Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

49.

— Най-интересното на тази снимка са очите на жертвата, Марти. Колко широко отворени изглеждат! Клепачите са вдигнати толкова високо от шока, че сякаш са отрязани. И каква загадъчност има в погледа, все едно в момента на смъртта мъжът е видял отвъдното.

Марти гледаше очите на снимката и мигаше.

Ариман прелисти на следващата страница и каза:

— Тази е особено важна, Марти. Разучи внимателно детайлите.

Тя се наведе.

— Впоследствие ти и Дъсти ще трябва да разчлените една жена по подобен начин и ти ще наредиш частите на трупа така изобретателно както на тази снимка. Жертвата тук е четиринайсетгодишно момиче, но двамата ще имате работа с много по-възрастен човек.

Психиатърът бе толкова силно заинтригуван от снимката, че не видя двете сълзи, които се стекоха по лицето на Марти. Той вдигна глава, съзря онези перли и се изуми.

— Марти, би трябвало да се намираш в най-потайните дълбини на подсъзнанието си, в параклиса. Кажи ми дали си там.

— Да. В параклиса съм.

Личността й бе толкова дълбоко потисната, че тя не би трябвало да реагира емоционално нито на онова, което вижда, нито на онова, което правят с нея. Ариман трябваше да я изведе на по-високо ниво на съзнанието, за да я изтръгне от тази реакция.

— Какво не е наред, Марти?

— Толкова болка — прошепна тя.

— Ти чувстваш ли болка?

— Тя.

— Кой?

Очите й се напълниха със сълзи. Марти посочи разчлененото младо момиче на снимката.

Озадачен, Ариман каза:

— Това е само снимка.

— Но на човек.

— Тя е умряла отдавна.

— Някога е била жива.

Слъзните жлези на Марти очевидно бяха чудесен екземпляр от очите й продължаваха да се стичат сълзи.

Ариман си спомни за последната сълза на Сюзан, проронена в последната минута на живота й. Смъртта, разбира се, беше изпълнено със стрес преживяване, дори когато умиращият беше в състояние на напълно потисната личност. Марти не умираше. Но плачеше.

— Ти не си познавала това момиче — настоя той.

— Не.

— Може би го е заслужавала.

— Не.

— Вероятно е била непълнолетна проститутка.

— Няма значение.

— Може да е убивала.

— Тя е като мен.

— Какво означава това?

— Какво означава това? — повтори Марти.

— Казваш, че е като теб. Обясни ми.

— Не мога да обясня.

— Тогава думите ти са безсмислени.

— Това може само да се почувства.

— Да се почувства — презрително каза Ариман.

— Да.

— Това някаква гатанка ли е?

— Гатанка ли е?

— Момичета — нетърпеливо рече той, затвори учебника и се втренчи в профила й. — Погледни ме.

Марти се обърна към него.

— Не мърдай — каза Ариман и допря устни до очите й, за да усети вкуса на сълзите. Сетне плъзна език по тях. — Солени са. Но има и нещо друго. Много интригуващо.

Очите й потрепнаха под езика му и той почувства сексуална възбуда.

— Нещо тръпчиво, но не и горчиво.

Сълзи на жена. Крият скръбта на света. Каква красота.

Ариман си помисли, че това стихче хайку заслужава да бъде записано на хартия и го запамети.

Устните му сякаш пресушиха слъзния апарат на Марти и сълзите й спряха.

— Ще бъдеш много по-забавна, отколкото очаквах — каза психиатърът. — Изискваш прецизна обработка, но допълнителните усилия трябва да бъдат възнаградени. Като всички най-хубави играчки, изкуството на формата ти — умът и сърцето — се равнява на вълнението от функциите ти. А сега, искам да бъдеш спокойна, безпристрастна, наблюдателна и послушна.

— Разбирам.

Ариман отново отвори учебника.

Под ръководството на психиатъра Марти изучи снимката, направена на местопрестъплението на разчлененото четиринайсетгодишно момиче, чиито части на тялото бяха наредени с творческо въображение. Ариман я инструктира да си представи как би се почувствала, ако извърши такава жестокост. За да бъде убедителен, той използва познанията си по медицина, личния си опит и въображението си и й помогна да възприеме детайлите в цветовете, структурата и зловонието.

Психиатърът й показа други снимки на трупове — запазени или в различни фази на разложение.

Марти гледаше и мигаше.

Накрая Ариман сложи на лавиците двете тежки книги.

Той бе прекарал с Марти петнайсет минути повече, но бе изпитал огромно удоволствие от изясняването на оценката й за смъртта. Понякога психиатърът мислеше, че би станал превъзходен учител. Ариман знаеше, че работата с деца много би му допаднала.

Той инструктира Марти да легне по гръб на дивана и да затвори очи.

— Сега ще доведа Дъсти, но ти няма да чуеш нито дума от разговора ни. Ще отвориш очи, когато ти кажа. Сега ще се пренесеш на тихо и тъмно място, ще заспиш и ще се събудиш отново в параклиса в подсъзнанието ти, едва когато те целуна по очите и те нарека „принцесо“.

Психиатърът изчака една минута, сетне премери пулса на лявата й китка. Бавен и равномерен. Петдесет и два удара в минута.

После Ариман отиде при господин Роудс, бояджията, незавършил колеж, килерния интелектуалец, който скоро щеше да стане нищо неподозиращ инструмент на отмъщение и да се прочуе из цялата страна.

* * *

В романа се разказваше за промиване на мозъци. Дъсти осъзна това, когато прочете страница-две след появата на името доктор Йен Ло.

Откритието го притесни и той измърмори:

— Мамка му.

Дъсти бе търсил доказателства за членство в секта в апартамента на Скийт, но не намери трактати, памфлети, култови одежди или икони. Нито затворени в клетки деца, очакващи да бъдат принесени в жертва. И сега, когато не мислеше за неволите на Скийт, се появи името на загадъчния китайски лекар, специалист в науката и изкуството промиване на мозъци.

Дъсти не вярваше в случайности. Животът представляваше гоблен от схеми, които се виждаха, ако се вгледаш внимателно. Марти не носеше случайно тази книга със себе си от няколко месеца. Романът им бе подхвърлен умишлено, защото съдържаше улики за истината в тази безумна ситуация. Дъсти би дал всичките пари в банковата си сметка, за да разбере кой оставя „Кандидатът на Манджурия“ там, където трябва. Макар Дъсти да вярваше в интелигентния промисъл на вселената, беше му трудно да си представи, че Господ прави чудеса с романа. То защо, трябваше да е някой от плът и кръв.

Той се чу, че издава някакви звуци, сякаш имитира бухал, и млъкна. Дъсти осъзна, че знае твърде малко, за да отговори на въпроса си.

Действието в книгата се развиваше в периода след Корейската война. Доктор Йен Ло бе промил мозъците на неколцина американски войници, превръщайки единия в робот убиец, съвсем неподозиращ какво са му направили. След завръщането си в родината войникът бе обявен за герой. Животът му отново щеше да бъде нормален, докато активиран от игра на обикновен пасианс и после инструктиран, той щеше да се превърне в послушен убиец.

Но Корейската война бе свършила през 1953 година, а романът бе публикуван през 1959-а — много преди Дъсти да се роди. Нито младият войник, нито доктор Йен Ло бяха реално съществуващи хора. Нямаше очевидна причина за наличието на връзка между книгата и Дъсти, Марти, Скийт и правилата на хайку.

Той продължи да чете, търсейки прозрение.

След като прелисти още няколко страници, Дъсти чу, че ключалката на вратата на кабинета на доктор Ариман изщрака. Той изведнъж реши, че никой не трябва да го вижда да чете романа. Дъсти изпита необяснимо нервно напрежение и когато вратата се отвори, разтревожено хвърли книгата, сякаш щяха да го хванат да чете порнографска литература или по-лошо, някой от многобройните, бомбастични томове на баща му или на втория му баща.

Романът се плъзна по масичката до стола му и падна на пода. Ариман излезе от кабинета си. Дъсти се изчерви, стана и попита:

— Докторе… Марти… Как мина…

— Вайъла Нарвили — каза психиатърът.

— Слушам.