Стивън Кинг
Сблъсък (65)

62.

Дейна Юргенс лежеше на голяма спалня, като се вслушваше в долитащите откъм банята звуци и разглеждаше отражението си в монтираното над леглото огромно кръгло огледало. Бе осми септември, десет и половина сутринта. По нейна преценка съдията навярно беше убит преди осемнайсет часа.

Шумът от душа не преставаше.

„Ето един човек, обзет от манията за чистота — помисли си тя. — Интересно, какво ли му се е случило, та постоянно стои под душа.“

Отново се замисли за съдията. Кой би предположил, че ще стане така? Идеята беше чудесна. Кой би заподозрял стареца? Но вероятно Флаг го бе сторил. По някакъв необясним начин беше разбрал кога и къде ще се появи съдията. По цялата граница между Айдахо и Орегон бяха поставени часови, на които им бе заповядано да убият седемдесетгодишния старец със син джип.

Ала нещо се бе случило. От вчера вечерта всички се разхождаха из хотела със сведени очи и подпухнали лица. Уитни Хорган, бивш готвач, ги бе нахранил с някаква прегоряла помия, по вид напомняща кучешки консерви. Съдията бе мъртъв, но въпреки това те се бяха провинили в нещо.

Стана, отиде до прозореца и се загледа в пустинята. Видя как по шосе № 95 два големи училищни автобуса тръгнаха към военната база „Индиън Спрингс“ под непоносимите слънчеви лъчи. Знаеше, че днес ще се проведе еднодневен семинар по реактивни самолети. Тук, на запад, десетина души имаха нещо общо с авиацията, но за щастие нито един не можеше да управлява реактивен самолет. Но въз приемаха бързо.

Най-много я безпокоеше фактът, че знаеха за пристигането на съдията. Може би имаха шпиони в Свободната зона?

Беше напълно възможно. Беше съвсем в стила им. Но Сю Стърн й бе казала, че всичко се пази в дълбока тайна и едва ли между членовете на комитета имаше агент на Флаг.

Оставаше тревожната възможност Флаг сам да е разбрал за всичко.

Дейна бе в Лас Вегас вече осем дни и доколкото можеше да прецени, бе станала пълноправен член на обществото. Беше събрала достатъчно информация за подготвяната операция срещу Боулдър. Бе много изненадана и уплашена, че хората се отдръпваха от нея, когато споменеше името на Флаг, и се правеха, че не са я чули.

Но това бе през деня. Вечер в бара можеше да чуе безкрайни истории за него. Знаеше, че не всички от тях са истина, но й беше трудно да определи докъде стига истината и докъде измислицата. Беше чула как разправяха за него, че е обратен, че е върколак, че той е започнал епидемията, че е самият Антихрист, чиято поява е предсказана в Апокалипсиса. Беше чула за разпъването на кръст на Хектор Дрогьн, за това как Той е разбрал, че Хек употребява кокаин… точно както знаеше, и за това, че съдията е тръгнал на запад.

И по време на тези вечерни разговори никой не споменаваше името му. Сякаш хората вярваха, че това ще е достатъчно, за да го призоват, като духа от бутилката. Наричаха го „зловещия човек“, „високия човек“. А Рет Ървин го наричаше „стария Юда“.

Ако знаеше за съдията, не беше ли логично да предположи, че и тя е тук?

Шумът от душа престана.

— Не се разхождай гола, скъпа моя. Иначе пак ще ми стане. Тя се обърна към него, приканващо и с широка усмивка, като в същото време си мислеше с какво удоволствие би го отвела в кухнята и би пъхнала онова нещо, с което толкова се гордееше, в електрическата месомелачка на Уитни Хоргьн. Той погледна часовника си.

— Е, какво пък, имаме на разположение още четирийсет минути.

— Тогава ела при мен. — Той се приближи и тя посочи към гърдите му. — Само че махни онова нещо, наранява кожата ми.

Лойд Хенрайд сведе поглед към амулета си и го свали от врата си. Остави го на нощното шкафче и тънката верижка издаде тих звук.

— Така добре ли е?

— Много по-добре.

Протегна ръце към него. След миг той вкара в нея възбудения си пенис.

— Харесва ли ти? — попита той, дишайки тежко. — Харесва ли ти когато е в теб, скъпа?

— Господи, просто се побърквам — изстена тя, мислейки си за месомелачката.

— Какво?

— Казвам, че ще ме побъркаш! — викна тя.

След известно време без усилие симулираше оргазъм, като движеше бясно бедрата си и викаше силно. Той свърши след няколко секунди (спеше с Лойд вече четири дни и почти до съвършенство бе изучила начина му на любене). Когато усети струйката сперма да тече по бедрата й, погледът й се спря върху нощното шкафче.

Черния камък.

С червен процеп по средата.

Струваше й се, че я наблюдава.

* * *

После, както бе разчитала, Лойд се разприказва. Това беше част от ритуала. Обикновено я прегръщаше с едната си ръка през голите рамене, пушеше, гледаше отражението им в огледалото на тавана и й разказваше последните новини.

— Не бих искал да съм на мястото на Боб Тери — каза той. — Главният заповяда да запазим главата му. Иска да я изпратим обратно през Скалистите планини. Но онзи козел му е изстрелял два четирийсет и пет калиброви куршума в лицето от близко разстояние. Предполагам, че си е заслужил наказанието, но съм доволен, че не бях там.

— Какво се е случило с него?

— Не ме питай.

Откъде е разбрал Главния?

— Беше там.

По гръбнака й полазиха тръпки.

— Просто така, без никаква причина?

— Да. Той винаги е там, където има неприятности. Мили Боже, като си помисля какво направи с Ерик Стрелеторн, онзи хитрец, адвоката от Лос Анжелис…

— Какво е направил?

Той замълча и тя си помисли, че няма да й отговори. Обикновено внимателно го подтикваше, като му задаваше въпроси, който го караха да се чувства важна личност, но този път имаше чувството, че е отишла твърде далеч, докато Лойд не каза със странния си глас:

— Само го погледна. Ерик говореше как иска операцията във Вегас да потръгне… как трябва да направим това или онова. Горкият Траш — той не е съвсем с всичкия си, нали разбираш, — просто го зяпаше, сякаш бе някоя телевизионна звезда. Ерик ходеше напред-назад като пред съдебни заседатели, а той му каза съвсем тихо: „Ерик“. Само това. И той го погледна. Аз не видях нищо. Но Ерик се вгледа продължително. Може би пет минути. Очите му ставаха все по-големи и по-големи… и тогава започна да хихика… Флаг също започна да се смее с него, и това ме уплаши. Когато той се засмее винаги ме хваща страх. Но Ерик продължи да хихика. Тогава Той каза: „Като се връщаш, остави го в Мохави.“ Това и направихме. И сигурно Ерик още скита там някъде. Погледна Ерик за пет минути и той подлудя.

Лойд дръпна силно от цигарата си и я загаси.

— Защо да говорим за такива работи?

— Не знам… как вървят нещата в Индиън Спрингс?

Лойд засия. Проектът бе негово дело.

— Отлично. Направо прекрасно. Към първи октомври, може и по-рано, трима вече ще могат да летят на „Скайхоук“. Ханк Роусън е направо великолепен. А Траш е истински гений. Не разбира от всичко, но щом стане дума за оръжия, направо се преобразява.

— Значи разбира от оръжия? — попита тя Лойд.

— Просто е бог. Под крилата на „Скайхоук“ са монтирани ракети „въздух-земя“. Никой не успя да разбере как се прикрепват. Господи, изгубихме цял ден само да разберем как да ги разопаковаме. А Ханк рече: „Почакайте да се върне Боклукчията.“

— Кога ще се върне?

— Ами той е странен тип. Остава във Вегас около седмица и отново заминава.

— Къде?

— В пустинята. Сяда във всъдехода си и заминава. Казвам ти, много е странен. Почти колкото Главния. На запад оттук няма нищо, освен забравена от Бога пустиня. Не знам как може да живее там. Търси нови играчки и никога не се прибира с празни ръце. Седмица след като се върнахме с него от Лос Анджелис, донесе със себе си куп картечници с лазерни мерници. А този път откри пластични мини. Разправя, че открил цял склад с паратион и още толкова дефолиант, което било достатъчно да бъде пометен целият щат Колорадо.

— И къде се намира всичко това?

— Навсякъде — безразлично отвърна Лойд. — Няма нищо странно в това. По-голямата част от Западна Невада и Източна Калифорния бе на доброто старо правителство. Там се провеждаха изпитанията с всякакви неща — всички видове, включително атомни бомби. Веднъж той я домъкна тук. Лойд се разсмя. Дейна усети хлад, ужасен смразяващ хлад. — Супергрипът е започнал някъде тук. Обзалагам се. Някой ден Траш ще открие това място. Казвам ти, просто надушва подобни неща. Знаеш ли каква е любимата му играчка?

— Не — отвърна Дейна. Не беше сигурна, че иска да научи… но тогава защо беше тук?

— Ракети с напалм. Намери пет парчета в Индиън Спрингс. Били подредени една до друга като автомобили от Формула-1. Просто се е влюбил в тях.

— Глупак — промърмори тя.

— Глупак или не, но когато Траш се върна, ние го отведохме в Спрингс. Обикаля известно време около ракетите „въздух-земя“ и ги прикрепи към самолетите за шест часа. Невероятен е, нали? Специалистите са били обучавани на подобни неща поне сто години. Но те не могат да се мерят с Траш. Той е истински гений.

„Искаш да кажеш — учен идиот. Обзалагам се, че зная откъде са тези обгаряния по него.“ Лойд погледна часовника и седна.

— Всъщност, трябва скоро да отида до Индиън Спрингс. Имам време колкото за един душ. Искаш ли да се изкъпем заедно?

— Някой друг път.

Когато душът отново зашумя, Дейна започна да се облича. Сложи си гривната с прикрепения към нея автоматичен нож. Само едно бързо движение на ръката и щеше да й израсне шести стоманен пръст с дължина десет сантиметра.

„Е, и какво от това — помисли си тя, — всяко момиче има своите тайни.“

* * *

Следобед Дейна работеше в бригадата по поддръжката на уличното осветление. Работата се състоеше в това да проверяват лампите и да подменят онези от тях, които бяха изгорели или разбити от вандали по време на епидемията. Бригадата се състоеше от четирима човека. Имаха камион със стълба, с който се движеха по улиците.

В края на деня Дейна сваляше плексигласовия глобус на един от фенерите, размишлявайки доколко й харесват хората, с които работеше. Най-много й допадаше Джени Енгстрьом, силно и красиво момиче, което преди епидемията е било танцьорка в нощен клуб, а сега стоеше зад лостовете в камиона. Такова момиче би искала да има за своя най-добра приятелка. Дейна не проумяваше, как се е оказала в лагера на зловещия човек. Не можеше да си го обясни, но не смееше да я попита.

Останалите също бяха симпатични. Помисли, че в Лас Вегас има много повече наивници, отколкото в Зоната, и че никой от тях не беше злобен и не подлудяваше по пълнолуние. Освен това, тук хората работеха много по-добре, отколкото в Свободната зона. Там, в парка, можеше да срещнеш хора, търкалящи се по поляните по цял ден, а всъщност казваха че са в обедна почивка. Тук нямаше такова нещо, всички работеха от осем до пет вечерта. Независимо дали в Индиън Спрингс, или в бригадите, осигуряващи нормалния ритъм на живота в града. Даже имаше училища. Във Вегас се събраха към двайсетина деца на възраст от четири до петнайсет години. Бяха се намерили двама учители и се водеха учебни занимания по пет дни в седмицата. Лойд, които бе принуден два пъти да напуска училище и който бе повтарял два пъти подготвителния курс в колежа, много се гордееше с това, че на децата им бе предоставена възможност да се учат. В града бяха отворили аптеки и никой не ги охраняваше. Хората често влизаха в тях… но не им идваше наум да вземат нещо по-сериозно от аспирин. На запад проблемът с наркотиците не съществуваше. Всички, които бяха видели какво се случи с Хектор Дрогьн, знаеха какво наказание ги очаква за този лош навик. Същото се отнасяше и за алкохола. Рядко някой си позволяваше нещо по-силно от бира.

Дейна провери крушката, оказа се изгоряла. Махна я и извади нова. Чудесно, работният ден, привършваше. Вече… Тя погледна надолу и се вцепени.

Хората, които се връщаха от Индиан Спрингс, тръгваха към домовете си от автобусната спирка. Всеки считаше за свой дълг да погледне нагоре. Синдромът за безплатния цирк. И това лице, вдигнато към нея. „Мили Боже, нима това е Том?“

Капка солена пот влезе в окото й. Когато я изтри, лицето беше изчезнало. Дейна погледна към отдалечаващата се група хора, но по гърбовете не можеше да каже дали сред тях е Том.

„Том? Нима са изпратили Том?“

Разбира се, че не. Това бе толкова безумно, че и се струваше почти…

„Почти нормално.“

Но не можеше да се застави да повярва.

— Ей, Юргенс — викна й Джени. — Ти какво, заспа ли там горе, или мастурбираш?

Дейна се надвеси над металните перила на люлката и погледна към нея. Направи й знак с палец. Джени се разсмя.

Сетне отново се зае с крушката и когато най-сетне я смени, работния ден бе изтекъл. На път към гаража бе мълчалива и замислена Джени я попита какво й е.

— Сигурно просто няма какво да кажа — отвърна Дейна полуусмихната.

„Не може да е Том.“ „Или все пак може?“

* * *

— Събуди се! Събуди се! По дяволите, ставай, кучко!

Тя изплува от тъмните дълбини на съня и усети, как някой я ритна с крак в кръста, събаряйки я от кръглото легло на пода.

Пред нея стоеше Лойд и я наблюдаваше със смразяваща ярост. Уитни Хорган. Кен Де Мот. Джени. Но и лицето на Джени, обикновено толкова приветливо, бе сурово и студено.

— Джени…?

Не последва отговор. Дейна се повдигна на колене, без да обръща внимание на голотата си. На лицето на Лойд бе изписан изразът на човек, който току-що е научил, че са го предали.

„Дали сънувам?“

— Облечи се, лъжлива шпионска кучко!

Добре, значи не беше сън. Бяха научили за съдията, а сега са разбрали и за нея. Той им е казал. Погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без петнайсет сутринта. „Часът на тайната полиция“ — помисли си тя.

— Къде е той? — попита тя.

— Наблизо — мрачно отвърна Лойд. Лицето му бе пребледняло. В отвора на ризата му се виждаше амулетът. — И много скоро ще съжаляваш за това.

— Лойд? — попита тя.

— Какво?

— Заразих те с венерическа болест, Лойд. Надявам се, членът ти да се скапе.

Той я цапардоса под диафрагмата и тя падна по гръб.

— Млъкни и се обличай.

— Разкарай се оттук. Няма да се обличам пред мъже.

Лойд отново я удари.

— Е, и какво, насити ли ми се, Лойд? Изчука се с Мата Хари?

Усмихна се през сълзи от болката.

— Хайде, Лойд — каза Уитни Хорган. Беше видял смъртта в очите на Лойд, бързо се приближи до него и сложи ръка на рамото му. — Ще отидем в дневната, а Джени ще я наблюдава докато се облича.

— Ами ако реши да скочи през прозореца?

— Няма да има такава възможност — обади се Джени. На широкото й лице бе застинало тъпо изражение и Дейна за пръв път забеляза кобур с пистолет на бедрото й.

— И да иска, няма да успее — рече Ейс Хай. — Тук прозорците са само проформа, не знаеше ли? Понякога на клиенти, които са загубили всичко в казиното, им идват подобни мисли, но това е лошо за името на хотела. Затова прозорците не могат да се отварят.

Погледът му се спря на Дейна, в очите му проблесна съчувствие.

— Е, а ти, малката, наистина загуби.

— Хайде, Лойд — повтори отново Уитни. — Ако сега не се махнеш оттук, ще направиш нещо, за което ще съжаляваш.

— Добре. — Двамата тръгнаха към вратата и Лойд я изгледа през рамо. — Той ще те размаже, кучко.

— Беше най-скапаният любовник в целия ми живот, Лойд — каза тя с мил глас.

Той понечи да се нахвърли върху нея, но Уитни и Кен Де Мот го хванаха за ръцете и го издърпаха навън.

— Обличай се, Дейна — каза Джени.

Тя се изправи, като разтриваше моравата синина на ръката си.

— Ти с тези хора ли си? — попита тя. — С такива като Лойд Хенрайд?

— Нали ти спеше с него, а не аз? — За пръв път лицето й промени безстрастния си израз — на него се изписа гневен упрек. — Мислиш, че е много мило да идваш тук и да ни шпионираш? Заслужила си всичко, което ще получиш. А ще получиш много, сестричке.

— Не спах просто така с него. — Тя си обу бикините. — И не съм шпионирала за собствено удоволствие. — Затваряй си устата, сестричке! Дейна погледна Джени право в лицето. — А ти как мислиш, госпожичке, с какво се занимават тук? Защо се учат да управляват реактивни самолети в Индиан Спрингс? А ракетите „въздух-земя“ са нужни на Флаг, за да спечели парцалена кукла за момичето си на селския панаир ли?

Джени стисна устни.

— Това не ми влиза в работата.

— Няма да ти влиза в работата, когато напролет полетят на реактивните си самолети отвъд Скалистите планини и унищожат всички, които живеят там?

— Надявам се това да е истина. Или ние — или вие. Така казва Той и аз му вярвам.

— Хората са повярвали и на Хитлер. Но ти не му вярваш, просто си уплашена до смърт.

— Обличай се, Дейна.

Дейна си обу панталоните, закопча копчето и дръпна ципа. Неочаквано сложи ръка на устата си.

— Струва ми се, че ще повърна… Господи!… — Грабна една блуза с дълги ръкави, изтича в банята и затвори вратата. Оттам се чуха звуци на повръщане.

— Отвори вратата, Дейна! Отвори вратата, или ще стрелям в ключалката!

— Лошо ми е… — Тя отново започна да издава давещи звуци. Безшумно отиде до аптечката, благодарейки на Бога, че бе оставила там ножа с гривната и молейки се за още двайсетина секунди…

Сложи гривната на ръката си. Сега от спалнята долетяха няколко гласа.

С лявата си ръка пусна крана на мивката.

— Минутка! По дяволите, гади ми се!

Но те нямаха намерение да я оставят там нито за минута. Някой ритна вратата. Дейна закрепи автоматичния нож. С отчайваща бързина облече блузата и закопча ръкавелите.

Напръска лицето си с вода. Пусна водата в тоалетната.

Последва още един удар по вратата. Дейна отключи и те нахлуха вътре.

— Прилоша ми — хладнокръвно изрече тя. — Жалко, че не успяхте, а?

Лойд я сграбчи за рамото и я блъсна в спалнята.

— Ще ти откъсна главата, мръсна кучко.

Дейна погледна към Джени, като се питаше как това усмихнато момиче се бе превърнало в безчувствена зловеща жена.

— Нима не разбираш, че той се готви да започне всичко отначало? — попита тя с тих глас. — Убийства, войни… епидемии?

— Той е по-силен и по-велик от всички — каза Уитни с удивителна мекота в гласа. — Ще ви заличи от лицето на земята.

— Стига сте дрънкали — рече Лойд. — Да тръгваме. Опитаха се да я хванат за ръцете, но тя се отдръпна назад, като скръсти ръце пред гърдите си. После поклати глава.

— Мога да вървя и сама — каза тя.

Казиното бе пусто. Наоколо обикаляха само няколко въоръжени мъже. Изглежда, им бе интересно да зяпат в стените, таваните и празните маси за игра. Вратите на асансьора се отвориха и Дейна и хората на Лойд излязоха от него.

Отведоха я до една врата в края на редица каси. Лойд я отключи с малък ключ. Преминаха през място, което приличаше на банка. Навсякъде имаше разпилени пари, дори по пода. Повечето банкноти бяха от петдесет и сто долара.

В дъното на тази зала Уитни отвори друга врата и тръгнаха по постлан с килим коридор към фоайето на хотела. През тялото й пролази страх като ледена вода. Лойд се наведе над някакво бяло гише и натисна копчето на интеркома. Беше се изпотил.

— Доведохме я, Р.Ф.

Тя усети как в нея се надига истеричен смях и бе безсилна да го потисне.

— Р.Ф.! Р.Ф.! О, това ми хареса! — тя избухна в силен смях и неочаквано Джени я плесна.

— Млъкни! — изсъска тя. — Нямаш представа в какво си се забъркала!

— Имам — отвърна Дейна. — Ти и останалите нямате никаква представа.

От интеркома се чу глас, топъл и приятен.

— Много добре, Лойд. Благодаря. Изпратете я при мен, моля.

— Сама?

— Да, разбира се. — Чу се снизходителен смях и линията прекъсна.

Лойд се извърна. По челото му се стичаха едри капки пот. — Чу го! Върви.

Тя скръсти ръце на гърдите си, прикривайки ножа от вътрешната страна на китката си. — Ами ако откажа?

— Ще те завлека насила.

— Виж се, Лойд. Толкова си уплашен, че не би замъкнал там дори куче. — Изгледа останалите. — Всички се страхувате. Джени ти май си се подмокрила. Не е хубаво така, скъпа. Вредно е за кожата ти. — Престани, мръсна кучко — прошепна Джени.

— Никога не съм била толкова уплашена в Свободната зона — каза Дейна. — Чувствах се добре. Дойдох тук, защото исках да запазя това добро чувство завинаги там. Нищо политическо. Трябва отново да премислите всичко. Може би ви държи със страх, защото няма друго оръжие.

— Мадам — обади се примирително Уитни. — С удоволствие бих ви изслушал, но човекът чака. Съжалявам, но или трябва да се прекръстите и да влезете сама през тази врата, или ще се наложи да го направим със сила. Можете да му разкажете вашата история, щом влезете вътре…, ако намерите смелост да го направите. Но дотогава ние отговаряме за вас. — Странното бе, че той като че ли искрено съжаляваше за случилото се. Лошото бе, че също така искрено бе уплашен.

— Няма да е необходимо.

Насили краката си да се раздвижат. Отиваше към смъртта си, сигурна беше в това. Така да бъде. Но все още пазеше ножа си. За него, а сетне за себе си, ако се наложеше.

Помисли си: „Името ми е Дейна Робърта Юргенс и съм уплашена, но и преди съм се страхувала. Онова, което той може да ми отнеме, все някога ще загубя — моя живот. Няма да му позволя да ме пречупи. Няма да му позволя да ме унижи. Не искам да умра от позорна смърт… и ще постигна това, което искам.“

Натисна дръжката и влезе в кабинета, където я очакваше Рандьл Флаг.

* * *

Стаята бе просторна и почти празна. Виждаше се бюро в далечния край, а картините бяха покрити с платно. Светлината бе намалена. Противоположната стена бе стъклена. Оттам се разкриваше изглед към пустинята. Дейна помисли, че досега не бе виждала такъв стерилен, отблъскващ пейзаж. На небето бе изгряла луната, която приличаше на малка добре лъсната сребърна монета. Беше в последната си фаза преди пълнолуние.

До прозрачната стъклена стена стоеше с гръб към нея някакъв човек.

Дълго след влизането и в стаята той остана така, загледан в пустинята. Накрая се обърна. Колко време бе необходимо на човек да се обърне? Две секунди, максимум — три. Но на Дейна й се стори, че зловещият човек се обръща цяла вечност и лицето му се появи със скоростта на луната, към която гледаше. Почувства се като дете, в което любопитството се бори със страха. За миг изпадна под влияние на обаянието му и изпита увереност, че когато застане с лице към нея — един Бог знае след колко хиляди години, — ще се окаже, че това е лицето от сънищата й, лицето на монаха в расо, с качулка, скриваща абсолютния мрак. Тя ще го види и ще загуби разума си.

А после той наистина я погледна, приближи се към нея, усмихвайки се сърдечно, и първата й мисъл бе: „Господи, та той е на моята възраст!“

Косите на Ранди Флаг бяха тъмни и къдрави. Лицето му бе привлекателно, а кожата — зачервена и груба, сякаш бе прекарал деня в пустинята. Чертите на лицето му бяха изразителни, а в очите му играеха лукави пламъчета.

— Дейна — каза той. — Здравей!

— 3-здравейте — не беше в състояние да изрече нито дума повече. Беше се подготвила за всичко, но не и за това. Той се усмихна, гледайки я смутено. Сетне разпери ръце, сякаш искаше да се извини. Носеше излиняла риза с изтрита яка, овехтели джинси и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.

— Какво очаквахте да видите? Вампир ли? — Усмивката му стана още по широка. Сякаш очакваше тя да му се усмихне в отговор. — Какво са ви ги надрънкали за мен?

— Те се страхуват — каза тя. — Лойд… се потеше като свиня.

— Лойд — каза Флаг и тъжно се усмихна. — Лойд преживя едно доста неприятно изпитание по време на епидемията. Не обича да говори за това. Аз го спасих от смърт и… — усмивката му стана още по-обезоръжаваща — … от участта, която ми се струва много по-ужасна от смъртта в нейния обичаен вид. Той мислено ме свързва с това свое изпитание, въпреки че не аз съм причината за него. Вярвате ли ми?

Дейна бавно кимна. Всъщност наистина бе повярвала и си помисли дали постоянните душове на Лойд не са свързани с „неприятното изпитание във Финикс“. С изненада откри, че изпитва съжаление към Лойд Хенрайд.

— Добре.. Седни, скъпа.

Тя въпросително се огледа.

— На пода. Подът ни подхожда. Ще си говорим и то само истината. На столове седят лъжците. А ние ще седим така, както седят приятелите около лагерния огън. — Той седна със скръстени крака и я изгледа очакващо. В очите му проблесна добре замаскирано ликуващо пламъче.

След известно колебание тя също се отпусна на пода. Скръсти крака и сложи ръце на коленете си. Усещаше успокояващата тежест на ножа на ръката си.

— Изпратили са те тук, за да ни шпионираш, скъпа — каза той. — Правилно ли съм разбрал ситуацията?

— Да.

— А известно ли ти е, как постъпват с шпионите във военно време?

— Да.

Усмивката му грейна като слънце.

— Имаме късмет, че нашите и вашите хора не воюват помежду си.

Тя смаяно го изгледа.

— Но ние наистина не воюваме — каза той с искрени нотки в гласа.

— Но… вие… — Хиляди объркани мисли се въртяха в главата й. Индиан Спрингс. Ракетите „въздух-земя“. Траш със своя дефолиант и напалм.

— Нима сме нападали така наречената Свободна зона? Може би сме предприемали някакви водещи до война стъпки?

— Не, но…

— А вие да сте ни атакували? — Разбира се, че не!

— Не. И ние също нямаме такива намерения. Виж! — Той очаквано посочи с ръка към пустинята.

— Великата Западна пустиня! — възкликна той. — Невада! Аризона! Ню Мексико! Калифорния! Защо да воюваме? Дори след двеста години за всички ще има място! Какво да правим? — Нищо — промърмори тя. Гърлото й бе пресъхнало, Чувстваше се замаяна и… обнадеждена? Погледна го в очите. Те я привличаха. Дали не полудяваше. Дали не я бе лишил от разум. Напротив, беше… много благоразумен човек.

— Не съществуват нито икономически, нито технологически причини за война между нас. Политиката ни малко се различава от вашата, но това е дреболия, на туй отгоре ни делят Скалистите планини…

„Хипнотизира ме.“

С огромно усилие на волята тя откъсна поглед от очите му и се загледа в луната над рамото му. Усмивката на Флаг леко помръкна и по лицето му пробяга сянка на раздразнение. Или само й се бе сторило? Когато пак погледна към него (този път много по-предпазливо), на устните му отново грееше усмивка.

— Вие убихте съдията — рязко изрече тя. — Искате да измъкнете нещо от мен, а когато го направите, и мен ще убиете.

Той търпеливо я наблюдаваше.

— Наистина, по цялата граница между Орегон и Айдахо бяха поставени постове, които имаха заповед да задържат Фарис. Но не да го убият! Заповедта бе да го доведат при мен До вчера бях в Портланд. Исках да поговоря с тях, както говоря с теб сега, скъпа — спокойно, благоразумно и искрено. Двама от моите стражи са го засекли в Коперфилд, щата Орегон. Той е започнал да стреля, смъртно е ранил единия от моите хора и убил на място другия. Раненият успял да го застреля. Много съжалявам, че се получи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш. — Очите му потъмняха и тя му повярва… но… но може би не така, както му се искаше.

— На мен ми разказаха за случилото се по друг начин.

— Избирай на кого да повярваш, скъпа. Но не забравяй, че аз им бях заповядал какво да правят.

Говореше убедителна, дяволски убедително. Струваше й се почти безобиден — всъщност не беше ли така? Притежаваше умението на политиците да опровергават с най-добрите аргументи, но начинът, по който го правеше, я тревожеше много.

— Ако не желаете война, тогава за какво са ви реактивните самолети и оръжията, които открихте в Индиан Спрингс?

— Като отбранителна мярка — веднага отвърна той. — Същото правим и в Лейк Серлс, Калифорния и във военновъздушната база Едуардс. Както и при Ридж във.Вашингтон. Вашите хора скоро ще се заемат със същото…, ако вече не са започнали.

Дейна бавно поклати глава.

— Когато напуснах Зоната, все още се опитваха да пуснат електричеството.

— С удоволствие щях да ви изпратя двама-трима специалисти, ако не бях научил, че вашият Брад Кичнър се справя прекрасно и сам. Вчера за кратко време електричеството бе изключено, но той разреши проблема много бързо. Обичайно претоварване на Арапахо роуд. — Откъде знаете всичко това?

— Имам свои канали — добродушно отговори Флаг. — Между впрочем, старицата се завърна. Мила стара жена.

— Майка Абигейл?

— Да — очите му се замъглиха. — Тя умря. Колко жалко. А аз се надявах да се срещна с нея.

— Майка Абигейл е умряла?

Погледът му се избистри и той й се усмихна:

— Нима това те учудва?

— Не. Учудва ме фактът, че се е върнала. И то повече, отколкото можете да си представите.

— Върнала се е, за да умре.

— Казала ли е нещо преди това?

За миг маската на добродушието изчезна от лицето му и на нейно място се появи мрачно, злобно раздразнение.

— Не — каза той. — Мислех, че може би… може би ще проговори. Но тя е умряла в кома.

— Сигурен ли сте?

Сияещата усмивка отново озари лицето му.

— Да забравим за това, Дейна. Хайде да поговорим за по-приятни неща, например, за завръщането ти в Зоната. Сигурен съм, че там се чувстваш по-добре, отколкото тук. Искам да вземеш нещо със себе си.

Флаг бръкна в джоба на ризата си, измъкна оттам бележник и извади от него три пътеводителя. Подаде ги на Дейна, която ги гледаше с нарастващо учудване. На тях бе показана територията на седем западни щата. Някои участъци бяха оцветени в червено.

— Искате да ги взема със себе си?

— Да. Знам къде живеят вашите хора и искам вие също да знаете къде живеят моите. В знак на приятелство и доверие. А когато се върнете, бих искал да им разкажете, че Флаг не иска да причини зло никому. Кажете им да не изпращат повече шпиони. Ако пожелаят да изпратят някого, то нека е дипломатическа мисия… или обмен на студенти… няма значение. Но нека дойдат открито. Ще им го кажете ли?

— Разбира се, че ще предам думите ви. Но… — Това е всичко — той вдигна ръце нагоре. Тя забеляза нещо необичайно и се наведе напред.

— Какво гледате? — Гласът му прозвуча напрегнато.

— Ами нищо.

Но тя бе видяла израза на лицето му и се сети, че той също е разбрал. На дланите на Флаг нямаше линии. Кожата му бе гладка като коремче на новородено. Нямаше линия на живота, нито на любовта…

Те дълго се взираха един в друг.

Сетне той се изправи и отиде до бюрото. Дейна също стана. Беше започнала да вярва, че може би ще я пусне. Той седна на края на бюрото и притегли към себе си интеркома.

— Ще кажа на Лойд да подготви мотоциклета ви. На никой друг не би му минало през ума да се безпокои за недостига на гориво. А до неотдавна целият свят беше готов да се самоунищожи заради недостига на обикновен бензин. — Той поклати глава. — Хората се държаха много глупаво. — Натисна копчето на интеркома. — Лойд?

— Слушам.

— Би ли могъл да прегледаш и да смажеш мотора на Дейна, а после да го оставиш пред хотела? Тя скоро ще ни напусне.

— Да.

Флаг изключи.

— Е, това е всичко.

— Мога ли… да си тръгна?

— Да, мадам. Беше ми приятно да се запознаем. — Той протегна ръка към вратата, с дланта надолу.

Тя стигна до вратата. Едва докосна дръжката, когато той отново заговори:

— Още една дреболия. Нещо съвсем незначително. Дейна се засмя. Той се усмихваше и усмивката му беше приятелска, но за част от секундата й се стори, че пред нея стои огромен черен дог с увиснал език и оголени зъби, които могат да се забият в ръката ти. — Какво?

— Сред нас има още един ваш човек — каза Флаг. Усмивката му стана още по-широка. — Кой би могъл да бъде?

— Откъде да зная? — попита Дейна и в мозъка й изплува образът на Том. „Нима наистина е бил той?“

— Как така, скъпа? Аз си мислех, че се споразумяхме.

— Но аз наистина не зная — каза тя. — Размислете и ще видите, че казвам истината. Комитетът ме изпрати… и съди-ята… и кой знае още колко човека…, а те действаха доста предпазливо, ако… е, нали разбирате, ако ни се случи нещо…

— Ако решим да изтръгнем няколко нокътя?

— Ами да. При мен дойде Сю Стьрн. Сигурно Лари Ъндърууд… той също е член на комитета…

— Знам кой е господин Ъндърууд.

— Та той сигурно е разговарял със съдията. Но останалите… — Тя поклати глава. — Най-вероятно всеки член на комитета е вербувал свой агент.

— Може и да е било така, но аз не съм съгласен. Останал е само още един. Кои е той. — Усмивката му стана още по-широка и тя се уплаши. — Ти знаеш — повтори Флаг.

— Не, аз…

Флаг се наведе над интеркома.

— Лойд тръгна ли вече?

— Не, тук съм.

— Изчакай засега — каза той. — Имаме още малко работа.

— Добре.

Флаг продължително я изгледа. На челото й изби пот. Струваше й се, че очите му станаха по-големи и по-тъмни. Да гледаш в тях бе като да се взираш в стар и много дълбок кладенец. Но когато този път се помъчи да отклони погледа си, не успя.

— Кажи ми — прошепна той. — Няма да си причиняваме неприятности.

— Значи всичко е било театър?

— Скъпа, не разбирам какво имаш предвид?

— Много добре разбирате. Грешката е там, че Лойд е останал на мястото си. Една ваша дума е достатъчна всеки един от тях да се хвърли с главата надолу от небостъргач. Той отдавна щеше да се е захванал с мотоциклета ми. Разбира се, ако не сте му съобщили предварително, че нямате намерение да ме пуснете.

— Скъпа, страдаш от съвсем безпочвена мания за преследване. Предполагам, че причината е в лошото впечатление, което са ти направили онези четирима мъже. От пътуващия зоопарк. Сигурно там е било страшно. Тук също може да стане страшно, но и двамата не желаем това, нали?

Силите я напускаха. С неимоверно усилие на волята сви дясната си ръка в юмрук и се удари в дясното око. В черепа й избухна страшна болка, а зрението й се замъгли. Главата й се отметна назад и се удари във вратата с глух звук. Най-после успя да откъсне поглед от неговия и усети как волята й се възвръща.

— Много добре знаеш кой е — каза той. Стана от бюрото и тръгна към нея. — Ти знаеш и ще ми разкажеш всичко. И ударите по главата няма да ти помогнат, скъпа.

— А как така вие самият нищо не знаете? — завика му тя.

— Знаехте за съдията и за мен! Тогава как така не знаете… Ръцете му силно стиснаха раменете й. Бяха студени, като мрамор.

— За кого?

— Не зная.

Той я разтърси като парцалена кукла. Ръцете му бяха ледени, но лицето му излъчваше горещина на пустиня. — Знаеш. Кажи ми. Кой е той?

— А защо вие самият не знаете?

— Защото не мога да го видя! — закрещя той и я хвърли в другия край на стаята. Когато видя как лицето му се накланя над нея в здрача, топла урина потече по бедрата й. Ранди Флаг вече го нямаше, сега пред нея бе зловещият човек, високият човек, главният, и Господ да й е на помощ.

— Ще ми кажеш — настоя той. — Ще ми кажеш онова, което искам да науча.

Тя го погледна и бавно се изправи на крака. Усети тежестта на ножа, прикрепен към китката й.

— Добре, ще кажа. Приближи се. Усмихвайки се, той направи крачка към нея.

— Не, по-близо. Искам да ти го прошепна на ухото. Той се приближи още повече. Тя чувстваше едновременно невероятна топлина и леден студ. Ушите й бучаха. Усещаше миризмата на безумието — миризмата на гнили плодове в тъмно мазе.

— По-близо — хрипливо прошепна тя.

Той направи още една крачка и тя рязко сви китката на дясната си ръка. „Щрак!“ — чу тя звука на пружината. Острието се оказа в ръката й.

— На ти! — изсъска тя и замахна към него. С ръце на бедрата, той се разсмя оглушително, отметнал назад пламналото си лице.

— Как ме разсмя! — завика той и отново се заля в смях. Тя объркано погледна към ръката си и видя жълт банан с лепенка „Чекита“. Уплашено го изпусна на килима.

— Ще ми кажеш — прошепна той. — Непременно ще ми кажеш.

И Дейна разбра, че той е прав.

Тя бързо се извърна, толкова бързо, че успя за секунда да изненада дори тайнствения човек. Една от черните му ръце се протегна, но успя само да откъсне парче коприна от блузата й.

Дейна се втурна към стъклената стена.

— Не! — извика той и тя усети черния вятър зад гърба си. Удари чело в стената и видя как невероятно дебели късчета стъкло полетяха надолу към паркинга, разположен под прозорците на хотела. Стъклото се пропука. Тялото й по инерция премина през дупката и заседна. Чувстваше как кръвта й изтича. Усети ръцете му и помисли колко ли време ще му е необходимо, за да я накара да се съвземе. Един час? Два?

„Видях Том и ти няма да разбереш за него, защото той е различен от нас, той…“

Той я издърпа вътре.

Тя рязко извърна глава надясно и се опита да се убие. Остро като бръснач стъкло се впи в гърлото й. Друго парче се заби в окото й. За миг тялото й се напрегна, а ръцете й заудряха по стъклото. Сетне се отпусна. В своя кабинет зловещият човек издърпа кървав труп. Ревейки от ярост, Флаг я ритна. Безволната отпуснатост на тялото го разяри още повече. Виейки и ревейки той я зарита. От очите му изскачаха тъмни пламъци.

Отстрани Лойд и останалите се споглеждаха пребледнели. Гледката не бе по силите им. Джени, Кен и Уитни си отидоха, като дадоха вид, че не са чули и видели нищо.

Остана единствено Лойд — не защото искаше, а защото знаеше, че трябва да остане. Най-после Флаг го повика.

Бе седнал на широкото бюро със скръстени крака и ръце на коленете. Гледаше някъде над Лойд, някъде в пространството. Лойд видя, че стъклената стена е разбита по средата. Острите краища бяха обагрени с кръв.

На пода лежеше нещо безформено, завито в завеса и смътно напомнящо за човешко тяло.

— Махни това оттук! — каза Флаг.

— Сега — промълви тихо Лойд. — Трябва ли да отрежа главата?

— Отнеси всичко на изток от града, полей го с бензин и го изгори. Разбра ли? Изгори я! Изгори тази мръсна твар!

— Добре.

— Това е — снизходително се усмихна Флаг. Лойд вдигна тялото и с неуверена походка се отправи към вратата.

— Лойд.

Той спря и се обърна. От устата му се изтръгна жален стон. Флаг все така стоеше в позата на лотос, но сега се бе издигнал на метър от повърхността на бюрото, все така спокойно загледан в пространството.

— К-какво?

— Онзи ключ, който ти дадох във Финикс, още ли е у теб?

— Да.

— Пази го. Времето наближава.

— Д-добре.

Изчака още малко, но Флаг не каза нищо повече. Лойд бързо се измъкна през вратата, както винаги доволен, че е запазил живота си и душевното си здраве.

* * *

Този ден бе спокоен във Вегас. Към два следобед Лойд се върна смърдящ на бензин. Духаше вятър, който към пет часа вече виеше по улиците. Палмите, които бяха увехнали поради сушата през юли и август, плющяха на вятъра като разкъсани бойни знамена. Облаци със странни форми изпълваха небето. В Клуб Бар Уитни Хорган и Кен Де Мот пиеха бутилирана бира и хапваха сандвичи с варени яйца. Три възрастни дами — Откачените сестри, както ги наричаха всички — отглеждаха кокошки в покрайнините на града и снабдяваха населението с яйца. Дини Маккарти щастливо лазеше около една от масите и подреждаше пластмасови войници.

— Виж този малък келеш — гордо каза Кен. — Помолиха ме да го гледам един час. Бих го гледал цяла седмица, така ми се ще да беше мой. Жена ми роди само едно и то два месеца преждевременно. Умря в кувьоза на третия ден. — Когато Лойд излезе, той вдигна поглед към него.

— Хей, Дини! — викна Лойд.

— Ойд! Ойд! — викна Дини. Завтече се към него и той го вдигна и завъртя. Сетне го прегърна силно.

— Ще дадеш ли целувчица на Лойд? — попита той. Дини шумно го целуна.

— Имам нещо за теб — каза Лойд и извади от джоба на ризата си шепа обвити в станиол бонбони.

Дини ахна от удоволствие и ги грабна.

— Ойд?

— Какво, Дини?

— Защо миришеш на бензин? Лойд се усмихна.

— Изгорих малко боклук, сладурче. Отиди да си поиграеш. Сега коя е мама?

— Анджелина — той го изрече като „Андиина“. — После отново е Бони. Харесвам Бони, но харесвам и Анджелина. — Не й казвай, че съм ти дал бонбони. Ще ме натупа. Дини обеща да не казва и се отдалечи развеселен от мисълта, че могат да го натупат. След минута се върна с натъпкана с бонбони уста. Дойде Уитни, облечен с бялата си престилка, и поднесе на Лойд два сандвича и бутилка студена

— Благодаря — каза Лойд. — Изглеждат чудесно.

— Това е ръчен сирийски хляб — гордо заяви Уитни. Известно време той се храни мълчаливо. Сетне запита:

— Някой да го е виждал? Кен поклати глава.

— Мисля, че отново е отишъл нанякъде.

Лойд се замисли. Навън вятърът ставаше все по-силен. Виеше самотно в пустинята. Дини вдигна загрижено глава, сетне отново се заигра.

— Смятам, че е отишъл някъде — накрая каза Лойд. — Не зная защо. Но съм сигурен, че е някъде наоколо, очаквайки нещо да се случи.

Уитни тихо промълви:

— Мислиш ли, че е изкопчил нещо от нея?

— Не — отвърна Лойд, като наблюдаваше Дини. — Не мисля. По някакъв начин нещата се объркаха. Тя… е имала късмет, или го е заблудила. Това не се случва често.

— Няма значение — рече Кен, но изглеждаше разтревожен.

— Не, няма. — За известно време Лойд се заслуша във воя на вятъра. — Може да е отишъл до Лос Анжелес. — Но всъщност се съмняваше и това пролича по лицето му.

Уитни отиде в кухнята и се върна с още бира. Пиха мълчаливо, размишлявайки. Първо съдията, сега и тази жена.

И двамата бяха мъртви. Никой от тях не бе проговорил. Навън вятърът духа силно цяла нощ.