Стивън Кинг
Сблъсък (64)

61.

Зловещият човек бе разположил предните си постове по цялата източна граница на Орегон. Най-многобройният му отряд бе при Онтарио, където междущатска магистрала № 80 ги свързваше с Айдахо; там имаше шестима човека, настанени в ремаркето на голям камион „Питърбил“. Бяха тук повече от седмица и играеха на покер с банкноти от по двайсет и петдесет долара — безполезни, колкото парите в Монополи. Един от мъжете водеше пред останалите с шейсет хиляди долара, а друг, чиято годишна заплата преди епидемията бе десет хиляди долара, сега бе спечелил над четирийсет хиляди.

Валеше от седмица и нервите им бяха обтегнати. Бяха дошли тук от Портланд и искаха да се върнат обратно там. В Портланд имаше жени. Разполагаха с радиостанция, която излъчваше само атмосферни смущения. Очакваха да чуят от предавателя единствено думите: „Връщайте се у дома.“ Това щеше да означава, че човекът, когото търсеха, е бил заловен някъде другаде.

Мъжът, когото търсеха, бил приблизително седемдесетгодишен, едър и оплешивяващ. Носел очила и се придвижвал със синьо-бял джип. Щом го забележеха, веднага трябваше да го убият.

Бяха отегчени и изнервени — играта на покер с истински пари бе омръзнала дори на най-тъпия от тях още преди два дни, но не бяха дотолкова отегчени, че да тръгнат сами към Портланд. Бяха получили заповед лично от Флаг и даже това, че непрестанният дъжд ги принуждаваше да стоят дълго в затворено помещение, не можеше да ги освободи от ужасяващия страх от него. Ако се проваляха и той го научеше. Господ да им бъде на помощ.

И тъй, седяха и играеха, като се редуваха на наблюдателния пост пред изрязания в металната стена процеп. Шосе № 80 бе пусто при този проливен дъжд. Но ако забележеха някого, веднага щяха да го заловят.

— Той е шпионин от другата страна — беше им казал Флаг с ужасяваща усмивка. Защо излъчваше такъв ужас, никой от тях не би могъл да каже, но от погледа му човек изпитваше чувството, че кръвта му във вените се е превърнала във вряла доматена супа. — Той е шпионин и ние ще го посрещнем с отворени обятия, ще му покажем всичко и ще го изпроводим жив и здрав. Но го искам. Искам ги и двамата. И преди да падне сняг ще изпратим главите им отвъд планините. Нека си мислят за това цяла зима. — Беше се изсмял гръмогласно пред хората, които бе събрал в една от залите за конференции в Портланд Сивик Център. Те му отвърнаха с усмивка, но усмивките им бяха студени и загрижени. На глас можеха и да се поздравяват един друг, че са избрани за тази отговорна задача, но тайно им се искаше тези щастливи, отвратителни като на невестулка очи да се бяха спрели на някой друг.

Далеч на юг от Онтарио, при Шевил, имаше друга група от четирима в малка къща край лъкатушещото към пустинята Алворд шосе № 80.

Другите постове бяха от по двама души и дори десетина такива сновяха от градчето Флора малко встрани от шосе № З на седемдесет километра до границата с Уошингтьн и надолу до Макдермит на границата между Орегон и Невада. Старец в синьо-бял джип. Инструкцията за всички постове беше една и съща: „Убийте го, но не го удряйте по главата.“ Не биваше да има рани или синини над адамовата ябълка.

— Не искам да изпращам обратно повредена стока — беше се изсмял Рандъл Флаг с ужасния си смях.

* * *

На север Орегон и Айдахо бяха разделени от Снейк ривър, при която имаше друг пост, където шестима мъже седяха във фургона и играеха на карти с пари без никаква стойност. Реката извиваше натам във формата на подкова, както се изразяваха геолозите, и близо до Коперфилд имаше бент. В седмия ден на септември, когато Стю и групата му уморено се скитаха по шосе № 6 от Колорадо, Боби Тери се намираше в супермаркета на Коперфилд, до него имаше струпана купчина комикси. Питаше се каква ли форма има бентът Оксбоу Дам и дали шлюзовете са отворени или затворени. Орегонската магистрала № 86 минаваше покрай супермаркета.

Той и партньорът му Дейв Робъртс (който сега спеше на горния етаж) бяха разговаряли за бента надълго и нашироко. Валеше цяла седмица. Ами ако бентът се скъсаше? Огромната вълна щеше да помете Коперфилд и добрият стар Дейв можеше да бъде изхвърлен заедно с добрия стар Боби Тери в Тихия океан. По едно време решиха да отидат до бента и да видят дали няма пукнатини, но сетне се отказаха. Заповедта на Флаг беше изрична: „Стойте под прикритие.“

Дейв бе изтъкнал, че Флаг може да се появи навсякъде. Пътуваше много, а и вече се носеха слухове за това как неочаквано може да изникне в затънтено малко градче, където десетина души поправят електропроводите или събират оръжие от някой военен склад. Той се „материализираше“ като призрак. Само че това бе мрачно усмихнат призрак, обут в прашни ботуши с изтъркани токове. Понякога бе сам, а друг път с Лойд Хенрайд, зад волана на голям даймлер, черен като катафалка и също толкова дълъг. Случваше се да върви и пеша. В един момент го нямаше, в следващия се появяваше. Можеше да бъде в Лос Анжелис, а на следващия ден да го видят в Боиз… пеша.

Но Дейв бе подчертал, че дори Флаг не може да бъде едновременно на шест различни места. Един от тях можеше да се промъкне до бента, да го огледа и да се върне. Рискът да ги хване бе едно на хиляда.

„Добре, направи го — бе казал Боби Тери. — Аз ти разрешавам.“ Но Дейв бе отклонил предложението със смутена усмивка. Защото Флаг имаше свои начини да научава всичко, дори и да не се появеше в магазина. Хората разправяха, че има свръхестествена власт над хищните животни. Някоя си Роуз Кингман го видяла как щракнал с пръсти към няколко гарвана на една телефонна жица и те веднага долетели и кацнали на раменете му. Същата Роуз Кингман твърдеше, че те грачели: „Флаг… Флаг… Флаг.“

Той разбираше, че това е смешно. Слабоумните може би щяха да повярват, ала майката на Боби Тери не бе отгледала слабоумен. Знаеше как се разпространяват подобни истории. Самият тайнствен човек сигурно насърчаваше подобни слухове.

Но въпреки това от тези истории го втрисаше, сякаш във всяка от тях имаше частица истина. Някои разправяха, че имал власт над вълците и че можел да всели духа си в тялото на котка. Мъж от Портланд го видял да носи невестулка или риба, нещо дребно. Няма значение какво… но ако той наистина може да говори с животните, като сатанинския доктор Дулитьл? И да предположим, че въпреки заповедите му някои от тях двамата с Дейв отиде да огледа бента и бъде видян? Наказанието за неподчинение бе разпъване на кръст. Боби Тери се надяваше, че така или иначе старият бент няма да се скъса.

Извади цигара „Кент“ и я запали, като се намръщи от вкуса й. След половин година проклетите цигари изобщо нямаше да могат да се пушат. Вероятно за добро. Проклетите неща бяха вредни.

Въздъхна и взе от купчината един комикс. Заглавието бе някаква тъпотия за костенурки нинджа. Захвърли списанието с Рафаело и проклетите му приятели и то се приземи като палатка върху касата. Неща като тези костенурки нинджа те караха да си мислиш, че светът наистина можеше да бъде унищожен.

Взе следващото списание — Батман, герой, в когото можеше да се вярва донякъде — и точно прелисти първата страница, когато забеляза преминаващата по пътя синя джипка. Големите й гуми плискаха наоколо кал и вода.

Боби Тери я зяпна с отворена уста. Не можеше да повярва, че джипката, която търсеха, току-що бе минала покрай поста му. Всъщност дълбоко в себе си подозираше, че цялата тази работа е фалшива.

Втурна се към вратата и я отвори. Затича се по тротоара, все още държейки Батман в ръката си. Може би беше халюцинация. Мисълта за Флаг можеше да накара всеки да халюцинира.

Ала не беше така. Видя извън града покрива на джипката, когато тя се спусна надолу по следващия хълм. Побягна назад през пустия супермаркет, като викаше Дейв с всичка сила.

Съдията здраво държеше волана, преструвайки се, че няма такова нещо като артрит, а и да съществува, той не страда от него и смяната на времето изобщо не му влияе.

През последните няколко дни валеше. Понякога само ръмеше, но през повечето време се изливаше проливен дъжд. На места пътищата бяха наводнени и вероятно през пролетта щяха да станат непроходими. Много пъти по време на експедицията бе благодарил на Бога за джипката.

През първите три дни с усилие си проправяше път по шосе № 80 и това го убеди, че няма да стигне до Западното крайбрежие преди двехилядната година, ако не отбие по второстепенните пътища. В някои отсечки междущатската магистрала бе празна, понякога можеше да заобиколи изоставените коли, но често му се налагаше да тегли катастрофирали коли с джипката си, за да разчисти пътя си. При Роулинс вече му писна. Зави на северозапад по шосе № 287, което се виеше покрай Големия вододел и лагерува два дни по-късно в северозападния край на Уайоминг, на изток от Йелоустоун. Там пътищата бяха почти пусти. Прекосяването на Уайоминг и източен Айдахо бе ужасяващо, подобно на сън преживяване. Не бе допускал, че смъртта се е разпространила с такава сила из такава обширна територия. Но беше факт: зловеща тишина се разстилаше навсякъде — по необятното западно небе, по безкрайните площи, където някога бяха бродили сърни, в малките градчета, през които минаваше: Ламонт, Мъди Гап, Джефри Сити, Лендер, Кроухарт.

Чувството му за самота нарастваше с осъзнаването на празнотата и смъртта наоколо. Все повече се убеждаваше, че никога вече няма да види Свободната зона и хората, които живееха там — Франи, Луси и Харолд Лодър, Ник Андрос. Замисли се как ли се е чувствал Каин, когато Бог го е пропъдил в земята на Нод.

Само че онази земя бе на изток от Рая.

Съдията бе в Запада.

Усети го най-силно, когато премина границата между Уайоминг и Айдахо. Навлезе в Айдахо през прохода Таргри и спря до пътя за лек обяд. Не се чуваше нищо друго освен бълбукането на водата от потока наблизо и някакъв странен стържещ звук, който му приличаше на скърцане на панти. Синьото небе бавно се покриваше с малки облачета. Времето се променяше и артритът напомни за себе си. Досега не бе имал болки, въпреки натоварването и дългите часове зад волана и…

…какъв бе този стържещ звук?

Когато се нахрани, отиде до поточето. Навярно е приятно място за пикник при по-слънчево време. Покрай ручейчето растяха дървета, имаше и маси за пикник. На едно от дърветата висеше обесен. Краката му едва докосваха земята, главата бе килната на една страна, а плътта бе изкълвана от птиците. Стържещият звук идваше от поклащащото се въже, което се бе протрило и всеки момент щеше да се скъса..

Така разбра, че наистина е в Запада.

Следобед към четири часа първите капки дъжд се удариха о предното стъкло на джипа. И оттогава непрестанно валеше.

Два дни по-късно стигна Бут Сити. Болките в пръстите и коленете бяха толкова силни, че спря да почине за цял ден. Лежа сред мъртвата тишина в едно хотелско легло с увити около ръцете и коленете си топли кърпи и чете „Закона и класите в обществото“ на Лафам.

На другия ден се запаси с аспирин и бренди и продължи нататък, като старателно избираше второстепенни пътища.

Понякога успяваше да заобиколи колите по пътя, но друг път му се налагаше да слиза и да ги закачва и издърпва встрани. Преди два дни, на пети септември, когато приближаваше Салмън ривър, бе принуден да тегли голям камион на телефонната компания три километра на заден ход, докато успя да бутне накрая проклетото нещо в реката, на която не знаеше името.

През нощта на четвърти септември, ден преди на пътя му да се изпречи големият камион и три дни преди Боби Тери да го забележи, когато премина през Коперфилд, лагерува в Ню Медоус и там се случи нещо доста странно. Спря джипа пред Ранчхенд Мотел, взе от регистрацията ключа на една стая и бе възнаграден за изпитанията си — намери нагревател с батерии, който сложи до леглото си. По здрач се бе настанил удобно на леглото си за пръв път от седмица насам. Нагревателят излъчваше мека червена светлина. Беше се съблякъл и облегнат на възглавниците четеше за съдебния процес на някаква негърка от Брикстън, Мисисипи, която бе осъдена на десет години затвор за най-обикновена кражба от магазин. Помощник-прокурорът представяше случая, трима от съдебните заседатели също бяха чернокожи и Лафам изтъкваше, че… И тогава чу на прозореца: тап, тап, тап. Сърцето на съдията подскочи в гърдите му. Книгата падна на пода. Грабна пистолета и го насочи към прозореца, готов на всичко. Историята, която си бе измислил за заблуда на противника, се разлетя като духната от вятъра слама. Точно така, искаха да разберат откъде идва и кой е той… Беше гарван.

Постепенно се успокои и дори успя плахо да се усмихне. Само един гарван.

Беше кацнал на перваза, неподвижен в дъжда, блестящите му пера се бяха слепили, взираше се с малките си очички в стария съдия, най-стария в света шпионин-аматьор, лежащ в хотелско легло в западно Айдахо само по шорти и с дебела книга на корема. Гарванът сякаш се усмихваше на тази гледка. Той се успокои и му се усмихна в отговор. Точно така, прави си шега с мен. Но след две седмици самотно пътуване имаше право да е малко изнервен. Тап, тап, тап.

Гарванът чукаше по стъклото с човката си. Точно както преди малко.

Усмивката на съдията помръкна. Имаше нещо в погледа на птицата, което не му харесваше. Все още му се струваше, че му се усмихва, но можеше да се закълне, че усмивката му беше някак презрителна, сякаш му се подиграваше.

Тап, тап, тап.

„Кога ли ще открия нещата, които трябва да научат в Свободната зона, която ми се струва толкова далеч? Никога. Дали ще намеря пукнатини в бронята на хората на Зловещия човек? Никога.“

„Дали ще се върна жив?“

„Никога.“

Тап, тап, тап.

Гарванът се взираше в него и сякаш се усмихваше.

И наум му дойде смразяващата мисъл, че това бе тайнственият човек, неговата душа, неговото Ка, проектирано в този мокър, ухилен гарван, който го наблюдаваше.

Взря се на свой ред в него с интерес.

Очите на птицата сякаш се уголемиха. Бяха тъмночервени по краищата. Дъждът валеше, гарванът се наведе напред и бавно за чука по стъклото.

Съдията си помисли: „Опитва се да ме хипнотизира. И може би донякъде е успял. Но може би съм твърде стар за подобни работи. Да предположим, че това е пълна глупост, но възможно е и да е той. Ако можех да вдигна пушката си с едно бързо движение? Не съм стрелял от четири години, но бях шампион на клуба през 1976 и все още много добър стрелец през 1986. Обаче тогава не получих награда и се отказах, по онова време гордостта ми бе в по-добра форма от зрението, но все пак бях достатъчно добър да се класирам пети от двайсет и пет състезатели. А прозорецът е много по-близо. Ако е той, дали ще мога да го убия? Да хвана в капана неговото Ка — ако има подобно нещо — вътре в тялото на умиращия гарван? Дали ще е неподходящо един старчок да приключи цялата работа с прозаично убийство на черна птица в западно Айдахо?“

Гарванът му се ухили. Сега бе сигурен, че се хили.

Неочаквано съдията седна в леглото и със сигурно движение вдигна пушката до рамото си. Направи го по-добре отколкото предполагаше. Гарванът сякаш се ужаси. Размаха мокрите си крила, хвърляйки пръски наоколо. Очите му се разшириха от страх. Той го чу да издава давещо се „кау“ и за миг изпита абсолютна увереност: това наистина бе тайнствения човек който бе подценил стареца и щеше да плати с жалкия си живот.

„На ти!“ — извика съдията и натисна спусъка.

Но спусъкът не поддаде, защото не бе махнал предпазителя. Секунда след това през прозореца не се виждаше нищо друго освен дъжд.

Той свали пушката на скута си, потиснат, чувствайки се неловко. Каза си, че това всъщност е било само един гарван, едно развлечение, което да пооживи скучната вечер. И ако бе стрелял в прозореца, сега вътре щеше да вали и трябваше да се мести в друга стая.

Но не можа да спи много тази нощ, на няколко пъти се стряскаше и се взираше в прозореца, убеден, че е чул призрачното почукване. И ако гарванът кацнеше отново на перваза, нямаше да му се измъкне този път. Беше подготвен,

Ала гарванът не се върна.

На следващата сутрин отново се отправи на запад, артритът го измъчваше и към единайсет спря пред малко кафене да обядва. Когато привърши със сандвича и кафето, видя голям черен гарван да прелита и каца на телефонните жици на половин пресечка от него. Съдията го наблюдаваше озадачен, стиснал в ръка чашата на термоса си. Не беше същият гарван, разбира се. Сигурно сега гарваните бяха много повече отпреди. И всичките бяха добре охранени. Сега светът бе техен. Но въпреки всичко имаше усещането, че е същият и изпита чувството на обреченост, промъкващо се примирение, че всичко е приключило. Апетитът му се изпари.

Продължи нататък. Няколко дни по-късно бе навлязъл в Орегон и се придвижваше на запад по магистрала № 86. Към дванайсет и петнайсет премина през Коперфилд, без дори да хвърли поглед към магазина, от който го дебнеше зяпналият от учудване Боби Тери. Пушката бе до него на седалката, вече не спускаше предпазителя, кутия патрони стоеше до нея. Съдията бе решил да стреля по всеки гарван, който забележи. Просто заради принципа.

* * *

— По-бързо! Не можеш ли да подкараш проклетото нещо по-бързо?

— Махни ми се от главата, Боби Тери. Не е нужно да си го изкарваш на мен, че не си си доспал.

Дейв Робъртс бе зад волана на „.Уилис Интернешънъл“, която бе паркирана до магазина. Докато Боби Тери успее да събуди Дейв и той се облече, старчокът в джипката се бе отдалечил. Дъждът се бе засилил и видимостта не беше голяма. Боби Тери държеше в скута си уинчестър. В колана си бе затъкнал четирийсет и пет калибров колт.

Дейв, който носеше каубойски ботуши, джинси, жълто яке и нищо друго, го погледна.

— Ако продължаваш да стискаш спусъка, ще направиш дупка на вратата, Боби Тери.

— Ти само го хвани — каза той. Сетне замърмори под нос. — Ще го гръмна в корема. Не трябва да се целим в главата разбра ли?

— Престани да си дрънкаш сам. Нали знаеш кои си говорят сами.

— Къде е той? — попита Боби Тери.

— Ще го пипнем. Освен ако не ти се е присънило. Не бих искал да съм на твое място, ако е така, братко.

— Не ми се е присънило. Беше същият джип. Но какво ще стане, ако успее да ни се изплъзне?

— И къде ще отиде? — попита Дейв. — Наоколо има само черни пътища. Няма да измине и петнайсет метра по някой от тях, без да затъне в калта до бронята. Независимо дали е с двойно предаване, или не. Успокой се, Боби Тери.

— Не мога. Постоянно си мисля, че може да увисна на някой телеграфен стълб в пустинята — отвърна жално Боби Тери.

— Глупости!… Я погледни! Виждаш ли го? Вървим по петите му, за Бога!

Пред себе си видяха катастрофирали шевролет и голям тежък буик. Бяха блокирали пътя от единия до другия край, като ръждясали кости на непогребани мастодонти. От дясната страна на шосето се виждаха пресни дълбоки следи от гуми.

— Това е той — каза Дейв. — Тези следи са най-много от преди пет минути.

Те също завиха и колата им заподскача в банкета на шосето. Дейв отново я върна на пътя, където преди него бе минал съдията, и двамата забелязаха калните следи от гумите по асфалта. На върха на следващия хълм съзряха джипа да изчезва зад малко възвишение на пет километра пред тях.

— Ще го хванем! — извика Дейв Робъртс.

Натисна газта и колата се понесе със сто километра в час.

При тази скорост чистачките не успяваха да изчистят предното стъкло. На върха на възвишението отново видяха джипа, сега на по-близко разстояние. Дейв включи фаровете и започна да подава сигнали. След миг задните светлини на джипа проблеснаха.

— Добре — каза той. — Представихме се за приятели. Трябва да го накараме да излезе от джипа. Не прави нищо глупаво, Боби Тери. Трябва да свършим работата добре и ще бъдем богато възнаградени. Внимавай да не оплескаш нещо! Трябва да го накараме да излезе от проклетия джип. — О, Боже, защо не минахме през Робинет? — затюхка се Боби Тери. Ръцете му стискаха пушката. Дейв го перна през ръката.

— Няма да излизаш от колата с пушката.

— Но…

— Млъквай! Усмихни се, да те вземат мътните! — Боби Тери се усмихна като механична играчка.

— За нищо не те бива! — изръмжа Дейв. — Аз ще го направя. Стой в проклетата кола.

Спряха до джипа, чиито две гуми бяха на шосето, а другите две — в калта извън него. Дейв изскочи усмихнат от колата. Бе пъхнал ръце в джобовете на жълтото си яке. В левия стискаше трийсет и осем калибров пистолет.

Съдията внимателно слезе от джипката. Той също носеше жълто яке. Вървеше предпазливо, сякаш беше от стъкло. Артритът ужасно го измъчваше. В лявата си ръка носеше пушка.

— Хей, да не ме гръмнеш, а? — каза Дейв с приятелска усмивка.

— Предполагам, че няма — отвърна съдията. Разговаряха на дъжда. — Сигурно идвате от Коперфилд.

— Да, така е. Аз съм Дейв Робъртс — и той протегна ръка.

— Казвам се Фарис — каза съдията и подаде дясната си ръка. Погледна към колата и забеляза Боби Тери, който се беше показал от страничния прозорец и стискаше пистолета си с две ръце. Дъждът валеше върху оръжието. Лицето му бе мъртвешки бледо, а на устните му бе застинала усмивка.

— Кучи син — промърмори съдията и дръпна ръката си от мократа ръка на Робъртс, който стреля през джоба си.

Куршумът се заби под стомаха на стареца и изскочи отдясно на гръбнака му, оставяйки изходна рана с размера на чинийка. Пушката падна от ръката му на пътя, а изстрелът го отхвърли до отворената врата на джипа.

Никой от тях не забеляза гарвана, който кацна недалеч на една телефонна жица.

Дейв Робъртс направи крачка напред, за да довърши работата си. В този миг Боби Тери стреля от колата и уцели Дейв в гърлото. По якето на Дейв се разплиска кръв и се смеси с дъжда. Той се обърна към Боби Тери, устните му беззвучно се движеха, очите му бяха широко отворени. Направи две крачки напред и падна мъртъв. Дъжд забарабани по якето му.

— Проклятие. Какво направих! — извика потресен Боби Тери.

Съдията си помисли: „Артритът ме отпусна. Ако оживея ще се захвана да лекувам артрит с куршуми в корема. О, мили Боже, те ме излъгаха. Дали Флаг не им е казал? Сигурно го е сторил, дано Господ да е на помощ на оня, който комитетът е изпратил тук…“

Пушката се въргаляше на пътя. Трябваше само да се наведе и да я вземе. Имаше чувството, че червата му ще се изсипят. Странно чувство. Не много приятно. Нямаше значение. Трябваше да я вземе. Дали беше свалил предпазителя? Да. Опита се да я вдигне. Стори му се страшно тежка.

Боби Тери откъсна поглед от Дейв точно навреме, за да види, че съдията се готви да го застреля. Старецът седеше на пътя. Предницата на якето му бе почервеняла от кръв.

Боби стреля и не улучи. Пушката изгърмя, удари стъклото и то се пръсна в лицето на Боби. Той изпищя, сигурен, че вече е мъртъв. Сетне видя, че лявата част на предното стъкло я няма и разбра, че е жив и невредим.

Съдията се прицелваше отново, снижавайки дулото два градуса. Като полудял Боби Тери изстреля три куршума един след друг. Първият образува дупка в кабината на джипа, вторият улучи стареца под дясното око. Четирийсет и пет калибровият пистолет правеше грозни рани от близко разстояние. Куршумът отнесе голяма част от черепа на съдията и го отхвърли назад към джипа. Третият куршум го улучи под устата и отнесе брадичката и долната челюст. Пръстът му натисна спусъка на пушката в предсмъртна конвулсия, но куршумът полетя към дъждовното небе.

Настъпи тишина.

Дъждът барабанеше по покривите на двете коли, по якетата на двамата мъртви мъже. Това бе единственият звук, докато гарванът не излетя от жицата с остро гракане. Това извади Боби Тери от зашеметеното състояние и той бавно се отпусна на седалката, стискайки пистолета си. — Направих го — изрече той поверително на дъжда. — Убих го. Първокласно убийство. Точно както ни бе заповядано.

Но с ужас осъзна, че не бе убил стареца както трябваше. Съдията бе мъртъв, облегнат на джипа си. Боби Тери сграбчи реверите на якето му и се взря в онова, което бе останало от лицето му. Всъщност не беше останало нищо освен носа му.

И като в кошмарен сън отново чу думите на Флаг: „Искам да го изпратя обратно невредим.“

Мили Боже, та това можеше да е всеки. Излизаше, че нарочно е направил точно обратното на заповедите на зловещия, човек.

Два изстрела в лицето. Дори зъбите му бяха изчезнали. Дъждът продължаваше да вали.

Нямаше смелост да тръгне на изток, не смееше да остане и на запад. Щеше да свърши или на телеграфен стълб… или нещо още по-ужасно.

Дали имаше нещо по-ужасно? Тогава какъв беше отговорът?

Като прокара ръце по косата си и все още гледаше лицето на съдията, той се опита да мисли.

На Юг. Това беше отговорът. Юг. Вече нямаше граници. Можеше да тръгне на юг към Мексико и ако това не му се стореше достатъчно, можеше да се добере до Гватемала, Панама дори до Бразилия. Далеч от тази каша. Повече никакъв Изток, никакъв Запад, Боби Тери свободен и щастлив далеч от зловещия човек…

В дъждовния следобед се разнесе звук. Той вдигна глава.

Дъждът, който барабанеше по покривите на двете коли, и неизключените мотори и…

Странни цъкащи звуци, като от токове, чукащи по асфалтовата настилка.

— Не — прошепна той. Бавно започна да се обръща.

Звукът се засилваше. Бърз вървеж, тичане, спринт и Боби

Тери най-после се обърна. Твърде късно, Той се приближаваше. Флаг приближаваше като ужасно чудовище от филмите на ужаса. Страните му пламтяха, очите му проблясваха щастливо, а усмивката му бе жадна, с големи остри зъби. Бе протегнал ръце напред, по тях имаше залепнали черни гарванови пера. Пера имаше и по косата му.

„Не!“ — понечи да извика Боби, но от устата му не излезе нито звук.

— Хей, Боби Тери, ти провали всичко! — изрева зловещият човек и се нахвърли върху безпомощния Боби Тери.

Имаше по-лоши неща от разпъването на кръст.

Като остри зъби, например.