Дийн Кунц
Фалшива памет (53)

54.

Първи пристигнаха двама униформени полицаи.

Марти и Дъсти изпитваха крехка надежда и отчаяно желание да вярват, че е станала някаква ужасна грешка и Сюзан не е мъртва, а е в безсъзнание, или спи и ще се събуди, ще излезе от ваната и ще се зачуди защо лицата им са тъжни.

Полицаите сложиха край на надеждата им със самото си присъствие. Те бяха учтиви и тихо говореха по телефона на професионален жаргон, но Марти и Дъсти разбраха, че става дума за самоубийство.

Дойдоха още две униформени ченгета, а после — двама цивилни детектива и накрая — мъж и жена, съдебни лекари.

Полицаите зададоха много въпроси, но по-малко, отколкото Дъсти очакваше, защото обстоятелствата и положението на трупа представляваха неоспорими доказателства за самоубийство. Предсмъртното писмо обясняваше мотивите, макар че съдържаше твърде много емоции, несвързани откъси и отчаяние, за да бъде автентично.

Марти разпозна почерка на Сюзан. Ченгетата го сравниха с неизпратено писмо до майката на Сюзан и с бележките в тефтерчето й с адреси и телефонни номера и елиминираха вероятността за фалшификат. Ако разследването повдигнеше подозрения за убийство, специалистът по почерци щеше да анализира писмото.

Марти потвърди, че както бе написано, в продължение на шестнайсет месеца Сюзан Джагър е страдала от силна форма на агорафобия, кариерата й била съсипана, бракът й се разпаднал и е имала периоди на депресия. Възраженията й, че Сюзан не е била склонна към самоубийство, прозвучаха като тъжни опити да защити доброто име на приятелката си, за да не бъде опетнена паметта на Сюзан.

Пък и емоционалният й самоупрек, изразен не толкова пред полицията или пред Дъсти, колкото пред самата нея, говореше за убедеността й, че Сюзан се е самоубила. Марти се обвиняваше, че не е била с нея и не й се е обадила предишната вечер, за да предотврати трагедията.

Преди да дойдат властите, Дъсти и Марти се бяха разбрали да не споменават за фантомния нощен посетител на Сюзан. Според Марти тази история само щеше да убеди ченгетата, че Сюзан е била неуравновесена.

Освен това Марти се притесняваше, че засягането на тази деликатна тема ще доведе до въпроси, които щяха да разкрият автофобията й. Тя не искаше да се подлага на проницателния им разпит и безпристрастна психологическа оценка. Марти не бе сторила нищо лошо на Сюзан, но ако започнеше да обяснява, че притежава потенциал за насилие, детективите щяха да се разколебаят в преценката си за самоубийство и часове наред щяха да я разпитват, докато се убедят, че страхът й от себе си е необоснован. И ако стресът от всичко това предизвикаше нов пристъп на паника, ченгетата можеше дори да решат, че тя представлява заплаха за себе си и за околните и да я закарат за седемдесет и два часа в психиатрична клиника. Това беше в правомощията им.

— Не бих издържала на такова място. Заключена. Наблюдавана. Няма да го понеса.

— Няма да стане — обеща Дъсти.

Той беше съгласен с нея, че трябва да мълчат за фантомния изнасилвач на Сюзан, но имаше и друга причина, за която още не й бе казал. За разлика от Марти Дъсти беше сигурен, че Сюзан не се е самоубила или поне не го е направила по свое желание, или в пълно съзнание. Но ако кажеше това на полицаите и се опиташе да ги убеди, че случаят е необикновен и включва безлики конспиратори и ефективни методи за контролиране на съзнанието, тогава двамата с Марти щяха да умрат, преди да е свършила седмицата.

Откакто откри името доктор Йен Ло в онзи роман и особено откакто книгата като по чудо се бе върнала в треперещите му ръце, Дъсти се измъчваше от бързо засилващо се чувство на опасност. Времето минаваше. За него и Марти. Изведнъж бремето на страха натежа неимоверно много и той се притесни, че ченгетата ще забележат безпокойството му, ще го изтълкуват погрешно и ще станат подозрителни.

Майката на Сюзан, която живееше в Аризона с новия си съпруг, беше уведомена за случилото се по телефона. Както и баща й, който живееше в Санта Барбара с новата си съпруга. И двамата пътуваха за Калифорния. Лейтенант Бизмет се обади и на Ерик. Отговори телефонния секретар и полицаят съобщи името, ранга и номера си, но нищо повече.

Бизмет, едър мъж с късо подстригана руса коса и проницателен поглед, казваше на Дъсти, че присъствието им вече не е необходимо, когато Марти получи пристъп на автофобия.

Дъсти разпозна симптомите. Внезапната тревога в очите й. Напрегнатото изражение. Пребледнялото лице.

Тя седна на дивана, откъдето току-що бе станала, преви се на две, обви ръце около тялото си, започна да се клати напред-назад, да трепери и да се задъхва.

Дъсти нямаше възможност да й говори. Само стоеше безпомощно и се молеше на Бога страхът й да не прерасне в паника.

За негова изненада лейтенант Бизмет изтълкува погрешно пристъпа на Марти като скръб. Той й каза непохватно няколко утешителни думи и погледна състрадателно Дъсти.

— Пие ли? — попита Бизмет.

— Какво? А, дали пие алкохол? Да, малко? Защо?

— Дай й няколко глътки, но за теб само една, защото шофираш.

— Да, разбира се. Никога не са ме глобявали. И не искам да ме глобяват.

Марти продължаваше да се клати напред-назад, да диша учестено и да трепери, но запази присъствие на духа и издаде няколко сподавени стенания на скръб. След минута-две пристъпът премина.

Бизмет им благодари и Дъсти и Марти си тръгнаха.

Навън бе паднал здрач. Въздухът ухаеше на водорасли и йод. Вятърът ги накара да прегърбят рамене.

В шумоленето на листата на палмите Дъсти чу ритмичното тиктакане на часовник. Долови го и в стъпките им по тротоара и в паузите между ударите на сърцето си. Времето им изтичаше.