Дийн Кунц
Фалшива памет (26)

26.

Лицето й беше бледо като на смъртник. Около очите й имаше тъмни кръгове, а устните й бяха стегнати.

„Стой далеч от мен! За Бога, не се приближавай! Нещо ми става.“

Макар че двигателят на микробуса работеше, той бе чул предупреждението и ужаса в гласа й.

В гаража и в кухнята цареше пълен хаос. Подът беше обсипан с отломки от разни предмети. Контейнерът за отпадъци беше на верандата. Дъсти не разбираше нищо.

Във всекидневната бяха разпръснати парчета от стъклени чаши и порцелан. Стенният часовник беше застинал на единайсет часа.

Бяха го видели по време на медения си месец в един антикварен магазин и го бяха купили евтино. Стойността му ако антика не ги интересуваше и те не възнамеряваха да го дават на поправка. Стрелките бяха спрели на часа на сватбата им и това им се струваше хубаво предзнаменование.

Дъсти изкачи стълбите и намери Марти в спалнята. Тя стоеше до леглото и държеше колта.

Беше извадила пълнителя и докато трескаво си мърмореше нещо, изваждаше патроните.

Отначало Дъсти не разбра думите й, но после осъзна, че Марти се моли на Бога.

Сърцето му се сви от страх за нея.

Тя го видя и пребледня още повече — ако това беше възможно.

— Марти…

— Не! — извика тя, когато Дъсти прекрачи прага, изпусна пистолета и го ритна толкова силно, че оръжието прелетя цялата дължина на стаята и шумно изтрака във вратата на дрешника.

— Аз съм, Марти.

— Излез оттук! Върви, върви!

— Защо се страхуваш от мен?

— Страхувам се от себе си. — Тънките й бели пръсти извадиха още един патрон от пълнителя и го хвърлиха на пода. — За Бога, бягай!

— Марти, какво…

— Не се приближавай до мен! Не ми вярвай! — Гласът й трепереше. — Откачила съм.

— Виж какво, миличка, няма да отида никъде, докато не разбера какво е станало тук и какво не е наред — каза Дъсти и направи още една крачка към нея.

Марти хукна в банята.

Дъсти се втурна след нея.

— Моля те — настоя тя, твърдо решила да хлопне вратата под носа му.

Той сложи крак между вратата и рамката и се опита да влезе в банята.

Марти изведнъж престана да се съпротивлява и отстъпи назад.

Вратата се отвори с такава сила, че Дъсти се спъна в прага.

Без да откъсва очи от Марти, той намери електрическия ключ и запали лампата.

Марти бе опряла гръб в кабината на душа. Очите й бяха затворени, лицето — измъчено, а ръцете — свити в юмруци и притиснати до слепоочията.

Устните й се движеха бързо, но не издаваше звук, сякаш бе онемяла от ужас.

Дъсти подозираше, че тя пак се моли на Бога.

Той направи три крачки и докосна ръката й.

Очите й се отвориха.

— Махай се! не знаеш какво мога да направя. Бедно ти е въображението. Нещо неописуемо зло и жестоко.

— Не се страхувам от теб, Марти.

— А трябва.

Кръвоносните съдове в сините й очи приличаха на пукнатини в дебела стъклена чаша, а черните зеници — на дупки от куршуми.

— Не съм такава, каквато изглеждам. В мен живее друго същество, което е изпълнено с омраза и е готово да причинява болка, да реже и разбива. Или ако няма друго същество и съм само аз, тогава не съм човекът, за какъвто винаги съм се мислела, а нещо извратено и ужасно.

Дъсти е се бе страхувал толкова много нито в най-лошите си кошмари, нито в най-отчаяните мигове в живота си и в представата си за мъж не бе допускал вероятността, че някога ще се уплаши така, както в момента.

Той усети, че Марти, такава, каквато я познава, се изплъзва от него и необяснимо как, но неумолимо потъва в психически водовъртеж, по-странен от която и да е черна дупка в другия край на вселената и става загадъчна като извънземна форма на живот.

Макар до този момент да не бе съзнавал дълбочината на възможностите си да изпитва ужас, Дъсти съзнаваше колко мрачен би бил този свят без Марти и се уплаши от перспективата за безрадостния и самотен живот без нея.

Тя се сви в ъгъла на кабината на душа. Раменете й бяха прегърбени, ръцете — скръстени на гърдите. Костите й се очертаваха под кожата, сякаш скелетът й щеше да изскочи от плътта.

Дъсти влезе в кабината на душа и Марти каза:

— Недей! Моля те, недей!

— Мога да ти помогна.

Устните й се разтрепериха и тя се разплака.

— Не, миличък. Стой далеч от мен.

— Каквото и да става, мога да ти помогна.

Дъсти протегна ръце към нея и Марти се плъзна по стената и седна на пода, защото нямаше къде повече да отстъпва.

Той коленичи пред нея и сложи ръка на рамото й, но тя се сви конвулсивно от паника.

— Ключът!

— Какво?

— Ключът! — Марти разтвори юмруци и изумено се втренчи в дланите си. — Не, ключът за стартера още трябва де в мен!

Тя трескаво започна да опипва джобовете на джинсите си.

Дъсти си спомни, че видя ключа на пода до нощното шкафче.

— Изпуснала си го в спалнята.

Марти погледна недоверчиво, но сетне, изглежда, си спомни.

— Съжалявам. Какво щях да направя. Забий и завърти. О, Господи!

Тя потрепери. В очите й бликнаха сълзи, които потекоха по страните й, придавайки лек цвят на бледата й кожа.

Дъсти се опита да я прегърне, но Марти се съпротивляваше и настойчиво го предупреждаваше да не й вярва и да закрие очи, защото макар ключът да не е в нея, пак може да избоде очите му с нокти. Най-после той успя да я притисне в обятията си. Марти изведнъж се скова и се затвори в себе си, като се сви и сякаш започна да се смалява под натиска на страха. Дъсти я държеше до себе си и й говореше, че я обича и тя не е лоша, а добра. Каза й всичко, за което можа да се сети, за да я накара да се усмихне. Той не виждаше изражението й, защото главата й беше наведена, а лицето — скрито. Но след известно време Марти престана да се съпротивлява. Тялото й постепенно се отпусна и тя предпазливо го прегърна, после отчаяно се вкопчи в него, болезнено съзнавайки, че животът им се е променил необратимо и сега съществуват под сянката на застрашително надвисналата над тях неизвестност.