Дийн Кунц
Фалшива памет (36)

36.

— Видеото — повтори Сюзан в отговор на въпроса на Ариман и пак погледна към миниатюрното японско дръвче.

Изненадан, психиатърът се усмихна.

— Много си скромна, като се имат предвид нещата, които направи. Успокой се, скъпа. Заснел съм само една видеокасета с теб — деветдесетминутно чудо — и ще има още една следващият път, когато се срещнем. Никой освен мен не гледа домашните ми видеофилми. Уверявам те, че никога няма да ги излъчат по Си Ен Ен или по Ен Би Си. Макар че рейтингът им би скочил до небето.

Сюзан продължи да гледа дръвчето, но сега Ариман разбра защо е могла да отмести поглед от него, макар да я бе инструктирал да го гледа в очите. Срамът беше властно влияние, от което тя черпеше сили за това малко непокорство. Всички ние вършим срамни неща и по някакъв начин постигаме помирение със себе си, изпитвайки чувства за вина. За разлика от срама, вината може да е успокояваща като добродетелта, защото острите, назъбени краища на онова, което е капсулирала, вече не се усещат и самата вина се превръща в обект на интереса ни. Срамът на Сюзан от миговете, на които Ариман я бе подложил, се бе превърнал във вина.

Психиатърът й заповяда да го погледне и след кратко колебание тя отново насочи вниманието си към него.

Той я инструктира да слезе по стъпалата на подсъзнанието си, докато се върне в параклиса, от който преди малко й бе позволил да се отдалечи, за да направи по-интересна играта им.

Личността й отново бе дълбоко потисната.

— Ще забравиш, че баща ти е бил тук тази нощ — каза Ариман. — Спомените за лицето му, където би трябвало да си видяла моето, и за гласа му, когато би трябвало да си чула моя, сега са прах, разпръснат от вятъра. Аз съм твоят лекар, а не баща ти. Кажи ми кой съм аз, Сюзан.

Въпреки усилията му някъде се бе запазил спомен, вероятно в някое неизвестно кътче на подсъзнанието. Инак Сюзан изобщо не трябваше да изпитва срам, защото не би си спомняла за униженията от изминалата нощ. Според Ариман, срамът й беше доказателство за съществуването на подсъзнателно ниво, скрито дори под самоличността, където преживяването бе оставило неизлечима следа. Той реши, че този най-дълбок скрит от всички спомен е недостъпен и не представлява заплаха за него. Ариман трябваше само да изчисти плоскостите на съзнанието и подсъзнанието й, за да бъде в безопасност.

Някои хора биха се запитали дали това подсъзнателно ниво не е душата, но Ариман не беше един от тях.

— Ако въпреки всичко, имаш причина да усещаш, че си била изнасилена и чувстваш болка, ти няма да подозираш никой друг, освен съпруга си Ерик. А сега, кажи ми дали разбираш какво ти казах.

— Разбирам.

— Но строго ти се забранява да казваш на Ерик за подозренията си.

— Забранено. Разбрах.

— Добре.

Ариман се прозя. Колкото и да беше забавна, накрая играта се разваляше от необходимостта да прибере играчките и да разтреби. Макар че разбираше защо редът е абсолютно задължителен, той мразеше периода на разчистване.

— Моля те, заведи ме в кухнята.

Все още грациозна, въпреки жестоката употреба, на която я бе подложил, Сюзан тръгна из тъмния апартамент плавно и изящно, досущ призрак.

Като всеки играч след дълга изтощителна игра, Ариман беше жаден.

— Кажи ми каква бира имаш.

— Китайска.

— Отвори ми една.

Сюзан извади бира от хладилника и я отвори.

Докато беше в апартамента й, психиатърът внимаваше да не докосва повърхности, върху които можеше да остави отпечатъци.

Още не беше решил дали Сюзан ще се самоунищожи, когато свършеше с нея. Ако преценеше, че самоубийството ще е достатъчно забавно, тогава продължителната й и потискаща борба да преодолее агорафобията щеше да му предостави убедителен мотив и предсмъртното й писмо щеше да приключи случая без взискателно разследване. Но по всяка вероятност Сюзан щеше да бъде използвана в по-голямата игра с Марти и Дъсти, кулминираща в масово убийство в Малибу.

Другите варианти включваха Сюзан да бъде убита от съпруга си или дори от най-добрата си приятелка. Ако я убиеше Ерик, щеше да последва разследване, дори ако той се обадеше на ченгетата от сцената на местопрестъплението, направеше самопризнания, пръснеше черепа си и паднеше до съпругата си и всички съдебномедицински доказателства щяха да подкрепят заключението, че причината е грозен семеен скандал. После щяха да се намесят момчетата от научния отдел, които щяха да търсят отпечатъци, използвайки най-съвременни методи. И ако Ариман по невнимание бе оставил следа, животът му щеше да се промени, но нямаше да стане по-хубав.

Високопоставените му приятели щяха да се погрижат Ариман да не бъде лесно изправен пред съда. Доказателствата щяха да изчезнат или да бъдат променени. Детективите от полицията и прокуратурата щяха да се провалят един след друг, а животът на по-неотстъпчивите, които щяха да се опитат да извършат сериозно и задълбочено разследване, щеше неимоверно да се усложни и дори да бъде съсипан от неприятности и трагедии. Но злочестията им нямаше да имат нищо общо с доктор Марк Ариман.

Приятелите му нямаше да могат да предотвратят попадането му под подозрение, нито да го предпазят от сензационните спекулации на медиите. Той щеше да стане известна личност. А това беше недопустимо. Славата щеше да осакати стила му.

Ариман прие бирата и благодари на Сюзан.

Независимо от обстоятелствата, психиатърът мислеше, че добрите обноски трябва да се съблюдават. Учтивостта беше най-голямата игра от всички, прекрасен и сложен обществен турнир, в който човек трябваше да се представи добре, за да спечели разрешително да се радва на тайни удоволствия. Усъвършенстването на правилата — маниерите и етикета — беше от съществено важно значение за успеха.

Сюзан учтиво го изпрати до вратата. Ариман спря, за да даде последните си инструкции за нощта.

— Увери ме, че слушаш, Сюзан.

— Слушам.

— Бъди спокойна.

— Спокойна съм.

— Бъди послушна.

— Да, добре.

— Зимната буря…

— Бурята си ти.

— Скри се в близката гора…

— Гората съм аз.

— И утихна там.

— В тишината ще разбера какво се иска.

— След като изляза, заключи вратата, както беше. Ще си легнеш, ще угасиш лампата и ще затвориш очи. После ще излезеш от параклиса в подсъзнанието си, където се намираш в момента. И тогава ще забравиш всички спомени за случилото се от мига, в който взе телефонната слушалка и чу гласа ми, до момента, когато ще се събудиш в леглото. Всеки звук, образ и детайл ще изчезне от паметта ти и никога няма да бъде възстановен. После, докато броиш до десет, ще възвърнеш пълното си съзнание. Щом отвориш очи, ще мислиш, че си се събудили от освежителен сън. Ако разбираш какво ти обясних, моля те, кажи ми.

— Разбирам.

— Лека нощ, Сюзан.

— Лека нощ — каза тя и му отвори вратата.

Ариман излезе на площадката на стълбището и добави:

— Благодаря.

— Моля.

Сюзан безшумно затвори вратата.

От океана се носеше мъгла, която помрачаваше цветовете, детайлите и формата на крайбрежието.

Психиатърът чу, че Сюзан заключи и сложи предпазната верига.

Той се усмихна доволно, после слезе по стълбите — пъргаво и чевръсто като момче — и вдигна яката си.

Плочите на вътрешния двор бяха мокри и тъмни като кръв. Доколкото Ариман виждаше, улицата беше безлюдна.

Портата в оградата от бели колчета изскърца. Звукът беше едва доловим.

Той беше достатъчно дискретен и когато дойде. Ариман погледна къщата. Прозорците не светеха. Пенсионерите на първите два етажа несъмнено спяха под завивките, забравили за папагалите си.

Въпреки това психиатърът взе необходимите предпазни мерки. Той беше господарят на паметта, но не всеки се поддаваше на властта му да замъглява съзнанието.

Вълните лениво се плискаха в брега. Заглушаван от мъглата, шумът приличаше по-скоро на вибрации, разнасящи се в хладния въздух.

Листата на палмите висяха неподвижно. От краищата им се процеждаха капки, досущ отрова от езиците на змии.

Ариман спря и се вторачи в забулените в мъгла корони на палмите. Изведнъж се почувства неспокоен поради причини, които не можеше да определи. Озадачен, той отпи от бирата, сетне продължи да върви по тротоара.

Мерцедесът му бе паркиран през две пресечки. Както и на идване, Ариман не срещна никого по пътя.

Той се качи в колата си и точно когато се готвеше да включи двигателя, отново застана неподвижно, измъчван от безпокойство. Ариман изпи бирата и се втренчи в близкото лаврово дърво, сякаш прозрението го очакваше между преплетените клони.

Но прозрението така и не го осени и той подкара на запад по булевард Балбоа, към носа на полуострова.

В три часа сутринта движението не беше натоварено. Ариман видя само три превозни средства. Едното беше полицейска кола, която не бързаше.

Докато минаваше по моста Пасифик Коуст Хайуей и гледаше към огромното пристанище, където мачтите на яхтите се извисяваха като призрачни силуети в мъглата, и докато влизаше в Корона Дел Мар, той не преставаше да се пита каква е причината за безпокойството му.

Ариман спря на червен светофар. Вниманието му беше привлечено от голямо тропическо дърво, около чийто ствол се бе увила бугенвилия с червени цветове. Това му напомни за миниатюрното японско дръвче в апартамента на Сюзан и за бръшляна в основата му.

Миниатюрното японско дръвче. Бръшлянът.

Светофарът светна зелено.

Зелените очи на Сюзан бяха приковани в миниатюрното дръвче.

Мислите препускаха в главата на Ариман, но кракът му стоеше неподвижно на спирачния педал на колата.

Едва когато светофарът светна жълто, той мина през безлюдното кръстовище. После спря до бордюра, но не угаси двигателя.

Марк Ариман беше специалист по паметта и приложи знанията си, за да си припомни до най-малката подробност събитията в спалнята на Сюзан Джагър.