Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

22.

Когато дойде на работа на 24 юни, Крейтън завари Старки да се взира в мониторите, сключил ръце зад гърба си. Крейтън забеляза как на дясната му ръка проблясва пръстенът от Уест Пойнт и почувства прилив на съжаление към стареца. От десет дни Старки се крепеше с таблетки и фаталните последствия бяха неизбежни. И катастрофата беше неизбежна. Крейтън си каза, че ако подозренията му за телефонния разговор се потвърдят, то катастрофата вече е настъпила.

— Лен? — промълви Старки, сякаш бе учуден от появата му… — Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — поусмихна се младият мъж.

— Знаеш кой ми позвъни, нали?

— Значи действително е бил той.

— Да, самият президент. Уволниха ме, Лен. Дъртият главатар ме изхвърли. Предчувствах го, но съм засегнат, дяволски засегнат. Обидно е да го чуеш от устата на този ухилен празнодумник.

Лен Крейтън кимна.

Старки разсеяно прекара ръка по челото си и промълви:

— Е, всичко е свършено. Не мога да направя нищо. Сега ти командващ, ще изпълняваш моята длъжност. Президентът нареди незабавно да заминеш за Вашингтон. Предупреждавам те, че ще те направи на бъз и коприва, а ти ще стърчиш пред него, само ще козируваш и ще се подчиниш на всичките му заповеди. Направихме всичко възможно и съм убеден, че е достатъчно.

— В такъв случай цялата страна трябва да ти падне на колене.

— Рулят изгаряше ръката ми… но го стисках, докато можех, Лен. Стисках го здраво. — Говореше със сдържана ярост, но когато отново погледна към мониторите, устните му за миг потръпнаха. — Без теб нямаше да се справя — много ми помогне.

— Да… все пак успяхме да направим нещичко, Били.

— Точно така, редник. А сега слушай. Най-важното е незабавно да се свържеш с Джек Кливланд. Той знае с какви хора разполагаме зад двете завеси — желязната и бамбуковата. Знае и как да се свърже с тях и няма да се спре пред нищо, тъй като съзнава, че се налагат спешни мерки.

— Не те разбирам, Били.

— Трябва да очакваме най-лошото — промълви Старки и лицето му се изкриви от неприятна усмивка. Горната му устна се повдигна и се набръчка като муцуната на зло куче, охраняващо ферма. Той посочи към листовете жълта хартия на масата. — Положението е неконтролируемо. Епидемията се е развихрила в Орегон, Небраска, Луизиана, Флорида. Констатирани са случаи в Мексико и Чили. При аварията в Атланта загубихме единствените трима специалисти, способни да се справят с проблема. Експериментите с мистър Стюарт „Принц“ Редман ни вкараха в задънена улица. Знаеш ли, че го инжектираха с вируса „Синева“ под предлог, че му дават успокоително? Организмът му уби вируса и сега всички са напълно объркани. Навярно бихме могли да измислим нещо, ако разполагаме с шест седмици. Но нямаме толкова време. Версията за грипна епидемия е прекрасно хрумване, но е задължително — абсолютно задължително — врагът никога да не разбере, че цялата история е започнала в Америка. В противен случай е възможно да възникнат подозрения.

— Кливланд има между осем и двайсет мъже и жени в СССР и от пет до десет във всяка страна от Източния блок. Дори аз не знам колко е броят на шпионите в комунистическия Китай. — Устните на Старки отново потръпнаха. — Когато днес следобед се срещнеш с Кливланд, просто му кажи: „Рим падна“. Няма да забравиш, нали?

— Не — отвърна Лен и почувства, че устните му се вледеняват. — Но сигурен ли си, че тези мъже и жени ще го направят?

— Получили са ампулите преди седмица. Казано им е, че съдържат радиоактивни вещества, местоположението на които ще бъде фиксирано чрез космически спътници. Повече информация е излишна, прав ли съм, Лен?

— Да, Били.

— А ако се случи най-лошото, никой никога няма да научи истината. Сигурни сме, че до деня на катастрофата в Атланта противникът не е знаел за съществуването на проект „Синева“. Може би подозират за създаването на нов вирус, някаква мутация… но едва ли ще имат време да разберат истината. Така че сме квит с тях, Лен.

— Точно така.

Старки отново впери очи в мониторите.

— Преди няколко години дъщеря ми ми подари книга със стихотворенията на някой си Ийтс. Твърдеше, че всеки военен трябва да ги прочете. Смятам, че се шегуваше. Чувал ли си за такъв поет, Лен?

— Май че да — отговори Крейтън, като се питаше дали да спомене, че името се произнася Йейтс. След моментно колебание се отказа да поправи стареца.

— Прочетох всеки ред — продължи Старки, докато се взираше в потъналата във вечна тишина закусвалня. — Най-вече от инат, защото тя бе уверена, че няма да го сторя. Не бива да позволяваме на околните да предвиждат начина ни на поведение, не бива да бъдем предсказуеми. Право да ти кажа, не разбрах почти нищо — този Ийтс сигурно е бил смахнат — но изчетох книгата от кора до кора. Стихотворенията ми се сториха забавни, въпреки че не винаги бяха написани в рими. Ала има едно, което никога няма да забравя. Сякаш онзи поет описваше всичко онова, на което съм посветил живота си, безнадеждността на положението и благородството на хората. Казваше, че предметите се разпадат, че центърът им е изместен. Навярно е имал предвид, че вещите се износват. Ако не друго, Ийтс е знаел, че рано или късно на всичко му идва краят.

— Да, сър — тихо промълви Крейтън.

— Полазиха ме тръпки, когато за пръв път прочетох края на това стихотворение. И това се случва винаги, когато го препрочитам. Знам наизуст тези няколко реда: „Какъв е този космат звяр, чийто край най-сетне е дошъл, и който се влачи към Витлеем, за да се роди там?“

Крейтън остана безмълвен — не знаеше какво да каже.

— Звярът е вече на път — промълви Старки и се обърна. Плачеше и се усмихваше едновременно. — Вече е на път и е много по-опасен, отколкото онзи Ийтс е предполагал. Всичко се разпада. Светът се разпада. Нашата задача е да забавим този процес колкото е възможно повече.

— Да, сър — каза Крейтън и за пръв път усети как в очите му напират сълзи. — Да, Били.

Старки му протегна ръка и Лен я стисна в своите длани. Ръката на стареца беше сбръчкана и студена, като змийска кожа, в която е умряло някакво прерийно зверче, оставяйки крехките си кости в обвивката на влечугото. Старки не можа да се въздържи и открито заплака, сълзите се стичаха по гладко избръснатото му лице. След миг с мъка изрече:

— Искам още една услуга от теб.

— Да, сър.

Старецът свали от дясната си ръка пръстена от Уест Пойнт, а от лявата — венчалната халка.

— За Синди. За дъщеря ми. Предай й ги, Лен.

— Непременно.

Старки тръгна към вратата.

— Били? — провикна се след него Крейтън. Старецът се обърна.

Крейтън се изпъна и застана мирно, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето му. Сетне козирува. Старки му отвърна и излезе.

* * *

Асансьорът се движеше безшумно, на таблото проблясваха цифри, отбелязващи етажите. Когато Старки използва специалния си ключ и през покрива на подемника проникна в гаража, се разнесе сигнал за тревога — прозвуча някак си печално, сякаш алармената инсталация съзнаваше, че вече няма какво да се охранява. Старки си представи как Лен Крейтън го наблюдава на многобройните монитори. Старият офицер си избра джип, прекоси с него пустинната равнина и премина през портал с надпис: „Строго секретна зона. Не се допускат лица без специален пропуск.“ Пропускателните пунктове напомняха будки за събиране на пътната такса по магистралите. Войниците от охраната зад жълтеникавите стъкла бяха мъртви и сухият и горещ пустинен въздух постепенно ги изсушаваше като мумии. Будките бяха бронирани, но се бе оказало, че не са преграда за вируса. Изцъклените очи на мъртъвците тъпо се взираха в Старки, когато ги отмина; с изключение на джипа му нищо не се движеше по черния път между бараките на Куонсет и ниските бетонни сгради.

Той спря пред сграда с надпис: „Вход строго забранен! Допускат се само лица с пропуск А-1-А.“ Старки използва един ключ, за да отвори вратата, и друг — да повика асансьора. Вляво се намираше остъклената будка на охраната. Постовият, мъртъв и вдървен като кокал, се взираше в Старки. Когато асансьорът пристигна и вратите се отвориха, старият офицер побърза да се качи. Струваше му се, че все още усеща върху себе си погледа на мъртвеца, чийто очи наподобяваха прашни камъчета.

Кабината се спусна толкова бързо, че на Старки му прилоша. Когато асансьорът спря, прозвуча мелодично иззвъняване. Вратите се отвориха, лъхна го сладникавата миризма на разложение, сякаш му зашлевиха плесница. Миризмата не беше непоносима, тъй като пречиствателите на въздуха все още работеха, но дори и те не можеха да прогонят напълно вонята. „Сякаш когато някой умре, непременно иска околните да научат за това“ — помисли си Старки.

Пред асансьора лежаха десетина мъртъвци. Старецът предпазливо запристъпва между тях — не му се искаше да настъпи разлагаща се, восъчножълта ръка, или да се препъне в нечий крак. Това би могло да го накара да изкрещи, а той определено не го желаеше. Човек се страхува да крещи, когато е в гробница, защото звукът би го накарал да обезумее, а Старки действително се намираше в гробница. На пръв поглед приличаше на отлично оборудвана научна лаборатория, ала всъщност сега бе само гробница.

Вратите на асансьора се затвориха зад него и кабината се издигна автоматично. Старки знаеше, че повече няма да се спусне, ако няма повикване: херметичността беше нарушена и компютрите бяха превключили всички асансьори на специален режим. Защо тези клети мъже и жени лежаха тук? Очевидно са се надявали, че компютрите ще се повредят и не ще превключат системите на авариен режим. Пък и защо ли не? Предположенията им са били до известна степен логични — та нали всичко друго се бе потвърдило.

Старки тръгна към закусвалнята, стъпките му отекваха по коридора. Луминесцентните лампи, монтирани в продълговати рамки, напомнящи обърнати надолу формички за лед, хвърляха ярка, безмилостна светлина. Старки се натъкна на още две тела. Мъж и жена, напълно голи, с продупчени слепоочия „Чукали са се — помисли си старецът, — сетне той застрелял жената и си теглил куршума. Любов сред вирусите!“ Мъжът все още стискаше 45-калибровия пистолет. Покритият с фаянсови плочки под беше изпръскан с кръв и със сивкаво вещество, наподобяващо остатъци от овесена каша. Внезапно Старки изпита непреодолимо желание (което за щастие бързо премина) да се наведе и да докосне гърдите на жената, за да провери дали са твърди или отпуснати.

Малко по-надолу по коридора се натъкна на седнал човек, облегнал се на затворена врата; на шията му висеше табелка, окачена на връзка за обувки. Главата на мъртвеца бе сведена и брадичката му скриваше надписа на табелката. Старки я повдигна с пръст и отметна назад главата; очните ябълки на мъртвеца хлътнаха в черепа с приглушен звук. Върху табелката с червен флумастер беше написано: „Сега знаете, че действа. Има ли някакви въпроси?“

Старецът отпусна брадичката на мъртвеца. Главата остана изкривена под необичаен ъгъл, празните очни кухини унесено се взираха към тавана. Старки направи крачка назад. Отново плачеше. Навярно защото нямаше никакви въпроси.

Вратата на закусвалнята беше отворена. До нея се намираше голямо табло за обяви. Старки се приближи и се зачете. На 20 юни ще се играе бейзболен мач. Ана Флос търси някой да я закара до Денвър или Боулдър на 9 юни. Готова е да заплати половината бензин и да сменя шофьора, когато той се умори. Ричард Бетс желае да подари няколко кученца, мелези между коли и санбернар. В салона на закусвалнята ще се състои редовното седмично богослужение…

Прочете всички обяви, сетне влезе в закусвалнята. Тук миризмата бе по-натрапчива — вонеше на развалена храна и на разлагаща се плът. Старецът се огледа и потръпна от ужас. Стори му се, че някои от мъртъвците се взират в него.

— Хора… — поде той, сетне замлъкна. Нямаше представа какво възнамеряваше да каже.

Бавно се приближи към масата, където седеше Франк Д. Брус, потопил лице в чинията със супа. Няколко минути безмълвно го наблюдава. После го хвана за косата и вдигна главата му. Чинията с желирана супа беше Здраво прилепнала към лицето на мъртвеца и Старки ужасено я задърпа. Купичката издрънча на пода и се преобърна, а по-голяма част от супата остана прилепнала като плесенясало желе към лицето на Франк Д. Брус. Старки извади носната си кърпа и се опита да го изчисти. Клепачите на мъртвия бяха залепнали от супата, но старецът не се осмели да ги докосне. Страхуваше се, че ще пропаднат в черепа, подобно на очите на човека с табелката. Изпитваше ужас при мисълта, че ако почисти клепачите, те ще се отворят като щори. А най-много се страхуваше от онова, което щеше да прочете в очите на Франк Д. Брус. След миг прошепна:

— Редник Брус, свободно.

Грижливо покри лицето на мъртвеца с носната си кърпа, която моментално залепна. После се обърна и излезе от закусвалнята с отмерени, бавни крачки, сякаш бе на парад.

Когато се връщаше към асансьора, отново се натъкна на човека с табелка на шията. Седна до него, извади пистолета си от кобура и захапа дулото.

Разнесе се изстрел — приглушен и лишен от драматизъм. Труповете продължаваха да лежат безмълвно. Пречиствателите на въздуха бързо разнесоха облачето дим. В подземната лаборатория на проект „Синева“ отново се възцари тишина. В закусвалнята носната кърпа падна от лицето на Франк Д. Брус и бавно се спусна на пода. Очевидно на мъртвеца му бе все едно, но Лен Крейтън установи, че все по-често поглежда към монитора и се пита защо, по дяволите, Били не избърса супата от веждите на онзи нещастник, след като се бе захванал с това. Скоро, съвсем скоро щеше да се срещне с президента на Съединените щати, ала желираната супа, прилепнала към веждите на Франк Д. Брус, го безпокоеше повече. Много повече.