Дийн Кунц
Фалшива памет (16)

16.

Дъсти винаги се изненадваше, когато влезеше в апартамента на Скийт. Трите малки стаи и банята бяха безукорно подредени и чисти. Скийт беше развалина във физическо и психическо отношение и Дъсти очакваше, че в апартамента ще цари пълен хаос.

Докато стопанинът му слагаше дрехи и тоалетни принадлежности в две чанти. Валит обикаляше стаите, душеше пода и мебелите и се наслаждаваше на острия мирис на почистващи препарати, които се различаваха от онези в дома на семейство Роудс.

Дъсти отвори хладилника, където нямаше почти нищо. Прясното мляко беше вкиснато и той го изля в тоалетната. После изхвърли в кофата за смет остатъка от белия хляб и разваленото италианско сирене. Бирата, безалкохолните напитки и подправките щяха да бъдат в добро състояние, когато Скийт се върнеше вкъщи.

На плота до телефона в кухнята Дъсти намери няколко откъснати страници от тефтерче. Докато ги събираше, той забеляза, че на всички е написано едно и също име, на някой само веднъж, но на повечето — по три-четири пъти. На четиринайсетте страници трийсет и девет пъти бе написано „доктор Йен Ло“. Нямаше телефонен номер или бележки.

Почеркът беше на Скийт. На някои места беше равен и четлив, но на други ръката му сякаш бе треперила или бе натискал твърде силно химикалката. На половината страници „доктор Йен Ло“ бе написано с очевидна емоционалност и дори хартията бе пробита.

На плота имаше и евтина химикалка, счупена на две.

Дъсти се намръщи и събра на купчина остатъците от химикалката.

Той подреди четиринайсетте страници, започвайки с най-прегледно написаните. По-нататък почеркът ставаше все по-неясен. На последната страница химикалката явно се бе счупила и имаше само две-три букви.

Очевидният извод беше, че Скийт се бе ядосвал все повече и безпокойството му бе нараствала, докато накрая ожесточено бе натиснал химикалката и я бе счупил.

Сигурно го бе направил не от гняв, а от безпокойство.

Скийт нямаше проблеми с гнева. Напротив.

Той беше добродушен по природа и темпераментът бе допълнително смекчен от успокоителните лекарства, с които го тъпчеха психолозите, подпомагани от ентусиазираното насърчение на баща му, доктор Холдън Колфийлд, по баща Сам Фарнър. С течение на годините Скийт бе загубил реална представа за себе си и не беше в състояние да чувства гняв. Дори да го обидеха жестоко, той само вдигаше рамене и примирено се усмихваше. Огорчението към баща му бе поддържало интересът му да открие истината за произхода на професора, но не беше достатъчно интензивно или трайно, за да му даде сили да застане пред негодника и да го разобличи.

Дъсти сгъна четиринайсетте страници от тефтерче, пъхна ги в джоба на джинсите си и взе остатъците от химикалката.

Скийт не бе способен да проявява излишна ярост и беше странно какво го бе накарало да натисне толкова силно химикалката, че да я счупи.

Дъсти се поколеба, сетне я изхвърли в боклука.

Валит завря муцуна вътре, за да провери дали изхвърленият предмет не става за ядене.

Дъсти отвори едно от чекмеджетата и извади телефонния указател, но името Йен Ло не бе записано никъде — нито в графата „Лекари“, нито в „Психолози“ или „Терапевти“.