Стивън Кинг
Сблъсък (45)

42.

Когато на 4 юли Лари Ъндърууд падна от мотоциклета си, в съседния щат Стюарт Редман седеше на голям крайпътен камък и обядваше. Изведнъж чу бръмчене от двигател, което се приближаваше. Довърши бирата си на един дъх и внимателно затвори пакета с бисквити „Риц“. Пушката му беше опряна на камъка до него. Взе я, освободи предпазителя, а после отново я опря на камъка, само че малко по-наблизо. Приближаваха се някакви мотоциклети — ако се съди по звука, не бяха мощни. Двеста и петдесет кубика? При тази тишина, която цари навсякъде, бе невъзможно да се определи колко са далеч. Може би на шестнайсет километра, но само може би. Имаше предостатъчно време да продължи с обеда, ако иска, но той не искаше. Междувременно слънцето напичаше приятно, а мисълта да срещне други хора беше примамлива. Не бе виждал жив човек, откакто напусна къщата на Глен Бейтман в Уудсвил. Отново хвърли поглед към пушката. Смъкна предпазителя, защото можеше да се окаже, че приближаващите се непознати са като Елдър. Подпря я на камъка, тъй като се надяваше да са като Бейтман — само че не толкова черногледи по отношение на бъдещето. „Обществото ще възкръсне — беше казал Бейтман. — Обърни внимание на факта, че не използвах фразата «ще се промени». Човешката раса претърпява съвсем нищожни промени.“

Но самият Бейтман не искаше да се засели „на партера“ на отново възникващото общество. Изглежда, не желаеше нищо повече — поне за момента — от това да се разхожда с Коджак, да рисува картини, да си намира работа в градината си и да размишлява върху социологическите последици от почти пълното унищожение на човечеството.

„Ако се върнеш по нашите места и подновиш поканата си да «съ присъидинъъъ», Стю, вероятно ще се съглася. Общуването е проклятието, което тегне над човешката раса. Исус в трябвало да каже: «Да, истина ви казвам, където двама или трима са събрани, все ще се намери някой да им вади душицата.» Да ти кажа ли какво казва социологията за човешката раса? Ще ти го обясня просто. Покажи ми мъж или жена, които живеят съвсем сами — това са светци. Ако са двама, ще се влюбят един в друг. Ако са трима, ще измислят очарователното понятие, наречено «общество». Станат ли четирима, ще построят пирамида. Ако са петима, ще поставят един извън закона. Нека са шестима и ще преоткрият предразсъдъците. Ако са седем, за седем години ще измислят отново войната. Хората може и да са сътворени по Божия образ и подобие, но човешкото общество е създадено по образ и подобие на Неговата противоположност и винаги ще се опитва да се завърне в рая.“

Беше ли вярно това? Ако беше, Бог да им е на помощ. През последните няколко дни Стю много мислеше за стари приятели и познайници. Паметта му имаше непоправимата склонност да заличава или напълно да изхвърля неприятните черти на тези хора — как Бил Хапскомб си бъркаше в носа, а после размазваше сопола по подметката на обувката си; побоищата на Норм Бруът върху децата му, чудовищният начин, по който Били Въръкър контролираше популацията от котки край къщата си, смазвайки тъничките черепчета на новородените котенца с подметките на рейнджърските си ботуши.

Стараеше се да мисли само за приятни неща. Лов в зори, когато хората са опаковани в пухените си якета, а отгоре са навлекли оранжеви, фосфоресциращи жилетки. Приятели, събрани на покер в дома на Ралф Ходжес и как Уили Крадок вечно се оплаква, че е вътре с четири долара, дори да печели двайсет. Шест-седем души избутват обратно на пътното платно джипа на Тони Лиоминстър, който е попаднал в канавката, тъй като е бил фиркан до козирката. Тони се клатушка наоколо и се кълне в Бог и във всички светии, че е свърнал от пътя, за да не се блъсне в камион, претъпкан с мексикански черноработници. Боже, как се смяха тогава. Безкрайните етнически вицове на Крис Ортега. Спомни си още как посещаваха проститутките в Хънтсвил и как Джо Боб Брентууд пипна срамни въшки и се опитваше да убеди всички, че са от дивана в салона, не от момичетата. Дявол да го вземе, бяха славни времена! Може би не славни според критериите на така наречените изискани хора — нощни клубове, скъпи ресторанти и разни там музеи, но все пак прекрасни. Спомените се редуваха в паметта му, сякаш стар самотник редеше пасианс, изваждайки карта след карта от мазна колода. Копнееше да чуе човешки гласове, да се познае с някого, да може да се обърне към някого и да каже: „Видя ли това?“, когато се случи нещо интересно, като да речем метеоритния дъжд онази вечер. Не беше разговорлив, но не обичаше самотата. Когато мотоциклетите най-сетне се появиха иззад завоя, той се поизправи и видя две хонди, двеста и петдесет кубика, карани от младеж на около осемнайсет години и може би малко по-голяма девойка. Тя беше облечена в яркожълта блуза и светлосини дънки „Ливайс“.

Видяха го, че седи на камъка, и изненадата им за секунда погълна цялото им внимание, при което и двете хонди поднесоха. Устата на момчето увисна. За миг не беше ясно дали ще спрат, или ще продължат да хвърчат на запад. Стю вдигна ръка и дружелюбно извика:

— Здравейте!

Сърцето му биеше лудешки. Искаше му се да спрат. И те спряха.

За момента Стю се сепна от напрегнатите им лица. Особено от изражението на момчето; то изглеждаше така, сякаш току-що са му инжектирали пет литра адреналин. Разбира се, Стю имаше карабина, но не я беше насочил към тях, а и те имаха оръжия: момчето носеше пистолет, а на гърба на девойката беше провесена малка пушка за лов на сърни. Непознатата приличаше на актриса, играеща не много убедително ролята на Пати Хърст.

— Мисля, че човекът не е войнствено настроен, Харолд — каза тя, но момчето на име Харолд продължаваше да стои на мотора и да гледа Стю с изненада, примесена с враждебност.

— Казах, че смятам… — отново поде тя.

— Откъде да знаем? — тросна се Харолд, без да снема поглед от Стю.

— Е, радвам се да се запознаем, ако това променя нещата — рече Стю.

— Ами ако не ви вярвам? — предизвикателно отвърна Харолд и Стю забеляза, че е позеленял от страх. Страхуваше се от него и чувстваше отговорност към момичето.

— В такъв случай не мога да ви помогна.

Сетне се покатери обратно на камъка. Харолд нервно посегна към кобура си.

— Харолд, не пипай оръжието — предупреди го момичето.

После млъкна и сякаш никой от тях не беше в състояние да продължи — множество от три точки, които, свързани, ще образуват странен триъгълник.

* * *

— Оууу! — възкликна Франи, отпускайки се върху мъха под крайпътния бряст. — Никога няма да излекувам мазолите на задните си части, Харолд.

В отговор той изсумтя. Франи се обърна към Стю:

— Случвало ли ви се е да пропътувате двеста и седемдесет километра върху хонда, господин Редман? Никак не ви го препоръчвам.

Стю се усмихна и попита:

— Накъде пътувате?

— А вас какво ви влиза в работата? — попита грубо Харолд на свой ред.

— Що за отношение е това? — намеси се Франи. — Господин Редман е първият човек, когото виждаме, откакто почина Гюс Динсмор! Искам да кажа, ако не търсим други хора, защо изобщо сме тръгнали нанякъде?

— Той е загрижен за теб, това е всичко — меко каза Стю, откъсна стрък трева и го пъхна между зъбите си.

— Точно така — намусено заяви Харолд.

— О, аз пък мислех, че се грижим един за друг — рече Франи, а младежът се изчерви до уши.

„Ако са трима, ще сформират общество“ — помисли Стю. Само че дали тези двамата са подходящи за тази цел? Момичето му харесваше, но момчето очевидно бе само един изплашен фукльо. А един изплашен фукльо може да се окаже много опасен, ако възникнат подходящи условия… или неподходящи.

— Както кажеш — изломоти момчето.

После злобно изгледа Стю, извади кутия „Малборо“ от джоба на якето си и запали цигара. Пушеше като човек, който е прихванал този навик отскоро. Например от завчера.

— Отиваме в Стовингтън, щата Върмонт — обясни Франи. — В епидемиологичния център. Ние… какво има, господин Редман?

Стю бе пребледнял като платно. Стръкчето трева, което дъвчеше, изпадна от устата му.

— Защо точно там?

— Защото съвсем случайно това е център за изследване на заразни заболявания — надуто изтърси Харолд. — Помислих че ако е останал някакъв ред в тази държава, или пък хора необходимата власт, които са оцелели след скорошния погром, има вероятност те да се намират в Стовингтън или в Атланта, където има подобен център.

— Точно така — потвърди Франи.

— Губите си времето — промълви Стю.

Франи го погледна изумена. Харолд изглеждаше вбесен; изпод яката му отново плъзна червенина и той заяви:

— Не смятам, че точно ти си достатъчно компетентен по този въпрос, скъпи приятелю.

— Предполагам, че съм. Оттам идвам.

Сега вече и двамата бяха изумени. Изумени и сащисани.

— Знаехте, че има такъв център? — потресена попита Франи. — И отидохте да проверите?

— Не, не беше точно така. Просто…

— Ти си лъжец! — гласът на Харолд изтъня и стана писклив. Фран забеляза как леден гняв проблесна в очите на Редман, но в следващия миг те отново бяха топли и мили.

— Не. Не съм.

— Аз пък казвам, че си! Твърдя, че не си нищо друго освен…

— Харолд, млъкни, ако обичаш! — Младежът обидено я изгледа.

— Но Франи, как можеш да вярваш…

— Как можеш да бъдеш толкова груб и враждебен? — разгорещено отвърна тя. — Няма ли поне да изслушаш какво ще каже човекът?

— Не му вярвам.

„Сега резултатът е равен“ — каза си Стю.

— Как можеш да не вярваш на човек, когото току-що си срещнал? Наистина, държиш се отвратително!

— Нека ви разкажа как узнах за това място — предпазливо изрече Стю.

После им разказа съкратената версия на историята, която започваше с това как Кемпиън се блъсна в колонките за бензин на Хап. Описа с няколко думи и бягството си от Стовингтън преди седмица. Харолд се взираше тъпо в пръстите си, които машинално скубеха мъха. Но по лицето на Девойката сякаш се разстилаше картата на някаква опустошена страна и на Стю му домъчня за нея. Бе тръгнала на път с това момче — на което, трябва да се отчете, му бе хрумнала добра идея — надявайки се, колкото и да бе невъзможно това, че от стария, даден наготово ред все нещо е останало. Е, сега е разочарована. И то много, ако се съди по изражението й.

— А Атланта? И този център ли е покосен от епидемията?

— Да — отвърна Стю и тя избухна в сълзи.

Искаше му се да я успокои, но на Харолд това едва ли би му харесало. Младежът хвърли разтревожен поглед към Фран, а после изтупа треволяка от ръкавите си. Стю й даде кърпичката си. Тя благодари разсеяно, без да вдига очи. Харолд отново го погледна злобно — като дебел малчуган, който иска целия буркан със сладко само за себе си. „Ах, как ще се изненада, когато открие, че момичетата не са като буркан със сладко“ — помисли Стю.

Когато плачът премина в леко подсмърчане, тя каза:

— Може би с Харолд ви дължим благодарност. Поне ни спестихте едно дълго пътуване, в чийто край ни очаква разочарование.

— Искаш да кажеш, че му вярваш? Разправя ти разни приказки от Хиляда и една нощ, а ти… ти ги приемаш?

— Харолд, защо да лъже? Какво би спечелил?

— Ха, откъде да знам какво си е наумил? — рязко попита той. — Убийство, например. Или изнасилване.

— Не съм привърженик на изнасилването — вметна Стю с мек глас. — Може би знаеш по въпроса повече от мен.

— Престани! Харолд, поне опитай да не бъдеш толкова груб.

— Груб? — извика той. — Опитвам се да се грижа за теб… за нас… а ти ме наричаш грубиян!

— Вижте — Стю запретна ръкава си. В свивката на ръката му имаше няколко белега от инжекции, които вече заздравяваха, и следи от синина. — Инжектираха ме с какво ли не.

— Може да си наркоман — каза Харолд.

Стю безмълвно спусна ръкава си. Естествено всичко е заради Фран. Очевидно Харолд си мислеше, че я притежава. Е, някои момичета можеш да притежаваш, други — не. Това като че ли бе от втория вид. Фран беше висока, хубава и от нея лъхаше свежест. Тъмните й очи и коса я правеха да изглежда крехка и ефирна, дори безпомощна. Човек лесно можеше да пропусне едва загатнатата линия между веждите (линията „аз искам“, както я наричаше майката на Стю), която ясно се очертаваше, когато девойката беше развълнувана, или пък бързоподвижните й ръце, дори момчешкия жест, с който отмяташе косата от челото си

— Та какво ще правим сега? — запита тя, сякаш не беше чула последните думи на Харолд.

— Ще продължим тъй или иначе — каза приятелят й, а когато тя го погледна и споменатата линия се издълба на челото й, побърза да добави: — Все някъде трябва да отидем. Разбира се, той може би казва истината, но бихме могли да проверим още веднъж за по-сигурно. После ще решим каква ще бъде следващата стъпка.

Фран се обърна към Стю, а на лицето й беше изписано онова изражение, което обикновено се появява с фразата „не бих искала да ви обидя, но…“. Стю сви рамене.

— Е? — настояваше Харолд.

— Предполагам, че няма особено значение какво ще правим — отговори Франи. После откъсна едно глухарче и го духна.

— Никого ли не видяхте по пътя насам? — попита Стю.

— Само едно куче, което май беше здраво. Нямаше никакви хора.

— Аз също видях едно куче. — И Стю им разказа за Бейтман и Коджак. Накрая обясни: — Бях тръгнал към океана, но щом казвате, че там няма хора, пътуването ми е безсмислено.

— Съжалявам — каза Харолд, но гласът му звучеше така, все едно изпитва всичко друго, но не и съжаление. Той се изправи. — Готова ли си, Фран?

Тя колебливо погледна Стю, но после също стана.

— Назад към чудесната машина за отслабване. Благодаря ви, че ни разказахте, каквото знаете, господин Редман, въпреки че новините не бяха много въодушевяващи

— Почакайте секунда — каза Стю и също се изправи.

Поколеба се, питайки се дали са подходящите хора. Момичето — да, но момчето навярно беше на седемнайсет, изпълнено с омраза към цялото човечество. Но дали са останали достатъчно живи хора, за да избира? Стю доста се съмняваше.

— Доколкото разбирам, и вие, и аз търсим оцелели хора — рече той. — Бих искал да се присъединя към вас, ако нямате нищо против.

— Не може — веднага отговори Харолд.

Фран премести поглед от него към Стю — беше разтревожена.

— Може би ние…

— Ти не се меси. Казах не.

— Нямам ли право на глас?

— Какво ти става? Не разбираш ли каква е целта му? За Бога, Фран!

— Ако се случи беда, трима ще се справят по-добре от двама — обади се Стю, — във всеки случай по-добре от сам човек.

— Не — повтори Харолд и посегна към пистолета.

— Да — каза Франи. — Ще се радваме да се присъедините към нас, господин Редман.

Харолд се извърна към нея с ядосан и обиден вид. За миг Стю настръхна, мислейки, че онзи ще я удари, но после отново се отпусна.

— Това искаш, нали? Само си чакала да намериш някакъв предлог, за да се отървеш от мен, разбирам. — Младежът беше толкова разярен, че очите му се насълзиха, което го вбеси още повече. — Ако искаш това, добре. Продължавай с него. Аз бях дотук.

Сетне се запъти с тежки стъпки към хондите.

— Чакай малко — извика Стю. — Остани тук, ако обичаш.

— Не му причинявайте нищо лошо — помоли Франи. Подтичвайки, Стю се запъти към Харолд, който вече бе яхнал мотоциклета и се опитваше да го запали. В яда си бе завъртял ръчката за газта докрай и добре, че моторът се задави, рече си Стю; ако наистина беше запалил при толкова много газ, щеше да се изправи на задната си гума като велосипед с едно колело и да метне стария Харолд на най-близкото дърво, стоварвайки се отгоре му.

— Не се приближавай! — изпищя ядосано момчето, а ръката му отново се плъзна към дръжката на пистолета. Стю сложи своята ръка върху тази на Харолд. С другата си ръка го хвана над лакътя. Очите на Харолд се бяха разширили ужасно и Стю си рече, че младежът е само на крачка от това да стане опасен. Не само ревнуваше момичето — интерпретацията на Стю се бе оказала прекалено опростена. Засегнато беше и личното му достойнство, както и новоизкованият му имидж на защитник на Фран. Бог знае що за неудачник е бил преди, с увисналия си корем, заострените си ботуши с токове и надутите си приказки. Но макар да се държеше адски наперено, дълбоко в душата му се таеше убеждението, че все още е неудачник и ще остане такъв завинаги. Беше сигурен, че не съществува понятието „ново начало“. Ако срещнеше Батман или някое дванадесетгодишно хлапе, би реагирал по същия

Независимо от ситуацията, неизменно би се смятал за деветата дупка на кавала. — Харолд — каза Стю почти в ухото му.

— Пусни ме! — Тежкото тяло на младежа сякаш бе олекнало от напрежението. Той вибрираше като жица, по която тече

— Харолд, спиш ли с нея?

Младежът подскочи като ужилен и Стю разбра, че отговорът е отрицателен.

— Не е твоя работа!

— Не е. Само доколкото искаме да извадим нещата наяве. Тя не е моя, Харолд. Тя принадлежи на себе си. Няма да се опитвам да ти я отнема. Съжалявам, че трябва да говоря толкова направо, но е необходимо да се изясним. Сега сме двама на един, а ако ти си тръгнеш, пак ще сме двама на един. Няма да спечелим нищо.

Харолд не отговори, но ръката му престана да трепери.

— Ще ти го обясня съвсем простичко. — Стю продължаваше да шепне на ухото му (което беше запушено с кафява ушна кал) и се стараеше да говори много, много спокойно. — И двамата знаем, че не е необходимо да се изнасилват жени. Не и ако човек знае как да използва ръката си.

— Но това е… — Харолд облиза устни и се озърна към пътя — скръстила ръце на гърдите си, Франи стоеше неподвижно и ги следеше тревожно с поглед. — Това е безкрайно противно.

— Е, може да е, а може и да не е, но когато един мъж се върти около жена, която не го иска в леглото си, мъжът може да избира. Аз винаги избирам ръката. Предполагам, че и ти си постъпил по същия начин, понеже тя все още е с теб по своя собствена воля. Искам разговорът ни да си остане между двама ни. Не съм тук, за да ти я измъкна под носа като някой нахал на селска вечеринка.

Харолд пусна пистолета и погледна Стю.

— Наистина ли? Аз… обещаваш, че няма да ме издадеш, нали?

Стю кимна.

— Обичам я — дрезгаво заяви Харолд. — Тя не ме обича, зная, но искам да бъда откровен, както се договорихме.

— Така е най-добре. Не желая да се намесвам в отношенията ви. Просто искам да дойда с вас.

Харолд не можа да устои и отново попита:

— Обещаваш ли?

— Да, обещавам.

— Добре тогава.

Той бавно слезе от хондата. Двамата се върнаха при Фран

— Може да дойде с нас — обяви Харолд. — А аз… — Той погледна към Стю и макар че му бе трудно, се опита да каже с достойнство: — Извинявам се, че се държах като задник.

— Урааа! — извика Франи и заръкопляска. — А сега, след като се разбрахте, накъде ще поемем?

В крайна сметка продължиха в посоката, в която се движеха Фран и Харолд — на запад. Според Стю Глен Бейтман би се радвал да ги подслони тази вечер, ако успеят да стигнат до Уудсвил преди тъмно, а на сутринта може и да се съгласи да продължи с тях (при тези думи Харолд отново се намуси). Стю караше мотора на Франи, а тя се возеше зад Харолд. При Туин Маунтън спряха за обяд, захващайки се с бавната и трудна работа да се опознаят. Техният акцент му звучеше странно — произнасяха „а“ с по-отворена уста, а понякога изпускаха „р“-тата или ги изговаряха по особен начин. Предполагаше, че на тях неговият говор също им звучи смешно, може би още по-смешно.

Обядваха в една изоставена от собствениците закусвалня и Стю установи, че лицето на Фран привлича погледа му все по-често и по-често — наблюдаваше игривите й очи; очертанията на малката, но решителна брадичка; начина, по който бърчеше чело и върху него се появяваше онази линия, която издаваше мислите й. Харесваха му цялата й външност и начинът, по който тя говореше. Дори му харесваше как косата й е опъната назад и открива слепоочията й. Полека-лека започваше да осъзнава, че въпреки даденото обещание на Харолд започва да я желае.