Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

50.

Зората обагряше небето на изток в нежнорозово. Стю Редман и Глен Бейтман се изкачваха към връх Флагстаф в западната част на Боулдър, където най-ниските склонове на Скалистите планини стърчат над равнината като скелети на праисторически чудовища. На бледата утринна светлина на Стю му се струваше, че ниските борове, израсли в пролуките между отвесните скали, наподобяват изпъкналите вени на гигантска ръка, подаваща се изпод земята. Някъде на изток от тях Надин Крос най-сетне се унесе в лек и неспокоен сън.

— Днес следобед ще имам ужасно главоболие — обяви Глен. — Мисля, че не ми се е случвало да пия цяла нощ откакто бях студент.

— Струва си заради изгрева — отвърна Стю.

— Да, гледката е прекрасна. Изкачвал ли си някога Скалистите планини?

— Не. Затова се радвам, че дойдохме. — Той надигна бутилката с вино и отпи. — И на мене ми бучи главата. — Обгърна с поглед красивата гледка, после се обърна към Глен със закачлива усмивка: — Сега какво ще се случи?

— Какво ще се случи ли? — вдигна вежди Глен.

— Ами да. Затова те доведох тук горе. Казах на Франи: „Ще го напия и ще ми каже всичко, което мисли.“ А тя ми отвърна: „Чудесно, давай.“

Глен се ухили.

— Невъзможно е да предсказваш съдбата на дъното на празна бутилка от вино.

— Така е, но тя ми обясни, че преди си бил социолог. Изучавал си отношението в групите. Така че можеш да направиш няколко научнообосновани догадки.

— Пусни няколко сребърни монети в шепата ми, о, любознателни човече.

— За какво са ти притрябвали, плешивко. Утре сутрин ще те заведа в Първа национална в Боулдър и ще ти връча един милион долара. Какво ще кажеш?

— Сериозно, Стю, кажи, какво те интересува?

— Същото, което и Андрос би искал да разбере, предполагам. Какво ще се случи оттук насетне? Не знам как да се изразя по-точно.

— Ще се изгради общество — подхвана бавно Глен. — Но какво? Трудно е да се каже отсега. Доколкото разбирам, в момента тук има повече от четиристотин души. Мисля, че ако продължат да прииждат всеки ден по толкова, дори и повече, до първи септември ще станем хиляда и петстотин, към първи октомври — четири хиляди и петстотин и вероятно осем хиляди, когато завали големият сняг през ноември и затвори пътищата. Запиши си го като предсказание номер едно.

За негово изумление Стю наистина извади тетрадка от задния джоб на панталона си и си записа думите му.

— Трудно ми е да го повярвам. Та ние прекосихме половината страна и не срещнахме дори и стотина души по пътя си.

— Да, но постоянно пристигат хора, нали?

— Е, да, вярно е, че идват. Ралф каза, че поддържал контакт с около пет-шест групи в момента, което значи, че до края на седмицата ще станем към петстотин души.

— А майка Абигейл стояла до него в „студиото“ му, но отказвала да говори по радиото, защото я било страх, че ще я хване ток — каза през смях Глен.

— Франи много хареса старицата. Отчасти защото тя знае чудесно как се израждат бебета и отчасти защото… а, бе просто си я обича. Нали разбираш?

— Да, почти всички изпитват същото.

— Осем хиляди души до настъпването на зимата — върна Стю към основната тема на разговора им. — Мама миа!

— Проста аритметика, Стю. Да кажем, че епидемията е отнела живота на деветдесет и девет процента от населението. Може цифрата да не е чак толкова голяма, но нека допуснем за момента, че е така, за да имаме на какво да се опрем. Ако деветдесет и девет процента от населението на Земята е загинало от грипа, това значи, че само в Щатите са умрели двеста и осемнадесет милиона души. — Стю изглеждаше шокиран. Социологът кимна сериозно и продължи: — Може би положението не е чак толкова лошо, но мисля, че не сме далеч от истината. На тоя фон нацистите изглеждат направо като аматьори, нали?

— Вярно — сухо изрече Стю.

— Това означава, че повече от два милиона души са живи, което е равно на една пета от населението на Токио и на една четвърт от населението на Ню Йорк преди избухването на епидемията. Допускам, че една десета от тези два милиона са станали жертва на последствията от епидемията. Хора като нещастния Марк Брадок, на когото се спука апендиксът, пострадали при инциденти, самоубили се, жертви на убийства дори. Така цифрата на оцелелите става един милион и осемстотин хиляди. Но ние предполагаме, че имаме противник — Сатаната, нали така? Злият човек, когото всички сънувахме и който се подвизава някъде на запад от нас. Там има седем щата, които с пълно право бихме могли да определим като негово владение… ако той наистина съществува.

— Мисля, че съществува.

— И аз имам такова чувство. Ала дали властва над всички хора там? Не мисля, както не смятам, че и останалите четиридесет и един щата попадат автоматично под властта на майка Абигейл. Мисля, че нещата до момента бяха в непрестанно движение и сега постепенно започват да си идват по местата. Хората се събират. Когато двамата с теб обсъждахме същия въпрос в Ню Хемпшир, аз си представях, че ще възникнат множество малки общества. Но имаше един фактор, който не взех предвид просто защото още не знаех за съществуването му, а именно, магнетичното въздействие на противоположните по смисъл и съдържание сънища. Значимостта на този факт никой от нас не можеше да предвиди.

— Нима искаш да кажеш, че ние ще достигнем деветстотин хиляди и при него ще отидат също толкова?

— Не. Първо, зимата ще вземе своите жертви и тук, а повече сред малките групи, които не успеят да се доберат до Боулдър преди голямото застудяване и обилните снеговалежи… Нали не си забравил, че сред нас, в Свободната зона няма нито един лекар? Медицинските лица, на които можем да разчитаме, са един ветеринар и майка Абигейл, която е забравила повече рецепти от народната медицина, отколкото ние двамата с теб ще можем да научим през целия си живот. Все пак ще бъдат страшен екип, ако се опитат да ти сложат метална пластина в черепа, в случай че си го пукнеш при падане, нали?

Стю се закиска.

— Навярно старият Ролф ще ме застреля с пушката си, за да ми спести мъките.

— Предполагам, че следващата пролет населението на Америка ще бъде не повече от един милион и шестстотин хиляди и това ще е в добрия случай — продължи Глен. — Надявам се, че при нас ще дойдат поне един милион от тях.

— Един милион — повтори впечатлен младият мъж. Обгърна с поглед простиращият се в равнината град, осветен от първите лъчи на слънцето. — Не мога да си го представя. Този град направо ще се пръсне по шевовете.

— Боулдър не може да побере толкова хора. Знам, че сега ти се струва направо абсурдно, като обикаляш празните улици, но няма да може. Вероятно ще се наложи да се заселват в съседни градчета. Положението в общи линии ще бъде следното — тук ще бъде пренаселено, а страната на изток на практика ще бъде безлюдна.

— Защо мислиш, че повечето от хората ще се присъединят към нас?

— Причината не е научнообоснована — отвърна Глен, прокарвайки ръка през оредялата си коса. — Иска ми се да вярвам, че повечето хора са добри. Убеден съм, че този, който ръководи нещата на запад, е лош по природа. Но имам чувството, че…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Ще ти кажа, защото съм пиян. Но трябва да си остане между нас, Стюарт.

— Добре.

— Дай ми честната си дума.

— Имаш я.

— Мисля, че техничарите ще отидат при него. Не ме питай защо, просто имам такова чувство. Те предпочитат да работят там, където дисциплината е строга и целите са ясни. Искат влаковете да не закъсняват. В Боулдър сега цари пълен хаос и объркване, всеки прави това, което намери за добре… Трябва да започнем да координираме усилията си. Но онзи другия… бас държа, че при него влаковете пристигат на секундата. Хората с техническо образование, а и военните са човешки същества като всички нас, затова ще отидат там, където има най-голяма нужда от тях. Подозирам, че нашият противник има голяма нужда от хората с фуражките. Майната им на фермерите. На него ще му трябват хора, които разбират от ракети, от танкове, хеликоптери, а защо не и от бомбардировачи. Макар да се съмнявам, че е докарал работата чак дотам. Всъщност съм сигурен, че още не се е заел с това. Иначе досега щяхме да сме разбрали. Вероятно в момента силите му са насочени основно към това да осигури електричество, да възстанови комуникациите… може би дори е трябвало да проведе чистка за елиминиране на нерешителните и страхливите. Рим не е бил построен за един ден и той знае това. Разполага с достатъчно време. Вече не са ми необходими кошмари, за да изпитвам страх. Достатъчно ми е само да си помисля за онези от другата страна на планината, как работят неуморно като трудолюбиви пчелички.

— Какво трябва да направим?

— Да изброявам ли? — попита с усмивка Глен.

Стю му посочи тетрадката си с розова подвързия с два танцуващи силуета и с надпис „ТАНЦУВАЙ БУГИ!“, и заяви:

— Давай.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко. Сам каза, че трябва да започнем да координираме действията си. Не бива да губим нито ден повече. Не може просто да се мотаем и да слушаме радио по цял ден. Иначе ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че оня тип е влязъл в Боулдър начело на военна колона, подкрепена и от авиация.

— Не го очаквай утре.

— Добре, утре не. А какво ще кажеш за май следващата година?

— Възможно е — промълви тихо Глен. — Да, напълно възможно.

— И какво, мислиш, ще стане с нас?

Глен не му отговори с думи. Жестът му бе много по-изразителен — постави показалец на челото си и с палеца натисна въображаем спусък. После бързо вдигна бутилката и довърши виното.

— Прав си. Затова предложи с какво да започнем.

Глен затвори очи. Изгряващото слънце освети сбръчканото му лице.

— Добре. Слушай, Стю. Първо, трябва да възстановим Америка. Една малка Америка. Като използваме всякакви средства. Организацията и управлението са на първо място. Ако започнем веднага, ще установим такъв вид управление, какъвто пожелаем. Ако чакаме, докато населението се увеличи трикратно, ще имаме затруднения. Да кажем, че организираме събрание след една седмица, значи на 18 август. Присъствието на всички ще бъде задължително. Преди събранието избираме временен организационен комитет. От седем души, например. Ти, аз, Андрос, Фран, Харолд Лодър, може би и още двама. Задачата на комитета ще бъде да изработи дневния ред за събранието на 18 август. Веднага мога да изредя някои от точките от този дневен ред.

— Казвай.

— Първо, прочитаме и ратифицираме Декларацията за независимост. Второ, прочитаме и ратифицираме Конституцията. Трето, прочитаме и ратифицираме Закона за правата на човека. Гласуването да става поименно.

— За Бога, Глен, та ние всички сме американци…

— Не, ето тука грешиш — каза Глен и отвори широко очите си, които бяха зачервени и изглеждаха хлътнали от умора. — Ние сме група оцелели корабокрушенци без никакво, управление. Събрани сме от кол и въже. Сред нас има хора от различни възрасти, различни социални групи, вероизповедания, раси. Управлението на обществото е само една идея, Стю. Една гола идея, щом веднъж се отървеш от бюрокрацията и другите там глупости. Ще отида още по-далеч. Ще ти кажа, че тя е една идея, насаждана ни от десетилетия, просто един спомен, втъкан в мозъците ни. Не сме имали време да забравим онази култура, сред която живеехме. Повечето от хората тук вярват в представителността на управлението, в републиката, в това, което наричат „демокрация“. Но няма да продължи дълго така. След време ще се осъзнаят, че президентът е мъртъв, че Пентагонът може да бъде даден под наем, че в Долната камара на Конгреса и в Сената никой не провежда дебати, освен може би хлебарките и термитите. Нашите хора тук бързо ще дойдат на себе си и ще осъзнаят, че нищо не е останало от старото общество и че те могат да си създадат такова, каквото поискат. Това, което ние трябва да направим, е да прокараме нашите идеи, преди хората да са излезли от вцепенението си и да са направили някоя глупост. Той размаха пръст пред лицето на Стю.

— Ако на събранието на 18 август някой предложи на майка Абигейл да се даде абсолютната власт да управлява, а ние с теб и Андрос да й бъдем съветници, хората ще приемат предложението безапелационно, в блажено неведение, че гласуват за първата диктатура след Хюи Лонг.

— О, не мога да го повярвам. Сред нас има хора с висше образование, адвокати, политически активисти…

— Може и да са били такива. Но сега са само уплашени и уморени люде, които не знаят какво ще се случи с тях. Някой може и да се обади, но веднага ще му затворим устата, като кажем, че майка Абигейл и нейните съветници ще пуснат електричеството до шестдесет дни. Не, Стю, първото и най-важно нещо е да затвърдим духа на старото общество. Това имах предвид, като казах, че трябва да възстановим Америка. Така трябва да постъпим, щом сме заплашени от онзи човек, когото наричаме Сатаната.

— Продължавай.

— Добре. Следващата точка от дневния ред ще бъде избор на градски съвет като в едновремешните градчета на Нова Англия. Пример за съвършена демокрация. Докато сме по-малко на брой, ще свърши страхотна работа. Само че вместо да избираме градски съвет, ще изберем друг управителен орган, да кажем от седем… представители. Представители на Свободната зона. Как ти звучи?

— Идеално.

— И аз мисля така. Ще гледаме да бъдат избрани за представители членовете на организационния комитет. Ще ги попритиснем и ще избързаме с гласуването, преди да са се усетили и да са започнали да предлагат приятелите си. Ще уговорим предварително хора, които да ни предложат, и други, които да подкрепят кандидатурите ни. Гласуването ще мине като по мед и масло.

— Екстра — възхити се Стю.

— Разбира се — съгласи се мрачно Глен. — Ако се интересуваш как да надхитриш и заобиколиш демократичните процедури, посъветвай се със социолог.

— Каква ще бъде следващата точка?

— Тя ще получи всеобщо одобрение, тъй като ще гласи: „Решение: На майка Абигейл се дава пълното право на вето върху всяко решение на Съвета на представителите.“

— Господи! А тя дали ще се съгласи?

— Сигурно. Но не смятам, че някога ще упражни това свое право, поне в момента не мога да си представя ситуация, която да предполага подобно действие от нейна страна. Не можем да очакваме съветът да управлява ефективно, ако тя не е поне негов титулярен председател. Тя е общото между всички нас. Всички ние имахме паранормално преживяване, свързано с нея. А и тя има… някаква аура. Хората използват едни и същи определения, когато говорят за нея: мила, добра, стара, мъдра, умна, великодушна. Тези хора са сънували един сън, който им е изкарал ума от страх, и друг сън, който ги е карал да се чувстват сигурни. Ще й обясним, че я обявяваме само формално за наш водач. Мисля, че и тя иска това. Много е стара, уморена…

Стю поклати глава.

— Стара е и уморена, обаче тя третира проблема с лошия човек от религиозна гледна точка като някакъв кръстоносен поход, Глен. И не е единствената, която гледа така на тази предстояща схватка. Ти сам го знаеш.

— Искаш да кажеш, че все пак може да реши да вземе юздите на управлението в свои ръце?

— Това може да не се окаже чак толкова лошо. В крайна сметка ние сънувахме нея, а не някакъв съвет от представители.

— Не, не мога да приема идеята, че всички до един сме пионки в някаква постапокалиптична игра на добри и лоши, независимо от сънищата! По дяволите, та това противоречи на всякакъв здрав разум!

Стю вдигна рамене.

— Хубаво, да не задълбаваме сега в тази тема. Мисля, че твоята идея да й дадем право на вето е много добра. Но мисля, че можем да отидем още по-далече. Нека й дадем право и сама да прави предложения.

— Но не и абсолютното право в това отношение — бързо го допълни Глен.

— Не. Нейните предложения ще трябва да бъдат одобрявани от Съвета на представителите — каза Стю с хитро пламъче в очите. — И така може да се окаже, че ние ще пречим на изпълнението на нейните идеи, а не обратното.

Настъпи продължително мълчание. Глен подиря чело с ръка.

— Да, знаеш ли, че си прав. Тя не може да бъде просто марионетка… поне трябва да приемем факта, че може да има и собствено мнение и свои предложения. Прибирам си вече кристалното кълбо, източен тексасецо. Защото в областта на социологията наричаме хората като нея алтернативно ориентирани.

— Що за алтернатива имаш предвид?

— Бог. Аллах. Кришна. Без значение е. Просто нея не я интересува от какво се нуждае обществото. Тя ще слуша и ще се подчинява на някакъв глас от отвъдното. Като Жана д’Арк. Просто ти събуди в мене опасенията, че може да се превърнем в теокрация.

— Тео…

— Общество, управлявано в името на Бога. — Глен не изглеждаше особено доволен от тази перспектива. — Когато беше малко момче, Стю, мечтал ли си някога, че ще станеш един от седемте свещеници с висок сан, вярно служещи на една сто и осем годишна негьрка от Небраска?

Стю го погледна втренчено. След малко попита:

— Остана ли още вино?

— Няма вече.

— Майната му.

— Точно така — каза Глен.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

* * *

Майка Абигейл не бе живяла в такъв хубав дом. Седеше на покритата веранда и изведнъж си спомни за един търговски пътник, който дойде в Хемингфорд Хоум през 1936 или 37. Той бе най-сладкодумният човек, когото бе срещала през живота си, можеше с думи да свали и звездите от небето. Бе попитала този млад мъж на име Доналд Кинг, какво го води при Аби Фримантъл, на което той й бе отвърнал:

— Моят бизнес, госпожо, е удоволствието на хората. Вашето удоволствие. Обичате ли да четете? Да слушате радио? Или да се изтегнете на хамака и да слушате прекрасния оркестър от звуци на Вселената?

Тя му призна, че обича да прави всичките тези неща, но не спомена, че няма пукнат грош.

— Е, аз продавам точно тези неща — отвърна й сладкодумният търговец. — Може да се нарича прахосмукачка „Електролукс“ с всички екстри, но всъщност ви продавам свободно време. Включвате я в контакта и пред вас се откриват нови безкрайни възможности за почивка и отмора. А вноските са така облекчени, както ще бъде и домакинската ви работа.

Срещата им се състоя по време на Голямата депресия. Абигейл не бе успяла да спести даже двадесет цента за панделки за рождените дни на своите внучки, така че и дума не можеше да става за прахосмукачка. Обаче как ги редеше само този господин Доналд Кинг от Пери, Индиана! Господи! Повече не го видя, но и не забрави името му. Купи си прахосмукачка чак в края на войната с нацистите, когато изведнъж сякаш всички се замогнаха, дори и белите бедняци.

А в тази къща тук, която Ник й бе казал, че се намира в района Мейпълтън Хил на Боулдър (майка Абигейл се хващаше на бас, че малко чернокожи бяха живели тук преди епидемията), имаше всички уреди, за които бе чувала и няколко, които й бяха напълно непознати. Съдомиялна машина. Две прахосмукачки, едната само за втория етаж. Приспособление за биологични отпадъци в мивката. Микровълнова печка. Пералня и сушилня. В кухнята имаше едно чудо, което приличаше на обикновена метална кутия, но добрият приятел на Ник, Ралф Брентнер й бе казал, че то е „боклукомелачка“. Пускаш петдесет килограма отпадъци и те излизат под формата на кубче боклук с размерите на столче. Чудесата никога не свършват.

Ала като си помислиш, някои от тях вече ги нямаше. Както се люлееше на верандата, погледът й случайно попадна върху контактите на стената. Хората от къщата сигурно са излизали тук навън през лятото, за да слушат радио или да гледат бейзбол по симпатичния, кръгъл телевизор. Нямаше нищо по-типично в страната от тези контакти в стената. Дори тя ги имаше в своята барака в Хемингфорд Хоум. Човек изобщо не им обръщаше внимание… докато престанеха да работят. Тогава разбираш каква огромна роля са играли в живота ти. Всичкото си свободно време, почти всичките си удоволствия, които така сладко бе възхвалявал Дон Кинг навремето… дължиш на тези контакти. Щом те не работят, всички чудати уреди включително и „мелачката за боклук“, могат да ти послужат единствено за закачалка за шапката и палтото ти.

Ама че работа! Та нейната барака бе повече подготвена от тази къща за последиците от катастрофата. Тук трябваше да й носят вода чак от Боулдър Крийк, която после трябваше да се преварява. А у дома си имаше водна помпа. Ник и Ралф й бяха докарали с камион една грозна кабина с клозет и я бяха поставили в задния двор. У дома си имаше много по-удобен. Готова бе да замени пералнята и сушилнята за своето корито. Бе накарала Ник да й намери едно, а Брад Кичнър бе домъкнал отнякъде дъска за пране и хубав домашен сапун. Сигурно ужасно им досаждаше с тези неща, но тя обичаше да си пере сама дрехите. Защото чистотата вървеше ръка за ръка с вярата в Бога. Никога през живота си не бе давала дрехите си за пране навън, нямаше да го направи и сега. От време на време се изпускаше, което бе нормално за старите хора, и не желаеше някой друг да го разбере.

Разбира се, че скоро щяха да пуснат електричеството. Това бе едно от събитията, които Бог й бе разкрил в сънищата. Тя знаеше доста неща, които щяха да се случат, някои от сънищата си, други от опита си. Двете бяха така преплетени, че й бе трудно да ги различи.

Скоро хората тук щяха да престанат да се лутат насам-натам като мухи без глави и да започнат да се организират. Тя не бе социолог като Глен Бейтман (който винаги я гледаше така, както собственик на хиподрум оглежда състезателен кон), но добре знаеше, че след време хората винаги се обединяват. Това бе проклятието, но и спасението за човешката раса. Ако по време на някое наводнение шестима се носят със сал по Мисисипи, то щом стигнат бряг, веднага ще захванат да играят бинго.

Първо ще установят някакво управление и ще поискат да я поставят начело. Естествено тя нямаше да позволи това да стане, колкото и да го желаеше. Не беше такава Божията воля. Нека се справят сами с всички практически въпроси, свързани със земния живот. Да пуснем ли електричеството? Чудесно. Най-напред ще изпробва „мелачката за боклуци“. Нека пуснат газта, за да не измръзнат хората през зимата. Нека си приемат резолюции, нека си кроят планове, тя нямаше нищо против и нямаше да им се бърка. Щеше да настоява Ник да участва в управлението и Ралф също, може би. Тексасецът също й вдъхваше доверие — знаеше да си държи устата затворена, когато нямаше какво да каже. Смяташе, че ще искат да включат и дебелото момче, Харолд, и тя нямаше да им попречи, макар той да не й харесваше. Тревожеше я. През цялото време се хилеше насреща й, но очите му оставаха мъртви. Държеше се мило, казваше винаги това, което трябва, ала очите му бяха като два студени пикела, забити в ледник.

Абигейл смяташе, че Харолд крие някаква тайна. Нещо гадно, противно, миризливо като мърша бе скрито в сърцето му. Нямаше представа какво е то. Бог не бе пожелал да й разкрие тайната му, значи сигурно тя нямаше отношение към Божиите планове за развитието на тяхната общност. Въпреки това я тревожеше мисълта, че това момче ще бъде включено във висшия съвет… но не възнамеряваше да сподели с никого опасенията си.

Нейната задача, мислеше си самодоволно старицата, докато се люлееше, нейното място в съвета се свеждаше единствено до борбата с дяволския човек.

Той нямаше име, макар че предпочиташе да го наричат Флаг… поне за момента. От другата страна на планината работата му вече бе започнала. Абигейл не знаеше какви точно са плановете му. Те бяха скрити за нейните очи, както и тайната на дебелото момче Харолд. Но и без това подробностите бяха без значение. Целта на Флаг бе ясна и проста — да унищожи всички тях.

Старицата го познаваше добре. Всички новопристигнали в Свободната зона посещаваха първо нея и тя ги приемаше, макар че често се чувстваше уморена… Те всички държаха да й кажат, че са я сънували и че са сънували него. Той ги изпълваше с ужас. Абигейл кимаше с разбиране и ги успокояваше, доколкото можеше. Но през цялото време си мислеше, че не биха познали Флаг, ако се разминеха с него на улицата… освен ако той самият не пожелаеше да бъде забелязан. Може би щяха да почувстват присъствието му — внезапен студен полъх, гореща вълна, като при треска или остра, пронизваща болка в ушите и слепоочията. Но тези хора грешаха, ако смятаха, че той е някакво чудовище с две глави, шест очи и рога. Вероятно Флаг не изглеждаше по-различно от доставчика на мляко и от пощальона.

Абигейл предполагаше, че зад злото, извършвано с умисъл, душата му тънеше в неосъзнат от него безпросветен мрак. Това бе характерното за рожбите на тъмните сили. Те не можеха да създадат нищо, бяха в състояние само да рушат. Бог Творец бе създал човека по собствен образ и подобие и всеки, който следваше Божиите, повели бе също толкова творец. Мъжете и жените, които се уповаваха на Бога, бяха водени от желанието да съзиждат, да придадат разумна форма на света около тях. Дяволският човек искаше и можеше единствено да разгражда и руши. Антихрист ли бе той? Да, и антитворец.

Разбира се, той щеше да има последователи и това не бе нещо ново. Флаг бе лъжец и неговият отец бе Баща на лъжите. Дяволският човек приличаше на голяма неонова реклама, която заслепява хората като водопад от празнични фойерверки. Тези чираци-разрушители нямаше да забележат, че като неонова реклама той повтаря до безкрай едни и същи фигури. Нямаше да осъзнаят, че ако изпуснат газта, която изпълваше сложната плетеница от тръбички, тя ще се разпръсне из въздуха и ще се изпари безследно.

Някои сами щяха да си направят изводите, че в неговото царство никога нямаше да има мир. Стражите и телените мрежи щяха да служат не само като предпазна мярка срещу нападатели отвън, но щяха да попречат на сменилите вярата си да избягат.

Дали той ще победи?

Абигейл все още не бе получила никакъв знак. Разбираше, че и Той знае за нейното съществуване. Нищо не би му доставило такова удоволствие, както да види мършавото й черно тяло разпънато на кръст на някой телеграфен стълб, оставено за храна на гарваните. Абигейл знаеше, че само неколцина освен нея бяха сънували разпнатите, и смяташе, че не бяха споделили този факт с никого. Никъде не можеше да открие отговора на въпроса, дали той ще победи.

Явно не беше писано да го научи предварително. Бог вършеше делата си потайно и както Му бе угодно. Навярно Му е било угодно чедата на Израел поколения наред да страдат под египетския хомот. Било Му е угодно да изпрати Йосиф в робство, като накарал да свалят от гърба му хубавото му, разноцветно наметало. Угодно Му е било да изпрати сто нещастия на бедния Йов. Било Му е угодно дори собственият му син да бъде разпънат на кръста с хули, изписани над главата му.

Бог обичаше игрите. Ако беше смъртен, сигурно щеше да прекарва часове над дъската за дама на покритата веранда пред единствения магазин в Хемингфорд Хоум. Абигейл мислеше, че за Него не бе толкова важен изходът от играта, колкото самата игра. Той играеше с червените или белите срещу черните. И когато Той решеше, щеше да победи. Може би след година, може би след хиляда… а и тя нямаше в никой случай да преувеличава лукавостта и находчивостта на дяволския човек. Ако него можеше да сравни с разпръскващ се дим, то тя самата бе само една малка прашинка от черен дъждовен облак, надвиснал над жадната земя. Тя бе само един от многото редови войници ( вярно, доста бе прехвърлила възрастта за пенсиониране) от армията, служеща на Бога.

— Твоята воля ще се изпълни — каза старицата и извади от джоба на престилката си пакетче с пържени фъстъци. Последният й лекар, доктор Стотън, й бе казал да избягва солени храни, но какво разбираше той? Беше надживяла и двамата лекари, които се бяха осмелили да й дават съвети относно здравето й, откакто навърши осемдесет и шест години. Затова сега щеше да яде колкото си иска фъстъци. Вярно, че умираше от болка във венците, обаче колко вкусни бяха само!

Ралф Брентнер я завари с пълна уста. Мина по пътеката до къщата й, килнал назад шапката си с перото. Свали я и почука на вратата.

— Будна ли си, майко?

— Да, да — отвърна му тя, опитвайки се да преглътне. — Влизай, Ралф. Не ги дъвча тия пущини, направо ги стривам с венците си.

Ралф се засмя и влезе.

— Пред портата чакат няколко души, които искат да те поздравят, ако не си уморена. Пристигнаха преди около час. Водач на групата им е младеж с дълга коса, но иначе изглежда свестен. Казва се Ъндърууд.

— Покани ги да влязат, Ралф, нямам нищо против.

— Добре. — Той понечи да си тръгне.

— А къде е Ник? Не съм го виждала от вчера. Да не е станал прекалено важен, за да се смесва с обикновените хорица?

— Беше на язовира. Двамата с електротехника Брад Кичнър разучават електроцентралата. — Ралф се почеса по носа. — И аз бях там сутринта. Сметнах, че сред всичките тия вождове ще е добре да има поне един индианец, който да им казва какво да правят.

Майка Абигейл се закиска. Ралф наистина й допадаше. Бе простодушен, но изобретателен. Притежаваше шесто чувство относно много неща. Не я учудваше фактът, че именно благодарение на него бе проработило радиото на Свободната зона. Беше човек, който не би се поколебал да опита да залепи с епоксидно лепило счупения акумулатор на трактора ти и ако успее, просто ще свали безформената си шапка и ще се ухили до ушите, като че е единадесетгодишен хлапак, който си е свършил домашните задължения и метнал пръта на рамо, отива на риба. Хубаво бе да е наблизо, когато нещата не вървяха, защото на него можеше да се разчита, а когато на всички други потръгнеше, Ралф живееше от помощи за безработни. Способен бе да монтира подходяща дюза на велосипедната им помпа, когато се налагаше напомпване на гума, по-голяма от стандартните, и с един поглед разбираше какво причинява странното бръмчене в електрическата фурна, ала когато му се налагаше да перфорира талона си, явявайки се на работното си място, винаги закъсняваше или го продупчваше по-рано, тъй че неизменно го уволняваха. Знаеше, че царевицата може да се натори със свински изпражнения, ако ги смесиш правилно, и умееше да прави туршия от борови връхчета, ала никога не можа да проумее съдържанието на договор за взимане на заем, нито как търговците успяват да го преметнат всеки път. Молбата за постъпване на работа, написана от Ралф Брентнер, изглеждаше така, сякаш са я извадили от боклука: пълна с правописни грешки, оръфана, покрита с мастилени петна и със следи от мазни пръсти. Трудовата му биография бе опетнена като живота на някоя проститутка. Ала когато светът започнеше да се разпада, именно хората като Ралф Брентнер бяха готови да запретнат ръкави и да го сглобят отново.

— Бива си те, Ралф, знаеш ли? Добър човек си.

— И ти също, майко. Знаеш ли, онзи Редман дойде при нас, докато работехме. Искаше да се съветва с Ник за някакъв си комитет.

— Ник какво му отговори?

— А, изписа две цели страници. Но в основни линии мисълта му бе, че ако ти си съгласна и той е съгласен. Е, какво ще кажеш?

— Какво би могла да каже една старица като мен по този въпрос?

— Много неща — отвърна сериозно, с известна изненада Ралф. — Ти си причината, поради която всички сме тук. Ще направим каквото поискаш от нас.

— Искам да продължа да живея като свободна американка, каквато съм била от раждането си. Просто искам да се чуе думата ми, когато дойде времето да я кажа. Каквото е правото на всеки американец.

— Дотук не виждам проблеми.

— И другите ли мислят като теб?

— На бас се хващам, че са съгласни с мен.

— Тогава съм спокойна — залюля се тя на стола си. — Време е всички да се захващат за работа. Хората само се мотаят. Просто чакат някой да им каже къде да клекнат и къде да легнат.

— Значи да започвам?

— Какво?

— Ами Ник и Стю ме попитаха дали ще мога да намеря печатарска машина, щом успеят да пуснат електричеството. Казах им, че не ми трябва ток. Ще изтичам до гимназията и ще измъкна най-голямата машина за циклостил, която намеря. Искат да разпечатам листовки. — Той поклати глава. — Цели седемстотин. Питам се за какво са им толкова много, та ние сме едва четиристотин души.

— Плюс още деветнадесет, които чакат пред портата ми и сигурно ще получат слънчев удар, докато ние двамата с теб си бъбрим. Върви и ги доведи.

— Слушам. — Той тръгна към вратата.

— Ей, Ралф? — Индианецът се обърна.

— Отпечати хиляда — нареди му тя.

* * *

Те влязоха един по един през портата, която Ралф бе отворил, и майка Абигейл извърши онзи грях, който смяташе за най-страшния. Десетте божии заповеди можеха да се сведат до една възбрана: „НЕ КРАДИ.“ Убийството бе кражба на живот, прелюбодеянието — кражба на съпруга, алчността — подмолната, скрита от хорските очи в мрачните дълбини на човешката душа жажда за кражба. Богохулството бе кражба на Божието име, извадено от пантеона и захвърлено на улицата като мръсна проститутка. Майка Абигейл не бе крадла. Само в някои случаи си бе позволявала да задигне по нещо дребно.

Най-големият грях обаче бе гордостта.

Гордостта бе женският образ на Сатаната. Тя бе коварното яйце на греха, винаги оплодено. Гордостта бе попречила на Мойсей да отиде в Ханаан. „Кой изстиска от камъка вода, когато бяхме жадни?“ попитали израилтяните и Мойсей им отвърнал: „Аз го сторих.“

Майка Абигейл бе горда жена. Гордееше се, че сама мие пода в къщата си (а кому дължеше ръцете, с които миеше, коленете, на които лазеше, водата, с която чистеше?). Гордееше се и с децата си. Никое от тях не беше се занимавало с алкохол или наркотици, никое не бе попадало в затвора. Ала майките на децата бяха дъщери на Бога. Гордееше се с живота, който бе водила, ала не тя бе определила какъв ще бъде той. Въпреки почтената си възраст още бе уязвима, още се поддаваше на измамния блясък на гордостта.

Когато ги видя да идват към нея, си помисли: „Дошли са мен да видят.“ След тази мисъл потече порой от други, коя от коя по-богохулствена: как влизат при нея като за причастие в църква; как вървят почтително един след друг; как младият им водач е свел поглед към земята. До него вървеше жена със светла коса, а зад тях момче и жена с почти черни очи и гъста, черна коса с бели кичури. Останалите ги следваха в редица.

Младият мъж се качи по стълбите към верандата, а жената, вероятно негова приятелка, остана долу. Косата му бе наистина дълга, както й бе казал Ралф, но иначе изглеждаше чист. Имаше гъста златисточервена брада. Лицето му излъчваше сила и носеше отпечатъка на загриженост и състрадание към другите в бръчките по челото и около устата..

— Значи действително съществуваш — изрече тихо мъжът.

— И аз така си мисля. Казвам се Абигейл Фримантъл, но повечето хора тук ме наричат майка Абигейл. Добре дошли.

— Благодаря ти — промълви едва чуто мъжът и тя видя, че се опитва да спре сълзите, които напираха в очите му. — И аз се радвам… че успяхме да стигнем дотук. Името ми е Лари Ъндърууд.

Майка Абигейл протегна ръка. Лари я взе внимателно със страхопочитание и старицата отново почувства лепкавите пипала на гордостта, проклетницата. Мъжът я докосна така, сякаш смяташе, че в нея гори огън, който може да го опари, и смутено промълви: — Сънувах те.

Старицата му се усмихна и кимна. Лари, попрегърбен, тръгна да слиза по стълбите, но се препъна и за малко не се строполи. „Ще се отпусне — помисли си Аби. — Сега, когато вече са достигнали целта, ще осъзнае, че не трябва да носи на своите плещи всичките трудности на света.“ Човек, който се съмнява в собствените си сили, не бива да се нагърбва с твърде големи отговорности, преди да е обръгнал, а Лари Ъндърууд й се струваше още доста зелен и имаше опасност да се огъне. Но въпреки това го хареса.

Приятелката му бе хубавка, с очи като виолетки. Тя се качи по стълбите. Погледна смело, но без сянка от високомерие, майка Абигейл в очите.

— Казвам се Луси Суон. Приятно ми е да се запознаем. — И въпреки че беше с панталон, направи реверанс.

— Радвам се, че си при нас, Луси.

— Имаш ли нещо против, ако те попитам… ъъъ… — Тя сведе очи и се изчерви.

— На сто и осем съм — каза майка Абигейл благо. — Някои дни имам чувството, че съм на двеста и шестнадесет.

— Аз те сънувах — каза Луси и се оттегли пообъркана. Жената с тъмните очи и момчето се качиха след нея.

Жената я погледна сериозно, без капка смущение. На лицето на момчето бе изписано истинско изумление. То бе добро. Но имаше нещо в тази жена, което накара старицата да почувства студ като в гробница. „Той е тук — помисли си тя. — Приел е формата на жена… защото той може да се явява в различни форми — вълк… гарван… змия.“

Отдавна бе престанала да се страхува за живота си, но за един миг й се стори, че тази странна жена с побелялата коса ще протегне ръка и ще й счупи врата. През този кратък миг на майка Абигейл дори й се стори, че лицето на жената го няма и вместо това се взира в една черна дупка, зейнала във времето и пространството, от която я гледаха втренчено две очи — тъжни, измъчени, без капка надежда.

Не, това не можеше да е зловещият човек, това бе просто една жена. Онзи никога не би се осмелил да дойде тук, дори и под прикритието на друг човек. Това бе просто една жена, при това много красива, с изразителни и чувствени черти на лицето, която бе прегърнала с една ръка момчето. Реши, че нещо й се е привидяло за момент.

Изправяйки се лице в лице със старицата, Надин Крос се почувства объркана. Не изпита нищо необичайно, когато влязоха. Чувстваше се добре до момента, когато Лари се качи на верандата да разговаря със старицата. Тогава усети, че ще припадне от ужас и отвращение. Защото старата негърка… Какво?

Тя виждаше.

Точно така. Надин се изплаши, че старицата ще види какво се крие в душата й, ще види семето на злото, което бе посадено и вече покълваше в нея. Изплаши се, че старата ще стане от стола си, ще я изобличи, ще поиска от нея да остави Джо, ще я прогони оттук и ще й каже да отиде при онзи, комуто е предопределена.

Двете, обхванати от своите смътни страхове, се гледаха изпитателно. Мигът на преценка бе кратък, но им се стори безкраен.

„Той — дяволският човек — я е обладал“ — помисли си Аби.

„Цялата им власт е съсредоточена тук, в тази жена — помисли си на свой ред Надин. — Тя е всичко, което имат, макар че може би не го съзнават.“

Джо бе станал неспокоен. Дърпаше я за ръката.

— Здравей — глухо произнесе Надин. — Аз съм Надин Крос.

Старицата отвърна:

— Знам коя си.

Думите увиснаха във въздуха и хората замлъкнаха, сетне се заоглеждаха, за да разберат какво не е наред.

— Така ли? — промълви Надин. Изведнъж й се стори, че единствено Джо може да й послужи за прикритие.

Избута момчето пред себе си, сякаш бе заложник. Странните, морскосини очи на Джо се впиха в майка Абигейл.

— Това е Джо — обясни Надин. — И него ли познаваш добре?

Майка Абигейл не сваляше очи от непознатата, която твърдеше, че се казва Надин Крос. Единственият признак, че жената се притеснява, бе потта, избила по шията й.

— Мисля, че името му е Джо толкова, колкото и моето е Касандра — сряза я тя. — Знам още, че не си му майка. — Тя отмести поглед върху момчето с чувство на облекчение. Не можа да потисне усещането, че странната жена е победила, че е използвала момчето като щит, който да я предпази и който да й попречи да изпълни задължението си… О, всичко това бе толкова неочаквано, тя не бе готова за него!

— Как се казваш, дете? — обърна се майка Абигейл към момчето.

То се прокашля, сякаш кост бе заседнала на гърлото му.

— Няма да ти отговори — заяви Надин и сложи ръка на рамото му. — Не може да ти отговори. Не мисля дори, че си спомня…

— Лио! — извика Джо неочаквано силно и звънко и това сякаш най-сетне го извади от досегашното му състояние. — Лио Рокуей! Това съм аз! Аз съм Лио!

Хвърли се на врата на майка Абигейл, смеейки се. От тълпата зад тях се разнесоха ръкопляскания. Надин сякаш се смали на ръст и Аби отново почувства, че е пропуснала нещо изключително важно, че не се е възползвала от предоставената й възможност да разгадае някаква тайна.

— Джо — прошепна Надин. Лицето й бе станало отново непроницаемо, безизразно.

Момчето се обърна и я погледна.

— Ела — подкани го младата жена и без да мигне, погледна Аби, сякаш не говореше на момчето, а на нея. — Тя е стара. Ще я смажеш. Много е стара… и е доста слаба.

— О, имам достатъчно сила, за да обичам едно малко момче като тебе — отвърна майка Абигейл, но дори на нея й се стори, че гласът й прозвуча някак неуверено. — Изглежда, пътуването не е било леко за него.

— Сега е много уморен. Както и ти, ако се съди по вида ти. Ела, Джо.

— Аз я обичам — каза момчето и не помръдна от мястото си. Надин видимо се сепна от реакцията му.

— Ела при мене, Джо! — Гласът й прозвуча по-остро.

— Не се казвам така. Лио! Лио ми е името! — Новодошлите отново притихнаха, защото усетиха, че нещо необичайно се е случило или може би тепърва предстоеше да се случи, но не разбираха какво точно бе то.

Двете жени кръстосаха погледи като остри саби.

„Знам коя си“ — казваха очите на Аби.

„И аз знам коя си“ — бе отговорът в очите на Надин.

Този път Надин не издържа и първа сведе поглед, сетне примирено изрече:

— Ще те наричам Лио, щом предпочиташ. Само ела, за да не я умориш повече.

Момчето с видима неохота се откъсна от прегръдката на старицата.

— Идвай при мен, когато пожелаеш — каза Аби, но нарочно не погледна към Надин, за да й покаже, че поканата не се отнася до нея.

— Добре — отвърна момчето и й изпрати въздушна целувка. Лицето на Надин бе каменно. Тя не отрони нито дума. Докато слизаха по стълбите, ръката й, обгърнала раменете на момчето, приличаше повече на каишка на куче, която трябваше да му попречи да избяга, отколкото на утешителен жест. Майка Абигейл ги проследи с поглед с усещането, че отново нещо й се изплъзва, че истината, която бе така близо, отново й убягна. Вече не знаеше със сигурност какво точно изпитва. Та това бе само една обикновена жена, нали… само една жена.

Младият мъж Ъндърууд стоеше до стълбите намръщен, с мрачно като буреносен облак лице.

— Защо се държа така? — упрекна той жената и въпреки че зададе въпроса съвсем тихо, майка Абигейл го чу.

Жената не му обърна никакво внимание. Подмина го без да му каже и дума. Лио отправи умолителен поглед към Ъндърууд, сякаш очакваше от него спасение, но засега командваше Надин и момчето се остави тя да го отведе.

Настъпи миг на тишина, който майка Абигейл се чудеше с какво да запълни, като че ли това бе някаква неотложна задача…

Не беше ли нейна задача да наруши мълчанието?

Дочу нечий тих глас: „Така ли е? Това ли е твоята работа? Затова ли те е довел Бог тук, жено? Да бъдеш Официалният посрещан на градските порти на Свободната зона?“

„Не мога да мисля ясно — възпротиви се тя. — Жената е права, наистина съм уморена.“

„Той приема различни форми — настоятелно я пресече тънкият, вътрешен гласец. — Вълк, гарван, змия… жена.“

Какво означаваше това? Какво се случи тук? Какво, в името на Бога?

„Седях си тук самодоволно, чаках да ми изразят почитта си, да, точно това правех, няма смисъл да го отричам. И сега тази жена дойде, нещо се случи, но не мога да разбера какво е то. Имаше нещо в нея… нали? Сигурна ли си? Сигурна ли си?“

Настъпи тишина, всички сякаш я гледаха втренчено, в очакване да докаже на какво е способна. А тя не правеше нищо. Жената и момчето си бяха отишли, бяха си тръгнали разочаровани, сякаш бяха истинските вярващи, а тя — шарлатанката и те веднага бяха прозрели истинската й същност.

„Да, но аз съм стара! Не е честно!“ Веднага я прекъсна другият глас — тъпичкият, тихият, разумният, който не беше неин: „Но не чак толкова стара, че да не разбереш, че тази жена е…“

В този момент към нея се приближи един друг мъж.

— Здравей, майко Абигейл. Казвам се Зелман, Марк Зелман. Аз съм от Ловил, Ню Йорк. Сънувах те.

Сега за един миг в обърканото й съзнание проблеснаха съвсем ясно двете възможности. Едната бе да отвърне на поздрава на този човек, да си поприказва с него, да го поуспокои и така да постъпи с всички останали — да приеме уважението им като палмов лист. Другата възможност бе да ги отпрати, да се остави мисълта й да я води дълбоко в душата й, докато открие това, което Бог искаше тя да узнае.

Жената е…

Какво?

Имаше ли някакво значение? Тя си бе отишла.

— Един мой праплеменник живееше навремето в северната част на щата Ню Йорк — подхвана тя разговор с Марк Зелман. — В градче на име Русиз Пойнт. Току до Върмонт, край езерото Чамплейн. Сигурно никога не си чувал за него.

Марк Зелман я увери, че градчето било известно на всички от щата. А бил ли е някога там? На лицето му се появи тъжно изражение. Не, никога, макар че имал желание.

— Ако се съди по това, което Рони ми пишеше, не си изпуснал кой знае какво — каза му тя и Зелман се оттегли с широка усмивка.

Останалите изразиха един по един почитанията си към нея, както бяха постъпили и другите преди тях, както щяха да направят и пристигащите през следващите дни. Тони Донахю; Джак Джексън, автомеханик; млада медицинска сестра Лори Констабъл — от нея щеше да има полза; възрастен мъж, Ричард Фарис, когото всички наричаха Съдията; Дик Волман; Санди Дюшиен — какво красиво име, навярно е френско. Хари Дънбартън, който си бе изкарвал прехраната само преди три месеца, като продавал очила. Андреа Терминело. Някой си Смит. Някой си Ренет. И още куп други. Тя си поговори с всеки един от тях, кимаше, усмихваше им се, накара ги да се почувстват като у дома си, но удоволствието, което бе изпитала през предишните дни при тези разговори, днес липсваше. Чувстваше само болките в китките, пръстите и коленете си наред с все по-нарастващия страх, че всеки момент ще се напишка, ако не отиде веднага в тоалетната.

А на всичкото отгоре през цялото време я безпокоеше усещането (което щеше да изчезне до вечерта), че е пропуснала нещо изключително важно, нещо, за което горчиво ще съжалява по-късно.

* * *

Мисълта му течеше по-лесно, когато пишеше. Затова си отбеляза всичко важно, използвайки две химикалки — една черна и една синя. Ник Андрос седеше в кабинета на къщата на Бейслайн Драйв, където живееше заедно с Ралф Брентнер и приятелката му Илайза. Навън падаше мрак. Къщата беше много красива. Намираше се в полите на Флагстаф, на едно възвишение, така че от големите прозорци на дневната се виждаше почти целият град, плетеницата от булеварди и улици, напомняща на огромна дъска за шахмат. Отвън стъклото на прозореца имаше някакво покритие, което отразяваше светлината, така че минувачите да не надничат вътре, а стопанинът на дома спокойно да ги наблюдава. Ник предполагаше, че къщата е струвала не по-малко от 450 000–500 000 долара… а собственикът й и неговото семейство бяха мистериозно изчезнали.

По време на дългото си пътуване от Шойо до Боулдър, отначало сам, после с Том Кълън и другите, бе минал през десетки по-малки и по-големи градове. Във всички къщите представляваха вмирисани гробници. Нямаше основание Боулдър да е по-различен… но факт беше, че тук бе някак си по-различно. И в този град естествено имаше хиляди мъртъвци и трябваше да се предприеме нещо по този въпрос преди края на топлите и сухи дни на лятото. Есенните дъждове щяха да предизвикат по-бързото разлагане на труповете и нарастваше опасността от болести и епидемии. Но все пак труповете като че ли не бяха толкова, колкото можеше да се очаква. Ник се чудеше дали някой друг, освен него и Стю Редман, бе забелязал това… Вероятно Лодър. Той не пропускаше почти нищо.

На всяка къща, в която имаше трупове, се падаха поне десет, които бяха празни. По време на епидемията явно по-голямата част от жителите на града, и болни, и здрави, бяха решили да напуснат Боулдър. Защо? Това сега нямаше значение, а и най-вероятно никога нямаше да разберат причината. Оставаше единствено шокиращият факт, че майка Абигейл ги бе отвела може би в единствения малък град в целите Съединени щати с най-малък брой мъртъвци, Този факт беше достатъчен, за да накара дори един неверник като него да се пита откъде черпеше информация старицата. Ник обитаваше три стаи от приземния етаж на къщата. Те бяха много уютни, с мебели от чам. Макар че се чувстваше като натрапник, бе разширил жизненото си пространство дори без подканяне от страна на Ралф. А и по време на дългото пътуване от Шойо до Хемингфорд Хоум не бе осъзнавал в пълна степен колко му липсват други хора и сега още не можеше да се нарадва на тяхната компания. Никога досега не бе живял в такъв хубав дом. Задният вход беше само на негово разположение. Под ниската стряха до вратата държеше велосипеда си, затънал дълбоко в килима от полуизгнили, сладко ухаещи листа от трепетлика. Бе започнал да колекционира книги — една отколешна негова мечта, която не бе могъл да осъществи през дългите години на странстване. Преди четеше много, но напоследък рядко му оставаше време за подобни занимания. Някои от книгите по полиците, повечето от които бяха все още празни, бяха стари негови познайници. Повечето бе взимал от библиотеки срещу два цента на ден. Никъде не се беше установявал достатъчно дълго, че да му издадат читателска карта. Имаше и книги, които още не бе прочел. До папката на бюрото му лежеше една от тях — „Запали къщата“ от Уилям Стайрън. Беше си отбелязал докъде е стигнал с една десетдоларова банкнота, която бе намерил на улицата. Вятърът носеше разпръснатите пари по улици и канавки. Ник често го удивляваше и разсмиваше фактът, че много хора, включително и той самият, си даваха, труда да ги събират. Защо? Книгите вече бяха без пари. Както и идеите. Понякога тази мисъл го караше да изпада във възторг. А понякога го плашеше.

Листът пред него бе откъснат от голяма тетрадка, в която записваше всичките си мисли. Тя бе нещо като дневник, но съдържаше и дълги списъци за пазаруване. Бе установил, че изпитва особена слабост към съставянето на списъци, Често си мислеше, че вероятно някой от предците му е бил счетоводител. Практиката го бе научила, че когато съзнанието ти е тревожно, съставянето на списък може да ти донесе поне временно успокоение.

Ник драскаше безцелно в полето на листа пред себе си.

Струваше му се, че нещата от миналия живот, от които се нуждаеха най-вече днес, бяха струпани в електроцентралата на Боулдър като потънало в прах съкровище, скрито в тъмен шкаф. Някакво едва сдържано неприятно чувство владееше повечето хора събрани тук. Приличаха на изплашени деца, които се блъскат едно в друго след мръкване в тъмна къща, обитавана от духове. В известен смисъл самият Боулдър приличаше на призрачен град. Сякаш хората смятаха, че са тук само временно. Имаше един човек на име Импенинг, който бе работил в охраната на завода на Ай Би Ем. Импенинг явно бе решен да предизвика размирици. Разправяше на хората, че на 14 септември 1984 година в Боулдър имало два сантиметра сняг, а през ноември студът хващал яко, така че на всички щели да им измръзнат задниците. Ник искаше веднага да се сложи край на приказки от този род. Ако Импенинг бе в армията, за такива слухове направо щяха да го разжалват, не че Ник бе почитател на лишените от логика действия на военните. Важното бе, че думите му нямаше да влияят на хората, ако можеха вечер да се приберат в светли къщи и ако при първото застудяване можеха да включат отоплението само с едно натискане на копчето. Ако не успееха да пуснат тока до първия сняг, Ник се опасяваше, че хората просто ще си заминат и всичките събрания, представители и документи на света нямаше да успеят да ги спрат.

Според Ралф повредата в електроцентралата не била сериозна. Поне видимо. Обслужващите екипи явно бяха успели да спрат повечето машини, други се самоизключили. Само две-три от големите турбини бяха изгорели, вероятно в резултат на повишаване на напрежението, възникнало в последния момент. Ралф твърдеше, че намотките трябвало да се сменят, но смятал, че двамата с Брад Кичнър и още десетина души щели да свършат тази работа. Много повече хора им бяха нужни обаче, за да се подменят изгорелите и почернели медни жици на генераторите, които бяха излезли извън строя. Медни жици имало в големи количества в складовете на Денвър. Ралф и Брад специално ходиха един ден дотам, за да се уверят сами. Ако имаха на разположение достатъчно хора, смятаха, че до Деня на труда ще успеят да пуснат електроцентралата.

— Тогава ще устроим най-страхотния купон, който този град е виждал някога — заяви Брад.

Законност и ред. Те също бяха основание за тревога. Можеше ли да се възложи тази част от работата на Стю Редман? Той сигурно нямаше да иска да се нагърби с нея, но Ник смяташе, че ще успее да го убеди… а ако успееше, щеше да накара Глен да стане заместник на Стю. Основното нещо, което го измъчваше, беше пресният и болезнен спомен от краткото и ужасяващо време, което бе прекарал като надзирател в полицейското управление на Шойо. Винс и Били умираха от грипа, Майк Чилдрис скачаше с два крака върху вечерята си и ревеше с пълно гърло: „Гладна стачка! Обявявам гладна стачка!“

Измъчваше го самата мисъл, че не ще може да минат без съдилища, затвори… и без палач може би. Господи, та нали тези хора бяха последователи на майка Абигейл, не на дяволския човек! Дяволският човек сто на сто нямаше да се занимава с такива глупости като съдилища и затвори. Неговите наказания щяха да са ефикасни, бързи и изключително тежки. Нямаше нужда да заплашва хората си със затвор, когато по телеграфните стълбове край път 1–15 висяха трупове, разпънати на кръст, оставени за храна на птиците.

Ник се надяваше, че закононарушенията ще бъдат дребни. Вече имаха няколко случая, при които пияни бяха нарушили обществения ред. Едно хлапе, още твърде малко, за да кара кола, се бе качило на огромен багер и го бе подкарало по „Бродуей“. Беше изплашило доста хора. Накрая се бе блъснало в един спрял камион за доставка на хляб и си бе ударило главата. „Леко се беше отървало“ — мислеше си Ник. Въпросът бе в това, че хората, забелязали подвизите му, не се бяха намесили, защото никой от тях не бе сметнал, че притежава необходимата власт, за да го направи.

Власт. Организация. Ник написа двете думи на листа и ги загради с две окръжности. Въпреки че бяха избрани от майка Абигейл, те нямаха имунитет срещу човешките слабости, глупави постъпки или чуждо лошо влияние. Не беше сигурен, че са деца на Бога, но знаеше, че когато Мойсей слязъл от планината, онези, които не били заети с преклонение пред златния телец, играели на зарове. И пред тях стоеше заплахата да се сбият при игра на карти или да разрешат спора за някоя жена със стрелба.

Власт и Организация. Той загради думите в още една окръжност и сега те приличаха на затворници зад тройна решетка. Как си подхождаха само… и колко тъжно звучаха.

* * *

Не след дълго дойде Ралф.

— Утре пристигат още хора, а вдругиден очакваме истинско стълпотворение, Ники. Повече от тридесет души.

„Това е добре — написа Ник. — Бас държа, че скоро ще имаме и лекар. Така е по закона на вероятностите.“

— Да. Полека-лека се превръщаме в истински град. — Глухонемият кимна.

— Поговорих с момчето начело на групата, която пристигна днес. Казва се Лари Ъндърууд. Умен човек е. Сече му пипето.

Ник повдигна вежди и изписа с пръст въпросителна във въздуха.

— Ами какво да ти кажа. — Ралф знаеше, че така Ник иска допълнителна информация. — Той е шест-седем години по-възрастен от теб и може би осем-девет по-млад от Редман. Но мисля, че ни трябва точно такъв човек. Зададе ми най-важните за момента въпроси.

Отново въпросителна.

— Например, кой е шефът. Как ще действаме оттук нататък. И кой ще се погрижи да го сторим.

Ник кимна. Да, това бяха най-съществените въпроси. Но дали Лари бе човекът, който им трябваше? Ралф можеше да е прав, но можеше и да греши.

„Ще се опитам утре да се срещна с него и да си поприказваме“ — написа той на листа.

— Да, редно е. Лари е свестен. — Ралф запристъпва нервно на място. — Поговорих си с майка Абигейл, преди тя да приеме групата на Ъндърууд. По онзи въпрос, дето ме помоли да проуча. Тя каза, че няма нищо против и да се залавяме за работа. Каза още, че повечето хора се мотаели и чакали някой да им нареди къде да легнат и къде да клекнат.

Андрос се облегна назад на стола и се разсмя без глас. После написа: „Сигурен бях, че си мисли нещо от този род. Утре ще поговоря с Глен и Стю. Ти напечата ли листовките?“

— О! Листовките! Мамка им, да. Отнеха ми почти целия следобед, да ги вземат мътните! — Показа една на Ник. Тя още миришеше на мастило. Шрифтът беше едър. Ралф сам ги бе оформил.

M>        frame

ОБЩО СЪБРАНИЕ!!! ИЗБОР НА СЪВЕТ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ!

20.30 часа, 18 август 1990

При хубаво време в парка

на булевард „Кениън“ и „Баншел“

При лошо време в залата „Чаутагуа“

СЛЕД СЪБРАНИЕТО ЩЕ ИМА ПОЧЕРПКА

M$

Отдолу имаше две опростени карти, посочващи местонахождението на парка и залата за новопристигналите в града, които още не бяха имали възможност да го опознаят. А под тях с по-дребен шрифт бяха изписани имената на кандидатите, за които се бяха споразумели Глен и Стю по-рано същия ден:

Временен организационен комитет:

Ник Андрос

Глен Бейтман

Ралф Брентнер

Ричард Елис

Фран Голдсмит

Стюарт Редман

Сюзън Стърн

Ник посочи реда, на който пишеше, че ще има почерпка след събранието, и повдигна въпросително вежди.

— А, това. Ами Франи се отби и заяви, че повече хора щели да дойдат, ако им предложим и нещо за хапване. Каза, че с приятелката й Пати Крьогер щели да имат грижата. Щели да осигурят бисквити и безалкохолно. — Ралф направи гримаса. — Ако трябваше да избирам между безалкохолно и конска пикня, щях сериозно да се замисля. Отстъпвам ти моя дял, Ники.

Ник се усмихна.

— Само едно ме смущава — продължи Ралф вече сериозно. — Включили сте ме в комитета. Знам какво означава това. „Поздравления и ще ти се съдере задникът от работа.“ Не че имам нещо против работата. Цял живот съм опъвал яко. Но в комитетите трябва да участват хора, които имат много идеи, а аз не съм от тях.

Ник бързо нарисува на своя бележник радиоприемник, антена и електрически стълбове с жици.

— Е, да, но тук става въпрос за нещо различно — възрази мрачно Ралф.

„Ще свършиш страхотна работа. Не се безпокой“ — фнаписа му глухонемият.

— Щом казваш. Ще се пробвам, Ники. Но мисля, че ще е по-добре, ако на мое място поставите онзи Ъндърууд.

Ник поклати отрицателно глава и го потупа по рамото. Ралф му пожела лека нощ и се качи на горния етаж. Когато остана сам, глухонемият отново замислено зачете листовката. Ако Стю и Глен бяха запознати със съдържанието й, а Ник беше сигурен, че това вече е станало, тогава знаеха, че той на своя глава бе задраскал името на Харолд Лодър от списъка на кандидатите за временния комитет. Не знаеше какво мислят по въпроса, но фактът, че до момента не се бяха появили на прага му, беше може би добър знак. Може би те също щяха да поставят някакви свои изисквания за членовете на комитета. Ако се наложеше, Ник бе готов да направи отстъпки, само и само да не допусне Харолд в комитета. Беше дори готов да пожертва Ралф. Той и без това не желаеше да участва, макар да бе природно интелигентен и успяваше да намери разрешение на почти всички проблеми. Щеше да свърши добра работа и в комисията на представителите. Така или иначе Ник смяташе, че Глен и Стю са издигнали кандидатурите преди всичко на свои приятели. Затова, ако Ник не искаше Лодър да участва, двамата трябваше да се съгласят. За да постигнат успех с ръководно тяло в такъв състав, не трябваше да има никакви разногласия помежду им.

Отново насочи вниманието си към листа, на който си беше водил записки преди появяването на Ралф. Втренчи се в думите, които бе заградил три пъти, сякаш за да им попречи да избягат. Власт. Организация. Изведнъж му хрумна още една дума и той я написа под другите две, тъкмо имаше достатъчно място. Сега на листа пишеше: Власт, Организация, Политика.

Не се опитваше да отхвърли кандидатурата на Харолд само защото смяташе, че Стю и Глен са иззели инициативата от ръцете му и се опитват да го изместят. Естествено честолюбието му бе засегнато. Щеше да е странно, ако не се чувстваше обиден. В известен смисъл именно той, заедно с Ралф и майка Абигейл, бе основал Свободната зона.

„Тук вече има стотици хора и можем да очакваме още хиляди, ако Бейтман се окаже прав“ — помисли си Ник и почука с молива оградените думи. Колкото повече ги гледаше, толкова по-грозни му се струваха. „А когато ние с Ралф и майка Абигейл пристигнахме в Боулдър, не заварихме тук други живи същества, освен котките и сърните, които слизаха в града и опустошаваха градините на хората… влизаха дори в магазините. Спомням си онази сърна, която бе успяла някак да се намъкне в супермаркета «Тейбъл Меса» и после не можеше да намери изхода. Направо се беше побъркала. Тичаше лудешки между рафтовете с продукти, събаряше някои от тях, спъваше се, падаше и пак хукваше.

Вярно, че няма и месец, откакто сме тук, но все пак дойдохме първи! Затова естествено се чувствам малко засегнат, но не поради това искам Харолд да не участва в комитета. Причината е, че му нямам доверие. Той се усмихва през цялото време, но сякаш очите и усмивката не принадлежат на едно и също лице. Знам, че навремето е имало някакви търкания между Харолд и Стю относно Франи, но сега и тримата твърдят, че това е минало. Да, но се чудя дали наистина е така. На няколко пъти улавям Франи да гледа Харолд с тревога и недоверие, като че ли тя самата се пита дали всичко е «минало». Вярно, че е умен, но не знам дали е достатъчно устойчив психически.“

Ник поклати глава. И това не бе всичко. На няколко пъти се бе питал дали Харолд Лодър не е умопобъркан.

Най-вече заради тази негова идиотска усмивка. „Не бих искал да споделям тайните си с някого, който се усмихва така и има вид, сякаш не спи по цели нощи. Не, Лодър, ще трябва да минем без теб.“

Ник затвори папката и я пъхна в най-долното чекмедже на бюрото си. После се изправи и започна да се съблича. Искаше да си вземе душ. Кой знае защо се чувстваше мръсен. Помисли си: „Ето го светът, но не според Гарп /Авторът има предвид хумористичния роман «Светът според Гарп» на американския писател Джон Ървинг, както и прочутото произведение на Хъксли «Прекрасен нов свят»: — Б. пр./, а според супергрипа. Този прекрасен нов свят.“ Но на него не му се струваше нито особено смел, нито особено нов. Всичко изглеждаше така, сякаш някой е поставил мощна бомба в сандъче с играчки. Тя избухнала със силен гръм. Играчките изхвръкнали от кутията и се разпилели из цялата стая. Някои били напълно счупени, други можели да бъдат поправени, но повечето просто били разпръснати навсякъде. Все още били прекалено нагорещени, за да ги пипнеш, но по-късно станало ясно, че изобщо не са повредени.

Ник си мислеше, че задачата на хората в този нов свят се състои в това да „сортират играчките“. Да изхвърлят безнадеждно счупените, да отделят онези, които могат да бъдат поправени, и да направят списък на здравите. А сетне да осигурят ново сандъче за тях. Бронирано сандъче! Има нещо ужасяващо и перверзно привлекателно в лекотата, с която се взривяват предметите. Трудно е сглобяването им. Отделянето на повредените от годните. Поправянето им. Съставянето на списъци. И, разбира се, изхвърлянето на непотребните вещи.

Ала… замисляли ли сте се колко трудно ви е да изхвърлите ненужните предмети?

Застана гол насред стаята, с дрехите в едната си ръка. О, нощта бе така тиха… но нима всички нощи не бяха симфония от тишина за Ник? Защо изведнъж почувства, че мравки пролазиха по тялото му? Може би защото внезапно осъзна, че работата на комитета няма да се състои в сортиране на счупени играчки.

Защото му хрумна мисълта, че се е присъединил към странен кръжок по шев и кройка на човешкия дух, състоящ се от Редман, Бейтман, майка Абигейл и дори Ралф със своя радиопредавател и усилвател, който бе разпращал мощни радиосигнали из целия мъртъв континент. Всеки от тях държеше игла и може би щяха да изработят заедно едно голямо одеяло, което да ги предпазва от зимния студ… а може би, след кратка пауза само, бяха започнали отново да шият мъртвешки саван за човешката раса.

* * *

След като се любиха, Стю заспа. Напоследък не си доспиваше, а и предишната нощ бе прекарал с Глен Бейтман в пиене и обсъждане на плановете им за бъдещето. Франи си облече халата и излезе на балкона.

Сградата, в която живееха, се намираше на ъгъла на „Пърл“ и „Бродуей“. Апартаментът бе на третия етаж и от него се разкриваше гледка към двете улици, които свързваха четирите краища на града. Харесваше й тук. Нощта бе топла и тиха. Небето бе като черен камък с безброй малки бели дефекти — звездите. На слабата им ледена светлина, Франи виждаше едва очертан силуета на планините, които се издигаха на запад.

Тя прокара ръка от лицето до бедрата си. Халатът й бе от коприна, а под него бе съвсем гола. Ръката й поспря за миг върху гърдите й и после се спусна върху леко заобления й корем. Бе започнал да расте още преди две седмици.

Вече й личеше и Стю бе казал нещо доста странно по този повод, преди да започнат да се любят. Зададе въпроса съвсем небрежно, а Франи я досмеша.

— Колко дълго смяташ ще можем да го правим, без… ъъъъ да го притесня?

— Или да я притесниш — поправи го развеселена. — Какво ще кажеш за още четири месеца, шефе?

— Съгласен — отвърна той и я облада.

Преди това бяха провели доста по-сериозен разговор. Скоро след като пристигнаха в Боулдър, Стю бе споделил с Глен, че Франи е бременна. Социологът бе изказал доста предпазливо идеята, че вирусите или микробите причинители на грипа най-вероятно не бяха унищожени. Така че съществува известна вероятност бебето да умре. Това бе особено тревожна мисъл (Франи си бе казала, че винаги можеш да разчиташ на Глен Бейтман за някоя тревожна мисъл). Но все пак, щом майката има естествен имунитет, то бебето…

Да, обаче оцелелите от епидемията също бяха загубили децата си.

Но това би означавало, че…

Какво?

Ами, че оцелелите са просто епилог на човешката раса. Тя не искаше да повярва, не можеше да повярва, че нещата стоят така. Ако това е вярно…

Някой идваше по улицата. Промуши се покрай един боклукчийски камион и стената на ресторанта. Беше мъж. Носеше преметнато през рамо тънко, лятно яке. В едната си ръка държеше бутилка или пистолет с дълга цев, а в другата — лист, вероятно с адреса, на който отиваше, защото човекът го погледна и свери с номерата на къщите. След малко спря пред тяхната сграда. Гледаше вратата и сякаш се колебаеше как да постъпи. Франи си помисли, че непознатият прилича на частните детективи от едновремешните телевизионни сериали. Тя се намираше на по-малко от двадесет стъпки над главата му. Ситуацията бе малко неловка. Ако му се обадеше, можеше да го изплаши. Ако си замълчеше, той можеше да почука и да събуди Стю. И какво правеше тук по това време с пистолет в ръка… ако това наистина бе пистолет?

Той изведнъж вдигна глава, вероятно за да провери дали не свети някой прозорец в сградата. Франи продължаваше да го наблюдава и погледите им се срещнаха.

— Пресвети Боже! — извика мъжът от улицата и отстъпи несъзнателно назад. Препъна се в бордюра и тупна в канавката на задните си части.

— О! — извика сепнато Франи в същия момент и на свой ред направи крачка назад. На балкона, върху специална поставка стоеше красива саксия. Франи я бутна с гърба си. Тя се залюля, сякаш се колебаеше дали да падне, после се стовари със страхотен трясък на покрития с плочи под и се разби на парчета.

В спалнята Стю изпъшка, размърда се и продължи да спи.

Франи, както можеше да се очаква, избухна в смях. Затисна уста с две ръце и ощипа яко устните си, но не можа да спре кискането си, което звучеше като приглушено пръхтене. „Поредният удар на съдбата“ — помисли си тя и изпръхтя в притиснатите до устата й длани. Ако онзи тип дрънкаше на китара, то тя можеше с пълно основание да му хвърли саксията на главата. О, соле мио!… ТРЯС! Коремът я заболя от усилието да не се разсмее на глас.

Отдолу се разнесе затворнически шепот:

— Ей, ти, на балкона… псссст!

— Псссст! — прошепна на себе си Франи. — О, няма що, псссст!

Знаеше, че трябва да излезе навън, защото нямаше да може да се овладее и щеше да се разкудкудяка всеки момент. Така ставаше всеки път, щом попаднеше в смешна ситуация. Прелетя през тъмната спалня, измъкна мимоходом една по-плътна хавлия от банята и изхвърча от апартамента. Лицето й се кривеше като гумена маска. Едва на площадката на първия етаж се разсмя на воля. Смееше се неудържимо, когато се озова на тротоара.

Мъжът, младият мъж, както се оказа, когото бе видяла от балкона, бе станал и отупваше праха от панталоните си. Беше слаб и добре сложен, лицето му бе покрито с брада, която на дневна светлина бе вероятно руса или червеникава. Под очите му имаше дълбоки сенки. Усмихваше й се малко тъжно.

— Какво събори? Тресна като да беше пиано.

— Една саксия. Тя… тя… — но нов, пристъп на смях й попречи да продължи. Франи само го сочеше с пръст и се превиваше, държейки се с две ръце за корема. Сълзи потекоха от очите й. — Изглеждаше ужасно смешно… Знам, че такова ужасно нещо не бива да се казва, когато се срещаш с някого за пръв път, но… о, Бога ми! Толкова смешен беше!

— Ако това се беше случило едно време, следващият ми ход щеше да е да заведа дело срещу тебе за обезщетение от поне четвърт милион. „Господин съдия, вдигнах поглед и тази млада дама ме гледаше. Да, мисля, че ми правеше физиономии.“ „Отсъждаме в полза на ищеца, горкото момче. Обявявам десетминутна почивка.“

Двамата се посмяха още малко. Младият мъж носеше избелели, но чисти дънки и тъмносиня риза. Лятната нощ бе топла и приятна. Франи не съжаляваше, че е излязла навън.

— Ти да не би да си Фран Голдсмит?

— Да, точно така. Но аз не те познавам.

— Лари Ъндърууд. Днес пристигнахме. Всъщност търся един човек на име Харолд Лодър. Казаха ми, че живее на „Пърл“ номер 261 заедно с Франи Голдсмит, Стю Редман и още няколко души.

Смехът й пресекна.

— Когато пристигнахме в Боулдър, Харолд дойде с нас в този дом, но скоро след това се изнесе. Сега живее в Арабахо, в западната част на града. Мога да ти дам точния му адрес и да ти обясня как да стигнеш дотам.

— Ще ти бъда много благодарен. Но ще го посетя утре. Не мога да рискувам втори път да ми се случи нещо подобно.

— Познаваш ли Харолд?

— И да, и не. Познавам го колкото и теб. Макар че, правичката да си кажа, изобщо не изглеждаш така, както си те представях. Виждах те като страхотна блондинка, с по един пищов, увиснал от двете страни на бедрата ти, като мадамите от картините на Франк Фрацета. Но се радвам, че се запознахме. — Лари й подаде ръка и тя я стисна, усмихвайки се смутено.

— Страхувам се, че нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— Седни за малко и ще ти обясня.

Франи седна на бордюра. Полъхна лек ветрец, подгони хартийките по улицата, а листата на брястовете в алеята пред сградата на съда, намираща се на три преки разстояние, зашумоляха.

— Нося нещо специално за Харолд Лодър — каза Лари. — Но искам да го изненадам. Така че, ако случайно го видиш преди мене, моля те, не му казвай.

— Добре — съгласи се Франи по-заинтригувана от всякога. Лари й показа пистолета с дългата цев, който не бе никакъв пистолет, а бутилка вино. Тя я наклони леко и успя да разчете надписа с едри букви на звездната светлина — „БОРДО“. И годината: 1947.

— Най-хубавото бордо на нашето столетие. Поне така твърдеше един стар мой приятел. Казваше се Руди. Мир на праха му.

— Но 1947… та това е преди цели четиридесет и три години. Дали не се е… вкиснало?

— Руди твърдеше, че качественото бордо никога не се вкисва. Както и да е, мъкна го чак от Охайо. Ако виното се окаже кофти, то поне ще е едно кофти вино пътешественик.

— И го носиш за Харолд?

— Да, както и пакет от тези. — Лари измъкна нещо от джоба си и й го подаде. Тя веднага позна какво е, без да чете надписа върху опаковката му. — Шоколадчета „Пейдей“! Любимите на Харолд… но откъде знаеш за тях?

— В това именно е историята.

— Разкажи ми!

— Добре. Слушай тогава. Навремето имало човек, който се казвал Лари Ъндърууд. Отишъл от Калифорния чак в Ню Йорк, за да види старата си майка. Това не била единствената причина за дългото пътуване, но другите причини не били чак толкова приятни затова нека не се задълбочаваме в тях?

— Щом казваш — съгласи се Франи.

— Но не щеш ли, Злата фея на Запада или някакви кретени от Пентагона изпратили на страната страшна чума и преди да успееш дори да кажеш: „Ей го, иде капитан Трипс“, почти всички в Ню Йорк били мъртви, включително майката на Лари Ъндърууд.

— Съжалявам. Майка ми и баща ми също починаха.

— Да, така стана с майките и бащите на всички нас. Ако си изпратим един на друг съболезнователни картички, сигурно няма да остане ни една неизползвана. Но Лари бил от щастливците. Напуснал града с една дама на име Рита, която не била в състояние да понесе случилото се. А Лари пък не бил в състояние да й помогне.

— Никой от нас не беше подготвен за това, което стана.

— Да, но някои се приспособиха по-бързо. Както и да е, Лари и Рита се отправили към Мейн. Стигнали до Върмонт и там дамата взела свръхдоза приспивателни.

— О, Лари, какъв ужас!

— Лари го преживял много тежко. Всъщност сметнал, че това е божие наказание за неговата слабохарактерност. А на всичкото отгоре и двама-трима души му били казали, че най-изявената черта от характера му бил неговият невероятен егоизъм, който се забелязвал отдалече като кралица на красотата, покачена върху платформа на четвъртоюлски парад.

Франи се поразмърда.

— Извинявай, ако те карам да се чувстваш неловко, но всичко това го събирам в себе си от доста време, а и то наистина има връзка с Харолд.

— Добре, приемам извиненията ти.

— Благодаря. Мисля, че от момента, когато пристигнахме в града и се срещнахме със старицата, си мечтая как ще срещна някое дружелюбно настроено същество, което да ме изслуша с внимание. Мислех си, че това същество ще е Харолд. Както и да е, Лари продължил към Мейн, защото не знаел къде другаде да отиде. По това време вече сънувал ужасни кошмари, но тъй като бил сам, не знаел, че и други сънували същото. Затова просто заключил, че тези кошмари били още един признак за неизбежното умопомрачение. След време стигнал до едно малко крайбрежно градче, Уелс, където срещнал една жена, Надин Крос, и едно странно момче, което се оказа днес, че се казва Лио Рокуей.

— Уелс — промълви с изумление Франи.

— Както и да е, тримата спътници хвърлили ези или тура, за да решат в коя посока да поемат по магистрала № 1. Паднало се тура и те се отправили на юг. И така след време пристигнали в…

— Огънкуит! — извика радостно Франи.

— Точно така. И там на покрива на една плевня с огромни букви се запознах за пръв път с Харолд Лодър и Франи Голдсмит.

— Надписът на Харолд! О, Лари, той толкова ще се зарадва, като научи!

— Като следвахме указанията му, отидохме първо в Стовингтьн, а от там в Небраска, където отново видяхме надпис, упътващ ни към Боулдър. По пътя срещнахме хора. Сред тях бе една жена, Луси Суон, с която живея сега. Бих искал да се запознаеш с нея. Мисля, че ще ти допадне. Тогава именно се случило нещо, което определено не било по вкуса на Лари. Групата нараснала. От четирима станали шест. Към шестимата се присъединили още четирима в щата Ню Йорк. А когато стигнали знака до портата на майка Абигейл в Небраска, вече били шестнадесет и докато се усетят, се лепнали още трима към тях. Лари бил водач на тази смела дружина. Нямало избор или официално гласуване. Просто така станало. А той не желаел да поема такава отговорност. Тя го смазвала. Не му давала да спи нощем. Странно е как започваш сам да се изтезаваш. За мен това задължение постепенно се превърна във въпрос на самоуважение. Аз, искам да кажа той, през цялото време се страхувал, че ще оплеска нещата, че ще се събуди някоя сутрин и ще намери още някой мъртвец в спалния чувал, както бе намерил Рита във Върмонт, и всички ще го сочат с пръст и ще повтарят: „Ти си виновен. Ти не знаеше как да постъпиш, така че вината е изцяло твоя.“ А това не можех да го споделя с абсолютно никого. Дори и със съдията…

— Кой е той?

— Съдията Фарис. Възрастен човек от Пиория. През петдесетте бил районен съдия, но се е пенсионирал много преди да избухне епидемията. Много е проницателен. Има очи като рентген. Както и да е, Харолд беше важен за мен. За колкото повече хора поемах отговорността да се грижа, толкова по-важен ставаше той за мен. Може да се каже, че връзката между отговорността и Харолд бе правопропорционална. — Лари се засмя. — Онази плевня, Боже! Последният ред, на който бе написал името ти… Харолд буквално е висял във въздуха, когато го е писал.

— Да. Спях, когато го е сторил, иначе никога нямаше да му позволя.

— Започнах да го опознавам. Намерих опаковка от „Пейдей“ в плевнята в Огънкуит и после открих какво бе написал на една греда…

— И какво бе написал?

Тя почувства изпитателния поглед на Лари в тъмното и пристегна халата по-здраво, не от срамежливост — не чувстваше никаква заплаха от този мъж — а от притеснение.

— Само инициалите си — отвърна с небрежен тон Лари. — Х.Е.Л. Ако с това се бе свършило, едва ли щях да съм тука сега. Ала след това в магазина за мотоциклети в Уелс…

— Ние също бяхме там!

— Знам. Разбрах, когато установих, че два мотора вече липсват. Ала това, което ме впечатли повече, бе, че Харолд бе успял да източи бензин от един подземен резервоар. Сигурно си му помогнала, Фран. Аз за малко да остана без пръсти.

— Не, не се наложи да му помагам. Харолд просто намери вентила, махна капачката…

Лари изпъшка и се плесна по челото.

— Господи! Как не се досетих! Искаш да кажеш, че просто го е отворил и е пъхнал вътре маркуча…

— Ами… да.

— О, Харолд! — въздъхна Лари с такова възхищение, с каквото Франи досега не бе чувала някой да говори, особено пък за Харолд. — Тази хитрост ми е убягнала. Както и да е, стигнахме до Стовингтън. Надин така се разстрои, че припадна.

— Аз пък плаках. Ревах толкова много, сякаш никога нямаше да спра. Просто си бях навила, че като стигнем там, някой ще ни посрещне с думите: „Здравейте! Спалните са вляво, закусвалнята — вдясно.“ — Тя поклати глава. — А сега ми се струва толкова глупаво.

— Аз не се учудих. Безстрашният Харолд е бил там преди мен, оставил ми е знак и е продължил по пътя си. Почувствах се като изнежения бледолик брат от изтока, който върви по стъпките на индианеца в „Следотърсача“.

Мнението му за Харолд я удивляваше и безпокоеше. Не беше ли Стю водач на тяхната група от мига, когато напуснаха Върмонт и се отправиха към Небраска? Честно казано, не можеше да си спомни. По това време всички бяха прекалено обезпокоени от сънищата си. Лари й бе припомнил събития, които бе забравила, или още по-лошо, събития, които бе приела за естествени, без да се замисля върху тях. Харолд бе рискувал живота си, за да напише съобщението на покрива на плевнята. Тогава си бе помислила, че той поема излишен риск, но явно бе имало все пак някаква полза от това. Източването на бензин от подземния резервоар явно е представлявало проблем с повишена трудност за Лари, но Харолд го бе разрешил, без дори да се замисли. Франи изведнъж се почувства виновна и дребнава. Всички бяха приели Харолд за някакъв недорасъл пубер. А той наистина неведнъж бе намирал изход от трудните ситуации, в които бяха изпадали през последните шест седмици. Нима е била толкова влюбена в Стю, че сега този напълно непознат човек й отваряше очите за истината? А това, което я караше да се чувства още по-виновна, бе фактът, че Харолд бе приел съвсем философски развитието на отношенията между нея и Стю.

— И така, в Стовингтън намерихме още един знак, с всичките му там указания, цифри и прочие. И точно до него, на земята, открих още една опаковка от „Пейдей“. Имах чувството, че вместо да се водя по стъпканата трева и счупените съчки, трябва да се ръководя от разпръснатите опаковки от шоколадчета „Пейдей“, които Харолд явно толкова обича. Е, този път не следвахме съвсем точно указания от него маршрут. Близо до Гари, Индиана, се наложи да се отклоним на север, защото в Гари имаше страхотен пожар. Стори ми се, че всички петролни резервоари са избухнали. Както и да е, поне благодарение на тази отбивка срещнахме съдията. Когато стигнахме Хемингфорд Хоум, вече знаехме, че старицата не е там, но все пак всички държаха да видят мястото с очите си. Царевицата… люлката… нали разбираш?

— Да — отвърна тихичко Франи.

— А аз откачах все повече и повече. Непрестанно се страхувах, че нещо ще се случи, че ще ни нападне банда мотоциклетисти, че ще ни свърши водата, или нещо подобно. Майка ми имаше една книга, която бе наследила от прабаба си. Казваше се „По неговите стъпки“. В нея се разказваше за ужасните проблеми, които имали някои хора. Повечето от проблемите бяха от морален характер. Авторът на книгата пишеше, че за да разрешат проблемите си, хората просто трябва да се запитат: „А какво би сторил Исус на мое място?“ И веднага щяло да им дойде решението на проблема. Знаеш ли пък аз какво си мислех? Че този въпрос се третира от зен-будизма. Всъщност не е въпрос, а е начин да си проясниш мисълта, точно както медитирането и повтарянето на свещената сричка „ОМ“.

Франи се усмихна. Помисли си какъв коментар би направила майка й на подобно изказване.

— И така, когато се окажех в безизходица, Луси — това е моята приятелка, споменах ли ти за нея? Та Луси ме подканяше: „Бързо, Лари. Задай въпроса.“

— Въпросът какво би направил Исус на твое място ли?

— Не, какво би направил Харолд? — отвърна сериозно Лари. Франи загуби ума и дума. Искаше й се непременно да присъства на срещата между Лари и Харолд. Каква ли щеше да е реакцията на Лари, когато се изправи лице в лице със своя герой?

— Една нощ се установихме на лагер в задния двор на някаква ферма. Бяхме почти изчерпали запасите си от вода. В двора имаше кладенец, но не знаехме да извадим вода от него, понеже нямаше ток и не можехме да включим помпата. И Джо, искам да кажа Лио, през цялото време вървеше по петите ми и ми опяваше: „Аз жаден, Лари, много жаден.“ Направо ме побъркваше. Чувствах как се стягам все повече и повече и си мислех, че ако ми го каже още веднъж, ще го фрасна. Представяш ли си? Какъв симпатяга съм бил, а? След като малко ми оставаше да ударя едно дете. Но човек не може да се промени отведнъж. Трябваше ми доста време, за да го разбера.

— Важното е, че пристигнахте невредими тук чак от Мейн. Един от нашите умря. От спукан апендикс. Стю се опита да го оперира, но не успяхме да го спасим. Равносметката е, че си се справил доста добре.

— Двамата с Харолд се справихме — поправи я той. — И тогава Луси ми каза: „Бързо, Лари. Задай въпроса.“ Така и направих. До плевнята имаше вятърна мелница. Тя работеше, но в плевнята нямаше вода. Затова отворих капака в основата на мелницата. Видях, че главният лост на задвижващия механизъм се е измъкнал. Наместих го и „бинго“! Водата потече! Студена и прекрасна. Благодарение на Харолд.

— Не, благодарение на теб. Харолд изобщо не е бил там.

— Е, в известен смисъл беше. В главата ми. И сега, след като съм тук, бих искал да му дам виното и шоколадчетата. Знаеш ли, дори си представях, че той е твоето гадже — каза Лари и я погледна крадешком.

Тя поклати глава и сведе очи към скръстените си в скута ръце.

— Не, не е… Харолд…

Настъпи дълга пауза. Франи чувстваше погледа му върху себе си. Накрая той я попита:

— Добре, кажи къде съм сбъркал в преценката си за Харолд?

— Трябва да се прибирам вече. Приятно ми беше, че се запознахме, Лари. Ела утре да те представя на Стю. Доведи и Луси, ако искаш.

— Къде съм сбъркал? — настоя той.

— О, не знам — отвърна младата жена през сълзи. — Караш ме да се чувствам така, сякаш съм се отнасяла, много зле с Харолд и не знам… защо стана така… и може ли да съм виновна, задето не го обичам така, както обичам Стю? Аз ли съм виновна?

— Разбира се, че не — отвърна Лари смутено. — Слушай, извинявай, че бях толкова настоятелен. Тръгвам си.

— Той се промени! — извика Франи. — Не знам кога и защо и понякога искрено се надявам, че е за добро… но не съм… не съм сигурна. Понякога се страхувам.

— От Харолд ли?

Тя не отговори, само сведе поглед. Помисли си, че вече и без това е казала достатъчно.

— Щеше да ми обясниш как да стигна до дома му — подсети я той.

— Не е трудно. Тръгваш направо към Арапахо, докато стигнеш малък парк, мисля, че се казва „Ибън Файн“. Пада се вдясно, а къщата на Харолд е точно срещу него.

— Добре, благодаря ти, приятно ми беше, че се запознахме, въпреки счупената саксия.

Франи се усмихна насила. Доброто й настроение се бе изпарило.

Лари вдигна високо бутилката с вино и се усмихна.

— И ако го видиш преди мен… няма да издадеш тайната, нали?

— Няма.

— Лека нощ, Франи.

Той си тръгна. Франи го проследи, докато се изгуби от погледа й. После се качи горе и се мушна в леглото до Стю, който продължаваше да спи непробудно.

„Харолд“ — помисли си тя и се зави презглава. Как да каже на Лари, който изглеждаше толкова симпатичен и свестен, макар и малко объркан и безпомощен (ала не бяха ли всички объркани и безпомощни?), че самият Харолд е дебел, незрял и объркан? Нима трябваше да му разкаже за онзи ден, не чак толкова далечен, когато бе заварила умният, изобретателен Харолд, който можеше да служи за пътеводна звезда почти като Исус, да коси тревата в задния двор по бански, целият облян в сълзи? Нима трябваше да му каже, че Харолд, който бе често кисел, обиден и уплашен, по пътя от Огънкуит до Боулдър се бе променил и се бе превърнал в изпечен политик, добре приет, общителен човек, но въпреки това, когато впереше в някого студените си, мъртви очи, човек имаше чувството, че го гледа някакво чудовище?

Помисли си, че тази вечер трудно ще заспи. Харолд се бе влюбил безнадеждно в нея, а тя на свой ред се бе влюбила в Стю Редман. Нищо не се бе променило в жестокия за всички им свят. И сега всеки път когато видеше Харолд, имаше чувството, че я полазват тръпки. Макар че той като че ли бе отслабнал поне с пет килограма и вече нямаше толкова пъпки…

Изведнъж дъхът й спря и тя се изправи на лакти, широко отворила очи в мрака.

Бе усетила някакво движение в себе си.

Докосна корема си. Не може да бъде. Беше твърде рано. Сигурно само така й се е сторило…

Не, истина беше.

Тя се отпусна обратно в леглото. Сърцето й биеше лудо. Идеше й да събуди Стю, за да му каже. Щеше да го направи, ако бебето бе от него, не от Джес. Тогава щеше да сподели този миг с него. Когато забременееше от него, щеше да го направи. Ако забременееше, естествено.

Отново усети едва доловимо движение. Все едно имаше газове, само дето добре знаеше, че това не беше причината за странното усещане. Причината бе бебето. Бебето бе живо.

— О, Господи! — промълви тя. Напълно забрави и Лари Ъндърууд, и Харолд Лодър. Всичко, което й се бе случило, откакто майка й и баща й се разболяха, бе забравено. Лежеше, притаила дъх, в очакване отново да почувства движението на бебето, да усети присъствието на това живо същество в себе си. Така и заспа. Бебето й бе живо.

* * *

Харолд седеше на стол на поляната пред малката къща, която бе избрал за свой дом, гледаше небето и си припомняше една стара рокпесен. Мразеше рока, ала тази песен я знаеше почти дума по дума. Помнеше дори името на групата, която я изпълняваше: „Кати Йънг енд ди Инъсънтс“. Певицата имаше плачлив, умоляващ, леко дрезгав глас, който бе привлякъл вниманието му. Дисководещите го наричаха „златен“. Представяше си я като шестнадесетгодишна, руса, бледа и невзрачна девойка. Звучеше така, сякаш пееше, държейки в ръце снимка, обикновено скрита в някое чекмедже в скрина; снимка, която изваждаше единствено късно нощем, когато всички други в къщата спяха. Звучеше отчаяно. Снимката може би бе на местния Сваляч — капитан на училищния футболен отбор и председател на ученическия комитет — и сигурно я бе откраднала от лексикона на по-голямата си сестра. Свалячът вероятно се натискаше на някоя безлюдна улица с най-красивата мажоретка, докато в обикновена къща в покрайнините това обикновено момиче с плоски гърди и пъпка на горната устна пееше: „Хилядите звезди в небето… ми шепнат… че ти си единствената ми любов… кажи ми, че ме обичаш… кажи ми, че ще бъдеш мой, само мой…“

Тази нощ в небето имаше много повече от хиляда звезди, ала те не бяха звезди на влюбените. Тук, на хиляда и петстотин метра надморска височина те светеха студено и жестоко — милиард прорези в черно кадифе, направени от кинжала на Бога. Бяха звезди на хора, изпълнени с омраза, и ето защо Харолд реши, че може да си пожелае нещо. „Да пукнете дано, кретени!“

Седеше, подпрял глава на облегалката, един гневен астроном. Косата му бе още по-дълга от преди, ала вече не беше сплъстена и мазна. Вече не миришеше на пот. Дори пъпките му бяха започнали да изчезват, откакто бе намалил шоколада. А и благодарение на усърдната работа и на дългите разстояния, изминавани пеш, бе започнал да отслабва. През последните дни, когато погледът му случайно попаднеше върху отражението му в огледало или стъкло, той се втренчваше сепнато, сякаш виждаше не себе си, а някой непознат човек.

Понамести се на стола. В скута му лежеше голяма книга с подвързия от изкуствена кожа. Криеше я под една плоча на пода до камината, когато отсъстваше от къщи. Ако някой я откриеше, за него нямаше да има повече място в Боулдър. Със златни букви върху подвързията пишеше: „СЧЕТОВОДНА КНИГА“. Това бе дневникът, който Харолд бе започнал да води, след като бе прочел дневника на Фран. Вече бе изпълнил първите шестдесет страници открай докрай със ситния си почерк. Нямаше дори нови редове. От перото му се лееха, както гной от възпалена рана, словоизлияния, родени от омразата. Не беше осъзнал, че крие в себе си толкова омраза. Смяташе, че досега трябваше да е изчерпал натрупаното в себе си, но, изглежда, просто бе затворил за малко крана.

А защо изпитваше такава омраза?

Сепна се, като че някой му бе задал гласно въпроса. Много би се затруднил с отговора и би го доверил само на неколцина избрани. Нали и Айнщайн бе казал, че на света имало само шест души, които могат да разберат всички значения на формулата Е=mс²? А какво можеше да се каже тогава за уравнението, което бе измислил Харолд? Относителността според Харолд. О, би могъл да изпише два пъти по толкова страници и с всеки следващ ред уравнението да става все по-неразбираемо, все по-тайнствено, докато накрая той се загубеше сам в лабиринта на собствената си душа, без дори да се е приближил до извора. Той, би могло да се каже… се самоизнасилваше. Така ли беше? Сравнението не беше далеч от истината. Непрестанно се разголваше по грозен и унизителен начин.

Скоро щеше да напусне Боулдър — след месец-два. Нямаше да се задържи повече. Щом откриеше как да си уреди сметките. Тогава можеше да тръгне на запад. И когато стигнеше там, щеше да им разкаже всичко от игла до конец за Боулдър. Щеше да им каже за общите събрания и други много по-съществени неща, например за съвещанията при закрити врата на комисията. Беше сигурен, че ще го изберат за член. Онзи, който командваше на запад, щеше да го посрещне с отворени обятия и да го възнагради добре… не като сложеше край на омразата, а като му предоставеше идеалното средство да я използва — примерно кадилак „Омраза“ — дълга и лъскава лимузина. Харолд щеше да се качи в нея и щеше да се остави тя да го вози. Двамата с Флаг щяха да направят на пух и прах този окаян град, приличен на мравуняк. Ала първо щеше да си уреди сметките с Редман, който му бе откраднал любимата и го бе излъгал.

„Да, Харолд, но защо изпитваш омраза?“

На този въпрос нямаше удовлетворителен отговор… можеше само да си измисля различни оправдания. Всъщност беше ли основателен този въпрос? Не, това беше все едно да попиташ някоя жена защо е родила ненормално дете.

А бе имало час, по-скоро миг, когато му се прииска да забрави омразата. Това бе мигът, когато прочете дневника на Фран и откри, че тя е безумно влюбена в Стю Редман, Истината му бе подействала така, както студената вода действа на голия охлюв — кара го уплашено да се свие на топчица. В онзи миг бе разбрал, че може просто да приеме нещата такива, каквито са, и тази мисъл го бе изпълнила с възторг и с ужас. Тогава разбра, че може да се промени, да стане друг човек, един нов Харолд Лодър, чиято пъпна връв, свързваща го със стария, можеше да бъде отсечена с острия нож на епидемията. Бе осъзнал по-добре от всички останали какво представлява Свободната зона на Боулдър. Хората не бяха вече същите. Малкото общество в този град не приличаше на никое друго в Америка от догрипния период. Те не го разбираха, защото не можеха да се дистанцират като него. Мъжете и жените живееха по двойки, но нямаха никакво желание да възродят институцията на брака. Цели групи от хора живееха в нещо подобно на комуни. Не се биеха помежду си. Изглежда, дори се радваха на разбирателство. И най-странното бе, че никой не бе поставил под въпрос религиозния подтекст на сънищата им… както и религиозното тълкувание, което се даваше на самата епидемия. Боулдър бе едно новаторско общество, една tabula rasa, която не можеше да осъзнае собствената си, непозната досега красота.

Харолд я бе почувствал и намразил.

Отвъд планината имаше още един Харолд. Парче от злокачествено образувание, една-единствена клетка от умиращ организъм, едничък представител на карцинома, който бе разяждал старото общество. Една-единствена клетка, която вече бе започнала да се възпроизвежда. В обществото щеше да се разгори пак старата схватка между здравата и болната тъкан — борба за територия. Ала пред всяка една клетка стоеше старият като света въпрос, въпросът, зададен още в райската градина — дали да отхапят ябълката или не? Там, на запад, вече ядяха ябълков пай и пиеха ябълков сок. Унищожителите на рая се намираха там, там бяха мускетарите на злото.

А той самият, когато му се бе предоставил шансът да приеме нещата такива, каквито са, бе отхвърлил тази нова възможност. Да я приеме би било равносилно на самоубийство. Раните от всички преживени унижения сякаш се отвориха и от тях потече кръв. Мъртвите му мечти и амбиции възкръснаха и изпълзявайки от гробовете си, го попитаха нима може да ги забрави така лесно. В Свободната зона той ще бъде просто някой си Харолд Лодър. Отвъд планината може да бъде принц. Злото неудържимо го привличаше. Бе като зловещ панаир — виенски колела, чиито светлини кръжат над мрачния пейзаж, безкрайна допълнителна атракция, изпълнена с изроди като Харолд, докато в голямата цирковата палатка лъвовете разкъсват зрителите. Дисхармоничната музика на хаоса го зовеше.

Отвори дневника си и под светлината на звездите решително започна да пише:

12 август 1990 г. (призори)

Твърди се, че най-страшните човешки пороци са гордостта и омразата. Но дали е вярно? Според мен те са най-големите добродетели. Да се откажеш от тях означава да се промениш в името на всеобщото добруване, заради благото на света. Много по-благородно е да ги приемеш, тоест светът да се промени за твое добро. Предстои ми голямо приключение.

ХАРОЛД ЕМЪРИ ЛОДЪР

Той затвори тетрадката. Влезе в къщата, прибра дневника в скривалището му в камината и внимателно намести плочата. Отиде в банята, постави нощната лампа на мивката така, че да осветява огледалото, и цели петнайсет минути се усмихва по различен начин. С всеки изминал ден това му се удаваше по-лесно.