Дийн Кунц
Фалшива памет (4)

4.

Дъсти тръгна под шумолящите палми и заобиколи жилищната сграда. Там видя Фостър Нютън, Чешита, третия член на бояджийския екип.

На колана на Фостър бе закачен уокмен, а в ушите му имаше слушалки.

Той не слушаше политически предавания, нито дискусии за проблемите на съвременния живот, а само програми за НЛО, отвличания от извънземни, съобщения по телефона от мъртви, триизмерни същества и за Снежния човек.

— Здрасти, Чешит.

— Здрасти.

Фостър грижливо изстъргваше боята от рамката на един прозорец. Загрубелите му пръсти бяха побелели от прахоляка.

— Разбра ли за Скийт? — попита Дъсти.

— Да. На покрива е — отговори Чешита и кимна.

— Преструва се, че ще скочи.

— Вероятно ще го стори.

— Наистина ли мислиш така? — изненада се Дъсти.

Нютън обикновено беше мълчалив и Дъсти очакваше, че в отговор само ще свие рамене. Но този път Чешита рече:

— Скийт не вярва в нищо.

— Той не е лошо хлапе.

— Проблемът е там, че не го бива за нищо.

Овалното лице на Фостър, дебелата му брадичка, пълните устни, червеният като череша нос и розовите страни би трябвало да му придадат вид на човек на удоволствията и развратник, ако не бяха ясните сини очи, които, уголемени от очилата с голям диоптър, бяха изпълнени с тъга.

— Празноглав е — добави той.

— Ще намери себе си.

— Престанал е да се търси.

— Голям песимист си.

— Не, реалист.

Разтревожен от мрачното предсказание, Дъсти забърза към алуминиевата стълба.

Къщата се намираше на хълм. На три-четири километра на запад се простираше Тихия океан. Както обикновено, водата беше синя, а бурните вълни блестяха във всички оттенъци на синьото, примесено с черно — отражение на заплашителното, мрачно небе. На хоризонта океанът и небето се сливаха и извиваха в огромна, тъна дъга.

Зад сградата, на около двайсетина метра под Дъсти, имаше вътрешни дворове с плочи, които представляваха по-голямата опасност от океана и задаващата се буря.

Дъсти се изкатери по стълбата и погледна към предната част на къщата.

Скийт седеше до комина, с гръб към Дъсти, и гледаше трите гарги, които кръжаха пред него. Той бе протегнал ръце, сякаш подканяше птиците да кацнат на главата и раменете му.

Дъсти се придвижи на север, докато стигна до мястото, където по-ниското ниво на покрива се снишаваше под стрехите. Той приклекна и скочи, като за миг загуби равновесие, сетне политна напред, но се подпря и не успя да падне по лице.

Дъсти застана неподвижно, съзерцавайки оранжево-кафявите керемиди, обсипани с изсъхнали лишеи. Ако завалеше, лишеите скоро щяха да станат хлъзгави и опасни. Той трябваше да стигне до Скийт и да го накара да слезе, преди бурята да се е разразила.

Дъсти започна да си проправя път към следващото ниво на покрива.

Когато най-после Дъсти стигна до последната декоративна камбанария, Скийт нито се изненада, нито се разтревожи, като го видя.

— Добро утро, Дъсти.

— Здрасти, хлапе.

Дъсти беше на двайсет и девет, само пет години по-голям от Скийт, но въпреки това се държеше с него като с дете.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита Дъсти.

— С удоволствие бих приел компанията ти — усмихна се Скийт.

Дъсти се настани до него.

Далеч на изток се извисяваше планината Санта Ана. Облаците се бяха увили около върховете й, досущ мръсни тюрбани.

Нед Мадъруел бе разпънал голямо платнище на алеята за коли отдолу, но не се виждаше наоколо.

Служителят на охраната ги погледна намръщено. Той бе дал на Дъсти десет минути, за да свали Скийт от покрива.

— Съжалявам за това — каза Скийт. Гласът му беше неестествено спокоен.

— За кое?

— Че ще скоча в работно време.

— Е, можеше да го направиш и по време на почивката.

— Да, но искам да скоча, когато съм щастлив, а не нещастен. А аз съм най-щастлив, когато съм на работа.

— Старая се да създавам приятна работна атмосфера.

Скийт тихо се засмя и избърса носа си с опакото на ръката си.

По-рано той беше жилав и силен, но сега беше твърде слаб, дори кльощав, и блед, макар че работеше на открито. С евтините си черни гуменки с бели подметки, червени чорапи, бял панталон и окъсан светложълт пуловер с оръфани маншети, които висяха около тънките му, кокалести китки, Скийт приличаше на изгубило се дете, бродещо без храна и вода из пустинята. Той отново избърса носа си и рече:

— Сигурно настивам.

— Или хремата е само страничен ефект.

Обикновено очите на Скийт бяха меднокафяви и блестяха, но сега бяха толкова воднисти, че изглеждаха почти безцветни.

— Мислиш, че съм те разочаровал, нали?

— Не.

— Напротив. Точно така мислиш. И в това няма нищо лошо. Не ти се сърдя.

— Ти не можеш да ме разочароваш — увери го Дъсти.

— Да, но го направих. И двамата знаехме, че ще го сторя.

— Можеш да разочароваш само себе си.

— Спокойно, братко — усмихна се Скийт и окуражително го потупа по коляното. — Не те обвинявам, че си очаквал твърде много от мен. И себе си не обвинявам, че съм несретник. Надживял съм всичко това.

Мадъруел излезе от къщата. Носеше дюшек от двойно легло.

Собствениците бяха оставили ключовете на Дъсти, защото някои от стените вътре също трябваше да бъдат боядисани. Тази част от работата беше свършена.

Нед хвърли дюшека върху брезента, сетне погледна нагоре към Дъсти и Скийт.

Дори от разстояние дванайсет метра Дъсти видя, че служителят на охраната не одобрява влизането на Мадъруел в къщата.

— Какво взе? — попита Дъсти.

Скийт сви рамене и се втренчи в кръжащите гарги. Наблюдаваше ги с такава идиотска усмивка и благоговение, че човек би го помислил за фанатизиран природолюбител.

— Трябва да помниш какво си взел — настоя Дъсти.

— Коктейл. Хапчета и прахчета.

— Успокоителни или възбуждащи?

— Вероятно и двете. Но не се чувствам зле. — Скийт отмести поглед от птиците и сложи дясната си ръка на рамото на Дъсти. — Вече не се чувствам като отрепка. Постигнах душевно равновесие.

— И все пак искам да знам какво си взел.

— Защо? Рецептата може да е най-вкусната от всички, но ти никога няма да я опиташ — усмихна се Скийт и приятелски го ощипа по бузата. — Ти не си като мен.

Нед Мадъруел изнесе от къщата още един дюшек и го сложи до първия.

— Това е глупаво — рече Скийт, — защото ще скоча встрани.

— Виж какво, няма да скочиш на алеята за коли на семейство Соренсън.

— Какво им пука? Те са в Париж.

— В Лондон.

— Все едно.

— Много ще се ядосат.

— Защо? Да не са притеснителни или нещо подобно?

Мадъруел спореше с охранителя. Дъсти чуваше гласовете им, но не и думите.

— Студено ти е, нали? — попита Скийт.

— Не. Добре съм.

— Трепериш.

— Не от студ, а от страх.

— Ти? — учуди се Скийт. — Да се страхуваш? От какво?

— От височини.

Мадъруел и охранителят тръгнаха към къщата.

— От височини ли? Но винаги, когато трябва да се боядиса нещо на покрива, ти искаш да свършиш работата.

— Да, но стомахът ми е свит през цялото време.

— Я стига. Ти не се страхуваш от нищо.

— Страхувам се.

— Не и ти! — изведнъж се ядоса Скийт.

— Дори аз.

Настроението на Скийт претърпя драстична промяна. Той махна ръка от рамото на Дъсти, обви ръце около тялото си и започна да се клати напред-назад. Гласът му беше пропит с мъка, сякаш Дъсти беше признал, че е болен от неизлечим рак.

— Не и ти, не и ти, не и ти…

Изпаднеше ли в това състояние, Скийт може би щеше да реагира положително на малко съчувствие. Но ако решеше, че го глезят, той щеше да се нацупи, да се затвори в себе си и дори да се настрои враждебно, а това можеше да е опасно сега, когато се намираше на двайсет метра над земята. Обикновено Скийт реагираше по-добре на грубовати прояви на обич, на хумор и неподправена истина.

— Ти си слабоумен — каза Дъсти.

— Ти си слабоумен.

— Не. Аз съм психически преждевременно остарял.

— Какъв?

— Имам вродена аномалия, характеризираща се с преждевременно и бързо остаряване.

— Да. Гледах за това в предаването „Шейсет минути“.

— Бях умствено възрастен още като дете. Баща ми ме наричаше „старче“. „Как е днес малкото ми старче?“ Или: „Ако не искаш да гледаш как ще изпия още едно уиски, старче, закарай задника си на къщичката на дървото и си поиграй с кибрита.“

— Брей — състрадателно каза Скийт, мигновено забравяйки терзанията и гнева си. — Не е било гальовно обръщение, така ли?

— Не. Не беше като „слабоумен“.

Скийт се намръщи и попита:

— Кой беше баща ти?

— Доктор Тревър Пен Роудс, професор по литература и специалист по деконструктивни теории.

— А, да, доктор Деконструктивност.

Дъсти се загледа в планината Санта Ана и започна да перифразира баща си.

— Езикът не може да опише реалността. Литературата няма стабилна основа и реално значение. Тълкуванието на всеки читател и достоверно и по-важно от намерението на автора. Всъщност нищо в живота няма значение. Реалността е субективна. Ценностната система и истината — също. Самият живот е илюзия. И така нататък. Е, да изпием още едно уиски.

Но далечната планина определено изглеждаше реална. Както и покривът. Ако паднеше с главата надолу на алеята за коли, Скийт щеше или да се убие, или да се осакати за цял живот. Това нямаше да означава нищо за ексцентричния доктор Деконструктивност, но беше достатъчно реално за Дъсти.

— Това ли е причината да се страхуваш от височини? — попита Скийт. — Защото той е направил нещо?

— Кой? Доктор Деконструктивност ли? Не. Височините ме изнервят, това е всичко.

— Можеш да разбереш защо е така — загрижено каза Скийт. — Отиди на психиатър.

— По-добре да се прибера вкъщи и да поговоря на кучето ми.

— Мен много са ме лекували.

— И терапията извърши чудеса с теб, нали?

Скийт се изсмя толкова силно, че носът му потече.

— Извинявай.

Дъсти извади кърпа от джоба си и му я предложи.

Скийт се изсекна и рече:

— Е, аз съм друга история. Откакто се помня, се страхувам от всичко.

— Знам.

— Да стана от леглото, да си легна и от всичко останало между тези две неща. Но сега не се страхувам. И знаеш ли защо?

— Защото и дрисльо?

Скийт отново се засмя и кимна.

— Да, но и защото видях Отвъдното.

— Какво?

— Посети ме ангелът на смъртта и ми показа какво ни очаква.

— Ти си атеист — напомни му Дъсти.

— Вече не съм. Би трябвало да си доволен, братко.

— Лесно ти е на теб. Нагълтваш се с хапчета, и намираш Господ.

— Страхотно е, нали? Все едно, ангелът на смъртта ме инструктира да скоча, затова ще го сторя.

Вятърът се усили и донесе мирис на солена вода от океана, а после — смрадта на гниещи водорасли.

Стоенето на стръмния покрив и преговорите със Скийт на този студен вятър беше предизвикателство, пред което Дъсти не искаше да се изправя. Той се замоли на Бога вятърът да утихне.

Дъсти реши да рискува, предполагайки, че импулсивното желание за самоубийство на Скийт наистина се дължи на новопридобитото му безстрашие. Може би ужасът щеше да накара хлапето отново да се вкопчи в живота.

— Намираме се само на двайсет метра от земята. Скачането би било класическо решение на един слабоумник, защото онова, което се готвиш да направиш, вероятно ще те парализира за цял живот и ще те прикове безпомощен на инвалидна количка.

— Не, ще умра — уверено заяви Скийт.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Не си създавай отношение към мен.

— Не си създавам отношение към теб.

— Самото отрицание, че имаш отношение, е отношение.

— Тогава имам отношение.

— Виждаш ли?

Дъсти пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си.

— Всичко това е толкова нескопосано. Хайде, да се махаме оттук. Ще те закарам в хотел „Четири сезона“ на Фашън Айланд. Ще се качим на петнайсетия етаж и ще скочиш оттам, за да си сигурен, че ще се убиеш.

— Няма да го сториш.

— Защо не. Щом си решил да се самоубиваш, направи го както трябва. Не се проваляй и в това.

— Аз съм наркоман, но не съм глупав, Дъсти.

Нед Мадъруел и охранителят изнесоха от къщата двоен дюшек.

Докато се бореха с неудобния за хващане предмет, двамата приличаха на Лаурел и Харди. Но смехът на Скийт прозвуча безрадостно и мрачно.

Те пуснаха товара си върху другите два дюшека, после Мадъруел погледна към Дъсти и вдигна ръце, сякаш питаше: „Какво чакаш?“

Една от кръжащите гарги изведнъж става войнствена и пикира с прецизност, на която би завидяла всяка военна въздушна сила в света. На лявата гуменка на Скийт пльосна бяло петно.

Той погледна невъздържаната гарга, после — изцапаната си гуменка. Настроението му се промени бързо и драстично. Загадъчната му усмивка изчезна и на лицето му се изписа отчаяние.

— Животът си е мой — заяви Скийт.

— Не ставай смешен. Не си достатъчно добре образован, за да разсъждаваш в метафори.

Този пък Дъсти не успя да разсмее Скийт.

— Много съм уморен. Време е да си лягам.

Скийт искаше да каже, че трябва да се приготви за вечния сън, на два метра под земята, при червеите.

Той стана и погледна надолу. Свистящият вятър явно не го притесняваше.

Но когато предпазливо се изправи, въздушната струя го блъсна и го принуди да заеме поза, която да му помогне да запази равновесие.

Или вятърът, или страхът от височини караше Дъсти болезнено да усеща всеки повей. Но щом Скийт можеше да стои изправен, без да рискува да бъде отнесен, и той трябваше да успее да стори същото.

— Така е най-добре, Дъсти.

— Сякаш знаеш кое е най-доброто.

— Не се опитвай да ме спреш.

— Трябва да опитам.

— Няма да ме убедиш да се откажа.

— Знам.

Двамата се втренчиха един в друг, сякаш бяха атлети, готови да се впуснат в някакъв нов спорт. Скийт се извисяваше, досущ баскетболист, очакващ началния сигнал на мача, а Дъсти бе приклекнал като борец по сумо, който се опитва да спечели предимство.

— Не искам да страдаш — рече Скийт.

— И аз не искам да страдам.

Ако бе решил да скочи, Скийт щеше да го направи. Нямаше да се остави да бъде разубеден. Стръмният покрив, овалната повърхност на керемидите, вятърът и закона за гравитацията бяха на негова страна. Дъсти само можеше да се надява, че горкото копеле ще падне върху дюшеците.

— Ти си единственият ми истински приятел, Дъсти.

— Благодаря за доверието, хлапе.

— Това те прави най-добрият ми приятел.

— Да, поради липсата на друг — съгласи се Дъсти.

— Най-добрият приятел не трябва да застава на пътя на човека към славата.

— Славата?

— Това видях в Отвъдното.

Единственият начин да се увери, че Скийт ще падне върху матраците, беше да го сграбчи точно преди да е скочил и да го блъсне към идеалната точка за приземяване. Това обаче означаваше Дъсти да скочи заедно с него от покрива.

Вятърът развя дългите руси коси на Скийт, които бяха последното му останало привлекателно физическо качество. Преди няколко години той беше хубавец и привличаше като магнит момичетата. Сега организмът му беше похабен, лицето — бледо и изнурено, очите — досущ горящи въглени. Гъстите му, къдрави, златисти коси контрастираха толкова много на останалата част от външността му, че приличаха на перука.

Скийт стоеше неподвижно. Макар да беше дрогиран, той беше нащрек и бдителен и преценяваше как да се отскубне от Дъсти и да се хвърли на плочките долу.

— Винаги съм се чудил… как изглежда ангелът на смъртта — каза Дъсти, надявайки се да отвлече вниманието на Скийт или поне да спечели време.

— Защо?

— Нали си го видял?

— Да. Ами, изглеждаше приятен.

Вятърът отнесе бялата шапка на Дъсти, но той не отклони вниманието си от Скийт.

— Приличаше ли на Брад Пит?

— Защо да прилича на него?

— Брад Пит играе ролята на смъртта в онзи филм „Запознай се с Джо Черния“.

— Не съм го гледал.

— А приличаше ли на Джак Бени? — с нарастващо отчаяние попита Дъсти.

— Какви ги говориш?

— Джак Бени играе смъртта в един много стар филм. Спомняш ли си? Гледахме го заедно.

— Не помня почти нищо. Ти имаш фотографска памет.

— Зрителна. Не фотографска. Зрителна и слухова памет.

— Виждаш ли? Я аз не си спомням дори как се нарича. Ти помниш какво си правил преди пет дни, а аз не знам какво съм ял вчера.

— Зрителната памет е само трик. И е безполезна.

На покрива плиснаха първите капки дъжд.

Дъсти мигновено долови мириса на мухъл, който се разнесе от навлажнените лишеи.

В съзнанието му пробегна ужасно видение — двамата със Скийт се подхлъзват и падат от покрива. Скийт се приземява жив и здрав върху дюшеците, а Дъсти си счупва гръбнака на плочите.

— Били Кристал — рече Скийт.

— На него ли прилича ангелът на смъртта?

— Има ли нещо лошо в това?

— За Бога, Скийт, не можеш да имаш доверие на онзи тъп, сантиментален, задръстен ангел на смъртта, който прилича на Били Кристал.

— Той ми хареса — каза Скийт и хукна към ръба на покрива.