Дийн Кунц
Фалшива памет (3)

3.

Натежалото от дъждовни капки небе надвисна над земята и вятърът се усили. Марти и кучето се прибраха вкъщи. Тя непрекъснато поглеждаше сянката си, но буреносните облаци закриваха слънцето и черният й спътник изчезна.

Марти наблюдаваше къщите, покрай които минаваха, и се питаше дали някой е видял необикновеното й държание. Тя се надяваше, че не е изглеждала толкова странно, колкото се чувстваше.

Къщите в този живописен квартал бяха стари и малки и притежаваха повече чар и характер от половината познати на Марти. Приятното разнообразие от архитектурни стилове се освежаваше от зелени лаврови дървета, палми, ухайни евкалипти, папрат и бугенвилия.

Марти, Дъсти и Валит живееха в хубава, малка, двуетажна къща във викториански стил. Дъсти беше боядисал фасадата в светложълто, а орнаментите — в синьо, сиво и зелено.

Марти обичаше дома им и смяташе, че къщата е чудесно доказателство за таланта и майсторството на Дъсти.

Но щом видя цветовете, майка й заяви:

— Тук все едно живеят клоуни.

Марти отвори дървената порта, тръгна по тясната пътечка към задния двор и се запита дали необяснимият й страх не се дължи на потискащото телефонно обаждане на майка й. В края на краищата най-големият източник на стрес в живота й беше отказът на Сабрина да приеме Дъсти. Марти обичаше и двамата и жадуваше да се помирят.

Дъсти не беше страна в проблема. Сабрина беше единственият участник в тази тъжна война. Отказът на Дъсти да се включи в битката, изглежда, само подклаждаше враждебността на майка й.

Вероятно внезапно появилото се, необяснимо безпокойство бе предизвикано от натякванията на Сабрина, че Дъсти няма амбиции и му липсва достатъчно образование. Марти се опасяваше, че злобата на майка й ще се отрази на брака й, защото макар да не иска, може да започне да гледа на Дъсти през безмилостните, критични очи на майка си. Или Дъсти ще намрази Марти заради лошото мнение на Сабрина за него.

Всъщност Дъсти беше най-умният човек, когото Марти познаваше. А що се отнася до амбициите… Ами Марти предпочиташе добър, а не амбициозен съпруг. А в Дъсти можеше да се намери повече доброта, отколкото алчност в Лас Вегас.

Пък и кариерата на Марти не оправда очакванията на майка й. Марти взе бакалавърска и магистърска степен по бизнес и маркетинг, но после се отклони от пътя, който можеше да я отведе до корпоративната слава. Тя стана дизайнер на видеоигри на свободна практика. Марти вече беше продала няколко свои произведения, в които сценариите, героите и фантастичните светове бяха заимствани от други автори. Тя печелеше добре и подозираше, че да си жена в тази доминирана от мъжете област, в края на краищата, е голямо предизвикателство. Марти харесваше професията си и наскоро бе подписала договор да създаде игра, основаваща се на трилогията на Дж. Р. Толкин „Господарят на пръстените“, от която се надяваше да забогатее. Но майка й презрително описваше работата й като „карнавалки“, очевидно защото свързваше видеоигрите с паркове за развлечения, а тях — с карнавали. Но Марти беше доволна, че Сабрина не е отишла още по-далеч, наричайки я циркаджийски урод.

— Може би някой психиатър ще каже, че сянката ми е символ на черногледството на майка ми — измърмори Марти, докато хвърляше в кофата за боклук пликчето с изпражненията на Валит. — И пристъпът на безпокойство изразява несъзнателната загриженост, че мама… ще съумее да обърка мислите ми и ще ме зарази с негативното си отношение.

Тя извади връзката ключове от джоба на якето си и отключи вратата на къщата.

— Господи, приказвам като студентка по психология.

Марти често говореше на кучето. Лабрадорът слушаше, но никога не отговаряше и мълчанието му беше един от стожерите на чудесното им приятелство.

— По всяка вероятност няма психологически символизъм и аз просто се побърквам.

Кучето изпръхтя, сякаш беше съгласна с диагнозата, после ентусиазирано започна да лочи вода от купата си.

Марти тръгна към банята, за да оправи грима си и да среше разрошените си от вятъра коси.

Тя се приближи до мивката и изведнъж отново страх стегна гърдите й. Сърцето й болезнено се сви. Но Марти не бе обзета от убедеността, че някаква смъртна заплаха дебне зад нея както преди, а се боеше да се погледне в огледалото.

Тя внезапно почувства немощ, наведе се и прегърби раменете си, сякаш на плещите й тегнеше огромен товар от камъни. Марти се вкопчи с две ръце в мивката и се втренчи в порцелана, изпитвайки необясним страх, че не е в състояние да вдигне глава.

Тя пусна топлата вода, но не успя да прогони студа, който отново я накара да се разтрепери.

Огледалото чакаше.

Или по-скоро нещо в огледалото чакаше да установи зрителен контакт с нея. Някакво същество. Присъствие.

Макар че се страхуваше от огледалото, Марти се уплаши повече от странното си държание и от крайно неприсъщата за нея загуба на самообладание.

Парата се кондензира върху лицето й и заседна като буца в гърлото й, като я задуши. Шумът на течащата вода започна да звучи като хор от зловещо хилещи се гласове.

Марти затвори крана. Дишането й беше обезпокоително учестено и неравномерно и се характеризираше с непогрешимата нотка на отчаяние. Всяко поемане на дъх я зареждаше с ужас, досущ кислород, подхранващ огън.

Тя можеше да избяга от банята, но силите я бяха напуснали. Коленете й се огънаха и Марти се притесни, че ще падне и ще удари главата си, затова не посмя да се пусне от мивката.

Сетне се опита да се вразуми, надявайки се да възвърне контрола си с помощта на логиката. Стъклото не беше присъствие, а само неодушевен предмет.

Нищо в отражението й не представляваше заплаха за нея. Това не беше прозорец, през който можеше да наднича някой ухилен, ненормален тип с безумни очи. Огледалото можеше да покаже само образа на банята и на Марти.

Логиката не помагаше. В някаква тъмна територия на съзнанието й, където не бе попадала дотогава, Марти откри мрачното суеверие.

Стори й се, че съществото в огледалото придобива плътност и сила заради усилията й да възвърне самоконтрола си и да се измъкне от това ужасно създание. Тя затвори очи, за да не съзре дори с периферното си зрение онова враждебно настроено видение. „Не мисли за него — повтаряше си Марти, — и злият дух ще изчезне.“

Валит мина покрай нея и тя едва не изпищя от ужас при допира му.

Марти отвори очи и видя, че кучето я гледа умолително и същевременно загрижено.

Тя протегна ръка и докосна лабрадора.

Контактът с кучето я върна в реалността и отне поне част от парализиращото я безпокойство. Ужасът й намаля и се превърна в страх.

Валит беше плахо създание и щом нищо в банята не го беше уплашило, тогава там не съществуваше опасност. Лабрадорът близна ръката на Марти.

Черпейки смелост от Валит, тя най-после вдигна глава. Бавно, треперейки и обзета от предчувствия.

Огледалото не показа чудовище или призрак, а само бледото й лице.

Марти погледна отражението на сините си очи и сърцето й отново започна да бие като обезумяло от усещането, че се е отчуждила от себе си. Разтрепераната жена, която се беше уплашила от сянката си и бе изпаднала в паника пред перспективата да се погледне в огледалото… не беше Марти Роудс. Истинската Марти Роудс винаги съумяваше да се овладее и беше изпълнена с ентусиазъм и увереност.

— Какво става с мен?

Телефонът иззвъня. Марти отиде в кухнята, вдигна слушалката и след малко каза:

— Имате грешка.

Валит я погледна озадачено.

Марти се върна пред огледалото в банята и отново не хареса онова, което видя, но сега знаеше какво да направи.