Стивън Кинг
Сблъсък (16)

13.

Червената лампа светна. Помпите изсъскаха. Вратата се отвори. Този път човекът, който мина през нея, не беше с бял херметичен костюм — само на носа му имаше малък и лъскав дихателен филтър, напомнящ ония двузъби сребърни вилици, дето на шведска маса ги слагат до маслините.

— Привет, мистър Редман — каза той, докато крачеше през стаята. Протегна ръка в тънка гумена ръкавица и Стю бе тъй изненадан, че я стисна смутено. — Аз съм Дик Дейц. Денинджър ми каза, че отказвате да играете, докато някой не ви сьобщи резултата от мача.

Стю кимна.

— Добре. — Дейц седна на ръба на леглото. Беше дребен, мургав мъж и както седеше с лакти върху коленете, напомняше джудже от филм на Дисни. — И тъй, какво искате да узнаете?

— Мисля, че ще е най-добре да почнем от това защо не сте със скафандър като другите.

— Защото Джералдо ни подсказва, че не сте опасен. Дейц посочи към едно морско свинче зад двойното стъкло.

Животинчето беше в клетка, а до клетката стоеше Денинджър с безизразна физиономия.

— Значи Джералдо, а?

— От три дни насам подаваме на Джералдо въздух от вашата стая. Това, което измъчва приятелите ви, лесно се предава от човек на морско свинче и обратно. Ако бяхте вирусоносител, Джералдо би трябвало вече да е мъртъв.

— Но не поемате излишни рискове — сухо подхвърли Стю и посочи дихателния филтър.

— Не ми влиза в задълженията — отвърна Дейц с цинична усмивка.

— Какво открихте у мен?

Отговорът на Дейц бе гладък, сякаш предварително репетиран:

— Черна коса, сини очи, страхотен тен… — Той се вгледа изпитателно в Стю. — Не е смешно, нали?

Стю премълча.

— Искате ли да ме ударите?

— Не вярвам да е от полза.

Дейц въздъхна и се потърка между очите, сякаш тръбичките на филтъра дразнеха ноздрите му, сетне заяви:

— Слушайте. Когато нещата тръгнат зле, почвам да се шегувам. Някои пушат, други дъвчат дъвка. Просто така си укротявам нервите, това е. Не се и съмнявам, че мнозина знаят по-добри методи. А ако питате от какво сте болен Денинджър и колегите му ще отговорят категорично: от нищо.

Стю кимна спокойно. Но имаше чувството, че този дребосък отлично усеща какво облекчение е избухнало зад безизразното му лице.

— От какво са болни останалите?

— Съжалявам, информацията е секретна.

— Как се е разболял онзи тип, Кемпиън?

— И това е секретно.

— Предполагам, че е бил в армията. И някъде е имало злополука. Като онази с овцете в Юта преди трийсет години, само че много по-тежка.

— Мистър Редман, мога да попадна в затвора за една-единствена думичка — „горещо“ или „студено“.

Стю замислено потърка наболата си брада.

— Би трябвало да се радвате, че не ви казваме повече — продължаваше Дейц. — Знаете го, нали?

— Сигурно така оказвам услуга на родината — криво се усмихна Стю.

— Не, тия глупости са в стила на Денинджър — каза Дейц. — В цялата работа двамата с него сме дребни фигури, само че той е по-дребен и от мен. Колелце, нищо повече. Има много по-прагматична причина да бъдете доволен. Вероятно разбирате, че вие също сте засекретен. Просто сте изчезнал от лицето на земята. Ако узнаете прекалено много, ония отгоре може да решат, че ще е най-разумно да изчезнете завинаги.

Стю не каза нищо. Беше зашеметен.

— Но не съм дошъл да ви заплашвам. Само искам да ви кажа, че много държим на вашата помощ, мистър Редман. Нуждаем се от нея.

— Къде са хората, с които пристигнах? Дейц извади от джоба си лист.

— Виктор Палфри, починал. Норман Бруът, Робърт Бруът, починали. Томас Уонамейкър, починал. Ралф Ходжис, Бърт Ходжис, Черил Ходжис, починали. Кристиан Ортега, починал. Антъни Лиоминстър, починал.

Имената избухваха едно след друго в главата на Стю. Крис барманът. Той винаги държеше под тезгяха рязана ловна пушка и ако някой пиян шофьор сметнеше, че Крис няма да я използва при нужда, дълбоко се лъжеше. Тони Лиоминстър, който караше онзи грамаден камион с УКВ радиостанция под таблото. Понякога идваше да повиси в бензиностанцията на Хап, но го нямаше през онази вечер, когато Кемпиън събори помпите. Вик Палфри… за Бога, та с Вик се познаваха открай време. Как можеше Вик да е мъртъв? Но най-тежкият удар бе новината за семейство Ходжис.

— Всички ли? — чу той собствения си глас. — Цялото семейство на Ралф?

Дейц погледна обратната страна на листа.

— Не, има и едно момиченце. Ева. Четиригодишна. Жива е.

— Добре, как е тя?

— Съжалявам, информацията е секретна.

Яростта му пламна изневиделица. Стю скочи на крака, сграбчи Дейц за реверите и го разтръска с всичка сила. С крайчеца на окото си зърна раздвижване зад двойното стъкло. Някъде далече задрънча тревожен сигнал, приглушен от дебелите стени.

— Какво сте направили, бе, хора? — изкрещя той. — Какво сте направили? За Бога, какво сте направили?

— Мистър Редман…

— А? Какво сте направили, вашата мамица?

Вратата изсъска и се отвори. В стаята нахълтаха трима едри мъже със зелени униформи. И тримата носеха дихателни филтри. Дейц се озърна към тях и кресна:

— Пръждосвайте се оттук! Тримата се поколебаха.

— Имаме заповед…

— Пръждосвайте се, това е заповед!

Мъжете се оттеглиха. Дейц продължаваше невъзмутимо да седи на леглото. Само реверите му бяха посмачкани и на челото му бе паднал кичур коса. Нищо повече. Гледаше Стю спокойно, даже с известно съчувствие. За миг Стю свирепо се запита дали да не изтръгне филтъра от носа му, после си спомни за Джералдо. Ама че тъпо име за морско свинче. Отчаянието го заля като студена вълна. Той седна и промърмори:

— Боже, мили Божичко…

— Слушайте — каза Дейц. — За това, че сте тук, вината не е моя. Нито на Денинджър или на сестрите, които идват да ви мерят кръвното. Ако изобщо има виновен, това е Кемпиън, но и него би трябвало да го разберем. Избягал е при обстоятелства, при които навярно бихме избягали и ние с вас. Успял е да се измъкне заради дребна техническа неизправност. Положението просто съществува и толкоз. Всички ние се мъчим да го променим. Но това не ни прави отговорни за него.

— Тогава кой е виновен?

— Никой — отвърна Дейц и се усмихна. — В случая отговорностите се разпръскват в толкова посоки, че накрая просто изчезват. Беше злополука. Можеше да се случи по много други начини.

— Ега ти злополуката — изрече Стю с изтънял до шепот глас. — Ами останалите? Хап, Ханк Кармайкъл и Лайла Бруът. Малкият Люк. Монти Съливан…

— Засекретено — каза Дейц. — Ще ме тръскате ли пак? Ако ви помага да се почувствате по-добре, тръскайте.

Стю не каза нищо, но го изгледа така, че Дейц изведнъж наведе глава и взе да опипва ръба на панталона си.

— Живи са — каза той. — След време ще можете да ги видите.

— Какво става с Арнет?

— Под карантина е.

— Колко души умряха там?

— Нито един.

— Лъжете.

— Съжалявам, че мислите така.

— Кога ще изляза оттук?

— Не знам.

— И това ли е засекретено? — горчиво запита Стю.

— Не, просто не знаем. Изглежда, че не сте болен. Искаме да разберем защо. А после всички се разотиваме кой откъдето е дошъл.

— Ще мога ли да се избръсна? Лицето ме сърби.

Дейц се усмихна.

— Ако разрешите на Денинджър да продължи изследванията, ще повикам някой да ви избръсне още сега.

— Ще се справя и сам. Бръсна се откакто навърших петнайсет.

Дейц решително тръсна глава.

— Няма да стане.

Стю се усмихна подигравателно.

— Страх ви е, че ще си прережа гърлото, а?

— Нека просто речем, че…

Стю го прекъсна с взрив на суха, раздираща кашлица. Кашляше толкова силно, че се преви на две.

Ефектът бе поразителен. Дейц скочи от леглото и сякаш прелетя до херметичната врата, без изобщо да докосва пода. Трескаво изрови от джоба си плоския ключ и го пъхна в процепа.

— Не си правете труда — спокойно каза Стю. — Беше номер.

Дейц бавно извърна глава. Сега лицето му се бе променило. Устните бяха изтънели от гняв, очите му гледаха втренчено.

— Какво?

— Номер беше — повтори Стю. Усмивката му се разшири. Дейц неуверено пристъпи назад. Стисна юмруци, отпусна ги и пак ги сви.

— Но защо? Защо ви трябваше да го правите?

— Съжалявам — отвърна Стю. Продължаваше да се усмихва. — Информацията е секретна.

— Ама че гадно копеле — промърмори Дейц с тихо изумление.

— Хайде, вървете. Идете да им кажете, че могат да продължат изследванията.

Тази нощ Стю спа по-спокойно от всеки друг път, откакто го бяха затворили тук. Сънува невероятно ясен сън. Винаги бе сънувал много — някога жена му се оплакваше, че нощем мърмори и рита — но още никога не’бе срещал тъй реалистично видение.

Стоеше на селски път — точно там, където черният асфалт отстъпва място на избеляло, прашно платно. От небето грееше ослепително, жарко слънце. От двете страни на пътя чак до хоризонта се разстилаше висока зелена царевица. Имаше някакъв крайпътен надпис, но беше дотолкова облепен с прах, че не се четеше. В далечината глухо отекваха дрезгавите крясъци на гарвани. А по-наблизо някой свиреше на китара — не с перце, а с пръсти. Вик Палфри обичаше да свири тъй, звукът беше по-приятен.

„Там би трябвало да отида, смътно помисли Стю. — Да, точно това е мястото.“

Как се наричаше мелодията? „Прекрасен Цион“? „Полята на бащиния дом“? „Нежно сбогуване“? Не се сещаше. Знаеше само, че е някакъв църковен химн, познат още от детството му и свързан със спомени за кръщаване в реката и весели пикници край брега. Но не си спомняше името.

После музиката секна. Облак закри слънцето. Обзе го страх. Започваше да усеща, че наоколо има нещо по-гибелно от чума, огън или земетресение. Нещо го дебнеше, скрито в царевицата. Нещо зловещо и мрачно.

Той се озърна и видя две пламнали червени очи сред сенките далече навътре в царевицата. Тия очи го изпълниха с безнадеждния, вцепеняващ ужас, който изпитва квачката пред невестулка. „Той е, помисли Стю. Човекът без лице. О, мили Боже! Не, Господи, не!“

Сетне сънят избледня и той се събуди със смесени чувства на тревога, объркване и облекчение. Изтича в тоалетната, после се върна до прозореца. Дълго гледа луната. Накрая си легна, но заспа едва след час. В просъница си припомни колко много царевица бе видял. Приличаше на Айова, Небраска или Северен Канзас. Само че Стю никога през живота си не бе посещавал тия места.