Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

75.

— Знаеш ли, едва не умрях — каза Ник. Двамата с Том вървяха по тротоара. Вятърът виеше неспирно, сякаш призрачен влак се носеше с бясна скорост по черното небе. Странните свистящи звуци изпълваха пустите улици.

„Не е вярно“ — би извикал Том, ако беше буден, и би побягнал. Само че не беше буден — не съвсем — и Ник вървеше редом с него. Мокрият сняг летеше в лицето му.

— Така ли? — попита той. — Леле Боже!

Ник се изсмя. Гласът му бе плътен и мелодичен. На Том му беше приятно да го слуша.

— Точно така. Супергрипът не ме умори, но една драскотина за малко не ме довърши. Ето, виж.

Очевидно безчувствен към студа, Ник разкопча джинсите си и ги свали. Том се приведе любопитно, като малко момче, на което са позволили да види брадавица или татуировка. На крака на Ник имаше ужасяващ белег от наскоро зараснала рана. Започваше малко по-долу от слабините и криволичеше надолу, покрай коляното, чак до пищяла.

— И това едва не те е убило?

Ник вдигна джинсите си и закопча колана.

— Раната не беше толкова дълбока, но се инфектира. Това означава, че в нея са проникнали микроби. Инфекцията е много опасно нещо, Том. Тя причини смъртта на заразените от супергрипа хора. Тя е подсказала как да се създадат смъртоносни микроби. Хората, които са ги създали, са имали инфектирани мозъци.

— Инфекция — смаяно прошепна Том. Отново тръгнаха, телата им сякаш се носеха над улицата.

— Том, сега Стю има инфекция.

— Не… не, не ми го казвай, Ник… плашиш Том, за Бога, недей!

— Съжалявам, Том. Но трябваше да го знаеш. Болен е от пневмония, засегнати са белите му дробове. Спал е на открито почти две седмици. Има нещо, което можеш да направиш за него. При все това по-вероятно е да умре. Трябва да си подготвен.

— Не, недей…

— Том — Ник сложи ръка на рамото му, но младежът не усети нищо… сякаш ръката на глухонемия бе от дим. — Ако умре, с Коджак ще продължите сами. Трябва да се върнеш в Боулдър и да разкажеш какво си видял. Ако Бог реши, Стю ще дойде с теб… Но волята Му е друга, приятелят ти ще умре. Като мен.

— Ник, моля те… не говори така.

— Нарочно ти показах крака си. Знай, че тук има таблетки против инфекцията.

Том смаяно се огледа и забеляза, че вече не са на улицата, а в тъмен магазин. В аптека. От тавана, окачен на телена жица, висеше инвалиден стол.

— Да, сър? С какво мога да ви услужа?

Младежът се обърна. Зад гишето стоеше Ник с бяла престилка.

— Ник?

— Кажете, сър. — Глухонемият започна да нарежда шишенца с таблетки пред Том. — Това е пеницилин. Много е ефикасен при пневмония. Това е ампицилин, а това тук амоксицилин. Също много добро средство. А това е вицилин, най-често го дават на децата; ако другите лекарства не помогнат, използвай него. Болният трябва да пие много вода, както и сокове, но това едва ли ще е възможно. Ето защо му давай витамин С. Освен това трябва да се движи колкото е възможно повече…

— Няма да запомня всичко! — изстена Том.

— Страхувам се, че ще ти се наложи. Защото няма кой друг да го стори.

Том се разплака.

Ник се приведе и замахна. Слабоумният не усети нищо — отново имаше чувството, че ръката на Ник е безплътна и някак си преминава през него, — но въпреки това главата му се отметна, сякаш го зашлевиха силно.

— Престани! Кога ще пораснеш, Том! Бъди мъж! За Бога, дръж се като мъж!

Той се втренчи в Ник с ръка на бузата си, очите му бяха широко отворени.

— Накарай го да се движи — повтори Ник. — Накарай го да стъпва на здравия си крак. Влачи го, ако се наложи. Но го раздвижи по някакъв начин, иначе ще умре.

— Той не е на себе си — каза Том. — Крещи… крещи на хора които не са тук.

— Бълнува. На всяка цена го накарай да стане и да ходи. Направи всичко възможно. Давай му пеницилин и аспирин. Моли се. Длъжен си да направиш всичко това.

— Добре, Ник. Добре, ще се опитам да бъда мъж и да запомня всичко. Но много ми се иска да си при мен, Бога ми, колко ми се иска!

— Постарай се да направиш всичко възможно. Не искам нищо друго от теб.

Ник изчезна. Том се събуди и откри, че стои в някаква аптека до гишето за рецепти. На стъкления плот пред него бяха наредени четири шишенца с таблетки. Младежът дълго се взира в тях, после ги взе.

Том се върна в четири сутринта, целият подгизнал от мокрия сняг. Навън облаците постепенно се разсейваха и от изток просветляваше. Коджак излая радостно, а Стю изстена и се събуди. Младежът коленичи до него.

— Стю?

— Том, не мога да дишам.

— Донесох ти лекарство. Ник ми го показа. Ако го изпиеш, ще се избавиш от инфекцията. Трябва да вземеш хапче още сега. — От чантата, която бе донесъл със себе си, той извади четирите шишенца и по-голямо шише със сироп за кашлица. Ник беше препоръчал болният да пие сокове и Том бе открил доста бутилки в супермаркета на Грийн Ривър.

Стю разгледа шишенцата, взирайки се в етикетите им.

— Том, откъде ги взе?

— От аптеката. Ник ми ги даде.

— Глупости.

— Не те лъжа, така си беше. Отначало трябва да взимаш пеницилина, за да видиш дали ти помага. На кое шишенце пише пеницилин?

— На това… но, Том…

— Трябва да го пиеш. Ник заръча така. И трябва да се раздвижиш.

— Не мога да ходя. Кракът ме боли. Болен съм. — Гласът на Стю стана капризен, раздразнителен. Глас на болен.

— Трябва. Или ще се наложи да те влача. — Стю почувства, че полудява. Том сложи хапче пеницилин в устата му и той машинално го преглътна, за да не се задави. Младежът го потупа по гърба като бебе, което трябва да се оригне. Сетне го изправи и го повлече из фоайето. Коджак ги следваше и ръмжеше изплашено.

— Моля те, Боже! — забърбори Том. — Помогни ми, Боже! Стю изкрещя:

— Зная от къде да ти намеря дъска за пране, Глен! В онзи магазин за музикални инструменти. Видях я на витрината!

— Моля те, Боже — задъхваше се Том. Стю бе облегнал глава на рамото му. Беше горещ като пещ. Счупеният му крак се влачеше безпомощно.

Боулдър никога не му се бе струвал толкова далеч, както сега.

Стю се бори с пневмонията цели две седмици. Изпи литри сироп за кашлица, гроздов и портокалов сок. Напикаваше се като бебе и урината му вонеше. Том сменяше дрехите му. Том го влачеше из фоайето на хотел „Юта“. Том не спеше по цели нощи от страх, че Стю може да умре.

След два дни болният получи обрив от пеницилина и младежът започна да му дава ампицилин. На седми октомври Том се събуди и откри, че за пръв път от много време Стю спи дълбоко. Тялото му бе плувнало в пот, но челото му бе хладно. Температурата му бе спаднала през нощта. През следващите два дни Стю почти непрекъснато спеше. Том трябваше да го буди, за да му дава лекарствата и бучките захар, с които се бе снабдил от ресторанта на хотела.

На единайсети октомври болестта се завърна с пълна сила и Том се изплаши, че приятелят му ще умре. Температурата на болния не беше толкова висока и дишането му не бе така затруднено, както преди.

На тринайсети октомври Том се събуди от неспокойната си дрямка и вида Стю да седи на канапето и да се оглежда смаяно. След миг прошепна:

— Аз съм жив.

— Да — радостно отвърна Том. — Мили Боже, наистина!

— Гладен съм. Можеш ли да ми направиш някаква супа? С много фиде?

След пет дни силите му започнаха постепенно да се възвръщат. Можеше по няколко минути да се разхожда из фоайето, използвайки патериците, донесени му от Том. Счупеният крак го сърбеше ужасно там, където костта зарастваше.

На двайсети октомври излезе за пръв път навън, облечен в кожух от агнешка кожа.

Денят бе слънчев, ала вече се усещаше приближаването на зимата. В Боулдър може би още бе есен и листата на дърветата бяха пожълтели, но тук прехвърчаше сняг.

— Слушай, Том — обърна се той към младежа. — Смятам, че ще успеем да стигнем до Гранд Джънкшън. След това снегът ще затрупа планинските проходи. А аз още известно време няма да мога да ходя. Първо трябва да се възстановя.

— Колко време ще ти е необходимо?

— Нямам представа, Том. Просто ще изчакаме и ще разберем..

Стю бе твърдо решен да не се пресилва — след като бе толкова близо до смъртта, сега се радваше на оздравяването си и искаше да се възстанови напълно. Преместиха се от фоайето на хотела в две свързани помежду си стаи на първия етаж. Кракът на Стю бе зараснал накриво и младият мъж щеше да накуцва до края на живота си, освен ако лекарят не го счупеше и наместеше правилно.

Независимо от това той започна да се упражнява, опитвайки се да укрепне мускулите на счупения крак. Възстановяването му бе дълъг процес, но имаше пред себе си цяла зима.

На двайсет и осми октомври в Грийн Ривър падна почти петнайсет сантиметров сняг.

— Ако не тръгнем скоро — обърна се Стю към Том, — ще прекараме цялата проклета зима в хотел „Юта“. .

На следващия ден закараха стария плимут до бензиностанцията в края на града. Там, като спираха често да починат, а Том вършеше тежката работа, подмениха задните гуми с нови, пригодени за зимни условия. Отначало Стю възнамеряваше да сменят плимута с джип, сетне се отказа и заяви, че бричката им носела късмет. Стю смяташе да намерят кола с двойно предаване и накрая взе доста нерационално решение, че трябва да разчитат на късмета си. Том приключи с подготовката, като сложи в багажника на плимута четири големи торби с пясък. Напуснаха Грийн Ривър на Халоуин и се отправиха на изток.

* * *

Следобед на втори ноември стигнаха до Гранд Джънкшън и както се оказа, точно навреме преди да се разрази бурята. Още от сутринта небето беше оловносиво и когато завиха по главната улица на града, полетяха първите снежинки. По време на пътуването им на няколко пъти бе превалявал сняг, но сега очевидно се разразяваше истинска снежна буря.

— Трябва бързо да решим къде да отседнем. Може да се наложи да останем известно време тук.

Том извика:

— Ето там! Мотелът със звезда на него.

Мотелът със звездата се оказа от веригата „Холидей Ин“. Под надписа и звездата имаше голям плакат, който гласеше: „Заповядайте на летните празненства — Гр. Джънкшън ’90! 12 юни — 4 юли!“

— Добре, нека бъде „Холидей Ин“ — съгласи се Стю. Изключи мотора и, както се оказа по-късно, плимутьт не успя да запали никога повече. Към два следобед заваля силен сняг, който падаше безшумно и изглежда, нямаше намерение да спре. Към четири ветрецът набра скорост и се превърна в ураганен вятър, който образуваше с невероятна скорост навявания. Снегът не престана през цялата нощ. Когато Стю и Том станаха на следващата сутрин, завариха Коджак да гледа през стъклената врата на фоайето към застиналата белота навън.

— Мили Божке! — прошепна Том. — Затрупани сме, нали Стю?

Младият мъж кимна.

— Сега как ще се върнем в Боулдър?

— Ще изчакаме до пролетта.

— Толкова дълго! — Том изглеждаше обезсърчен. Стю сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои:

— Времето ще мине неусетно. — Но не бе толкова сигурен. че ще могат да чакат толкова дълго.

* * *

Стю стенеше и се задъхваше в тъмнината. Накрая извика и се събуди в стаята си в „Холидей Ин“, втренчил поглед в празното пространство. Въздъхна дълбоко и протегна ръка към нощната лампа. Щракна ключа два пъти, преди да се досети, че няма ток. Напипа газената лампа, оставена на пода и я запали. Погледна часовника си и установи, че е три и петнайсет сутринта. Седна на стола до бюрото и се замисли.

Отново бе сънувал Франи.

Кошмарът винаги бе един и същ. Франи е разкъсвана от силни болки, лицето й е обляно в пот. Ричардсън стои между краката й, а до него е застанала Лори да му асистира. „Напъни се, Франи. Още малко. Прекрасно се справяш!“

Но виждайки тревожните очи на доктора над бялата му маска, Стю знаеше, че Франи изобщо не се справя. Нещо не беше наред. Лори избърса потното й лице и приглади косата й.

„Ражда седалищно.“

Кой го каза? Бе зловещ, бездушен глас, бавен и провлечен, като плоча, изпълнявана на забавени обороти.

„Седалищно раждане,“

Гласът на Джордж: „По-добре извикай Дик. Кажи му, че може да се наложи да…“ Гласът на Лори: „Докторе, тя губи много кръв…“

Стю запали цигара. Вкусът й бе отвратителен, но имаше нужда от успокоение след този кошмар. „Тревожиш се и затова сънуваш такива работи. Втълпил си си тъпата идея, че ако не си при нея, всичко ще се обърка. Е, Стюарт вземи се в ръце. Тя е добре. Не всички сънища се сбъдват.“

Но през последната половин година твърде много сънища се бяха превърнали в действителност. Чувството, че е видял насън как Франи ражда, не го напускаше.

Загаси недопушената си цигара и се втренчи в газената лампа. Бе двайсет и девети ноември и бяха затворени в този мотел от четири седмици. Времето минаваше бавно, но двамата го прекарваха в обиколки на града, търсейки развлечения.

Стю откри електрически генератор „Хонда“ в един от магазините на Гранд Авеню и двамата с Том го бяха издърпали с шейна до залата, намираща се срещу мотела — с други думи, по същия начин, както Траш бе поднесъл последния си подарък на Рандал Флаг.

— Какво ще правим с това нещо? — попита Том. — Ще пуснем електричество в мотела ли?

— Не е толкова мощен — обясни Стю.

— Тогава за какво ни е? За какво може да послужи? — Том подскачаше от нетърпение.

— Ще видиш.

Оставиха генератора в помещение, съседно на залата и Том забрави за него, на което и разчиташе Стю. На следващия ден младият мъж се отправи със снегомобил в местния магазин за фото и киноматериали и откри там тримилиметров прожекционен апарат.

Кракът вече не го болеше толкова силно, но въпреки това му бяха необходими три часа, за да монтира прожекционния апарат в центъра на залата. Когато Том се върна в мотела към пет часа с почервенели страни, изненадата вече бе подготвена.

Стю бе донесъл рулони с шест филма, които намери в местния киносалон. След вечеря небрежно каза:

— Ела с мен в залата за конференции, Том.

— Защо?

— Ще видиш.

Пресякоха улицата и на входа Стю връчи на младежа пакетче пуканки.

— Това пък защо? — попита Том.

— Какво е да гледаш филм, без да ядеш пуканки, глупчо?

— Филм?

— Ами да.

Том се втурна в залата и видя големия прожекционен апарат, както и спуснатия екран и двата сгъваеми стола, поставени по средата на огромната, празна зала.

— Не може да бъде — прошепна той, а на лицето му се изписа искрена изненада, на което и разчиташе Стю.

След пет минути вече седяха един до друг и гледаха как Силвестьр Сталоун убива безброй наркотрафиканти в „Рамбо четири“.

Спомняйки си това сега, Стю се усмихна. Човек, който не го познава добре, би го сметнал за идиот, след като можеше да включи видеото към много по-слаб генератор и с Том да изгледат стотици филми, без дори да излизат от мотела. Но според него да гледаш филми по видеото не беше същото. Важното беше, че така убиваха повече време… а имаше дни, които сякаш нямаха край.

За да се развлича, Стю изработи над двайсет модела на автомобили, в това число и на ролс-ройс от двеста и четирийсет детайла, който преди епидемията се продаваше по шейсет и пет долара. Том бе построил странен лунен пейзаж, използвайки гипс и различни оцветители за храна. Творението му заемаше по-голямата част от залата за тържества на „Холидей Ин“ и бе наречено от автора си „Лунна база Алфа“. Да, развличаха се както можеха, но…

„Това, което мислиш, е истинска лудост.“ Стю раздвижи крака си. Бе в много по-добро състояние, отколкото се надяваше, отчасти благодарение на тренажорите в спортната зала на мотела. Все още го болеше и не се сгъваше в коляното, но Стю вече можеше да ходи без патерици. Беше абсолютно сигурен, че ще успее да научи Том да кара снегомобил, какъвто можеше да намери почти във всеки гараж. Ако изминават по трийсет километра на ден и вземат палатка, спални чували и хранителни запаси…

„Да, а когато в прохода ви застигне лавина, вие ще размахате насреща й пакет сушени моркови и ще й заповядате да спре. Май наистина полудяваш.“ И въпреки това… Изгаси цигарата си и газената лампа, но дълго не можа да заспи.

* * *

На закуска попита:

— Том, наистина ли искаш да се върнеш в Боулдър?

— И да се видя отново с Фран? С Дик? Сенди? Мили Боже, искам да се върна там повече от всичко на света, Стю. Нали не са дали къщичката ми на някого?

— Разбира се, че не са. Питах се доколко ти е домиляло за Боулдър и дали не искаш да опиташ късмета си.

Том учудено го изгледа. Стю вече се канеше да му обясни какво е намислил, когато младежът възкликна:

— Мили Боже, та нали целият живот е риск?

Така всичко бе решено. Напуснаха Гранд Джънкшън в последния ден на ноември.

* * *

Не се наложи да обучава Том в основните принципи на управление на снегомобил. В гаража на Отдела за поддръжка на пътищата, намиращ се на километър от мотела, Стю откри истинско чудовище. Този снегомобил бе снабден с мощен двигател, плексигласов щит срещу силен вятър и най-важното — голям багажник, в който можеше да се смести Коджак. В един от магазините откриха всичко необходимо за пътуване, включително два чифта ски, въпреки че при мисълта, че може да му се наложи да учи Том да кара ски, кръвта на Стю се смръзваше във вените му.

Към два часа следобед през първия ден на пътуването, Стю се убеди, че предишните му страхове да заседнат някъде и да умрат от глад, са напълно неоснователни. Горите буквално гъмжаха от дивеч. Никога преди не му се бе случвало да види подобно нещо. По-късно същия ден застреля елен. Том накладе огън и го изпекоха.

След като се нахраниха до насита, Стю изпече още петнайсет килограма от крехкото месо и го натовари в багажника на снегомобила. През този ден изминаха само двайсет и пет километра.

* * *

През нощта отново сънува кошмар, но по-различен. Отново бе в родилната зала. Всичко наоколо бе опръскано с кръв. Чаршафът, с който бе покрита Франи, бе подгизнал. Тя продължаваше да пищи.

„Излиза“ — отдъхна си Джордж. „Най-после излиза, Франи, така че се напъни! Напъни се!“

И бебето се появи, обляно от кръв. Джордж го издърпа за краката, тъй като те се показаха първи.

Лори запищя. Хирургическите инструменти издрънчаха на земята.

Новороденото бе вълк с жестоко ухилено човешко лице, лицето на Флаг… времето му отново бе настъпило… не беше мъртъв, още не беше умрял… продължаваше да кръстосва по света… Франи беше родила нов Рандъл Флаг…

Стю се събуди задъхан. Дали бе викал на сън?

Том спеше дълбоко, почти скрит в спалния чувал, откъдето стърчеше косата му. Коджак се бе свил До Стю. Всичко беше наред, това бе само сън…

В този миг в нощта се раздаде вой, който постепенно се усили. Беше изпълнен с отчаяние и ужас… вой на вълк, или писък, надавай от призрака на някой убиец.

Коджак вдигна глава.

Стю настръхна.

Воят не се повтори.

Стю заспа. На сутринта, преди да тръгнат на път, Том му обърна внимание, че вътрешностите на елена са изчезнали. Наоколо се виждаха неясни следи…, но това бе всичко.

* * *

Времето се задържа хубаво, поради което стигнаха до Райфъл за пет дни. Когато се събудиха на следващата сутрин, навън бушуваше виелица. Стю заяви, че ще се наложи да останат в града, докато бурята премине, ето защо отседнаха в някакъв мотел. Том задържа отворени вратите на фоайето и Стю вкара вътре снегомобила, след което заяви, че гаражът не е лош, без да обръща внимание, че снегомобилът превърна килимите на пода в купчина парцали.

* * *

Виелицата продължи три дни. Когато се събудиха на десети декември и излязоха навън, слънцето грееше ярко и температурата се бе покачила. Снегът бе много по-дълбок и бе много по-трудно да се различават завоите по шосе № 70. Но не това тревожеше Стю в този слънчев ден. Късно следобед, когато сините сенки започнаха да се удължават, Стю изключи мотора на снегомобила и слезе; бе наклонил глава и сякаш напрягаше цялото си тяло, за да чува по-добре.

— Какво има, Стю? Какво…? — След миг Том също чу. Някъде отляво се разнасяше глух тътен, който внезапно се превърна в рев като от преминаващ експрес, сетне заглъхна. Възцари се тишина.

— Стю? — тревожно попита Том.

— Не се притеснявай — отвърна младият мъж и си помисли: „Аз ще се притеснявам и за двама ни.“

* * *

Топлото време се задържа. На тринайсети декември се озоваха близо до Шошон и все още се изкачваха по склоновете на Скалистите планини — трябваше да достигнат прохода Лъвленд, откъдето щяха да се спуснат надолу.

Непрекъснато дочуваха тътена на падащи лавини — понякога той прозвучаваше толкова близо, че не им оставаше нищо друго, освен безпомощно да чакат и да се надяват, че огромните маси бяла смърт няма да засенчат небето над тях. Предишния ден лавина бе паднала точно на мястото, където бяха стояли преди половин час, и бе погребала следите от снегомобила под тонове сняг. Стю все повече се страхуваше, че вибрацията, причинена от шума на мотора, може да причини смъртта им, предизвиквайки падането на лавина, която ще ги погребе преди да успеят да разберат какво става. Но не им оставаше нищо друго, освен да продължат пътя си и да се надяват на късмета си.

Температурата отново се понижи и заплахата намаля до известна степен. Разрази се буря, която ги принуди да спрат за два дни, след което прокопаха снега около снегомобила и продължиха нататък… а нощем дочуваха вълчи вой. Понякога отдалеч, понякога толкова отблизо, че животните изглеждаха на една крачка от тях. Коджак тихо ръмжеше, напрегнат като стоманена пружина. Температурата се задържа ниска и опасността от лавини намаля, въпреки че една едва не ги помете на осемнайсети

На двайсет и втори декември напуснаха Ейвън и Стю подкара снегомобила по банкета на магистралата. Движеха се бавно, с шестнайсетима километра в час, вдигайки облаци сняг зад себе си. Том току-що бе посочил селцето в долината подобно на изображение на пощенска картичка от осемдесетте години, с църквата с камбанария и къщите, потънали в преспи почти до покривите. В следващия миг снегомобилът се наклони напред.

— Какво по дяволите… — започна Стю и не успя да каже нищо повече.

Снегомобилът продължи да се плъзга но инерция. Младият мъж се опита да намали скоростта, но бе твърде късно. Изпита особено чувство на безтегловност: усещане, което имаш, когато скочиш от трамплин и земното притегляне е равно на силата, с която си отскочил. Бяха изхвърлени от снегомобила с главата напред. Стю загуби Том и Коджак от погледа си Когато отвори уста да извика, гърлото му се напълни със сняг Премятайки се, продължи да пада, докато накрая се озова в дълбока преспа.

С усилие се измъкна на повърхността, дишайки тежко Гърлото му бе пълно със сняг.

— Том! — извика той и заизгребва снега с ръце. Оттук виждаше банкета съвсем ясно, както и мястото, откъдето бяха паднали, образувайки след себе си малка лавина. Задната част на снегомобила стърчеше от снега на около петнайсет метра надолу по стръмния наклон. Приличаше на оранжева шамандура. Странно как въображението му постоянно се връщаше към водата… дали Том не се давеше?

— Том! Томи!

Коджак изскочи от снежна преспа; изглеждаше така, сякаш някой го бе поръсил с пудра захар, и си запробива път кьм Стю.

— Коджак! — извика Стю. — Намери Том! Търси Том! Кучето излая и с усилие се обърна. Насочи се към купчина сняг и заобикаля наоколо. Борейки се със снега, падайки, нагьлтвайки се със сняг, Стю го последва и заопипва под снега. Натъкна се на нещо, което приличаше на якето на Том и го дръпна с всичка сила. Младежът изскочи като тапа и двамата паднаха по гръб в снега.

— Гърлото ми! Цялото гори! О Боже, мили Боже…. — пъшкаше Том.

— От снега е, приятел. Ще премине.

— Задушавам се…

— Всичко е наред. Ще се оправим.

Лежаха на снега и се опитваха да си поемат дъх. Стю сложи ръка на рамото на Том, опитвайки се да го успокои. Далеч от тях се чу бученето на друга лавина, което постепенно затихна.

Отне им почти целия ден да извървят петстотинте метра от мястото, където бяха паднали, до градчето Ейвън. Изобщо не се опитаха да спасят снегомобила или нещо от запасите си. Беше се забил твърде далеч по стръмния склон и щеше да остане там до пролетта, или завинаги, както вървяха нещата.

Добраха се до града половин час преди здрачаване. Бяха прекалено уморени и премръзнали и единственото им желание бе да намерят подслон и да запалят огън. Тази нощ не сънуваха нищо — изтощението си казваше думата.

На сутринта се заеха да се екипират отново, което бе трудна работа в малък град като Ейвън. Стю отново се замисли дали да презимуват тук — може би това бе най-правилното решение, Том нямаше да се противопостави, а пък вчера бяха получили добър урок какво става с хората, които насилват късмета си. Но накрая отхвърли идеята. Бебето на Франи трябваше да се роди в началото на януари. Искаше да бъде там, когато това стане. Искаше да види с очите си, че всичко е наред.

Накрая на късата главна улица на Ейвън откриха автосалон. В гаража зад него намериха два снегомобила „Дийр“. Не бяха толкова мощни като машината, която бе карал Стю, но накрая той се спря на единия. Не откриха други храни, поради което взеха консерви. Следобедът прекараха в тършуване из къщите за екипировка за къмпинг, което им беше крайно неприятно. Жертвите на епидемията бяха навсякъде, преобразени в гротескни, разложени експонати от каменната епоха Към края на деня откриха повечето неща, от които се нуждаеха, в голяма просторна къща, близо до главната улица Явно преди супергрипа в нея бяха живели младежи, от тези които идваха в Колорадо за да направят всички неща, за които обикновено пееше Джон Денвър. Том действително откри голяма зелена найлонова торба за боклук под стълбата, пълна с дрога.

— Какво е това! Тютюн ли, Стю?

Стю се усмихна.

— Ами, предполагам, че някои хора биха го нарекли така. Остави го там, където го намери.

Натовариха багажа си на снегомобила, подреждайки консервите, завързвайки новите спални чували и другата екипировка. Междувременно се смрачи и решиха да прекарат още една нощ в Ейвън.

Докато караше към къщата, където се бяха установили, Стю неочаквано се сепна: „Утре е Коледа!“ Струваше му се невъзможно, че времето тече толкова бързо, но датникът на часовника му не лъжеше. Бяха напуснали Гранд Джънкшън преди повече от три седмици.

Когато спряха пред къщата, Стю се обърна към Том:

— Влизай с Коджак и запали огъня, трябва да свърша една работа.

— Каква, Стю?

— Изненада.

— Изненада! За мен?

— Да.

— Кога? — очите на Том заблестяха.

— След няколко дни.

— Том не може да чака дни, Бога ми, не.

— Ще ти се наложи — каза Стю с усмивка. — Ще се върна след час.

— Ами… добре.

Измина повече от час, докато Стю намери това, което търсеше. Том настояваше да научи каква е изненадата, но младият мъж упорито мълчеше и когато си легнаха, Том бе забравил за нея.

Докато лежаха в тъмното, Стю промълви:

— Обзалагам се, че вече ти се иска да бяхме останали в Гранд Джънкшън, а Том?

— Божке, не — сънливо отвърна слабоумният. — Искам да се върна в къщичката си колкото е възможно по-бързо. Надявам се да не паднем отново в снега. Том Кълън едва не се задуши!

— Е, ще трябва да се движим по-бавно и да сме по-упорити — заяви Стю, без да споменава какво би се случило с тях, ако отново паднат и наблизо няма подслон.

— Кога мислиш, че ще стигнем в Боулдър, Стю?

— Има още време, приятелю. Но се приближаваме. А сега най-добре ще е да поспим, нали?

— Предполагам.

Стю изгаси лампата. Сънува, че Франи и детето й с вълча глава са починали при раждането. Отдалеч чу Джордж Ричардсьн да казва: „Супергрипът е. Вече няма да се раждат бебета поради епидемията. Бременността означава смърт заради супергрипа. Свършено е с човечеството. Всичко свърши.“

А отблизо долетя смразяващият смях на зловещия човек.

* * *

През дните между Коледа и Нова година пътуваха бързо и безпрепятствено. Снегът се бе втвърдил от студа и снегомобилът се плъзгаше с лекота. Носеха слънчеви очила, за да се предпазят от ослепителната белота.

На Бъдни вечер спряха да пренощуват на трийсет и девет километра от Ейвън, недалеч от Силвърторн. На другия ден щяха да преминат прохода Лъвленд; затрупаният тунел Айзенхауер бе останал на запад от тях. Докато чакаха вечерята им да се стопли, Стю откри нещо невероятно. Докато разсеяно копаеше с брадвата си замръзналия сняг, отдолу се показа синя метална повърхност. Тъкмо’се канеше да съобщи на Том какво е открил, сетне реши да си замълчи. Мисълта, че седят върху катастрофирали коли, пълни един Бог знае с колко трупове, беше ужасяваща.

* * *

Когато Том се събуди към седем часа сутринта на двайсет и пети декември, откри, че Стю вече е станал и приготвя закуската, което бе странно; той винаги се будеше преди него. На огъня къкреше тенджера със зеленчукова супа. Коджак я наблюдаваше с неприкрит ентусиазъм.

— Добро утро, Стю — каза Том, дърпайки ципа на якето си и изпълзявайки от спалния чувал.

— Добро утро и честита Коледа.

— Коледа? — Младежът недоумяващо го изгледа — Коледа?

— Да, Коледа. — Стю посочи вляво от него. — Единственото, което успях да направя.

В твърдия сняг бе забита малка елха. Бе украсена със сребристи висулки, които Стю бе открил в склада на супермаркета в Ейвън.

— Елха? — прошепна очарован Том. — И подаръци, нали, Стю?

Под дървото имаше три пакета, всичките опаковани със светлосиня хартия с щамповани сребристи звънчета.

— Разбира се. За теб. Сигурно ти ги е донесъл Дядо Коледа. Младежът го изгледа възмутено.

— Том знае, че няма Дядо Коледа! Божичко, не! От теб са! — Внезапно лицето му помръкна. — А аз не съм ти подготвил нищо! Забравих… не знаех, че е Коледа… колко съм глупав! Глупав! — Вдигна юмрук и се удари по главата. Беше готов да се разплаче.

Стю приклекна до него в снега.

— Том, ти ми даде моя подарък по-рано.

— Не, сър, нищо не съм ти давал. Забравих за Коледа. Том е само един тъпак.

— Нима не си спомняш, че ми направи най-големия подарък — спаси живота ми.

Том вдигна неразбиращ поглед към него.

— Ако не се беше появил, щях да умра при онова свлачище край Грийн Ривър. И ако не беше ти, щях да умра от пневмония или от настинка в онзи хотел в Юта. Не знам как си намерил лекарствата… дали действително Ник ти ги е посочил или е било просто късмет, но факт е, че ме спаси. Не бива да се наричаш тъпак. Ако не беше ти, никога нямаше да доживея до Коледа. Безкрайно съм ти задължен.

— Не, не е същото — промълви Том, но грейна от удоволствие.

— Същото е — сериозно възрази Стю.

— Ами…

— Хайде, разопаковай подаръците си. Виж какво ти е донесъл старецът. Чух шейната му посреднощ. Предполагам, че супергрипът не е стигнал до Северния полюс.

— Чул си го? — Том го наблюдаваше втренчено, за да разбере дали не му се подиграва.

— Чух нещо.

Том взе първия пакет и внимателно го разопакова — електрона игра с батерии, за която биха подлудели всички деца преди епидемията. Очите му блеснаха, когато я видя.

— Включи я.

— Не, искам да видя какво има в другите пакети. Отвори следващия и в него откри блуза с щампован отпред скиор, облегнал се на щеките си.

Под картинката пишеше: „Преминах прохода Лъвленд.“ Стю прочете надписа на Том и каза:

— Още не сме го направили, но предполагам, че ще се справим. Младежът свали якето си и си сложи блузата, сетне отново облече якето.

— Страхотна е! Страхотна е, Стю!

Последният пакет бе по-малък и съдържаше сребърен медальон на фино изработено синджирче. Том го разгледа учудено, медалиончето му напомняше цифрата осем.

— Какво е това, Стю?

— Гръцки символ. Означава безкрайност, Том. Вечността. — Пресегна се и хвана ръката на Том. — Започвам да вярвам, че може би ще стигнем до Боулдър, Томи. Мисля, че от самото начало съм го знаел. Искам да носиш този медальон. И ако някога ти потрябва помощ и се питаш кого да помолиш, погледни го и си спомни за Стюарт Редман.

— Безкрайност — повтори Том, вперил поглед в медалиона. — Вечност. — Окачи го на шията си и промълви: — Ще запомня това. Том трябва да го запомни.

— По дяволите! Замалко да забравя. — Отиде до спалния си чувал и се върна с друг пакет.

— Честита Коледа, Коджак! Позволи ми да го отворя вместо теб.

Разгъна опаковката и извади плик с бисквити за кучета. Хвърли няколко на снега и кучето бързо ги изяде, после се върна при него, размахвайки опашка.

— После ще ти дам още — каза му Стю и прибра пакета. — Дръж се прилично, както би казал старият плешивко… — Гласът му секна, усети, че се просълзява. Сърцето му се сви от мъка. Глен му липсваше, както и Лари и Ралф със смешната му шапка. Липсваха му ужасно всички, които бяха мъртви. Майка Абигейл бе казала, че ще газят в кръв, преди всичко да приключи и бе права. В сърцето си Стю Редман едновременно я благослови и прокле.

— Стю? Добре ли си?

— Да, Томи. — Той стисна младежа в прегръдките си. — Честита Коледа, приятелю!

Том също го прегърна и попита:

— Мога ли да попея песен преди да тръгнем?

— Разбира се.

Стю очакваше да чуе някаква детска коледна песничка, изпята фалшиво, но Том запя църковен химн. Гласът му се понесе през снежните полета.

Стю се присъедини към него: не притежаваше прекрасния теноров глас на Том, но пееше вярно и старият църковен химн зазвуча сред катедралната тишина на Коледната утрин.

— Беше много хубаво — каза Стю и в очите му отново проблеснаха сълзи, но той ги преглътна. Не искаше да разстройва Том. — Трябва да тръгваме.

— Разбира се. — Младежът впери благодарен поглед в него. — Това е най-хубавата Коледа през живота ми, Стю.

— Радвам се, Томи.

Скоро след това отново потеглиха на път, насочвайки се на изток и към върха на планината.

Тази нощ лагеруваха близо до прохода, приблизително на три хиляди и шестстотин метра надморска височина. Тримата се сгушиха в някакъв заслон, докато навън температурата непрекъснато спадаше. Вятърът духаше непрестанно, режещ като наточен кухненски нож и на фона на издигащите се в мрака върхове, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш можеха да бъдат докоснати с ръка. Отнякъде долиташе вълчи вой. Под тях светът приличаше на огромна гробница, разпростряла се от запад на изток.

На следващата сутрин преди зазоряване Коджак ги събуди с лай. Стю изпълзя наполовина от заслона, сграбчил пушката си. Сега за пръв път видя вълците. Бяха обградили заслона в неправилна окръжност. Не виеха, само ги наблюдаваха. В очите им проблясваха тъмнозелени искри, те сякаш се усмихваха жестоко.

Стю изстреля шест куршума и вълците се разпръснаха. Един подскочи във въздуха и се строполи на земята. Коджак се втурна към него, помириса го, сетне вдигна крак и уринира върху него.

— Вълците все още са слуги на Флаг! — каза Том. — И винаги ще бъдат.

Изглеждаше така, сякаш още е сънен. Очите му бяха притворени и замечтани. Стю неочаквано осъзна какво означава това: младежът отново бе изпаднал в транс.

— Том… мъртъв ли е? Знаеш ли?

— Той никога не умира. Той е във вълците, Божичко, да. В гарваните. В гърмящите змии. Нощем е бухал, а денем — скорпион. Той спи надолу с главата като прилепите и е сляп като тях.

— Ще се върне ли? — настоя Стю. Не получи отговор.

— Томи…

— Том спи. Отишъл е да види слона.

— Том, виждаш ли Боулдър?

Навън слънцето изгряваше, и първите му лъчи образуваха бяла ивица на хоризонта, открояваща се на фона на голите планински зъбери.

— Да. Там чакат. Чакат да научат нещо. Чакат пролетта. Всичко в Боулдър е спокойно.

— Виждаш ли Франи? Лицето на Том просветна.

— Франи, да. Станала е дебела. Май ще има бебе. Живее при Луси Суон. Луси също ще има бебе, обаче Франи ще роди първа. Освен… — Лицето му помръкна.

— Освен какво?

— Бебето…

— Какво бебето?

Том се стресна и смаяно се огледа.

— Май че стреляше по вълците, нали, Стю? Заспал ли бях? Младият мъж се опита да се усмихне.

— Да, беше задрямал.

— Сънувах слона. Странно, нали?

— Да. — Искаше му се да го раздруса и да му изкрещи: „Какво ще стане с бебето? Ами с Франи?“

Започваше да подозира, че няма да пристигнат навреме; каквото и да бе видял Том, щеше да се случи преди да се доберат до Боулдър.

* * *

Три дни преди Нова година времето се развали и те спряха в градчето Китридж. Вече бяха близо до Боулдър и непредвиденото забавяне безкрайно ги разочарова. Дори Коджак бе неспокоен.

— Ще тръгнем ли скоро? — с надежда запита Том.

— Не знам — отвърна Стю. — Надявам се. Стига времето да се оправи поне за два дни, може би ще успеем да се приберем. По дяволите! Може би снегът скоро ще спре.

Ала надеждите му не се сбъднаха. Снежната виелица бушува пет дни и на места преспите достигаха до три метра Когато на втори януари разровиха снега и излязоха от заслона, слънцето, подобно на малка медна монета, надничаше иззад облаците и всички ориентири бяха заличени. Вятърът бе превърнал огромните преспи в странни снежни скулптури.

Когато най-после престана да вали, те отново потеглиха но се движеха бавно. Все по-трудно намираха пътя. Снегомобилът постоянно затъваше или се налагаше да разриват снега наоколо. На втория ден от 1991 в далечината отново се чу грохот на падащи лавини.

На четвърти януари достигнаха до мястото, където шосе № 6 се разклоняваше и отиваше към Голдън.

— Добре — каза Стю, когато спряха. — Във всеки случай вече няма опасност да се объркаме. Имахме дяволски късмет, че не пропуснахме разклона.

И наистина, останалата част от пътя се оказа лесна, с изключение преминаването на тунелите. За да намерят входа на даден тунел, понякога им се налагаше да си пробиват път през огромни снежни преспи.

Освен това вътре бе страшно, както биха му казали Лари и Траш. Тъмно беше като в рог, тъй като входът и изходът бяха затрупани със сняг. Стю имаше усещането, че е затворен в тъмен хладилник. Преминаването през тунелите ставаше много бавно и младият мъж се страхуваше, че може да се натъкнат на непреодолимо задръстване. Ако това се случеше, щеше да им се наложи да се върнат обратно на магистралата и щяха да се забавят поне със седмица, А да изоставят снегомобила и да тръгнат пеша не беше изход, а бавно самоубийство.

Боулдър бе толкова близо.

На седми януари; приблизително два часа, след като прокопаха път към поредния тунел, Том се повдигна от седалката и посочи:

— Какво е това там, Стю?

Стю бе прекомерно уморен и раздразнителен. Вече не сънуваше онези кошмари, но колкото и да е невероятно, това го плашеше повече от самите тях.

— Не ставай, докато пътуваме, Том! Колко пъти трябва да ти го повтарям? Ще залитнеш назад и ще си разбиеш главата…

— Така е, но там все пак има нещо. Прилича на мост. Трябваше ли да има река на пътя ни? Стю погледна и спря двигателя на снегомобила.

— Какво има? — разтревожено попита младежът.

— Надлез — промърмори Стю. — Аз… аз просто не мога да повярвам на очите си.

— Надлез? Надлез?

Стю се извърна и го хвана за рамото.

— Това е надлезът на Голдън, Том! Оттам започва шосе № 119! Пътят за Боулдър! До града остават не повече от трийсет километра! Може би дори още по-малко!

Най-после Том проумя. Устата му широко се отвори и забелязвайки изражението му, Стю се засмя и го потупа по гърба.

— Близо сме до дома!

— Да, да, даааа!

Сетне двамата се прегърнаха и заподскачаха. Накрая паднаха, вдигайки облаци сняг около себе си. Коджак ги наблюдаваше любопитно… но след няколко секунди и той се присъедини към веселието, като залая и започна да върти опашка.

* * *

Тази нощ прекараха в Голдън. Рано сутринта на следващия ден излязоха на шосе № 119 по посока на Боулдър. Предишната нощ и двамата почти не мигнаха. Никога през живота си Стю не бе изпитвал такова нетърпение… примесено с безпокойство за Франи и бебето й.

Към обяд моторът на снегомобила започна да се дави. Стю спря и извади от багажника резервната туба с бензин. Оказа се празна.

— О, Боже! — възкликна той, усещайки лекотата й.

— Какво има, Стю?

— Лоша работа! Знаех, че тази проклета туба е празна и забравих да я напълня. Вероятно от вълнение. Е, кажи, не съм ли глупак!

— Свършили сме бензина?

Стю хвърли празната туба.

— Да. Как е възможно да съм такъв идиот!

— Сигурно си мислил за Франи? Сега какво ще правим Стю?

— Ще вървим пеша или поне ще се опитаме. Ще вземем само спалните чували и консервите. Съжалявам, Том. Грешката е моя.

— Няма нищо.

През този ден не стигнаха до Боулдър. Наложи им се да спрат привечер, изтощени от газенето из дълбокия сняг, който изглеждаше толкова пухкав, а затрудняваше безкрайно движението им. Изядоха вечерята си студена, тъй като нямаха сили да накладат огън. Том се мушна в спалния си чувал и моментално заспа, без дори да каже лека нощ. Стю бе уморен и кракът го болеше. „Бъди благодарен, че не го загуби“ — каза си той.

Но следващата нощ със сигурност щяха да бъдат в Боулдър и да спят в леглата си.

Докато пропълзяваше в спалния чувал, му хрумна тревожна мисъл. Ами ако пристигнат в Боулдър и там няма никой? Празни къщи, празни магазини, сгради с покриви, продънени от тежестта на снега, улици, затрупани с преспи. Всички са изчезнали, като хората от сънищата му. Защото на света са останали Стюарт Редман и Том Кълън.

Бе налудничава мисъл, но не можеше да се отърси от нея. Изпълзя от спалния чувал и отново се загледа на север, надявайки се да забележи бледа светлина на хоризонта — сигурен признак, че градът не е напуснат от жителите си. Опита се да си припомни колко души, според Глен, щеше да наброява населението на Свободната зона преди настъпването на зимата. Май че бе споменал цифрата осем хиляди. В такъв случай, дори да имаше електричество, едва ли би забелязал от подобно разстояние отблясък на хоризонта. Може би…

„Може би ще е по-добре да поспиш и да забравиш тези глупости. Утре всичко ще се изясни.“

Легна си и след няколко минути умората си каза думата. Той заспа и сънува, че е в Боулдър и че е лято. Тревата бе пожълтяла и изсъхнала поради липсата на вода. Мъртвешката тишина бе нарушавана единствено от потропването на отворена врата, блъскана от ветреца. Всички бяха напуснали града. Дори Том го нямаше.

„Франи!“ — извика той, но му отговори само вятърът и звукът от блъскащата се врата.

* * *

Към два часа следобед на другия бяха успели да извървят едва няколко километра. Стю започваше да си мисли, че им предстои още един ден път. Той самият забавяше придвижването им. Болката в крака му ставаше все по-силна с всяка измината стъпка. Помисли си, че скоро няма да може изобщо да ходи. Измъчваше го и мисълта, че за добро или за зло, Фран е родила, без да дочака пристигането му.

Час, след като обядваха със студени консерви, потънал в размишления, той връхлетя върху спрелия Том.

— Какво има? — попита го и заразтрива болния си крак.

— Пътят — промълви Том и Стю, куцукайки, застана до него. Замълча удивено и след миг възкликна:

— Боже мой!

Стояха на висок заснежен склон, който се спускаше стръмно надолу към асфалтиран път. Вдясно имаше табела с надпис:

„БОУЛДЪР“

Стю избухна в смях. Седна в снега и продължи гръмогласно да се смее, без да обръща внимание на озадачения поглед на Том. Накрая успя да каже:

— Разчистили са пътищата от снега. Разбираш ли? Пристигнахме, Том! Пристигнахме! Коджак! Ела тук! — Изтърси всички бисквити от плика и кучето ги изяде, докато Стю пушеше, а Том се взираше в асфалтираното шосе, виещо се из заснежените поля като видение на лунатик.

— Отново сме в Боулдър — промърмори младежът. — Прибрахме се у дома.

Стю го потупа по рамото и хвърли цигарата си.

— Да вървим, Томи.

* * *

Към четири отново заваля сняг, а след два часа падна мрак. Стю куцаше силно. Том го попита дали иска да починат, но младият мъж само поклати глава.

В осем вечерта снегът се превърна в плътна пелена.

Няколко пъти се отклониха от шосето и се блъскаха във високите преспи, затрупали банкета. Обувките им се хлъзгаха Том падна на два пъти, след което Стю се строполи върху счупения си крак. Стисна зъби, за да не завие от болка. Том се втурна да му помогне.

— Добре съм — промълви Стю и с мъка успя да се изправи. След двайсет минути в мрака се разнесе младежки глас и те застинаха на мястото си.

— К-кой е там?

Коджак залая и настръхна. Том ахна. Въпреки воя на вятъра, Стю чу звук, от който кръвта му се смрази; беше от зареждане на пушка.

„Часови. Поставили са часови. Много забавно, да изминеш толкова път и накрая да получиш куршум в челото на две крачки от градския супермаркет. Наистина е забавно. Дори Рандъл Флаг би го оценил.“

— Стю Редман! — извика той в мрака. — Аз съм Стю Редман! — Преглътна и попита. — А вие кои сте?

„Това бе глупав въпрос. Сигурно не познаваш човека, който е на пост.“

Но гласът наистина му се стори познат.

— Стю? Стю Редман?

— С мен е Том Кълън… за Бога, не стреляйте!

— Това някаква шега ли е? — Гласът на човека прозвуча нерешително.

— Не се шегувам. Том, кажи нещо.

— Здравейте — послушно изрече Том. Настъпи мълчание. После часовият каза:

— В предишната квартира на Стю имаше картина. Какво бе изобразено на нея?

Стю трескаво се опит да си припомни, но все му се причуваше звука от зареждане на пушка, и това му пречеше да мисли. „Мили Боже, стоя тук посред снежната буря, опитвайки се да си припомня каква картина е висяла на стената в апартамента — на стария апартамент, бе казал гласът. Фран навярно се е преместила при Луси. Луси често се шегуваше по повод на картината, казваше, че Джон Уейн причаква индианците на място, откъдето изобщо не може да ги види…“

— Художникът е Фредерик Ремингтън! — извика той с все сила. — А картината се казваше „Бойната пътека“.

— Стю! — радостно извика човекът, изскочи иззад прикритието си и се втурна към новодошлите. — Не мога да повярвам на очите си…

Когато ги доближи, Стю видя, че това е Били Геринджър.

— Стю! Том! И Коджак е с вас! А къде са Глен Бейтман и Лари? Ами Ралф?

Стю поклати глава.

— Не знам. Слушай, Били, хайде да отидем някъде, където е топло. Премръзнали сме до кости.

— Разбира се, супермаркетът е отсреща. Ще повикам Норм Келог… Гари Дънбартон… Дик Елис… по дяволите, ще събудя целия град! Това е невероятно! Не мога да повярвам!

— Били…

Часовият спря и се обърна, а Стю се приближи към него, накуцвайки.

— Били, Франи трябваше да роди…

Младежът се вкамени, след миг прошепна:

— По дяволите, съвсем забравих.

— Роди ли?

— Джорд Ричардсън ще ти разкаже всичко. Или Дан Летроп. Той е новият лекар, пристигна четири седмици след като заминахте. По-рано е бил специалист по уши, нос и гърло, но се справя чудесно…

Стю разтърси Били, прекъсвайки несвързаните му брътвежи.

— Какво се е случило? — намеси се Том. — Нещо не е наред с Франи ли?

— Кажи ми, Били — замоли се Стю. — Моля те.

— С Франи всичко е наред — отвърна младежът. — Скоро ще се оправи.

— Някой ти го е казал?

— Не, видях я. С Тони Донахю отидохме при нея и й занесохме цветя от оранжерията. Тя е още в болницата, защото раждането е било как го наричаха… римско раждане?

— Цезарово сечение?

— Аха, точно това, защото бебето се раждало седалищно. Отидохме при нея три дни след раждането. Занесохме й рози. Искахме някак си да я разведрим, защото…

— Бебето мъртво ли е? — тихо попита Стю.

— Не — отвърна Били и колебливо добави: — Поне засега. Стю неочаквано изпита чувството, че е някъде далеч и чува смях… и вой на вълци…

— Бебето е болно от грип — довърши Били. — Супергрип. Всички ще умрем — така казват хората. Франи роди на четвърти. Момченце, три кила и двеста и отначало всичко беше наред. Всички в зоната пиха за негово здраве, а после на шести… бебето се разболя. Това е. — Гласът му прегракна. — Хвана тази гадна болест. Много съжалявам, Стю.

Стю го притегли към себе си.

— Отпърво мислехме, че ще оздравее, че може би това е обикновен грип… или бронхит… или възпаление на дихателните пътища… но докторите казаха, че при новородени почти никога няма подобни болести. Имали вроден имунитет. А Джордж и Дан… двамата много добре знаят какво представлява супергрипът…

— Така че едва ли са сгрешили — довърши Стю вместо него.

— Да — промърмори Били. — Правилно ме разбра.

— По дяволите — прошепна младият мъж. Обърна се и закуцука по шосето.

— Стю, къде отиваш?

— В болницата. Да видя жена си.