Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- False Memory, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza (2010)
Издание:
Дийн Кунц. Фалшива памет
ИК „Плеяда“, 2001
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
75.
Психиатърът беше в кабинета си на четиринайсетия етаж и работеше върху новата си книга, изграждайки забавен анекдот за пациентка, страдаща от фобия, чийто страх от храна я бе накарал да отслабне от седемдесет килограма на четирийсет и три. Тя се бе крепила между живота и смъртта много дни, а после Ариман бе открил разковничето за състоянието й и я бе излекувал за нула време. Разбира се, историята не беше забавна, а мрачна и трагична — точно каквато беше необходима, за да го прослави — и изпъстрена с хумор и веселие.
Той не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си както обикновено, защото мислите му непрекъснато се насочваха към Малибу. След като изчисли времето, което щеше да бъде необходимо на Ерик да посети склада и да отиде до къщата на семейство Ламптън, Ариман реши, че първият куршум ще бъде изстрелян около един без петнайсет или един.
Разсейваха го и мислите за обсебената от Киану Рийвс. Тя още не се беше обадила. Но докторът не се притесняваше, защото жената скоро щеше да позвъни. Малцина бяха по-надеждни от страдащите от обсебване и фобии.
Беретата беше в десния ъгъл на бюрото, на достъпно място.
Ариман не смяташе, че обсебената от Киану Рийвс ще се спусне от покрива, ще разбие прозореца и ще започне да стреля с автоматично оръжие и да хвърля гранати, но и не я подценяваше. С течение на годините най-коравите жени, които бе срещал, бяха облечени в стилни, но консервативни костюми на „Сейнт Джон“ и с обувки „Ферагамо“. Много от тях бяха съпруги на отдавна женени, по-възрастни шефове на киноиндустрии или влиятелни мъже и бяха готови да те схрускат на закуска.
Ариман си бе поръчал обяд от магазина за деликатеси, където вярваха в консумацията на майонеза, масло и животинска мазнина, и беше доволен и се хранеше с удоволствие. Синьото пликче беше до чинията му. Психиатърът не се гнусеше от съдържанието му, защото това беше радостно напомняне за състоянието, в което полицаите щяха да намерят трупа на Дерек Ламптън.
В един и петнайсет Ариман приключи с обяда и разчисти бюрото си от чиниите и опаковките, но не се върна към анекдота в книгата си.
Той съжаляваше, че няма да види с очите си унижението на Ламптън и ако жълтата преса не си свършеше добре работата, Ариман нямаше да види дори задоволително ясна снимка. В „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ не публикуваха фотографии на отрязани отгоре черепи, пълни с изпражнения.
За щастие докторът имаше богато въображение и си представяше образни и забавни картини.
В един и трийсет той реши, че Ерик Джагър е свършил със стрелбата и е зает с аматьорската краниотомия. Затвореше ли очи, Ариман чуваше ритмичното стържене на скалпела. Като се има предвид твърдоглавието на Ламптън, резервният скалпел беше мъдро решение. Ако семейство Ламптън нямаха куче, психиатърът се надяваше, че Ерик е закусил обилно.
Най-много от всичко Ариман съжаляваше, че не можа да разиграе първоначалния план, в който Дъсти, Скийт и Марти щяха да изтезават и убият Клодет и двамата Дерек. Преди да се самоубият, Дъсти, Скийт и Марти щяха да напишат дълги и пространни признания, обвиняващи Дерек Старши и съпругата му в ужасяващо физическо малтретиране на Скийт и Дъсти, когато са били деца, и в многократно изнасилване на Марти и Сюзан Джагър, упоени с рохипнол. Психиатърът дори можеше да включи Сюзан в екипа убийци, ако не беше инцидентът с видеокамерата. Убийствата щяха да бъдат седем — достатъчно кръвопролитие, необходимо за да привлече вниманието на националните медии.
Но макар че играта нямаше да е толкова забавна, Ариман изпитваше удоволствие от победата. Тъй като нямаше начин да вземе мозъка на Дерек Ламптън, той вероятно щеше да запечата във вакуум синьото пликче като символичен трофей.
* * *
Макар че мисловният процес на Скийт се бе прояснил през трите дни без употреба на наркотици, умът му още не беше остър като бръснач. За щастие той съзнаваше това и докато караше към Нюпорт Бийч, внимателно обмисляше всяка стъпка на атаката си срещу Ариман.
Скийт беше силно развълнуван и често избухваше в сълзи, дори ридаеше. Шофирането със замъглено зрение беше опасно, защото пътят беше хлъзгав, а движението — натоварено. Освен това преди няколко години бяха отнели шофьорската му книжка.
Гърдите го боляха от четирите куршума в кевларената жилетка. Стомахът му се свиваше от стрес и страх. Имаше мигрена, каквато винаги получаваше, като видеше майка си, независимо дали по време на посещението му застрелваха някого с арбалет или не.
Но най-много от всичко го болеше сърцето. Къщата на Дъсти и Марти бе изгоряла и Скийт имаше чувството, че собственият му дом е сринат до основи. Марти и Дъсти бяха най-добрите хора на света. Те не заслужаваха такива неприятности. Пък и Сюзан беше мъртва. И Ерик. И всички живееха в страх.
Главата го заболя още по-силно, когато се замисли как собствената му красива майка е искала да го задуши с възглавница, когато е бил бебе. Тя дори не отрече, че е възнамерявала да го убие. Скийт съзнаваше, че е провалил живота си. Но сега му се струваше, че майка му е знаела това и се е опитала да го предотврати, като го удуши още като невръстно дете, докато е спял в креватчето.
Скийт не искаше да се проваля, а да постъпи правилно и да накара брат си Дъсти да се гордее с него, но винаги бе губил посоката в живота, без да го съзнава. Той знаеше, че е причинил на Дъсти много главоболия и неприятности и се почувства още по-зле.
Малко преди три следобед, без да е обмислил внимателно всяка стъпка на атаката си, Скийт спря на паркинга зад сградата, където се намираше кабинетът на Ариман.
— Аз съм пълен провал — каза той.
Шансовете му да екзекутира копелето бяха твърде незначителни, за да ги пресмята.
Но Скийт имаше едно предимство. Ако успееше да застреля психиатъра, той вероятно нямаше да отиде в затвора до края на живота си. Като се има предвид колоритния му списък от рехабилитации, психиатрични оценки и историята на патологичната му мекушавост, а не насилие, Скийт сигурно щеше да бъде изпратен в клиника за душевно болни, откъдето имаше надежда да го пуснат някой ден. Ако след още петнайсет години на масирана медикаментозна терапия от него останеше нещо.
Той затъкна картечния пистолет в колана си, скри го под широкия пуловери слезе от колата, като не забрави да вземе ключовете. Ако ги оставеше на стартера, някой можеше да открадне лексуса и да го направи съучастник в кражбата. Когато го покажеха по телевизията, Скийт не искаше хората да мислят, че е замесен в кражба на кола, защото през целия си живот не бе откраднал нито цент.
Небето беше синьо, а денят — топъл. Нямаше вятър и Скийт беше благодарен, че времето е тихо, сякаш и най-тихият ветрец можеше да го издуха.
Точно когато се приготви да влезе в сградата, очите му отново се напълниха с горещи сълзи и той ги избърса с ръкава на пуловера си.
На паркинга спря бял ролс-ройс. От колата слезе жена, която открито се втренчи в Скийт. Тя беше красива блондинка, облечена със скъп розов костюм. Очевидно беше преуспяваща и добра гражданка. Жената нямаше вид на груб и невъзпитан човек, който би зяпал съвършено непознат, затова Скийт реши, че изглежда подозрителен.
В такъв случай пазачът на сградата вероятно щеше да го напръска със сълзотворен газ, да го удари с палка и да го простре на пода веднага, щом Скийт влезеше във фоайето. И пак щеше да се провали.
Той не можеше да понесе мисълта, че ще разочарова Дъсти и Марти — единствените хора, които го обичаха. Ако не можеше да стори това за тях, беше по-добре да извади пистолета и да си пръсне черепа още сега.
Но Скийт не беше в състояние да извърши самоубийство. Е, може би с изключение на скока от покрива на къщата на семейство Соренсън. Но доколкото разбираше, идеята не беше негова.
Той се престори, че не забелязва жената в розово, опита се да си придаде такъв вид, сякаш е доволен от живота, подсвиркаше си „Какъв чудесен свят“, тръгна към сградата и влезе, без да се обръща.
* * *
Докторът не беше свикнал да нарушават графика му и се притесни, че обсебената от Киану Рийвс не му се обажда. Той не се съмняваше, че тя ще реагира на историята със злия компютър, която й бе разказал, защото фобията й не позволяваше друг курс на действие. Но очевидно досадницата нямаше капка учтивост и не ценеше времето на другите хора. Типична новозабогатяла простачка.
Ариман не беше в състояние да се съсредоточи върху писането, но не можеше и да напусне кабинета си и да отиде да поиграе, затова се задоволи със съчиняването на стихчета хайку.
Пликче с лайна. Берета с патрони. Дали да стрелям?
Ужасно. Вярно, сричките бяха седемнайсет и подредени по схемата пет-седем-пет, но въпреки това Ариман не бе виждал по-уместен пример защо техническото съответствие не обяснява безсмъртието на Шекспир.
Седем патрона. За богатата луда. Убий, убий я.
Това хайку също беше ужасно, но по-задоволително.
* * *
Пазачът беше два пъти по-едър от Скийт, четеше книга и не вдигна глава.
Скийт разгледа указателят на сградата, видя къде се намира кабинетът на Ариман и повика асансьора.
Вратите се отвориха и със Скийт се качиха още двама души.
Той натисна копчето за четиринайсетия етаж. Другият мъж натисна копчето за деветия. Жената в розово не натисна нищо.
* * *
Дъсти влезе в сградата и мигновено забеляза Скийт, който се качваше в асансьора.
Той искаше да извика на брат си, но пазачът седеше наблизо, а последното, което им трябваше, беше да привлекат вниманието на охраната.
Без да бягат, Дъсти и Марти забързаха към асансьора.
Никой от четирите асансьора не слизаше.
— Да се качим ли по стълбите? — попита Марти.
— Четиринайсет етажа? Не. Така ще стане по-бързо — отговори Дъсти и посочи индикатора, който показваше, че единият асансьор се придвижва от петия към четвъртия етаж.
* * *
Мъжът слезе на деветия и когато вратите се затвориха, жената в розово натисна бутона „Стоп“ и каза:
— Не си мъртъв.
— Моля?
— Снощи на плажа те простреляха четири пъти в гърдите, но ти си жив.
Скийт се изуми.
— Била си там?
— Сигурна съм, че знаеш това.
— Не, не те видях.
— Защо не си мъртъв?
— Бях с кевларена жилетка.
— Едва ли.
— Вярно е. Следяхме един опасен човек. — Скийт знаеше, че думите му звучат неубедително. Жената беше красива и той почувства раздвижване в слабините си — нещо, което отдавна не му се беше случвало.
— Или всичко беше нагласено? Заради мен? — попита тя.
— Не. Гърдите и стомахът още ме болят.
— Когато умираш в матрицата, смъртта е реална.
— Хей, и на теб ли ти харесва този филм?
— Умираш наистина… освен ако не си машина.
Скийт започна да я намира за странна и интуицията му се потвърди, когато жената извади пистолет от бялата си чанта. Оръжието имаше заглушител.
— Какво носиш под пуловера? — попита тя.
— Аз ли? Нищо.
— Глупости. Вдигни пуловера си. Много бавно.
— О, Боже — разочаровано каза Скийт, защото разбра, че отново ще се провали. — Ти си от охраната, нали?
— С Киану ли си или против него?
Скийт беше сигурен, че през последните три дни не е взимал наркотици, но епизодът му напомни за някои от най-паметните му преживявания след употребата на химични коктейли.
— С него съм, когато играе в научнофантастични филми, но съм против него, когато участва в тъпотии като „Разходка в облаците“.
* * *
— Защо стоят толкова дълго на деветия етаж? — попита Дъсти и се намръщи, гледайки индикатора на асансьора, в който се бе качил Скийт.
— Другият асансьор идва — каза Марти.
* * *
Картечният пистолет, който жената взе от Скийт, не се побра в чантата й. Прикладът се подаваше навън, но на непознатата, изглежда, не й пукаше.
Държейки Скийт на прицел, тя натисна копчето за четиринайсетия етаж.
— Заглушителите не са ли забранени? — попита той.
— Да, разбира се.
— Но ти имаш заглушител, защото си от охраната, така ли?
— Не. Аз струвам петстотин милиона долара и мога да имам, каквото си поискам.
Скийт нямаше представа дали това е вярно или не, но предположи, че няма значение.
Макар че жената беше много красива, той започна да съзира нещо в зелените очи и в държанието й, което го уплаши. Минаваха покрай тринайсетия етаж, когато Скийт осъзна защо по гърба му полазват ледени тръпки, като я гледа. Тя приличаше на майка му.
Щом стигнаха до четиринайсетия етаж, той разбра, че с него е свършено.
* * *
Вратите на асансьора се отвориха. Марти веднага се качи и натисна копчето за четиринайсетия етаж.
Дъсти я последва и препречи пътя на двама мъже, които също искаха да се качат.
— Съжалявам, но случаят е спешен. Отиваме направо на четиринайсетия етаж.
Единият примигна учудено, а другият отвори уста да възрази, но вратите се затвориха, преди да започне спор.
* * *
— Къде отиваме? — попита Скийт.
— Не се прави на глупак. Много добре знаеш къде отиваме. Тръгвай — отговори жената в розово и допря в гърба му дулото със заглушителя.
Дългият коридор на четиринайсетия етаж беше тих. Звукоизолационният материал на тавана поглъщаше гласовете им. Отвъд стените не се чуваха звуци.
— Какво ще стане, ако спра тук? — попита Скийт.
— Ще те застрелям — увери го тя.
Той продължи да върви.
Докато минаваха покрай вратите от двете страни на коридора, Скийт прочете имената на месинговите табелки. Повечето служители бяха специалисти в една или друга област, но имаше и двама юристи. Скийт реши, че това е хубаво, защото, ако оцелееше през следващите няколко минути, несъмнено щеше да се нуждае от добри лекари и адвокат.
Накрая стигнаха до вратата с табелка, на която пишеше „ДОКТОР МАРК АРИМАН“.
— Тук ли? — попита Скийт.
— Да — отговори непознатата.
Той отвори вратата и жената стреля в гърба му. Дори да се бе разнесъл звук, Скийт не чу нищо, защото болката беше мигновена и ужасна. Макар че простреля Скийт, жената го блъсна в чакалнята на доктор Ариман.
* * *
Компютърът на Ариман извести нечие присъствие и на екрана се появи картина от чакалнята.
Изумен, докторът видя, че залитайки, Скийт влиза във фоайето и вратата бавно се затваря след него.
На жълтия му пуловер имаше голямо петно кръв, което сигурно беше от предишната вечер, макар че ъгълът, под който бе поставена камерата, не позволяваше на Ариман да види гърдите му, където трябваше да има четири дупки от куршуми. Скийт потърси опора, спъна се и падна по лице на пода.
Психиатърът не бе чувал истории за простреляни хора, които изминават десет-петнайсет километра в гъсто населен район и се строполяват в кабинета на убиеца си, затова беше убеден, че в случая има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Ариман щракна иконата за охраната и детекторът за метал показа, че Скийт не носи оръжие.
Дженифър се появи, наведе се над падналия Скийт и изпищя.
Тя коленичи, за да провери жизнените му функции, а психиатърът щракна на анализатора за миризми. В Скийт нямаше експлозиви.
Дженфър се изправи и излезе от обхвата на камерата.
Тя несъмнено възнамеряваше да повика полицията и „Бърза помощ“.
Ариман натисна копчето на вътрешния телефон.
— Дженифър?
— Докторе, господи, тек има…
— Да знам. Прострелян човек. Не се обаждай на полицията и на „Бърза помощ“, Дженифър. Аз ще го направя. Разбра ли?
— Но той кърви обилно…
— Успокой се, Дженифър. Не се обаждай на никого. Аз ще се погрижа за всичко.
Ариман пресметна, че разполага с една-две минути, преди забавянето му да подтикне Дженифър към действие.
Притесняваше го мисълта защо не е дошъл и приятелят на Скийт.
Колкото и богато да беше въображението му, психиатърът не можеше да си представи, че раненият Скийт и приятелят му са се прегърнали и като пияни пирати са се заклатушкали към кабинета му. Но щом единият беше тук, тогава и другият се спотайваше наоколо и имаше лоши намерения.
* * *
Асансьорът спря на шестия етаж и ниска, дебела и решителна жена с прошарени къдрици настоя да се качи, макар че Дъсти препречи пътя й и обясни, че случаят е спешен.
— Какъв спешен случай? — попита тя и пъхна крак в кабинката. — Не виждам такова нещо.
— Сърдечен удар. На четиринайсетия етаж.
— Вие не сте лекари — подозрително възрази жената.
— Днес имаме свободен ден.
— Лекарите не се обличат така, дори да имат свободен ден. Пък и без това отивам на петнайсетия етаж.
— Тогава качвайте се — смили се Дъсти.
Вратите се затвориха. Жената натисна копчето на дванайсетия етаж и ги погледна победоносно.
Дъсти побесня.
— Вижте какво, обичам брат си и ако му се случи нещо ще ви намеря и ще ви изкормя като риба.
Тя го изгледа презрително от главата до петите и рече:
— Кой? Ти ли?
* * *
Докторът грабна беретата от бюрото си и тръгна към вратата, но се сети за синьото пликче и спря.
Каквото и да станеше, ченгетата щяха да дойдат. Ако Скийт още не беше мъртъв, Ариман смяташе да го довърши преди властите да са пристигнали. И щом видеха трупа в локва кръв във фоайето, полицаите със сигурност щяха да имат много въпроси.
Щяха да огледат кабинета и ако възникнеха съмнения, щяха да оставят там човек, докато се върнат със заповед за обиск.
Законът не им позволяваше да разследват досиетата на пациентите му, затова Ариман не се тревожеше, че може да намерят нещо. Освен беретата и синьото пликче.
Пистолетът не беше регистриран и макар че нямаше основание да се усъмнят в него, Ариман не искаше да им дава основание да се усъмнят в него. Ченгетата можеше да започнат да го наблюдават и стилът му щеше сериозно да пострада.
Пликчето с кучешките изпражнения не беше разобличаващо, но… странно. Ако го намереха на бюрото му, полицаите сигурно щяха да попитат защо го е донесъл в кабинета си. Колкото и умен да беше, за толкова кратко време Ариман не можеше да измисли смислен отговор. И те пак щяха да се усъмнят в него.
Той се върна бързо до бюрото си, отвори дълбоко чекмедже и пусна вътре пликчето. После осъзна, че ако издействат заповед за обиск, полицаите щяха да го намерят там, където щеше да е не по-малко странно, отколкото на бюрото. Всъщност, където и да го сложеше, пликчето щеше да ги озадачи.
Всички тези разсъждения минаха за секунди през главата му. Трябваше да бърза.
Ариман реши да се отърве от беретата, кобура и синьото пликче, преди ченгетата да са довтасали. А това означаваше сега да ги вземе със себе си.
Поради няколко причини, не на последно място сред които чувството за индивидуален стил, Ариман не искаше Дженифър да го види с пликчето. Пък и торбичката щеше да го забави, ако се наложеше да се справи с приятеля на Скийт. Как го бе нарекъл Скийт? А, да. Чешита.
По-бързо.
Той понечи да пъхне пликчето в джоба си, но мисълта да изцапа хубавия си костюм беше непоносима. Ариман внимателно сложи пликчето в кобура.
Доволен от бърдото си мислене и убеден, че не е пропуснал нито един детайл, Ариман отиде във фоайето.
Дженифър стоеше до вратата и трепереше. Очите й бяха широко отворени.
— Кръвта му изтича, докторе.
Всеки глупак можеше да види това. Всъщност беше невъзможно Скийт да губи кръв в такива количества в продължение на осемнайсет часа и да е успял да дойде дотук.
Психиатърът коленичи до него и без да откъсва очи от вратата, премери пулса му. Малкият наркоман още беше жив, но пулсът му беше неравномерен. Нямаше да е трудно да го довърши.
Но първо Чешита.
Ариман се приближи до вратата, допря ухо до нея и се ослуша.
Нищо.
Той отвори предпазливо и надникна в коридора.
Никой.
Ариман прекрачи прага и погледна наляво, после надясно. Не видя никого.
Скийт очевидно не бе прострелян тук, защото изстрелът би привлякъл вниманието на някого.
Загадката как наркоманът е дошъл тук можеше да остане нерешена. А това би коствала на доктора повече от една безсънна нощи. Но най-важното беше да почисти.
Той реши да се върне във фоайето, да инструктира Дженифър да извика полицията и „Бърза помощ“ и докато тя говори по телефона, да се наведе над Скийт и незабелязано да запуши устата и носа му за около минута и половина. Като се има предвид отчаяното му състояние, това щеше да го довърши.
Сетне бързо щеше да изтърчи до килера, където щеше да скрие пистолета, кобура и синьото пликче, а по-късно, когато ченгетата си тръгнеха, да ги вземе.
Докато се обръщаше, психиатърът осъзна, че по килима в коридора няма петна от кръв. Бързият му като светкавица ум отчиташе значението на този странен детайл, когато вратата зад него се отвори.
Ариман не чу изстрелите, но ги усети. В тила му се забиха най-малко три куршума.
Той залитна не толкова грациозно, колкото му се искаше, и падна върху Скийт, после се претърколи по гръб и погледна към вратата.
На прага стоеше обсебената от Киану Рийвс и държеше пистолет със заглушител.
— Ти си една от машините — каза тя. — Затова не ми обръщаше внимание по време на сеансите. На машините не им пука за реалните хора като мен.
Ариман видя в очите й нещо страховито, което не бе забелязал дотогава. Тя беше една от Всезнайковците, онези момичета, които разбираха лицемерието и лъжите му, подиграваха му се и знаеха нещо много смешно за него. Откакто бе навършил петнайсет години и бе станал красив, те не можеха да проникнат през фасадата му и затова той бе престанал да се страхува от тях. Но сега се появи тази досадница.
Ариман се опита да вдигне беретата и да се отвърне на огъня, но установи, че е парализиран.
Жената насочи пистолета към лицето му.
Тя беше реалност и същевременно фантазия, истина и лъжа, обект на присмех и смъртоносно сериозна, загадка и типична жена за времето си. Тя беше новобогаташка и простачка с тъп съпруг, но също и Диана, богинята на Луната и лова, на чието бронзово копие се бе нанизала Минит Лъкланд, след като бе убила баща си с пистолет, а майка си с чук.
Колко забавно беше тогава. Съвсем не като сега.
Моя Диана. Вземи ме на луната. Танц сред звездите.
Сантиментална блудкавост. Романтична помия. Тя не го заслужаваше.
Моя Диана. Колко много те мразя. Мразя, мразя, те.
Богинята изпразни пълнителя в лицето му и видението на доктора изчезна в луната и цветята. И в огъня.
* * *
Марти и Дъсти излязоха от асансьора. Тя видя жена, която стоеше на прага на чакалнята на Ариман. Облечената в розово непозната се бе качила в асансьора заедно със Скийт. Тя влезе в кабинета и се скри от погледа им. Докато тичаше по коридора, Марти се замисли за двамата мъртви мъже на дъното на древния кладенец в Ню Мексико. За чистотата на падащия сняг и кръвта, която покриваше. За лицето и сърцето на Клодет, за красотата на стихчетата хайку и ужасното им приложение. За прекрасните, зелени клонки и паяците, които се раждаха от яйцата в нагърчените им листа. За видимите и невидимите неща.
Всичките й опасения се превърнаха в ужасяваща реалност, когато бутна вратата на приемната на Ариман и видя облените в кръв тела.
Психиатърът лежеше по корем. Лицето му беше обезобразено. От опърлените му коси се виеше пушек. В плътта му зееха огромни дупки. На мястото на очите му имаше езера от кръв. Остатъците от устните му бяха разтеглени в иронична усмивка.
Скийт изглеждаше толкова крехък, сякаш беше купчина парцали.
Когато видя Скийт, Марти се втрещи по-силно, отколкото очакваше. Той беше несретник, вървеше към самоунищожение и правеше онова, което майка му не бе успяла да стори с възглавницата. Марти го обичаше, но едва сега разбра защо. Въпреки всичките си недостатъци, Скийт имаше нежна душа и добро сърце като брат си. В един свят, където добротата беше по-рядко срещана от диамантите, той беше истинско съкровище. Тя нямаше сили да се наведе над него, да го докосне и да разбере, че е мъртъв.
Без да обръща внимание на кръвта, Дъсти коленичи до брат си, допря пръсти до врата му и изтерзано извика:
— Господи, линейка! Бързо!
Дженифър застана на прага на кабинета си.
— Обадих се. Идват.
Може би защото Скийт умираше или заради ужасното лице на Ариман и кръвта навсякъде, но Марти не можеше да разсъждава достатъчно ясно, за да проумее какво се бе случило. Скийт ли бе застрелял Ариман? Или Ариман — Скийт? Кой бе стрелял пръв и колко пъти? Положението на телата не подкрепяше нито един от сценариите, които Марти можеше да си представи. И странното спокойствие на жената в розово, която сякаш бе свикнала всеки ден да вижда кръвопролития, изглежда, сочеше несъстоятелността на положението, че тя бе изиграла някаква загадъчна роля.
Непознатата се усамоти в ъгъла на фоайето, извади клетъчен телефон от чантата си и се обади на някого.
В далечината се чу вой на сирени.
Дженифър забърза към външната врата, отвори я и се обърна към Марти.
— Помогни ми да пренесем столовете в дъното на коридора, за да има повече място за лекарите.
Марти се зарадва, че ще прави нещо.
— Много сте внушителна, млада госпожице — каза жената в розово на Дженифър.
— Благодаря.
Воят на сирените се приближи, после заглъхна. Лекарите сигурно се бяха качили в асансьорите.
— Ще престанеш ли да бръщолевиш несвързано, Кенет? — каза жената в розово по телефона. — За скъп адвокат, ти си нещо като нищожество. Трябва ми най-добрият адвокат по наказателно право, при това незабавно. Съвземи се и го направи.
Тя приключи разговора и се усмихна на Марти, после извади визитна картичка от чантата си и я подаде на Дженифър.
— Предполагам, че ще се нуждаете от работа. Ако проявявате интерес, бих се възползвала от услугите на млада и компетентна жена като вас.
Дженифър се поколеба, сетне взе визитната картичка.
Дъсти приглаждаше косите на Скийт и тихо му говореше, но хлапето не проявяваше признаци, че го чува. Дъсти разказваше за миналото, какви пакости са правили като деца, за плановете им за бягство и за мечтите, които бяха споделяли.
В коридора се чуха стъпки и за миг Марти имаше чувството, че единият от хората, които ще влязат, ще е Боб Усмихнатия.