Стивън Кинг
Сблъсък (56)

53.

Извадки от стенограмата на събранието на временния комитет, състояло се на 17 август 1990:

Събранието бе проведено в дома на Лари Ъндърууд на Южна Четирийсет и втора улица в квартала „Тейбъл Меса“. Присъстваха всички членове на комитета…

Първо бе разгледан въпросът за избирането на постоянен комитет в Боулдър. Бе дадена думата на Фран Голдсмит.

Фран: Със Стю стигнахме до заключението, че най-сигурният начин да ни изберат, е да бъдем подкрепени от майка Абигейл. Това ще ни спести главоболията, ако познати и приятели предложат още двайсет човека. Но трябва да го направим. Нямам намерение да действаме недемократично, просто искам да наблегна, че всеки от нас трябва да е сигурен, че ще бъде предложен и подкрепен. Естествено, ние самите не можем да се предлагаме един друг — твърде много ще напомня за Мафията. И ако не можете да намерите някой да ви предложи и друг да ви подкрепи, може би най-добре ще е да се „отпишете“.

Сю: Уоу. Това е подло, Фран!

Фран: Да. Малко.

Глен: Отново се връщаме на проблема с етиката и макар да съм убеден, че темата вълнува всички нас, иска ми се да я изоставим през следващите няколко месеца. Просто трябва да приемем, че служим на интересите на хората от Свободната зона и да оставим нещата каквито са.

Ралф: Май си ядосан, Глен.

Глен: Така е, признавам. Фактът, че прекарваме толкова време в разискване на този въпрос, наистина ме изнервя.

Сю: Пътят към ада е постлан с…

Глен: Добри намерения, да. И след като всички изглежда толкова се притесняват за нашите намерения, ние сигурно ще поемем пътя към рая.

После Глен каза, че възнамерява да постави въпроса за разузнавачите или както там ги наричат, но предлага комитетът да обсъди този въпрос на деветнайсети. Стю го запита защо да не го направят сега.

Глен: Защото тогава може да не сме в същия състав. Възможно е някой да не бъде преизбран. Разбира се, това е малко вероятно, но кой знае какво може да се случи. Трябва да бъдем изключително предпазливи.

Настъпи тишина, след което всички единодушно гласуваха да се съберат на деветнайсети — в качеството си на постоянен комитет — и да обсъдят въпроса с разузнавачите… или шпионите.

Бе дадена думата на Стю по третия въпрос, касаещ майка Абигейл.

Стю: Както всички знаете, тя ни напусна по свои съображения. В бележката си пише, че заминава за известно време, което е доста, мъгляво и че ще се върне, ако „Бог пожелае“. Това не е никак обнадеждаващо. Търсим я безрезултатно вече три дни. Нямаме намерение да я върнем насила, но съвсем друго е, ако лежи някъде със счупен крак или в безсъзнание. От една страна, нямаме достатъчно хора, за да претърсим околността. Но поради същата причина се забавя и работата в електроцентралата. Липсва ни добра организация. Ето защо моля за разрешението ви да включим в дневния ред на утрешното събрание въпроса за екипите, които ще търсят майка Абигейл, ще ремонтират електростанцията и ще се занимават с погребенията. И бих искал да предложа за отговорник по издирването Харолд Лодър, защото идеята бе негова.

Глен каза, че по негово мнение едва ли ще излезе нещо от по-нататъшното издирване на майка Абигейл, която все пак е на цели сто и осем години. Комитетът се съгласи с мнението му, после гласува за предложението на Стю. За да е точен протоколът, съм длъжна да добавя, че имаше известни възражения по кандидатурата на Харолд Лодър… но както изтъкна Стю, идеята бе негова и да не го изберат за отговорник на групата по издирване бе все едно да му ударят плесница.

Ник: Оттеглям възражението си, но не се отказвам от съмненията си. Просто не го харесвам.

Ралф Брентнър попита дали Стю или Глен ще внесат писмено предложение за групата по издирването, така, че да бъде прибавено към другите материали, които ще отпечати тази вечер. Стю с удоволствие се съгласи. Лари Ъндърууд предложи съвещанието да бъде закрито, Ралф го подкрепи. Всички гласувахме единодушно.

Франсис Голдсмит, секретарка

* * *

На следващата вечер на събранието присъстваха почти всички хора от Зоната и за пръв път Лари Ъндърууд, който бе пристигнал тук само преди седмица, доби представа колко многобройно е местното население. Едно е да срещаш хората по улиците , обикновено сами или по двама, а съвсем друга е да ги видиш всичките струпани на едно място — в залата „Чатакуа“. Тя беше претъпкана, част от хората стояха прави между редовете, други отзад в дъното. Изглеждаха някак потиснати и си шепнеха, вместо да говорят високо. За пръв път, откакто Лари пристигна в Боулдър, цял ден валя дъжд. Капките като че увисваха във въздуха, без да те намокрят; дори шумът, вдиган от шестстотин души, не можеше да заглуши потропването на дъжда върху покрива. В залата се разнасяше шумолене на хартия. Хората четяха дневния ред на събранието, напечатан на листове, натрупани върху две масички до самия вход.

Дневният ред гласеше:

Свободна зона — Боулдър

Дневен ред на общото събрание

18 август 1990

1. Прочитане и ратифициране на Конституцията на Съединените американски щати.

2. Прочитане и ратифициране на правата на човека.

3. Избиране на постоянен седемчленен комитет за управлението на Свободната зона в Боулдър.

4. Да се даде правото на вето на Абигейл Фримантьл по всякакви въпроси, повдигнати от представителите на Свободната зона.

5. Създаване на погребален комитет от минимум двайсет души с цел погребването на жертвите от епидемията.

6. Създаване на комитет за ремонт на електроцентралата, състоящ се от минимум шейсет души, задачата на които ще бъде да подновят подаването на електричество преди настъпването на есента и зимата.

7. Създаването на комитет по издирване, състоящ се минимум от петнайсет човека, чиято цел ще бъде откриването на Абигейл Фримантъл.

Лари се улови, че нервните му пръсти правят книжно самолетче от листовката с дневния ред, който знаеше наизуст. Да си член на временния комитет беше забавно, все едно участниците в него бяха деца, които си играят в нечия дневна, пиейки кола, черпейки се с кейк, приготвен от Фран и обсъждайки различни въпроси. Дори онази част за изпращането на шпиони от другата страна на планината, право в лагера на загадъчния човек, му се струваше като игра, отчасти защото не можеше да си представи, че той самият би го сторил. Би трябвало да си си загубил ума, за да рискуваш доброволно живота си. Но на закритите им съвещания в домашна обстановка всичко му се струваше нормално. И ако Съдията, Дейна Юргенс или Том бъдеха заловени, на тези закрити заседания това не му се струваше по-важно, отколкото да загубиш топ или царица, докато играеш шах.

Но сега, седнал в залата с Луси от едната страна и Лио от другата (не бе виждал Надин цял ден, а Лио, изглежда, не знаеше къде е тя; „навън“ бе неговият безразличен отговор) и истината достигна до съзнанието му, изпита чувството като че някой е задействал стенобитна машина. Това не беше игра. Тук имаше петстотин и осемдесет души и повечето от тях нямаха представа, че Лари Ъндърууд не е светец и че първият човек, за когото се бе погрижил след епидемията, бе починал от свръхдоза наркотици.

Дланите му бяха влажни и студени. Пръстите му се опитваха да направят самолетче от листа с дневния ред и той се помъчи да ги спре. Луси хвана едната му ръка, стисна я и му се усмихна. Той успя да й отвърне единствено с нещо подобно на усмивка, а в съзнанието му прозвуча гласът на майка му: „Сякаш когато те е създавал в моето тяло, Господ е пропуснал нещо.“

При тази мисъл го обзе паника. Имаше ли начин да се измъкне от тази каша? Дали нещата не бяха отишли твърде далеч? Не искаше този воденичен камък. Вече бе внесъл предложение на закритото заседание да изпратят съдията Фарис на смърт. Ами ако отхвърлят предложението му и някой друг бъде предложен на неговото място? Дали ще има повторно гласуване за съдията? Сигурно. А после ще гласуват за някой друг. „Когато Лори Констабъл ме предложи, просто ще стана и ще кажа, че отказвам. Така де, никой не може да ме принуди, нали? Не и ако откажа. И на кого, по дяволите, му е нужен целия този шум?“

Някога Уейн Стъки му бе казал: „Има в теб нещичко, дето е като да захапеш станиол.“

Луси тихо му прошепна:

— Всичко ще бъде наред.

Той подскочи.

— Какво?

— Казах че всичко ще бъде наред. Нали така, Лио?

— О, да — отвърна момчето, поклащайки глава. Очите му не се откъсваха от залата, сякаш още не бяха способни да привикнат към големината й. — Разбира се.

„Нищо не разбираш, тъпачко — помисли си Лари. — Държиш ръката ми и не разбираш, че можех да взема друго решение и в края на краищата да убия и двама ви. Май съм на път да убия съдията, а той подкрепя преизбирането ми. В каква идиотска ситуация попаднах!“ От гърлото му се изтръгна глух стон.

— Каза ли нещо? — попита Луси.

— Не.

Стю прекоси сцената и застана на подиума; червеният му пуловер и сините джинси изглеждаха необикновено ярки под светлината на лампите, включени към генератор „Хонда“ от Брад Кичнър и неговият екип от електростанцията. Откъм средата на залата се разнесоха аплодисменти, а вроденият цинизъм на Лари го накара да предположи, че това е организирано от Глен Бейтман. Всъщност нямаше никакво значение. Първите единични ръкопляскания се превърнаха в гръмки аплодисменти. Стю спря на сцената и на лицето му се изписа комично удивление. Към овациите се прибавиха одобрителни подвиквания и пронизителни подсвирквания.

После всички в залата се изправиха на крака и се раздадоха викове: „Браво! Браво!“ Стю вдигна ръце, но овациите не само не престанаха, ами станаха още по-бурни. Лари хвърли кос поглед към Луси и видя, че тя енергично пляска с ръце, очите й бяха приковани в Стю, на устните й блуждаеше радостна усмивка, а по лицето й се стичаха сълзи. От другата му страна Лио също ръкопляскаше с такава сила, че Лари си помисли: „Ако продължава така, дланите му ще се откъснат.“ Поради изблика на силни чувства момчето отново бе загубило дар слово, както понякога човек внезапно забравя езика, който не му е майчин. В момента Лио можеше само да дюдюка силно и ентусиазирано.

Бред и Ралф бяха успели да включат към генератора и високоговорители. Стю заговори пред микрофона, но гласът му се загуби сред бурните аплодисменти.

— Дами и господа, моля седнете…

Но хората не бяха готови да седнат. Овациите продължаваха. Лари сведе поглед, усетил болка в ръцете си и едва в този миг осъзна, че ръкопляска не по-малко ентусиазирано от останалите.

— Дами и господа…

Високо над хората, двойка лястовици, свили гнездо в опустялата след епидемията зала, летяха като полудели, отчаяно опитвайки се да избягат от шумната тълпа.

„Ръкопляскаме на себе си — помисли си Лари. — Щастливи сме от факта, че сме тук и сме живи и сме заедно. Може би приветстваме новосъздаденото общество? Здравей Боулдър. Най-после сме тук. Прекрасно е да си жив.“

— Дами и господа, моля седнете. Ще ви бъда много благодарен.

Аплодисментите постепенно започнаха стихват. Сега се чуваше как някои от жените — и някои мъже също — подсмърчат. Разговорите секнаха. Из залата се разнесе шумолене — хората сядаха по местата си.

— Радвам се, че всички сте тук — започна Стю. — Радвам се, че и аз самият съм тук. — От микрофона се разнесе вой и младият мъж промърмори: — Проклето нещо! — Шепотът му се чу ясно в залата. Избухна смях и Стю се изчерви. — Май отново ще трябва да свикваме с тия неща — заяви той и думите му предизвикаха нов взрив от смях.

Когато в залата отново се възцари тишина, Стю продължи:

— За онези, които не ме познават, аз съм Стюард Редман от Арнет, Тексас, макар това градче да е доста далеч оттук. — Спря за миг, изкашля се, микрофонът отново започна да вие и младият мъж отскочи назад. — Аз също съм притеснен, така че ви моля да ме извините…

— Дадено, Стю! — викна темпераментно Хари Дънбартьн и в залата се разнесе одобрителен смях. „Все едно, че са хлапета край лагерен огън — помисли си Лари. — Току виж запели химни. Обзалагам се, че ако майка Абигейл беше тук, вече да са го направили.“

— Последният път, когато ме гледаха толкова много хора, бе когато участвах във финалния футболен мач между двете гимназии, но тогава публиката можеше да се наслаждава на още двайсет и едно момчета, да не говорим за мажоретките с мини полички.

Избухна дружен смях. Луси дръпна Лари и му прошепна:

— Напразно се притесняваше? Толкова е непринуден.

Лари кимна.

— Но ако сте търпеливи с мен, ще се справя някакси — говореше Стю.

Нови аплодисменти. „Тези хора биха посрещнали с ръкопляскания оставката на Никсън и биха го помолили за бис“ — помисли си Лари.

— Първо, искам да ви обясня как бе създаден временният организационен комитет и защо сега изнасям тази реч. Този комитет се състои от седем души и причината за днешното събрание е необходимостта от организиране и съгласуване на дейностите. Предстои ни много работа, но първо бих искал да ви представя членовете на нашия комитет и се надявам, че сте запазили част от аплодисментите си за тях. Първо, госпожица Франсис Голдсмит. Стани, Франи, нека видят как изглеждаш в рокля.

Франи се изправи. Носеше красива зелена рокля и семпло колие от перли, което вероятно едно време би струвало минимум две хиляди долара. Хората заръкопляскаха, разнесоха се шеговити подсвирквания.

Фран седна, изчервявайки се смутено и преди аплодисментите да стихнат, Стю продължи:

— Господин Глен Бейтман от Уудсвил, Ню Хемпшир. Глен стана и също беше посрещнат с овации.

Лари бе представен предпоследен. Изправи се, съгледа топлата усмивка на Луси, сетне сякаш бе обгърнат от аплодисментите. Помисли си: „Едно време, в един друг свят, по време на концертите му, публиката ръкопляскаше така възторжено на хита на вечерта, глуповата песничка, наречена «Скъпа, де го твоят мъж?»“ Сега се чувстваше много по-достоен за аплодисментите. Остана прав само за секунда, но му се стори, че е изминало много време. Знаеше, че няма да откаже, ако го предложат за член на новия комитет.

Стю представи Ник последен и хората ръкопляскаха най-продължително и възторжено при вида на глухонемия младеж.

Когато най-сетне се успокоиха, Стю продължи:

— Това го няма в дневния ред, но предлагам да започнем, като изпеем химна. Надявам се, че всички помните мелодията и думите.

Хората в залата отново се изправиха на крака. Настъпи тишина, като всеки очакваше съседът му да запее. Сетне сред притихналата зала се разнесе мелодичен женски глас. Пееше Фран, но за миг на Лари му се стори, че чува своя собствен глас, че се намира не в Боулдър, а във Върмонт. Денят бе Четвърти юли, републиката бе на двеста и четиринайсет години, а Рита бе мъртва в палатката зад него, устата й бе пьлна със зелена слуз, а във вдървената й ръка имаше шишенце с таблетки.

Той настръхна и внезапно усети, че някой ги наблюдава, някой, който (както пееха едно време „Ху“) ги виждаше от хиляди километри. И този някой бе ужасяващо, извънземно същество. За миг изпита силно желание да побегне, просто да бяга и да не спира. Това тук не беше шега работа, имаше реална опасност да го сполети смърт, дори нещо по-лошо.

Към Франи се присъединиха и други гласове. Луси също пееше, стискаше ръката му, отново плачеше, другите също плачеха, плачеха за всичко, което бяха загубили, за непостижимата американска мечта, подобна на огромна, бляскава кола, полетяла в пропастта. Неочаквано споменът за мъртвата Рита бе заменен от друг спомен — с майка му се намираха на стадиона на „Янките“. Бе 29 септември и „Янките“ изоставаха малко от „Ред Сокс“ и все още имаха шансове. На стадиона присъстваха петдесет и пет хиляди зрители, всичките бяха на крака, играчите на терена бяха свалили шапките си, химнът звучеше от високоговорителите, а прожекторите осветяваха стадиона. Отвън се дочуваше тътенът на Ню Йорк, градът на нощта и светлината.

Лари също запя. Когато свършиха химна и отново се разнесоха аплодисменти, той също плачеше. Рита бе мъртва. Алис Ъндърууд също. Ню Йорк и Америка ги нямаше. Дори да победяха Рандъл Флаг, светът, изграден по-късно, никога нямаше да е същият — на тъмни улици и бляскави мечти.

Потейки се обилно под ярката светлина на лампите, Стю изброи първите точки от дневния ред. Все още бе дълбоко развълнуван от изпяването на химна. Всъщност повечето присъстващи бяха с насълзени очи.

Хората не пожелаха документите, подлежащи на ратифициране, да бъдат прочетени — което бе тяхно право при парламентарния процес — и Стю бе много благодарен. Не го биваше по четенето на глас. Глен Бейтман стана и предложи текстовете на двата документа да се превърнат в закони за Свободната зона.

Някой от задните редици извика:

— Поддържам предложението!

— Тези, които са съгласни с предложението да кажат „да“ — обяви Стю.

— ДА! — извикаха дружно всички. Коджак, който спеше до седалката на Глен, отвори очи, премигна и положи муцуна на предните си лапи. Миг по-късно отново повдигна глава, тъй като присъстващите бурно ръкопляскаха сами на себе си. „Харесва им да гласуват — помисли си Стю. — Така имат усещането, че отново владеят положението. Господ ми е свидетел, че имат нужда от това чувство. Всички се нуждаем от него.“

Внезапно се почувства напрегнат, питаше се какви ли неприятни изненади му предстоят.

— Третата точка от дневния ред гласи… — започна той и отново се изкашля. Микрофонът запищя, а по челото на младия мъж изби пот. Фран спокойно го наблюдаваше и му кимна да продължи.

— … Избиране на комитет от седем души за управляването на Свободната зона в Боулдър. Това означава…

— Господин председател? Господин председател!

Стю вдигна поглед от бележките си и сърцето му се сви от страх, придружен от лоши предчувствия. Гласът бе на Харолд Лодър. Младежът, издокаран с костюм и вратовръзка, с гладко сресана коса, стоеше по средата на централната пътека. Веднъж Глен бе казал, че е възможно опозицията да се обедини около Харолд. Но толкова скоро? Стю не можеше да повярва, че се е случило. За миг му хрумна да се престори, че не забелязва Харолд, но Ник и Глен го бяха предупредили в никакъв случай да не допуска хората да се усъмнят, че всичко е предварително уговорено. Дали не сгреши, когато си помисли, че Харолд се е променил? Е, сега имаше възможност да провери.

— Давам думата на Харолд Лодър.

Седящите в залата се извърнаха, за да огледат по-добре младежа.

— Предлагам членовете на временния организационен комитет да бъдат избрани в постоянния комитет in toto.

Харолд се върна на мястото си.

Настъпи тишина. В главата на Стю се мерна нелепата мисъл: „Тото? Тото? Не беше ли това името на кучето във «Вълшебникът от Оз»?“

След миг отново се разнесоха аплодисменти и викове:

— Подкрепяме предложението!

Стю удари поне шест пъти с чукчето по катедрата, за да въдвори ред.

„Майсторски ход — помисли си той. — Хората ще изберат нас, но ще запомнят Харолд. За разлика от нас, той отлично е разбрал какво става в душите и в умовете им. Проявил е гениалност.“ Тогава защо изпитва такава тревога? Да не би да ревнува? Добрите му намерения спрямо Харолд като че се бяха изпарили.

— Постъпи предложение — изрече той, без да обръща внимание на смущенията и на воя на микрофона — всички членове на временния организационен комитет да бъдат преизбрани в постоянния комитет на Свободната зона в Боулдър. Преди да пристъпим към обсъждането на предложението или към гласуване, длъжен съм да попитам дали някой от членовете на комитета има възражения или иска да се оттегли.

Мълчание.

— Много добре — продължи Стю. — Да пристъпим към обсъждането.

— Смятам, че не е необходимо — обади се Дик Елис. — Идеята е чудесна. Предлагам да гласуваме!

Думите му бяха посрещнати с аплодисменти и това бе достатъчно за Стю. Чарли Импенинг махаше с ръка да му дадат думата, но младият мъж се престори, че не го забелязва („Добър пример за селективно възприятие“ — би казал Глен по този повод) и продължи:

— Нека тези, които поддържат предложението на Харолд Лодър, да кажат „ДА“.

— Да! — извикаха всички и лястовичките отново полетяха във всички посоки.

— Кой е против?

Никой не беше против, дори Чарли Импенинг — поне не гласно. Стю премина към следващата точка от дневния ред, чувствайки се леко замаян, сякаш някой — по-точно Харолд Лодър — се бе промъкнал зад гърба му и го бе ударил по главата с ковашки чук.

* * *

— Хайде да слезем и да се пораздвижим, искаш ли? — някак уморено предложи Франи.

— Разбира се. — Стю слезе от велосипеда и тръгна редом с нея. — Добре ли си, Фран? Бебето ли те тормози?

— Не, просто съм уморена, един и петнайсет през нощта е, ако случайно не си забелязал.

— Да, късно е — съгласи се Стю и двамата продължиха мълчаливо пътя си. Събранието бе свършило преди час, повечето спорове бяха във връзка с издирването на майка Абигейл. Другите въпроси бяха решени сравнително бързо. Съдията Фарис съобщи откритието си, свързано с факта, защо в Боулдър има сравнително малко трупове. Според последните четири броя на местния ежедневник „Камера“, в града се носели слухове, че супергрипът е причинен от вирус, изпуснат от лабораторията за извършване на тестове на въздуха. Неколцината останали на крак лаборанти протестирали, че това е абсолютна безсмислица и че всеки, който се съмнява, може да се разходи из научния център, където ще открие единствено уреди, измерващи замърсяването на въздуха и посоката на вятъра. Въпреки това слуховете продължили, вероятно подхранвани от истерията в онези ужасни дни в края на юни. Центърът за изследване на въздуха бил или бомбардиран или опожарен, а повечето жители на Боулдър побързали да напуснат града.

И двата комитета — този по енергетика и погребалният бяха одобрени с известни забележки от страна на Харолд Лодър.

Комитетът по издирването също бе гласуван без възражения, но споровете, свързани с изчезването на майка Абигейл, продължиха повече от очакваното. Преди събранието Глен бе посъветвал Стю да не ограничава дискусиите по този въпрос, освен ако не е абсолютно наложително; това тревожеше всички, особено фикс-идеята на „духовната им водачка“, че е прегрешила. По-добре бе да остави хората да излеят душите си.

От другата страна на бележката старицата бе написала с разкривен почерк: „Притча: 11: 1–3, и Притча 21: 28–31.“ Съдията Фарис ги бе издирил в Библията с прилежанието на адвокат, подготвящ защитната си реч и в началото на дискусията прочете откъсите с треперливия си, странно пророчески глас. Глава единайсета от Притчите гласеше: „Неверните везни са гнусота пред Господа, а право теглене е Нему угодно. Дойде ли гордост, ще дойде и посрама, но мъдростта е със смирените. Непорочността на простодушните ще ги ръководи а лукавството на коварните ще ги погуби.“ Цитатът от двайсет и първа глава беше в същия дух: „Лъжесвидетелят ще загине, а човек, който говори, каквото знае, ще говори винаги. Нечестивият човек има дръзко лице, а праведният държи право пътя си. Няма мъдрост, няма разум, няма кроеж — насрещу Господа. Конят стъкмяват за деня на битката, но победата е от Господа.“

Обсъжданията, последвали речта на съдията по повод откъсите от двете библейски притчи, бяха разгорещени.

Един човек заяви зловещо, че ако се съберат номерата на притчите, се получава числото трийсет и едно. колкото са главите от Книга на откровенията. Съдията отново стана и обясни, че главите в Книга на откровенията са двайсет и две, поне в неговата Библия, освен това двайсет и едно и единайсет правят трийсет и две, не трийсет и едно. Новоизпеченият номеролог промърмори нещо, но все пак седна на мястото си.

Друг заяви, че видял светлини в небето в нощта преди изчезването на майка Абигейл и че пророк Исак потвърдил съществуването на летящите чинии… така че не е зле да обсъдят по-подробно тези явления. Този път съдията стана, за да изтъкне, че човекът бърка пророк Исак с Изекил, че не става дума за летящи чинии, а за „колело в колелото“, я че според неговото скромно мнение единствените истински летящи чинии са тези при семейните скандали.

Хората дълго говориха за странните сънища, които вече не ги навестяваха и които сега изглеждаха още по-нереални. Мнозина се изказаха по повод самообвиненията на майка Абигейл. Говориха за учтивостта й и способността й само с една дума да накара човек да се отпусне. Ралф Брентнър, който се бе притеснил от многобройната тълпа и си бе глътнал езика — но беше твърдо решен да се изкаже — стана и говори почти пет минути, добавяйки накрая, че по доброта старицата може да се сравни единствено с покойната му майка. Когато най-сетне седна на мястото си, бе готов да се разплаче.

Общо взето, дискусията напомни на Стю бдение при мъртвец. Явно повечето хора вече бяха склони да отпишат майка Абигейл. Той си каза: „Ако се върне точно в този момент, Аби Фримантъл ще бъде приета с отворени обятия и мнението й ще се зачита… но положително ще открие, че положението й неусетно се е променило.“ Ако се дойдеше до открит спор между комитета и майка Абигейл, вече не бе абсолютно сигурно, че тя ще победи. Беше си отишла, а общността продължаваше да съществува. Хората нямаше да забравят този факт, както вече бяха на път да забравят сънищата, които известно време направляваха живота им.

След събранието, повече от две дузини хора насядаха на поляната зад сградата; дъждът бе спрял, облаците се бяха разкъсали, а вечерта бе приятно хладна. Стю и Франи седяха заедно с Лари, Луси, Лио и Харолд.

— Направо ни шашна тази вечер! — обърна се Лари към Харолд, сетне побутна с лакът Франи. — Казах ти, че е невероятен, нали?

Харолд леко се усмихна и скромно сви рамене.

— Просто подхвърлих няколко идеи. Всичко, което става тук, се дължи на вас. Смятам, че точно вие трябва да доведете нещата докрай.

Сега, петнайсет минути след като двамата бяха си тръгнали от импровизираното събиране и все още на десетина минути път от дома им, Стю отново попита:

— Добре ли си?

— Да. Краката ме болят, това е всичко.

— Не бива да се преуморяваш, Франсис.

— Не ме наричай Франсис, знаеш, че мразя това име.

— Извинявай, няма да се повтори, Франсис.

— Всички мъже са мръсници и ти не правиш изключение.

— Ще се опитам да се поправя, Франсис, повярвай ми. — Тя му се изплези, но Стю почувства, че любимата му действително няма настроение и се отказа да я дразни. Беше бледа и някак апатична, коренно различна от онази Франи, която бе пяла химна с цялото си сърце преди няколко часа.

— Безпокои ли те нещо, скъпа?

Тя поклати глава, но на Стю му се стори, че в очите й проблясват сълзи.

— Какво се е случило? Кажи ми.

— Няма нищо. Именно това ме притеснява. Внезапно осъзнах, че сме останали по-малко от шестстотин души, които да пеят химна. Няма ги количките с хот дог. Нито виенското колело на Кони Айлънд. Никой не изпива по чашка в „Спейс Нидъл“ в Сиатъл. Най-после е открит начин за прекратяване на търговията с наркотици в големите градове. В нашата страна се случваха ужасни неща, но смятам, че бяхме незаслужено наказани. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да.

— В дневника си записвам факти, които трябва да се помнят. Искам детето ми да знае… о, всичко онова, което никога вече няма… Знаеш ли, става ми тъжно, като се замисля за това. Може би трябваше да напиша „свят, който безвъзвратно е изчезнал“.

Разрида се, спря и притисна длан към устните си, опитвайки да се овладее.

— Навярно всички са се почувствали като тебе — промълви Стю и я прегърна. — Бъди сигурна, че мнозина ще си поплачат тази нощ, преди да заспят.

— Не съм предполагала, че мога да скърбя за миналото — прошепна тя и се разрида още по-силно — Тези… тези незначителни подробности продължават да ми се натрапват. Търговците на коли. Франк Синатра. Орчард Бийч през юли, претъпкан с хора, повечето от Квебек. Онзи глупак от МТV. — Ранди, май така се казваше. Светът, който… о, Боже, все едно, че рецитирам поема на Род Макюън!

Стю я прегърна и се опита да я утеши, спомняйки си как едно време леля му Бети бе изпаднала в подобна криза заради някакъв хляб, който не беше бухнал — беше бременна в седмия месец с братовчед му Лади — и той помнеше как лелята бършеше очите си с кърпата за съдове и му казваше да не се тревожи, тъй като всяка бременна жена изпада в нервни кризи.

След известно време Франи промълви:

— Вече се чувствам по-добре. Да вървим.

— Обичам те! — възкликна Стю.

Продължиха пътя си и след няколко минути младата жена попита:

— Какво си спомняш от миналото? Какво се е запечатало най-силно в паметта ти?

— Знаеш ли… — започна той, после млъкна и се засмя.

— Не, не знам, Стюарт.

— Много е глупаво. — Кажи ми го.

— Не съм сигурен, че трябва. Страхувам се, че ще ме помислиш за луд.

— Кажи ми! — Бе виждала Стю в различни настроения, но никога толкова смутен и нерешителен.

— Не съм го споделял с никого — отвърна той, — но през последните няколко седмици мисля все за онова, което ми се случи през 1982. Тогава работех в бензиностанцията на Бил Хапскомб. Бяха ме уволнили от завода за калкулатори и Бил ме назначи на половин работен ден, от единайсет вечерта, докато затворят, което означаваше към три сутринта. Нямаше много работа, след като хората от хартиената фабрика зареждаха колите си на връщане от последната смяна… повечето от нощите не се вясваше нито една кола между полунощ и три часа. През това време четях книга или списание, понякога и подремвах.

Франи си го представи — него, човекът, който по силата на обстоятелствата щеше да стане неин мъж — как дреме в пластмасовия стол с отворена на коленете книга, как спи в острова от бяла светлина, един остров, заобиколен от необятната тексаска нощ. Сърцето й се сви при мисълта колко много го обича.

— Та тази нощ, беше към два и петнайсет, бях си вдигнал краката на бюрото на Хап и четях някакъв уестърн — Луис Ламур, Елмър Леонард, нещо подобно, и ето, че пред бензиностанцията спира стар понтиак. Всичките му стъкла са свалени, а от касетофона гърми гласът на Ханк Уилиямс. Шофьорът, човек на средна възраст, беше сам. Привлекателен мъж, но някак си странен — искам да кажа, изглеждаше така, сякаш може да ти причини нещо отвратително, без да се замисля много. Имаше гъста, къдрава тъмна коса. Между краката си притискаше бутилка вино, а на огледалото за обратно виждане висяха два зара. Каза ми: „Налей от най-хубавото“ и аз отвърнах „Добре“, но за секунда останах като прикован и го зяпах. Защото ми изглеждаше познат. Играех си на „отгатни чие е това лице“.

Бяха стигнали до ъгъла; сградата, в която живееха бе от другата страна на улицата. Спряха. Франи го наблюдаваше внимателно.

— Казах: „Познавам ли ви от някъде? Да не сте от Корбет или Максин?“. Но всъщност не ми се вярваше да е от тези два града. А човекът отвърна: „Не, но минах през Корбет веднъж със семейството си, когато бях малък. Няма място в Америка, където да не съм бил. Баща ми беше от военновъздушните сили.“

— Напълних резервоара, но през цялото време се опитвах да си спомня откъде познавам този човек? Изведнъж се сетих и едва не се побърках, защото онзи тип зад волана би трябвало да е мъртъв.

— Кой беше, Стюарт? Кой беше?

— Почакай да ти разкажа подробностите, макар че и без тях цялата история е безкрайно странна. Приближих се до човека в колата и казах: „Дължите ми шест долара и трийсет цента“. Той ми даде две банкноти по пет долара и ми рече да задържа рестото. А пък аз му викам: „Мисля, че ви познах“. Той отвърна: „Е, може и да е така“ и ми се усмихна със странната си, смразяваща усмивка, а през това време Ханк Уилиямс се дереше как ще отиде в града. Казах: „Ако сте този, за когото ви мисля, би трябвало да сте мъртъв.“ Човекът отговори: „Не е нужно да вярваш на всичко, което четеш, момче“. Тогава промълвих: „Харесвате Ханк Уилиямс, нали?“ Това бе единственото, което ми дойде наум. Защото, ако не бях казал нещо, той просто щеше да вдигне стъклото и да отпраши по шосето… исках да си тръгне, но същевременно и не исках. Поне докато се уверя, че не греша. Тогава още не знаех, че човек не може да бъде сигурен за много неща, независимо от желанието му.

Човекът отвърна: „Ханк е от най-добрите. Обичам неговата музика.“ А после добави: „Отивам в Ню Орлийнс, ще карам цяла нощ, утре цял ден ще спя. Променил ли се е Ню Орлийнс?“ А аз: „В какво да се е променил?“ Той ми отвръща: „Нали се сещаш.“ Аз му казвам: „Ами, нали знаете — типичен южняшки град, въпреки че там има сравнително повече дървета.“ Човекът се изсмя и ми каза: „Може би ще се видим отново.“ Но аз не исках да го срещам отново, Франи. Защото очите му бяха като на човек, който е надникнал в отвъдното и е видял страшна картина. Мисля, че ако някога се сблъскам с онзи Флаг, очите му ще бъдат същите.

Пресякоха улицата и прибраха велосипедите, а Стю продължи:

— Не можех да забравя странното преживяване. Смятах да си купя някои от плочите му, но установих, че не ги искам. Гласът му… прекрасен глас, но от него ме побиват тръпки.

— Стюарт, за кого говориш?

— Помниш ли групата, наречена „Доорс“? Човекът, който спря онази нощ на бензиностанцията при Арнет, бе Джим Морисън. Сигурен съм.

Франи зяпна.

— Но той е мъртъв! Умря във Франция!

Сетне замлъкна. Защото имаше нещо странно, свързано със смъртта на Морисън. Нещо тайнствено.

— Но дали действително е мъртъв? — попита Стю. — Може би човекът, когото видях, само да е приличал на него, но…

— Наистина ли смяташ, че е бил Джим Морисън? — попита тя.

Седяха рамо до рамо на стъпалата пред сградата като малки деца, очакващи майка им да ги повика за вечеря.

— Да — отвърна Стю. — И до това лято мислех, че едва ли ще преживея нещо по-странно. Божичко, колко съм се лъгал!

— И не си го споделил с никого! — чудеше се тя. — Видял си Джим Морисън години след предполагаемата му смърт и не си казал на никого! Стюарт Редман, Господ е трябвало да ти даде закодирана ключалка вместо уста, когато си се появил на бял свят.

Стю се усмихна.

— Е, годините си минаваха, както се казва в книгите, и винаги, когато си помислех за онази нощ, все повече се убеждавах, че не е бил той. Срещнал съм просто човек, който прилича на Джим Морисън. Но през последните няколко седмици открих, че отново ме тормози този въпрос. Започвам да си мисля, че съм се самозаблуждавал. По дяволите, та той още може би е жив! Ще бъде голям майтап, нали?

— Дори да е така — каза Фран, — Джим Морисън със сигурност не е сред нас.

— Права си — съгласи се Стю. — Иначе положително щях да го позная по странните, ужасяващи очи.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Страхотна история.

— Вероятно двайсет милиона души в тази страна могат да ти разкажат подобни истории… само че за Елвис или за Хауърд Хюз.

— Грешиш относно броя им — изглежда, забрави, че сме останали шепа хора.

— Имаш право. Харолд се прояви тази вечер, нали?

— На това му казват смяна на темата.

— Ето, че съм разконспириран.

— Да — отвърна Фран на въпроса му. — Харолд действително беше в стихията си.

Той се усмихна, забелязал тревогата в гласа й и смръщеното й чело.

— Нещо май те тревожи.

— Да, но няма да го споделя. Чувствам, че си на негова страна.

— Не е честно, Фран. Аз също се безпокоя. Събирахме се два пъти… изяснихме нещата… или поне така смятахме… и ето ти го Харолд. Прави една-две мъдри забележки и няколко предложения и казва: „Нали това имахте предвид?“ А ние отвръщаме: „Да, благодаря, Харолд.“ — Той поклати глава. — Да ни предложи за общо избиране, защо не се сетихме за това, Фран? Бе умен ход. А на нас така и не ни дойде наум.

— Е, не знаехме в какво настроение ще бъдат хората. Лично аз си казвах — особено след като майка Абигейл си отиде, че ще бъдат потиснати, дори озлобени. А пък и този Импенинг с неговите злокобни предсказания…

— Питам се дали не може да го накараме да млъкне — замислено изрече Стю.

— Но нещата се развиха по друг начин. Хората бяха толкова… щастливи, че са заедно. Почувства ли го?

— Да.

— Напомни ми реакцията на публиката след реч на някой прочут евангелист. Не смятам, че Харолд го е планирал, просто е използвал момента.

— Просто не зная какво да мисля за него — промълви Стю. — Онази вечер, докато търсихме майка Абигейл, наистина ми стана жал за него. Когато Ралф и Глен се появиха, той изглеждаше направо ужасно, сякаш всеки момент ще припадне. Но когато преди малко разговаряхме на поляната и всички го поздравяваха, беше се надул като пуяк. Усмихваше се триумфално и навярно си казваше: „Е, видяхте ли колко ви струва комитетът, глупаци такива!“ Прилича на мозайка, която нито едно дете не може да нареди.

Фран протегна краката си и се загледа в тях.

— Виждаш ли нещо смешно в краката ми, Стюарт?

Младият мъж ги изгледа критично.

— Не. Само дето носиш тези смешни обувки. Пък и безспорно стъпалата ти са доста големи.

Тя шеговито го плесна.

— Маратонките са полезни за краката — пише го във всички списания. За твое сведение, нося само трийсет и шести номер, което означава, че имам малки крака.

— Но какво общо има номерът на обувките с Харолд? Хайде да се прибираме, скъпа. Късно е.

— Нищо, предполагам. Просто той непрекъснато ме гледаше в краката. Дори след събранието, когато седяхме отвън на тревата и разговаряхме. — Тя поклати глава и се намръщи. — Защо ли Харолд Лодър се интересува от краката ми?

* * *

Лари и Луси стигнаха до дома си, хванати за ръце. Лио ги бе оставил, за да се прибере при мама Надин.

Когато стигнаха до вратата, Луси каза:

— Страхотно събрание, а? Никога не съм предполагала… — Думите й секнаха, когато нечия тъмна сянка се размърда на верандата. Лари усети как страхът стяга гърлото му и си помисли уплашено: „Това е Той. Дошъл е да ме вземе… Сега ще видя лицето му.“

По-късно се питаше как така се е заблудил, защото на верандата стоеше само Надин Крос. Носеше рокля от някакъв мек сивосинкав плат, а косата й се спускаше по раменете и гърба й — черна коса с бели кичури.

„Пред нея Луси изглежда като кола, купена на старо“ — каза си той и веднага мислено се упрекна. Така говореше предишният Лари… предишният Лари? Със същия успех можеше да се каже предишният Адам!

— Надин! — разтреперано изрече Луси и се хвана за сърцето. — Ужасно ме изплаши… помислих… е, не знам какво си помислих.

Чернокосата жена не й обърна внимание.

— Мога ли да поговоря с теб? — обърна се тя към Лари.

— Сега ли? — Той косо погледна към Луси, или поне му се стори, че го е направил… по-късно не можеше да си спомни как е изглеждала Луси в този момент. Сякаш бе затъмнена, но по-скоро от по-тъмна звезда, отколкото от по-ярка.

— Мисля, че утре сутрин ще бъде по…

— Сега, Лари. Сега или никога.

Той отново погледна към Луси, този път наистина я видя и забеляза примирението, изписано на лицето й. Тя местеше поглед от Надин към Лари и обратно. Младият мъж забеляза терзанието й.

— Сега ще се прибера, Луси.

— Не, няма — заяви тя отчаяно. Сълзи блестяха в очите й. — Сигурна съм.

— Идвам си след десет минути.

— Десет минути, десет години — промълви Луси. — Дошла е за теб, Лари. Донесе ли каишката и намордника, Надин?

За Надин Луси Суон сякаш не съществуваше. Очите й, тези тъмни, огромни очи, бяха приковани в Лари. За него щяха да останат завинаги най-странните и най-красиви очи, които някога е виждал, очи, които те преследват, когато си в опасност или просто има опасност да полудееш от мъка.

— Сега се връщам, Луси — произнесе той машинално.

— Тя…

— Хайде, доизкажи се.

— Да, така и ще направя. Значи тя се появява, а аз мога да вървя по дяволите.

Побягна по стъпалата, препъвайки се на последното, запази равновесие, отвори вратата и я тресна зад себе си.

Надин и Лари дълго се гледаха, като че изпаднали в транс. „Така става понякога — помисли си младият мъж. — Срещаш нечии очи в срещуположния край на стаята и ги помниш за цял живот, или видиш в другия край на претъпкана платформа в метрото човек, който е твой двойник, или чуеш смях на улицата, напомнящ ти за смеха на първото момиче, с което си се любил…“

Но незнайно защо усети горчилка в устата си.

— Да се поразходим до ъгъла и обратно — промълви Надин. — Ще направиш ли поне това за мен?

— По-добре да се прибирам. Избрала си неподходящо време за посещение.

— Моля те! Само до ъгъла и обратно? Ако искаш, ще падна на колене и ще те помоля. Ето, виж!

И за негов ужас тя коленичи, повдигайки полата си, показвайки голите си бедра, подсказвайки му, че не само те са голи. Лари не знаеше какво става с него. Очите й бяха приковани в неговите, виеше му се свят, долавяше необикновена притегателна сила, свързана по някакъв начин с жената, коленичила пред него, с уста на нивото на…

— Стани! — грубо заповяда той. Хвана я за ръцете и я дръпна нагоре, опитвайки се да не гледа към полата й, която се бе повдигнала още повече; бедрата й бяха с цвета на сметана, не бледи като на мъртвец, а безкрайно съблазнителни.

— Хайде! — отново я подкани, но този път по-меко. Тръгнаха на запад към планините, които се извисяваха в далечината — черни триъгълници, закриващи звездите, появили се на небето след спирането на дъжда. Нощните разходки в тази посока го караха да се чувства неспокоен, но и някак авантюристично настроен, а сега, когато Надин вървеше до него, тези чувства сякаш се засилваха. Винаги бе имал много реалистични сънища, а преди три-четири нощи сънува тези планини, пълни с тролове — страшни зеленооки същества с големи глави на олигофрени и силни ръце с къси пръсти. Ръце на удушвачи. Идиоти-тролове, охраняващи планинските проходи. Чакащи да настъпи неговото време — времето на зловещия човек.

Подухна лек ветрец и разпиля боклуците по улицата. Лари и Надин минаха покрай големия супермаркет, където няколко колички за пазаруване стояха сред огромния паркинг като мъртви стражи, припомняйки му за тунела Линкълн. Там също имаше тролове. Бяха мъртви, но това не означаваше, че всички чудовища в този нов свят са загинали.

— Нарочно го направи — промълви Надин. — Направи го трудно за теб, защото разбра истината. Искам те сега. И се страхувам, че закъснях. Искам да остана тук.

— Надин…

— Не! — извика жената яростно. — Остави ме да довърша. Искам да остана тук, не разбираш ли? И ако сме заедно, ще успея. Ти си последният ми шанс — изрече тя с треперещ глас. — Джо си отиде.

— Не, не е — каза Лари, усещайки се объркан, глупав и недодялан. — Оставихме го при твоя дом. Няма ли го там?

— Не. Има момче на име Лио Рокуей, което спи в леглото си.

— Какво…

— Чуй ме! — възкликна тя. — Изслушай ме, не можещ ли поне за миг да ме изслушаш? Докато Джо бе с мен, всичко беше наред. Можех… да бъда силна. Но той вече няма нужда от мен. А аз трябва да съм необходима някому.

— Но ти си му необходима!

— Разбира се — прошепна Надин и Лари отново изпита страх. Тя вече не говореше за Лио, а незнайно за кого. — Той има нужда от мен. От това се страхувам. Ето защо дойдох при теб. — Тя пристъпи по-близо и вдигна поглед. Младият мъж усети уханието на чистота, излъчващо се от тялото й и я пожела. Но някакъв вътрешен глас му прошепна да се върне при Луси. Трябваше да се вслуша в него, ако искаше да остане в Боулдър. Ако зарежеше всичко и тръгнеше с Надин, трябваше същата вечер да напуснат града. Това щеше да бъде краят. Старият Лари щеше да възтържествува.

— Трябва да се прибирам — заяви той. — Извинявай. Налага се да се справиш сама, Надин. — Не беше ли използвал тези думи по един или друг повод през целия си живот? Защо трябваше да изплуват в паметта му точно сега, когато бе сигурен в правотата си, и да го карат да се съмнява в себе си?

— Люби ме — прошепна тя и го прегърна. Притисна тялото си до неговото и по излъчващата се от нея топлина Лари разбра, че е бил прав. Надин носеше само рокля и нищо друго. „Чисто гола е отдолу“ — помисли си той и почувства неимоверна възбуда.

— Точно така, усещам те — изрече Надии и започна да се извива и да се търка в него — встрани, нагоре и надолу, сякаш го масажираше. — Люби ме и това ще сложи край на всичко. Ще бъда в безопасност. В безопасност.

Той вдигна ръка (по-късно не можеше да си обясни защо го бе направил, когато можеше да й се подчини и да я обладае), но той някак си успя и се освободи от прегръдката й и я блъсна с такава сила, че Надин се препъна и едва не падна. От устата й се изтръгна тих стон.

— Лари, ако знаеше…

— Е не знам. Защо не се опиташ да ми обясниш, вместо да ме изнасилваш?

— Да те изнасилвам! — повтори тя и се изсмя пискливо. — Ама че майтап! О, как го каза! Аз да те изнасилвам! Ох, Лари!

— Много добре знаеш, че можеше да получиш всичко от мен. Можеше да го получиш миналата седмица, или по-миналата, когато сам те помолих.

— Беше прекалено рано — прошепна Надин.

— А пък сега е твърде късно — отвърна той, мразейки грубия си тон, който не можеше да контролира. Все още трепереше от страст. — Какво ще правиш сега?

— Всичко е наред. Довиждане, Лари.

Тя понечи да се обърне. В този миг му се стори, че не само Надин му обръща гръб завинаги. Виждаше пред себе си „специалистката по хигиена на устната кухина“, Ивон, с която живееше в Лос Анжелис и която го бе нервирала така, че я напусна и я остави да се справя сама с наема, виждаше Рита Блекмор.

А най-страшното бе, че в Надин видя собствената си майка.

— Надин?

Тя не се обърна. Бе сянка, различаваща се от останалите сенки, едва когато прекоси улицата. Сетне напълно изчезна. Той я повика още веднъж, но не получи отговор. Имаше нещо ужасяващо в начина, по който го изостави и буквално се стопи в мрака.

Стоеше пред супермаркета със стиснати юмруци, по челото му бе избила пот, въпреки прохладната вечер. Призраците от миналото му бяха с него, и едва сега разбра как си плащаш, когато „хич не си никакво свястно момче“, когато не си наясно с мотивацията си, когато не можеш да прецениш кой ти е истински приятел, когато не можеш да се отървеш от горчивия вкус на съмнението и…

Вдигна глава. Очите му се разшириха. Вятърът се бе появил отново и издаваше странни свистящи звуци; стори му се, че чува стъпки в нощта, сякаш някъде далеч в подножието на планината някой пристъпваше тежко с износените си ботуши и се приближаваше към него едновременно със смразяващия повей на утринния ветрец.

Мръсни ботуши, запътили се към гроба на Запада.

* * *

Луси го чу да влиза и сърцето й подскочи. Тя му заповяда да спре, тъй като вероятно Лари идваше да прибере нещата си, но то продължаваше да бие лудешки. „Той избра мен“ — бе мисълта, която натрапчиво се въртеше в главата й придружена от силните удари на сърцето й. „Той избра мен…“

Въпреки вълнението, което бе безпомощна да контролира тя лежеше неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана. Бе казала на Лари самата истина, когато сподели, че единствената грешка на момичета като нея и приятелката й Джолин е, че се нуждаят от много любов. Но тя неизменно бе вярна на мъжете си. Не беше измамница. Не беше мамила съпруга си, нито бе лъгала Лари и ако преди години не е живяла като монахиня… то това бе останало в миналото. Просто не можеш да поправиш вече стореното. Такава способност може би имаха само боговете, но не обикновените смъртни, което навярно бе за добро. В противен случай до последния си дъх хората биха се опитвали да поправят грешките от младостта си.

Когато знаеш, че не можеш да заличиш миналото, тогава може би ще съумееш да простиш.

По лицето й се стичаха сълзи.

Вратата се отвори и тя видя силуета на Лари, очертан в рамката.

— Луси? Будна ли си?

— Да.

— Да запаля ли лампата?

— Ако искаш.

Газта, засъска, сетне се издигна пламъче. На светлината му Луси видя бледото лице на Лари, който изглеждаше не на себе си.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви той.

— Не, няма какво да ми казваш. Ела да си легнеш.

— Трябва да ти го кажа. Аз… — Притисна длан към челото си, сетне я прокара през косата си.

— Лари? — Луси седна в леглото. — Добре ли си?

Той заговори, сякаш не я бе чул, без да поглежда към нея.

— Обичам те. Твой съм, ако все още ме желаеш. Но не съм сигурен, че ще бъдеш щастлива. Никога няма да съм мъжът за когото мечтаеш.

— Ще рискувам. Ела в леглото.

Той се подчини. И когато свършиха да се любят. Луси прошепна, че го обича и беше искрена. Изглежда, Лари имаше нужда да чуе точно това, но все пак измина дълго време, докато заспа. Веднъж Луси се събуди (или бе сънувала, че се буди) и видя, че той стои до прозореца, взира се навън и се ослушва; лицето му, полускрито в сенките, напомняше трагическа маска. Но когато се съмна, тя си каза, че сигурно е сънувала; на дневна светлина Лари й се стори същият, както преди.

След три дни научиха от Ралф Бретнър, че Надин се е преместила да живее при Харолд Лодър. Лицето на Лари се бе сгърчило при тази новина, но само за миг, а Луси, въпреки че се презираше заради егоизма си, си отдъхна. Изглежда, случаят бе приключен.

След срещата с Лари, Надин се отби у дома за няколко минути. Отиде в дневната и запали лампата. Вдигна я и спря пред стаята на момчето. Искаше да провери дали Лари й е казал истината. Да, не я бе излъгал.

Лио лежеше върху завивката си само по гащета… одраскванията и раните му бяха заздравели, изчезнали на повечето места, а тенът му, добит от това, че едно време ходеше почти гол, също бе избелял. „Но има нещо повече“ — помисли си тя. Нещо в лицето му се бе променило — промяната бе очевидна. Нямаше го вече онова нямо, диво създание. Това вече не беше Джо. Беше просто момче, заспало след тежък ден.

Надин си спомни онази далечна нощ, когато тъкмо се унасяше и се стресна, тъй като откри, че Джо не е до нея. Това се бе случило в Северен Бъруик, щата Мейн — на хиляди километри оттук. Тя проследи момчето до верандата, където спеше Лари. Джо свирепо замахваше с ножа си и единствената преграда между него и младия мъж бе вратата с мрежа. А тя, глупачката, му беше попречила.

Омразата внезапно пламна в Надин, хвърляйки искри като кремък, удрящ се в желязо. Газената лампа трепна в ръката й сенките затанцуваха по стените. Трябваше да остави Джо да го убие. Да задържи вратата и да му позволи да мушка, да изкормва и да унищожава. Трябваше…

Момчето се обърна и изстена, като че щеше да се събуди. Размаха ръце във въздуха, сякаш отблъскваше някакво чудовище в сънищата си. Надин отстъпи назад, сърцето й биеше до пръсване. В момчето имаше нещо странно, не харесваше начина, по който реагираше, сякаш бе доловило мислите й.

Трябваше да свърши каквото трябва. И то бързо. Отиде в стаята си, където имаше само едно тясно легло, като на стара мома. Това бе всичко. Нямаше дори картина Стаята бе напълно безлична. Надин отвори гардероба и зарови зад закачените дрехи. Бе коленичила, лицето й бе оросено с пот. Извади ярко оцветена кутия, на капака на която имаше фотография на усмихнати хора, забавляващи се с някаква игра. Игра, която датираше поне от три хиляди години.

Бе открила дъсчицата за спиритически сеанси в магазин за необикновени вещи в другия край на града, но не бе посмяла да я изпробва… поне досега. Нещо я бе подтикнало да влезе в магазина и когато видя дъсчицата в шарената й кутия, в нея се поведе ужасна борба — борба, която психолозите определят като едновременно отвращение и привличане. Тогава се бе изпотила както сега, искаше й се да избяга от магазина, без да докосне кутията и същевременно копнееше да вземе кутията, тази отвратителна, шарена кутия и да я отнесе вкъщи. Последното я плашеше повече, защото й се струваше, че някой й диктува какво да стори. Накрая все пак взе кутията.

Това се случи преди четири дни. Всяка нощ изкушението се засилваше, докато тази вечер, полуобезумяла от страх, който не разбираше, бе отишла при Лари, облечена само в сиво-синята си рокля. Бе отишла веднъж завинаги да сложи край на страховете си. Очаквайки ги на верандата да се приберат от събранието, бе уверена, че най-после е взела правилно решение. Чувстваше странно опиянение, което не бе изпитвала откакто бе тичала през росната трева, бягайки от момчето. Само че този път то щеше да я хване. Щеше да му позволи да я хване. Тогава всичко ще свърши. Но когато я бе настигнал, той не я бе пожелал. Надин се изправи, притиснала кутията до гърдите си и изгаси лампата. Той я бе презрял, а нали поетът бе казал, че няма на света омраза по-голяма от тази на жена презряна. Презряната жена може да се съюзи с дявола или с неговия… слуга.

Спря, колкото да вземе фенерчето от масата в коридора. Отвътре момчето извика в съня си, смразявайки я за миг, карайки косата й да настръхне.

Сетне Надин напусна къщата.

Мотопедът й бе отвън. Преди няколко дни бе отишла с него до дома на Харолд Лодър. Защо ли го бе сторила? Не бе разменила и дузина думи с Харолд, откакто бе пристигнала в Боулдър. Но тя се чувстваше объркана и ужасена от сънищата, които се връщаха всяка нощ, дори след като престанаха да се явяват на всички останали и й се струваше, че трябва да говори с Харолд. Сега, когато запали мотопеда, си спомни, че се е страхувала от импулса си. Подобно на очаквания подтик да вземе дъсчицата, тази идея сякаш й бе продиктувана от някого. Може би от Него. Но когато се бе поддала на импулса и отишла в дома на Харолд, него го нямаше. Къщата бе заключена, единствената заключена къща, на която се бе натъкнала в Боулдър, и щорите бяха спуснати. Това много й се понрави и бе много разочарована, че Харолд го няма. Ако си беше у дома, щеше да я пусне вътре и да заключи вратата след нея. Щяха да отидат в дневната и да говорят, или да се любят, или да вършат невъобразими неща заедно, без никой да разбере.

Очевидно Харолд не обичаше да надничат в дома му.

— Какво става с мен? — прошепна тя в тъмнината, но мракът не й отвърна. Запали мотопеда, включи на скорост и потегли. На запад.

Свежият нощен въздух я ободри. „Издухай паяжините, нощни ветре! — помисли си Надин. — Какво прави човек, който е загубил всички шансове? Избира онова, което е останало. Впуска се в предопределеното му опасно приключение. Много им здраве на Лари и неговата въртиопашка, дето не може да каже две думи на кръст. Ти си над тях. Ти рискуваш… всичко.“

Най-вече себе си.

Фарът на веспата осветяваше пътя пред нея. След малко превключи на втора, тъй като шосето стана по-стръмно; намираше се на Бейслайн Роуд и се движеше към планината. Нека си правят глупави събрания. Нека се опитват да възстановят електрозахранването; нейният Любовник имаше много по-възвишени цели.

Моторът на веспата се закашля, сетне отново заработи нормално. Внезапно Надин изпита едновременно ужасяващ и някак си сексуален страх; вибриращата седалка на мотопеда я накара да почувства топлина между бедрата си. „Ами че ти си възбудена, Надин — помисли си тя развеселено, — ах, ти, палавнице!“. От дясната й страна се намираше пропаст, падането в която означаваше сигурна смърт. Ами нагоре по пътя? Е, ще види. Бе твърде късно да се върне назад и тази мисъл я накара да се почувства парадоксално свободна.

* * *

След час се озова на платото Сънрайз, макар до изгрева да оставаха няколко часа. Платото бе близо до върха на Флагстаф и хората от Свободната зона често правеха излети дотам. В ясен ден — каквито бяха повечето дни в Боулдър, поне през летния сезон — от платото се виждаха градът и шосе № 25, което водеше на юг към Денвър и сетне се губеше в маранята към Ню Мексико. На изток се простираха равнини чак до Небраска, а в по-близък план се виждаше каньонът Боулдър, подобен на рана от нож, прорязана върху склона обрасъл с борове.

Надин виждаше единствено онова, което се разкриваше под светлината на фенерчето, оставено на масата за пикник близо до пропастта. Бе сложила на масата голям бял лист, а върху него триъгълната дъсчица, подобна на паяк. От долната й част, подобно на жилото на паяк, стърчеше молив, леко докосващ белия лист.

Надин бе в трескаво състояние, граничещо с еуфория и ужас. Идейки до тук с веспата, която не бе пригодена за изкачване на планини, тя бе изпитала това, което Харолд бе почувствал в Недерланд. Усещаше тайнствения човек. Но докато Харолд бе усетил присъствието му по доста прецизен, „технологичен“ начин, като парче стомана, привлечено от магнит, то за Надин това беше мистично преживяване, прекрачващо границата на нормалното. Сякаш тези планини, в чиито подножие се намираше, бяха ничия земя между две сфери на влияние — на Флаг от запад и на старицата от изток. Тук се смесваха два вида магии и създаваха собствена атмосфера, която нямаше нищо общо нито с Бог, нито със Сатаната, а беше напълно езическа. Надин усети, че се намира в свърталище на духове.

А дъсчицата…

Бе захвърлила пъстрата кутия с надпис „Произведено в Тайван“. Дъсчицата всъщност бе парче щампован картон, но това нямаше значение. Беше инструмент, който тя можеше да използва само веднъж — би посмяла да използва веднъж — а дори зле направеният инструмент можеше да изпълни задачата си; да разбие врата или прозорец, да напише Име.

Надписът върху кутията отново изскочи пред очите и:

„Удивете приятелите си!“ „Направете тържеството си по-интересно!“

Каква беше песента, която Лари понякога си тананикаше, карайки хондата? „Ало, централа, какво става с връзката? Искам да говоря с…“

Да говори с кого? Това бе въпросът, нали?

* * *

Спомни си времето, когато в колежа бяха използвали подобна дъсчица. Случило се бе преди повече от дванайсет години… но сякаш бе вчера. Беше се качила на третия етаж на общежитието, за да говори с момиче на име Рейчъл Тим за домашното, което двете трябваше да напишат. Стаята бе пълна с момичета. Всички се смееха и хихикаха. Надин си бе помислила, че се държат така, сякаш са дрогирани.

— Престанете! — извика Рейчъл през смях. — Да не би да очаквате, че духовете ще се свържат с нас, ако се държите като магарета?

Мисълта за смеещи се магарета ги накара да се разсмеят още по-силно. Дъсчицата бе поставена, както и сега, триъгълен паяк на три крака, с молив, насочен надолу. Докато се кискаха, Надин бе взела куп листа от скицник и прочете написаните на тях „послания от астралния свят“.

„Томи каза, че отново си използвала ягодовия шампоан.“

„Мама каза, че е добре.“

„Чунга-чанга!“

„Джон каза, че няма да пърдиш толкова, ако престанеш да ядеш боб в стола!!“

Още съобщения, също толкова глупави и безсмислени.

Затихналите смехове отново избухнаха. Три момичета седяха на леглото, докосвайки с пръсти дъсчицата на различни места. За миг не се случи нищо. Сетне моливът помръдна.

— Ти го направи, Сенди! — обвини я Рейчъл.

— Не съм.

— Шт!

Моливът се размърда отново и момичетата занемяха, Раздвижи се, спря, отново се раздвижи. Появи се буквата Б.

— Ба… — каза Сенди.

— Баба ти! — каза някой и отново всички се закискаха.

— Шт!

Дъсчицата започна да се движи бързо, изписвайки буквите А, Щ и А.

— Баща ми, тук е твоята сладурана! — обади се момиче на име Пати и се изсмя. — Трябва да е баща ми, той почина от инфаркт, когато бях тригодишна.

— Пише още нещо — каза Сенди.

К, А, З, В, А — бавно изписа моливът.

— Какво става? — прошепна Надин на високо момиче с конско лице, което не познаваше. Момичето наблюдаваше сеанса с ръце в джобовете и на лицето му бе изписано отвращение.

— Момиченца, играещи си на нещо, което не разбират. Това става — бе отговорът, изречен шепнешком.

— Баща казва Пати — прочете Сенди. — Това е скъпият ти татко, Пат.

Отново избухна смях.

Момичето с конското лице носеше очила. То измъкна ръце от джобовете на гащеризона си и свали очилата си. Лъсна ги и обясни на Надин, отново шепнейки.

— Дъсчицата е уред, използван от медиуми и психокинетици…

— Какви?

— Психокинетиците са учени, които изследват движението, както и съкращаването на мускулите и нервите.

— О!

— Те твърдят, че дъсчицата всъщност реагира на незначителните мускулни съкращения, вероятно ръководени от подсъзнанието. Разбира се, медиумите и ясновидците твърдят, че дъсчицата се движи от други сили, идващи от отвъдното…

Отново избухна истеричен смях. Надин надникна през рамото на момичето с конското лице и видя посланието: „Баща каза, Пати трябва престане да ходи“

— … до тоалетната — допълни друго момиче и всички отново се разсмяха.

— С тези неща шега не бива — презрително изсумтя момичето с конското лице. — И медиумите и учените твърдят, че автоматичното писане крие опасности.

— Духовете са настроени враждебно тази нощ, така ли? — попита Надин шеговито.

— Вероятно те винаги са настроени враждебно — отвърна събеседничката й и я изгледа с неприязън. — Съществува и друга опасност: да получиш съобщение от подсъзнанието си, което си абсолютно неподготвена да приемеш. Има документирани случаи на автоматично писане, което е излязло извън контрол. Чувала съм за полудели хора вследствие подобни експерименти.

— О, това твърдение ми се струва пресилено. Та нали е само игра.

— Понякога игрите се превръщат в сериозни неща.

Избухна още по-силен смях и Надин не успя да отвърне.

Момичето на име Пати бе паднало от леглото и лежеше на пода, държейки се за корема, смеейки се и ритайки с крака. Цялото послание гласеше: „Татко казва Пати, престани да ходиш на надбягванията с Леонард Катц.“

— Ти си го направила! — извика Пати на Сенди, когато най-сетне успя да седне.

— Не съм, Пати! Наистина!

— Беше твоят баща! От отвъдното! — обади се друго момиче с гробовен глас, имитирайки отлично Борис Карлоф. — Просто следващия път, когато си свалиш гащичките на задната седалка в доджа на Леонард, знай, че татко ти те наблюдава.

При тази иронична забележка отново избухна смях. Надин отиде до Рейчъл и докосна ръката й. Искаше да я попита за домашното и после да се измъкне, без да я забележат.

— Надин! — викна Рейчъл. Очите й блестяха. Страните й бяха порозовели. — Седни! Да видим дали духовете имат послание за теб!

— Не, наистина, дойдох да те попитам…

— О, я остави тези домашни! Това тук е важно, Надин! Голямо забавление! Трябва да опиташ. Ето, седни до мен. — Джени, настани се от другата страна.

Джени се подчини и при повторното настояване на Рейчъл, Надин откри, че докосва дъсчицата с осемте си пръста. Кой знае защо извърна глава и погледна към девойката с конското лице. Тя поклати глава, очилата й отразиха луминесцентната светлина и превърнаха очите й в белезникави мълнии. Бе изпитала моментен страх, припомни си Надин сега, когато гледаше към друга дъсчица, осветена от фенерчето, спомни си и какво бе казала на очилатото момиче: „Та нали това е само игра, какво толкова ужасно може да се случи?“

— Тихо, всички — заповяда Рейчъл. — Духове, имате ли послание за нашата сестра Надин Крос?

Моливът не помръдна. Надин се почувства неловко.

— Внимание, внимание! — извика момичето, което имитираше Борис Карлоф. — Духовете се канят да проговорят!

Нови хихикания.

— Шт! — заповяда Рейчъл.

Надин реши, че ако другите две момичета не задвижат молива, така че да напише каквато и да е глупост, тя самата ще го стори — ще го плъзне, за да изпише нещо смешно, например „Буу!“, и ще си тръгне.

Точно когато се канеше да опита, триъгълната дъсчица неочаквано се раздвижи под пръстите й, а моливът надраска дълга, диагонална черта върху бялата страница.

— Хей! Не е честно да подскачате така, духове — смутено изрече Рейчъл. — Ти ли го направи, Надин?

— Не.

— Джени?

— Не. Честно.

Дъсчицата отново подскочи и момичетата, едва не изпуснаха краищата му.

— Майчице! Усетихте ли… — плахо попита Надин.

Бяха го усетили, въпреки че нито Рейчъл, нито Джени по-късно щяха да говорят за това. А след тази нощ и двете отбягваха Надин. Сякаш се страхуваха да я доближат след случилото се.

Дъсчицата внезапно заподскача под пръстите им. Вибрацията беше постоянна и очевидно не бе предизвикана от нито едно от двете момичета, иначе щяха да ги забележат.

Всички замълчаха. На лицата им се появи особено изражение, като на спиритичен сеанс, когато масата неочаквано започне да се клати, когато невидими пръсти чукат по стената, когато от ноздрите на медиума започне да излиза сивкава телеплазма. Това е странно изражение, хората сякаш едновременно искат сеансът да бъде прекъснат и да продължи.

— Престанете! — извика неочаквано момичето с конското лице. — Престанете веднага или ще съжалявате!

А Джени Фаргууд изпищя:

— Не мога да отдръпна пръстите си!

Някой тихо изстена. В същия миг Надин откри, че и нейните пръсти са залепнали към дъската. Опита се да ги отлепи, но те не помръдваха.

— Добре, край на шегата — уплашено заяви Рейчъл. — Кой…

Внезапно моливът започна да пише. Дъсчицата се движеше с бясна скорост, като едва не изтръгна от ставите им ръцете на момичетата. Всичко това би изглеждало забавно, ако трите девойки не бяха толкова безпомощни. По-късно Надин си спомняше, че ръцете и сякаш бяха хванати в машина. Предишните послания бяха изписани с разкривени букви — като че излезли изпод перото на седемгодишно дете. Този път моливът изписваше едри букви… имаше нещо безпощадно и зловещо в тях.

„НАДИН, НАДИН, НАДИН! КАК ОБИЧАМ НАДИН БЪДИ МОЯ ЛЮБОВ БЪДИ МОЯ КРАЛИЦА АКО АКО АКО СИ НЕПОКЪТНАТА ЗА МЕН АКО СИ ЧИСТА ЗА МЕН АКО АКО АКО СИ МЪРТВА ЗА МЕН МЪРТВА ЩЕ БЪДЕШ.“

Дъсчицата подскочи, сетне моливът започна отново да пише по-надолу на листа.

ТИ СИ МЪРТВА С ОСТАНАЛИТЕ ТИ СИ В СПИСЪКА НА МЪРТЪВЦИТЕ С ОСТАНАЛИТЕ НАДИН Е МЪРТВА ЗАЕДНО С ТЯХ НАДИН ЩЕ ГНИЕ С ТЯХ ОСВЕН ОСВЕН…

За миг моливът спря и затрептя като струна. Надин се надяваше — о, как се надяваше — че всичко е приключило, но той се спусна към долния край на листа и трескаво поднови писането. Джени изпищя жално. Лицата на останалите момичета бяха пребледнели, слисани и учудени.

СВЕТЪТ СВЕТЪТ СКОРО СВЕТЪТ ЩЕ БЪДЕ МЪРТЪВ И НИЕ НАДИН НИЕ НАДИН НИЕ НАДИН НИЕ НИЕ НИЕ…

Сега думите сякаш крещяха:

НИЕ СМЕ В ДОМА НА МЪРТВИТЕ НАДИН

Последната дума бе изписана на цялата страница с огромни букви. Дъската подскочи, оставяйки дълга, черна следа от графит върху листа, падна на пода и се разцепи на две.

За миг всички бяха толкова шокирани, че останаха мълчаливи и неподвижни, сетне Джени Фаргууд избухна в истеричен плач. Надин точно се канеше да повика линейка, когато Джени успя да се поовладее.

През цялото време Рейчъл седеше на леглото си, спокойна и бледа. Когато повечето от другите момичета (включително момичето с конското лице, което очевидно усети, че пророчиците не са на почит в момента) си отидоха, тя се обърна към Надин и произнесе със странно беззвучен глас:

— Кой беше?

— Не зная — искрено отвърна Надин. Тогава още нямаше никаква представа.

— Не познаваш ли почерка?

— Не.

— По-добре вземи това… това послание от отвъдното… и си върви в стаята.

— Ти ме помоли да го направя! Откъде можех да зная какво ще се случи? Господи, само се опитах да бъда учтива!

Рейчъл се изчерви при тези думи, дори се извини. Но след това двете почти престанаха да си говорят, а Рейчъл Тимс бе едно от малкото момичета, с които Надин се бе сближила през първите три семестъра в колежа.

Оттогава тя не се бе докосвала до тези триъгълни паяци, направени от картон.

Но времето бе… ами… вече беше дошло, нали така?

Да, наистина.

С разтуптяно сърце Надин седна на пейката до масата за пикник и докосна с пръсти два от краищата на дъсчицата. Почувства как тя незабавно се раздвижи под пръстите й, което й напомни за кола, чийто мотор работи на празни обороти. Но кой бе шофьорът? Кой ще се качи в колата, ще затръшне вратата и ще сграбчи волана със загорели от слънцето ръце? Чий крак, обут в овехтял каубойски ботуш ще натисне педала за газта и ще я отведе… къде?

„Шофьоре, накъде ни караш?“

Загубила всяка надежда за спасение, Надин седеше на пейката в утринния мрак, очите й бяха широко отворени. Чувството, че й се налага да премине някаква граница, бе по-силно от всякога. Гледаше на изток, но усещаше присъствието на тайнствения човек откъм гърба си; то сякаш я задушаваше, дърпаше я надолу като тежест, привързана към краката на мъртвец; зловещото излъчване на Флаг напомняше ритмичното прииждане на неумолими вълни.

Нейният тайнствен годеник бе някъде в нощта и Надин изрече две думи като заклинание към всички съществуващи духове на черната магия:

— Кажете ми.

И дъсчицата под пръстите й започна да пише.