготвена за разочарованието, което ни очакваше в Стовингтьн. Никога не съм мислила, че Стю може да ни лъже, а вярвам, че и Харолд е бил на същото мнение. Затова очаквах, че всички тук ще бъдат мъртви, но въпреки това се разстроих и се разплаках. Не можах да се въздържа.

Не само аз бях разстроена. Когато Стю отново видя центъра, пребледня. Носеше риза с къси ръкави и забелязах как космите на ръцете му настръхнаха. Очите му по принцип са сини, а тогава бяха станали сивкави, като океана в мрачен ден.

Посочи ни един прозорец на третия етаж и каза, че там била неговата стая.

Харолд се обърна с лице към него и видях, че се готвеше да направи някоя остроумна забележка, което си е негов патент, но като видя изражението на Стю, си замълча. Всъщност мисля, че постъпи изключително разумно в този момент.

— Ами да идем да поразгледаме — предложи той след малко.

— А защо? — каза Стю почти истерично, като явно едвам се владееше. Това много ме уплаши, още повече, че той обикновено е железен и нищо не е в състояние да го извади от равновесие. Забележете, че Харолд не е успял истински да го вбеси досега.

— Стюарт… — подхвана Глен, но Стю го прекъсна рязко:

— Защо? Не виждате ли, че няма никакви хора? Няма военен оркестър, няма войници, никого няма. Повярвайте ми, ако бяха тук, досега вече щяхме да сме в ръцете им. Щяха да са ни изтикали в онези бели стаи като шибани, безпомощни морски свинчета. — После ме погледна и промълви: — Извинявай, Фран, не исках да кажа това, май просто съм много разстроен.

— Аз ще вляза — не отстъпваше Харолд. — Кой идва с мен? Беше ми ясно, че макар да искаше да се изкара голям и храбър мъж, всъщност и той беше наистина уплашен. Глен каза, че ще го придружи.

— Иди и ти с тях, Фран — обърна се към мен Стю. — Задоволи и ти любопитството си.

Искаше ми се да му кажа, че ще остана с него, защото явно е разстроен (пък и честно казано, нямах никакво желание да влизам), но знаех, че това само ще усложни отношенията му с Харолд, затова се съгласих да отида и аз.

Дори и да сме имали някакви съмнения по отношение разказа на Стю, то те се разсеяха в мига, когато отворихме вратата. Лъхна ни онази миризма, която може да се усети във всеки град, през който минаваме, миризма като на гнили домати, о, Боже, ето че пак се разплаках. Не е ли ужасно, че хората не само трябва да умрат, ами се и вмирисват…

Почакай…

(по-късно)

Ето, наревах се хубаво за ВТОРИ ПЪТ днес. Какво става с малката ни Фран Голдсмит, наш’та хубавица, мъжкото момиче. Е, стига толкова сълзи за тази вечер. Обещавам.

Все пак влязохме в центъра, предполагам, водени от нездраво, болезнено, патологично любопитство. Не знам другите какво изпитваха, но аз лично исках да видя стаята, където Стю е бил държан като затворник. Не само миризмата беше ужасна, вътре бе много студено в сравнение с температурата навън. Всичко беше облицовано с камъни — гранит, мрамор и предполагам сградата има страхотна изолация. На горните два етажа бе по-топло, ала долу онази миризма… и студът… напомняха гробница. Пфу!

Беше доста страшничко, сякаш бяхме попаднали в къща, обитавана от духове. Тримата се бутахме един в друг като овце. Добре, че взех със себе си пушката, макар че е само 22-калиброва. От стъпките ни се разнасяше ехо, сякаш някой ни следваше по петите, което пак ми напомни за съня ми за онзи мъж в черното расо. Нищо чудно, че Стю не искаше да дойде с нас.

Най-сетне се озовахме пред асансьорите и се качихме на втория етаж. Тук имаше само кабинети… и няколко трупа. Третият етаж бе превърнат в болница. Вратите на стаите се заключвали автоматично (Харолд и Глен ми обясниха как точно става). Имаше широки прозорци за наблюдаване на пациентите. Тук видяхме доста трупове и в стаите, и по коридорите. Сред тях жените бяха много малко. Дали накрая са решили да ги евакуират? Толкова много неща няма да разберем никога. А всъщност за какво ни е притрябвало?

Накрая на коридора, който беше перпендикулярен на централния коридор с асансьорите, намерихме стая, чиято врата беше широко отворена. На пода лежеше човек, който явно не беше от пациентите (те всичките бяха облечени в бели болнични роби) и очевидно беше, че не бе умрял от грипа. Лежеше в голяма локва засъхнала кръв и позата му показваше, че явно се бе опитвал да изпълзи от стаята, преди да умре. Вътре имаше счупен стол и беше доста разхвърляно, като че ли е имало сериозна схватка.

Глен оглежда стаята доста време и накрая каза:

— Мисля, че ще е най-добре да не казваме нищо на Стю за тази стая. Смятам, че тук е бил съвсем близо до смъртта си.

Погледнах проснатото тяло и ми стана по-страшно от всякога.

— Какво искаш да кажеш? — попита Харолд. Дори и той говореше тихо, което му се случваше рядко. Обикновено се дереше, сякаш държеше реч пред огромна аудитория.

— Смятам, че този господин е дошъл тук с намерението да убие Стюарт — поясни Глен. — И Стю е успял някакси да го победи.

— Но защо? — попитах. — Защо да го убиват, щом той единствен е имал естествен имунитет? Това противоречи на здравия разум!

Той ме погледна. Очите му бяха уплашени. Приличаха ми на очите на риба на сухо.

— Няма абсолютно никакво значение, Фран. Тук здравият разум явно е отсъствал напълно. В манталитета на някои хора е залегнала необходимостта да прикриват неща, да укриват всички доказателства. Те вярват в този начин на действие така фанатично, както някои религиозни групи вярват в божествения произход на Исус. Защото за тях най-важното е да прикрият следите си, дори след като белята е станала. Чудя се колко хора с естествен имунитет са били убити в Атланта, Сан Франциско и в Центъра за заразни болести в Топека, преди грипът да ги е изтрил от лицето на земята и така да е сложил край на клането. А този кретен? Радвам се, че е мъртъв. Съжалявам само Стю, който сигурно до края на живота си ще сънува кошмари заради него.

И можеш ли да си представиш какво направи Глен Бейтман тогава? Добрият човек, който рисува отвратителни картини? Отиде и ритна мъртвия в лицето. Харолд изпъшка едва чуто, сякаш бяха ритнали него. Глен се подготви да го ритне пак.

— Не! — изкрещя Харолд, но въпреки това онзи ритна мъртвеца. После се обърна, изтри уста с опакото на ръката си, но в очите му го нямаше онзи израз на риба, останала на сухо.

— Хайде да се махаме. Стю беше прав. Тук всички са мъртви.

Излязохме навън. Стю седеше с гръб към желязната врата и високата каменна ограда, която опасваше центъра. Прииска ми се да… о, хайде, де, Франи, с кого можеш да го споделиш, ако не с дневника си? Исках да се затичам към него, да го прегърна и целуна, да му кажа, че се срамувам, задето не му повярвахме. Че се срамувам за това как всички ние се оплаквахме какво сме преживели по време на епидемията, а той думичка не обели за човека, който едва не го е убил.

О, Господи, започвам да се влюбвам в него! Мисля, че съм най-влюбената жена на земята и ако не беше Харолд, щях да поема риска и да му се обясня. Както и да е (винаги има по едно „както и да е“, въпреки че почти не си чувствам пръстите от писане), именно тогава Стю ни каза, че иска да отиде в Небраска, да провери дали в съня му има нещо вярно. Изглеждаше смутен, но твърдо решен да не отстъпва. Очакваше Харолд пак да започне да се заяжда с него, но съгражданинът му явно бе изваден от релси от „обиколката“ ни из Стовингтьн, така че прояви съпротива само проформа. Но млъкна съвсем, когато Глен ни разказа с пестеливи думи съня си от предишната нощ, когато и на него му се явила старата негърка.

— Разбира се, може да е било само защото Стю ни разказа за своя сън — каза той, леко изчервявайки се, — но моят сън много приличаше на неговия.

Харолд каза, че само това може да е обяснението, но Стю го прекъсна:

— Чакай малко, имам една идея.

Идеята му беше всеки от нас да вземе лист и да напише всичко, което може да си спомни за сънищата си през изминалата седмица, и после да сравним написаното. Този подход можеше да се определи като научен, така че Харолд нямаше за какво да се захване.

Е, единственото, което съм сънувала няколко пъти, вече е записано в дневника ми, затова няма да се повтарям. За експеримента написах всичко, свързано с баща ми, но пропуснах онази част от съня за бебето и за закачалката, с която той винаги ме гони.

Когато сравнихме написаното, резултатите бяха удивителни.

Харолд и Стю бяха сънували като мене „лошия човек“, както го наричам. В сънищата на двама ни със Стю той се явява като монах в черно расо без различими черти на лицето, което е винаги в сянка. Харолд беше написал, че в неговите сънища лошият човек винаги седял в някой тъмен вход и „като сводник“ го викал с пръст. Понякога виждал краката му и блясъка в очите му — „очи като на невестулка“, беше писал той.

Сънищата на Стю и Глен за старата жена са почти идентични. Приликите са твърде много, за да навлизам в подробности (тоест казвам по заобиколен начин, че пръстите ми са се схванали от писане). Но и според двамата тя се намира в Полк Каунти, Небраска, макар че не можаха да стигнат до единно мнение по въпроса за името на града. Стю каза, че е Холингфорд Хоум, а Глен — че е Хемингуей Хоум. И тук няма голяма разлика. Двамата са уверени, че ще могат да го намерят. (Забележка: Е, дневнико, аз смятам, че името е Хемингфорд Хоум.)

— Това е невероятно — каза Глен. — Изглежда, всички ние имаме еднакви психологически преживявания.

Харолд естествено се отнесе с пренебрежение към тази забележка, но, изглежда, и той разбираше, че нашият малък експеримент предоставяше доста храна за размисъл. Съгласи се само защото „трябва все някъде да отидем“. Тръгваме утре сутрин. Уплашена съм и съм развълнувана, но най-вече се радвам, че ще напуснем скоро Стовингтън, който е истинска гробница. Предпочитам старицата сто пъти пред лошия човек.

* * *

Беше малко след дванадесет на обяд.

Перион бе заспала от изтощение да Марк, когото бяха преместили внимателно на сянка още преди два часа. Той ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше, и на всички беше по-лесно, когато беше в безсъзнание. През нощта беше стискал зъби, но след зазоряване не можеше повече да търпи болката и се опомняше, виковете му смразяваха кръвта им. Те само стояха и се гледаха безпомощно. Никой не пожела да обядва.

— Апендиксът му е — каза Глен. — Мисля, че вече няма никакво съмнение.

— Може би трябва да се опитаме да… го оперираме — каза Харолд, като гледаше към Глен. — Ти можеш ли…

— Ще го убием — каза Глен без заобикалки. — И ти го знаеш, Харолд. Дори да го отворим, ще умре от загуба на кръв. Ако успеем да предотвратим това, не можем да различим апендикса от панкреаса му. Вътрешностите нямат етикети, нали разбираш.

— Не предприемем ли нещо, все едно сме го убили — обади се Харолд.

— Да не би ти да искаш да го направиш? — рече с язвителен тон Глен. — Понякога се чудя що за човек си, Харолд.

— Аз пък не виждам ти с какво помагаш в настоящата ситуация — отвърна му Харолд, изчервявайки се.

— Хайде, стига — прекъсна спора им Стю. — Каква полза има да се разправяте? Освен ако някой от вас възнамерява да му отвори корема с джобно ножче. И без това е немислимо да го направим.

— Стю! — възкликна Франи.

— Какво? — вдигна рамене той. — Най-близката болница трябва да е чак в Моуми. Не можем да го пренесем дотам. Не бихме могли дори до кръстовището да го закараме.

— Прав си, разбира се — промърмори Глен и прокара ръка по сбръчканата си и суха буза. — Харолд, извинявай. Много съм разстроен. Знаех, че това може да се случи — че ще се случи — но май само в академичен смисъл. Усещането е много по-различно от това да си седиш в кабинета и да гледаш на нещата от разстояние.

Харолд измърмори, че е приел извиненията му с тон, който подсказваше тъкмо обратното, и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете си. Имаше вид на сърдито десетгодишно хлапе.

— Защо да не можем да го пренесем? — попита с отчаян глас Франи.

— Защото апендиксът му сигурно се е напълнил с гной — отвърна Глен. — Ако се спука, отровата ще е достатъчна, за да умори десет души.

— Перитонит — кимна Стю.

На Франи й се зави свят. Възпален апендикс ли? Та това не представляваше никакъв проблем в днешно време. Никакъв. Например, ако си в болница и те оперират за камъни в жлъчката, ти вадят и апендикса, просто ей така, за всеки случай, понеже тъй и тъй са те отворили. Помнеше, че на един от съучениците й, Чарли Бигьрс, когото всички наричаха Биги, му бяха изрязали апендикса през лятната ваканция преди шести клас. Стоя в болницата само два-три дни. Да ти махнат апендикса беше направо нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.

Както и раждането на едно бебе беше нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.

— Но ако не направим нещо, няма ли и без това да се спука? — попита Франи.

Стю и Глен се спогледаха неловко и не й отговориха.

— Значи Харолд е прав, че сте отвратителни! — изкрещя Франи. — Трябва да направите нещо, ако ще и с джобно ножче! Трябва!

— Защо точно ние? — попита ядно Глен. — Защо ти не направиш нещо? Нямаме дори учебник по медицина, за Бога!

— Но вие… той… не може да го оставим! Да ти махнат апендикса е нищо и никаква работа!

— Е, да, преди може би беше така, но днес не е — каза Глен, ала Франи не го чу, защото побягна, разплакана.

* * *

Върна се към три часа. Срамуваше се от себе си и искаше да им се извини. Ала Стю и Глен ги нямаше. Харолд беше седнал на едно повалено дърво. Перион седеше с кръстосани крака до Марк и бършеше с мокра кърпа лицето му. Беше много бледа, но иначе изглеждаше спокойна.

— Франи! — извика Харолд, когато я видя и лицето му видимо просветна.

— Здрасти, Харолд — каза Франи и отиде при Пери. — Как е той?

— Спи — отвърна жената, но това не беше вярно. За Франи беше ясно, че той е в безсъзнание.

— Къде са другите, Пери? Знаеш ли къде са отишли?

Харолд й отговори. Бе се приближил до нея. Франи чувстваше, че иска да я докосне, да пипне косата й или да сложи ръка на рамото й. Дори мисълта за това й беше неприятна. Вече през цялото време я караше да се чувства неудобно.

— Отидоха в Кънкъл. Да потърсят лекарски кабинет.

— Мислят, че там ще могат да открият медицински книга — поясни Пери. — И някои инструменти. — Тя преглътна шумно и пак впери очи в Марк, като от време на време потапяше кърпата в канче, пълно с вода, и я изстискваше.

— Много съжаляваме — рече Харолд неловко. — Предполагам, че това едва ли ще ти донесе утеха, но наистина е така.

Пери го погледна и насила се усмихна.

— Знам. Благодаря ви. Никой не е виновен за това, че се случва, освен Бог, разбира се. Ако има Бог, то тогава вината е изцяло Негова. И когато се срещна с него лице в лице, възнамерявам да го сритам в топките.

Тя имаше конско лице и набито тяло на селянка. Фран, която обикновено забелязваше първо хубавото в човека (дори и в Харолд, например, бе забелязала какви красиви ръце има за момче), установи, че Пери има фантастична кестенява коса и тъмносини, интелигентни очи. Каза им, че е преподавала антропология в университета на Ню Йорк и че е взимала активно участие в борбата за различни каузи, като правата на жените и равнопоставеност на болните от СПИН. Не се беше омъжвала. Веднъж бе споделила с Франи, че Марк бил така добър с нея, че за повече не би могла и да мечтае. Преди това мъжете я пренебрегвали, взимали я за цивилно ченге или за наркоманка. Допускаше, че при нормални обстоятелства вероятно и Марк щеше да е сред тези, които я бяха пренебрегвали, ала обстоятелствата не бяха нормални. Срещнали се в Олбани на 30 юни, където Перион прекарвала лятната ваканция с родителите си и след кратък разговор решили да напуснат града, преди микробите, които се развивали в разлагащите се трупове, да им причинят това, което грипът не успял да направи.

И така, тръгнали на път. На следващата нощ се любили за първи път, по-скоро водени от отчаяние и чувство на самота, отколкото защото изпитвали истинско привличане. Разговорът им бе чисто женски, но Франи не беше споменала нищо за него дори в дневника си. Марк бил изключително добър с нея. Пери й бе разказала историята си с тихия и леко учуден тон на всички невзрачни жени, които са намерили истински свестен мъж в този жесток свят. Влюбила се в него и всеки ден го обиквала все повече и повече. А сега го заплашваше смърт.

— Странно. Всички ние, освен Стю и Харолд, сме завършили колеж. Сигурна съм, че и ти щеше да следваш, Харолд, ако животът бе продължил нормалния си ход.

— Да, навярно — отвърна Харолд. Пери се обърна към Марк и пак избърса с кърпа челото му, много нежно, с любов. Този жест напомни на Франи за илюстрация в домашната им Библия, където три жени подготвяха тялото на Исус за погребението, като го мажеха с благовонни масла.

— Франи, ти си следвала английска филология, Глен е бил преподавател по социология, а Марк тъкмо подготвял доктората си по американска история. Харолд, според мен и ти щеше да бъдеш студент по английска филология, щом имаш желанието да станеш писател. Бихме могли да проведем няколко напълно безсмислени псевдонаучни беседи. Както впрочем и правихме.

— Да — съгласи се Харолд. Гласът му, който обикновено бумтеше, сега едвам се чуваше.

— Общото хуманитарно образование ти помагало да мислиш, това май го четох някъде. Фактите, които научаваш в процеса на следването, били на второ място. Най-важното било да те научат да разсъждаваш конструктивно и да стигаш сам до правилни изводи.

— Хубаво е — каза Харолд. — Харесва ми.

В този момент той наистина сложи ръка на рамото на Франи. Тя не се отдръпна, но й беше неприятно.

— Не, изобщо не е хубаво — противопостави се яростно Пери и реакцията й дотолкова изненада Харолд, че той свали ръката си от рамото на Франи. На нея веднага й стана по-леко.

— Нима? — попита плахо той.

— Той умира! — каза Пери, не високо, но с глас изпълнен с гняв и безпомощност. — Той умира, защото всички ние сме си прекарали времето в празни приказки по общежития и евтини апартаменти в колежански градчета. О, аз мога да ти разкажа за индианците от Нова Гвинея, а Харолд може да ни обясни какви литературни похвати са използвали модерните английски поети, но с какво ще помогне това на моя Марк?

— Ако някой от нас имаше медицинско образование… — поде предпазливо Франи.

— Да, ако. Но няма такъв. Нямаме дори автотехник сред нас или някой, който да е учил във ветеринарен институт и поне да е гледал как се оперира крава или кон. — Тя ги погледна с индиговосините си очи, които бяха потъмнели от мъка. — Колкото и да сте ми симпатични, мисля, че сега съм готова да ви заменя всичките за един истински специалист. Вие всички така се страхувате да го докоснете, макар много добре да разбирате какво ще се случи с него, ако не направим нещо. И аз съм същата като вас, не правя изключение.

— Поне двамата… — Франи не довърши изречението. Искаше да каже, че поне двамата мъже са отишли да търсят книги и инструменти, но реши, че това беше неподходящ израз за пред Харолд. — Поне Стю и Глен отидоха в града. Това все пак е нещо, нали?

— Да, така е — въздъхна Пери. — Но решението взе Стю. Единствен той заяви, че е по-добре да се предприеме нещо, отколкото само да седим и да кършим ръце. — Тя погледна към Франи и попита: — А ти знаеш ли какво е работил преди?

— Работел е във фабрика — веднага отвърна Франи. Не видя как Харолд смръщи вежди, подразнен от това, че тя бе запозната с подробности от миналото на Стю. — Монтирал електронните схеми в калкулатори. Може да се каже, че е бил електронен техник.

— Как ли пък не! — възкликна Харолд и се усмихна кисело.

— Единствено той знае как да сглобява и разглобява. Това, което Стю и господин Бейтман ще направят с Марк, ще го убие, почти съм сигурна. Но по-добре да умре по този начин, отколкото да седим и да го гледаме как гасне, без нищо да направим за него, като че ли е някакво куче, прегазено насред улицата.

Харолд и Франи не намериха думи, за да й отговорят. Останаха прави зад нея, загледани в бледото, неподвижно лице на Марк. Харолд отново сложи потната си ръка на рамото на Франи. Идеше й да закрещи.

Стю и Глен се върнаха в четири и петнадесет с единия от мотоциклетите. В кошчето бяха сложили черна лекарска чанта и няколко дебели черни книги.

— Ще опитаме — каза Стю.

Пери вдигна поглед към тях. Лицето й бе смъртнобледо и напрегнато, но гласът й бе съвсем спокоен.

— Наистина ли? Моля ви направете го. И двамата с Марк го искаме.

— Стю? — прошепна Перион.

Беше четири и десет. Стю беше клекнал на гумената постелка, върху която бяха сложили Марк под дървото. Пот се лееше от него. Погледът в искрящите му очи беше тревожен, почти обезумял. Франи държеше една от книгите отворена пред него, като непрекъснато прехвърляше две страници, на които имаше цветни илюстрации и описания. До тях седеше Глен Бейтман, пребледнял като мъртвец. Държеше макара с тънък бял конец. Между Стю и Глен беше поставена отворената чанта с инструментите от неръждаема стомана. Чантата беше цялата опръскана с кръв.

— Ето го! — извика Стю с писклив и тържествуващ глас. Присвитите му очи се бяха превърнали в точици. — Ето го, копелето! Ето го! Точно тук е!

— Стю? — пак повтори Перион.

— Франи, бързо отгърни на другата илюстрация! Бързо! Бързо!

— Ще можеш ли да го извадиш? — попита Глен. — Боже мили и вси светии, наистина ли мислиш, че ще успееш?

Харолд бе избягал още в началото, покрил с ръка уста. Стоя повече от петнадесет минути сред дърветата, с гръб към тях. Сега се върна. На широкото му, обло лице беше изписана надежда.

— Не знам — отвърна Стю. — Но може и да успея. Може и да успея.

Насочи цялото си внимание към цветната илюстрация, която му показваше Франи. Ръцете му бяха в кръв до лактите, сякаш бе сложил яркочервени ръкавици.

— Стю? — промълви Перион.

— Отделен е — прошепна Стю. Очите му искряха безумно. — Апендиксът. Самостоятелен е. Изтрий ми челото, Франи, Божичко, потя се като свиня… благодаря… Господи, не ми се ще да му нарежа вътрешностите, без да искам… това са червата му… но, Боже мой, трябва, трябва да го направя.

— Стю? — отново се обади Перион.

— Подай ми ножиците, Глен. Не, не тези. Малките.

— Стю.

Той най-сетне я погледна.

— Не трябва да го правиш — каза тя със спокоен и тих глас. — Той е мъртъв.

Стю я гледаше. Постепенно разтвори присвитите си очи. Тя кимна.

— Умря преди около две минути. Но все пак ти благодаря. Благодаря ти, че опита.

Стю не сваляше поглед от нея. Накрая попита:

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна и се разплака без глас.

Стю се извърна, изпусна скалпела, който държеше и покри с ръце лицето си в пълно отчаяние. Глен вече се беше изправил и отдалечил, без да поглежда назад, прегърбен, сякаш току-що го бяха ударили силно в гърба.

Франи прегърна Стю и го притисна до себе си.

— Това е положението — повтаряше той бавно и безизразно, което особено я уплаши. — Това е положението. Всичко приключи. Това е положението. Това е положението.

— Направи каквото можа — каза Франи и го притисна още по-силно към себе си, сякаш той можеше да отлети.

— Това е положението — повтори отново Стю с тон, който показваше, че всичко бе свършено.

Франи го прегърна. Не беше дала никакъв външен израз на чувствата, които я вълнуваха през последните три седмици и половина. Дори се престараваше в желанието си да не се издаде. Пък и не знаеше каква реакция може да последва от страна на Харолд. Дори и сега не показваше истинските си чувства към Стю, защото прегръдката им не беше на любовници, а на двама оцелели в този нов свят. Стю, изглежда, възприемаше жеста й именно така. Сложи ръце на раменете й и я стисна здраво, като остави кървави следи върху блузата й, сякаш бяха съучастници в някакво грозно престъпление. Някъде в гората се чу писък на сойка, а до тях ридаеше Перион.

Харолд Лодър, който не можеше да различи прегръдка между любовници от прегръдка между двама оцелели в този ужас, гледаше Франи и Стю с нарастващо подозрение и страх. Дълго време не свали поглед от тях, после се спусна към храстите и изчезна сред тях. Върна се едва късно след вечеря.

Франи се събуди рано на следващата сутрин. Някой я разтърсваше за раменете. „Ще отворя очи и ще видя Глен или Харолд — помисли си тя, все още сънена. — Отново ще преживеем всичко и то ще продължи да се повтаря, докато го направим както трябва. Тези, които не си вземат поука…“

До нея беше клекнал Стю. Вече беше почнало да се развиделява, но светлината беше обвита в мъгла, като къс злато, загърнат с памук. Останалите спяха.

— Какво има? — каза тя и седна на постелята. — Случило ли се е нещо?

— Пак сънувах. Само че не старицата, а… онзи, другия. Лошият човек. Изплаших се, затова…

— Стига — сопна се Франи, изплашена от изражението му. — Кажи какво има, моля те.

— Перион. Вероналът. Взела е опаковката с приспивателното от раницата на Глен.

Младата жена рязко си пое въздух.

— О, Боже! — Стю беше напълно съкрушен. — Мъртва е, Франи. О, Господи, каква каша!

Франи искаше да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.

— Май трябва да събудя и другите двама — промълви Стю някак разсеяно и потърка бузата си, по която бе набола брада. Франи още, помнеше как я боцкаше вчера, когато го бе прегърнала. Той се обърна към нея с объркано изражение на лицето. — Кога ще свърши всичко това?

— Не мисля, че някога ще има край — каза тихо тя.

Погледите им се срещнаха.

Из дневника на Франи Голдсмит

12 юли 1990 г.

Тази вечер устроихме лагера си на запад от Гилдерланд (щата Ню Йорк). Най-сетне излязохме на голямата магистрала 80/90. Вълнението от срещата ни с Марк и Перион (Нали е много хубаво това име? На мен ми харесва.) вчера следобед вече се уталожи. Съгласиха се да тръгнат с нас… всъщност предложиха сами, преди да ги попитаме дали искат.

Не съм дори сигурна, че Харолд щеше да им предложи. Нали знаете какъв е. А и малко се стегна, като видя колко оръжие носят със себе си (както, мисля, и Глен), включително полуавтоматични пушки (две на брой). Но Харолд държеше особено много да изпълни тежкарския си номер… не може да мине незабелязан.

Май съм посветила доста страници на ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ ПОРТРЕТ НА ХАРОЛД и ако досега не сте разбрали що за човек е, едва ли ще го разберете изобщо. Зад цялото това перчене и надути изявления се крие едно много неуверено малко момче. Той не може да повярва колко се е променило всичко. Дълбоко в себе си, а може би не чак толкова дълбоко, не вярва, че всичките му мъчители от гимназията са мъртви. Смята, че някой ден ще възкръснат от гробовете си и ще почнат да го плюят и да го обиждат с прякора Лодър Чекията, който Ейми ми беше казала, че са му измислили. Понякога си мисля, че може би щеше да е по-добре за него (а и за мене също), ако не бяхме тръгнали заедно от Огьнкуит. Аз съм част от неговото минало, бях най-добрата приятелка на сестра му едно време и така нататък и така нататък. Ако трябва да определя с няколко думи отношенията ми с Харолд, ще кажа следното: колкото и да е странно, ако преди знаех това, което знам сега за него, вероятно щях да избера именно Харолд за мой най-добър приятел, а не Ейми, която и без това не мислеше за нищо друго, освен за момчетата с готини коли и дрехи от „Суитис“ и която беше (нека Бог ми прости, че говоря лошо за мъртвите, но то си е самата истина) една абсолютна снобка, както може да е само човек, който през цялата година ходи в големия град да си търси забавления. Харолд е готин по свой собствен, нетрадиционен начин. Обаче е насочил всичките си усилия в това да се държи като кретен. Защото никога не би могъл да допусне, че някой може да го сметне за готин. Просто е твърдо решен да се държи като адски закостенял човек. Твърдо решен да продължи да носи товара на всичките си проблеми и комплекси и в този не толкова смел нов свят. Сякаш ги мъкне навсякъде в раницата, заедно с ония шоколадчета „Пейдей“, които така обича.

О, Господи, Харолд, просто не знам.

Факти, които трябва да се помнят: Папагалът на „Жилет“, механичната кана, която пее „Ойеее!“, тампоните… измислени от някаква гинеколожка, филмът „Нощта на възкръсналите мъртъвци“. Бррр! Последното ми напомня за действителността, която ни обкръжава. Край на писаното.

 

14 юли 1990 г.

Днес проведохме доста дълъг и сериозен разговор за сънищата си по време на обеда, който продължи май много повече, отколкото трябваше. Между другото вече сме на север, точно до Батавия, Ню Йорк.

Вчера Харолд с доста неуверен тон, което хич не е типично за него, предложи да си набавим веронал и да започнем да пием по малки дози от него, за да видим дали така няма „да се прекъсне кръговратът от сънища“, както той сам се изрази. Приех идеята, за да не се усъмнят в мен, но не смятам да пия хапчетата, защото не знам как ще се отразят на Самотния рейнджър (надявам се, че е самотен, не бих могла да се справя с близнаци). След като идеята се прие от всички, Марк направи следния коментар:

— Знаете ли, не бива много-много да се замисляме върху сънищата и изобщо върху неща от този род. Иначе скоро ще почнем да се мислим я за Мойсей, я за Йосиф, и ще си въобразим дори, че Бог ни звъни по телефона да разговаря с нас.

— Лошият човек не се обажда от рая — каза Стю. — По-скоро съм склонен да вярвам, че ни търси от пъкъла.

— С други думи, Стю иска да ни каже, че дяволът е по петите ни — заявявам бодро аз.

— И такова обяснение може да се приеме — каза Глен и всички го погледнахме. — Ами от теологична гледна точка — заобяснява той, сякаш се оправдаваше за казаното, — ние като че ли сме се хванали да дърпаме въжето между рая и ада, нали? Ако има оцелели от супергрипа йезуити, сигурно направо са откачили.

Марк се спука да се смее. Не успях да схвана много добре смисъла на това, което Глен каза, но си замълчах.

— Аз пък мисля, че цялата работа е абсурдна — обади се Харолд. — Още малко остава да подхванете темата за Едгар Кейси и трансмиграцията на душите.

Произнесе името на Кейси като „Кейс“ и когато го поправих, той ме погледна с онзи УЖАСЕН СМРЪЩЕН ХАРОЛДСКИ ПОГЛЕД. Не е от хората, които ще те обсипят с благодарности, когато му посочиш някоя негова грешка, дневниче мое!

— Когато се появи някое паранормално явление, единственото обяснение, което е наистина логично и при това донякъде разумна, е именно религиозното. Затова физиката и религията са вървели ръка за ръка открай време и до ден-днешен е така, дори при съвременните лечители и екстрасенси.

Харолд измърмори нещо, но въпреки това Глен продължи да развива теорията си:

— Аз самият имам чувството, че всички ние притежаваме свръхспособности… и те са такава неразделна част от психиката ни, че дори не ги съзнаваме. Тази дарба може би предимно ни предпазва от нещастия и заради това не я забелязваме особено.

— Защо? — попитах го.

— Защото действа като отрицателен фактор, Фран. Някой от вас да е чел проучването на Д. Л. Стаутън от 1958 година за катастрофите с влакове и самолети? Беше публикувано за първи път в едно социологическо списание, но вестниците от време на време го изравят и отново го отпечатват.

Всички поклатихме отрицателно глави.

— А би трябвало да го прочетете. Моите студенти отпреди двадесет години биха нарекли Джеймс Стаутън умна глава — безпристрастен социолог с умерени виждания, който изучаваше окултните науки като един вид хоби. Написа няколко статии, в които свърза окултното със социологията, след което реши да направи някои свои проучвания от първа ръка в областта на паранормалното.

Харолд изсумтя, но Стю и Марк се усмихнаха. Както и аз.

— Кажи ни за самолетите и влаковете — подкани го Пери.

— Ами, Стаутън събрал статистически данни за повече от петдесет самолетни катастрофи от 1925 година насам и за повече от 200 катастрофи с влакове от 1900 година. Вкарал цялата информация в компютър. В основни линии търсил взаимната зависимост между три фактора: броя на хората, които пътували, броя на убитите и капацитета на съответното превозно средство.

— Не разбирам какво е искал да докаже — каза Стю.

— За да разберете, трябва да знаете още, че вкарал в компютъра и втора група данни, този път отнасящи се до същия брой самолети и влакове, които не катастрофирали.

Марк кимна.

— Контролна и експериментална група. Това ми звучи като солидна база за изследване.

— Заключението, до което достигнал, било съвсем елементарно, но и изключително впечатляващо. Жалко, че човек трябва да се пребори с цели шестнадесет таблици, за да се добере до извода, скрит зад сухите факти.

— Какъв бил този извод? — попитах.

— Че пълните с пътници самолети и влакове никога не катастрофират — заключи Глен.

— Господи, каква ТЪПАЩИНА! — изкрещя Харолд.

— Ни най-малко — отвърна му съвсем спокойно Глен. — Това била теорията на Стаутън и компютърът я потвърдил. В случаите, когато самолетите и влаковете катастрофирали, пътниците им запълвали 61 % от възможните места, а когато не катастрофирали, процентът на запълнените места бил 76. Разликата е 15% и не е никак за пренебрегване. Стаутън подчертава, че от статистическа гледна точка дори разлика само от 3% би предоставила достатъчна храна за размисъл, и е прав. Тази аномалия се натрапва така, както Тексас на картата на Щатите с размерите си. Изводът на Стаутън е, че хората знаят кои самолети и влакове ще претърпят катастрофа… че те несъзнателно предричат бъдещо събитие. Леля ти Сали я свива коремът точно преди да излети полет 61 от Чикаго за Сан Диего. И когато самолетът се разбива в пустинята на Невада, всички си казват: „О, лельо Сали, тези стомашни болки бяха знак, изпратен от Бога.“ Но преди изследването на Джеймс Стаутън никой не съзнавал, че има поне тридесет души, които ги свива коремът… или ги заболява глава… или просто чувстват, че краката не ги държат, когато тялото се опитва да изпрати сигнали в мозъка, че ще се случи нещо необичайно.

— Никак не ми се вярва да е така — поклати глава Харолд някак тъжно.

— Ще ви кажа още нещо — продължи Глен. — Около седмица, след като прочетох статията на Стаутън за първи път, един самолет на компанията „Маджестик“ се разби на летище „Логан“. Всички пътници и екипажът загинали. Обадих се в представителството на „Маджестик“ на летището, след като нещата се поуталожиха малко. Казах им, че съм журналист от манчестерския „Юнион Лидър“, една малка, благородна лъжа. Казах, че правим собствено разследване за самолетните катастрофи напоследък и ги попитах колко пътници със закупени билети не са се явили за полета. Мъжът явно бе изненадан от въпроса ми, защото каза, че служителите от компанията също обсъждали специално този факт. Не се явили шестнадесет души с предварително закупени билети. Попитах го колко средно аритметично не се явяват обикновено за този полет от Денвър за Бостън и отговорът бе: „Трима“.

— Трима — повтори Перион, сякаш се удивляваше на тази цифра.

— Точно така. Но човекът ми съобщи още нещо. Каза, че петнадесет души отказали резервациите си, когато средно отказалите се са обикновено осем. Макар че заглавията на всички вестници бяха „САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА НА ЛЕТИЩЕ «ЛОГАН» ОТНЕМА ЖИВОТА НА 94“, можеше с пълно право да пишат и „31 ИЗБЯГВАТ СМЪРТТА ПРИ НЕЩАСТИЕТО НА ЛЕТИЩЕ «ЛОГАН».“

Поговорихме си още известно време за медиумните си способности, но доста се отплеснахме от първоначалната тема за нашите сънища и дали не ни ги праща Раздаващият справедливост от небесата. Друго интересно, което обсъдихме (това стана, след като Харолд се отдалечи с физиономия на пълно пренебрежение към нашия семинар), възникна след въпроса на Стю към Глен:

— Ако всички сме чак такива медиуми, как тогава не усещаме нищо, когато умира наш близък и обичан човек или торнадо отнася къщата ни, или се случва нещо подобно?

— Има точно такива случаи — отвърна му Глен, — но признавам, че не са никак чести… нито пък е така лесно да бъдат доказани с помощта на компютър. Въпросът е интересен. Имам една теория…

(Глен за всичко има готова теория, нали дневниче?)

— … която е свързана с еволюцията. Нали знаете, че навремето хората, нашите прадеди, имали опашки, били целите окосмени и притежавали много по-развити сетива, отколкото ние имаме днес. Защо е било така? Бързо, Стю! Това е твоята възможност да станеш първи по успех в класа, да сложат снимката ти на таблото на отличниците и прочие.

— Ами по същата причина, по която хората вече не носят специални очила и якета, предпазващи от прах, когато карат кола. Просто на някои неща времето им минава. Стига се до такъв момент, когато вече нямаш нужда от тях.

— Точно така. И в кой момент медиумните способности стават излишни от практическа гледна точка? Каква полза би имало, ако си работиш в службата и в един момент разбереш, че жена ти е загинала при автомобилна катастрофа, връщайки се от пазар? Нали някой и без това ще ти се обади по телефона и ще ти го съобщи? Шестото ни чувство вероятно е атрофирало, ако изобщо някога сме го имали. Може би е изчезнало наред с опашките и козината ни.

— Това, което най-вече ме интересува относно нашите сънища — продължи Глен, — е, че те сякаш предсказват една бъдеща битка. Присъстват, макар и неясни, две фигури — на героя и на злодея. На противника, ако ви харесва повече. Ако е така, то чувството, което изпитваме сега, прилича на това да гледаш самолета, с който ти предстои да летиш и … да те свие изведнъж коремът. Може би ни се предоставя възможност да определим собственото си бъдеще. Като че ли притежаваме един вид четириизмерна свободна воля — един шанс да направим своя избор, изпреварвайки събитията.

— Да, но ние не знаем какъв е смисълът на сънищата ни — обадих се аз.

— Не, не знаем. Но може би ще разберем. Не знам дали и мъничкото паранормални способности, които притежаваме, не ни доближават до Бога. Но вярвам, че тези сънища са конструктивни, въпреки че ни плашат. В резултат имам някои съмнения относно съобразността на веронала. Ако го взимаме, все едно пием спазмалгон за успокояване на болката в корема ни и после се качваме на самолета.

Факти, които трябва да се помнят: Рецесията; недостигът на стоки; новият модел на форд, „Граулър“, който може да измине сто километра на магистралата само с три литра бензин. Колата чудо.’Това е засега, приключвам. Ако не съкратя писанията, този дневник ще стане като „Отнесени от вихъра“, преди дори да се е появил Самотният рейнджър (само не на бял кон, който се казва Силвър). А да и още нещо, което трябва да запомним. Едгар Кейси. Предполага се, че той е виждал бъдещето в сънищата си.

 

16 юли 1990 г.

Само две забележки, свързани със сънищата. Първо, Глен Бейтман ми изглежда особено блед и мълчалив през последните два дни и тази вечер видях, че взе допълнително хапче приспивателно. Подозирам, че два дни не е взимал от него и като резултат е сънувал някои УЖАСНО лоши сънища. Това ме притеснява. Иска ми се да можех да си поговоря с него по този въпрос, но не знам как да подходя.

Второ, моите сънища. Не сънувах нищо по-миналата нощ след дискусията ни, спах като бебе и нищо не помня. А снощи сънувах старицата за първи път. Нямам какво да добавя към всичко вече казано за нея, освен че жената излъчва ДОБРОТА и МИЛОСЪРДИЕ. Разбирам защо Стю е така твърдо решил да отиде в Небраска въпреки сарказма на Харолд. Събудих се съвсем бодра тази сутрин, с мисълта, че само ако успеем да се доберем до тази стара жена, майка Абигейл, всичко ще бъде наред. Надявам се, че тя наистина съществува. (Между другото вече съм съвсем сигурна, че името на града е Хемингфорд Хоум.)

Факти, които трябва да се помнят: майка Абигейл!