Йохан Хьойзинха
Homo ludens (7) (Изследване на игровия елемент на културата)

VI. Игра и мъдрост

Състезанието по мъдрост — Познаване на светите неща — Състезанието по гатанки — Космически гатанки — Сакралната мъдрост като произведение на изкуството — Гатанката и реколтата — Гатанка за оцеляване — Дуел от въпроси за спасяване на живот — Природата на решенията — Забавление и предана доктрина — Александър и гимнософистите — Диалог от въпроси — Въпросите на крал Менандър — Дуел с гатанки и катехизъм — Въпросите на император Фридрих II — Гатанки и философия — Характерът на гатанките на древната философия — Мит и философия — Космосът като борба — Космическият процес като съдебен процес.

Стремежът към първенство се проявява в толкова разнородни форми, колкото възможности предоставя обществото. Начините, по които човек се бори с друг, са също толкова разнообразни, колкото са различни нещата, за които се бори, и различните ситуации, в които той се бори. Случайност, сила, ловкост или кървави сражения определят крайния резултат. Хората си съперничат по смелост или издръжливост, сръчност или знания, в хвалебствия или хитрост. Дава им се задача да си премерят силите, да се изкове меч или да се намери изкусна рима. Задават се състезателни въпроси. Състезанията могат да приемат формата на божия воля, съдебно заседание, обзалагане или гатанка. Във всички тези форми състезанието си остава по същество игра, а в това свойство на играта се съдържа изходната точка, откъдето може да се тръгне, за да се разбере функцията на играта за културата.

В основата на всяко състезание стои играта, т.е. едно споразумение относно ограничения за време и пространство, определени правила и форма, извършване на определени действия. Всичко това води до изясняване на напрежението и се извършва извън границите на всекидневния живот. Въпросът, какво трябва да се извършва и каква печалба носи това, има второстепенно значение за самата игра. Обичаите, свързани със състезанието, и значението, което им се придава, се характеризират с изключително сходство във всички цивилизации. Това почти съвършено съответствие само по себе си доказва колко силно е свързана цялата игрова и агонална дейност с основите на човешката душевност и общество. Съответствието между древните култури се откроява може би много по-ясно в състезанията по мъдрост и знания, отколкото в областта на правото и войната. За античния човек да можеш или да смееш нещо, означава да притежаваш сила, а да знаеш нещо, означава да притежаваш вълшебна сила. В основата си всяко специално знание за ранния човек е свещено знание, тайна, вълшебно познание, понеже за него всъщност всякакво познание се намира в пряка връзка със самия световен ред. Световният ред, разпореден и определен от боговете, поддържан чрез култа с цел опазване на живота и благосъстоянието на хората, този ртам, да го наречем с древноиндийска дума, най-силно се охранява с помощта на тайните, свещени познания за произхода на света и техните тайнствени имена.

По този начин се появява съперничеството в подобни познания по време на свещени празници, тъй като изказването на тайната дума има пряко въздействие върху световния ред. Състезанията по свещени знания са силно вкоренени в култа и представляват важна част от него. Въпросите, които си поставят свещенослужителите по време на жертвоприношение или предизвикателства, са гатанки в пълния смисъл на думата, изцяло съответстващи по форма и цел на гатанките в публичната игра.

Функцията на подобни състезания на гатанки най-ясно личи във ведийските предания. При големите празници на жертвоприношението тези състезания са били толкова важни, колкото и самите жертвоприношения. Брахманите са се състезавали в ятавидия — знания за произхода, или брахмодия, което най-добре се предава като произнасяне на свещеното. В тези названия на свещените игри се съдържа фактът, че поставените въпроси имат връзка със създаването на Космоса. Различните песни на Ригведа съдържат в себе си пряк поетичен отзвук от подобни състезания. В химни I, 164 на Ригведа част от въпросите се отнасят до космическите явления, част — до различните ритуални особености на жертвоприношението.

„Аз ви питам за крайния край на земята; аз ви питам къде се намира пъпът на земята. Питам ви за семето на жребеца; аз ви питам за висшето място на разума.“^[1]

В химн VIII, 29 в десет типични гатанки са описани главните богове посредством техните атрибути, като в отговора трябва да се съдържа името на съответния бог.^[2]

„Единият е кафяво-червен с променлив образ, великодушен юноша; украсен е със злато (Сома). Сияен се спуска мъдрецът сред боговете (Агни)“ и т.н.

Дотук в тези песни преобладава характерът на ритуалната гатанка, отговорът на която се основава на знанията относно ритуала и неговите символи. Но във формата на гатанки се заражда най-дълбоката мъдрост за основите на съществуването. Величественият химн в Ригведа — Х, 129 с право е наречен от Паул Дойсен „може би най-чудесният откъс от философията, който е стигнал до нас от древните времена“^[3].

1. Нищо не беше тогава битието, нищо, нищо битие. Нищо не беше въздушното пространство, нито небосводът отгоре. Какво се движеше? Под чия закрила? Къде? От вода ли е била дълбоката бездна?

2. Там нямаше смърт, там нямаше несмърт; там нямаше разлика между ден и нощ. От само себе си, без вятър, дишаше само То; нищо друго нямаше освен това.^[4]

Въпреки утвърдителния строеж на тези стихове и двата следващи формата на гатанки пак се прокрадва през поетичната структура на песента. По-нататък обаче отново има връщане към пряката въпросителна форма.

6. Кой знае, кой ще го каже тук, откъде произлиза, откъде това създание…

Ако признаем, че тази песен произлиза от ритуалната песен с гатанки, която от своя страна представлява литературна преработка на провежданите в действителност състезания на гатанки по време на празниците на жертвоприношението, тогава по най-убедителен начин ще бъде доказана генетическата връзка между игра на гатанки и сакрална философия.

В някои от химните на Атхарваведа, примерно X, 7 и 8, цяла поредица от подобни гатанки са събрани и обединени под общ знаменател независимо дали след гатанката следва отговор, или тя остава без отговор. „Накъде отиват двете половини на луната, накъде месеците, обединени в годината? Накъде отиват годишните времена?… Кажи ми тази скамбха.“^[5]

„Закъде бързат заедно двете различни по форма девственици, денят и нощта?

Къде бързат да се скрият водите?

Как става така, че не се прекъсва вятърът, как така не почива духът? Защо никога не свършват водите, стремящи се към истината?“^[6]

За тези произведения на възторжения древен ум, разчувстван от тайните на съществуването, не можем да направим разлика между свещена поезия, мъдрост, граничеща с лудост, дълбока мистика и тайнствена неразбория от думи. Думите на тази стара певица — янрица, непрекъснато се вият около дверите на непознаваемото, които двери както за нас, така и за тях си остават затворени. Единственото, което можем да кажем, е, че философията се ражда в това култово състезание не от празна игра, а в свещена игра. Мъдростта се е упражнявала като свещено изкуство, философията се появява под формата на игра. Въпросът за космогонията — за това, по какъв начин се е появило всичко в света, е един от първите въпроси, които са занимавали човешкия ум. Експерименталната детска психология показва, че значителна част от въпросите, поставени от шестгодишни деца, имат космогоничен характер; кой кара водата да тече, откъде идва вятърът, въпроси, свързани със смъртта, и т.н.^[7]

Въпросите под формата на гатанки от ведийските химни водят право към дълбоките мисли в Упанишадите. Тук обаче ние не си поставяме задачата да разгледаме отблизо философското съдържание на свещените гатанки, а да анализираме игровия им характер и да покажем колкото се може по-ясно тяхното значение за културата.

Състезанието в гатанки — далеч от простата забава — представлява съществена част от култа на жертвоприношенията. Гатанката е толкова важна, колкото и самото жертвоприношение.^[8] Тя принуждава боговете към действие. Интересен паралел на древноиндийския обичай откриваме при торадианците от Среден Целебес.^[9] Времето за отгатване на гатанката се определя при тях от момента, когато оризът „зачене“, до момента, когато започне прибирането на реколтата, понеже „излизането“ на гатанките благоприятства за „излизането“ на оризовия клас. По този начин, когато се познае гатанката, в повечето случаи хорът се включва с пожеланието: „Изскочи, излез, оризе наш, излезте, дебели класове, там горе в планините, там долу в равнините!“ През сезона, който предшества споменатия по-горе период, е забранена всякаква литературна дейност, понеже се смята, че тя може да бъде опасна за растежа на ориза. Думата вайло означава едновременно гатанка и просо, т.е. растението, което като народна храна е било изместено от ориза.^[10]

Който е повече или по-малко запознат с литературата на ведите и брахманите, знае, че техните обяснения за произхода на нещата се разминават, противоречат си и са във висша степен объркани, разнообразни и изкуствени. За тях няма връзка или общ смисъл. Ако имаме предвид първоначалния игрови характер на космогонното отражение и произхода на тези обяснения от ритуалната гатанка, ни става ясно, че тази обърканост произлиза не толкова от остроумието и празното користолюбие на конкуриращите се жреци, всеки от които се опитва да доведе своето жертвоприношение до по-ефектна форма от това на останалите^[11], колкото от множеството противоречиви обяснения, които вероятно някога са били отговори на ритуални гатанки.

Гатанката проявява своя свещен, т.е. опасен характер във факта, че в митологичните или ритуалните текстове тя почти винаги е представена като гатанка, която може да струва живота, т.е. от отговора ще зависи животът. С това се съгласува и фактът, че да поставиш въпрос, на който никой не може да отговори, се е смятало за висша мъдрост. Тези два фактора срещаме в древноиндийската приказка за крал Янака, който устроил състезание с геологически въпроси между брахманите, посетили неговия празник на жертвоприношение, и обещал като награда 1000 крави.^[12] Мъдрият Яйнавалкия предварително се разпорежда да бъдат отведени кравите при него и с това блестящо побеждава своите противници. В момента, когато един от тях — Видагда Сакалия, не може да отговори на един въпрос, главата пада от тялото му, с други думи, той заплаща с главата си. Когато накрая никой вече не се осмелява да зададе никакъв въпрос, Яйнавалкия извиква победоносно: „Достойни брахмани, който от вас нека, нека ми зададе въпрос или да го зададе на всички, или ако някой иска, аз ще му задам въпрос или ще го задам на всички ви!“

Игровият характер е проявен тук много ясно. Тук играе самото свещено предание. Степента на сериозност, с която се е приемал свещеният текст, изглежда, е непреодолима и в същността си не е толкова важна, както и въпросът, дали някой в действителност е загубил живота си, понеже не е успял да отговори на определена гатанка. Основен е игровият мотив като такъв. В гръцките предания също намираме, макар и в по-бледа форма, данни за състезания в гатанки в историята на пророците Калхас и Мопс, поражението на които се наказва със смърт. На Калхас му било предсказано, че ще умре, ако срещне по-добър пророк от самия него. Той среща Мопс и те започват да се състезават в гатанки, при което побеждава вторият. Калхас умира или от мъка, или се самоубива от яд, а последователите му отиват при Мопс.^[13] Според мен тук отново се появява описаният мотив на гатанка, където става въпрос за живот и смърт.

Постоянен мотив в Едата е сражението с въпроси на живот и смърт. Във Вафтруднисмал Один мери своя ум с премъдрия великан, който притежава знания от прастаро време. Това е едно обзалагане в пълния смисъл на думата и едно изпитание на късмет, като залогът е главата. Първи задава въпрос Вафтруднир, а после Один. Въпросите са от митологичен и космологичен характер, много сходни на ведийските примери: откъде идват нощта и денят, откъде зимата и лятото, откъде вятърът? В Алвисмал Тор пита джуджето Алвис за названията, с които се наричат вещите при асите, ваните, хората, великаните и джуджетата и при богинята Хел; накрая, при изгрев-слънце, джуджето е оковано във вериги. Същата е и формата на песента на Фейолсвин. В гатанките на Хейдрек мотивът е следният: крал Хейдрек дал обещание, че ще дари живота на провинил се пред него, ако зададе гатанка, която той, кралят, не може да отгатне. Независимо от това, че повечето от тези песни на Едата спадат към по-новите и поетите са използвали най-вече поетичното си майсторство, връзката със свещената борба посредством гатанки е очевидна.

Отговорът на въпроса гатанка не се намира с мислене или логически разсъждения. Отговорът е решение, внезапно разкъсване на връзката, с която сме обвързани от питащия. Именно затова вярното решение веднага обезсилва питащия. В основата на всеки въпрос има само един отговор. Той може да бъде открит само в случай че се познават правилата на играта. Правилата на играта са от граматически, поетически или ритуален характер. Човек трябва да познава езика на гатанките, да знае каква категория явления се обозначават със символите колело, птица, крава. Ако се окаже, че съществува и втори отговор, който да спазва правилата и за който питащият не се досеща, то това е във вреда на последния. От друга страна, един и същ обект може да се изрази и изобрази по много различни начини и следователно може да бъде представен в много различни гатанки. Често решението на определена гатанка се състои единствено в познаването на определено свещено или тайно име на нещата.

Ако разглеждахме тук смисъла на формата гатанка изобщо, вместо да наблягаме върху игровото качество и функция на гатанката, би трябвало да се задълбочим в етимологическата и семантичната връзка, свързваща холандската дума за гатанка raadsel с думите съвет — raad, и глагола разгадавам — raden, с неговите две значения: „давам съвет“ и „разгадавам гатанка“. По същия начин са свързани в гръцки αινος, (айнос) — приказка, изказване, поговорка, с думата αινιγμος — μα (айнигмос — ма). Културно-историческите форми, изразяващи съвет, гатанка, митичен пример, басня и поговорка, са тясно свързани. Но всичко това споменаваме тук само pro memoria, за да можем да разгледаме направленията на гатанката и в някои други посоки.

Можем да заключим, че гатанката поначало и по същество е свещена игра и по-точно, че тя прехвърля границите на игра и сериозност, тя е от важно значение, без да губи от това игровия си характер. Можем да забележим, че впоследствие гатанката клони, от една страна, към развлечението, от друга — към свещеното учение. Но не трябва да говорим за сериозност, която преминава в шега, нито за игра, която се издига до сериозност. Това, с което се сблъскваме тук, не е нищо друго освен определено постепенно разделяне на културния живот на две области, които ние разграничаваме като сериозност и игра, но които в по-ранни фази са формирали една неразделна духовна среда, в която се е развила културата.

Независимо от магическото действие гатанката или, по-общо казано, зададеният въпрос остава един важен елемент на социалното общуване. Като обществена игра гатанката влиза в групата на различните литературни схеми и ритмични форми, като например верижния въпрос, където различните въпроси непрекъснато нарастват и където единият води до другия. Или въпросът за нещото, което превъзхожда друго, например: Кое е по-сладко от меда?, и т.н. При гърците популярна обществена игра е задаването на апории, т.е. въпроси, на които не може да се намери изчерпателен отговор. Те могат да се приемат като слаба форма на „фаталната гатанка“, фаталният въпрос на Сфинкса все още витае над играта: като основен залог остава заплахата за живота. Ярък пример за това, как по-късните предания преработват мотива за смъртоносната гатанка, ни предлага историята за срещата на Александър Велики с индийските гимнософисти, въпреки че и в тези преработки се чувства свещената основа на явлението. След превземането на един град, оказал сериозна съпротива, Александър заповядал да му доведат десетте мъдреци, които били съветвали обсадените да се бият срещу него. Условията били той да им задава неразрешими въпроси. Който от мъдреците отговорел най-зле, щял да умре пръв. За съдия трябвало да бъде избран един от мъдреците. Ако съдията съди добре, по този начин спасява живота си. Въпросите в повечето случаи имали характер на космологични дилеми, игрови варианти на свещените гатанки от ведийските химни. Кои са повече — живите или мъртвите? Кое е по-голямо — морето или земята? Кое е било първо — денят или нощта? Отговорите, които се дават на тези въпроси, са по-скоро логически заключения, отколкото мистична мъдрост. Когато накрая избраният за съдия прави своето заключение относно въпроса, кой е отговорил най-зле, той казва, че всички са отговорили един от друг по-зле. С този отговор той проваля плана му и Александър пощадява всички.^[14]

Идеята да се излъже противникът с гатанка е съществена при дилемата въпрос, на който всеки отговор е във вреда на отговарящия. Същото важи и за гатанките с двойно решение, едно от които е непристойно и е най-очевидното; такива гатанки съществуват още в Атхарваведа^[15].

Между сложните форми, чрез които гатанката става литературна форма независимо дали е за развлечение или за поука, съществуват няколко, които заслужават особено внимание, понеже много ясно илюстрират връзката между игровото и свещеното. Първата е разговор, съставен от въпроси с религиозно или философско съдържание. Тази форма може да се открие в миналото при различни култури. Най-често срещаният начин е следният: мъдрец, който бива разпитван от един човек или от няколко други мъдреци. Заратустра трябва да отговори на въпросите на шестдесет мъдреци на крал Вистаспа. Соломон отговаря, на въпросите на Савската царица. В брахманската литература често срещан мотив е млад брахман, който пристига в царския двор и там или му задават въпроси, или сам поставя въпроси и по този начин от ученик става учител. Няма нужда от доказателства за факта, че тази форма на гатанки е тясно свързана с древното свещено състезание на гатанки. Характерна в това отношение е една история от Махабхарата^[16]. Пандавите, скитайки из горите, стигат до красиво езеро. Водният дух им забранява да пият от водата, преди да са отговорили на неговите въпроси. Всички, които пренебрегват забраната и пият, умират. Накрая Юдхищхира заявява, че е готов да отговаря на въпросите на водния дух. Оттам нататък започва една игра на въпроси и отговори, която точно илюстрира прехода от космологичната свещена гатанка към остроумната игра, която в тази си форма представя почти цялостно индийско нравоучение.

Религиозният диспут от времето на Реформацията, като този на Лутер и Цвингли в Марбург през 1529 г. или този на Теодор дьо Без и неговите сътрудници и католическите прелати в Поаси през 1561 г., не е нищо друго освен едно пряко продължение на стар свещен обичай.

Някои от литературните произведения, построени в тази форма на разговор с въпроси, можем да разгледаме по-отблизо.

Милидапанха, т.е. въпросите на Менандър, е едно произведение на Пали, съставено вероятно към началото на нашето летоброене и независимо от това, че само по себе си не спада към канона, е било високо почитано както от южните, така и от северните будисти. Произведението отразява разговорите, водени от крал Менандър, този, който през II в. пр.н.е. продължава гръцкото господство в Бактрия, с великия Архат Нагасена. Съдържанието и целите на това произведение са чисто религиозно-философски, по форма и тон се покриват изцяло със състезанието на гатанки. Още въведението към диалозите е характерно: „Кралят казва: уважаеми Нагасена, имате ли желание да водите разговор с мен? — Ако Ваше Превъзходителство желае да говори с мене, както си говорят мъдреците, тогава добре, но ако Вие говорите с мен по начина, по който разговарят помежду си крале, то не желая. — Как си говорят тогава мъдреците, уважаеми Нагасена?“ Следва обяснение: „Мъдреците не се сърдят, когато ги оборят, а кралете се сърдят.“ Кралят се съгласява да води разговор на равностойни начала, също както при играта габер по време на Франсоа Анжуйски. В разговора вземат участие и мъдреци от кралския двор. Петстотин йонака, т.е. йонийци и гърци, и осемдесет хиляди монаси съставят публиката. Нагасена поставя „въпрос с две остриета, дълбокомислен, труден за решаване, по-стегнат от възел“. Мъдреците на краля се оплакват, че той ги мъчи с коварни въпроси, които имат еретическа насоченост. Поставените въпроси наистина представляват типични дилеми, предлагани с триумфално предизвикателство: „Справете се сега, Ваше Превъзходителство!“ Посредством всичко това до нас достигат в сократовска форма основните въпроси на будисткото учение в една проста философска формулировка.

Към жанра на религиозните разговори в гатанки принадлежи накрая и трактатът Gylfaginning от Snorra Edda. Ганглери започва разговор с Хар под формата на обзалагане, като първо привлича вниманието на крал Гилфи с това, че жонглира едновременно със седем меча.

Свързването на свещеното състезание на гатанки за произхода на нещата със състезанието в коварни въпроси за чест, живот и имущество представляват преход към теологично-философските разговори под формата на въпроси. Срещат се и други форми на диалога със същата насоченост, като например ритуалната възхвала и катехизма на определено религиозно учение. Тези форми са най-силно свързани с Авеста, където учението е основно представено в размяна на въпроси и отговори между Заратустра и Ахура Мазда. Литургичните текстове, използвани при ритуала на жертвоприношението, наречени Ясните, съдържат ярки следи от примитивна игрова форма. Типичните теологични въпроси относно учението, начина на живот и различните ритуали непрекъснато се редуват със старите космогонични въпроси, както е например в Ясна 44.^[17] Всеки ред започва с думите на Заратустра: „За това Ви питам, дайте ми прав отговор, о, Ахура“, и след това се редуват различни въпроси, започващи с: „Кой е този, който…“ и „Дали ние…“. „Кой постави накриво земята отдолу и въздушното пространство така, че да не паднат?“ „Кой съедини скоростта с вятъра и облаците?“ „Кой създаде така благодатно светлината и мрака… съня и пробуждането?“ И накрая интересният въпрос, който ясно показва, че се касае за остатъци от старо състезание на гатанки: „Питам Ви… дали ще получа наградата — десет кобили, един жребец и една камила, която, о, Мазда, ми бе обещана.“ Чисто катехизистичните въпроси се отнасят до произхода и характера на набожността, разделението на добро и зло, различните въпроси относно душевна чистота и непорочност, борбата със злия дух и т.н.

Трябва да отбележим, че когато швейцарският свещеник, работил в страната и века на Песталоци, нарекъл своя катехизис за деца Ratselbuchlein (книжка с гатанки — б.пр.), той не подозирал колко се е доближил до древните исторически корени.

Теологично-философските диспути чрез въпроси — от типа на диспута, воден от крал Менандър — водят законно до въпросите от научен характер, задавани в по-нови времена от монарсите на своите придворни учени или мъдреци от други краища. Ние познаваме въпросника на император Фридрих II Хохенщауфен към придворния астролог Майкъл Скот,^[18] както и редицата философски въпроси, зададени на мюсюлманския учен Ибн Сина от Мароко. Първият въпросник е забележителен за нас най-вече поради смесицата от космогонични, чисто природни и геологически въпроси, съдържащи се в него. Върху какво се опира земята? Колко камили има в света? По какъв начин седи Бог на трона си? Каква е разликата между прокълната човешка душа и „падналия ангел“? Земята плътна ли е, или е шуплеста? От какво е солена морската вода? Как стоят нещата с вятъра, духащ от много страни? Какво знаете за изригванията на вулканите и вулканичните изпарения? Защо душите на умрелите очевидно не проявяват желание да се завръщат на земята? и т.н. Следователно тук имаме примес от стари и нови мотиви.

„Сицилианските въпроси“ към Ибн Сина са по-строго философски от предишните, със скептичен характер, наподобяващи въпросите на Аристотел. Но все пак и те спадат към стария жанр. Младият арабски философ открито упреква императора: „Вие задавате глупави и недодялани въпроси, като сам си противоречите!“ В спокойния и скромен начин, по който императорът приема критиката, Хампе вижда „Фридрих човека“ и го оценява като такъв. Но Фридрих подобно на крал Менандър е знаел, че играта на въпроси и отговори се играе на равни начала — човек води дискусия, за да говори с Нагасена не като крал, а като мъдрец.

По-късно гърците съзират известна връзка между играта на гатанки и произхода на философията. Клеарх, ученик на Аристотел, в своя трактат върху поговорките развива и една теория за гатанките. В тази теория той свидетелства, че гатанката в минали времена е била предмет на философията: „По този начин (чрез гатанки — б.пр.) старите са доказвали своето умствено превъзходство (παίδεία)“. Това ясно представлява вид философски упражнения чрез гатанки, за което ставаше дума по-горе.^[19] Наистина не е трудно и няма защо да се търси много, за да направим връзка между старинните гатанки и първите гръцки философски произведения.

Тук няма да разглеждаме въпроса за това, доколко самата дума πρόβλημα (проблема) произхожда от философски — отговор на предизвикателство или на поставена задача. Сигурно е, че хората, търсещи мъдрост, от най-древни времена до софистите и реторите постъпват като типични борци. Те предизвикват своите съперници, засягат ги с остри критики, издигат своите идеи като единствено верни с цялата момчешка самоувереност на древния човек. Стилът и формата на ранните философски опити имат полемичен и агонален характер. Често се говори от първо лице. Зенон Елейски оборва своите противници с помощта на апории, т.е. той допуска верността на тяхното твърдение, след което, тръгвайки от това твърдение, извежда две противоречиви, взаимно изключващи се заключения, формата на тези апории много прилича на формата на гатанките. „Зенон пита: ако пространството е нещо, тогава в какво ще се намира то?“ „Гатанката“ не е трудна за решаване.^[20] За Хераклит природата и животът представляват griphos, гатанка. Самият той е човек, който отгатва гатанки.^[21] Изказванията на Емпедокъл често имат тон на митологични решения на гатанки, като освен това имат и поетична форма. Дивите, почти гротескови представи на Емпедокловото учение относно произхода на живите същества биха намерили място в някоя от древноиндийските брахмани с техните ужасяващи фантазии. „От нея израснаха много глави без шии, ръце блуждаеха наоколо сами без рамене, очи, извадени от челата, бродеха в кръг.“^[22] Ранните философи говорят на пророчески език, пълен с ентусиазъм. Тяхната абсолютна самоувереност граничи с тази на висш свещеник или мистагог. Техните задачи са били свързани с природно начало на нещата, αρχή (архе) — начало, φύσις, (фюсис) — природа.

Това са най-древните космологични проблеми, които от незапомнени времена са били поставени под формата на гатанки и разрешавали под формата на митове. От чудатите представи на различните митически космологии, например представата на Питагор за 183 свята, лежащи един до друг във формата на правоъгълен триъгълник^[23], постепенно се появяват логическите спекулации за облика на цялата Вселена.

Изглежда, агоналният момент на древната философия се изразява най-вече в склонността на древните философи да виждат във всемирните процеси една вечна борба на първични противоположности, заложени в същността на всички неща подобно на китайските противоположности Ян и Ин.

За Хераклит борбата е представлявала „бащата на всичките неща“. Емпедокъл установява две начала, които ръководят процесите в света от самото му начало и завинаги. Това са φιλία (филия) — обич, и νεΐκος (нейкос) — вражда. Вероятно не е случайно, че ранните философи са били склонни да дават антитетични обяснения на всичко съществуващо, които съответстват на антитетичния и агонален строеж на ранното общество. От древни времена човек е свикнал да счита всичко за дуализъм между две противоположности, подчинени на една борба. Още Хезиод познава добрата Ерида — благотворната кавга, наред с пагубната.

Оттук и представата, според която вечната борба на всичко съществуващо, борбата на фюсис, се схваща като правна борба. И така пак стигаме до игровия характер на древната култура. Вечната борба в природата е следователно борба пред съд. Според Вернер Йегер^[24] понятията космос, дике и тизис (последното означава възмездие, наказание) са взети от правната област, към която първоначално са принадлежали, и след това са били пренесени върху световните процеси, за да могат да бъдат изразени и разбрани с термините от съдебната процедура. По същия начин αίτια (айтия) първоначално е означавала правна вина, преди да стане общоприет термин за понятието природна причинност. Анаксимандър е бил този, който е формулирал тази мисъл, но за съжаление неговата формулировка е запазена само във фрагмент.^[25] „Обаче оттам, откъдето нещата произлизат (има се предвид безкрайността), там те и неизбежно свършват. Понеже е трябвало те взаимно да се покаят и изкупят неправдата според това, както го изискваше времето.“^[26] Това изискване не е изцяло ясно. Във всеки случай то се отнася до една представа, в която самият Космос трябва да търси опрощение за извършена неправда. Какъвто и да е бил точният смисъл на това изказване, несъмнено в него се съдържа една много дълбока мисъл, напомняща християнските представи. Задаваме си въпроса, дали тази представа се основава наистина на идеята за държавен строй и правов ред, за което свидетелства гръцката държава-град, или става въпрос за много по-стара наслойка от правни понятия? Не е ли това древната концепция за право и възмездие, спомената преди, в която правните норми се намират още в сферата на хвърляне на жребий, взаимно преборване, или, накратко казано, когато правната борба е била още свещена игра? В един от фрагментите на Емпедокъл се говори за стихийната борба на елементите, което е осъществяване на времето и което от самото начало е свързано с „голяма клетва“^[27]. Вероятно е невъзможно да разберем изцяло значението на този мистичен образ. Ясно е само това, че мисълта на философа пророк пребивава в сферата на борба за право, сфера, която, както вече установихме, е важна база за примитивния културен и мисловен живот.