Дийн Кунц
Фалшива памет (34)

34.

Психиатърът най-сетне свърши с нея. Сюзан Джагър лежеше по гръб, притиснала свенливо бедра, сякаш в отрицание на факта, че до преди малко бяха широко разтворени. Ръцете й бяха скръстени на гърдите.

Тя още плачеше, но вече не безмълвно. За свое удоволствие Ариман й бе позволил да изрази на глас мъката и срама си.

Той закопча ризата си, наслаждавайки се на риданията й.

Когато я бе сложил в леглото, Ариман използва хипноза и я върна във времето, когато беше дванайсетгодишна, недокосната, непорочна и девствена. Гласът й стана нежен и звънлив, а начинът й на изразяване — детски. Челото й се изглади и устните й омекнаха. Очите й се избистриха, сякаш шестнайсетгодишният жизнен опит изчезна от израза им.

И после, преструвайки се на баща й, психиатърът я обезчести. Отначало й позволи да се съпротивлява слабо, сетне по-активно, уплашена и объркана от преоткритата си сексуална невинност. Отчаяната съпротива скоро отстъпи място на трепетна страст. По внушение на Ариман Сюзан бе обзета от животинска ненаситност и пламенно му се отдаде.

По време на онова, което последва, той оформяше психичното й състояние, като й шепнеше инструкции и в девическите й викове на удоволствие неизменно звучеше и страх, срам и разкаяние. За него сълзите й бяха най-силният афродизиак.

Докато се обличаше, той наблюдаваше изпитателно безупречното й, красиво лице.

Сълзи в очите. Преливащи езера. Тъмен гроб в ума.

Не. Не ставаше. Ариман не можеше да измисли хайку, което да опише тъжното й изражение. Талантът му да пише поезия беше голям, колкото способността му да я оценява.

Психиатърът не хранеше илюзии за дарбата си. Макар че по всички еталони за интелигентност беше гений, той беше играч, а не творец. Ариман имаше талант за игрите и да използва играчките по нови и творчески начини, но не беше човек на изкуството.

Освен това, макар че от малък се интересуваше от науката, той не притежаваше качествата на учен — търпение, приемане на поредицата от провали в търсене на крайния успех и предпочитание към знанията пред усещанията. На млади години Ариман жадуваше за уважението, отдавано на повечето учени, за авторитета и за негласното превъзходство, с което те се държаха. Те бяха жреци в съвременното общество, което боготвореше промяната и прогреса — манталитет, който беше вроден на Ариман. Но сивата и безрадостна атмосфера в лабораториите не го привличаше, нито скуката на сериозната научноизследователска работа.

Когато беше тринайсетгодишен — дете-чудо още в първата година на колежа, той осъзна, че психологията му предлага идеална кариера. Хората се отнасяха с уважение, граничещо с благоговеене, към онези, които твърдяха, че разбират тайните на човешкото съзнание. Психолозите приличаха на свещениците от предишните векове, когато вярата в душата е била толкова широко разпространена, колкото сега вярата в собственото аз. Психологът беше авторитетна личност.

Мнозина смятаха психологията за наука, но за Ариман не беше така.

В областта на физиката и химията обикновено се предлагаше хипотеза, която да ръководи изследването на група явления. Ако достатъчно голямо количество изследвания на много учени подкрепеше тази хипотеза, тя можеше да се превърне в обща теория. С течение на времето, ако се укажеше универсално ефективна в хиляди експерименти, теорията можеше да стане закон.

Някои психолози се стремяха да се придържат към този принцип на доказване. Ариман ги съжаляваше. Те работеха с илюзията, че авторитетът и властта им са свързани с откриването на непреходни истини, но в реалността истината беше досадна пречка за авторитета и властта.

Според Ариман психологията беше привлекателна област, защото човек трябваше само да натрупа серия от субективни наблюдения, да намери подходяща призма, през която да пречупи статистическите данни и после да прескочи хипотезата и теорията и да заяви, че е открил закон в човешкото поведение.

Науката беше скучно занимание. Труд. За младия Ариман психологията беше игра, а хората — играчки.

Той винаги се преструваше, че споделя гнева на колегите си, когато професията им бе заклеймена като разтеглива наука, но всъщност харесваше точно този й аспект. Властта на учените, които работеха с неоспорими факти, се ограничаваше от тези факти. Но психологията притежаваше силата на суеверието, която можеше да формира света по-добре от електричеството, антибиотиците и водородните бомби.

Ариман постъпи в колеж на тринайсет и завърши психология на седемнайсет години. И тъй като хората се възхищават и много повече ценят психиатрите, отколкото психолозите, и по-големият авторитет щеше да улесни игрите, които искаше да играе, той добави към биографията си магистърска степен по медицина и други необходими дипломи.

Ариман мислеше, че медицината ще бъде скучна, но тази област се оказа изключително забавна. В края на краищата, доброто медицинско образование включваше наблюдения на много кръв и вътрешности и той имаше множество възможности да гледа страдания, мъчителни болки и сълзи.

Когато беше малък, Ариман бе изпълнен с почуда при вида на сълзите, така както дъгата, звездното небе и светулките въздействаха на другите деца. По време на пубертета той установи, че сълзите възпламеняват либидото му.

Самият Марк Ариман никога не бе плакал.

Той се облече, застана пред леглото на Сюзан и се втренчи изпитателно в обляното й в сълзи лице. Неутешимите й очи приличаха на езера. Духът й едва-едва плаваше в тях. Целта на играта беше да я удави. Не тази нощ. Но скоро.

— Кажи ми на колко си години — рече Ариман.

— На дванайсет.

— Сега трябва да се пренесеш напред във времето, Сюзан. Ти си на тринайсет… четиринайсет… петнайсет… шестнайсет. На колко години си?

— На шестнайсет.

— Сега си на седемнайсет… осемнайсет…

Ариман я върна в настоящото, в часа и минутата, които показваше часовникът на нощното шкафче и й каза да се облече.

Бельото й беше разпръснато на пода. Тя взе бикините и фланелката си с бавните, целенасочени движения на човек, намиращ се в транс.

Докато обуваше бикините си, Сюзан изведнъж се преви на две, сякаш някой я удари в слънчевия сплит и изкара въздуха от белите й дробове. Тя пое въздух, потрепервайки, и се изплю с отвращение и ужас. Сетне пак се изплю, сякаш отчаяно искаше да се отърве от непоносим вкус в устата. Накрая се задави и от гърдите й се изтръгна окаян вопъл:

— Защо, татко, защо?

Сюзан беше убедена, че любимият й баща брутално я бе изнасилил.

За психиатъра тази последна, неочаквана агония на скръб и печал беше досущ шоколаден трюфел след коняк. Той застана пред Сюзан, вдишвайки дълбоко едва доловимото, но осезателно, солено ухание на водопада на сълзите й.

Ариман сложи бащински ръка на рамото й. Тя потрепна от допира му и започна тихо да ридае. Сподавените й, жаловити вопли му напомниха на далечния вой на койоти в една тъмна нощ в пустинята, още по-далеч в миналото от мига, в който Минит Лъкланд се нанизва на копието на Диана в Скотсдейл, Аризона.

Отвъд блясъка на Санта Фе, Ню Мексико, се намираше коневъдна ферма — хубава къща, конюшни, заграждения и ливади, изпъстрени с туфи треви, и заобиколени от храсти, където треперят хиляди зайци и нощем койотите ловуват на глутници. В една лятна вечер, двайсет години преди някой да започне да мисли за наближаващото ново хилядолетие, красивата съпруга на фермера, Фиона Пасторе, вдига телефона и чува хайку от три реда. Тя познава психиатъра, защото десетгодишния й син Дион е негов пациент. Докторът се опитва да го излекува от заекването. Фиона е правила секс десетки пъти с психиатъра, често толкова унизителен, че после е изпадала в депресия, макар всички спомени за тайните им срещи да са заличени от паметта й. Тя не представлява опасност за него, но той е приключил с нея физически и е готов да пристъпи към последната фаза във взаимоотношенията им.

Активирана от разстояние със стихчето хайку, Фиона получава фаталните инструкции, без да възрази отива в кабинета на мъжа си и написва кратко, но гневно предсмъртно писмо, обвинявайки невинния си съпруг в редица въображаеми жестокости. После отключва шкафа и изважда колт четирийсет и пети калибър, който е голямо оръжие за жена, висока едва метър и шейсет и с тегло петдесет и пет килограма, но тя се справя. Фиона е момиче от Югозапада и през петнайсет от трийсетте си години е стреляла по дивеч и по мишени. Тя зарежда револвера и отива в спалнята на сина си.

Прозорецът на Дион е отворен и когато Фиона запалва лампата, психиатърът вижда стаята. Обикновено той не може да присъства на тези епизоди на пълен контрол, защото не иска да рискува да се разобличи, макар че има достатъчно високопоставени приятели, които могат да гарантират оправдаването му. Този път обаче обстоятелствата са идеални за присъствието му и психиатърът не може да устои. Макар и не изолирана, фермата е сравнително отдалечена от града. Управителят и съпругата му — и двамата служители на Пасторе — са на почивка, на гости на семейство в Пекос, Тексас, за ежегодния фестивал на дините, а тримата помощници не живеят във фермата. Ариман се обади на Фиона от телефона в колата си, която се намира само на четиристотин метра от къщата, после отиде пеша до прозореца на Дион, пристигайки минута, преди жената да влезе в спалнята и да запали лампата.

Спящото момче така и не се събужда. Това е разочарование за психиатъра, който едва не проговаря през мрежата срещу комари на прозореца, досущ свещеник, даващ напътствия в изповедта, за да инструктира Фиона да събуди сина си. Той се колебае, но Фиона действа решително и застрелва детето си с два куршума. Съпругът й Бернардо се втурва в стаята и развълнувано крещи, а тя изстрелва още два куршума. Бернардо е едър, строен и загорял от слънцето, корав мъж от Запада, но куршумите го пронизват със страшна сила. Той се олюлява, блъска се във високия шкаф и отчаяно се вкопчва в него. Черните му очи изразяват изумление и изведнъж се отварят широко, когато Бернардо вижда доктора. От простреляната му челюст пада зъб или част от кост. Той се влачи по пода.

Представлението е по-забавно, отколкото Ариман е очаквал. И ако някога се е съмнявал в избора си на професия, той никога повече няма да го прави. Някои страсти не се утоляват лесно и Ариман иска да засили вълнението, като отчасти извади Фиона от унеса и я пренесе в по-високо ниво на съзнанието. В момента личността й е толкова силно потисната, че тя не съзнава какво е направила и не показва видима реакция към кръвопролитието. Ако може да бъде освободена от контрола поне достатъчно, за да разбира и чувства, тогава агонията й ще предизвика необикновен поток от сълзи и психиатърът ще изпита неповторимо удоволствие.

Ариман се колебае, но има основателна причина. Освободена от оковите достатъчно, за да осъзнае какво е направила, жената може да започне да се държи непредсказуемо, да се побърка съвсем и да окаже съпротива, когато Ариман поиска отново да я върне в транса. Той е сигурен, че ако стане най-лошото, ще съумее да възстанови контрола си над нея, като прибегне до гласови инструкции, но на Фиона са й необходими само няколко секунди, за да се обърне и да стреля през отворения прозорец. А вероятността да получи куршум в лицето никак не се нрави на доктора. Това би развалило лудорията му. Ето защо, той не каза нищо и остави жената да довърши кукленото шоу в състояние на невежество.

Фиона Пасторе спокойно пъха дулото на колта в устата си и се самоубива, за съжаление, без да пророни нито една сълза. Тя пада и револверът одрасква рамката на леглото.

Играчката е счупена и радостта от функциите й вече не вълнува доктора. Той оглежда за пореден път изкуството във формата на Фиона. Гледката не му доставя удоволствие както преди. Тилът й е отнесен, но Ариман не вижда изходната рана, защото главата й е обърната настрана, а пораженията върху лицето й са изумително незначителни.

Първият път, когато психиатърът дойде във фермата, въздухът се раздираше от вой на койоти, но в момента те ловуваха на няколко километра на изток. Промяната във височината на тона и вълнението в гласовете им предупреждават Ариман, че глутницата се приближава. Ако мирисът на кръв се разнася бързо и надалеч във въздуха, тези прерийни вълци може скоро да се съберат под прозореца на мъртвите.

В индианския фолклор най-коварното същество е койотът и психиатърът не вижда смисъл да мери остроумието си с цяла глутница. Без да бяга, той тръгва безшумно към ягуара си, който е паркиран на четиристотин метра на север.

Нощния въздух ухае на пясък, на мескит и на желязо, чийто източник Ариман не може да определи.

Докторът стига до колата си. Койотите се умълчават, надушили прясна следа, която ги кара да бъдат предпазливи. И несъмнено причината за благоразумието им е Ариман. В тишината се чува звук и той вдига глава.

Прилепите изчезват в мрака. Психиатърът отваря вратата на колата си и койотите отново започват да вият. Достатъчно близо са, за да го включат в хора си, ако той реши да извиси глас.

Докторът затваря вратата и включва двигател, а от храстите се появяват десетина койота. Очите им блясват на светлината на фаровете. Ариман потегля. Глутницата се разделя и тръгва от двете страни на тесния път. След стотина метра, когато колата завива на запад, където в далечината се извисява големия град, койотите изостават и се насочват към фермата.

Макар че скръбните стенания на срам на Сюзан Джагър бяха тонизиращи и спомените за семейство Пасторе, предизвикани от измъчения й глас — ободряващи, доктор Ариман вече не беше млад, както в онзи дни в Ню Мексико, и се нуждаеше от поне няколко часа дълбок сън. Предстоящият ден щеше да изисква жизненост и особено ясно съзнание, защото Марти и Дъсти Роудс щяха да станат много по-големи играчки в тази сложна игра, отколкото бяха досега. Ариман инструктира Сюзан да преодолее емоциите си и да се облече.

— Стани.

Тя се подчини.

— Ти си видение, дъще. Иска ми се да те бях заснел на видео тази нощ, вместо следващият път. Онези сладки сълзи. „Защо, татко, защо?“ Това беше особено трогателно. Никога няма да го забравя. Достави ми огромно удоволствие.

Сюзан отклони вниманието си от него.

Ариман проследи погледа й и видя миниатюрното японско дръвче в месинговата саксия върху пиедестала.

— Цветарството е терапевтично занимание за страдащите от агорафобия. Декоративните растения поддържат връзката ти с външния свят. Но когато ти говоря, очаквам вниманието ти да бъде насочено към мен.

Тя отново го погледна. Вече не плачеше. Последните сълзи засъхваха на лицето й.

Нещо странно в нея обезпокои психиатъра. Неспокойният й поглед. Стиснатите устни. В Сюзан имаше напрежение, което не беше свързано с унижението и срама й.

— Мушички — каза Ариман. Стори му се, че в очите й се прокрадна безпокойство. — Те са ад за японските дръвчета.

Сюзан явно се притесняваше за нещо, но със сигурност не за здравето на растението.

Психиатърът надуши неприятности и положи усилия да проясни съзнанието си от мислите за секса и да се съсредоточи върху Сюзан.

— За какво се притесняваш?

— За какво се притеснявам? — повтори тя.

Той перифразира въпроса си като заповед.

— Кажи ми за какво се притесняваш.

— За видеото.