Дийн Кунц
Фалшива памет (55)

56.

Оставен сам през по-голямата част на деня, Валит имаше право да се сърди, да се държи студено и дори да ги поздрави с недоволно ръмжене. Но като ги видя, кучето засия, ухили се и радостно размаха опашка.

Нед Мадъруел бе запалил лампите в кухнята.

На масата имаше бележка и пощенски плик. „Дъсти, намерих това пред външната ти врата.“

Марти отвори плика и извади книга с твърди и ярко илюстрирани корици.

— От доктор Ариман е.

Озадачен, Дъсти взе книгата — най-новият бестселър на Ариман, психологическо произведение на тема как да не научим да се обичаме.

Нито Дъсти, нито Марти я бяха чели, защото предпочитаха художествена литература. Във времена, когато изопачаването, заблудите и лъжите бяха основните тенденции в обществото, Дъсти често бе намирал повече истина в художествените измислици, отколкото в научните анализи.

Но, разбира се, тази книга беше от доктор Ариман и несъмнено бе написана със същата всеотдайност, с която той се грижеше за пациентите си.

— Но защо Ариман не спомена, че ни я изпраща? — попита Дъсти.

— Не е била изпратена, а донесена на ръка. Но не от Ариман — отговори Марти, като забеляза, че на плика няма пощенски марки. Там бе написано името и адресът на доктор Рой Клостърман.

В книгата беше пъхната бележка: „Секретарката ми минава всеки ден покрай къщата ви, затова я помолих да остави тази книга. Мисля, че най-новото произведение на доктор Ариман ще ви заинтригува. Вероятно не сте чели книгите му.“

— Странно — отбеляза Марти.

— Да. Клостърман не харесва Ариман.

— Как да не го харесва?

— Не. Усетих това в изражението и тона му.

— Но защо да не го харесва? Доктор Ариман е страхотен психиатър. Отдаден е на пациентите си.

— Да, знам. И виж колко си по-добре след един сеанс.

— Може би доктор Клостърман изпитва професионална завист.

— Но Клостърман не е психиатър. Той и доктор Ариман работят в различни области на медицината.

Дъсти почувства леко раздразнение, че Клостърман им е пратил този нежелан подарък. Като се има предвид дискретната му, но непогрешима неприязън към доктор Ариман, намеренията на Клостърман едва ли бяха добри. Постъпката му изглеждаше дребнава.

Епитафът на първата глава беше хайку.

„Това видение.

На падащи венчелистчета изчезва в

Луната и цветята…“

Окио, 1890 г.

— Какво има? — попита Марти.

— Странно съвпадение — отговори Дъсти и й показа стихчето.

— Да, странно — съгласи се тя.

* * *

Марти забави крачка, докато се качваше по стълбите.

Дъсти знаеше, че тя се страхува да чуе гласа на Сюзан, записан на телефонния секретар. Той й бе предложил да изслуша съобщението и сетне да й го преразкаже, но това би било проява на морално малодушие.

Индикаторът показваше, че на телефонния секретар има пет съобщения.

Марти застана на прага, сякаш разстоянието някак щеше да я изолира от емоционалното въздействие на гласа на Сюзан.

Дъсти натисна бутона.

Първото съобщение беше на Дъсти, когато предишната вечер се бе обадил от паркинга на „Нов живот“.

Второто съобщение беше от Сюзан, която сигурно се бе обадила, когато Марти бе заспала от изтощение.

„Аз съм. Какво става? Добре ли си? Мислиш ли, че съм луда? Няма да ти се разсърдя, ако е така. Обади ми се.“

Марти отстъпи две крачки, сякаш бе тласната назад от гласа на приятелката си. Лицето й пребледня.

Третото съобщение също беше от Сюзан, получено в три и двайсет след полунощ. Тя трябва да се бе обадила, докато Дъсти миеше ръцете си в банята, а Марти спеше дълбоко.

„Аз съм, Марти. Чуваш ли? Вдигни слушалката, ако си там, за Бога…“

Марти махна ръце от лицето си и ужасено се втренчи в телефонния секретар.

„Не е Ерик, а Ариман. Записах копелето с видеокамера. Мръсникът… След изгодната сделка за къщата му… Марти, моля те, обади ми се. Нуждая се от помощ.“

Дъсти спря записа, преди да изслушат четвъртото съобщение, и погледна Марти.

Очите им имаха израз, какъвто не бе виждал дотогава и не можеше да определи.

— Сюзан вероятно се е побъркала накрая. Какъв видеозапис? Доктор Ариман е…

— Страхотен психиатър.

— Отдаден е на…

— Пациентите си.

Ушите на Дъсти започнаха да кънтят. Причината беше онова, което психолозите наричаха познавателен резонанс — едновременно възприемане на две диаметрално противоречиви убеждения по един и същи въпрос. Субектът в случая беше Марк Ариман. Дъсти бе завладян от познавателен дисонанс, защото мислеше, че Ариман е страхотен психиатър и също така изнасилвач. И лекар, отдаден на пациентите си и същевременно убиец. Състрадателен терапевт и жесток манипулатор.

 

— Не може да е вярно — каза той.

— Не може — съгласи се Марти.

— Но стихчето хайку?

— Гората от махагонови дървета в съня ми?

— Офисът му е облицован в махагон.

— И прозорецът му гледа на запад.

— Това е безумие.

— Дори ако е той, защо е избрал нас?

— За теб знам. Поради същата причина като Сюзан. Но мен?

— А Скийт?

Последните две съобщения бяха от девет часа сутринта и от четири следобед от майката на Марти. Първото беше кратко. Сабрина се обаждаше само, за да побъбрят.

Второто беше по дълго и изпълнено със загриженост, защото Марти работеше вкъщи и обикновено след час-два отговаряше на съобщенията на майка й. Липсата на бърза реакция бе накарала Сабрина да изпадне в апокалиптичен размисъл. Тя бе оставила несвързано, но достатъчно ясно съобщение за всеки, запознат с непрекия й начин на изразяване. Сабрина говореше за пламенната си надежда, че Марти си е насрочила среща с адвокат за развод, Дъсти се е оказал алкохолик и в момента е в клиника, или се е оказал развратник и е в болница, възстановявайки се след побой, а за него се грижи съпругата на друг мъж, или е пребит от съпруга на друга жена, а Марти е при адвокат, уреждайки развода си.

Обикновено Дъсти неволно би се притеснил, но този път недоверието на Сабрина му се стори несъществено.

Той превъртя лентата и отново пусна съобщението на Сюзан.

Тя беше мъртва, а те слушаха гласа й.

Ариман лечителят. Ариман убиецът.

Познавателен резонанс.

Записът на телефонния секретар не беше убедително доказателство, което можеше да използват, защото съобщението не беше достатъчно конкретно. Сюзан не обвиняваше психиатъра в изнасилване. Всъщност не казваше нищо друго, освен че той е мръсник.

Но въпреки това съобщението беше някакво доказателство и те трябваше да го запазят.

Дъсти извади малката касета, грабна червен флумастер и написа СЮЗАН. Марти сложи нова касета в телефонния секретар. Дъсти прибра белязаната касета в средното чекмедже на бюрото.

Марти беше обидена.

Сюзан беше мъртва. А сега доктор Ариман, който изглеждаше толкова надеждна опора в този несигурен свят, очевидно се бе превърнал в коварен капан.