Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

55.

Прозорците в дома на съдията Фарис гледаха към гробищата.

Двамата с Лари бяха седнали на верандата след обяд, пушеха пури и наблюдаваха как слънцето залязва над планината, която постепенно се обагряше в оранжево.

— Когато бях малък — каза съдията, — живеех недалеч от най-красивото гробище в цял Илиноис. Казваше се „Хълмът на надеждата“. Всеки път след вечеря баща ми, който тогава бе към шейсетте, отиваше на разходка. Понякога и аз тръгвах с него. И ако маршрутът ни минаваше покрай този красив некропол, поддържан в идеален вид, той ме питаше: „Как мислиш, Теди? Има ли поне малка надежда?“ А аз му отвръщах: „Разбира се, че има. Нали е цял хълм.“ Всеки път той се смееше, сякаш чуваше отговора ми за пръв път. Понякога си мисля, че се разхождахме покрай гробището само за да се посмеем заедно. Беше богат човек, но това бе най-смешната шега, която знаеше.

Съдията пушеше с отпуснати рамене и сведена глава.

— Почина през 1937, когато бях още малък. И много ми липсва. Човек няма нужда от баща, освен ако не е наистина добър баща, а от такъв човек наистина има нужда. „Няма надежда, освен Хълма на надеждата.“ Как се наслаждаваше на тази шега! Беше на седемдесет и осем, когато почина. Умря като крал, Лари. Седеше на своя трон в най-малката стая на своя дом с вестник на коленете.

Лари не знаеше как да реагира на тази причудлива носталгия и не каза нищо. Съдията въздъхна.

— Скоро трябва да се случи нещо — рече той. — Ще бъде чудесно, ако успеете да пуснете електричеството. Но ако се провалите, хората ще занервничат и ще започнат да заминават на юг, докато времето все още е хубаво.

— Ралф и Бред твърдят, че всичко ще бъде наред. Аз им вярвам.

— Тогава да се надяваме, че имаш основание да им се довериш, нали така? Може би дори е по-хубаво, че старицата си отиде. Вероятно е решила, че така е по-добре. Може би хората трябва сами да решат какво има в небесата, и дали дървото има лице, или то е само игра на светлосенки. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Лари?

— Не, сър — искрено отвърна Лари. — Не съм сигурен.

— Просто размишлявам, необходимо ли е отново да започваме тази уморителна игра на богове и спасители и всичко останало, преди да изобретим отново тоалетната чиния с казанче. Точно това се опитвам да ти обясня. Не смятам, че сега е подходящият момент за богове.

— Мислиш, че е мъртва?

— Няма я от шест дни. Опитите на комитета по издирването й останаха безрезултатни. Да, така мисля, умряла е, но дори сега не съм напълно уверен. Тя беше удивителна жена и по никакъв начин не можем да я поставим в рационалния ред на нещата. Може би една от причините да съм доволен от изчезването й е, че съм непоправимо стар, че съм страшен рационалист. Обичам да се тътря наоколо, да поливам градината си — забеляза ли как е пораснала бегонията? Гордея се с това — да чета книги, да пиша бележки по собствената си книга за епидемията. Обичам да върша тези неща и да изпия чаша вино преди лягане. Да. Сън и спокойствие преди лягане. Никой не обича да вижда предзнаменования и поличби, без значение колко обичаме приказки за призраци и страшни филми. Всъщност никой от нас не иска да види Източната звезда или огнен стълб през нощта. Искаме спокойствие, разумност и установен ред. Ако трябва да видим Бог в потъмнялото лице на една старица, това неизбежно води до заключението, че на всеки бог има по един дявол — а нашият може да се окаже по-близо, отколкото си мислим.

— Затова дойдох при теб — притеснено призна Лари. Искаше му се съдията да не бе споменавал за градината си, книгите, бележките и чашата си вино преди сън. Питаше се дали има начин да му съобщи за какво е дошъл, без да прозвучи като малоумник.

— Зная защо си дошъл. Приемам. Лари потръпна и прошепна.

— Кой ти каза? Това трябваше да се пази в тайна, Фарис. Ако някой от комитета се е раздрънкал, ние сме затънали до гушата.

Съдията вдигна старческата си ръка и го прекъсна. Очите му проблясваха на сбръчканото му лице.

— Спокойно, човече, успокой се. Никой от комитета не е издал тайната. Поне аз не зная за нещо такова. Защо дойде тази вечер? Лицето ти е като отворена книга, Лари. Надявам се, че не играеш покер. Докато ти разказвах за няколкото ми обикновени занимания, забелязах как лицето ти хлътна и се умърлуши… и на него се изписа доста комично изражение…

— Толкова ли е смешно? Какво да направя, че да изглеждам щастлив от… от…

— Искате да ме изпратите на Запад — тихо допълни съдията. — Като шпионин. Прав ли съм?

— Напълно.

— Чудех се, колко ли време ще измине, докато тази идея изплува на повърхността. Тя е от огромно значение, страшно необходима, ако Свободната зона иска да оцелее. Нямаме истинска представа какво прави той там. Със същия успех може да се намира на обратната страна на Луната.

— Ако наистина е там.

— О, там е. В една или друга форма, но е там. Няма съмнение. — Той извади нокторезачка от джоба си и започна да реже ноктите си. — Кажи ми, комитетът разисква ли възможността какво ще се случи, ако решим, че там ни харесва повече? Ако решим да останем?

Лари бе поразен от тази идея. Каза, че доколкото му е известно, тази мисъл не е дошла наум на никого.

— Предполагам, че вече е оправил електричеството — каза съдията с престорено безразличие. — По този начин той привлича хората към себе си. Очевидно този човек Импенинг се е хванал на въдицата му.

— Лесно отърваване от безполезни боклуци — мрачно каза Лари и съдията се смя дълго и сърдечно.

Когато се успокои, рече:

— Ще тръгна утре. Вероятно с лендроувъра. На север до Уайоминг, а после на запад. Слава Богу, че все още мога да шофирам добре! Ще прекося Айдахо и ще се насоча към Северна Калифорния. Ще са ми нужни около две седмици, пътят на връщане може да се окаже малко по-дълъг. Възможно е до тогава да падне сняг.

— Да, обсъдихме това.

— И съм възрастен. Старците са изложени на опасност от сърдечни пристъпи и пристъпи на оглупяване. Предполагам, че други ще ме последват?

— Ами…

— Не, не би трябвало да говориш за това. Оттеглям въпроса.

— Виж, можеш да се откажеш — бързо отвърна Лари. — Никой не те насилва да го направиш.

— А, опитваш се да си измиеш ръцете, така ли? — рязко възкликна съдията.

— Може би мисля, че шансовете да се върнеш не превишават десет процента, а да се завърнеш с някаква информация са едно на сто. Просто искам в благоприличен вид да си призная, че допуснах грешка. Възможно е да си твърде стар за подобна задача.

— Стар съм за подобно приключение — каза съдията, прибирайки нокторезачката, — но се надявам, че не съм толкова стар за онова, което смятам за правилно. Възрастната жена отиде нанякъде и вероятно е умряла по най-ужасен начин, само защото е чувствала, че това е правилно. Подбудена от религиозна мания. Не се съмнявам в това. Но хората, които се опитват да вършат нещата правилно, винаги са изглеждали луди за околните. Ще отида. Ще бъда хладнокръвен. Вътрешностите ми не функционират правилно. Ще ми е мъчно за бегониите. Но… — той вдигна поглед към Лари и очите му заблестяха в мрака. — Също ще бъда разумен.

— Предполагам — отвърна Лари и усети, как в очите му парят сълзи.

— Как е Луси? — попита съдията, променяйки темата за своето отпътуване.

— Добре — каза Лари. — При нас всичко е наред.

— Нямате никакви проблеми?

— Не — отговори Лари и си помисли за Надин. Спомена за отчаянието й при последната им среща го тревожеше. „Ти си последният ми шанс“ — бе казала тя. Странни думи, като на самоубиец. С какво можеше да й помогне? Да я заведе на психиатър? Колко смешно, когато най-доброто, с което разполагаха, бе конски доктор.

— Хубаво е, че се разбирате с Луси — рече съдията. — Но подозирам, че се притесняваш за друга жена.

— Да, така е. — Онова, което последва, бе ужасно трудно за казване, но след като го направи, почувства огромно облекчение. — Струва ми се, че тя мисли за нещо като самоубийство. В случая аз не съм важен, но момчето, за което се грижеше излезе от странното си .състояние и ми се струва, че се чувства самотна, защото сега няма за кого да се грижи.

— Ако депресията й се задълбочи, наистина може да се самоубие — рече съдията с обезсърчително равнодушие.

Лари продължително го изгледа.

— Но ти не можеш да се раздвоиш, нали?

— Да.

— И си направил своя избор?

— Да.

— И изборът ти е окончателен?

— Да.

— Ами тогава се придържай към него — изрече с доволство съдията. — За Бога, Лари, кога ще пораснеш? Бъди малко по-самоуверен. Твоята Луси е прекрасна жена. Да се опитваш да бъдеш отговорен не само за нея, но и за самия себе си, това е голям товар.

— Харесва ми да си поговоря с теб — каза Лари, учуден и уплашен от откровеността си.

— Сигурно защото онова, което ти казвам, е точно това, което искаш да чуеш — безгрижно отвърна съдията. След известна пауза добави: — Знаеш ли, има различни начини на самоубийство.

И преди да мине много време, Лари си припомни тази забележка при мъчителни обстоятелства.

* * *

В осем и петнайсет следващата сутрин камион от комитета по погребване на труповете отиде в района на Тейбъл Меса. Харолд, Вейзък и още двама души седяха в каросерията, а в кабината бяха Норман Кейлог и още един човек. На кръстовището на Арапахо и Бродуей срещнаха бавно движещ се лендроувър.

Вейзък махна с ръка и извика:

— Накъде си тръгнал, Фарис?

Старецът изглеждаше доста смешен с вълнената си риза и жилетка. Показа се от прозореца и отвърна:

— Отивам в Денвър за един ден.

— Смяташ ли, че тази бричка ще те закара дотам?

— Сигурно, ако се държа встрани от магистралите.

— Е, ако видиш някъде порнографска книжарница, ще ни донесеш ли един багажник със списания?

Тази груба шега бе посрещната с бурен смях, единствено Харолд остана сериозен. Тази сутрин изглеждаше изтощен и измъчен. Всъщност почти не бе спал през нощта. Надин бе удържала на обещанието си; бе осъществил част от мечтите си миналата вечер. Очакваше с нетърпение идването на тази вечер и намеците на Вейзък за порнографските списания само предизвикаха усмивка сега, когато вече имаше известен опит. Надин още не се бе събудила, когато излезе. Преди да заспят, някъде към два часа, тя му бе казала, че иска да прочете дневника му. Отговори й, че може да го направи. Вероятно се оставяше на милостта й, но бе твърде объркан, за да е сигурен в онова, което правеше. Но това бе най-доброто, което бе написал през живота си, и безспорно го искаше — не по-скоро имаше нужда да го прави. Искаше някой да го прочете, да научи за опита му да пише. Сега Кейлог се бе показал от кабината и викаше на стареца.

— Бъди внимателен, старче. Нали? По пътищата има подозрителни хора.

— Наистина — съгласи се старецът със странна усмивка. — Така и ще сторя. Приятен ден, господа! На теб също, господин Вейзък.

Отново избухна смях и те се разделиха.

Съдията не се насочи към Денвър. Когато стигна до шосе № 36, той го прекоси направо и излезе на шосе № 7. Ранното слънце бе ярко и меко и по този второстепенен път нямаше твърде много изоставени коли, които да го блокират. Пред град Брайтън положението не беше толкова добро. Наложи му се да излезе от магистралата и да кара през футболното игрище на местното училище, за да избегне задръстването. Продължи на изток, докато не стигна до шосе № 25, където, ако бе завил надясно, наистина щеше да се отправи към Денвър. Вместо това той свърна наляво — на север, — по страничен път. На половината път намали скоростта и се загледа наляво, на запад, натам, където Скалистите планини се издигаха спокойно в синьото небе, а Боулдър се бе сгушил в подножието им.

Бе казал на Лари, че е твърде стар за приключения, но, да му прости Господ, това си беше чиста лъжа. Сърцето му не е било така от двайсет години насам, въздухът не му се беше струвал толкова свеж и цветовете толкова ярки. Щеше да следва шосе № 25 до Чийен, а сетне щеше да тръгне на запад, каквото и да го очакваше там. Кожата му, суха от старостта, все пак настръхна при тази мисъл. На запад през Солт Лейк Сити, сетне през Невада и Рино. После отново щеше да се насочи на север, но това едва ли имаше значение. Защото някъде между Солт Лейк Сити и Рино, може би дори по-близо, щеше да бъде спрян, разпитан и вероятно изпратен някъде другаде отново на разпит.

Не беше невъзможно като мисъл дори да срещне и зловещия човек.

— Размърдай се, старче — тихо си каза той.

Включи на скорост и бавно се спусна към бариерата. Там пътя бе сравнително чист. Както бе предположил, задръстването и катастрофите при Денвър бяха спрели движението. Задръстването беше по средното платно на шосето — горките глупаци, които се бяха опитали да заминат на юг, сляпо надявайки се, че там положението е по-добро, — но шосето бе сравнително чисто. Поне засега.

Съдията Фарис продължи нататък. Миналата нощ почти не бе мигнал. Тази нощ сигурно щеше да поспи по-добре, под звездите, старото му тяло щеше да е добре завито в два спални чувала. Чудеше се дали ще види Боулдър отново и помисли, че шансовете не са много големи. Въпреки всичко, вълнението му беше огромно.

Това бе един от най-хубавите дни в живота му.

* * *

Следобед същия ден Ник, Ралф и Стю се отправиха с велосипедите си към северната част на Боулдър, към малката запусната къща, където живееше Том Кълън. Тя се бе превърнала в граничен камък за „старите“ жители на Боулдър. Стан Ноготни казваше, че сякаш католици, баптисти и адвентисти са се събрали заедно с демократи, комунисти и са основали политическо-религиозен Дисниленд.

Поляната пред къщата се бе превърнала в странна изложба на статуи. Имаше дузина Богородици, някои от тях очевидно хранещи ята от розови пластмасови фламинго. Най-голямото от тях бе по-високо от Том и стоеше на един крак. На поляната се виждаха още великан, който махаше за поздрав, и светеща в мрака статуя на Исус Христос, явно отдаващ благословията си на розовите фламинго. Голяма гипсова крава стоеше до басейнчето за птички.

Вратата се отвори и Том излезе да ги посрещне гол до кръста. „От разстояние — помисли си Ник — човек би го взел за някой мъжествен писател или художник с яркосини очи и червеникава брада. По-отблизо може да се откаже от тази си мисъл, приемайки, че не е чак такъв интелектуалец…, а може би някакъв занаятчия, който би заменил изкуството с кич. А когато се приближи съвсем, усмихнат и бъбрейки безспир, човек можеше да допусне, че в мозъка му не всичко е наред.“

Ник знаеше, че една от причините да изпитва силно чувство към Том бе, защото него също го бяха възприемали като умствено изостанал. Отначало, защото неговият недъг не му позволяваше да се научи да чете и пише, а по-късно просто защото хората смятаха, че ако някой не чува и не може да говори, трябва да е умствено изостанал. Бе научил всички термини по едно или друго време. „Не му сече пипето. Хич го няма в главата и т.н.“ Помнеше нощта, когато се бе отбил в кръчмата на Зак в покрайнините на Шойо — нощта, в която Рей Буутс и приятелите му го бяха нападнали. Барманът бе застанал до излъскания край на тезгяха, накланяйки се самоуверено към един от посетителите. Бе закрил устата си на половина с ръка, така че Ник не можеше да види какво говори. Не му бе необходимо да се напряга кой знае колко. „Глухоням… вероятно слабоумен… почти всички такива са със забавено развитие…“

Но между всички отвратителни термини за умствено изостаналите имаше един, който наистина прилягаше за Том Кълън. Ник обикновено го използваше за себе си в тишината на своя ум. Фразата бе: „Тоя тип не играе с пълна колода.“ Точно това му имаше на Том. В случая му липсваха няколко карти — слаби карти: двойка каро, тройка спатия, нещо такова. Но без тези карти просто не можеха да играят. Не можеше да се победи без пълна колода.

— Ники! — извика Том. — Толкова се радвам да те видя! Наистина! Том Кълън е много доволен! — възкликна Том и силно го прегърна. Ник усети как повреденото му око се навлажнява под черната превръзка, която все още носеше в ярки дни като този. — И Ралф също! И този. Ти си… чакай да помисля….

— Аз съм… — започна Стю, но Ник бързо му направи знак с лявата си ръка. Изглежда, упражненията им по мнемоника даваха резултати. Ако успееше да асоциираш нещо, което знаеш, с име, което искаш да си спомниш, често се получаваше. Преди много години Руди го бе научил на това.

Ник бързо извади бележника си, написа нещо и го подаде на Ралф да го прочете.

Той леко се смръщи, но го попита:

— Как се казва онова любимо твое ядене, приготвено от месо, зеленчуци и сос?

Том остана неподвижен. Оживлението изчезна от лицето му. Устата му увисна и той наистина заприлича на идиот. Стю запристъпва притеснено й каза:

— Ник, не смяташ ли, че…

Той му направи знак да мълчи и в същия миг Том отново се оживи.

— Стю! — заподскача и се разсмя той. — Ти си Стю! — Том погледна за потвърждение към Ник. Той му направи знака за победа.

Ник посочи към вратата на къщата.

— Искаш да влезем ли? Добре. Том е украсил къщата си. Ралф и Стю размениха учудени погледи и последваха Ник и Том по стъпалата към верандата. Том винаги „украсяваше“. Той не обзавеждаше, защото къщата бе обзаведена, когато се бе нанесъл. Да влезеш вътре, бе като да попаднеш в един доста объркан приказен свят.

Огромна позлатена клетка със зелен препариран папагал висеше точно до вратата и Ник се наведе за да мине под нея. Вещите, с които бе украсил стаите не бяха случайно подбрани. Това би превърнало дома му в подобие на вехтошарски магазин. Имаше нещо друго, нещо, което бе трудно за нормалния човек да възприеме. На стената над камината в дневната се виждаха рекламни плакати за кредитни карти: „Вашата карта Виза е добре дошла при нас. Просто кажете Мастеркард. Работим и с Американ Експрес. Дайнърс Клъб.“ Изведнъж в главата му възникна въпросът: Откъде Том би могъл да знае, че тези карти са от един комплект? Не можеше да чете, но някак бе запомнил образеца.

На масата за кафе бе сложен голям пожарогасител. До прозореца бе поставена синя полицейска лампа. Том ги разходи из цялата къща. На долния етаж стаята за игри бе пълна с препарирани животни, които Том бе намерил в един магазин; беше наредил птиците на почти невидима струна от пиано и те сякаш летяха — бухали и ястреби и дори плешив орел с изядени от молци пера и липсващо жълто око. Насред стаята бе поставен койот. Перилата на стълбището бяха обвити в хартия на червени и бели райета. В коридора на Друга струна бяха закачени различни видове бойни самолети. Подът на банята бе боядисан в яркосиньо и там се намираше скъпата колекция на Том от кораби-играчки, плуващи в емайлирано море с бели порцеланови острови.

Накрая Том ги отведе в дневната, където седнаха до камината, над която бяха наредени кредитните карти с лице кьм третокласна картина, изобразяваща Джон и Робърт Кенеди на фон от златисти облаци. Под нея пишеше: „Братята заедно в небесата“

— Хареса ли ви украсата на Том? Какво мислите? Нали е красиво?

— Много е красиво — рече Стю. — Кажи ми, онези птици долу… не те ли потискат понякога?

Ник написа нещо в бележника си и го подаде на Ралф.

— Том, Ник се интересува ще имаш ли нещо против отново да те хипнотизират. Както правеше Стан едно време. Но този път е много важно, не е просто игра. Ник казва, че после ще ти обясни каква е работата.

— Многоооо ти се иииииска да заспиииииш… това ли?

— Точно така — потвърди Ралф.

— Искате отново да гледам в часовника? Нямам нищо против. Нали както тогава ще го поклащате насам-натам? Искаааш да заспииииш? — Том ги изгледа с известно съмнение. — Всъщност не ми се спи кой знае колко. Наистина. Вчера си легнах рано. Том Кълън винаги си ляга рано, защото сега не гледа телевизия.

— Том, искаш ли да видиш слон? — тихо попита Стю. Очите на Том моментално се затвориха. Главата му се отпусна напред. Дишането му бе дълбоко и равномерно. Стю наблюдаваше с огромен интерес. Ник му бе съобщил ключовата фраза, но Стю не бе уверен, че ще подейства. Никога не би повярвал, че всичко може да стане толкова бързо.

— Като кокошка, на която са й сложили главата под крилото — удивляваше се Ралф.

Ник връчи на Стю подготвения „сценарий“. Той продължително го изгледа. Ник отвърна на погледа му и насърчително му кимна.

— Том, чуваш ли ме? — попита Стю.

— Да — отвърна Том. Интонацията му го накара да застане нащрек.

— Аз съм Стю Редман.

— Да. Стю Редман.

— Ник седи до мен.

— Да. Ник седи наблизо.

— Ралф също е тук.

— Да. Ралф е тук.

— Ние сме твои приятели.

— Знам.

— Искаме да направиш нещо за Зоната, Том. Много е опасно.

— Опасно…

Лицето на Том потъмня.

Стю разтревожено погледна Ник. Ник кимна.

— Сигурно е той — каза Том и въздъхна като ноемврийски вятър в алея с дъбове. Стю потръпна. Ралф пребледня.

— Кой е той? — тихо попита Стю.

— Флаг. Наричат го Ранди Флаг. Зловещият човек. Искате аз да… — и отново въздъхна болезнено и мъчително.

— Откъде го познаваш, Том? — този въпрос го нямаше в „сценария“.

— Сънищата… виждал съм лицето му в сънищата си.

Но никой от тях не бе виждал лицето му. То винаги бе скрито.

— Ти си го виждал?

— Да…

— Как изглежда, Том?

Той мълча дълго време. Стю вече бе решил, че няма да отговори на въпроса и искаше да се върне към сценария, когато Том изрече:

— Изглежда като нормален човек. Но когато се усмихне, птици падат мъртви от телеграфните жици. Когато те погледне с особения си поглед, започва да те боли щитовидната жлеза. Там, където плюе, тревата пожълтява и изсъхва. Постоянно е на път. Роден е от времето. Той не принадлежи на себе си. Принадлежат му имената на хиляди различни демони. Някога Исус го е принудил да се всели в стадо свине. Името му е Легион. Той се бои от нас. Ние сме отвътре. Може да прави чудеса. Може да заповядва на вълците и да се вселява във врани. Той е самотен крал. Бои се от нас. Бои се от онова, което е вътре.

Том замълча и тримата пребледняха. „Името му е Легион. Той е самотен крал.“

— Можеш ли да ни разкажеш още нещо за него? — тихо попита Стю.

— Само това, че ме е страх от него. Но ще направя онова, което искате. Том… толкова се страхува — отново въздъхна мъчително.

— Том — неочаквано се обади Ралф. — Можеш ли да ни кажеш дали Майка Абигейл е още жива?

— Жива е. — Ралф се облегна назад и въздъхна облекчено. — Но още не е с Бога — добави Том.

— Не е с Бога? Защо, Томи?

— Отишла е в гората. Би трябвало да ни е мъчно за нея. Ще прозре истината, но ще е твърде късно. А после — смърт. Неговата смърт. Тя няма да умре от онази страна на реката. Тя…

— Накарайте го да спре — застена Ралф. — Нима не можете да го спрете?

— Том — каза Стю.

— Да.

— Сега си същият онзи Том, който Ник срещна в Оклахома. Ти си същият онзи Том, който всички познаваме.

— Да, но аз съм нещо повече от онзи Том.

— Не те разбирам.

— Аз съм Божият Том.

Стю едва не изпусна листа със „сценария“

— Искаш да кажеш, че ще направиш това, за което те молим.

— Да.

— Но как смяташ, ще успееш ли да се върнеш?

— Това не зависи от мен. Къде трябва да отида?

— На запад, Том.

Той застена. От стоновете му космите по врата на Стю настръхнаха. „На какво го изпращаме?“

— На запад — каза Том. — Да, на запад.

— Изпращаме те да наблюдаваш. А после да се върнеш обратно.

— Да се върна и разкажа.

— Ще се справиш ли?

— Да. Ако не ме хванат и не ме убият.

Стю потръпна.

— Ще тръгнеш сам, Том. През цялото време на запад. Ще можеш ли да определиш накъде е запад?

— Там, където залязва слънцето.

— Да. И ако някой те запита защо си дошъл, кажи, че са те изгонили от Свободната зона…

— Изгонили са ме. Изгонили са Том. Изхвърлили са го през вратата.

— … Защото си умствено недоразвит.

— Изпъдили са Том, защото Том е умствено недоразвит.

— …И защото може да се ожениш и да ти се родят деца-идиоти.

— Деца-идиоти, като Том.

— А сега повтори какво ще кажеш, ако някой те попита защо си дошъл на запад.

— Те изпъдиха Том, защото е умствено изостанал. Да. Боят се, че може да се оженя и жена ми да забременее с идиотчета.

— Точно така, Том.

— Изпъдиха ме — каза тихо той с тъжен глас. — Изпъдиха Том от хубавата му малка къща и го оставиха на пътя.

Стю потърка очи. После погледна Ник. Виждаше го двойно, дори тройно.

— Ник, не знам, да свършваме ли — каза той безпомощно. Ник погледна Ралф. Пребледнял като смъртник, той успя само да поклати глава.

— Приключвайте — неочаквано каза Том. — Не ме оставяйте толкова дълго в тъмнината.

Стю се насили да продължи.

— Том, нали знаеш как изглежда луната при пълнолуние?

— Да, голяма и кръгла.

— Не прилича на полумесец или дори на полуизпълнена луна.

— Не прилича.

— Когато видиш голямата кръгла луна, ще се върнеш обратно на изток. В твоя дом, Том.

— Да, когато я видя, ще се върна — съгласи се той. — Ще се върна у дома.

— Когато се връщаш, ще вървиш през нощта, а ще спиш през деня.

— Да вървя през нощта, да спя през деня.

— Точно така. И се постарай никой да не те види.

— Добре.

— Но, Том, някой може да те види.

— Да, някой може.

— Ако е само един човек — убий го, Том.

— Убий го — каза неуверено Том.

— А ако са много — бягай.

— Бягай — каза Том по-уверено.

— Но се постарай изобщо да не те забележат. Ще можеш ли да го повториш отначало.

— Да. Трябва да се върна при пълнолуние. Да вървя през нощта и да спя през деня. Да се постарая никой да не ме види. Ако ме види един човек, да го убия. Ако са повече — да бягам.

— Много добре. Искам след няколко секунди да се пробудиш. Нали, Том?

— Добре.

— Когато те попитам за слона, ще се събудиш, нали?

— Да.

Стю се облегна назад и въздъхна дълбоко. Ник кимна с глава.

— Ти си знаел, че може да се случи нещо подобно, нали Ник?

Той поклати глава.

— Откъде може да знае всичко това? — промърмори Стю. Ник с жест помоли да му върнат бележника. Стю му го подаде, зарадван, че най-после ще се избави от него. Ник написа нещо и го подаде на Ралф. Той го прочете и го предаде на Стю. „В далечни времена някои хора са смятали, че лудите и умствено недоразвитите са близо до Бога. Не мисля, че ни е съобщил някаква полезна информация, но ме уплаши до смърт.“

— Не ми го побира ума, това е — промърмори Ралф. — А за онова, което каза за Майка Абигейл, дори не искам да мисля. Събуди го, Стю, и по-бързо да се махаме оттук.

Стю отново се наведе към Том.

— Том?

— Да.

— Искаш ли да видиш слон?

Том незабавно отвори очи и се огледа наоколо.

— Казах ви, че нищо няма да се получи. Наистина. Том не може да заспи посред бял ден.

Ник подаде на Стю бележка.

— Ник казва, че си се справил чудесно.

— Наистина ли? Застанах ли на главата си като миналия път?

— Не — отвърна Стю. — Дойдохме да те попитаме дали искаш да ни помогнеш.

— Аз? Да помогна? Разбира се! Обичам да помагам!

— Работата е опасна, Том. Искаме да тръгнеш на запад, а сетне да се върнеш и да ни разкажеш какво си видял.

— Разбира се. Съгласен съм — каза Том без никакво колебание, но на Стю му се стори, че за миг през лицето му премина сянка… и се скри в простодушните му сини очи.

— Кога трябва да тръгна?

Стю леко сложи ръка на врата на Том и се попита какво по дяволите прави тук? Как си представяше тези неща като не беше Майка Абигейл и нямаше пряка връзка с Небесата?

— Много скоро — тихо промълви Стю. — Много скоро.

* * *

Когато Стю се върна в апартамента, Франи приготвяше вечерята.

— Отби се Харолд — каза тя. — Поканих го да остане за вечеря, но той отказа.

— О.

Тя го изгледа внимателно.

— Стюарт Редман, какво куче те е ухапало?

— Куче на име Том Кълън, предполагам.

Разказа й всичко. Седнаха да вечерят.

— Какво означава всичко това? — попита Фран. Лицето й бе бледо и всъщност не се хранеше, само разбъркваше храната в чинията си.

— Проклет да съм, ако знам — каза Стю. — Това е нещо като прозрение, така мисля. Не знам защо би трябвало да се плашим от факта, че Том има видения по време на хипноза, след като всички имахме сънища на път за тук. Ако не са били един вид прозрение, тогава изобщо не знам какво са били.

— Но това беше отдавна… или поне на мен така ми се струва.

— Да, на мен също — съгласи се Стю и осъзна, че той също разбърква храната в чинията си.

— Виж, Стю, разбирам, че се съгласихме да не говорим за работите на комитета извън събранията, ако е възможно. Ти каза, че ще се караме постоянно и сигурно си прав. Не съм споменала нито дума за превъплъщението ти в съдебен изпълнител Дилън след двайсет и пети, нали така?

Той леко се усмихна.

— Не, не си, Франи.

— Но ще те попитам все още ли си убеден, че изпращането на Том е добра идея. След случилото се този следобед.

Не знам — отвърна Стю и отмести чинията си встрани. Повечето от храната бе недокосната. Стана, отиде до бюфета и намери пакет цигари. Беше намалил пушенето до три-четири цигари на ден. Запали си една и дълбоко пое дима в дробовете си.

— Ако погледнем от положителната страна, историята му достатъчно обикновена, за да бъде достоверна. Изпъдили сме го, защото е малоумен. Никой няма да успее да докаже обратното. И ако се прибере жив и го хипнотизираме — за Бога, та той потъва в хипнотичен сън, щом щракнеш с пръсти, — ще ни каже всичко, което е видял, важни или незначителни неща. Може да се окаже, че той е по-добър очевидец от останалите двама. Не се съмнявам в това.

— Ако се върне.

— Да. Инструктирахме го да пътува на изток само нощем и да се крие денем. Ако види повече от един човек, да бяга. Но ако види само един, да го убие.

— Стю, нали не сте го направили!

— Разбира се, че сме го направили! — ядосано отвърна той. — Не си играем на шикалки, Фран! Нали разбираш какво може да се случи на него… или на Дейна… или на съдията, ако ги заловят? Защо иначе ще си против от самото начало?

— Добре — тихо промълви тя. — Добре, Стю.

— Не, не е добре! — каза той и загаси току-що запалената цигара в пепелника с такава сила, че наоколо се разхвърчаха искри. Няколко паднаха на ръката му и той ги махна с бързо движение. — Не е добре да изпращаме слабоумно момче да води нашите битки, не е добре да разиграваш живи хора като пионки по шахматна дъска и никак не е добре да даваш заповеди за убийства като някой мафиотски шеф. Но не зная какво друго бихме могли да сторим. Просто не зная. Ако не открием какво крои, има голяма опасност някой ден през пролетта той да превърне цялата Свободна зона в един голям облак във формата на гъба.

— Добре.

Той бавно сви юмруци.

— Извинявай, че ти викнах. Не съм прав.

— Няма нищо. Не ти отвори Кутията на Пандора.

— Предполагам, че всички заедно я отворихме — мрачно каза той и запали друга цигара. — Във всеки случай, когато му казах, че трябва да убие, ако на пътя му се изпречи сам човек, той се смръщи. Само за миг. Дори не съм сигурен дали Ралф или Ник го забелязаха. Но аз го видях. Сякаш размишляваше: „Добре, разбирам какво искаш да ми кажеш, но аз сам ще реша, когато му дойде времето.“

— Чела съм, че не можеш да внушиш на някого да направи нещо, което не би сторил, ако е буден. Човек няма да прекрачи моралните си задръжки, само защото някой му е наредил, когато е бил под хипноза.

Стю кимна.

— Да, съгласен съм. Но какво ще стане, ако Флаг е разположил предни постове по цялата си източна граница? Аз щях да го сторя на негово място. Ако Том се натъкне на тези постове, той ще им разкаже историята си. Но ако се върне обратно на изток и се натъкне на тях, те ще го убият. И ако Том не убие, ще убият него.

— Може би твърде много се тревожиш за тази част от плана — рече Франи. — Искам да кажа, ако изобщо има предни постове, те ще са нарядко, нали?

— Да. По един човек на всеки шейсет километра, например. Освен ако няма пет пъти повече хора от нас.

— Том вероятно ще успее да се справи, освен ако имат радар — такива неща, каквито сме гледали в шпионските филми.

— На това се надяваме. Но…

— Но съвестта ти е гузна — тихо промълви тя.

— Е… може и така да е. За какво е идвал Харолд, скъпа?

— Остави куп карти, на които е отбелязано в кои участъци са търсили Майка Абигейл. Във всеки случай той работи в погребалния комитет, както и в този по издирването на Майка Абигейл. Изглеждаше доста уморен, но дългът му към Свободната зона не е единствената причина. Прави още нещо, както изглежда.

— Какво?

— Харолд си има жена.

Стю повдигна вежди.

— За това отказа да вечеря с нас. Можеш ли да познаеш коя е?

Стю погледна нагоре към тавана.

— С коя ли може да се чука Харолд? Чакай да помисля…

— Ама че го каза! Ти какво смяташ, че правим ние двамата? — тя му хвърли подигравателен поглед и той отстъпи усмихнато.

— Предавам се, Фран. Коя е?

— Надин Крос.

— Онази жена с белите кичури?

— Точно така.

— Боже, та тя сигурно е два пъти по-стара от него.

— Съмнявам се — рече Франи, — едва ли засяга Харолд в този етап на връзката му.

— Лари знае ли?

— Не знам и не ме интересува. Тази Крос сега няма нищо общо с Лари. Ако изобщо е имала някога.

— Да — каза Сю. Бе доволен, че Харолд си е намерил приятелка, но не се интересуваше особено от темата. — Той каза ли нещо за комитета по издирването на Майка Абигейл? Какво смятат да правят?

— Нали го знаеш Харолд. Усмихва се, но… не е много разговорлив. Предполагам, че заради това отделя повече време на погребенията.

— Наистина ли?

— Днес чух за това. Нямах представа за кого говорят, докато не попитах — тя размисли за момент, а после се засмя.

— Какво е толкова смешно? — попита Стю.

Тя изпъна напред краката си, обути в маратонки. Подметките бяха на кръгове и линии.

— Направи ми комплимент за маратонките. Не ти ли се струва смахнато?

— Ти си смахната — усмихна й се Стю.

* * *

Харолд се събуди преди разсъмване с тъпа, но не неприятна болка в слабините. Потръпна, когато стана от леглото. Сутрините вече бяха станали по-студени, въпреки че още бе август и до есента имаше още време.

Но под кръста чувстваше топлина. Само като погледнеше към възхитителните й извивки в тези малки бикини, се възбуждаше силно. Нямаше да се разсърди, ако я събудеше… е, можеше и да го направи, но нямаше да възрази. Все още нямаше истинска представа какво се крие зад тези тъмни очи и малко се страхуваше от нея.

Вместо да я събуди, той тихо се облече. Искаше да излезе и да размисли.

Спря до вратата, напълно облечен с обувките в лявата си ръка. Докато се обличаше на студеното, желанието му се изпари. Сега можеше да усети миризмата в стаята и тя не беше толкова приятна.

Само една малка подробност, беше му казала тя, нещо, без което можеха да преживеят. Вероятно бе истина. Можеше да прави неща с устата и ръцете си, които не бяха за вярване. Но ако наистина бе нещо дребно, защо в тази стая миришеше на запарено и кисело, което той свързваше с дългите години на самозадоволяване.

„Може би го желаеш твърде много.“

Смущаваща мисъл. Излезе, като тихо затвори вратата зад себе си.

Очите на Надин се отвориха, веднага щом вратата се затвори. Седна, загледана замислено във вратата, сетне отново си легна. Тялото я болеше от постоянното желание. Чувстваше го като менструални болки. „Ако бе толкова дребно нещо — помисли си тя (без да има представа колко са близки мислите й до тези на Харолд), — защо се чувстваше така?“ По едно време миналата нощ трябваше да прехапе устни, за да не извика: „Престани да ме дразниш и го мушни в мен! Чуваш ли! Да не мислиш, че това, което правиш, ме задоволява? Мушни го в мен и да сложим край на тази смахната игра!“

Той лежеше с глава между краката й, издавайки странни звуци на страстно желание, звуци, които можеха да бъдат смешни, ако не бяха толкова искрено настойчиви, толкова диви. Тя бе погледнала нагоре, думите бяха на устните й, и бе видяла (или си мислеше, че бе видяла) лице на прозореца. В същия миг огънят на собствената й възбуда угасна в студена пепел.

Беше Неговото лице, усмихвайки се свирепо към нея.

В гърлото й се надигна писък… сетне лицето изчезна, лицето сигурно не беше нищо повече от игра на сенки. Нищо повече от таласъм, който децата си въобразяват, че са видели в килера, или до сандъка с играчките.

Нищо повече.

Само че бе нещо повече, и дори сега, тя не беше в състояние да се самозалъгва Беше опасно. Той я беше предупредил. Годеникът бдеше над бъдещата си невеста. А осквернената булка бе неприемлива.

Взирайки се в тавана, тя си помисли: „Правих му минет, но това не е оскверняване. Позволих му да ме чука отзад, но това не е оскверняване. Облякох се за него като някоя евтина улична курва, но това е напълно в реда на нещата.“

Това бе достатъчно да те накара да се замислиш що за човек е годеникът ти.

* * *

Харолд си направи нескафе, изпи го с гримаса и взе няколко сухи пасти навън. Седна на стъпалата и ги изяде, докато слънцето бавно се показваше на хоризонта.

Обръщайки поглед назад, последните няколко дни му се сториха като луд карнавал на оранжеви камиони, на Вейзък, потупващ го по рамото, наричайки го Ястреб (сега всички му викаха така), на трупове, непрестанен поток от трупове. Достатъчно, за да ти се замае главата.

Но сега, седеше на студените като мраморна надгробна плоча стъпала пред дома си, с ужасното кафе, което бе изпил, дъвчеше тези сухи пасти с вкус, на пясък и размишляваше. С бистър ум, нормален след мигове на умопомрачение. Дойде му наум, че за човек, който винаги се е смятал за кроманьонец сред стадо крещящи неандерталци, напоследък почти никак не бе размишлявал. Водеха го не за носа, ами за пениса.

Насочи мислите си към Франи Голдсмит, въпреки че погледът му бе отправен към планината. Франи бе влязла в къщата му онзи ден, сега бе сигурен. Беше се разходил из апартамента, в който живееше с Редман, надявайки се да разгледа обувките й. Оказа се, че тя носеше маратонки със същата шарка на подметката, която бе открил на пода в мазето си. Кръговете и чертите съвпадаха. Нямаше никакво съмнение.

По някакъв начин тя бе открила, че е прочел дневника й. Сигурно беше оставил следа на някоя от страниците… може би повече от една. Така че тя бе отишла в неговата къща с намерението да открие как е реагирал на прочетеното. Да намери нещо, което бе написал.

Разбира се, можеше да открие дневника му. Но не го беше намерила, беше абсолютно сигурен. В него бе написал за намерението си да убие Стюарт Редман. Ако го бе намерила, щеше да каже на Стю. А дори и да не беше му казала, не вярваше да се държи толкова непринудено с него, както се бе държала вчера.

Изяде последната суха паста, мръщейки се на вкуса на студения й пълнеж от желе. Реши да отиде пеша до автогарата; Теди Вейзък или Норис можеха да го докарат на връщане. Тръгна, като дръпна ципа на якето чак до брадичката си, за да се предпази от студа, който щеше да изчезне след около час. Мина покрай празните къщи с дръпнати щори и след пет-шест пресечки забеляза големите Х, надраскани с тебешир по вратите. Отново негова идея. Комитетът по погребенията бе проверил всички къщи където имаше подобен знак, и бе изнесъл труповете. Хората, които бяха живели в тези къщи, си бяха отишли завинаги. След месец тебеширените Х щяха да се виждат из цял Боулдър, съобщавайки за края на една ера.

Бе време да помисли и то много внимателно. Изглежда че откакто бе срещнал Надин, бе престанал да мисли…, а може би бе престанал да мисли преди това.

„Прочетох дневника й, защото изгарях от ревност — помисли си той. — После тя нахлу в къщата ми, вероятно за да открие моя дневник, но не го бе намерила. Но само шокът от факта, че някой е влизал, бе доста неприятен. Това наистина го бе извадило от релсите. Може би те бяха еднакви и сега бяха квит.“

Всъщност Франи вече не го привличаше. Наистина ли?

Усети как парещият въглен на злобата гори в гърдите му. Може би не. Но това не променяше факта, че те го бяха изключили от кръга си. Въпреки че Надин не бе споменала нищо за причините, които я бяха накарали да дойде при него, Харолд предполагаше, че и тя като него бе изключена от обществото по някакъв начин, беше отблъсната, бяха й обърнали гръб. Те бяха двойка аутсайдери, а аутсайдерите мътеха заговори. Вероятно единственото нещо, което ги предпазваше от лудостта. („Запомни да го напишеш в дневника“ — помисли си Харолд… почти бе стигнал до автогарата.)

От другата страна на планината имаше цяло общество от аутсайдери. И когато се съберат достатъчно на едно място, става мистична осмоза и ти си вътре. Вътре, където е топло. Нещо дребно — да си вътре на топло — но всъщност не чак толкова дребно. А най-важното нещо на света.

Може би не искаше да е квит или равностоен с тях. Не искаше да се установи тук и да се вози на катафалката на двайсети век, да получава безсмислени благодарствени писма за идеите си и да чака пет години, докато Бейтман се оттегли от скъпоценния им комитет, така че той да заеме мястото му… Ами ако отново решеха да го изберат? Като нищо щяха да го направят, не ставаше дума за възрастта. Бяха взели проклетия глухоням, а той бе само няколко години по-възрастен от Харолд.

Въгленът на негодуванието се разгаряше. Мисли, разбира се, мисли — беше лесно да се каже, понякога дори бе склонен да го направи… но каква бе ползата, когато неандерталците, които управляваха света, щяха само да се изсмеят, или дори още по-лошо, да му напишат благодарствено писмо?

Стигна до автогарата. Беше дошъл рано. Там нямаше никой. На вратата бе залепен друг плакат, на който пишеше за следващото общо събрание на двайсет и пети. Общо събрание? Чакалнята бе украсена с плакати и реклами на Грейхънт и снимки на огромни автобуси, прекосяващи Атланта, Ню Орлийнс, Сан Франциско, Нешвил и къде ли още не. Той седна и се загледа в тъмните игрални автомати, в автоматите за кока-кола и кафе, които правеха още чай и бульон, миришещ неопределено на развалена риба. Запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода.

Бяха присвоили конституцията. Юпи! Колко хубаво. Дори бяха изпели химна. Но да предположим, че Харолд Лодър бе станал не за да направи няколко конструктивни предложения, а да им съобщи фактите от живота в тази първа година след епидемията?

Дами и господа. Казвам се Харолд Емъри Лодър и съм тук за да ви кажа с думите на стара песен съществените неща Като Дарвин. Следващия път, когато станете и запеете химна с приятели и съседи, помислете за това: Америка е мъртва, мъртви са Джейкъб Марли, Руди Холи, Биг Бупър и Хари С.Труман, но принципите, изказани от Дарвин, все още са живи — живи като призрака на Джейкъб Марли за Ебенайзър Скрудж. Докато вие медитирате върху красотата на конституционната власт, отделете малко време да помислите за Рандъл Флаг, човекът от запад. Много се съмнявам че той има време за такива дреболии като общи събрания и дискусии. Вместо това той се е концентрирал върху основните неща, върху своя Дарвин, подготвяйки се да избърше големия плот на вселената с мъртвите ви тела. Дами и господа, позволете ми скромно да изкажа мисълта, че докато вие чакате лампите да светнат и някой доктор да открие лекарство против малкия симпатичен вирус, той вероятно търси някой с пилотска книжка, за да започне въздушни атаки над Боулдър. Докато спорим по жизненоважния въпрос кой да бъде включен в комитета по почистване на улиците, той вероятно вече е създал комитет по почистване на оръжията, да не споменавам минохвъргачките, ракетите и дори военно-изследователските центрове за бактериално оръжие. Разбира се, всички ние знаем, че в тази страна няма подобни центрове, това е едно от нещата, което прави нашата родина велика — каква страна, ха-ха, — но трябва да осъзнаете, че докато се опитваме да подредим всички каруци в кръг, той…

— Хей, Ястреб, работиш извънредно, а?

Харолд вдигна поглед и се усмихна.

— Да, наистина — отвърна той на Вейзък. — И теб съм те турил в списъка, така че вече си изкарал шест долара.

Вейзък се изсмя.

— Ти си голям особняк, Харолд, знаеш ли?

Такъв съм си — съгласи се Харолд все така усмихнат. Започна да развързва връзките на обувките си. — Голям особняк.