Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

45.

Психиатърът се събуди късно. Беше освежен и с нетърпение очакваше този ден.

Той отиде в гимнастическия салон в дома си и започна да вдига тежести. Сетне половин час въртя педалите на стационарния велосипед.

Ариман правеше гимнастика само три пъти седмично, но бе запазил добрата си физическа форма от преди двайсет години. Не беше натрупал тлъстини и тялото му беше атлетично, каквото жените харесваха. Той се надяваше на генетичното си наследство и на факта, че е достатъчно разумен, за да не допусне стресът да се натрупа.

На сребърния поднос имаше гарафа с прясно изцеден портокалов сок, охладен в кофичка с лед, два кроасана с шоколад, купа с ягоди с кафява захар и сметана, кифличка с бадеми, парче кейк с кокосови орехи и мармалад от лимони и препечени орехови ядки, поръсени със захар и канела.

Макар да беше на четирийсет и осем, психиатърът можеше да се похвали с метаболизма на десетгодишно момче, което взима метамфетамини.

Ариман започна да се храни на бюрото, където преди няколко часа бе наблюдавал очите, извадени от трупа на баща му.

Понякога психиатърът включваше телевизора, за да види новините, но никой водещ не притежаваше интригуващите очи на Джош Ариман, който бе починал преди двайсет години.

Марк Ариман се бе дипломирал и бе започнал частна практика като психиатър, когато беше едва на двайсет и няколко години. Но макар че учението му се отдаваше лесно, практиката му не вървеше, въпреки връзките на баща му в Холивуд. Макар че елитът на филмовия бизнес шумно заявяваше егалитаризма си, мнозина имаха предразсъдъци срещу младите психиатри и не бяха готови да се подложат на терапия в ръцете на двайсет и няколко годишен човек. Пък и Марк Ариман изглеждаше много по-млад и можеше да мине за осемнайсетгодишен. Но в света на киноиндустрията, където повечето хора имаха нещо наум, Ариман бе осъзнал, че е жертва на такова лицемерие.

Баща му продължи да му оказва финансова подкрепа, но Марк приемаше с все по-нарастващо нежелание щедростта му. Чувстваше се страшно неудобно да е зависим на двайсет и осем години, особено като имаше предвид значителните си академични постижения. Освен това колкото и широка да беше кесията на Джош, месечната издръжка не беше достатъчна за Марк, за да живее в стила, който желае, нито да финансира научноизследователската си работа.

Марк беше единствено дете и наследник. Той уби баща си с огромна доза свръхбързо действащ тиобарбитал, комбиниран с паралдехид, инжектиран в две вкусни шоколадови петифури, към които възрастния мъж имаше слабост. Преди да запали къщата, за да изгори тялото му, Марк извърши частична дисекция на лицето на баща си, търсейки източника на сълзите му.

Джош Ариман беше преуспяващ писател, режисьор и продуцент, чиито произведения варираха от елементарни любовни истории до патриотични разкази за проявена смелост под обстрел. Колкото и разнообразни да бяха, филмите му имаха едно общо нещо — зрителите в целия свят плачеха, когато ги гледаха. Някои критици ги определяха като сантиментална помия, но публиката пълнеше киносалоните и преди преждевременната си смърт на петдесет и една години, татко получи две награди „Оскар“ — едната за режисура, а другата — за сценарий.

Филмите му се харесваха, защото чувствата в тях бяха искрени. Макар да притежаваше необходимата безскрупулност и лицемерие, за да пожъне успех в Холивуд, татко имаше и чувствителна душа и толкова нежно сърце, че беше един от шампионите по проливане на сълзи. Той плачеше на погребения, дори когато покойникът беше човек, за чиято смърт често и пламенно се бе молил. Джош безсрамно плачеше и на сватби, годишнини, разводи, рождени дни, политически събирания, борба с петли, в Деня на благодарността, на Бъдни вечер, на Коледа, на Четвърти юли и най-много и горчиво — на годишнина от смъртта на майка си, когато си я спомнеше.

Джош знаеше всички тайни на сълзите. Както и как да ги изтръгне и от мили бабички, и от изнудвачи. Как да трогне красивите жени. И как да използва сълзите, за да се пречисти от тъгата, болката, разочарованието и стреса. Дори миговете му на радост бяха по-изискани и изтънчени с привкуса на сълзите.

Благодарение на превъзходното си медицинско образование, Марк Ариман знаеше точно как се произвеждат сълзите, къде се складират и откъде се изливат от човешкото тяло. Но въпреки това очакваше да научи нещо повече от дисекцията на слъзния апарат на баща си.

Но остана разочарован. След като отряза клепачите на татко и внимателно извади очите, той видя слъзните жлези точно там, където знаеше, че ще бъдат — в очната кухина. Слъзните канали и слъзните торбички имаха нормални размери, форма и устройство. В тях нямаше нищо забележително.

Слъзният апарат беше мъничък, съставен от изключително фина тъкан и увреден от частичната аутопсия, и Марк Ариман не можа да го запази. Той съхрани само очите, но въпреки старателните му усилия — фиксаж, вакуум и редовна поддръжка, не можа изцяло да предотврати постепенното им разлагане.

Скоро след смъртта на баща си той занесе очите в Санта Фе, Ню Мексико, където смяташе да направи самостоятелна кариера, без да живее в сянката на великия режисьор. И там, в пустинята, Марк Ариман постигна първите си успехи и откри тайната си страст към игрите на контрол.

Той носеше очите навсякъде, където отидеше — Санта Фе, Скотсдейл, Аризона и Нюпорт Бийч. И лека-полека, с течение на времето и благодарение на многобройните си постижения, Марк Ариман завинаги се откъсна от сянката на баща си и се почувства у дома.

Той блъсна с коляно крака на бюрото. Очите бавно се завъртяха във формалдехида и сякаш проследиха пътя на последния печен орех до устата му.

Психиатърът остави на бюрото мръсните чинии, но прибра буркана с очите в сейфа.

Той си сложи сив вълнен костюм от „Вестимента“, ушита по поръчка бяла риза и копринена вратовръзка на фигури. Марк Ариман се бе научил да цени костюмите от усета на баща си към драмите.

Беше почти обяд. Психиатърът искаше да влезе в кабинета си два часа преди Дъсти и Марти Роудс, да преговори стратегическите си ходове и да реши как е най-добре да пристъпи към следващото ниво на играта.

Той се качи в асансьора и спускайки се към гаража, мимолетно помисли за Сюзан Джагър. Но тя вече беше минало и лицето, което най-лесно се появяваше в съзнанието му, беше на Марти.

Марк Ариман никога нямаше да може да изтръгне сълзи от тълпи хора, както бе правил баща му. Но психиатърът изпитваше удоволствие и от сълзите на един-единствен човек. За това се изискваше внушителен интелект, умения и хитрост. И въображение. Никоя форма на развлечение не беше по-лесно постижима от друга.

Вратите на асансьора се отвориха и Марк Ариман се запита дали слъзните торбички на Марти са по-обемисти от онези на баща му.

 

 

46.

 

Марти беше прегледана на скенер и на магнитен резонанс и й направиха рентгенови снимки и електрокардиограма. Оставаше само да се изпишка в пластмасова чашка и после можеше да си тръгне. Благодарение на валиума тя вече беше достатъчно спокойна, за да рискува да влезе сама в тоалетната.

Но Марти още не беше на себе си. Хапчето не премахна необяснимото й безпокойство, а само го притъпи.

Докато миеше ръцете си на мивката, Марти се осмели да се погледне в огледалото. И направи грешка. В отражението на очите си тя съзря другата Марти, ожесточена и изпълнена с гняв.

Марти бързо наведе глава.

Докато двамата с Дъсти излизаха от болницата, безпокойството й отново се засили.

Дъсти й даде още една таблетка валиум.

Във вътрешния двор между двете сгради минаваха много хора. В главата на Марти шепнеше зловещ глас, който непрекъснато коментираше върху уязвимостта на минувачите. Ето мъж с гипсиран крак. Колко лесно е да го бутнеш и да го ритнеш в гърлото. И онази жена в инвалидната количка. Абсолютно беззащитна мишена.

Марти се съсредоточи върху плочките пред себе си и се опита да не обръща внимание на хората край нея, за да заглуши омразния вътрешен глас, който я ужасяваше. Тя стискаше ръката на Дъсти и разчиташе на валиума и на съпруга си, за да стигне до колата.

Януарският ветрец се засили и донесе хлад от северозапад. Големите секвои зашепнаха заговорнически. Отблясъците на слънчевата светлина и сенките върху предните стъкла на десетките автомобили на паркинга приличаха на предупреждения в код, които Марти не можеше да разшифрира.

До срещата с доктор Ариман имаше време и те решиха да обядват. Макар че второто хапче валиум скоро щеше да подейства, Марти нямаше доверие в себе си, че ще прекара четирийсет и пет минути в някое заведение, без да направи сцена, затова Дъсти започна да търси ресторант за бързо хранене.

Той кара около километър и половина, когато Марти го помоли да спре пред триетажната жилищна сграда със зелена морава отпред, тропически дървета, митри и високи палисандри с тъмночервени цветове. Мястото изглеждаше чисто, безопасно и уютно.

— След пожара трябваше да построят отново половината — каза Марти. — Изгоряха шейсет апартамента.

— Кога се случи това?

— Преди петнайсет години.

— Сградата не изглежда обитавана от духове.

— А би трябвало. Загинаха девет души, от които три малки деца. Странно… колко хубава изглежда, сякаш онази нощ е била сън.

— Щеше да бъде по-лошо, ако баща ти не беше там.

Макар че Дъсти знаеше всички подробности, Марти изпитваше желание да говори за пожара. От баща й бяха останали само спомени и тя искаше да ги съживи.

— Всичко било пламнало, когато пожарникарите дошли тук. Не се надявали, че ще угасят пожара бързо. Боб Усмихнатия влязъл четири пъти в огнената стихия и всеки път изнасял хора, които не биха оцелели без помощта му. Цяло семейство от петима били изгубили ориентация, заслепени от пушека и обкръжени от пламъците, но той ги спасил. Имало и други герои. Били повикани всички екипи, но никой не се борил като него. Непрекъснато влизал и излизал. Спасил шестнайсет човека, после припаднал и го откарали с линейка.

В онази нощ Марти и майка й бяха хукнали към болницата. И сетне, докато стоеше до леглото на баща си, Марти бе завладяна от страх, който мислеше, че ще я смаже. Лицето му беше червено от изгарянето първа степен. Саждите бяха проникнали толкова дълбоко в порите му, че не можеха да се измият лесно. Очите му бяха кръвясали, подпухнали и притворени. Веждите и по-голямата част от косата му бяха изгорели. На гърба му имаше тежко изгаряне втора степен. Лявата му ръка беше нарязана от стъкла, зашита и бинтована, а гласът — страшен, дрезгав и стържещ както никога дотогава. Дъхът му още миришеше на пушек. Смрадта излизаше от белите му дробове. Тогава Марти беше тринайсетгодишна, но докато гледаше в какво тежко състояние е баща й, изведнъж се почувства незначителна, уязвима и безпомощна като четиригодишно дете.

— Той събра сили и едва-едва протегна ръка към мен и каза: „Хей, госпожице М“. Опита се да се усмихне, но лицето му беше обгоряло, затова усмивката му беше странна и не ме развесели. После добави: „Искам да ми обещаеш нещо.“ Кимнах, защото бих обещала да направя всичко за него и той трябваше да знае това. „Когато отидеш на училище, не се хвали какво е направил баща ти. Съучениците ти ще разпитват и ще повтарят неща, които са казали за мен по новините, но ти не се фукай. Кажи им, че съм в болница… ям сладолед, тормозя сестрите и се забавлявам.“

Дъсти не бе чувал тази част от историята.

— Защо те е накарал да обещаеш такова нещо?

— И аз го попитах същото. Той отговори, че другите деца в училище имат бащи и ги мислят за герои. И повечето наистина са герои или биха станали, ако им се предостави възможност. Но бащите им били счетоводители, продавачи и монтьори и просто нямали късмета да са на подходящото място в подходящия момент. Боб бил късметлия, защото такава била професията му. „Ако някое дете се прибере вкъщи и разочаровано погледне баща си, защото ти си се хвалила с мен, тогава ще си постъпила непочтено. А аз знам, че не си непочтена.“

— Късметлия — учуди се Дъсти и поклати глава.

— Боб Усмихнатия беше страхотен.

— Да.

Наградата за храброст, която тогава баща й получил, не била нито първата, нито щеше да бъде последната. Преди ракът да стори онова, което пламъците не можаха, той стана най-награждаваният гражданин в историята на щата.

Боб настояваше да получи всяка награда в тесен кръг, без церемония и съобщение в пресата. Според неговия начин на мислене той само правеше онова, за което му плащат. Пък и рискът, и раните очевидно бяха незначителни в сравнение с преживяването през войната.

— Не знам какво му се е случило във Виетнам — продължи Марти. — Той никога не говореше за това. Когато бях единайсетгодишна, намерих медалите му в кутия на тавана. Каза ми, че ги е спечелил, защото пишел на машина най-бързо от всички секретари на командира. Когато номерът не мина, обясни, че във Виетнам организирали състезания по готвене и той направил страхотна торта. Но макар да бях единайсетгодишна, знаех, че не дават Бронзови звезди за торти. Нямам представа дали е бил добър човек, преди да отиде във Виетнам, или е станал такъв, след като се е върнал от там. Но мисля, че е станал по-добър от страданията, които е преживял във Виетнам. И те са го направили изключително скромен, щедър и изпълнен с обич към живота и към хората… Много ми липсва.

— Знам.

— И точно заради това толкова много се страхувам от… безумните неща, които стават с мен…

— Ще ги преодолееш, Марти.

— Имам предвид, че се боя… да не направя нещо и да опетня името му.

— Не е възможно.

— Не знаеш на какво съм способна — потрепервайки, каза тя.

Знам. Невъзможно е. Ти си дъщеря на баща си.

Марти беше толкова изненадана, че дори не можа да се усмихне. Зрението й се замъгли и макар че стисна треперещите си устни, тя усети соления вкус на сълзите в ъгълчетата на устните си.

* * *

Двамата обядваха в колата на паркинга зад ресторанта за бързо хранене.

— Няма покривка, нито свещи или ваза с цветя — отбеляза Дъсти, докато се наслаждаваше на сандвича с риба тон и пържени картофи, — но трябва да признаеш, че гледката към онази контейнери за отпадъци е прекрасна.

Макар да не бе закусвала, Марти си поръча само млечен ванилов шейк. Не искаше стомахът й да е пълен с мазна храна, ако в съзнанието й отново се появяха онези ужасни образи на насилие и смърт.

Тя се обади на Сюзан. Телефонът иззвъня двайсет пъти, но никой не вдигна слушалката.

— Нещо не е наред.

— Хайде да не правим прибързани изводи. Ако след срещата с доктор Ариман не се свържем с нея, ще отидем у тях — обеща Дъсти.

Измъчвана от странното си неразположение, Марти не бе намерила удобна възможност, за да каже на Дъсти за невероятното твърдение на Сюзан, че е жертва на среднощен гост, който идва и си отива, когато пожелае и не й оставя спомени за посещенията си.

Но и сега моментът не беше подходящ. Марти бе постигнала деликатно равновесие и се страхуваше, че ако преразкаже емоционалния си разговор със Сюзан, отново ще се почувства зле. Пък и само след няколко минути трябваше да бъдат в кабинета на доктор Ариман и нямаше време да разкаже всички подробности.

— Нещо не е наред — повтори тя, но не добави нищо повече.

* * *

Стори й се странно, че е без Сюзан в луксозната чакалня на психиатъра.

Щом прекрачи прага и тръгна по пода от черен гранит, Марти почувства, че безпокойството й намалява. Усети лекота. И изпита надежда.

Това също й се стори странно и съвсем различно от въздействието на валиума. Лекарството притъпи тревожността й, но тя усещаше влиянието му, докато сега опасенията й се разсеяха.

Миг, след като секретарката Дженифър вдигна глава и ги видя, вратата на кабинета на доктор Ариман се отвари и психиатърът излезе да ги посрещне.

Той беше висок и хубав. Осанката, държанието му и безупречното му облекло напомниха на Марти за елегантните кинозвезди от друга епоха. Уилям Пауъл и Кари Грант.

Марти не знаеше как Ариман съумява да излъчва такава увереност, авторитетност и компетентност, но не се опита да анализира това, защото се успокои веднага, щом го видя, и изпита надежда.