Дийн Кунц
Фалшива памет (20)

20.

Макар да бяха силно зачервени, ръцете на Скийт не бяха изгорени. Том Уонг ги намаза с кортизон.

Скийт беше странно унесен и не отговаряше на въпросите. Том му взе кръв, за да я изследват за наркотици. При постъпването му в „Нов живот“ го бяха съблекли и претърсили за забранени вещества, но не бяха намерили нищо.

— Може да е закъснял, вторичен ефект от онова, с което се е надрусал сутринта — предположи Том и отиде да занесе кръвната проба в лабораторията.

През последните няколко години, по време на най-лошите си периодични фази на пристрастяване, Скийт се бе държал изключително странно, но Дъсти за пръв път виждаше този кататоничен поглед.

Валит изглеждаше толкова притеснен от състоянието на Скийт, че забрави правилата в клиниката и се сви на креслото.

Дъсти разбираше тревогата му и не му направи забележка. Той седна на леглото до брат си.

Хлапето лежеше по гръб. Беше се втренчил в тавана. Лицето му беше спокойно и отпуснато като на медитиращ йога.

Дъсти си спомни с каква настойчивост и емоционалност бе написано името на страниците от тефтерчето и измърмори:

— Доктор Йен Ло.

Макар и още изолиран от света около него, Скийт проговори:

— Слушам — повтори той, както бе направил, когато Дъсти за пръв път спомена онова име.

— Какво слушаш?

— Какво слушам?

— Какво правиш?

— Какво правя?

— Попитах те какво слушаш?

— Теб.

— Добре. Кажи ми кой е доктор Йен Ло.

— Ти.

— Аз? Аз съм брат ти. Забрави ли?

— Това ли искаш да кажа?

Дъсти се намръщи.

— Ами, това е истината, нали?

Лицето на Скийт остана отпуснато и безизразно.

— Това ли е истината? Объркан съм.

— Аз също. — Дъсти се поколеба, питайки се колко отдалечен от реалността може да е Скийт. — Знаеш ли къде си?

— Къде съм?

— Знаеш ли?

— Знам ли?

— Не можеш ли да се огледаш?

— Мога ли?

— Огледай се.

Скийт мигновено вдигна глава и огледа стаята.

— Сигурен съм, че знаеш къде си — рече Дъсти.

— В клиника „Нов живот“.

Скийт отново отпусна глава на възглавниците. Очите му пак се втренчиха в тавана и след миг направиха нещо странно.

Дъсти се наведе към брат си и се вгледа в лицето му.

На светлината на нощната лампа дясното око на Скийт изглеждаше златисто, а лявото имаше по-тъмен, меднокафяв оттенък. Това му придаваше смущаващ вид, сякаш в него живееха две личности.

Но не зрителната илюзия привлече вниманието на Дъсти. Той изчака малко и пак видя как очите на Скийт бързо потрепнаха за няколко секунди, после отново се втренчиха неподвижно.

— Да, в клиника „Нов живот“ — потвърди Дъсти. — И знаеш защо си тук, нали?

— За да изхвърля отровата от организма си.

— Точно така. Но взе ли нещо, откакто постъпи тук? Успя ли да внесеш наркотици?

Скийт въздъхна.

— Какво искаш да кажа?

Очите на Скийт отново потрепнаха. Дъсти отброи секундите. Пет. После хлапето мигна и погледът му се втренчи.

— Какво искаш да кажа? — повтори той.

— Истината — насърчи го Дъсти. — Кажи ми, че си внесъл наркотици тук.

— Не съм.

— Тогава какво ти има?

— Какво искаш да ми има?

— По дяволите, Скийт.

Хлапето се намръщи.

— Не трябва да бъде така.

— Кое не трябва да бъде така?

— Това. Ти не спазваш правилата.

— Какви правила?

Тънките пръсти на Скийт се свиха в юмруци.

Очите му отново потрепнаха. Седем секунди.

Бързо движение на очите. Фазата на така наречения бърз сън. Според психолозите такова потрепване на затворените очи показва, че човек спи и сънува.

Но очите на Скийт не бяха затворени. И макар че беше в някакво странно състояние, той не спеше.

— Помогни ми, Скийт. Нищо не разбирам. За какви правила говориш? Кажи ми как действат тези правила.

Скийт не отговори веднага. Бръчките на челото му постепенно се изгладиха. Погледът му обаче остана втренчен в тавана.

Очите му пак потрепнаха и той прошепна:

— Водопадите.

— Водопадите — повтори Дъсти. — Нужна ми е още помощ, хлапе.

— Във вълните разпръсват.

Дъсти чу някакъв шум и се обърна.

Валит беше скочил от креслото. Козината му бе щръкнала. Кучето отиде в коридора, наострило уши и предпазливо погледна двамата братя, сякаш нещо го бе уплашило.

Във вълните разпръсват.

На дясната ръка на Скийт кацна молец. Насекомото запълзя по дланта му, но пръстите на Скийт не помръднаха. Той явно не усещаше молеца. Устните му бяха разтворени, а челюстта — увиснала. Дишаше едва-едва. Очите му отново потрепнаха, но инак приличаше на мъртвец.

— Водопадите — рече Дъсти. — Във вълните разпръсват. Това означава ли нещо, хлапе?

— Означава ли нещо? Ти ме попита да ти кажа как действат правилата.

— Това ли са правилата?

Очите на Скийт отново потрепнаха.

— Ти знаеш правилата.

— Да предположим, че не ги знам.

— Тези са две от тях.

— Две от правилата?

— Да.

— Не са много ясни.

Скийт не отговори.

Макар че думите звучаха като безсмислен брътвеж и бълнуване на упоен с наркотици мозък, Дъсти изпита усещането, че този странен разговор има реален, макар и загадъчен смисъл и води към обезпокоително разкритие.

— Кажи ми колко правила има — рече Дъсти, втренчвайки се изпитателно в брат си.

— Ти знаеш.

— Да предположим, че не знам.

— Три.

— Какво е третото правило?

— Какво е третото правило? Борови игли.

Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.

Валит, който рядко издаваше звук, изръмжа заплашително. Дъсти не беше сигурен, но негодуванието на кучето явно бе насочено към горкия Скийт.

— Обясни ми тези правила, хлапе. Кажи ми какво означават.

— Аз съм вълните.

— Добре — съгласи се Дъсти, макар че още не разбираше нищо.

— Ти си водопадите — добави Скийт.

— Разбира се — съгласи се Дъсти само за да го насърчи да говори.

— А боровите игли са мисии.

— Мисии?

— Да.

— Всичко това има ли някакъв смисъл за теб?

— Има ли?

— Очевидно има.

— Да.

— Но аз не разбирам нищо.

Скийт не отговори.

— Кой е доктор Йен Ло? — попита Дъсти.

— Кой е доктор Йен Ло? Ти.

— Мислех, че съм водопадите.

— Едно и също е.

— Но аз не съм Йен Ло.

Скийт отново се намръщи и сви пръсти в юмруци. Молецът излетя от вкопчените му ръце. Очите му пак потрепнаха.

— Буден ли си, Скийт?

Хлапето се поколеба, сетне отговори:

— Не знам.

— Не знаеш дали си буден? Ами тогава… сигурно спиш.

— Не.

— Щом не спиш и не си сигурен дали си буден, тогава какво си?

— Какво съм.

— Аз зададох този въпрос.

— Слушам.

— Пак започваш.

— Къде?

— Какво къде?

— Къде да отида?

Дъсти загуби усещането, че разговорът е изпълнен със загадъчен смисъл и се приближават към разкритие, което изведнъж ще изясни всичко. Макар и особен и изключително странен, разговорът вече му се струваше безсмислен и потискащ като многобройните дискусии, които бяха провеждали, когато съзнанието на Скийт бе замъглено от наркотиците.

— Къде да отида? — повтори Скийт.

— О, я ме остави на мира и заспивай — раздразнено отговори Дъсти.

Скийт послушно затвори очи. Лицето му се успокои и стиснатите в юмруци пръсти се отпуснаха. Дишането му стана равномерно. Той заспа, като леко похъркваше.

— Какво е станало тук, по дяволите? — запита се на глас Дъсти.

Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки. Ръцете му изстинаха.

Валит се върна в стаята. Ушите му вече не бяха наострени. Козината на гърба му не стърчеше. Онова, което го бе уплашило, че изчезнало.

Скийт очевидно бе заспал, защото Дъсти му бе казал да го направи. Но как беше възможно да заспи по заповед?

— Скийт?

Дъсти сложи ръка на рамото му и го разтърси.

Скийт не реагира. Клепачите му потрепваха. Несъмнено сънуваше.

Дъсти допря пръсти до радиалната му артерия на китката му. Пулсът на брат му беше силен и равномерен, но бавен. Дъсти го измери. Четирийсет и осем удара в минута. Този ритъм беше обезпокоително бавен, дори за спящ човек.

Скийт спеше дълбоко и сънуваше.