Дийн Кунц
Фалшива памет (10)

10.

Единствената свободна стая в „Нов живот“ беше на втория етаж и имаше изглед към добре поддържаната градина. Палмите и папратите се полюшваха от вятъра, а цикламите потрепваха.

Дъждът барабанеше силно по стъклото на прозореца.

Скийт седеше на синьото кожено кресло и разсеяно прелистваше стар брой на „Таймс“.

В стаята имаше легло с покривка на жълти и зелени карета, нощно шкафче и тоалетка. Стените бяха бели, завесите — оранжеви, а килимът — зелен.

Дъсти си помисли, че когато отидат в ада, дизайнерите на това безбожие трябва да бъдат настанени в такива помещения.

Макар и скромна, стаята беше скъпа, защото грижите на персонала на „Нов живот“ бяха много по-качествени от мебелите. Застраховката на Скийт не включваше пребиваване в подобни клиники, затова Дъсти вече бе написал чек за четири седмици и декларация, че ако е необходимо, ще плати за услугите на терапевти, лекари, консултанти, медицински сестри и болногледачки.

Но тъй като това беше третият курс на рехабилитация, Дъсти започваше да мисли, че за да има надежда за успех, Скийт се нуждае не от психолози, а от магьосници.

По всяка вероятност Скийт щеше да остане в „Нов живот“ най-малко три седмици. А може би и шест.

Дори с парите от вече сключените договори за бояджийски услуги и от новата видеоигра на Марти, тази година те нямаше да могат да си позволят почивка в Хавай. Но можеха да сложат няколко бамбукови фенера в задния двор, да облекат хавайски ризи, да слушат хавайска музика и да ядат консервирана китайска храна. Вероятно щеше да бъде забавно. Времето, прекарано с Марти, винаги беше приятно.

— Това списание стана тъпо, откакто престанаха да публикуват снимки на голи жени — каза Скийт и хвърли броя на „Таймс“, после, когато Дъсти не отговори, продължи: — Шегувам се. Не е от наркотиците. Вече не съм дрогиран.

— Тогава беше по-забавен.

— Да. Но когато въздействието премине, е трудно да бъдеш забавен.

Обикновено барабаненето на дъжда по покрива беше успокояващо, но сега бе потискащо — смразяващо напомняне за неосъществените мечти и удавените в наркотици години.

— Видях очите си в огледалото в банята — продължи Скийт. — Приличаха на храчки в мръсни пепелници. И така ги чувствам.

— Искаш ли нещо друго освен дрехи? Нови списания, книги, радио?

— Не. Първите няколко дни ще спя. Много съм ти благодарен, Дъсти, макар че не го заслужавам. Ще намеря начин да ти се отплатя.

— Не мисли за това.

— Не. Искам да го направя. За мен е важно. Може да спечеля от лотарията. Нищо не се знае. Всичко може да се случи.

— Може — съгласи се Дъсти, макар че не вярваше в лотарията, а в чудеса.

В стаята влезе болногледачът от първата смяна, млад американец от азиатски произход на име Том Уонг. Спокойствието, компетентният му вид и момчешката усмивка вдъхнаха вяра на Дъсти, че оставя брат си в добри ръце.

Името на болничния картон на пациента беше Холдън Колфийлд Младши, но когато Том го прочете на глас, Скийт се събуди от летаргията.

— Скийт! — разпалено извика той и стисна юмруци. — Така се казвам. Да не си посмял да ме наричаш Холдън. Никога не го прави. Инак ще се съблека гол, ще си запаля косата и ще се хвърля от прозореца. Разбра ли? Да се самоубия в красивата ви градина?

Том Уонг се усмихна и поклати глава.

— Само да не е в моята смяна, Скийт. Горящата коса може да е изумително зрелище, но не съм сигурен дали искам да те видя гол.

Дъсти се усмихна с облекчение. Том бе намерил подходящите думи.

— Готин си, Уонг — рече Скийт.

— Моля те, наричай ме Том.

— Аз съм тежък случай на забавено развитие. Останал съм в ранния пубертет. Не ми трябват нови приятели, господин Уонг, а авторитетни личности, които да ми покажат правилния път, защото не мога да продължавам така и наистина искам да намеря изход.

— Добре.

— Ще ти донеса дрехи — каза Дъсти.

Скийт нямаше сили да стане от стола.

Дъсти се наведе и го целуна.

— Обичам те, братко.

— Истината е, че никога няма да мога да ти се отплатя — рече Скийт.

— Ще можеш. Забрави ли лотарията?

— Не ми върви.

— Тогава аз ще ти купя лотариен билет.

— Наистина ли? Ти винаги си имал късмет. Намери Марти, по дяволите.

— Ще ти купя два билета.

— Страхотно. — Скийт затвори очи и гласът му постепенно заглъхна. — Ще бъде… страхотно.

— Горкото хлапе — каза Том Уонг.

Дъсти кимна, излезе от стаята и отиде да разговаря със старшата сестра Колийн О’Брайън, пълна жена с лунички, побелели коси и добри очи, която можеше да играе игуменка на манастир във всеки филм с католическа тематика. Тя знаеше спецификата в лечението на Скийт, но въпреки това Дъсти отново й обясни всичко.

— Никакви лекарства. Нито транквиланти, нито антидепресанти. Той взима проклетите хапчета от петгодишен, понякога по две-три наведнъж. Имаше бихевиористични проблеми и баща му го караше да взима много лекарства заради това. Когато едното дадеше страничен ефект, започваше да гълта второ, трето и така нататък. Скийт израсна с химични коктейли и аз съм сигурен, че това съсипа организма му. Толкова е свикнал с хапчетата и инжекциите, че не знае как да живее без тях.

— Доктор Донклин е съгласен — каза тя. — Написал е да не му се дават лекарства.

— Метаболизмът на Скийт е толкова объркан и нервната му система — толкова разстроена, че никога не можеш да бъдеш сигурен каква реакция ще прояви дори към обикновено безобидни лекарства.

— Няма да му даваме нищо.

— Веднъж едва не се самоуби с таблетки кофеин. Беше развил психоза към кофеина, получи халюцинации и изпадна в конвулсии. И сега вероятно е чувствителен към кофеина, дори алергичен. Дадете ли му кафе или кока-кола, може да изпадне в анафилактичен^[1] шок — продължи да обяснява Дъсти, защото беше силно загрижен за Скийт.

— Синко, и това го пише в картона му. Повярвай, ще се грижим добре за него. — За изненада на Дъсти, Колийн О’Брайън се прекръсти и после му намигна. — Щом аз съм тук, с брат ти няма да се случи нищо лошо.

— Благодаря, госпожо О’Брайън — тихо каза той. — Много ви благодаря.

Дъсти излезе от клиниката и се качи в микробуса си, но не включи веднага двигателя, защото трепереше твърде силно, за да шофира.

Това беше закъсняла реакция от инцидента на покрива на семейство Соренсън и от гняв към горкия, съсипан Скийт и безкрайното бреме, което представляваше. Но гневът го накара да се засрами, защото Дъсти обичаше брат си и се чувстваше отговорен за него, но не можеше да му помогне. И това беше най-лошото.

Той сложи ръце на волана, наведе глава и направи нещо, което рядко си бе позволявал през двайсет и деветте си години. Дъсти се разплака.