Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

66.

По времето, когато Надин Крос започна да проумява някои истини, които би трябвало да са очевидни, Лойд Хенрайд седеше сам в бара, редеше пасианса „Големия часовник“ и шмекеруваше. Беше в ужасно настроение. През деня в Индиан Спрингс внезапно беше избухнал пожар, в резултат на което загина един, а трима души бяха тежко ранени, един от тях с опасност за живота. Никой във Вегас не знаеше как да лекува подобни изгаряния.

Новината за пожара съобщи Карл Хоуг, който беше побеснял от гняв. Не беше от хората, които можеш да пренебрегнеш. Преди избухването на супергрипа бил пилот в авиокомпанията „Озарк“, после морски пехотинец и стига да иска, би могъл да смачка Лойд с една ръка, докато с другата прави коктейл. Признаваше, че е убил няколко души по време на дългата си кариера и Лойд му вярваше. Не, че се страхуваше от Карл — пилотът беше огромен и жилав мъжага, но подобно на мнозина, се подиграваше на Флаг, а пък Лойд бе доверен човек на тайнствения човек и носеше на шията си талисмана, даден му от него. Ала Карл Хоуг беше един от техните летци, поради което към него трябваше да се отнасят тактично. И колкото и да е странно, Лойд очевидно бе роден дипломат. За това красноречиво говореха два факта: беше прекарал няколко седмици в компанията на безумец, на име Поук Фритман и бе оцелял; от няколко месеца живееше при Рандал Флаг и все още дишаше и не беше загубил разума си.

Карл се появи в два следобед на двайсети септември, стиснал под мишница мотоциклетната си каска. На лявата му буза имаше дълбока рана от изгаряне, едната му ръка бе покрита с мехури. Съобщи, че избухнал голям пожар, но за щастие щетите не били значителни, както би могло да се очаква. Взривила се цистерна с петрол и възпламенената течност заляла асфалта. Лойд го изслуша и заяви: — Добре. Ще уведомя шефа. Закарахте ли пострадалите в лечебницата?

— Да. Мисля, че Фреди Кампанари няма да доживее до залез слънце. Което означава, че оставаме двама пилоти — аз и Анди. Когато началникът се върне, кажи му това и още нещо. Искам да чупи тоя шибан Боклукчия. Ще остана само при това условие.

Лойд го изгледа втренчено.

— Нима?

— Точно така, по дяволите!

— Ще ти кажа нещо, Карл. Няма да предам съобщението ти. Щом искаш да заповядваш на шефа, направи го сам.

Внезапно летецът придоби объркано и поизплашено изражение, което не подхождаше на суровото му лице.

— Прав си, Лойд. Адски съм уморен и скапан. Раната на лицето ме боли ужасно. Повярвай ми, нямах намерение да си го изкарвам на тебе.

— Няма нищо, приятел. Затова съм тук. — Но понякога му се искаше да бъде другаде. Главата отново започна да го боли.

Карл продължи:

— Обаче Траш трябва да си отиде. Щом трябва, лично ще го кажа на шефа. Знам, че Боклукчията носи от ония, черните медальони и че сигурно е дупе и гащи с началството. Обаче знай, че има причини за пожара. — Пилотът седна и остави каската си на масата за бакара. — Мама му стара, как изобщо ще полетим с тези самолети, ако един от хората на шефа подпалва пилотите?

Няколко души, минаващи през фоайето на хотела, погледнаха стреснато към масата, на която седяха Лойд и летецът.

— Говори по-тихо, Карл.

— Дадено. Обаче проблемът ти е ясен, нали?

— Абсолютно сигурен ли си, че Траш го е направил?

— Слушай — Карл се приведе, — той беше в гаража, нали така? Забелязаха го и другите момчета.

— Смятах, че е на съвсем друго място, в пустинята. И търси едно нещо.

— Казвам ти, че се е върнал. Всъдеходът, дето го беше взел със себе си, беше претъпкан догоре. Един Бог знае откъде е намерил всичко това — нямам понятие. Така или иначе, замалко да утрепа всички ни. Знаеш го какъв е. Радва се на оръжията като дете на шоколадче.

— Прав си.

— Та, както ти разправях, за последно ни демонстрира от ония джаджи, дето им викат възпламенители. Издърпваш наконечника и лумва пламъче като да си драснал кибритена клечка. После, в продължение на трийсет-четирийсет минути, в зависимост от дължината на фитила, не се случва нищо. Чат ли си? След което избухва пожар.

— Ясно.

— И така, Траш ни демонстрира туй чудо и от кеф едва не му потичат лигите, а Фреди Кампанари му вика: „Хей, Боклукчията, нали знаеш, че който си играе с огън се напикава“ А пък Стив Тобин — знаеш го, оня, дето все се прави на много духовит — та Стив казва: „Момчета, крийте кибритите — Траши се върна.“ В този момент Боклукчията като че откачи. Изгледа ни на кръв и си замърмори под носа. Седях до него и ми се стори, че каза: „Никога вече не ме питай пенсионния чек на старата Семпъл.“ Това говори ли ти нещо?

Лойд поклати глава. Всичко, свързано с Боклукчията, смътно го тревожеше.

— После взе, че си отиде. Прибра си нещата, които показваше и се чупи. Право да ти кажа, на всички ни стана кофти. Не искахме да го обиждаме. Повечето от момчетата го харесват или по-точно — харесваха го. Като дете е, нали знаеш. Лойд кимна.

— Час по-късно проклетата цистерна избухна като ракета. И докато оправяхме поразиите, случайно вдигнах поглед и ето ти го Траш край казармената сграда, покачил се на всъдехода и ни наблюдава с бинокъл.

— Това ли е всичко? — с облекчение попита Лойд.

— Не. Иначе нямаше да те безпокоя. Все ме човъркаше мисълта за това, че цистерната се взриви точно като че ли беше използван дистанционен възпламенител. Когато бях във Виетнам, жълтите мутри взривяваха по същия начин сума наши оръжейни складове. Поставяха бомбите с възпламенител под камионите или в ауспусите. Ако никой не подкара камиона, устройството се взривява след като изтече времето, определено чрез часовников механизъм. Иначе избухва, щом ауспухът се нагорещи. И в двата случая следва „Бум!“ и вече няма камион. Само че тук винаги имаме по няколко цистерни и не ги използваме в определен ред. Ето защо, след като закарахме бедния Фреди в лечебницата, с Джон Уейт се върнахме в гаража. Нали се сещаш — Джон е началникът там и имах чувството, че ще подмокри гащите от страх. Оказа се, че е видял Боклукчията да влиза там.

— Сигурен ли е, че е бил Траш?

— Трудно можеш да го сбъркаш с тия страхотни белези по цялата ръка, нали? Обаче тогава никой не се усъмнил. Нали такава му е работата — да си пъха носа навсякъде.

— Горе-долу…

— Та ние с Джон се заловихме да огледаме останалите цистерни. И направо се шашнахме, когато открихме че към всички са прикрепени бомби. Цистерната, която използвахме, избухнала първа, тъй като ауспухът се нагрял, както вече ти обясних. Обаче и другите щяха да се взривят. От две-три в вече излизаше дим. Някои бяха празни, но други бяха заредени с авиационен бензин. Още десет минути и цялата база щеше да хвръкне във въздуха.

„Божичко — печално си каза Лойд. — Положението действително е лошо. По-лошо не би могло да бъде.“ Карл му показа ръката си, покрита с мехури.

— Изгорих се, докато измъквах един от нагорещените възпламенители. Сега навярно разбираш защо трябва да го разкараме оттук.

Лойд колебливо изрече:

— Възможно е някой да е откраднал бомбите от всъдехода му, докато е бил до тоалетната…

— Знаеш, че не е вярно — търпеливо каза пилотът. — Някой обиди Траш, докато се фукаше с играчките си и той се опита да ни изгори. Опитът му почти успя. Трябва да се предприеме нещо, Лойд.

— Добре.

През целия следобед Лойд разпитва за Боклукчията — виждал ли го е някой и имат ли представа къде е? Ала всички навеждаха очи и отговаряха отрицателно. Очевидно новината се беше разчула. Донякъде това беше полезно. Всеки, който забележеше Траш, щеше да побърза и да докладва на Лойд, с надеждата, че той от своя страна ще спомене доносника с добро пред шефа си. Ала Лойд имаше предчувствието, че Боклукчията е изчезнал. Позабавлявал се е и е побързал да се върне в пустинята.

Втренчи се в картите пред себе си и едва сдържа желанието си да ги помете с длан на пода. Вместо това отново изшмекерува, премести едно асо и продължи да нарежда пасианса. Всъщност случилото се нямаше особено значение. Когато Флаг реши, просто ще протегне ръка и ще върне Боклукчията. Старият Траш ще свърши разпънат на кръст, както Хек Дроган. Такъв му беше късметът.

Не искаше да признае дори пред себе си, че започва да изпитва известно съмнение. Напоследък се бяха случили неща, които не му се нравеха.

Дейна например. Действително Флаг знаеше за нея, но тя не беше проговорила. Бе предпочела да намери спасение в смъртта, без да ги осведоми кой е третият шпионин.

Ето още нещо, което го тревожеше. Флаг не подозираше има трети агент. Знаеше за дъртия пръдльо и когато се върна от пустинята, беше научил за Дейна и им обясни как точно ще се справи с нея. Обаче планът му се беше провалил.

А сега случаят с Боклукчията.

Траш беше важна персона. Може едно време да е бил кръгла нула, но сега, подобно на самия Лойд, носеше на шията си черния камък с червено око. Лойд беше забелязал как, след като изпържи мозъка на онзи дядка в Лос Анджелис, Флаг сложи ръце на раменете на Траш и му каза, че всичките му мечти ще се сбъднат. А онзи му прошепна: „Ще дам живота си за теб.“

Ясно му беше, че Боклукчията обикаля пустинята с благословията на Флаг. А сега беше откачил.

Което създаваше сериозни проблеми. Поради което сега, в девет вечерта, Лойд седеше сам, шмекеруваше при подреждането на пасианса и съжаляваше, че не е пиян.

— Господин Хенрайд?

Сега пък какво? Вдигна поглед и видя хубавка девойка с капризно нацупени устни. Носеше прилепнали по бедрата бели шорти и късо бюстие, което едва прикриваше пъпките на гърдите й. На вид беше типичен шантаж, но беше пребледняла и се тресеше от нерви. Машинално гризеше нокътя си и Лойд забеляза, че и другите й нокти са нащърбени и изгризани.

— Какво има?

— Аз… трябва да се срещна с господин Флаг. — Гласът й постепенно отслабваше, докато премина в шепот.

— Нима? Да не би да си въобразяваш, че съм му секретарка?

— Не… посъветваха ме… да се обърна към вас.

— Кой ти го каза?

— Енджи Хършфийлд.

— А ти как се казваш?

— Ъъъ… Джули. — Тя се изкиска, но очевидно по навик. Все още изглеждаше много изплашена и Лойд уморено се запита какви ли още неприятности го очакват. Момиче като това не би искало среща с Флаг, без да има много сериозна причина. — Джули Лори.

— Слушай, Джули Лори, Флаг в момента не е в Лас Вегас.

— Кога ще се върне?

— Нямам представа. Заминава и се връща когато пожелае и не носи бипър. Нито пък ми дава обяснения. Щом имаш нещо за него, кажи ми го и аз ще се погрижа да го съобщя на шефа. — Момичето го изгледа недоверчиво и той повтори онова, което следобед беше казал на Карл Хоуг:

— Затова съм тук, Джули.

— Добре. — Сетне побърза да добави. — Ако информацията е важна, кажете му, че сте я получили от мен, Джули Лори.

— Дадено.

— Нали няма да забравите?

— Няма, по дяволите! Хайде, казвай! Тя се нацупи.

— Ама защо сте толкова груб?

Лойд въздъхна и остави картите на масата, после по-меко каза:

— Извинявай. Ъ, какво искаш да съобщиш?

— Оня, малоумният, ако се върти наоколо, сигурно шпионира. Просто си помислих, че трябва да го знаете. — Очите й злобно проблеснаха. — Скапаният гадняр ме заплаши с пистолет.

— За кого говориш?

— Ами, едно време го видях заедно с другия откачалник, та си казах, че малоумният сигурно е негов човек. Разбирате ли, много по-различни са от нас. Трябва да са дошли да шпионират.

— Така си си помислила, а?

— Аха.

— Да пукна, ако знам за какво говориш. Денят бе дълъг и съм уморен като куче. Ако няма какво друго да кажеш, Джули, ще отида да си легна.

Тя седна, кръстоса крака и му разказа за срещата си с Ник Андрос и Том Кълън в Прат, щата Канзас „Тъкмо се забавлявах, а онзи, глухонемият, ме заплаши с пистолет!“ Сподели още как стреляла подире им.

— Не мога да разбера какво доказва всичко това? — попита Лойд, когато момичето млъкна. Беше наострил уши при споменаването на думата „шпиониране“, ала след това му бе доскучало и чак го бе налегнала дрямка.

Джули отново се нацупи и запали цигара.

— Казах ви вече. Онзи малоумник е тук. Обзалагам се, че е шпионин.

— Май одеве каза, че името му е Том Кълън.

— Точно така.

Лойд смътно си спомняше някакъв едър, русокос младеж, който очевидно не беше много интелигентен, но не беше чак малоумен, какъвто го изкарваше тая шантонерка. Напразно се опитваше да си припомни нещо повече. Дневно във Вегас пристигаха между шейсет и сто души. Ставаше все по-трудно да ги подбират и Флаг твърдеше, че емиграционният процес ще се засили, преди напълно да секне. Може би трябва да отиде при Пол Бърлсон, който разполагаше с досиетата на всички жители на Вегас и да провери що за птица е този Кълън.

— Ще го арестувате ли? — прекъсна размишленията му Джули.

Лойд я изгледа накриво.

— Ще арестувам теб, ако продължаваш да ми досаждаш.

— Гаден педераст! — пискливо изкрещя Джули Лори. Скочи на крака и гневно го изгледа. Краката й в прилепнали бели шорти изглеждаха дълги чак до гърлото й. — Опитвам се да ви направя услуга!

— Ще проверя информацията.

— А, не, тия не ми минават! — Тя замарширува към вратата на бара, негодуващо поклащайки стегнатото си задниче.

Лойд развеселено я проследи с поглед, мислейки си, че по света има сума мацки като нея; дори бе готов да се обзаложи, че и сега, след супергрипа, броят им не е намалял. Бутат ти се доброволно, а след това са готови да ти издерат очите с нокти. Истински сестри на онези паяци, дето след съвкуплението изяждат партньора си. Изминали са два месеца, откакто онзи глухоням е заплашвал да я застреля, а тя все още му има зъб. Как каза, че било името му? Андрос?

Извади от задния си джоб оръфан черен бележник, наплюнчи пръста си и запрелиства тефтера, докато откри празна страница. Това бе неговият „подсещач“ и почти бе изписан с бележки, с които Лойд си напомняше различни неща: например да се обръсне винаги преди среща с Флаг или да провери с какво количество морфин и кодеин разполагат аптеките в Лас Вегас и да осигури доставката на въпросните препарати, ако са се изчерпали. Скоро щеше да му се наложи да започне нов бележник.

С необработения си почерк написа на празната страница:

„Ник Андрос или Андротис — глухоням. В града?“ А отдолу добави: „Том Кълън. Провери при Пол.“ Сетне пъхна бележника обратно в джоба си.

Далеч от града, в пустинята, под студения блясък на звездите, зловещият човек беше консумирал дългоочаквания си „брак“ с Надин Крос. Навярно безкрайно би се заинтересувал от новината, че приятел на Ник Андрос се намира в Лас Вегас.

Ала той спеше.

Лойд впери печален поглед в картите пред себе си, забравяйки изпълнената с омраза Джули Лори и стегнатото й задниче Отново си „помогна“, при подреждането на пасианса но умът му бе другаде — питаше се какво ще каже или направи Флаг, когато научи за подвизите на Боклукчията.

* * *

По времето, когато Джули Лори гневно излезе от бара обзета от ярост при мисълта, че не са я похвалили, задето изпълнява гражданския си дълг, в друг квартал на града Том Кълън стоеше до панорамния прозорец на апартамента си и замечтано се взираше в пълната луна.

Време беше да напусне Лас Вегас.

Време бе да се върне при приятелите си.

Този апартамент не приличаше на дома му в Боулдър. Беше мебелиран, но му липсваше допълнителна украса. Том не си бе направил труда да залепи някакъв плакат или да намери препарирана птица, която да провеси на тел от тавана. Знаеше, че е тук временно, а сега беше настъпил моментът да напусне града. Това го радваше. Ненавиждаше Лас Вегас. Непрекъснато му се струваше, че отнякъде вони на гнилоч. Общо взето, хората тук бяха симпатични и дори се го привързал към някои от тях — например Ейнджи и малкия Дини. Никой не му се подиграваше, задето е умствено изостанал. Дадоха му работа, държаха се дружелюбно с него и по време на обедната почивка правеха обща трапеза. Бяха свестни хора, не по-различни от жителите на Боулдър, но…

Но от тях се излъчваше неприятна миризма. Като че всички бяха нащрек и очакваха нещо да се случи. Понякога разговорите секваха и се възцаряваше неловка тишина, а очите на хората се замъгляваха, сякаш ги измъчваха тревожни сънища. Безпрекословно изпълняваха заповедите, без да ги е грижа дали са разумни и какво целят. Струваше му се, че всички носят маски на щастливи хора, под които се крият лица на чудовища. Веднъж беше гледал филм за такова чудовище, което наричаха върколак.

Призрачната луна се издигна високо над пустинята и заплува по небето.

Веднъж беше зърнал Дейна от Свободната зона, но повече не я видя. Какво ли се е случило с нея? Дали и тя е била изпратена да шпионира? Върнала ли се е в Боулдър? Нямаше отговор на този въпрос, но се страхуваше. Поставил бе малката си раница на стола срещу масичката, където стоеше безполезен цветен телевизор. Раницата беше пълна с пакети вакуумирана шунка и шоколадчета. Том я надяна на гърба си. Беше запомни съвета да се придвижва нощем, а денем да спи.

Излезе на паркинга пред сградата, без дори да хвърли поглед назад. Под ярката лунна светлина сянката му се очертаваше върху пропуканата бетонна настилка на паркинга, където някога жадни за бързо забогатяване комарджии от всички щати спираха автомобилите си.

Той вдигна поглед към луната, подобна на блестяща медна монета и прошепна:

— Да, Бога ми. Том Кълън знае какво означаваш. Велосипедът му бе облегнат на стената на сградата. Младежът намести раницата си, метна се на колелото и го подкара към междущатската магистрала. Към единайсет часа вече бе излязъл от Лас Вегас и се отправи на изток. Никой не го видя. Никой не вдигна тревога.

Разумът му „изключи“, както се случваше винаги, когато Том бе свършил най-неотложните си задачи. Младежът машинално въртеше педалите, усещайки единствено прохладния нощен ветрец върху изпотеното си лице. От време на време му се налагаше да заобикаля пясъчни дюни, изпълзели от пустинята и препречили шосето като ръцете на скелет, а след като доста се отдалечи от града, често се натъкваше и на задръствания, причинени от спрели коли и камиони. „Виж какво са сътворили рабите твои и ще изпаднеш в отчаяние“ — иронично би отбелязал Глен Бейтман.

В два сутринта Том спря, подкрепи се с шоколад и бисквити, сетне продължи пътя си. Луната залезе, а всяко завъртане на колелата на велосипеда го отдалечаваше все повече от Лас Вегас. Това го караше да се чувства по-уверен.

Ала призори ненадейно го обзе вледеняващ страх. Чувството беше още по-ужасяващо, тъй като бе неочаквано и безпочвено. Том би надал писък, ако внезапно гласните му струни не се бяха сковали. Краката му престанаха да въртят педалите и велосипедът продължи да се движи по инерция по шосето, осветявано единствено от мъждукащите звезди и заобиколено от наподобяващия чернобял негатив пустинен пейзаж,

Той беше наблизо.

Човекът без лице, демонът, който искаше да завладее света.

Флаг.

Във Вегас го наричаха Големия човек, но Том тайно му викаше „Ухиления“, защото усмихнеше ли се някому, кръвта сякаш се изцеждаше от тялото на човека и той се превръщаше във вледенен труп. Когато Ухиления погледнеше котка, тя започваше да повръща сплъстени косми. Минеше ли покрай новострояща се сграда, работниците удряха с тежките чукове пръстите си, поставяха керемидите наопаки, или като сомнамбули пристъпваха към ръба на скелето и…

„… и, о, Боже, той е буден!“

От гърлото на Том се изтръгна стон. Внезапно усети, че някой го наблюдава; стори му се, че вижда как в утринния полумрак се отваря едно Око, ужасяващо червено Око, все още помътняло от съня. То се завъртя в полумрака. Търсеше нещо. Търсеше него. Знаеше, че Том Кълън е някъде наоколо.

Скованите крака на младежа намериха педалите и той подкара колелото, движейки се с все по-голяма скорост, привеждайки се над кормилото, за да намали съпротивлението, докато накрая буквално летеше по шосето. Ако се бе натъкнал на някоя кола, положително щеше да връхлети върху нея и да се пребие.

Полека-лека започна да усеща, че се отдалечава от зловещата невидима сила. А най-чудното беше, че страшното червено око бе погледнало към него но не го беше забелязало („Може би защото съм приведен към кормилото“ — несвързано помисли Том)… след което се бе затворило.

Зловещият човек отново беше заспал.

Как ли се чувства заекът, когато върху него, като черен кръст, пада сянката на ястреба…, а после птицата отлита, без да му обърне внимание? Как ли се чувства мишката, когато котката, дебнеща цял ден пред дупката й , безцеремонно е изхвърлена навън от стопанина си? Как ли се чувства сърната, когато плахо пристъпва покрай великия ловец, кротко похъркващ след трите изпити бири? Може би не усещат нищо или пък изпитват същото, което Том Кълън усети, докато бързо се отдалечаваше от зловещата притегателна сила: огромно и наелектризиращо чувство на облекчение, на прераждане. А най-вече на радост, че се е отървал на косъм. Казваше си, че на радост, че се е отървал на косъм. Казваше си, че подобен късмет навярно е Божия поличба. Въртя упорито педалите, докато започна да се зазорява. Първите слънчеви лъчи обграждаха със златисто тъмносинята ивица на хоризонта. Звездите започваха да помръкват. Том беше уморен до смърт. След като измина още един-два километра, забеляза огромен овраг вдясно от шосето. Избута велосипеда и се спусна в падината, после, подчинявайки се на инстинкта си, го затрупа със суха трева и клони. На десетина метра видя две скали, които сякаш се подпираха взаимно. Пропълзя под тях, покри главата си с якето и почти моментално заспа.