Гуин Дайър
Войната (1) (Смъртоносната игра на човечеството)

Въведение

Когато в средата на 80-те години завърших първото издание на тази книга, Студената война се намираше във втората си критична фаза и светът живееше в страх и ужас от тоталната ядрена война — десет хиляди ядрени бойни глави, избухващи почти едновременно в основните градове на Европа, Северна Америка и Азия и унищожаващи не само милиони и милиарди човешки същества, но и петхилядолетното наследство, натрупано от човешката цивилизация. И ето че само след пет години изпълнението на присъдата бе отменено — вълната от мирни, безкръвни демократични революции ни завари напълно неподготвени. И тази нова вълна повлече всички правителства, участващи в продължителната и кошмарна конфронтация, към един-единствен бряг.

Засега, поне за момента, сме спасени. Единственият тип международни бойни действия, който тревожи хората в развитите страни, е тероризмът. Иначе от петнадесет години насам основните притеснения варират от внезапен инфаркт до забрал нокът. Ние сме раса с късмет, но се налага да използваме изключително мъдро времето, което ни беше отпуснато. Защото световната, унищожителната война, не е победена — в момента просто е заспала. Всички основни политически сили по света са все още отлично организирани за война. За завръщането на света към ядрената надпревара не е необходимо кой знае колко много — само една случайна приумица и завъртане на калейдоскопа, който преподрежда международните отношения в нови антагонистични модели на съюзи и коалиции.

Възможно е този момент да не настъпи поне още едно десетилетие, но ако не съумеем да съградим институции, които да бъдат в състояние да ни отклонят решително и окончателно

от старата игра на великите сили, то рано или късно мигът, от който се опасяваме, отново ще настъпи. И тогава, на някакъв не особено далечен етап, ще се завърне и войната на великите сили — мегатонни заряди ще се стоварят върху нас, прахът на земята ще се издигне нагоре, светлината на слънцето ще угасне и човешката раса ще изчезне. Завинаги. Възможно е днес да обитаваме циганското лято на човешката история — сезон, след който да не ни остава нищо друго, което да очакваме, освен ядрената зима. И това ще е краят.

Вероятно мнозина ще възприемат подобна гледна точка като прекалено апокалиптична. Добре е обаче да имаме предвид, че научните и организационни умения, които са направили възможни както ядрените, така и други, все още неизмислени, оръжия за масово унищожение, не могат да бъдат забравени. Следователно на човешката раса ще й се наложи да измисли начини за управление на своите дела, които окончателно да изключат войната като алтернатива за продължаване на политиката. А отправната точка за създаването на подобна стратегия е войната да бъде възприета и разгледана като институция — институция, чиито механизми на действие трябва да бъдат проучени, анализирани и напълно овладени.

През по-голямата част от човешката история войната е представлявала повече или по-малко функционална институция, осигуряваща блага за онези от обществата, които са били добри във воденето й, въпреки че цената й в пари, човешки живот и страдания е била открай време значителна. Едва през последното столетие все по-голям брой хора започват да поставят под въпрос основния постулат на цивилизованото общество — а именно, че войната е неизбежна и често пъти полезна. Този нов дебат съдържа и два взаимно допълващи се аспекта.

Единият от тях е моралният. Въпреки всички жестокости на XX век (а може би и точно заради тях) през това столетие у все повече хора се заражда убеждението, че войната — тоест убиването на чужденци по политически причини — е нещо лошо. Същото онова бясно навлизане на новите технологии, които направиха модерната война толкова унищожителна, помогна на целия свят да стане по-осезаем и ясен. Да видиш „врага“ си по телевизията не означава непременно, че ще го обикнеш, но пък става все по-трудно да отречеш, че и той е човешко същество като самия теб. И дори моралът да не е нищо друго, освен правила, които обществото само си създава, за да оцелява, то едно от тези правила обикновено гласи, че убиването на хора е и погрешно, и грешно.

Другият аспект е с изключително практическа насоченост — ако продължаваме в същия дух да водим война след война, то не само е вероятно всички ние да умрем, но покрай нас да загине и цялата човешка цивилизация. Вярно е, че крайният срок е отложен, но също така е вярно, че не е бил отменен! А цивилизация, в чието бъдеще все още съществува перспективата за повсеместна и унищожителна ядрена война, не се нуждае от кой знае какви морални подбуди, за да преосмисли сериозно институцията, наречена война. Алтернативите не са многобройни — или ще се променим, или ще се погубим.

Всичко това в никакъв случай не означава, разбира се, че на всяка цена ще се променим или че няма начин да не оцелеем. Вселената не дава гаранции на никого и за нищо. Промяната обаче със сигурност е възможна — при условие, че проумеем природата на институцията, която се опитваме да променим, и сме напълно готови да приемем последиците от тази промяна.