Йохан Хьойзинха
Homo ludens (13) (Изследване на игровия елемент на културата)

XII. Игровият елемент в съвременната култура

Съвременност: еластичен термин — Спорт — Организирана спортна дейност — Спортът напуска сферата на спорта — Неатлетичните игри като спорт — Бридж — Дейността на деловите хора приема някои игрови черти — Рекорди и състезание — Игровият елемент в модерното изкуство — Повишеното ценене на изкуството — Загубата и печалбата за фактора игра в изкуството — Игровото съдържание на модерната наука — Игрови научни тенденции — Игровото съдържание на обществения и политическия живот — Пуерилизъм — Юношеският дух пее своята победа — Пуерилизъм не е едно и също с игра — Игровото съдържание на политиката — Игрови парламентарни обичаи — Политически партии — Международна политика — Международно право и игрово правило — Състезателният фактор в съвременната война — На пръв поглед: Изчезване на игровия елемент — Войната: една игра? — Игровият елемент е задължителен — Дали всичко човешко е игра? — Моралът като пробен камък — Заключение.

Нека не губим време над въпроса, какво трябва да се разбира под съвременен. Очевидно е, че когато говорим за време, то винаги е вече историческо минало, едно минало, което се откъсва от нас, колкото повече се отдалечаваме от него. Събития, които в съзнанието на по-младите са „едно време“, се възприемат от по-възрастните като „наше време“ невинаги, защото те имат лични спомени, а понеже тези събития са част от тяхната култура. Това не зависи само от поколението, към което принадлежи даден човек, а и от натрупаните от него знания. Един исторически ориентиран ум като правило включва в представата си за „модерен“ или „съвременен“ един по-дълъг период от миналото в сравнение с човек, живеещ с грижите на деня. Понятието съвременна култура се използва тук за един по-широк период от време, обхващащ и XIX в.

Въпросите са: доколко културата, в която живеем, се развива с формите на играта? Доколко този игрови дух е достъпен за съзнанието на човека — съвременник на тази култура? Както видяхме, миналият век бе загубил много от игровите елементи, характерни за всички предшестващи векове. Увеличил ли се е този недостиг, или е компенсиран? На пръв поглед изглежда, че загубата на игрови форми в обществения живот се компенсира от едно изключително важно явление. Спортът непрекъснато е засилвал значението си на обществена функция и е разширявал все повече своето влияние.

Във всички цивилизации още от древността състезанията по ловкост, сила и издръжливост са заемали важно място независимо дали са свързани с религиозния култ, или са били само младежки игри и празнични развлечения. Впрочем средновековното феодално общество е отдавало особено значение само на турнирите. Силното драматизиране и аристократичността на турнирите не ни позволява да ги окачествим просто като спорт. Те са изпълнявали същевременно и функцията на театър. Активно участие в турнирите е вземал само елитът. Църковните догми са потискали увлечението по физически упражнения и весели силови игри освен като елемент от аристократичното възпитание. Независимо от това фолклорът ни разкрива с множество факти с какво удоволствие и в каква степен народът през средновековието е обичал да мери силите си в различни игри. Нито силно моралистичните идеали на Реформацията и Контрареформацията, нито даже стремежът към ерудиция на хуманизма са били в състояние да признаят игрите и физическите упражнения като културни ценности. Тяхното място в обществения живот не търпи особени изменения до XVIII в.

Основните форми на спортни състезания по същество не са се изменяли през вековете. В някои се подлага на изпитание главно силата и бързината на състезателите. Такива са надбягванията, състезанията по бързо пързаляне с кънки, надбягвания с коне или с колесници, вдигане на тежести, спортна стрелба и т.н. Независимо дали разглеждаме бягане, гребане, плуване или продължително гмуркане (с цел колкото се може по-дълго задържане на противника под вода, както е в Беоуулф) целта е една и съща — да си пръв, но тези надпреварвания са приемали само частично формата на организирани състезания. Тяхното агонално начало очевидно ги определя като игри. Същевременно има и форми, които естествено се развиват като организирани игри със свои системи от правила. Такива са в частност игрите с топка и гоненицата.

Така опираме до въпроса за прерастването на случайните забавления в организирани състезания и клубове. Някои холандски картини от XVII в. изобразяват хора, играещи колф (холандска игра с тояга и топка — б.пр.), но доколкото ми е известно, за организирани отбори и състезания по тази игра се споменава рядко. Ясно е, че строгата организираност се появява най-лесно при игри, в които две групи играят една срещу друга. Този процес е също стар като света: село се състезава със село, училище с училище, квартал с квартал. Такива са сложните игри с топка, които изискват колективна игра и обиграни, постоянни отбори, а именно от тях произлиза съвременният спорт. Този процес се заражда в Англия през XIX в., което е донякъде обяснимо, макар че за това несъмнено спомага и специфичният английски национален дух. Особеностите на английското общество също много допринасят за това. Децентрализираното управление е засилвало духа на местната общност и нейната солидарност. Липсата на всеобща задължителна военна служба оставяла свободно време и е способствала за възникване на желание за физически упражнения. По същия начин спомага и училищната система. И накрая вероятно от голямо значение са били релефът и ландшафтът, които са предлагали чудесни игрища на общинските поляни, тъй наречените common’s.

От края на XIX в. спортът се възприема все по-сериозно. Правилата стават все по-строги и по-подробни. Спортните постижения непрекъснато се подобряват. Добре са познати гравюрите от първата половина на миналия век, изобразяващи играчи на крикет с високи шапки. Те са красноречиви.

От друга страна, непрекъснато нарастващата систематизация и дисциплинираност на играта постепенно унищожава част от чисто игровото й съдържание. Това се проявява в разделението на професионалисти и аматьори. Игровата група прави разграничение между тези, за които играта вече не е игра, и тези, които въпреки високите си способности заемат по-ниско място от истинските играчи. Поведението на професионалния играч вече не е чисто игрово, то губи своята спонтанност и безгрижност. Постепенно спортът в съвременното общество се отдалечава от чисто игровата сфера и се превръща в елемент sui generis, който вече не е игра, но още не се е превърнал в напълно сериозна дейност. В съвременното общество спортът заема място извън действителния културен процес, който протича и се развива независимо от него. В древните цивилизации състезанията са били част от свещените тържества. Те са били задължителни като свещени и изцерителни действия. Съвременният спорт изцяло е загубил връзката си с култа. Той окончателно се е „профанирал“ и няма органическа връзка с обществената структура дори когато практикуването на спорта се насърчава от правителствените органи. Днес спортът е по-скоро самостоятелен израз на агоналния инстинкт, отколкото фактор на продуктивното обществено чувство. Съвършенството, с което съвременната социална техника усилва външния ефект на публичните прояви, не променя с нищо факта, че нито олимпиадите, нито добрата организация на спорта в американските университети, нито популярните международни състезания са в състояние да издигнат спорта до равнището на дейност, създаваща стил и култура. Колкото и да е важен за участниците и зрителите, спортът си остава стерилна функция, в която старият игрови фактор до голяма степен е отмрял.

Това схващане категорично противоречи на общоприетото мнение, според което спортът е игрови елемент „пар екселанс“ в нашата култура. В действителност той е загубил най-доброто от своето игрово съдържание. Играта е станала сериозна; игровото настроение повече или по-малко се е загубило. Трябва да отбележим, че преминаването към сериозност засяга и неатлетичните игри, в частност игрите, съдържащи логически разсъждения, от вида на шаха и игрите с карти.

В игрите, играни върху табло, и тези с придвижване на фигури, разпространени още при примитивните народи, от самото начало се съдържа елемент на сериозност даже при шансовите игри (от вида на рулетката). Веселото настроение липсва почти изцяло, особено там, където шансът не играе никаква роля, като при шашки, шах, дама и т.н. Все пак тези игри се определят изцяло в рамките на дефиницията на играта. Едва в последно време средствата за масова информация чрез официални шампионати, публични състезания, регистриране на рекорди, репортажи в характерен журналистически стил включиха всички тези интелектуални игри, играни върху табло или с карти, към спорта.

Игрите с карти се различават от тези, играни върху табло, по това, че при картите шансът никога не е изключен изцяло. В качеството си на игра на шанс игрите с карти остават като атмосфера и умствено занимание, хазартни игри, несклонни към създаване на отбори и провеждане на публично състезание. Изключение правят игрите с карти, изискващи ум и съобразителност, които позволяват подобно развитие. Именно тук нарастващата сериозност е изключително показателна. От ломбер и кадрил, минавайки през вист до бридж, играта с карти претърпява един нарастващ процес на изтънчване, но тепърва при бриджа съвременната социална техника завладява играта. С ръководства и системи, с големи майстори и професионални треньори бриджът се е превърнал в изключително сериозно занимание. Забележка, появила се наскоро в един вестник, оцени годишния доход на съпрузите Кълбертсън над 200 000 долара. Като продължително и общо craze (увлечение, мода — б.пр.) бриджът поглъща ежедневно огромни количества умствена енергия за добро или за зло на обществото. Трудно може да се говори за благородното диагоге в смисъла, даден от Аристотел: едно съвършено стерилно умение, което изостря едностранчиво умствените способности и не обогатява духовно, изисква и изразходва голямо количество интелект и умствено напрежение, което би могло да се използва по-добре…, но може би щеше да се използва и по-зле. Привидно мястото, което заема бриджът в съвременния живот, показва едно нечувано засилване на игровия елемент в нашата култура. Но в действителност нещата не стоят така. За да играе истински, човекът, докато играе, трябва отново да бъде дете. Можем ли да твърдим същото за тези, които се отдават на такава изключително изтънчена умствена игра? Ако не, тогава на играта липсва най-същественото й качество.

Опитите да установим игровото съдържание на нашата объркана съвременност ни водят непрекъснато до противоречиви заключения. При спорта ние разглеждахме вид дейност, осъзната и призната като игра, но доведена до такова ниво на техническа организация, материално оборудване и научен анализ, че в колективното и публичното упражняване на спорта същинското игрово настроение е застрашено от изчезване. На тенденцията играта да се превръща в сериозна дейност се противопоставят явления, които, изглежда, съдържат противното. Занимания, породени от интерес или нужда, които първоначално не проявяват игрова форма, развиват вторично характер, който може да бъде определен само като игрови. Валидността на действието се ограничава в една сфера, затворена в себе си, а правилата, важащи в нея, губят общата си цел. В случая на спорта една игра изстива, превръщайки се в сериозност, но все още е смятана за игра; в другия случай сериозно занимание се изражда в игра, но продължава да се смята за сериозност. И двете явления са свързани помежду си от силното агонално чувство, което доминира в света в различни от предишните форми.

Настъплението на агоналния инстинкт, който тласка света към игровото, е облагоприятстван от един външен фактор, който в основата си е независим от духа на цивилизацията, а именно необикновеното улесняване на общуването между хората във всички области и с всякакви средства. Техниката, рекламата и пропагандата поощряват навсякъде състезанието и дават възможност за удовлетворяване на този инстинкт. Търговската конкуренция не спада към първоначалните древни и свещени игри. Тя се появява едва тогава, когато търговията започва да създава полета на действие, в които всеки се стреми да изпревари останалите, да бъде по-хитър от другите. Много скоро в тази област стават необходими ограничителни правила, т.е. търговски спогодби. Относително доскоро търговската конкуренция запазва една доста примитивна форма и само благодарение на съвременния транспорт, търговската реклама и статистиката тя се превръща в интензивна дейност. Не можеше понятието рекорд, появило се в спорта, да не спечели признание и в търговския свят. Рекорд в съвременното си значение първоначално е означавал знакът, изсечен от първия кънкьор, пристигнал в гостилницата — за да го преведем в холандски термини — върху входната греда. Сравняването на търговската и производствената статистика води автоматично до навлизането на този спортен елемент в икономическия и техническия живот. Навсякъде, където индустриалните постижения съдържат известен спортен елемент, процъфтява стремежът за поставяне на рекорди: кораб с най-голям тонаж, синя лента за най-бързото прекосяване на океана. Тук се наблюдава един чисто игрови елемент, който измества утилитарните цели на заден план: сериозността става игра. Голямото предприятие съзнателно въвежда спортния фактор в организацията си, за да повиши производителността. Това вече е обратният процес: играта се превръща в сериозност. По случай присъждането на научна степен на д-р А. ф. Филипс от Ротердамската висша търговска школа той заяви:

„Още от влизането ми в акционерното дружество започна едно състезание между техническата и търговската дирекция кой ще изпревари другия. Техническата дирекция се стараеше да произведе толкова продукция, че търговската дирекция да не успее да я пласира, докато търговската дирекция се стремеше да продаде такова количество, че производството да не може да изпълнява заявките. Това състезание продължава и днес; ту едните, ту другите побеждават. И моят брат, и аз всъщност никога не сме гледали на нашата работа като на задължение, а като на спорт, в който се опитахме да въвлечем нашите сътрудници, както и по-младите.“

С цел стимулиране на този състезателен дух голямото предприятие създава собствени спортни отбори и дори се стига дотам, че с оглед на една бъдеща единадесеторка се приемат на работа работници по само според професионалната им квалификация. Процесът се е обърнал отново.

Въпросът за игровия елемент в съвременното изкуство е по-сложен от този на агоналния фактор в живота на предприятията. По-горе доказахме, че игровият елемент не е чужд на природата на художественото творчество и изпълнение. Това най-ярко с изразено в музикалните изкуства, където силното игрово съдържание може да се смята направо за съществено и фундаментално. В приложните изкуства игровото чувство ни изглеждаше присъщо на всичко декоративно, т.е. в художествената конфигурация игровият фактор е действащ най-вече там, където духът и ръката могат да се движат най-свободно. Освен това игровият фактор и тук, както и навсякъде, се проявява във формата на образец, шедьовър, предмет на изкуството, създаден в условия на конкурс. Възниква въпросът, дали игровият елемент в изкуството от края на XVIII в. насам е спечелил, или е загубил.

Векове продължава културният процес, който постепенно откъсва изкуството от неговата основа на витална функция на обществения живот и все повече го превръща в една свободна, самостоятелна дейност на индивида. Важен етап в този процес е изместването на стенописа от картината с рамка и заместването на ръчната илюстрация с печатната гравюра. Едно подобно изместване от социалното към индивидуалното е било заложено в преместването на центъра на тежестта на архитектурата след епохата на Ренесанса. От нея вече не се изискваха като основна задача църкви и дворци, а жилища, не пищни галерии, а жилищни помещения. Изкуството става по-интимно, но същевременно и по-изолирано, една индивидуална дейност. Също така камерната музика и камерното пеене, създадени за удовлетворяване на лични естетически нужди, започват да засенчват музикалните форми с публичен характер с широтата на своето въздействие и най-често със силата на своята изразителност.

Но същевременно настъпва и една друга промяна във функцията на изкуството. Изкуството започва все повече да се признава за напълно самостоятелна и изключително възвишена културна ценност. До XVIII в. изкуството заемаше второстепенно място на скалата на културните стойности. То представляваше едно благородно украшение в живота на привилегированите. Естетическото удоволствие се е усещало по същия начин, както и сега, но като правило се е интерпретирало или като религиозен екстаз, или като висша странност, която спада към забавата или развлечението. Човекът на изкуството, смятан за занаятчия, е продължавал да бъде прислужник, докато научните занимания са били привилегия на заможните.

Голямата промяна тук се зароди от новата естетическа ориентация на ума, появила се след средата на XVIII в. в романтична и класицистична форма. Основното течение е романтичното, другото се съдържа в него. От двете заедно възниква превъзнасянето до небесата на естетическото удоволствие в ценностната система на живота; високо до небесата, защото занапред то е трябвало да замества до голяма степен отслабналото религиозно съзнание. От Винкелман развитието отива до Джон Ръскин. Едва към края на XIX в. с помощта на фотографската техника вълната на изкуството обхваща образованите маси. Изкуството става публично достояние, любовта към изкуството — добър тон. Представата за човека на изкуството като висше същество прониква навсякъде. Снобизмът започва властно да се шири сред публиката. Същевременно трескавият стремеж към оригиналност се превръща в основен стимул на производството. Тази непрекъсната жажда за нещо ново, нещо нечувано, повлича изкуството по нанадолнището на импресионизма към ексцесите на XX в. Изкуството е по-изложено на вредните фактори на съвременния процес на производство, отколкото науката. Механизацията, рекламата, гоненето на ефект уязвяват изкуството повече, защото то работи по-пряко на пазара и с повече технически средства.

Във всичко това трудно може да се открие игровият елемент. От XVIII в. насам изкуството, осъзнато като фактор на културата, изглежда, повече е загубило от игровото си качество, отколкото е спечелило. Дали това е спомогнало за неговото издигане? Не е безоснователно твърдението, че за изкуството е било по-скоро благословение да не доосъзнава смисъла, който то носи, и красотата, която създава. В силното осъзнаване на собствената си изключителност изкуството загуби нещо от свойството си да бъде винаги дете.

От друга страна, бихме могли да открием и определено засилване на игровия елемент в изкуството. Човекът на изкуството се смята за изключително същество, извисяващо се над масата себеподобни, което всички трябва да почитат. За да изпитва чувство на изключителност, той има нужда от публика или от кръг почитатели, защото масата го дарява с почит най-много на думи. Както древната поезия, така и модерното изкуство се нуждаят от известна атмосфера на тайнственост. В основата на всяко тайно посвещение стои едно споразумение: ние, посветените, ще мислим, ще разбираме и ще се възхищаваме на това така, а не иначе. Нужна е игрова общност, която се оттегля в своята тайна. Навсякъде, където една парола с окончанието -изъм обединява дадено течение в изкуството, качеството на игрова общност е очевидно налице. Съвременните средства за масова информация, високото литературно ниво на критиката, изложбите и беседите са способни да засилят игровия характер на художествените изяви.

По съвършено друг начин стоят нещата, ако направим опит да определим игровото съдържание на съвременната наука. Причината е, че в този случай почти неизбежно се връщаме към основния въпрос: какво е игра?, а досега непрекъснато се опитвахме да изхождаме от категорията игра като от дадена и общоприета величина. Още в началото определихме, че едно от най-съществените условия и признаци на играта е: едно игрово пространство, един ясно ограничен кръг, в който протича действието и са в сила правилата. Очевидна е склонността предварително да виждаме във всяка оградена градинка някакво игрово пространство. По този начин много лесно можем да припишем игрови характер на всяка наука само въз основа на нейната изолация в рамките на нейния метод и концепция. Но ако държим на безусловното и очевидно възприемане на качеството игра, ще ни е нужно нещо повече от наличието на игрово пространство, за да твърдим, че нещо е игра. Играта е временна, тя има край и няма друга цел освен себе си. Играта се съпровожда от съзнание за весела отмора, откъснато от изискванията на ежедневието. Нищо подобно не е валидно за науката, понеже тя самата търси валидност и контакт с общата действителност. Нейните правила за разлика от игровите не са определени един път завинаги. Тя се опровергава непрекъснато от практиката и сама се коригира. Правилата на една игра не могат да бъдат опровергани. Играта може да се разнообразява, но не и да се модифицира.

Следователно имаме всички основания да оставим настрана заключението „всяка наука е игра“ като плоска мъдрост. Друг е въпросът, дали една наука не може да започне да „играе“ вътре в областта, ограничена от нейната методология. Така например всяка тенденция към непрекъсната систематизация е неразделно свързана със склонност към игровото. Старата наука без достатъчна практическа обосновка се е задълбочавала в безкрайна систематизация на всевъзможни качества и понятия. Вярно е, че наблюденията и изчисленията са имали ограничителен ефект, но същевременно не са били абсолютна гаранция. Елементите на една вече разработена специална методология винаги лесно могат да бъдат манипулирани подобно на фигурите в една игра. Още от едно време в това са били упреквани юристите. Лингвистиката е заслужавала този упрек, докато се е занимавала безразсъдно със старата игра на обясняване на думи, на моди още от Стария завет и Ведите, практикувана и днес всекидневно от хора, които си нямат понятие от лингвистика. Можем ли със сигурност да кажем, че съвременните строго научни синтактични школи не са на нов игрови път? Дали някои науки не се свеждат до игра чрез безрезервното използване на фройдистката терминология от компетентни и некомпетентни?

Наред с възможността ученият — професионалист или любител, да „играе“ с понятията на своята специалност научната дейност се увлича в игра и от стремеж към състезание. Състезанието в науката има по-непряка икономическа основа, отколкото в изкуството, но, от друга страна, логическото развитие в културата по своята природа е много по-склонно към противоречие. По-горе разглеждахме произхожда на мъдростта и науката в древните епохи: те водят началото си от агоналното. Науката е полемична — се е казвало не без основание. И все пак, когато в една наука изпъкне на преден план желанието да изпревариш някого с някакво откритие или да го опровергаеш с аргумент, това е неблагоприятен признак. Истинският стремеж към научни познания не цели триумфа над един противник.

Съвременната наука се ограничава от строгите изисквания за точност и стремеж към истина; от друга страна, наш критерий остава очевидното определение за игра. И в заключение можем да кажем, че науката е относително незасегната от игровото отношение и със сигурност съдържа по-малко игрови черти, отколкото през епохата на нейното зараждане или през тази на нейното възраждане, т.е. от Ренесанса до XVII в.

Накрая, ако се насочим към определяне на игровото съдържание в съвременния обществен живот изобщо, включително и в политическия живот, трябва да разграничим добре две възможности. Първата е следната: установяваме, че някои игрови форми се използват повече или по-малко съзнателно за прикриване на социални или политически замисли. В този случай не става дума за вековния игрови елемент на културата, който се опитахме да изложим на страниците на настоящата книга, а за една фалшива игра. Другата възможност е, сблъсквайки се с явления, които повърхностно изглеждат игрови, да се окажем на погрешен път. В ежедневния живот на съвременното общество все повече и повече доминира едно качество, което има някои общи черти с игровото настроение и в което бихме били склонни да открием един изключително богат игрови елемент на съвременната култура. Това е качество, което най-добре можем да обозначим като „пуерилизъм“ (от латинската дума puer — дете — б.пр.), дума, която обхваща в едно детското поведение и палавостта. Но детското поведение и играта не са едно и също. Когато преди няколко години сметнах за възможно да опиша няколко тревожни явления в съвременния обществен живот под названието „пуерилизъм“^[1], имах предвид редица дейности, в които днешният човек, особено в качеството си на член на една или друга общност или организация, действа според нормите на пубертетната или детската възраст. Това се отнасяше най-вече за дейности, създадени или облагоприятствани от техниката на съвременното духовно общуване. Към тях спада например лесно задоволяемата, но винаги ненаситна жажда за банални развлечения, гонитбата на груби сензации и масови зрелища. На по-високо ниво към тях се прибавя живият клубен дух и свързаните с него отличителни знаци, формални жестове с ръка, отличителни и предупредителни звуци (крясъци, викове, форми за поздрав), ходене с маршова стъпка и в строй и т.н. Редица черти с по-дълбоки психологически корени от споменатите по-горе и които по същия начин могат да бъдат включени в термина „пуерилизъм“, са липсата на чувство за хумор, избухване от една дума, крайната подозрителност и нетърпимост спрямо нечленовете на групата, преувеличаването без мярка на похвали и порицания, податливостта към всяка илюзия, която ласкае самолюбието и професионалното достойнство. Много от „пуерилните“ черти са ярко представени и в по-старите периоди на цивилизацията,^[2] но никога така масово и така брутално, както те са разпространени в съвременния обществен живот. Не е тук мястото за подробен анализ на причините и развитието на това явление в културата. Към факторите, допринесли за това явление, безспорно спадат навлизането на недоразвитите маси в духовния кръговрат, отслабването на моралните норми, както и голямата проводимост, която техниката и организацията предоставиха на обществото. Юношеското състояние на духа, невъзпирано от възпитание, норми и традиции, се опитва да вземе връх във всички области и успява много добре. Цели области на формирането на обществено мнение са завладени от юношески темперамент и мъдростта на младежки клуб. На лорд Баден Пауел принадлежи честта пръв да разбере социалната сила на организирания момчешки дух и да я използва в своето удивително създание — движението на бойскаутите. Тук не става дума за „пуерилизъм“, тъй като в случая се касае за възпитателна игра на непълнолетни, която със забележителен талант е разчетена за склонностите и навиците на тази възраст, които са впрегнати в полезна цел. Самите статути на бойскаутството го определят като игра. Друго е, когато същите тези обичаи проникнат в дейности, които искат да бъдат строго сериозни и са заредени с грозните страсти на социалната и политическата борба. Тогава възниква въпросът: редно ли е да разглеждаме процъфтяващия в съвременното общество „пуерилизъм“ като игрова функция или не?

На пръв поглед отговорът е утвърдителен и аз в този дух интерпретирах явлението в моите предишни анализи за отношението между играта и културата.^[3] Понастоящем обаче смятам, че определението на понятието игра трябва да бъде по-точно очертано и въз основа на това да се отрече качеството игра на „пуерилизма“. Дете, което си играе, няма детинско поведение. То става детинско едва когато играта го отегчи или ако не знае на какво да играе. Ако съвременният общ „пуерилизъм“ беше наистина игра, то благодарение на него би трябвало да видим обществото да се завръща назад към древните форми на култура, в които играта е била активен творчески фактор. Мнозина може би са склонни да приветстват в това прогресивно „мобилизиране“ на обществото първия етап на едно такова завръщане. Напразно, струва ни се. Във всички подобни явления, където духът доброволно се отказва от своята зрелост, откриваме само признаци на заплашително разложение. Съществените черти на истинската игра не присъстват там, независимо че „пуерилното“ поведение често приема външно формата на игра. За да си възвърне посвещаването, достойнството и стила, културата ще трябва да тръгне по други пътища.

Все повече и повече се налага изводът, че игровият елемент на културата в периода след XVIII в. — век, в който сметнахме, че е достигнал пълния си разцвет, е загубил значението си почти във всички области, където някога е бил на място. Съвременната култура вече почти не се „играе“, а там, където привидно се играе, играта е фалшива. Междувременно колкото повече наближаваме нашата съвременност, разделението на игра и неигра в културните явления става все по-трудно. Това най-силно важи, когато се опитаме да направим равносметка на съдържанието на днешната политика като явление на цивилизацията. Съвсем доскоро нормалният политически живот в своята демократична парламентарна форма беше изпълнен с явни игрови елементи. Използвайки някои отделни забележки от моята реч през 1933 г.^[4], наскоро един от моите ученици в изследване за ораторството във Франция и Англия^[5] убедително показа, че дебатите в Долната камара след края на XVIII в. реално отговарят на нормите на една игра. В тези дебати непрекъснато доминират моменти на лично съперничество. Това е един непрекъснат мач, в който определени матадори се стремят взаимно да се поставят в мат, без да накърняват интересите на страната, на които при това служат с пълна сериозност. Атмосферата и нравите на парламентарния живот винаги са били изцяло спортни. Същото важи и за страни, които донякъде са възприели английския парламентарен модел. Духът на другарство и досега позволява на най-яростни противници да се шегуват приятелски помежду си непосредствено след остър дебат. Лорд Хю Сесил по хумористичен начин обявил епископите за нежелани в Камарата на лордовете, след което седнал на приятелски разговор по този въпрос с кентърбърийския архиепископ. Към игровата сфера на парламента спада и тъй нареченото Gentlemen’s agreement (споразумение между джентълмени — б.пр.), понякога криво разбирано от някои джентълмени. Няма да преувеличим, ако кажем, че този игрови елемент е един от най-силните аспекти — поне що се отнася до Англия — на толкова ругания днес парламентаризъм. Този елемент гарантира известна гъвкавост на отношенията, позволява иначе непоносими напрежения. Това, което е убийственото, е липсата на хумор. Няма нужда да доказваме, че игровият фактор в английския парламентарен живот не се проявява само в дебатите и традиционните форми на събранието, а е свързан и с цялата изборна система.

Още по-силно е изявен игровият елемент в американските политически традиции, отколкото в британския парламентаризъм. В определен момент двупартийната система в Съединените щати приема характер, твърде близък до този на два отбора, като разликите в тяхната политика за страничния наблюдател са били почти незабележими. Много преди това предизборната пропаганда в САЩ приема формата на големи национални игри. Стилът на президентските избори в САЩ бе окончателно определен от изборите през 1840 г. Кандидат по това време е бил популярният в страната генерал Харисън. Неговите привърженици са нямали програма, но случайността им предоставя символ — log-cabin — грубата дървена колиба на пионера, и под този символ те побеждават. Процедурата за издигане на кандидат с най-мощна подкрепа от гласове, т.е. с най-шумни акламации, се утвърди по време на изборите през 1860 г., когато за президент бе избран Линкълн. Емоционалният характер на американската политика се корени още в самия произход на националния дух, който води своето начало от примитивните отношения на първите пионери. Сляпата вяра на партията, тайните организации, масовият ентусиазъм в комбинация с инфантилна склонност към символи придават на игровия елемент в американската политика нещо наивно и спонтанно, което липсва на по-новите масови движения в Стария свят.

Играта на френската политика се представя по-сложно, отколкото във вече споменатите две страни. Безспорно има основания да причислим към играта практиката на много партии, които в по-голямата си част представляват интересите на отделни личности и групировки и които, без да зачитат държавните интереси, със своята тактика на сваляне на министерски кабинети излагат страната и я подлагат на опасни политически кризи. Очевидната колективна или индивидуална корист на тази многопартийна система обаче малко съответства на същността на една истинска игра.

Ако вътрешната политика на съвременните държави съдържа достатъчно следи на игровия фактор, то тяхната международна политика на пръв поглед дава малко основания за асоциации със сферата на играта. Но самият факт, че съвременните международни политически отношения са станали крайно опасни и изпълнени с насилие, още не е повод да изключим от самото начало понятието игра. Ние вече се убедихме в това, че играта може да бъде кървава и жестока, както и в това, че тя често се играе фалшиво. По природа всяка правна или държавна общност съдържа някои черти, които я свързват с игровата общност. Системата на международното право се основава на взаимно признаване на принципи и правила, които независимо от техния метафизичен характер на практика действат като игрови правила. Изричното формулиране на pacta sunt servanda (договорите трябва да се изпълняват — б.пр.) фактически признава, че целостността на системата почива единствено върху желанието за включване в играта. Когато един от участниците престъпи правилата на системата, или цялата система на международното право рухва (дори и временно), или нарушителят трябва да се изключи от общността като нарушител на играта. Поддържането на международното право винаги е зависело до голяма степен от валидността на понятия като чест, приличие и добър тон. Ненапразно кодът на рицарската чест е заемал важно място в развитието на европейското военно право. В международното право се е приемало негласно предположението, че една победена държава ще понесе с чест поражението — подобно на джентълмен, макар това да се е случвало рядко. Официалното обявяване на война, макар и често неспазвано, е било задължение на добрия тон на воюващите държави. Накратко — старите игрови елементи на играта, срещани навсякъде в архаичните периоди и на които до голяма степен се основава абсолютната задължителност на военните правила, са били до неотдавна валидни и за съвременната европейска война.

Популярен немски израз нарича обявяването на военно положение „Ernstfall“ (сериозен случай — б.пр.). От чисто военна гледна точка това може да се смята за правилно. По отношение на военните маневри и военното обучение „истинската“ война съответства на сериозността в релацията „игра — сериозност“. Друг е въпросът, когато терминът „Ernstfall“ се разглежда от политическа гледна точка. В този случай се предполага, че до момента на обявяване на война дипломатическата дейност не е била изцяло сериозна, нито е достигнала максимална ефективност. Вярно е, че някои споделят тази гледна точка.^[6] За тях всички междудържавни дипломатически отношения, които се ограничават с преговори и спогодби, са от значение само като прелюдия към състоянието на война или като преходна дейност между две войни. Логично е поддръжниците на тази теория, която разглежда войната и нейната подготовка като единствена сериозна политика, да отричат нейния характер на състезание, т.е. характер на игра. В по-ранните епохи — твърдят те — агоналният фактор може да е бил много деен във войната, но съвременният характер на войната я издига над древното състезание. Съвременната война се основава на принципа „приятел — враг“. Теорията гласи, че този принцип ръководи всички действителни политически отношения между държавите и народите.^[7] Другата група е винаги или твой приятел, или твой враг. Враг не се използва в значението inimicus, εχθρός (ехтрос), т.е. обект на лична омраза, още по-малко в смисъл на лош човек, а означава само hostis πολέμιος (полемиос), т.е. чужденец, който пречи или противоречи на дадена група. Шмит не иска да види врага даже в ролята на съперник или противник в игра. Според него той е противник в най-буквалния смисъл на думата, т.е. такъв, който трябва да бъде очистен от пътя. Ако има нещо в историята, което някога да е отговаряло на това грубо свеждане на понятието вражда до едно почти механично отношение, то това е именно архаичният антагонизъм между братствата, родовете и племената, където решаващо значение е имал игровият елемент. Развитието на културата постепенно ни издигна над това. За да придадем на антихуманните химерични идеи на Шмит капка правдивост, трябва да заключим: мирът, а не войната е „Ernstfall“. Защото само победа над това жалко отношение „приятел — враг“ ще позволи на човечеството да изисква пълно признание на своето достойнство. Войната и всичко, което я предизвиква и придружава, винаги остават обвързани с демоничните окови на играта.

Тук още веднъж се сблъскваме със затрудняващата ни дилема: игра или сериозност. Стъпка по стъпка се убедихме, че културата се основава на благородна игра и за да развива в стил и достойнство своето висше качество, й е необходимо това игрово съдържание. Спазването на определени правила е най-необходимо при отношенията между различните народи и държави. Ако тези правила не бъдат спазвани, то в обществото ще настъпи хаос и варварство. От друга страна, ние смятаме, че именно по време на война се наблюдава едно завръщане към агоналното отношение, което е дало форма и съдържание на древните състезания за престиж.

Но именно съвременната война е загубила, изглежда, всякаква връзка с играта. Високоцивилизовани държави се оттеглят изцяло от системата на международното право и безсрамно практикуват pacta non sunt servanda. Състоянието на нашия свят принуждава все повече страни да прибягват до политически форми за разбирателство помежду им, без да употребяват най-силното разрушително оръжие. Този свят не може да съществува без ограничителни конвенции, които в случай на конфликт да бъдат в състояние да отклонят опасността и да запазят възможността за сътрудничество. Поради съвършенството на своите средства войната се е превърнала от ultima ratio (последно средство) в ultima rabies (върховен бяс — б.пр.). Политиката на нашето време се основава на изключителна подготвеност, а при необходимост и на пределна готовност за война и в нея трудно бихме могли да открием следи от старото игрово отношение. Всичко, което свързва боя с празника и култа, е изчезнало от съвременната война и това отчуждение от играта заличава нейното място като елемент на културата. Но независимо от всичко играта остава това, което я нарече Чембърлейн в първите дни на септември 1939 г. в реч по радиото — хазартна игра, a gamble.

Ако погледнем от гледна точка на жертвите на агресията, на тези, които се борят за своето право и свобода, никога няма да ни хрумне мисълта за игра. Защо не? Защо в този случай асоциацията между борба и игра е изключена? Защото тук борбата притежава морална стойност, а в моралното съдържание е моментът, в който качеството игра загубва своето значение. С ценностния критерий на етиката вековната дилема — игра или сериозност — намира решение за всеки конкретен случай. Ако отричаме обективната стойност на правото и моралните норми, никога няма да намерим това решение. Политиката е впила корените си в примитивната почва на културата, играна в състезание. Тя може да се откъсне и извиси само посредством един етос, който отхвърля отношението „приятел — враг“ и не признава за висша норма претенциите на собствения народ.

Постепенно ние се приближихме до един извод: истинската култура не може да съществува без известно игрово съдържание, тъй като културата предполага известно самоограничение и самоконтрол, определена способност да не вижда в собствените цели пределното, най-висшето, и същевременно определена затвореност в ясно очертани и доброволно приети граници. Културата и сега желае в определен смисъл да бъде играна по взаимно съгласие според определени правила. Истинската цивилизация изисква винаги и във всяко отношение феър плей, а феър плей не е нищо друго освен добро доверие, изразено с игрова терминология. Нарушителят на играта нарушава самата култура. Игровото съдържание в цивилизацията трябва да бъде чисто, за да е културообразуващо или да допринася за културата. Игровото съдържание не трябва да се изразява в безразсъдство или да премахва норми, предписани от разума, човечността или вярата. То не трябва да представлява фалшив блясък, който да прикрива определени цели и намерения, осъществявани посредством съзнателно култивиране на игрови форми. Истинската игра изключва всякаква пропаганда. Нейната цел се съдържа в самата игра. Веселото въодушевление, а не истеричната екзалтация определят духа и настроението на играта. Съвременната пропаганда, проникваща във всички области на живота, използва средства, довеждащи до масови истерични реакции, и даже когато приема форма на игра, не може да се смята за съвременен израз на игровия дух, а само за негова фалшификация.

При разглеждането на нашата тема ние се стремяхме колкото се може повече да се придържаме към едно понятие „игра“, което да се основава на нейните положителни и очевидни признаци. С други думи, ние приехме играта в очевидното й ежедневно значение и се постарахме да избегнем крайността, обявяваща всичко за игра. Накрая все пак ще стигнем до тази концепция и това ни принуждава да направим равносметка.

„Детска игра наричаше той човешките мисли“ — се казва в по-късните предания за Хераклит.^[8] В началото на този труд^[9], цитирахме думите на Платон, които са достатъчно значими, за да ги приведем тук повторно. „Възможно е човешките дела да не заслужават голяма сериозност, но така или иначе е необходимо да сме сериозни, макар и щастието да не е в това.“ Нека тогава тази сериозност се посвещава на това, което я заслужава. „Сериозността трябва да се използва за сериозните неща и за нищо друго. По природа на нещата само Бог е достоен за висша сериозност. Обаче човекът е създаден като играчка на Бога и това е най-доброто у него. Така че той трябва да прекарва живота си според своята природа, като играе най-красивите игри, т.е. обратното на това, което прави сега.“ Ако играта е най-сериозното нещо — „тогава животът трябва да премине в определени игри, изпълнени с пожертвователност, песни и танци, за да се предразположат боговете и да се спечели борбата“. И така „те ще живеят според тяхната природа, защото в повечето отношения са марионетки и само в малка степен участват в истината“.

„Много принизяваш човечеството, Чужденецо“ — отговаря другият. Отговорът е: „Извини ме. С поглед, обърнат към Бога, и развълнуван от него, говорех аз. Добре, признавам, нашият род не е така нищожен и заслужава известна сериозност.“^[10]

Човешкият дух може да се откъсне от омагьосания кръг на играта само когато обърне поглед към всевишния. С логическо мислене той няма да стигне далеч. Когато човешката мисъл премисли всички богатства на духа и провери цялото великолепие на своите възможности, тя винаги намира в дълбочините на всяко сериозно съждение един нерешен проблем. Всяко изказано категорично съждение се приема като неокончателно в собственото ни съзнание. В този момент на колебание във всяко съждение съзнанието за абсолютна сериозност отслабва. На мястото на старото „Всичко е суета“ понякога започва да се прокрадва по-конструктивното „Всичко е игра“. Това прилича на банална метафора, просто безсилие на ума. Но това е мъдростта, до която бе стигнал Платон, когато нарече човека играчка на боговете. В чуден изблик на въображение откриваме същата мисъл в „Притчи Соломонови“^[11]. Там Вечната Мъдрост, извор на справедливост и власт, казва, че преди всяко сътворение е играла пред Бог за неговото развлечение и че е играла и се е развличала с децата на хората в света на Неговото земно царство.

Който се зашеметява от вечното въртене на отношението „игра — сериозност“, ще намери в етиката опорната точка, която му е убягвала в логиката. Играта, както казахме още в началото, сама по себе си стои извън сферата на моралните норми. Играта е нито лоша, нито добра. Моралното съзнание е пробният камък, с който човек определя дали едно действие, желано от неговата воля, му е предписано като сериозно, или му е позволено като игра. Когато в решението за предприемане на едно действие се намеси чувството за правдивост и справедливост, за състрадание и милосърдие, въпросът губи значение. Една капка съчувствие е достатъчна, за да издигне нашите действия над ограниченията на разума. Във всяко морално съзнание, основано върху признаването на справедливост и милост, неразрешеният досега въпрос — игра или сериозност — се свежда завинаги до мълчание.