Стивън Кинг
Сблъсък (59)

56.

Следващия ден Стю прекара в електростанцията, намотавайки жица на генератора. По обратния път към дома, когато минаваше с мотоциклета си през неголемия парк срещу Първа Национална банка, го срещна Ралф. Стю слезе от мотора и се приближи към сцената, където стоеше Ралф, седнал направо на пода.

— Търсих те, Стю. Имаш ли малко свободно време?

— Да, малко. Закъснявам за вечеря. Франи ще се безпокои.

— Като ти гледам ръцете, май си намотавал жица в електростанцията.

— Да. Дори работните ръкавици не помагат. Израних си ръцете.

Ралф кимна. В парка имаше още около половин дузина хора. Някои от тях разглеждаха теснолинейката, която някога вървеше между Боулдър и Денвър. Три млади жени си бяха направили пикник на поляната. На Стю му бе приятно просто да постои тук с ръце в скута си. „Може би не е чак толкова лошо да си съдебен изпълнител — помисли си той. — Поне ще се отърва от проклетата работа в Източен Боулдър.“

— Как вървят нещата там?

— Нямам представа. Аз съм само работник, както останалите. Бред Кичнър твърди, че електричеството ще бъде пуснато в началото на септември, а отоплението към края на месеца. Но той е доста млад, за да вярваме на предположенията му…

— Бих се доверил на Бред — каза Ралф. — Имам му доверие.

— Хей, какво си се вкиснал, Ралф?

— Чух новини по радиостанцията — каза той. — Някои добри, Друга… не съвсем. Стю, искам да ти го кажа, защото няма начин да се запази в тайна. Много хора в Свободната зона имат радиопредаватели. Вероятно някой е слушал, когато съм говорил с онези хора, които пристигат.

— Колко души са?

— Повече от четирийсет. Един от тях е лекар, казва се Джордж Ричардсън. Стори ми се добър човек. Интелигентен.

— Новината е чудесна!

— Той е от Дербшир, щат Тенеси. Повечето хора от тази група са от Средния Юг. Та в групата им е имало бременна жена, която родила преди десет дни, на тринайсети. Докторът й е помогнал при раждането. Родила е близнаци и отначало всичко било наред. — Ралф отново млъкна.

Стю го сграбчи за яката на ризата.

— Те са умрели? Бебетата са умрели! Това ли се опитваш да ми кажеш? Че са умрели. Говори, дявол да те вземе!

— Умрели са — тихо изрече Ралф. — Едното дванайсет часа след раждането. Оказало се е, че се е задушило. Другото е починало два дни по-късно. Ричардсън не е могъл да направи нищо. Жената не е на себе си. През цялото време бърбори за смърт, разрушения и за това, че вече няма да се раждат бебета. Трябва да се погрижиш Франи да не е наоколо, когато групата пристигне. Ето това исках да ти съобщя, Стю. И още нещо, длъжен си веднага да й разкажеш всичко. Защото иначе друг ще го стори.

Стю бавно пусна ризата му.

— Ричардсън ме попита колко бременни имаме тук и аз му казах, че засега е само една, доколкото ми е известно. Поинтересува се в кой месец е и аз му рекох, че е в четвъртия. Правилно ли съм го уведомил?

— Вече е в петия. Но, Ралф, той сигурен ли е, че тези бебета са умрели от супергрипа? Сигурен ли е?

— Не, не е сигурен, това също трябва да го съобщиш на Франи. Каза, че причината за смъртта им може да е различна… храната, която майката е яла… нещо наследствено… инфекция на дихателните пътища, или може би просто са били „дефектни“, разбираш ли. Спомена, че има вероятност причината да е в резус фактора, не че разбирам какво е това. Каза, че не е сигурен, родили са се насред полето, до междущатската магистрала 70. Той и още трима, които отговарят за тяхната група, са стояли цяла нощ, за да обсъдят въпроса. Ричардсън смята, че може би „Капитан Трипс“ е убил бебетата и колко важно е да открият коя е причината.

— С Глен говорихме за това — мрачно каза Стю — още в деня, когато се срещнахме за пръв път. Беше на четвърти юли. Струва ми се, че е било толкова отдавна… Но ако децата наистина са умрели от супергрипа, възможно е това да означава, че след четирийсет-петдесет години ще оставим Земята в наследство на мишките, мухите и врабчетата.

— Когато децата са умрели, те са били на шейсет километра западно от Чикаго и Ричардсън ги е убедил да се върнат и да направят аутопсия в болницата. Каза, че могат точно да установят дали наистина е било супергрип. Нагледал му се е в края на юни. Както и всички останали лекари.

— Да.

— Но на сутринта децата вече ги е нямало. Жената ги е погребала и не пожелала да каже къде. Два дни са разкопавали около лагера, разчитайки, че не е могла да отиде много далеч или да ги закопае много дълбоко. Но не са намерили нищо, а тя продължила да пази мълчание, макар и да са й обяснявали колко важно е това за всички. Горката жена, съвсем е мръднала.

— Мога да я разбера — каза Стю, мислейки за това колко силно Франи иска бебето си.

— Докторът каза, че дори и да е било супергрип, възможно е от двама които са прекарали супергрипа, да се роди дете с имунитет — с надежда обясни Ралф.

— Шансовете бащата на бебето на Фран да е имал имунитет са едно на милион — рече Стю. — Във всеки случай той не е между нас.

— Извинявай, че трябваше да ти разправя всичко това, Стю. Но си помислих, че е добре да го знаеш. За да й го съобщиш.

— Не мога да си представя как ще го сторя — каза Стю. Но когато се върна в къщи откри, че някой го бе изпреварил.

* * *

— Франи?

Не последва отговор. Вечерята бе на печката — леко загоряла, — но навсякъде бе тъмно и тихо. Стю влезе в дневната и се огледа. На масичката в пепелника имаше два фаса и то не от марката, която пушеше той, а Фран не пушеше.

— Скъпа?

Отиде в спалнята и я намери там. Лежеше в полумрака, загледана в тавана. Лицето й бе подпухнало от плач.

— Здравей, Стю — тихо промълви, тя.

— Кой ти каза? — раздразнено попита той. — Кой не се е стърпял да ти съобщи добрата новина? Който и да е, ще му изтръгна проклетия език.

— Беше Сю Стерн. Научила е от Джек Джексън. Той има радиопредавател и го е чул, когато Ралф е разговарял с лекаря. Помислила си е, че е по-добре веднага да ми каже, докато не го е сторил някой друг. Горката Франи. Бъди внимателна. — От гърлото й се изтръгнаха задавени хрипове наподобяващи смях. В него имаше толкова скръб, че Стю едва не заплака.

Прекоси стаята, легна до нея и приглади косите на челото й.

— Мила, още нищо не е доказано.

— Зная. И може би, дори и да е супергрип ние ще имаме свои деца. Но аз искам това бебе. Толкова ли е лошо? — Тя се обърна към него, очите й бяха зачервени и тъжни.

— Не, разбира се, че не.

— Лежах тук и чаках да се раздвижи или нещо от този род. Нито веднъж не съм усетила да се движи, от онази нощ, когато Лари дойде да търси Харолд. Помниш ли?

— Да.

— Почувствах как се размърда, но не те събудих. Сега съжалявам за това. — Отново се разплака, скривайки лице в ръцете си.

Стю се доближи до нея й я целуна. Тя бурно го прегърна, но после тялото й се отпусна.

— Неизвестността влошава още повече нещата. Сега ми остава само да чакам. И колко време трябва да чакам, за да разбера дали детето ми няма да преживее и ден извън тялото ми.

— Няма да чакаш сама — каза Стю.

Тя силно го прегърна и дълго време лежаха така, без да помръднат, притиснати един към друг.

* * *

Бяха изминали пет минути, откакто Надин бе влязла в дневната на предишния си дом, за да прибере някои от вещите си. Тогава го забеляза на стола в ъгъла. Беше само по панталонки и смучеше палеца си, странните му сиво-зелени, дръпнати като на китаец очи втренчено я наблюдаваха. Сърцето й подскочи от уплаха и тя изкрещя. Книгите, които се канеше да прибере в сака, се разпиляха по пода.

— Джо… исках да кажа Лио…

Тя сложи ръка на гърдите си, сякаш да успокои лудите удари на сърцето си. Но то не можеше да се успокои. Да го видиш неочаквано бе лошо; да го видиш неочаквано такъв, какъвто го бе видяла за пръв път в Ню Хемпшир, бе дори още по-лошо. Сякаш някакъв неразумен бог неочаквано я бе върнал злонамерено назад във времето и я бе осъдил да преживее отново последните шест седмици. — Ужасно ме уплаши — тихо възкликна тя. Джо не каза нищо.

Тя бавно се доближи до него, очаквайки едва ли не големият кухненски нож да е в ръката му, както в онези изминали дни, но той смучеше пръста на едната си ръка, а другата стоеше отпусната в скута му. Забеляза, че тенът му бе изчезнал. Старите драскотини бяха зараснали. Но очите му бяха същите… очи, които можеха да те преследват. Каквото и да бе имало в тях, откакто се бе приближил до лагерния им огън, за да послуша как Лари свира на китара, все още не си бе отишло напълно. Очите му бяха същите както в първия миг, в който го срещнаха, и това я изпълни с ужас.

— Какво правиш тук? — Джо не каза нищо.

— Защо не си с Лари и мама Луси?

Никакъв отговор.

— Не можеш да стоиш сам тук — опита се да го вразуми, но преди да продължи се замисли откога ли стои тук.

Беше сутринта на двайсет и четвърти. Последните две нощи бе прекарала с Харолд. Нима е стоял тук с палец в устата два дена? Потръпна при тази мисъл и с чувство, близко до отчаяние, разбра колко се е изменила. Някога тя бе спала безстрашно до това диваче — когато бе въоръжено и опасно. Сега нямаше оръжие, но тя бе обхваната от ужас. Беше решила, че (Джо? Лио?) напълно се е избавил от предишното си „аз“. Сега то се бе възвърнало.

— Не можеш да останеш тук — повтори тя. — Дойдох само да прибера някои неща. Ще се преместя при един мъж.

„Харолд мъж ли е? — засмя се някакъв вътрешен глас. — Аз си мислех, че той е само средство да стигнеш до края.“

— Лио, чуй ме…

Той поклати глава, едва забележимо, но категорично. Святкащите му очи не се отделяха от лицето й.

— Вече не си ли Лио? — Той кимна.

— Ти си Джо? — Отново леко кимане.

— Добре. Но си длъжен да разбереш, че който и да си сега, това не променя нищо — опита се да запази търпение Надин.

— Онзи период от нашия живот — когато бяхме заедно и разчитахме единствено на себе си — вече е минало. Ти също си се променил и ние не можем да се върнем назад.

Странните му очи все така я наблюдаваха, сякаш отричайки всяка нейна дума.

— И престани да ме зяпаш — рязко каза тя. — Това е много невъзпитано.

Сега й се стори, че в погледа му вижда упрек. Сякаш й говореше, че не е възпитано да оставяш хората сами и да ги лишаваш от любовта си, когато те все още имат нужда от нея.

— Но ти не си сам — каза тя и започна да вдига падналите по пода книги. Коленичи непохватно, без никаква грация, коленете й изпукаха. Започна да нарежда книгите в сака си върху дамските превръзки, аспирина и бельото си — памучно, но доста по-различно от онова, което носеше за лудите забавления на Харолд.

— С теб са Лари и Луси. Те са ти нужни, както и ти на тях. Във всеки случай си нужен на Лари, а това е важното. Каквото иска Лари, тя също го иска. Тя е като лист индиго. Моят живот се промени коренно, Джо. Не съм виновна, че стана така. Така че престани да ме изнудваш.

Тя прибра книгите в сака и затегна ремъка, но пръстите й трепереха. Мълчанието ставаше все по-напрегнато. Накрая Надин се изправи и сложи сака на гърба си.

— Лио — помъчи се да говори спокойно и разсъдливо, точно както бе разговаряла с трудните си ученици. Но това се оказа невъзможно. Гласът й трепереше, а когато го нарече Лио и той поклати глава, нещата станаха още по-зле.

— Всъщност работата не е в Лари или Луси — злобно изсъска Надин. — За всичко е виновна онази оглупяла старица, която се усмихва на света с изкуствените си зъби. Но сега тя си отиде, и ти веднага доприпка при мен. Но номерът ти няма да мине, чуваш ли! Няма да мине!

Джо не изрече нито дума.

— А когато молих Лари… паднах на колене и го молих… той дори не мигна. Играеше ролята на непоклатим мъж. Така че не изпитвам никакви угризения. Нито капка!

Момчето продължаваше да я наблюдава безстрастно.

Ужасът й започна да се възвръща, измествайки внезапния изблик на омраза. Отиде до вратата и се помъчи да напипа дръжката. Накрая й се удаде и тя отвори вратата широко, поемайки с удоволствие хладния въздух.

— Иди при Лари — измърмори тя. — Сбогом!

Изскочи навън, остана за миг на стъпалата, опитвайки се да събере мислите си. Неочаквано й дойде наум, че може би всичко това е халюцинация, в резултат на чувството за вина, което изпитваше… вина, че е изоставила момчето, вина заради това, че накара Лари да чака твърде дълго, вина заради нещата, които правеха с Харолд, и още по-лошите неща, които я очакваха. Вероятно в къщата не бе истинското момче. Не по-истинско от фантасмагориите на Алън По. — Винаги почуквайки на вратата на спалнята ми — прошепна тя, без да мисли, и това я накара да се изкиска, подобно на звуците, които издаваха гарваните. Все пак тя би трябвало да знае.

Отиде до прозореца и надникна в дневната на това, което някога бе неин дом. Не че бе неин наистина. Когато живееш някъде и искаш да го напуснеш с нещата, които би побрал в един сак, всъщност това място никога не е било твое от самото начало. Надничайки вътре, видя килима на мъртвата жена, пердетата и тапетите, лулата на мъртвия съпруг и спортните му списания, натрупани на масичката за кафе. Снимки на мъртви деца над камината. А на стола в ъгъла седеше малкото момче на някоя умряла жена, облечено само с панталонки, седнало, все още седящо, както си беше преди…

Надин побягна, препъвайки се в ниската ограда от тел, покрай цветята от лявата страна на прозореца, през който бе погледнала. Седна на веспата и запали мотора. Измина с бясна скорост няколко пресечки, заобикаляйки изоставените коли, които все още задръстваха страничните улици, но постепенно се успокои. Когато стигна до дома му, вече се бе съвзела донякъде. Но знаеше, че ако иска да запази душевното си равновесие, трябва да напусне Зоната, колкото е възможно по-скоро.

* * *

На двайсет и пети август постоянният комитет на Свободната зона в Боулдър организира второ общо събрание в залата на Мюнцингер. Събранието премина добре. Всички изпяха националния химн, но този път в очите на хората нямаше сълзи — беше просто част от ритуала. Беше избран комитет по преброяване на населението, а за главен отговорник бе посочена Сенди Дю Шен. С още четирима помощници тя незабавно започна да се разхожда из залата, като преброяваше хората и записваше имената им. В края на събранието под оглушителните аплодисменти тя заяви, че населението на Свободната зона в настоящия момент наброява осемстотин и четиринайсет души и обеща да завърши адресната си книга до другото общо събрание — адресна книга, която се надяваше да променя с времето, съдържаща имената по азбучен ред възраст, адреса в Боулдър, предишния адрес и предишната професия. Както се оказа, в Боулдър все още прииждаха много хора, така че тя винаги изоставаше с работата си.

Бе повдигнат въпроса за мандата на постоянния комитет в Свободната зона и след няколко нелепи предложения (едното за десет години, другото за безсрочен мандат, Лари взе думата и каза, че това му звучи по-скоро като присъда за излежаване, отколкото като мандат на комитет), бе гласуван едногодишния мандат.

Хари Дънбъртън махаше с ръка от дъното на залата и Стю му даде думата.

Хари каза на висок глас:

— Дори едногодишният мандат може да се окаже твърде дълъг. Нямам нищо против комитета. Смятате, че вършите страшна работа. Но нещата ще излязат от контрол, ако населението продължи да нараства.

Глен вдигна ръка и Стю му даде думата.

— Господин председател, това не е включено в дневния ред, но смятам, че господин Дънбъртън е прав.

„Обзалагам се, че мислиш така, плешива главо — помисли си Стю, — след като каза същото преди седмица.“

— Предлагам да създадем Представителен правителствен комитет, така че наистина конституцията отново да влезе в действие. Смятам Хари Дънбъртън да оглави този комитет и аз самият ще се включа в него, освен ако някой не мисли, че това противоречи на интересите ни.

Още аплодисменти.

На последния ред Харолд се обърна към Надин и й прошепна на ухото: „А сега, дами и господа, празникът на свободната любов се обявява за открит.“

Тя бавно се усмихна, с такава съблазнителна усмивка, че на него му се зави свят.

Стю единодушно бе избран за съдебен изпълнител на Свободната зона.

— Ще положа всички усилия — обеща той. — И някои от вас, които сега ме аплодират, може по-късно да променят мнението си, когато ги заловя за неправомерни действия. Чуваш ли ме, Рич Муфат?

Последва взрив от смях. Пиян като свиня, Рич също се разсмя в знак на съгласие.

— Но според мен, няма никакви причини да очакваме неприятни произшествия. Работата на съдебния изпълнител се състои в това хората да не си вредят един на друг. Сред нас едва ли ще се намерят такива, които биха го сторили. И без това пострадаха твърде много. Това е всичко, което исках да ви кажа.

Всички дълго го аплодираха.

— А сега следващата точка от дневния ред — каза Стю, — свързана със задачите на съдебния изпълнител. Трябва да изберем петима за комитета по съблюдаване на законността. Кого ще предложите?

— Какво ще кажете за съдията? — провикна се някой.

— Да, съвсем правилно, съдията! — изкрещя друг. Хората започнаха да се оглеждат, очаквайки съдията да се изправи и да се съгласи в обичайния си колоритен стил. Стю и Глен смутено се спогледаха; комитетът трябваше да предвиди тази възможност.

— Няма го тук — каза някой.

— Виждал ли го е някой? — разстроено попита Луси Суон. Лари недоволно я изгледа, но тя продължи да оглежда залата.

— Аз го видях.

Около мястото, където бе седнал Теди Вейзък, се разнесе любопитен шепот.

— Къде?

— Къде го видя, Теди?

— В града ли?

— Какво правеше?

Стю заудря с чукчето.

— Тихо!

— Видях го преди два дни — рече Теди. — Беше с лендроувъра си. Каза, че отива в Денвър за един ден. Но не спомена защо. Дори се пошегувахме по този повод. Стори ми се, че беше в много добро настроение. Само това мога да ви кажа — той седна, все така бършейки очилата си, силно изчервен.

Стю отново удари с чукчето:

— Жалко, че съдията го няма. Според мен, кандидатурата беше добра, но след като го няма, трябва да предложите някой друг.

— Не, не можем да оставим работата така — запротестира Луси и скочи от мястото си. Носеше дънков спортен костюм, който привлече погледите на мъжката част от аудиторията. — Съдията Фарис е възрастен човек. Какво ще стане, ако се разболее в Денвър и не може да се върне?

— Луси — обади се Стю. — Денвър е голям град.

В залата се възцари странно мълчание. Луси седна на мястото си, а Лари я прегърна с една ръка. Лицето й бе пребледняло. Очите й срещнаха очите на Стю и той извърна поглед.

Беше предложено да не взимат решение по този въпрос докато съдията не се върне. След двайсетминутна дискусия предложението бе прието. Имаха още един адвокат, млад мъж на около двайсет и шест, казваше се Ал Бъндел, който бе пристигнал късно същия следобед с групата на доктор Ричардсън. Той прие председателското място, когато му го предложиха, като каза, че се надява никой да не направи нещо ужасно през следващия месец, защото възнамерява да поработи върху някакъв вид система на редуващ се съд. За съдията Фарис бе гласувано място в него.

Бледен, развълнуван, малко смешен с костюм и връзка Бред Кичнър се приближи до катедрата, изпусна записките си, вдигна ги, разбърквайки листовете, и съобщи, че се надява електричеството да бъде пуснато към втори-трети септември. Съобщението бе посрещнато с бурни аплодисменти.

След него на сцената излезе Чад Норис. Той каза, че погребват мъртъвците от чувство на уважение към тях и че никой от тях няма да се успокои, докато не погребат и последния труп в земята, за предпочитане преди да започнат дъждовете. Помоли за няколко доброволци и можеше да събере три дузини ако беше пожелал. Накрая накара членовете на погребалния комитет да станат и да се поклонят.

Харолд Лодър се надигна за миг и моментално седна на мястото си. След края на събранието се намериха хора, които го похвалиха колко добър и същевременно скромен човек е той. Но работата не бе в скромността. Надин му шепнеше разгорещено нещо на ухото и той не искаше да остава на показ дълго пред очите на останалите. Мощна ерекция бе издула панталона му.

След него на катедрата излезе Ралф Брентнър. Той им съобщи, че най-после имат лекар. Джордж Ричардсън се изправи. Хората го аплодираха, а той направи знак за тишина с двете си ръце. Сетне Ралф ги информира, че още шейсет души се очакват да пристигнат през следващите дни.

— Е, това бе дневният ред — рече Стю. Погледът му се плъзна над събралите се хора. — Сенди дьо Шен да дойде тук и да ни каже колко сме, но преди това има ли нещо друго, за което искате да говорим тази вечер?

Изчака. Можеше да види лицето на Глен в тълпата. И лицата на Сю Стерн, Лари, Ник и на Франи, разбира се. Всички изглеждаха напрегнати. Ако някой попиташе за Флаг и какво прави комитетът по този въпрос, сега му беше времето. Но всички мълчаха. След петнайсет секунди Стю даде думата на Сенди.

Когато хората започнаха да се разотиват, Стю си помисли: „Е, и този път ни се размина.“

Няколко души дойдоха да го поздравят след събранието. Един от тях бе докторът.

— Справихте се много добре — каза Ричардсън и за миг Стю щеше да погледне през рамото си да види на кого говори. Сетне си спомни и неочаквано се уплаши. Той, представител на закона? Това бе някаква измама.

„Година“ — каза си той. Само една година, но въпреки това го беше страх.

Когато Стю, Фран, Сю Стерн и Ник тръгнаха към града, бе вече единайсет и половина.

— Студено е — каза Фран. — Трябваше да си сложа яке. Ник кимна. На него също му беше студено. Вечерите в Боулдър винаги бяха прохладни, но днес температурата едва ли беше повече от десет градуса. Това им напомни, че странното и ужасно лято на 1990 е към края си. За кой ли път Ник съжали, че Богът на Майка Абигейл бе харесал именно Боулдър, а не Маями или Ню Орлийнс, например.

— Хванаха ме неподготвен, когато предложиха съдията в комитета — рече Стю. — Трябваше да го предвидим.

Фран кимна, а Ник бързо написа нещо в бележника си. „Разбираемо е. Хората непременно ще обърнат внимание и на отсъствието на Том и Дейна.“

— Мислиш ли, че ще заподозрат нещо? — попита Стю. Ник кимна.

— Ще си помислят, че изчезналите са заминали на запад завинаги.

Всички се замислиха, докато Ник вадеше кибрит и изгаряше бележката си.

— Отвратителна работа — накрая изрече Стю. — Прав е — мрачно каза Сю. — Какво друго да си помислят? — Имахме късмет, че никой не заговори за онова, което става на запад — обади се Фран.

Ник написа: „Наистина. Следващия път няма да ни се размине. Ето защо предлагам да отложим поредното събрание колкото се може по-дълго. Може би с три седмици. Какво ще кажете за петнайсети септември?“

— Ще успеем единствено, ако Бред пусне електричеството.

— Смятам, че ще се справи — каза Стю.

— Тръгвам си — рече Сю. — Утре е голям ден. Дейна заминава. Ще я изпратя до Колорадо Спрингс.

— Сигурна ли си, че нищо не те застрашава, Сю? — попита Фран.

Тя вдигна рамене.

— Как прие предложението ни? — попита Фран.

— Ами, тя е странно момиче. В колежа се е занимавала много със спорт, особено с тенис и плуване. През първите две години продължаваше да се среща с училищния си приятел. Е, той беше един младок с черно кожено яке — мислеше се за Тарзан. После съквартирантката й я замъкна насила на няколко събрания за женската еманципация.

— И накрая е станала по-еманципирана от съквартирантката си — предположи Фран.

— Отначало станала активистка в женското движение, а после лесбийка — каза Сю.

Стю спря като ударен от гръм.

— Я да видим, красавецо, дали да не ти залепим устата с лейкопласт? — обади се Франи.

Стю затвори уста така, че зъбите му изтракаха. Сю продължи разказа си:

— Тези две новини тя съобщила на своя троглодит така въодушевено, че той извадил пушката си. Тя го обезоръжила и твърди, че това било превратна точка в живота й.

— Значи е мъжемразка? — попита Стю, като настойчиво се вглеждаше в Сю.

Тя поклати глава.

— Не, сега е бисексуална, Стюарт. Надявам се, че няма да накараш комитета да приема закони против сексуалните привличания на хората?

— Имам достатъчно работа и без да се интересувам кой с кого спи — промърмори той и всички се разсмяха. — Попитах, само защото не искам някой да тръгне натам като на кръстоносен поход. Имаме нужда някой да види какво става там, а не от бойци. Това е работа за невестулки, не за лъвове.

— Тя го знае — отвърна Сюзън. — Фран ме попита как го е приела, когато я помолили да отиде там заради всички нас. Понесе го много добре. Освен едно нещо, напомни ми, че ако останем при онези мъже… помните ли как ни открихте, Стю?

Той кимна.

— Ако бяхме останали при тях, щяхме или да сме мъртви досега, или да сме на запад, защото те се бяха отправили натам… поне когато бяха достатъчно трезвени, за да разпознават пътните знаци. Каза, че се чудела какво е мястото й Зоната и предположила, че мястото й е извън нея. И още каза…

— Какво? — попита Фран.

— Че ще се опита да се върне — рязко отвърна Сю и замълча. Каквото и друго да бе казала Дейна, то си оставаше за тях двете, нещо, което не бе дори за хората от комитета. Дейна заминаваше на запад с автоматичен нож, прикрепен за гривната й. Когато рязко извърнеше ръка, пружината му се освобождаваше и острието му бе като шести пръст на ръката й. Знаеше, че мнозина няма да я разберат, най-вече мъжете.

„Ако наистина е голям диктатор, той наистина ги държи единни. Но ако е заминал, те ще започнат да се бият и карат помежду си. Ако той умре, това ще е краят и за тях. А ако успея да го доближа, Сю, по-добре за него ще е да си има дявол пазител някъде наблизо.

Ще те убият, Дейна.

Вероятно. Може би си струва да погледам как му се влачат червата.“

Сюзън би могла да я спре, но не го направи. Беше се задоволила с обещанието на Дейна, че ще се придържа към първоначалния план, освен ако не възникне нещо непредвидено. Дейна се бе съгласила, а Сю се съмняваше, че на приятелката й ще се удаде подобна възможност. Флаг бе добре охраняван. Все пак, през последните три дни, откакто бе разговаряла с приятелката си, Сю не можеше да заспи.

— Добре — каза сега тя на останалите. — Отивам да поспя. Лека нощ, приятели.

Тръгна ей с ръце в джобовете на якето.

— Изглежда състарена — каза Стю.

Ник написа нещо в бележника и им го подаде. На листа бе написано: „Всички изглеждаме така“.

* * *

На следващата сутрин, на път за електростанцията, Стю срещна Сюзън и Дейна на мотори по булевард „Кениън“. Той им махна и те спряха. Стю си помисли че Дейна никога не е изглеждала толкова хубава. Косите й бяха пристегнати със зелен копринен шал. Носеше кожено яке, а на багажника и бе завързан спален чувал.

— Стюарт! — викна тя и усмихнато му махна за поздрав. „Дали наистина е лесбийка?“ — усъмни се той

— Май сте тръгнали на пътешествие — каза Стю.

— Да. Не сте ли ме виждали преди?

— Никога. Пушите ли?

Дейна извади цигара от пакет „Малборо“ и прикри с ръка клечка кибрит.

— Внимавай, момиче.

— Непременно.

— И се върни.

— Надявам се.

Изгледаха се един друг в ярката светлина на утрото.

— А ти се грижи за Франи.

— Непременно.

— И не съди съвсем строго съгражданите си.

— Няма от какво да се страхуват.

Тя хвърли цигарата.

— Какво ще кажеш, Сюзи?

Сюзън кимна и запали мотора, усмихвайки се малко напрегнато.

— Дейна?

Тя го погледна и Стю нежно я целуна по устните.

— Желая ти късмет. — Тя се усмихна.

— Трябва да го направиш два пъти, иначе няма да ми върви. Никога ли не си чувал за това?

Стю отново я целуна, но този път по-продължително. „Лесбийка ли?“ — усъмни се той.

— Франи е щастливка — каза Дейна. — Можеш да й го кажеш от мое име.

Усмихвайки се, Стю направи крачка назад и не отвърна нищо. На две преки от тях избоботи оранжевият камион на погребалния комитет.

— Хайде, малката, да тръгваме — каза Дейна. Потеглиха, а Стю ги изпрати с поглед.

* * *

Сю Стърн се върна след два дни. Бе изпратила Дейна до Колорадо Спрингс и гледа след нея, докато не се превърна в малка точка на хоризонта. После поплака малко. Пренощува в Монюмънт но през нощта я събуди тих звук, долиташ от тръбата под селския път, до който бе лагерувала. Накрая събра смелост и насочи фенерчето си към ръждивата тръба. Вътре се криеше малко кученце, което трепереше. Може би беше на около шест месеца. Отдръпна се назад, когато тя се опита да го докосне. Тръбата бе тясна, за да пропълзи в нея. Тогава тя отиде в Монюмънт, разби витрината на хранителния магазин и се върна с пълен сак с консерви.

Планът й бе успешен. Наместило се удобно в една от чантите, кученцето се отправи с нея към Боулдър.

* * *

Дик Елис бе във възторг от кученцето. Беше се оказало ирландски сетер, почти чистокръвен. Той бе уверен, че когато тя порасне, Коджак ще бъде щастлив да се запознае с нея. Новината обходи Свободната зона и този ден вече никой не спомена Майка Абигейл. Обсъждаха възбудено кучешките Адам и Ева. Сюзън Стерн се превърна в знаменитост и доколкото бе известно на комитета, никой не се запита какво бе правила в Монюмънт, който се намираше далеч на юг от Боулдър.

Но Стю запомни точно тази сутрин, когато бе изпратил с поглед Дейна и Сюзън, заминаващи към Денвър. Защото от този ден никой повече не видя Дейна от тази страна на Скалистите планини.

Двайсет и седми август. Вече се стъмваше. На небето светеше Венера.

Ник, Ралф и Стю седяха на стълбището на къщата на Том Кълън. Самият Том играеше крикет на поляната отпред.

„Време е“ — написа Ник.

Стю тихо го попита дали не трябва отново да го хипнотизират, но Ник поклати глава.

— Добре — каза Ралф. — Не бих понесъл отново процедурата. Повишавайки глас той повика Том:

— Том! Ей, Томи! Ела тук

Широко усмихнат, той дотича при тях.

— Томи, време е да тръгваш — рече му Ралф.

Усмивката му изчезна. Сякаш изведнъж бе забелязал, че се мръква.

— Да тръгвам? Сега? Не! Когато се смрачава, Том си ляга в леглото. На Том не му харесва да ходи по улиците, когато се мръква. Том се бои… Том…

Замлъкна и се вцепени. Сетне излезе от това състояние, но не както обикновено. Не приличаше на внезапно възкресение, не приличаше на силен поток, заливащ тялото му, а на тъжно ручейче.

— Да тръгна на запад? — попита той. Стю сложи ръка на рамото му и каза:

— Да, Том. Ако имаш сили да го направиш.

— По пътя.

От гърлото на Ралф се изтръгна сипкав, приглушен звук и той отиде в задния двор. Том сякаш не го забеляза. Погледът му се местеше от Стю към Ник и обратно.

— Да вървя нощем. Да спя денем. И да видя слон. Ник кимна.

Лари донесе сака на Том и той бавно го метна на гърба си.

— Бъди внимателен, Том — тихо рече Лари.

— Внимателен. Да, добре.

Стю със закъснение се замисли, дали не трябва да му дадат едноместна палатка, но отхвърли тази мисъл. Нямаше да се справи дори с малка палатка.

— Ник — прошепна Том. — Наистина ли трябва да го направя?

Ник сложи ръка на рамото му и бавно кимна.

— Е, добре.

— Просто върви по магистралата, Том — каза му Лари. — По шосе № 70. Ралф ще те закара с мотоциклета си.

— Да, Ралф — той замълча. Ралф излезе иззад къщата, като яростно триеше очи с шарена кърпа.

— Готов ли си, Том? — попита пресипнало той.

— Ник? Когато се върна, тази къща отново ли ще бъда моя?

Ник енергично закима.

— Том обича тази къща. Да.

— Знаем, Томи. — Сега Стю усети как гърлото му се стяга и на очите му се показаха топли сълзи.

— Добре, готов съм. С кого ще тръгна?

— С мен, Томи — каза Ралф. — По шосе № 70. Забрави ли? Том кимна и се отправи към мотора му. След миг Ралф го последва. Мотоциклетът мина по Бродуей и зави на изток.

Ник си тръгна със сведена глава и ръце в джобовете. Стю изяви желание да му прави компания, но Ник тръсна глава почти сърдито и го помоли с жестове да го остави сам. Стю се върна при Лари.

— Ама че работа — каза Лари и Стю мрачно кимна.

— Как мислиш, дали някога ще го видим отново, а, Лари?

— Ако не го видим, то седмината — е, може би без Фран, тя беше против това да изпратим Том — ще трябва цял живот да се храним и спим без нито за миг да забравим, че сме го изпратили там.

— И първи в редицата ще е Ник — каза Стю.

Те изпроводиха с поглед Ник, който изчезна в сенките на Бродуей. После мълчаливо погледнаха към къщата на Том.

— Хайде да се махаме оттук — неочаквано каза Лари. — Мисълта за тези препарирани животни… изведнъж от тях ме побиха тръпки.

Когато си отиваха, Ник все още стоеше на поляната до къщата на Том с ръце в джобовете и сведена глава.

* * *

На двайсет и осми август Джордж Ричардсън имаше много работа. Помагаха му Лори Констьбъл и Дик Елис. Дик бе помолил за разрешение да изостави медицината, но му бе отказано.

— Работиш чудесно — беше му казал Ричардсън. — На много неща си се научил, а скоро ще научиш още повече. Освен това, работата е твърде много и не мога да се справя сам. Ще се побъркаме, ако след месец-два не се появи още един лекар. Така че приеми поздравленията ми, Дик. Ти си първият студент медик в Свободната зона. Целуни го, Лори.

Тя изпълни молбата му.

Към единайсет сутринта в приемната влезе Фран. Огледа се любопитно и с известно безпокойство. Лори седеше до масата и четеше стар брой на „Лейдис Хоум Джърнъл“.

— Здравей, Фран — каза тя и се изправи бързо. — Бях сигурна, че рано или късно ще се появиш. В момента при Джордж е Кенди Джоунс, но веднага щом се освободи, ще те приеме. Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря — отговори Фран.

Вратата на кабинета се отвори и Кенди излезе, а след нея — висок, широкоплещ мъж с кадифени джинси и спортна риза с емблема на крокодил. Кенди със съмнение поглеждаше към шишенцето с розова течност, което държеше в ръката си.

— Сигурен ли сте, че точно това е проблемът? — със съмнение попита тя Ричардсън. — По-рано никога не съм имала подобно нещо. Мислех си, че имам имунитет.

— Както виждате, нямате имунитет — каза Джордж с усмивка. — Не забравяйте баните с нишесте и стойте далеч от тревата.

— Джек има същите оплаквания. Необходимо ли е да идва? — Не, но можете заедно да правите баните.

Кенди тъжно кимна и погледът й се спря на Фран.

— Здравей, Фран, как си?

— Всичко е наред. А ти?

— Ужасно — Кенди протегна шишенцето така, че Фран успя да прочете КАЛАДРИЛ на етикета. — Отровен бръшлян. За нищо на света няма да отгатнете къде съм го хванала. — Лицето й светна. — Но се обзалагам, че ще се досетите откъде го е пипнал Джек.

Те я проследиха с учудени погледи. Сетне Джордж каза:

— Госпожа Голдсмит, нали? От комитета на Свободната зона. Приятно ми е да се запознаем.

Тя му протегна ръка.

— Просто Фран. Или Франи, ако повече ви харесва.

— Добре, Франи. Какво има?

— Бременна съм — каза тя. — И съм ужасно наплашена — неочаквано се разрида.

Джордж сложи ръка на рамото й.

— Лори, ще ми потрябваш след пет минути.

— Добре, докторе.

Той заведе Фран в кабинета и я накара да седне на кушетката.

— Защо плачете? За близнаците на госпожа Уенуърт ли? Тя кимна.

— Беше трудно раждане, Фран. Майката пушеше много. Близнаците бяха твърде дребни. Родиха се късно вечерта и много бързо. Смъртта им може да е причинена от какво ли не.

— Включително и супергрипа.

— Да, дори и супергрипа.

— Така че ще изчакаме и ще видим.

— Не, това не е необходимо. Ще направя всички необходими изследвания и не само на вас, а на всяка жена, която забременее в бъдеще или вече е бременна. В „Дженерал Илектрик“ имаше лозунг: „Прогресът е най-важния продукт на нашето производство.“ В Свободната зона най-важния продукт са децата.

— Но в действителност ние не знаем нищо.

— Не знаем. Но това не е причина да униваш, Фран.

— Добре, ще се помъча да не съм тъжна.

В кабинета влезе Лори и подаде на Джордж нова здравна карта. Той започна да задава на Франи въпроси за здравето й и вписваше отговорите й в съответните графи.

* * *

Когато прегледът приключи, Джордж излезе за малко от кабинета. Лори остана при Фран, докато тя се обличаше. Докато закопчаваше блузата си, Лори тихо й каза:

— Възхищавам ти се, знаеш ли. Двамата с Дик като луди се опитваме да си направим бебе. Странно, нали — аз бях тази, която носеше значка за контрол на раждаемостта. Но сега, когато си помисля за значката, ме полазват тръпки. О, Франи, твоето бебе ще е първото. И съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.

Фран само се усмихна и кимна, не искаше да напомня на Лори, че нейното няма да е първото.

Близнаците на госпожа Уенуърт бяха първи. А те бяха мъртви.

— Всичко е наред — каза Джордж след половин час. Фран учудено повдигна вежди.

— С бебето всичко ли е наред?

Тя затърси книжната кърпичка в джоба си.

— Чувствах, че се движи… но това беше отдавна. Оттогава нищо. Страхувах се…

— Живо е, това е сигурно, но се съмнявам, че онова, което сте почувствали, е било газове в червата.

— Беше бебето — уверено каза Фран.

— Както и да е, скоро ще започне да рита. Терминът ви е в средата на януари.

— Чудесно.

— Пазите ли диета?

— Да, поне се старая.

— Добре. Не ви ли се гади?

— По-рано ми се гадеше, но премина.

— Чудесно. Натоварвате ли се физически?

За един кошмарен миг тя се видя с лопата в ръка при гроба на баща си. Сетне видението изчезна.

— Да, достатъчно се упражнявам. — Наддавате ли?

— Да, с две кила и половина.

— Всичко е наред. Можете да напълнеете с още шест килограма — днес съм много добър. Тя се усмихна.

— Но нали сте доктор.

— Следвайте съветите ми и всичко ще се оправи. А сега относно велосипедите, моторите и мотопедите. Забравете за тях след петнайсети ноември. Без друго по това време никой няма да ги използва. Времето ще е твърде студено. Не пиете и не пушите много, нали?

— Не.

— Ако пропуснете вечер да изпиете по чашка, нищо лошо няма да се случи. Ще ви предпиша витамини. Можете да ги намерите във всяка аптека..

Фран се разсмя и Джордж неуверено се усмихна.

— Нещо смешно ли казах?

— Не, но в нашето положение това наистина е забавно.

— А! Разбира се. Поне никой не може да се оплаче от високите цени на лекарствата. И последно, Фран. Поставяли ли са ви спирала?

— Не — отвърна тя и си припомни съня: зловещият човек и ужасяващата му усмивка. Настръхна. — Не — отново повтори тя.

— Добре — той стана. — Няма да ви говоря, за да не се безпокоите…

— Не е необходимо — съгласи се тя.

— Но ще ви помоля да сведете тревогите до минимум. Прекомерното безпокойство на майката може да доведе до неправилен обмен на веществата на бебето. Не обичам да предписвам успокоителни на бременни жени, но ако смятате…

— Не, не е необходимо — каза Фран, но когато излезе на силното обедно слънце вече знаеше, че докрая на бременността си ще бъде преследвана от мисълта за близнаците на госпожа Уенуърт.

* * *

На двайсет и девети август в града пристигнаха три групи. В първата бяха двайсет и двама човека, във втората — четиринайсет, а в третата — двайсет и пет. Сенди Дю Шен съобщи на седемте члена на комитета, че сега населението на Свободната зона наброява над хиляда души.

Боулдър вече не бе град-призрак.

* * *

Вечерта на тринайсети Надин Крос стоеше в мазето на Харолд и го наблюдаваше с чувство на тревога. Когато вършеше нещо, той сякаш се оттегляше в някакъв собствен свят, където тя нямаше контрол над него. Когато бе в такова състояние, той й изглеждаше равнодушен, нещо повече, изпитваше презрение не само към нея, ами и към себе си. Единственото, което не се променяше, бе омразата му към Стюарт Редман и другите от комитета. В мазето имаше маса за игра на хокей и Харолд работеше на нея. До него имаше отворена книга. На страницата бе изрисувана диаграма. От време на време той поглеждаше диаграмата, а сетне връщаше поглед към апарата, върху който работеше. Отдясно бе оставено куфарче с инструменти. Малки жички бяха разпръснати по повърхността на масата.

— Знаеш ли — каза той разсеяно, — трябва да се поразходиш.

— Защо? — обидено попита тя. Лицето на Харолд бе напрегнато и сериозно. Надин можеше да разбере защо се усмихва толкова често; защото когато престанеше, изглеждаше като луд. Подозираше, че наистина е такъв, или беше на път да полудее.

— Защото не знам от кога е този динамит — каза Харолд.

— Какво искаш да кажеш?

— Старият динамит се „поти“, скъпа — обясни Харолд и вдигна поглед към нея. Усети, че по лицето му се стича пот. — И „потта“, която отделя е чист нитроглицерин, поради което има голяма вероятност нашият научен експеримент да литне във въздуха.

— Не е нужно да драматизираш нещата.

— Надин? Ma chare?

— Какво?

Харолд я изгледа намръщено.

— Затваряй си проклетата уста.

Направи го, но не отиде на разходка, въпреки че й се искаше. Навярно, ако такова бе желанието на Флаг (а дъсчицата й бе казала, че Харолд е този, който ще отърве Флаг от комитета), динамитът не можеше да бъде стар. А дори да беше така, нямаше да избухне, докато… или не беше така? Какъв контрол върху нещата притежаваше Флаг?

„Достатъчно“ — помисли си тя с нарастващо безпокойство. Отново бе ходила до къщата и Джо го нямаше този път. Беше я напуснал. Беше отишла да се види с Луси и тя я бе посрещнала достатъчно хладно, за да разбере, че след като се е преместила при Харолд, Джо (разбира се, Луси го наричаше Лио) „се бе върнал към старите си навици“. Луси очевидно винеше нея за това, но… ако лавина се спуснеше от планината или земетресение разцепеше Пърл стрийт на две, Луси вероятно щеше да я обвини и за това. Не че скоро нямаше да има за какво да ги обвинят с Харолд. Въпреки това бе разочарована, че не видя Джо още веднъж… да го целуне за сбогом. Двамата с Харолд нямаше да са в Боулдър още дълго.

„Няма значение, по-добре е да го оставиш сега, когато имаш други цели. Само ще му навредиш… вероятно на себе си също, защото Джо вижда неща… знае някои неща. Нека престане да бъде Джо, нека престана да съм мама Надин. Нека си остане Лио завинаги.“

Но парадоксът в това бе неумолим. Не вярваше, че на хората в Свободната зона им е останала и година живот, включително и на момчето. Неговата воля не беше те да умрат…

„… признай си, не само Харолд е негов инструмент. Ти също си негова. Ти, която някога определи единствения непростим грях в света след епидемията като убийство, отнемането дори на един живот…“

Неочаквано й се прииска динамитът да избухне и да сложи край на живота им. Милостив край. Сетне се замисли какво би станало след това, след като прекосят планината, и изпита познатата топлина в корема си.

— Ето — тихо изрече Харолд и постави изобретението си в кутия за обувки.

— Готово ли е?

— Да.

— Дали ще се задейства?

— Искаш ли да опиташ? — Думите му бяха саркастични, но тя не му обърна внимание. Очите му я разглеждаха с онази алчност, която познаваше. Беше се завърнал от тайното си място — мястото, където пишеше дневника си, който тя бе прочела и оставила безгрижно под тухлата на камината. Сега вече можеше да се справи с него. Сега можеше да говори като нормален човек.

— Искаш ли първо да ме погледаш? — попита тя. — Както миналата нощ?

— Да — каза той. — Добре.

— Да се качим горе — тя премигна към него. — Аз ще се кача първа.

— Да — пресипнало отвърна той. Капчици пот бяха избили на челото му, но този път не от страх. — Върви.

Тръгна нагоре и усети как наблюдава късата й поличка. Бе облечена с къса моряшка рокля под която бе гола.

Вратата се затвори и нещото, което Харолд бе изобретил, стоеше в отворената кутия от обувки в мрака. Бе радиотелефон, който бе открил в магазина за радиочасти. Беше свалил задния капак и бе прикрепил към него осем заряда динамит. Книгата все още бе отворена, а заглавието й гласеше: „65 рационални награди за изобретения“. Диаграмата показваше звънец за врата, свързан с радиотелефон, подобен на този от кутията за обувки. Под нея пишеше: Трета награда. Конструктор Брайън Бол, Рутленд, Върмонт.

След няколко часа Харолд отново слезе в мазето, затвори кутията и внимателно я отнесе горе. Остави я на последния рафт на кухненския шкаф. През деня Ралф Брентнър му бе казал, че комитетът на Свободната зона е поканил на следващото събрание да говори Чад Норис. „И кога ще бъде това“ — небрежно се поинтересува Харолд. „На втори септември“ — бе отвърнал Ралф.

Втори септември.