Дийн Кунц
Фалшива памет (25)

25.

Дъсти предполагаше, че ще закъснее за вечеря, затова бе взел храна за Валит. Той отвори найлоновото пликче и изсипа на земята до микробуса кафявите топчета от сушено агнешко с ориз.

— Съжалявам за скапаната обстановка — извини се Дъсти на кучето.

Но Валит не беше претенциозен и с удоволствие започна да яде.

Дъсти извади клетъчния си телефон и се обади вкъщи. След третото позвъняване отговори телефонния секретар. Той предположи, че Марти слуша и каза:

— Скарлет, аз съм, Рет. Обаждам се само да ти кажа, че в края на краищата, ми пука за теб, по дяволите.

Марти не вдигна слушалката.

— Къде си, Марти? — попита Дъсти, сетне добави: — Съжалявам, че закъснях. Денят ми беше адски тежък. Ще си бъда вкъщи след половин час и ще излезем да вечеряме някъде. В скъп ресторант, който не можем да си позволим. Омръзна ми да се стискам и да си броя парите. Ще изтеглим заем от банката, ако трябва.

Марти или не чуваше телефона, или не си беше вкъщи.

Валит бе изял храната си. Дъсти извади купа и шише и му наля вода.

Двамата тръгнаха по оскъдно осветената морава край клиниката „Нов живот“. Разходката беше с цел кучето да свърши естествените си нужди, а Дъсти да огледа по-отблизо сградата.

Дори в клиниката да се извършваше нещо незаконно, Дъсти нямаше представа къде да търси доказателства за истинската й същност. Вероятно нямаше тайна врата, водеща към подземния щаб на злосторника в стил филмите на Джеймс Бонд. Нито можеше да очаква да открие бездушния прислужник на граф Дракула, който тайно пренася ковчег с жив благородник от каретата в мазето. Това беше Южна Калифорния в началото на шеметно ново хилядолетие, където имаше много по-странни същества отколкото в „Златният пръст“ и вампирите, макар че в момента, изглежда, никое от тях не се спотайваше наоколо.

Подозренията на Дъсти трудно можеше да се смятат за основателни, като се имаше предвид безукорно поддържаната територия около клиниката. Тревата беше добре окосена, земята — леко размекната от дъжда, а храстите — красиво подкастрени. В мрака не се криеше нищо съмнително.

Валит се плашеше лесно, но там се чувстваше добре и извърши тоалета си, без да проявява нервност или припряност.

Дъсти събра изпражненията в синьо пликче и тръгна по уличката зад клиниката. Видя кофа за смет и изхвърли торбичката, после огледа служебните входове, но не забеляза нищо необикновено.

Той се отправи към микробуса, погледна към стаята на Скийт и видя силует на прозореца.

Човекът изглеждаше твърде висок и широкоплещест, за да е Скийт или доктор Донклин. Том Уонг си бе тръгнал, но и неговата фигура беше различна от телосложението на онзи мъж.

Дъсти не виждаше лицето и очите му, но беше сигурен, че непознатият го наблюдава.

Дъсти се втренчи в него и след известно време тъмния силует се обърна и изчезна от полезрението му.

Хрумна му да изтича до стаята на брат си и да разбере кой е мъжът. Но по всяка вероятност човекът щеше да се окаже член на персонала на клиниката. Или друг пациент, отишъл на гости на Скийт.

От друга страна, ако кроеше нещо лошо, мъжът на прозореца едва ли щеше да продължи да стои там, след като Дъсти го беше видял. Той несъмнено вече бе излязъл от стаята на Скийт.

В Дъсти се бореха здравия разум и подозрението. Скийт нямаше пари, нито перспективи или власт. От него не можеше да се отнеме нищо, което би мотивирало някого да измисли сложна конспирация.

Пък и врагът — ако добродушният Скийт изобщо имаше такъв — би осъзнал колко е безпредметно да се впуска в заплетени машинации да изтезава и убие хлапето. Ако бъдеше оставен на произвола на съдбата, Скийт щеше да се самоизтезава по-безпощадно и от най-жестокия демон и старателно да се придържа към пътя на унищожението.

А може би онази стая не беше на Скийт. Дъсти беше сигурен, когато я погледна, но сега се разколеба.

Той въздъхна.

Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи при Марти, да се отърси от безумието на този ден и да се върне в реалността.

* * *

Лизи Бордън взе теслата и халоса мъжа си по главата.

Този ред от детско стихче се въртеше в съзнанието на Марти и й пречеше да разсъждава трезво. Тя трябваше да полага огромни усилия, за да се съсредоточи.

На тезгяха в гаража имаше менгеме. Марти сложи там брадвата и затегна челюстите.

Тя едва успя да вдигне голямата резачка — опасен инструмент, но не толкова страшен, колкото брадвата, която трябваше да бъде унищожена. После Марти щеше да разбие и резачката.

Използвайки резачката, тя атакува дървената дръжка. Стоманената глава пак можеше да бъде смъртоносна, дори след като бъде отделена от дръжката, но ако остане непокътната, брадвата беше много по-опасна от отделените си части.

Лизи Бордън взе теслата и халоса мъжа си по главата.

Острието на резачката се огъна и се измъкна от дървената дръжка. Марти го хвърли на пода.

И когато тази работа свърши, тя го довърши.

Сред електрическите инструменти имаше и трион с толкова страшно острие, че Марти трябваше да събере всичката си смелост, за да го вземе и включи. Зъбците се врязаха в дървото и дръжката на брадвата падна на тезгяха.

Марти изключи електрическия трион и го остави настрана.

После сложи в менгемето чука и сряза дръжката.

Сетне лопатата.

Мотиката.

Греблото.

Какво още оставаше?

Лостът. Целият беше от стомана. Не можеше да се среже.

Марти реши да го използва, за да строши резачката. Ударите отекваха оглушително в гаража.

Но лостът остана непокътнат. Беше опасен като чука, който бе накарал Марти да използва триона.

Тя се въртеше в затворен кръг. Не беше свършила нищо. Всъщност лостът беше по-ефективен от чука, защото с него се боравеше по-лесно.

Нямаше надежда. Къщата не можеше да бъде обезопасена. Това не можеше да стане, докато Марти живееше там. Не предметите, а самата тя беше източникът на тези зловещи мисли и единствената заплаха.

В съзнанието й минаваха мисли, които я ужасяваха.

Вратата на гаража започна да се вдига. Марти се обърна и видя микробуса и Дъсти и Валит на предната седалка. Тя си спомни за видението с ключа за стартера, който изважда окото на Дъсти и извика:

— Стой далеч от мен! За Бога, не се приближавай! Нещо ми става.

На лицето на Дъсти се изписа недоумение.

— О, Боже.

Марти пусна лоста, но металните части на брадвата и на чука бяха наблизо. Лесно можеше да ги грабне и да разбие предното стъкло на микробуса.

Ключът. Окото. Забий и завърти.

Изведнъж Марти осъзна, че не е изхвърлила ключа за стартера на колата. Как можа да забрави да се отърве от него, веднага щом се прибра вкъщи и преди да се справи с всичко останало — ножовете, точилката и градинските инструменти? Ако видението наистина беше предчувствие и ужасяващият акт на насилие бе неизбежен, ключът за стартера беше първото нещо, което трябваше да счупи и да изхвърли на дъното на контейнера за смет.

Тя се обърна и забърза към кухнята.

Ключът не беше окачен на дъската, където би трябвало да бъде.

На масата бяха само чашата с неизпитата джинджифилова бира и капачката на бутилката.

На стола бе преметнат дъждобранът й. Ключът не беше в джобовете.

Дъсти я викаше. Гласът му се чуваше все по-наблизо.

Марти хукна към външната врата с единственото намерение да увеличи разстоянието между себе си и Дъсти. Тя не можеше да предвиди последиците от това лудешко бягство, нито знаеше къде отива и какво смята да направи. В момента нищо друго нямаше значение, освен да стои далеч от Дъсти, за да не го нарани.

Тя се подхлъзна на килимчето в коридора и падна на дясната си страна.

Болка прониза лакътя и ръката й.

Нещо в джоба на джинсите й я убоде и Марти веднага се сети какво е.

Ключът от стартера.

Това беше неоспоримо доказателство, че не може да има доверие в себе си. Тя се бе самозалъгвала, че ключът не е в нея. А нямаше друга причина да го прави, освен ако не възнамеряваше да го използва, за да избожда очи и да убива. В нея живееше някакво друго същество, което беше способно да извърши всякакви жестокости и да осъществи зловещото предчувствие: ключът, окото, забий и завърти.

Марти стана и се приближи до остъклената външна врата.

В същия миг Валит изскочи пред вратата и сложи лапи на стъклото.

Марти отстъпи назад, но не защото кучето я уплаши, а защото се страхуваше да не го нарани. Ако наистина беше в състояние да стори зло на Дъсти, тогава и горкият Валит не беше в безопасност.

— Марти? — чу гласът на Дъсти от кухнята.

Тя не отговори.

— Марти, къде си? Какво става?

Марти хукна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. С лявата ръка се държеше за перилата, а с дясната ровеше в джоба си.

Тя извади ключа и го стисна в шепата си. От пръстите й се подаваше само заостреният връх. Досущ кама.

Може би щеше да съумее да го изхвърли през прозореца. Навън, в мрака. В храстите или в двора на съседите, откъдето нямаше да може да го вземе лесно.

Но някои от прозорците в коридора бяха заковани. А рамките на другите се бяха издули от дъжда и нямаше да се отворят.

Окото. Ключът. Забий и завърти.

Марти нямаше време. Дъсти щеше да я намери всеки момент.

Тя не смееше да рискува, опитвайки се да отвори някой прозорец, докато през това време Дъсти се приближаваше към нея. Ключът още беше в ръката й. Видеше ли Дъсти, Марти можеше да извърши някоя от невъобразимите жестокости, с които през целия следобед бе изпълнено съзнанието й. Тя реши да изхвърли ключа в тоалетната и да пусне водата.

Налудничава идея.

Но нямаше друг избор. Трябваше да действа.

Обикновено тихият Валит започна да лае.

Марти се втурна в спалнята и запали лампата, после се насочи към банята, но спря, като видя нощното шкафче на Дъсти.

В чекмеджето имаше полуавтоматичен пистолет, който Дъсти бе купил за самоотбрана.

Марти бе изхвърлила толкова много други неща, а дори не бе помислила за най-опасната вещ в къщата.

Това беше още един пример за коварна самозаблуда. Другата Марти я бе насочила погрешно, бе насърчила истерията й и бе отвличала вниманието й до последния момент, когато най-малко беше в състояние да разсъждава или да действа трезво и когато Дъсти беше наблизо, и едва сега я бе накарала да си спомни за пистолета.

Дъсти заповяда на Валит да седне и кучето престана да лае.

След като купи пистолета, Дъсти бе настоял Марти да се научи да стреля и двамата ходиха десетина пъти на стрелбището. Марти не обичаше оръжията и не искаше да има пистолет в къщата, макар да разбираше необходимостта от самоотбрана в един свят, където прогресът и насилието нарастваха с еднаква скорост.

Но за нейно учудване, тя се научи да борави с колта.

Марти отчаяно искаше да се отърве от пистолета. Дъсти нямаше да е в безопасност, докато оръжието беше в къщата и достъпно за нея.

Тя се приближи до нощното шкафче.

„Остави го в чекмеджето, за Бога.“

Марти издърпа чекмеджето.

— Марти, миличка, къде си? Какво ти е?

Дъсти се качваше по стълбите.

— Махни се — каза тя. Макар че се опита да не вика, гласът й прозвуча дрезгаво, защото гърлото й се бе стегнало от страх и беше задъхана, но и вероятно защото убийцата в нея всъщност не искаше Дъсти да се махне.

Марти взе колта и докато се обръщаше, не разбра, че изпусна ключа за стартера на колата.