Дийн Кунц
Фалшива памет (71)

72.

Самолетът излетя от летището на Албъркърки. Марти беше схваната и усещаше болки по тялото си от преживяното предишния ден. Чувстваше се уморена и стара. Дъсти четеше „Научи се да обичаш“, за да разбере по-добре врага им. Марти допря чело до прозореца и се втренчи в покрития със сняг град, който бързо изчезваше под тях. Светът бе станал толкова страшен, че сякаш излиташе от Истанбул или от някоя друга екзотична столица.

Преди около седемдесет и два часа Марти бе извела Валит на сутрешна разходка и се бе уплашила от сянката си. Странният миг бе отминал и тя изпитваше само любопитство. Най-скъпата й приятелка още беше жива. Марти не бе отишла в Санта Фе. Тогава тя мислеше, че в живота има особен замисъл и съзираше окуражителни схеми в събитията в дните си. Марти още вярваше в съществуването на замисъл, макар че сега схемите изглеждаха различни и обезпокоително сложни.

Тя очакваше, че ще бъде измъчвана от ужасни кошмари, но сънят й беше спокоен.

Боб Усмихнатия не се бе появил нито в сънищата й, нито в сенките на хотелската стая.

Марти много искаше да го види. Чувстваше се изоставена, сякаш вече не заслужаваше покровителството му.

Тя се нуждаеше и от Дъсти, и от баща си, ако искаше да храни надежда към онова, което я очакваше.

* * *

Ариман рядко приемаше пациенти по друго време, освен в първите четири дни от седмицата. Този петък в графика му бяха записани само Марти и Дъсти Роудс, но те нямаше да дойдат.

— По-добре внимавай — каза той на отражението си в огледалото в банята. — Скоро ще загубиш практиката си, ако продължаваше да избиваш пациентите си.

Ариман бе преодолял кризата през изминалите два дни и беше в отлично настроение. Нещо повече, той бе измислил начин да съживи играта, която снощи му достави огромно удоволствие и се бе досетил как да използва ароматичното съдържание на синьото пликче.

Ариман облече друг костюм, с модни ревери и двуредно закопчаване. Психиатърът беше толкова елегантен и красив, че се замисли дали да не се заснеме с видеокамера, за да си спомня колко страхотно е изглеждал в този исторически ден.

За съжаление, както и предишната вечер, времето беше от критично значение. Ариман бе обещал на обсебената от Киану Рийвс, че ще бъде през целия ден в кабинета си и ще чака решението й дали ще се присъедини към бунта срещу злия компютър. Психиатърът не трябваше да разочарова новобогаташката.

За втори пореден път той реши да вземе оръжие. Заплахата, изглежда, бе намаляла, защото много от потенциалните му врагове бяха мъртви, но времената бяха опасни.

Пистолетът „Таурус“ не беше регистриран, защото, както и другите му оръжия, беше подарък от добрите хора в института. Но Ариман не можеше да го използва отново. Сега оръжието щеше да бъде свързано с убийствата на двамата мъже на плажа и трябваше да бъде счупено и изхвърлено максимално дискретно.

Той избра берета от сейфа, скрит зад лавиците с книги. Пистолетът беше елегантен, тежеше шестстотин и двайсет грама, имаше пълнител с осем патрона и също не беше регистриран.

Психиатърът сложи в дипломатическото си куфарче синьото пликче, торбичката от „Зелени акри“ и касетофона, който използваше за диктовки. Докато чакаше обсебената от Киану Рийвс да се обади, той щеше да планира играта и да напише още една глава на „Не бой се, защото аз съм с теб“.

Ариман отиде в кабинета си, провери електронната си поща и се изненада, че още не е получил потвърждение за двойния удар в Ню Мексико. Озадачен, но не и разтревожен, той написа кратко, закодирано запитване и го изпрати до института.

Сетне подкара стария си ролс-ройс „Силвър Клауд“^[1].

Колата го вдъхнови да съчини няколко стихчета хайку, докато пътуваше към офиса си.

Сребърен облак. Превоз за крал като мен. Синьо пликче с тор.

Докторът беше в чудесна форма и приповдигнатото му настроение намери израз в още едно закачливо стихче.

Сребърен облак. Слепец пресича пътя. Жалост или смях?

Ариман избра жалостта и позволи на слепеца безпрепятствено да пресече улицата. Пък и колата беше безупречно чиста и Ариман потрепери при мисълта, че това великолепно превозно средство може да претърпи дори повърхностна повреда.

* * *

Дъсти смяташе, че нямат друг избор, освен да поставят въпроса пред Ариман. Той не страдаше от илюзии, че психиатърът ще признае или ще даде обяснения. Най-доброто, на което можеше да се надяват, беше Марк Ариман по невнимание да разрие нещо, което да им помогне да разберат намеренията му и ролята на института в Ню Мексико.

— Пък и не мисля, че Ариман се е сблъсквал с неприятности. Животът му е бил спокоен. Съдейки по онова, което почетох от тъпата му книга, той е класически пример на влюбен в себе си човек, както каза и доктор Клостърман.

— И адски самодоволен — добави Марти, защото Дъсти й бе прочел откъси от „Научи се да обичаш“.

— Ариман е властен и умен и има връзки, но дълбоко в душата си може би е мекушав. Ако съумеем да го стреснем, да го уплашим и да го разтърсим, той вероятно ще допусне грешка и ще разкрие нещо, което не трябва. А в момента ни е необходимо всяка предимство, колкото и да е малко.

Те взеха понтиака от гаража на летището и се отправиха към Нюпорт Бридж и високата сграда, където се намираше кабинетът на Ариман.

Докато се качваха с асансьора на четиринайсетия етаж, Дъсти почувства, че стомахът и гърдите му се стягат. Той едва не реши да се върне. После му хрумна идея.

* * *

Психиатърът седеше зад бюрото си и ядеше шоколадови десерти, когато компютърът тихо звънна и после екранът се изпълни с картина на фоайето от камерата на охранителната система. Това ставаше всеки път, когато някой влезеше от общия коридор.

Ариман ясно видя Марти и Дъсти Роудс.

Той погледна часовника си. Те бяха закъснели само шест минути.

Очевидно работата в Ню Мексико се бе провалила.

Детекторът за метал отчете, че нито един от двамата не носи оръжие.

Ариман щракна друга икона — миниатюрен скелет — и на екрана се появиха рентгеновите им изображения. Видяха се монети, ключове, копчета и метални ципове, но нямаше ножове или други смъртоносни премети.

После докторът активира анализатора за проследяване на миризми. Устройството беше програмирано да разпознава химичните профили на трийсет и две експлозивни съединения. Показанията бяха отрицателни. Дъсти и Марти не носеха бомба.

Ариман не очакваше, че те ще бъдат въоръжени, но това изключително ниво на сигурност бе инсталирано, защото от време на време идваха психически неуравновесени пациенти.

Някои хора биха нарекли тези предпазни мерки симптоми на параноя, но за доктора това означаваше да обръща внимание на детайлите.

Баща му често го бе съветвал колко е важна безопасността. Офисите на великия режисьор бяха оборудвани с най-съвременни технически охранителни средства, за да го пазят от прелъстени и изоставени актриси, избухливи актьори, разгневени от монтирането на изпълненията им и всеки критик, който евентуално бе открил кой е платил, за да счупят краката на майка му.

Ариман се убеди, че Дъсти и Марти няма да го наранят, преди да е получил достъп до тях. Той позвъни на Дженифър и й каза, че е готов за сеанса. Без да става от стола, психиатърът натисна бутона на електронната ключалка на вратата, която бавно се отвори.

После докторът щракна компютърната икона, изобразяваща слушалки. Марти и Дъсти влязоха. Изглеждаха ядосани, но по-смирени, отколкото Ариман очакваше. Той им направи знак да седнат на двата стола срещу бюрото.

— Докторе — започна Марти, — нямаме представа, какво става, по дяволите, но знаем, че има нещо много гнило и искаме отговори.

Ариман себе втренчил в екрана на компютъра. Съдейки по отсъствието на нискочестотно електронно поле, свидетелстващо за активиращо се с глас предавател, тя не носеше подслушвателно устройство.

— Един момент, моля — каза той.

— Виж какво — гневно каза Дъсти, — няма да чакаме, докато ти…

— Ш-шт — предупреди го психиатърът и допря пръсти до устните си. — Само за миг, моля. Искам абсолютна тишина.

Двамата се спогледаха, а Ариман прочете доклада на екрана.

— Марти, в тази стая има високочувствителни микрофони, които долавят характерния звук на въртенето на главините на касетофон. Виждам, че чантата ти е отворена и я държиш леко наклонена към мен. Имаш ли касетофон? — попита Ариман.

Тя се поколеба, сетне извади касетофона.

— Сложи го на бюрото ми, моля.

Марти се подчини.

Психиатърът изключи касетофона и извади миниатюрната касета.

— Е, добре, взе тази касета — гневно каза Марти, — но ние имаме запис на Сюзан Джагър…

— Реймънд Шоу — прекъсна я Ариман.

— Слушам — отговори тя и се скова.

Психиатърът се обърна към Дъсти и каза:

— Вайъла Нарвили.

— Слушам — отговори Дъсти.

Достъпът до двамата едновременно щеше да бъде сложен, но възможен. Ако изминеха повече от шест секунди от произнасянето на имената и на активиращите стихчета хайку, Марти и Дъсти щяха да се върнат в съзнание. Следователно Ариман трябваше да говори ту на единия, ту на другия.

— Западен вятър…

— Ти си западът и вятърът — каза Марти.

— Мълния блясва…

— Ти си мълнията — каза Дъсти.

— Сухи листа събира…

— Листата са инструкциите ти.

— А нощна чапла кряска…

— Крясъците са инструкциите ти.

— На изток вее.

— Аз съм изтокът.

— И лети в марка.

— Аз съм мракът.

И двамата чакаха инструкции.

Идеално.

Изумен и същевременно доволен, Ариман се облегна назад и се учуди колко рязко се е обърнал късметът му. Сега играта можеше да бъде завършена почти изцяло по първоначалната му стратегия. Всичките му проблеми бяха решени.

Е, с изключенията на жената, обсебена от Киану Рийвс. Но сега, след като звездите бяха благосклонни към него, психиатърът предполагаше, че до края на деня въпросът ще бъде решен в негова полза.

Ариман изгаряше от любопитство да разбере как тази странна двойка, бояджията и дизайнерката на видеоигри, бяха оцелели в Ню Мексико. Всъщност той имаше стотици въпроси и можеше да ги разпитва цял ден как се бяха досетили за толкова много неща за него само с няколко произволни карти, които бяха случайно раздадени в тяхна полза.

Но колкото и важни да бяха детайлите, човек не трябваше да забравя наградата. А в случая това беше успешното довършване на най-важната игра в кариерата на Ариман. Макар че отначало бе решил да си поиграе с Марти, преди да използва нея и Дъсти в Малибу, той вече не искаше да чака месеци, седмици нито дори час, за да постигне пълно удовлетворение.

В края на краищата, колкото и да бяха умни, Марти и Дъсти бяха само двама плебеи и обикновени, незначителни хора, отчаяно стремящи се да се издигнат над социалната си класа, с мечти, много по-големи от възможностите им да ги осъществят. Несъмнено някои от детайлите на патетичната им детективска работа сигурно бяха забавни, но в крайна сметка лудориите им несъмнено бяха безразсъдни като действията на Скийт и безименния му приятел. Всички участници не бяха интересни заради самите тях, а единствено от това как можеше да бъдат контролирани.

Преди да се е обадила ли появила обсебената от Киану Рийвс, за да усложни нещата, Ариман трябваше да инструктира Дъсти и Марти и да ги изпрати да убиват — финалът на настоящата игра.

— Марти, Дъсти, обръщам се и към двамата. Ще ви инструктирам едновременно, за да не губим време. Разбирате ли?

— Разбираме ли? — в един глас попитаха те.

— Кажете дали разбирате или не какво ви казах.

— Разбирам — отново едновременно отговориха двамата.

Ариман се приведе, наслаждавайки се на мига. Зави му се свят от удоволствие. Дори не съжаляваше, че няма да има възможността да чука Марти няколко пъти.

— По-късно днес ще отидете в Малибу…

— Малибу — измънка Марти.

— Да, точно така. Знаете адреса. Ще посетите майката на Дъсти, Клодет, и съпруга й… онова алчно, самовъзхваляващо се лайно, доктор Дерек Ламптън.

— Разбирам — каза Дъсти.

— Да, сигурен съм, че разбираш — развесели се Ариман, — след като е трябвало да живееш под един покрив със смърдящия дрисльо. Когато отидете в Малибу, ако Клодет или Дерек са излезли някъде, трябва да изчакате и двамата да се приберат вкъщи. Всъщност и синът им трябва да е там. Онзи твой злобен природен брат Дерек Младши, който е също толкова противен и досаден като баща си. Малкото копеле вероятно ще бъде вкъщи, когато пристигнете, защото е частен ученик. Противният ти втори баща има собствени скарани теории за образованието, някои от които вероятно е натъпкал и във вашите глави със Скийт. Както и да е, всички трябва да са там, преди да започнете да действате. Ще обезвредите всички, но няма да ги убивате веднага. Ще ги осакатите, разчлените в следния ред — първо Клодет, после Младши и накрая лайното Дерек Ламптън. Той трябва да бъде последен, за да гледа какво правите с Клодет и Младши. Марти, в сряда ти показах снимките на онова момиче, чиито отрязани части на тялото бяха наредени по особено творчески начин и те помолих да се съсредоточиш върху картината. След като нарежете Клодет на парчета, ти и Дъсти ще ги наредите по същия начин, но с една разлика, отнасяща си до очите й…

Ариман млъкна, осъзнавайки, че във вълнението си е избързал. Той пое дълбоко въздух и после отпи голяма глътка от газираната вода с аромат на череши.

— Извинете. Трябва да се върна малко. Преди да отидете в Малибу, ще спрете в един склад в Анахайм, за да вземете сак, пълен с хирургически инструменти. И трион за аутопсии с няколко отлични остриета, които ще разрежат всеки череп, дори дебел и твърд като на Дерек. Оставил съм и два картечни пистолета и резервни пълнители…

Отнасящи се до очите й.

Тези думи се въртяха в главата му и за миг психиатърът не разбра защо.

Отнасящи се до очите й.

Изведнъж той скочи от стола, блъскайки го назад, встрани от пътя си.

— Погледни ме, Марти.

След кратко колебание тя вдигна глава.

— Дъсти, защо я гледа непрекъснато?

— Защо я гледам непрекъснато? — повтори Дъсти, отговаряйки на въпроса с въпрос, както се изискваше да прави в това състояние на програмиране.

— Погледни ме, Дъсти. Право в очите.

Дъсти насочи погледа си към Ариман.

Марти отново се втренчи в ръцете си.

— Марти! — заповяда психиатърът.

Тя покорно го погледна в очите.

Ариман се вгледа изпитателно в нея, после в Дъсти и каза с по-разтреперан глас, отколкото би желал.

— Няма бързо движение на очите. Очите ви не потрепват.

— Сериозно? — рече Дъсти и стана.

Държанието им се промени. Безизразните им изражения изчезнаха. Както и хрисимия, покорен вид.

Бързото потрепване на очите не можеше да се имитира убедително, затова те не се и опитваха да го правят.

— Какъв си ти? Що за гнусно същество си? — попита Марти, ставайки от стола.

Тонът на гласа й никак не му хареса. Омразата. Презрението. Хората не му говореха по този начин. Такова неуважение беше недопустимо.

— Реймънд Шоу — опитвайки се да установи контрол, каза Ариман.

— Целуни ме по задника — отговори Марти.

Дъсти тръна към психиатъра.

Ариман почувства потенциал за насилие и извади беретата от кобура под мишницата си.

Пистолетът ги спря.

— Не може да сте депрограмирани — настоя Ариман. — Не е възможно.

— Защо? — попита Марти. — Защото не се е случвало досега?

— Какво имаш против Дерек Ламптън? — попита Дъсти.

Хората не задаваха такива въпроси на доктора. Искаше му се да застреля между очите това глупаво, облечено в евтини дрехи нищожество. Да пръсне черепа на този бояджия.

Но, разбира се, тук стрелбата би имала неприятни последици. Полицаите с техните безкрайни въпроси. Репортерите. Петната от кръв, които може би никога нямаше да бъдат почистени от персийския килим.

За миг Ариман заподозря предателство в института.

— Кой ви депрограмира?

— Марти — заяви Дъсти.

— А Дъсти освободи мен — каза тя.

Психиатърът поклати глава.

— Лъжете. Това не е възможно. И двамата лъжете.

Той долови паниката в гласа си и се засрами, после си напомни, че е Марк Ариман, единственият син на великия режисьор, по-велик в областта си, отколкото татко беше в Холивуд. Кукловод, а не кукла.

— Знаем много неща за теб — каза Марти.

— И ще научим още — обеща Дъсти. — Всеки грозен, малък детайл.

Детайл. Отново тази дума, която предишната вечер изглеждаше предзнаменование, при това лошо.

Убеден, че те са активирани и достъпни, Ариман им бе казал твърде много. Сега те имаха предимство и можеше да намерят начин да го използват успешно. Точка на противника.

— Ще разберем какво имаш против Дерек Ламптън — закле се Дъсти. — И когато сме наясно с мотива ти, това ще бъде един гвоздей в ковчега ти.

— Моля ви — каза психиатърът, потрепервайки от въображаема болка. — Не ме измъчвай с клишета. Ако ще се опитваш да ме плашиш, отиди и се образовай по-добре, обогати речника си и се върни с подходящи метафори.

Така беше по-добре. За миг Ариман бе изменил на героя си. Ролята му беше взискателна, сложна, интелектуална и с богати нюанси. От актьорите, спечелили „Оскар“ за участието си в сълзливите филми на татко, никой не би се вживял в тази роля толкова силно и убедително, колкото докторът. Случайното отклонение от героя беше разбираемо, но той отново беше господарят на паметта.

— Щом сте поели този кръстоносен поход, за да ме изправите пред съд, може би трябва да се преместите за известно време при добрата стара мама. В сряда през нощта странната ви къщичка изгоря до основи.

Горките, тъпи деца останаха озадачени, защото не знаеха дали това е лъжа или истина.

— Боя се, че чудесната ви колекция от евтини, вехтошарски мебели изгоря. Както и изобличаващата касета, за която споменахте. Със съобщението на Сюзан. Каква трагедия. Застраховката никога не покрива неща със сантиментална стойност, нали?

Сега вече Дъсти и Марти повярваха. На лицата им се изписа изумление. И докато бяха емоционално объркани, Ариман отново нанесе удар.

— Как се казва онзи идиот с очилата, при когото оставихте Скийт?

Те пак се спогледаха и Дъсти отговори:

— Чешита.

Психиатърът се намръщи.

— Чешита?

— Фостър Нютън.

— Аха, разбирам. Е, Чешита е мъртъв. Прострелян е четири пъти в стомаха и гърдите.

— Къде е Скийт? — попита Дъсти.

— И той е мъртъв. Също с четири куршума в стомаха и гърдите. Скийт и Чешита. С един камък два заека, така да се каже.

Дъсти отново тръгна към бюрото и Ариман насочи беретата към лицето му. Марти хвана съпруга си за ръката, за да го спре.

— За съжаление не можах да убия кучето ви — каза психиатърът. — Това би било чудесен драматичен щрих. Както във филмите. Но действителността е различна.

Ариман отново владееше положението.

Плебеите бяха завладени от силни чувства, защото подобно на всички като тях, се ръководеха не от разума, а от първични емоции, но беретата ги принуждаваше да се контролират и с всяка изминала секунда те осъзнаваха, че пистолетът не е единственото оръжие на доктора. Щом е признал за убийствата на Скийт и Чешита, Ариман явно не се страхуваше, че може да бъде съден. Всъщност той се смяташе за недосегаем. С нежелание и огорчение, те стигнаха до извода, че колкото и енергично да се стремят да го победят, той ще ги простреля с превъзходното си майсторство в играта, интелигентност, пренебрежение към всички правила, освен неговите и с изключителния си талант да заблуждава. Всъщност пистолетът беше най-слабото му оръжие.

Докторът им даде минута, за да могат рехавите им, сиви, мозъчни клетки да проумеят истината и после доведе до край безизходното им положение.

— Мисля, че сега е най-добре да си вървите. И ще ви дам един съвет, който ще направи играта малко по-справедлива.

— Игра? — учуди се Марти.

Презрението и отвращението в гласа й не въздействаха на Ариман.

— Какво искаш от нас? — развълнувано попита Дъсти. — Институтът… Защо?

— О, сигурно разбирате, че е полезно от време на време да се премахва някой, който пречи на важната публична политика. Или да се контролира някой, който може да я промени. А понякога… бомбен атентат на крайнодесен или крайно ляв фанатик или драматично масово убийство, дело на самотен стрелец, или зрелищна влакова катастрофа, или разливане на петрол… Тези неща се отразяват широко от медиите, съсредоточават вниманието на нацията върху определен въпрос и тласкат законодателите да осигурят по-стабилно общество, което ще ни позволи да избягваме крайностите в политическия спектър.

— Хора като теб ще ни спасят от екстремисти?

Без да обръща внимание на предизвикателството, Ариман продължи:

— Що се отнася до съвета, за който споменах… Отсега нататък не спете по едно и също време. Не се разделяйте. Пазете си взаимно гърбовете. И не забравяйте, че всеки на улицата може да ми принадлежи.

Ариман видя, че те не искат да си тръгват. Сърцата им бяха като обезумели, съзнанието им бе разтърсвано от гняв, скръб и шок. Марти и Дъсти искаха решение сега и тук. Така правеха всички като тях, защото не можеха да се примирят с отчаяната си потребност за непосредствен емоционален катарзис с безпристрастните факти на безпомощното им положение.

— Вървете си — каза Ариман и посочи вратата.

Те си тръгнаха, защото нямаха друг избор.

Психиатърът сложи беретата на бюрото си, за да му е под ръка и се замисли върху поредното развитие на събитията.

Той трябваше да знае повече по въпроса как двамата тъпаци са открили, че са програмирани и как са се депрограмирали. Изумителното им освобождаване, изглежда, беше по-скоро чудо, отколкото съзнателно постижение.

За съжаление Ариман едва ли щеше да научи нещо повече, освен ако отново не ги упоеше, не изградеше параклис в подсъзнанието им и не заредеше програмата им. А това означаваше да претърпят отегчителния процес, състоящ се от три сеанса, на който ги бе подложил по-рано. Но сега те бяха предпазливи и съзнаваха тънката линия между реалността и фантазията в съвременния свят и едва ли щяха да му дадат шанс, колкото и хитри подходи да използваше.

Ариман трябваше да си примири с тази загадка.

Да им попречи да извършат още пакости, беше по-важно, отколкото да научи истината как са се спасили.

Но психиатърът не изпитваше уважение и към истината. Тя беше нещо разтегливо и аморфно и променяше формата си пред очите ти. Ариман бе прекарал целия си живот във формиране на истината, предавайки й желаните очертания.

Властта побеждаваше истината всеки ден. Той не можеше да убие тези хора с истината, но ако използваше правилно властта си, щеше да ги смачка и изхвърли завинаги от игралната дъска.

Ариман извади синьото пликче, сложи го в средата на бюрото и се втренчи в него.

През следващите няколко часа играта можеше да бъде доведена до края си. Той знаеше къде ще отидат Марти и Дъсти. Всички главни фигури щяха да бъдат на едно място, уязвими за гъвкав стратег като доктора.

„Ще разберем какво имаш против Дерек Ламптън. И когато сме наясно с мотива ти, това ще бъде един от гвоздеите в ковчега ти.“

Какви безнадеждни наивници! След всичко, което бяха преживели, те още вярваха, че светът е подреден като криминален роман. Но в случая уликите, доказателствата и истината нямаше да им помогнат. Тази игра бе мотивирана от по-важни сили.

Надявайки се, че обсебената от Киану Рийвс няма да се обади по време на краткото му отсъствие, Ариман сложи беретата в кобура, слезе с асансьора до партера, излезе от сградата, отиде в близкия търговски център и използва обществен телефон, за да се обади на същия номер, с който се бе свързал в сряда вечерта, когато трябваше да уреди пожара.

— Ало?

— Ед Маволе — каза Ариман.

— Слушам.

Докторът произнесе редовете на активиращото стихче хайку и добави:

— Кажи ми сам ли си.

— Сам съм.

— Излез. Вземи си много дребни монети. Отиди до обществен телефон, където никой няма да те безпокои и след петнайсет минути се обади на този номер. — Ариман издиктува номера на директната линия в кабинета си, която не минаваше през Дженифър. — Кажи ми разбираш ли.

— Разбирам.

Психиатърът изведе обекта от параклиса и го върна в пълно съзнание, после каза:

— Съжалявам, сбъркал съм номера.

Той се върна в кабинета си.

Дженифър вдигна глава и му махна.

Ариман седна зад бюрото си, извади беретата от кобура и сложи пистолета до дясната си ръка.

Той взе бутилка газирана вода с аромат на череши и изяде един шоколадов десерт. Нуждаеше се от силна доза въглехидрати.

Марк Ариман отново действаше. Беше преживял два критични момента, но кризата само му даде сили. Тъй като беше оптимист, той знаеше, че само след няколко часа ще спечели поредната зрелищна победа, и беше развълнуван.

От време на време хората го питаха как успява да запази младежкия си вид и фигура, като е толкова зает. И Ариман неизменно отговаряше, че онова, което го поддържа млад, е чувството му за развлечения.

Телефонът иззвъня. Ариман трябваше отново да активира обекта и да получи достъп до подсъзнанието му.

— Ед Маволе.

— Слушам.

Психиатърът произнесе стихчето хайку и продължи:

— Ще отидеш в склада в Анахайм. — Той му каза адреса, номера на помещението, което бе наел с фалшива карта за самоличност, и комбинацията на ключалката на вратата. — Сред другите неща в склада ще намериш два картечни пистолета и няколко пълнителя с трийсет и три патрона. Вземи единия от картечните пистолети и… четири пълнителя ще бъдат достатъчно.

За съжаление убийствата щяха да бъдат извършени не от трима, а само от един човек, който нямаше да може да разчлени жертвите и да ги подреди в иронична картина, какъвто беше първоначалният план на играта. Изстрелите щяха да бъдат толкова много, че полицаите щяха да пристигнат бързо и да прекъснат работата. А ченгетата бяха прословути с липсата си на чувство за развлечения и ирония.

Но вероятно щеше да има достатъчно време Дерек Ламптън Старши да бъде превърнат в обект на подигравки — нещо, което напълно заслужаваше.

— Освен картечния пистолет и четирите пълнителя ще вземеш и трион за аутопсии и скалпел за отваряне на черепи. Не, по-добре вземи два скалпела, в случай, че единия се счупи.

Внимание към детайлите.

Ариман описа инструментите, за да бъде сигурен, че няма да стане грешка, и после обясни къде се намира къщата на Дерек Ламптън в Малибу.

— Убий всички, които завариш там. — Той изброи хората, които предполагаше, че ще бъдат в къщата. — Но ако има и други, убий и тях. Нахлуй с взлом, придвижи се бързо от стая в стая, преследвай ги, ако бягат и не губи време. Сетне, преди да пристигне полицията, ще отрежеш горната част на черепа на доктор Дерек Ламптън със скалпела.

Ариман описа техниката, с която това можеше да бъде извършено най-ефективно и попита:

— А сега, кажи ми дали разбираш.

— Разбирам.

— Ще извадиш мозъка и ще го сложиш настрана. Повтори, моля.

— Ще извадя мозъка и ще го сложа настрана.

Психиатърът погледна замислено синьото пликче на бюрото. Нямаше начин да се срещне с програмирания убиец и да му го даде, без никой да го види.

— Искам да сложиш нещо в празния череп. Ако семейство Ламптън има куче, можеш да намериш, каквото ти трябва, но в противен случай, ще се наложи сам да го изфабрикуваш.

Ариман даде последните си инструкции, които включваха заповед за самоубийство.

— Разбирам.

— Възложил съм ти много важна задача и съм убеден, че ще я изпълниш безупречно.

— Благодаря.

— Моля.

Ариман затвори телефона и изпита желание да бе имал възможност да програмира семейство Ламптън — непоносимия Дерек, курвата Клодет и малоумния им син — и да ги използва като марионетки. За съжаления те знаеха за него и сигурно го подозираха и едва ли щеше да му се предостави шанс да се приближи до тях достатъчно, за да проведе три дълги сеанса на програмиране.

Но въпреки това Ариман бе изпълнен с ентусиазъм. Триумфът предстоеше.

Сок от череши. Мъртъв глупак в Малибу. Себе си люби.

Съвършено. Психиатърът вдигна наздравица в чест на поетичния си гений.