Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

63.

Въпреки разноцветните тапети и мебели в малката мотелска стая приличаше на затворническа килия. Ваната в банята напомни на Марти за Сюзан. Прозорците бяха заковани и макар че отоплението работеше на най-ниската степен, в стаята беше задушно. Марти се чувстваше изолирана, преследвана и в безизходно положение. Автофобията й, изглежда, се възвърна под формата на клаустрофобия.

Марти трябваше да действа, да прави нещо. Действието, формирано от интелекта и моралната цел, беше решението на повечето проблеми. Това беше първата точка във философията на Боб Усмихнатия.

Марти и Дъсти вече действаха, но само времето щеше да покаже дали са вложили достатъчно интелект.

Първо, те прочетоха и обсъдиха материалите за Марк Ариман в папката на Рой Клостърман, обръщайки особено внимание на информацията, свързана с убийствата на членовете на семейство Пасторе и на случая в детската градина в Ню Мексико. После преписаха имената от фотокопията на изрезките от репортажите във вестниците и направиха списък на потърпевшите и на евентуалните свидетели.

Накрая Дъсти произнесе името Реймънд Шоу и стихчето хайку за сухите листа и пренесе Марти в параклиса на подсъзнанието й. Преди това той тържествено обеща да остави непокътнати психиката и недостатъците й. Клетвата му се видя на Марти забавна и същевременно трогателна.

Дъсти внимателно я инструктира да забрави всичко, което Реймънд Шоу й бе казал, образите на насилие и смърт, внушени в съзнанието й, да се освободи от контрола му и завинаги да се отърси от автофобията.

Дъсти щракна с пръсти и Марти се събуди. Чувстваше се освободена, пречистена и отново окрилена от надежда. И не реагира, когато Дъсти произнесе името Реймънд Шоу.

После Марти избави Дъсти от контрола върху съзнанието му, като каза името Вайъла Нарвили и стихчето хайку за чаплата.

Марти се втренчи в красивите му очи и осъзна ужасното бреме на отговорността, която Дъсти бе почувствал, докато инструктираше Скийт, и си помисли колко странно беше съпругът й да е толкова уязвим. Най-отдалечените дълбини на съзнанието му бяха достъпни за нея и тя можеше да ги формира както си пожелае. Дъсти беше абсолютно безпомощен и нямаше никаква защита, освен доверието си в нея.

Всичко приключи успешно. Дъсти вече не се поддаваше на контролиране.

Марти изхвърли в тоалетната чиния хапчетата валиум.

* * *

Психиатърът караше червеното си ферари „Тестероса“, което беше ниско до земята и бързо като гущер, но твърде екстравагантно, за да съответства на настроението му. Мерцедесът също нямаше да бъде подходящ, защото бе твърде представителен и величествен за човек в потиснато състояние на духа. Вероятно черният му буик „Ривиера“, модел 1963 година щеше да бъде по-уместен в случая, защото приличаше на демонична кола от филм — движеща се сама в убийствени мисии, обсебена, фанатизирана и непобедима.

Той не искаше да говори по клетъчния си телефон, нито по телефона в къщата си, защото в новото хилядолетие всичка разговори се подслушваха. Веднъж месечно психиатърът претърсваше дома и колите си. Правеше го сам с устройства, които си бе купил с пари в брой, защото нямаше доверие на частните охранителни фирми. Но телефонът можеше да се подслушва и от друго място, следователно, уличаващите разговори трябваше да се провеждат от публични места.

Автоматът пред универсалния магазин беше долепен до стената. Вятърът би объркал насочващия микрофон, макар Ариман да бе убеден, че никой не го е следи. Ако се знаеше, че телефонът се използва от наркодилъри, можеше да има подслушвателно устройство, записващо всеки разговор. В такъв случай анализът на гласа би разобличил Ариман, но това беше незначителен и неизбежен риск.

Психиатърът можеше да разчита, че високопоставените му приятели ще го отърват от подвеждане под съдебна отговорност почти за всяко престъпление, но въпреки това беше предпазлив. Всъщност вероятността да бъде следен и подслушван именно от тези приятели го караше всеки месец да претърсва къщата си за електронни устройства и Ариман беше по-загрижен да крие от тях личните си игри, отколкото да се притеснява за полицията. Самият той без колебание би предал приятел, ако имаше изгода, и предполагаше, че и другите биха постъпили така с него.

Той набра номера, пусна монети в апарата и когато на третото позвъняване му отговориха, каза „Ед Маволе“ — име на герой от „Кандидатът от Манджурия“.

— Слушам.

Психиатърът произнесе редовете на активиращото стихче хайку и рече:

— Кажи ми дали си сам или не.

— Сам съм.

— Искам да отидеш в къщата на Дъсти и Марти в Корона Дел Мар. — Ариман погледна часовника си. Беше почти полунощ. — Искам да отидеш там в три часа сутринта. Кажи ми дали разбираш какво ти казвам.

— Разбирам.

— Ще вземеш двайсет литра бензин и кутия кибрит.

— Да.

— Моля те, бъди дискретен. Вземи всички предпазни мерки да не те видят.

— Да.

— Ще влезеш през задната врата. Под изтривалката е ключът, който съм ти оставил.

— Благодаря.

— Моля.

Психиатърът беше убеден, че обектът му не притежава необходимите знания, за да извърши успешен умишлен палеж. Но Ариман искаше да бъде сигурен, че къщата ще бъде унищожена, затова отдели пет минути, за да му обясни как запалителните течности и взривоопасните материали в къщата могат да се използват най-добре като допълнение към бензина. После осведоми покорния си слушател за четирите важни архитектурни детайли, които можеха да послужат на целите на подпалвача.

* * *

Въпреки опасността, в която се намираха или вероятно заради нея, Марти и Дъсти правиха любов. Бавното им спокойно любене беше утвърждаване на жизнената сила на секса, живота, любовта им един към друг и на вярата им в бъдещето.

През онези приятни минути те не бяха обезпокояване от страх и демони. Границата между фактите и измислиците и реалността и фантазиите не беше мъглява, защото действителността бе сведена до телата им и нежността, която споделяха.

* * *

Ариман се прибра вкъщи, влезе в кабинета си с ламперия с дърворезба, седна на ергономичния си стол, тапициран с кожа от щраус, натисна един от множеството бутони, вградени в подвижната дъска за писане и се втренчи в компютъра, който започна да се издига от бюрото. Механизмът тихо бръмчеше.

Психиатърът написа съобщение, предупреждаващо за пътуването на Мартина и Дъстин Роудс, включи подробни описания и помоли — като лична услуга — двамата да бъдат държани под наблюдение от мига, в който самолетът им се приземи в Ню Мексико. Ако разследването им се окажеше безрезултатно, те можеше да се върнат в Калифорния. Но ако се сдобиеха с някаква информация в негова вреда, Ариман предпочиташе да ги убият там, за да му спестят неприятността да се отърве от тях след пристигането им в Калифорния. Ако се преценеше, че премахването им в Ню Мексико е необходимо, тогава първо трябваше да ги убедят да разкрият местонахождението на брата на Дъсти Роудс, Скийт Колфийлд.

Докторът препрочете съобщението, за да е сигурен, че е ясно. Ариман не беше оптимистично настроен, че някога отново ще види Дъсти или Марти живи, но в същото време продължаваше да храни някаква надежда. Дотук те бяха проявили изумителна изобретателност, но той мислеше, че един бояджия и дизайнер на видеоигри рано или късно ще проявят ограничеността си.

Ако демонстрираха макар и незначителен талант да играят на детективи, вероятно когато се върнеха в Калифорния, психиатърът щеше да съумее да уреди среща с тях. И тогава щеше да получи достъп до подсъзнанията им, да ги разпита, за да разбере какво знаят за истинската му същност и да ги рехабилитира, заличавайки спомените им. Това щеше да засили покорството и програмираното им възхищение към него.

Ако успееше да го стори, играта щеше да бъде спасена.

Ариман можеше да поиска от оперативните работници в Ню Мексико да отвлекат Дъсти и Марти и да им дадат един по един да разговарят по телефона с него, за да ги разпита и рехабилитира от разстояние. Но за съжаление така приятелите му щяха да научат за личните му игри, а той не искаше да знаят нищо за стратегиите, мотивите и тайните му удоволствия.

В момента Ариман и колегите му кукловоди в Ню Мексико имаха идеални и взаимноизгодни отношения. Преди двайсет години психиатърът бе създал ефикасна формула за комбиниране на наркотици, които предизвикваха състояние на програмиране на съзнанието и оттогава непрекъснато я усъвършенстваше. Освен това Ариман бе написал библия на методите на програмиране, която беше настолна книга за колегите му. Само шепа хора можеха да извършват тези чудеса на контролирането, но психиатърът нямаше равен на себе си. Той беше майстор кукловод и когато имаха трудна или деликатна задача, останалите идваха при него за съвет и помощ. Ариман никога не им отказваше, нито им взимаше пари, но получаваше компенсации за всичките си разходи по пътуванията си, щедра сума за храна по пътя и малък, но внимателно обмислен подарък за Коледа — лична вещ като например шофьорски ръкавици от агнешка кожа, златни копчета за ръкавели или вратовръзка, рисувана на ръка от някое необикновено надарено дете в Тибет.

Три-четири пъти годишно, по тяхна молба, Ариман отиваше със самолет до Олбъни, Литъл Рок, Демойн или Фолкс Чърч — места, които инак нямаше да види. Той се преобличаше така, че да остане незабелязан от местното население и пътуваше под фалшиви имена като Джим Шейтан, Бил Самаел или Джак Аполион. Там, с екип от свои хора, Ариман провеждаше сеанси за програмиране — обикновено върху един-два обекта — за период от един до пет дни. И като компенсация и признание за уникалния му статус, той беше единственият член на колегията, на когото шефовете разрешаваха да прилага уменията си върху лично избрани от него обекти.

Един от другите психолози, участващи в проекта, млад американец с козя брадичка от немски произход, на име Футър, се бе опитал да присвои тази привилегия, но го хванаха. Пред другите програматори и за тяхно назидание, Футър бе разчленен и хвърлен в яма, пълна с озверели крокодили.

Тъй като личните инициативи не му бяха забранени, доктор Ариман не получи покана и научи впоследствие за дисциплинарната акция. Той живееше така, че не съжаляваше почти за нищо, но много му се искаше да бе присъствал на прощалното тържество на Футър.

Психиатърът добави още два реда към съобщението, за да докладва, че актьорът е напълно програмиран, както са поискали, и скоро, в продължение най-малко на седмица медиите ще отразяват инцидента с носа на президента.

Екипът от агресивни следователи, пуснати от Белия дом и в момента разследващи разнообразните дейности на някои превишаващи правата си бюрократи в министерството на търговията, несъмнено щеше да бъде обуздан двайсет и четири часа след зашиването на носа на президента на Съединените щати и правителството отново щеше да се залови с грижите си за народа.

Ариман също беше политик и добави към съобщението няколко лични бележки — поздравления за рождения ден на един от другите програматори, запитване за здравословното състояние на най-голямото дете на директора на проекта, което беше тежко болно от грип, и сърдечни поздрави за Кърли от поддръжката, чиято приятелка беше приела предложението му за брак.

Ариман изпрати документа по електронната поща до института в Санта Фе, използвайки непробиваема програма за закодиране, която беше недостъпна за широката публика и създадена за изключителна употреба на колегията и поддържащия персонал.

Какъв ден.

Какви обрати.

За да повдигне духа си и да се възнагради, че е останал спокоен и съсредоточен пред лицето на противника, Ариман отиде в кухнята и си приготви голяма чаша газирана вода със сладолед от череши. Освен това си сипа цяла купа курабии на „Пепъридж Фарм“, които бяха любими и на майка му.

* * *

Вятърът свистеше. Воят на сирените пронизваше нощта. Дърветата се огъваха и между клоните им се стрелкаха оранжеви искри. Гледката приличаше на Хелоуин, но през януари или на обикновен ден в ада. Прозорците на втория етаж се пръснаха и отразявайки светлината на пожара, парчетата се посипаха върху покрива на предната веранда.

Тясната улица беше пълна с пожарни коли и линейки. Сигналните им лампи се въртяха, а от радиопредавателите се разнасяха гласовете на диспечерите.

Къщата на семейство Роудс бе обхваната от пламъци, когато пристигна първата пожарна кола. Първоначалните усилия на пожарникарите бяха насочени към съседните жилища и дърветата наоколо, за да не се разпространи огънят. Бедствието беше предотвратено и водата от най-голямата помпа бе съсредоточена върху дома на семейство Роудс.

Фасадата се огъна, разбивайки последния здрав прозорец. Пожарът сякаш поглъщаше водата. Покривът хлътна и се срути.

Съседите, които се бяха събрали на улицата, ахнаха от изумление. От полуразрушената сграда се издигна облак черен пушек и тласкан от вятъра, се понесе на запад.

* * *

Марти се носеше през бушуващ огън и силните ръце, които я държаха, бяха на баща й, Боб Усмихнатия. Той беше облечен в работни дрехи. Димящите отломки скърцаха под ботушите му.

— Но, татко, ти си мъртъв — каза тя.

— Ами, мъртъв съм, но и не съм — отговори Боб Усмихнатия. — Но дори да съм мъртъв, това не означава, че няма да ти помагам.

Двамата бяха обкръжени от пламъци — понякога светли и прозрачни, а друг път — плътни като камък, сякаш не само имаше пожар, а всичко бе направено от огън. Те минаваха покрай горящи масивни колони, подове с мозайка, тавани и стаи, но не виждаха изход.

Но Марти се чувстваше в безопасност в ръцете на баща си. Беше го прегърнала с лявата си ръка и се държеше за него. Знаеше, че рано или късно той щеше да я изнесе от това място, но сетне погледна назад и видя преследвача им — Човека от листа. Той гореше, но не намаляваше от пламъците, които го поглъщаха. Дори ставаше по-голям и по-силен, защото огънят не му беше враг, а източник на силата му. Човека от листа се приближи и протегна ръце към тях, разсичайки горещия въздух пред лицето на Марти. Тя започна да трепери и да ридае от ужас. Черните дупки на мястото на очите, лакомата черна паст, устните от грапави листа и огнените зъби се доближаваха до нея. Марти чу студения му глас: „Искам да видя сълзите ти…“ тя се стресна и се събуди. Лицето й беше горещо, сякаш още бе обкръжена от пламъци. Във въздуха се долавяше лека миризма на пушек.

Дъсти и Марти бяха оставили лампата в банята запалена и вратата открехната, така че в клаустрофобичната мотелска стая да не е тъмно като в рог. Марти видя, че въздухът е чист.

Но парливата миризма остана и тя започна да се страхува, че хотелът гори.

Дъсти спеше. Марти се канеше да го събуди, когато видя мъжа, който седеше в сумрака.

Тя не виждаше ясно лицето му, но не можеше да сбърка непогрешимите очертания на каската му, нито ярките ивици на защитното му, светлоотразяващо облекло. Игра на светлосенки. Да, разбира се. Но… не беше само илюзия.

Марти беше сигурна, че е напълно будна. И въпреки това той стоеше там, само на три-четири метра от нея, след като я бе изнесъл от кошмара с бушуващия огън.

Световете на сънищата и на действителността изведнъж станаха части на една и съща реалност, разделени от воал, по-тънък от завесата на съня. Истината беше неподправена и шокираща, каквато рядко имаме шанса да съзрем, и Марти онемя от изумление и се вцепени от прозрението.

Тя искаше да отиде при него, но я спря странно чувство за благоприличие — вътрешно разбиране, че онзи свят е негов, а този — неин, и временното им пресичане е мимолетно състояние и благоволение, с което не трябва да злоупотребява.

Пожарникарят сякаш кимна одобрително на въздържаността й. Стори й се, че устните му се разтеглиха в познатата и обичана усмивка.

Марти отново легна, подпря се на две възглавници и дръпна завивките до брадичката си. Лицето й вече не беше горещо и миризмата на пушек е изчезнала.

Часовникът на нощното шкафче показваше 3:25 сутринта. Марти се съмняваше дали ще заспи до сутринта.

Тя погледна към тъмния ъгъл и той още беше там.

Марти се усмихна, кимна, затвори очи и когато след малко чу характерното скърцане на гумените му ботуши и шумоленето на мушамата му, не ги отвори. Ръката му докосна главата й и приглади косите й.

Макар да очакваше, че ще се върти неспокойно до зазоряване, Марти заспа и се размърда няколко минути, преди операторът да ги събуди по телефона.

Тя не долови мирис на пушек във въздуха и в сенките не стоеше посетител. Марти отново живееше в своя свят — познат и страшен, но и изпълнен с обещания.

Тя не можеше да докаже на никого кое е било реално и кое не през изминалата нощ, но за нея истината беше ясна.

Докато телефонът на нощното шкафче звънеше, Марти разбра, че никога повече няма да види Боб Усмихнатия в този свят, но се запита кога ще го види в неговия — след пет-десет години или още днес.