Робърт М. Пърсиг
Лайла (1) (Изследване на нравствеността)

1.

Лайла не усещаше, че той е при нея. Беше заспала дълбоко и очевидно сънуваше някакъв страшен сън. В мрака той долавяше как тя скърца със зъби и се мята, сякаш се бори с опасност, видима единствено за нея.

Светлината от отворения капак над главите им беше толкова оскъдна, че скриваше следите от козметиката и от възрастта, и сега Лайла приличаше на ангел, на малко момиченце с руса коса, широки скули, вирнато носле и обикновено детско лице — толкова познато, че предизвикваше някак естествена обич. Стори му се, че щом дойде утрото, небесносините й очи ще се отворят широко и ще блеснат възторжено в очакване на още един ден, изпълнен със слънчева светлина, усмихнати родители, може би цвъртящ на печката бекон и всеобщо щастие.

Нямаше обаче да се случи нищо подобно. Когато отвореше замъглени от снощното пиене очи, Лайла щеше да се вгледа в чертите на мъжа с посивели коси и дори нямаше да се сети кой е — случаен нощен познат от бара. Покрай световъртежа и главоболието щеше да изпита известни угризения и презрение към себе си, но не задълго, помисли той — не й се случваше за първи път, — и тя бавно щеше да се помъчи да измисли как да се върне към обичайния си живот преди снощната среща.

Лайла измърмори нещо като: „Внимавай!“ После добави още нещо неразбираемо, обърна се и придърпа одеялото над главата си може би заради студения бриз, който нахлуваше през отворения капак. Койката в каютата беше твърде тясна и затова при обръщането тялото й се притисна пак до неговото. Той го почувствува — издължено и топло. Обхвана го предишното желание, ръката му се плъзна над нейната и докосна едната й гърда — едра, но прекалено мека, като презрял плод, който скоро ще започне да гние.

Искаше му се да я събуди и пак да я обладае, но при тази мисъл у него се надигна тъжно чувство и го възпря. Колкото повече се колебаеше, толкова повече растеше тъгата. Желаеше да я опознае по-добре. Цяла нощ бе имал усещането, че я е виждал накъде много, много отдавна.

От тази мисъл желанието му съвсем премина. Тъгата преля и се смеси с мрака в каютата и мъждивата индиговосиня светлина в отворения капак. Отгоре бяха звездите, оградени от рамката на капака — разлюлееше ли се яхтата, сякаш се движеха и те. Част от Орион изчезваше за миг, после пак се появяваше. Скоро щяха да се виждат всички зимни съзвездия.

В студения нощен въздух отчетливо се чуваше как по моста в далечината се движат коли в посока към Кингстън, някъде по скалите горе, над река Хъдзън. Яхтата бе спряла тук, в мъничкия приток, за нощна почивка, преди да отпътува на юг.

Нямаше много време. По дърветата покрай реката почти не се виждаше зеленина. Повечето спаружени листа бяха окапали. През последните няколко дни бурният студен северняк нахлу в речната долина, отнесе листата от клоните и ги изви в спираловидна вихрушка, оцветена в червено, кестеняво, златисто и кафяво, която се носеше над реката и пресичаше пътя на яхтата надолу през канала с шамандурите. Нямаше почти никакви други яхти в канала. Няколкото, закотвени до кея, изглеждаха изоставени и забравени след края на лятото, когато собствениците им се бяха заели с нещо друго. В небето отвсякъде се виеха клинообразни ята гъски и патици, тръгнали да бягат от брулещия канадски полярен студ. Много от тях сигурно са били мънички, когато той започна това пътуване от Горното езеро, истински океан насред сушата. Сега зад гърба му имаше хиляда мили и както му се струваше, хиляда години.

Нямаше много време. Вчера сутринта, когато се качи на палубата, се подхлъзна, хвана се да не падне и забеляза, че цялата яхта е покрита със скреж.

Федър се чудеше къде е виждал Лайла преди, но не можеше да се сети. И все пак му се струваше, че я е виждал. И тогава беше есен, помисли той, беше ноември и бе сковал голям студ. Спомни си, че трамваят беше почти празен, в него бяха той, ватманът, кондукторът и Лайла заедно с една приятелка на три седалки зад него. Седалките бяха покрити с жълта тъкан от здрави палмови нишки, твърда и груба, за да издържи дълго, но само след няколко години автобусите ги изместиха, та релсите, жиците и трамваите изчезнаха.

Спомни си, че бе гледал три филма подред, беше препушил и го болеше глава, а му оставаше да се люшка в трамвая още около половин час, преди да стигне до спирката, на която щеше да слезе и да извърви в мрака пресечка и половина пеша, за да се прибере у дома, където имаше аспирин и след още час и половина главоболието му щеше да премине. Тогава чу силния кикот на двете момичета и се обърна. Те изведнъж млъкнаха и го погледнаха така, сякаш той беше единствената причина да се кискат. Смееха се на него. Имаше голям нос, бе прегърбен, във външността му нямаше нищо интересно и трудно общуваше с хората. Момичето отляво, което явно се бе кикотило по-силно, беше Лайла. Съвсем същото лице — златиста коса, гладка кожа и сини очи. Усмихваше се едва-едва — мислеше, че така ще скрие защо се е кискало. Момичетата слязоха след няколко спирки, продължаваха да говорят и да се смеят.

След няколко месеца я забеляза отново в тълпата по време на най-оживеното улично движение. Мярна се за миг и изчезна. Тя завъртя глава — по лицето й пролича, че го е познала — и сякаш замря в очакване той да направи, да каже нещо. Но Федър не помръдна. Не беше общителен, а и вече беше късно. Двамата продължиха всеки по своя път и до вечерта и през следващите дни той се питаше коя ли е тя и какво е щяло да стане, ако се е доближил и е казал нещо. Следващото лято му се стори, че я забеляза на един плаж в южната част на града. Тя се печеше на пясъка, когато мина покрай нея, той видя лицето й и изведнъж се развълнува силно. Този път нямаше просто да стои като препариран. Този път щеше да предприеме нещо. Събра цялата си смелост, върна се, изправи се до краката й, взря се в лицето и видя, че не е Лайла. Беше друго момиче. Помнеше колко се бе натъжил тогава. В онези дни беше съвсем сам.

Но всичко това се бе случило отдавна, преди много години. Тя сигурно се е променила. Не беше възможно да е същата. Пък и бездруго не я познаваше. Имаше ли някакво значение? За кой дявол да помни толкова години такива незначителни случки?

Тези полузабравени образи са необикновени, помисли той, като сънища. Спящата Лайла, с която се запознаха снощи, също беше друга. Не друг човек, пак си беше тя, но по-неопределена, с по-размита индивидуалност. Тук беше Лайла, съвсем конкретна личност, която сега спи до него, която се бе родила и живее, мята се насън и сравнително скоро ще умре, за да се появи другата — наричайте я лайла^[1] — безсмъртната, вселила се за малко в Лайла и после продължила пътя си. Снощи се бе запознал със спящата Лайла. Но будната Лайла, която никога не спи, го наблюдаваше отдавна, както и той нея.

Беше наистина необикновено. През цялото време, докато се е спускал по канала от шлюз до шлюз, тя е пътувала по същия начин, но той не е знаел за присъствието й. Може да я е срещнал при шлюзовете на Трой и да е погледнал право към нея в мрака, без да я забелязва. На картата бяха отбелязани поредица шлюзове на съвсем малки разстояния, но нямаше обозначения за височината или за неприятностите, когато погрешно си изчислил разстоянията, закъсняваш и си изтощен. Едва след като стигна шлюзовете, разбра колко голяма е опасността: какви мъки видя, докато се оправи със светлините — зелени, червени, бели, светлините в къщичките на пазачите при шлюзовете, светлините на насрещните плавателни съдове, светлините на мостовете, бреговете и Бог знае още какво в мрака. Никак не му се искаше да се блъсне в тъмното или да заобикаля. Никога преди не ги беше виждал, беше страшно напрегнат и именно сред цялото това напрежение се сети, че май я е виждал на друга яхта.

Слизаха от небето. Не от някакви си трийсет, четирийсет или петдесет, а от стотици метри. Яхтите се спускаха надолу, все по-надолу в нощта от небето, където са били през цялото време, без дори да подозират. Когато се отвори последната врата на последния шлюз, излязоха на тъмна мазна река. Огромно съоръжение я насочваше към блещукаща в далечината светлина. Той се отправи натам с яхтата си, но водовъртежът на слелите се в едно реки го грабна и бързо го отклони. После на пълен ход застана напреко по течението и спря до плаващия док в другия край.

— Тук приливите са високи към метър и половина — каза пазачът на дока.

Приливи ли! Значи са на морското равнище. Значи всички шлюзове са зад гърба му. Сега само луната над океана щеше да повдига и спуска яхтата. По целия път до Кингстън мисълта, че е свързан с океана без никакви бариери, го изпълваше с усещане за необятно пространство.

Именно заради пространството се бе впуснал в това пътешествие и същата вечер в кръчмата при дока се бе опитал да заговори за него с Райгъл и Капела. Райгъл изглеждаше уморен, прекалено зает и незаинтересован, но Бил Капела, моряк при него, беше изпълнен с ентусиазъм и сякаш проявяваше разбиране.

— Както при Осуего — каза Капела, — чакахме да отворят шлюзовете и все се тюхкахме колко е ужасно, че не можем да тръгнем, а всъщност преживявахме най-хубавите мигове в живота.

Федър се беше запознал с Райгъл и Капела през септември, когато от дъждовете при един ураган водата преля, проби стените на каналите, потопи шамандурите, заля шлюзовете и настъпи такава бъркотия, че се наложи да затворят канала за две седмици. Яхтите, тръгнали от Големите езера на юг, бяха вързани и екипажите им нямаше какво да правят. Изведнъж се отвори пространство в живота на всички. Зейна неочаквана дупка във времето. Отначало всички се ядосаха. Беше просто ужасно да се мотаят, без да правят нищо. Собствениците на яхти бяха погълнати от своите си занимания и не им се говореше много-много с останалите, но сега нямаше какво да правят, освен дни наред да си бъбрят. Не колкото да минава времето. А задълбочено. Скоро всички почнаха да си ходят на гости по яхтите. Навсякъде се веселяха по цели нощи. Хората от града се заинтересуваха от задръстването по реката и някои се запознаха с моряците. Не колкото да минава времето. Задълбочено. И веселбите ставаха все повече.

Така катастрофата, бедствието, ядосало всички в началото, се превърна точно в това, което каза Капела. Всички преживяваха всъщност най-хубавите мигове в живота си. А бяха щастливи заради пространството.

Освен Райгъл, Капела и Федър в кръчмата нямаше почти никой. Помещението не беше голямо, в дъното имаше няколко малки маси за билярд, барът беше в средата точно срещу вратата, около него бяха струпани множество очукани масички. Нямаше никакви претенции за стил. И все пак човек се чувствуваше добре. Нищо не пречеше на собственото му пространство. Точно така. Просто кръчма, а не кръчма с велики идеи.

— Мисля, че е от пространството — рече той на Райгъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Райгъл.

— За пространството ли?

Райгъл го гледаше с присвити очи. Въпреки ярката раирана риза и плетената моряшка шапчица изглеждаше нещастен заради нещо, което премълчаваше. Може би крайната цел на пътуването му беше да продаде яхтата долу в Кънетикът.

За да не влиза в спор с Райгъл, Федър поде внимателно:

— Мисля, че с тези яхти печелим пространство, част от нищото, от празнотата… огромни площи открита вода… и отрязъци от време, без да има какво да правим… Това струва луди пари. Такава стока вече почти не се продава.

— По-добре се затвори в някоя стая и заключи вратата — отвърна Райгъл.

— Не става — възрази той. — Звъни телефонът.

— Ами няма да отговаряш.

— На вратата може да почука пощальонът.

— И колко пъти ще се случи? Не си длъжен да отваряш.

Райгъл просто си търсеше повод да се заяжда. Капела се включи в разговора колкото да се позабавлява.

— Съседите ще получат съобщението — предложи Капела.

— Тогава децата ще се върнат и ще пуснат силно телевизора.

— Ще им кажеш да намалят звука — не се предаваше Капела.

— Да, ама трябва да изляза от стаята.

— Е, добре, просто няма да им обръщаш внимание — примири се Капела.

— Добре, чудесно. Я сега да видим. Какво става с човек, който седи в заключена стая, не вдига телефона, не отваря, ако някой чука на вратата, не си показва носа дори когато децата са у дома и са пуснали силно телевизора?

Замислиха се и накрая леко се усмихнаха.

Барманът изглеждаше напълно отегчен, когато влязоха. Нямаше никаква работа. Но откакто бяха седнали в кръчмата, дойдоха още четирима-петима посетители. Барманът разговаряше с двама от тях, приличаха на стари клиенти — спокойни, свикнали с мястото. Други двама държаха билярдни щеки, явно от маси в съседно помещение.

— Тук няма пространство — настоя Райгъл, още му се искаше да спори. — Ако беше тукашен, щеше да ти е ясно.

— Как така?

— Тук няма пространство — повтори Райгъл. — Всичко е претъпкано с история. Вече всичко е мъртво, но ако познаваше този край, щеше да разбереш, че няма пространство. Пълно е със стари тайни. Всеки тук крие по нещичко.

— Какви тайни? — попита той Райгъл.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — обясни Райгъл. — Например малкият приток, където сме сега, знаеш ли накъде води? Сигурно си мислиш, че продължава неколкостотин метра след завоя, нали? Докъде смяташ, че стига тази рекичка, преди да спре?

Предположението на Федър беше трийсетина километра.

Райгъл се усмихна.

— Преди можеше да вървиш по нея безкрайно — каза той. — Стига чак до Атлантическия океан. Но сега хората са забравили това. Тече през целия щат Ню Джърси. Някога бе свързана с канал през планините и стигаше чак до Делауер. Оттук минаваха шлепове, натоварени с въглища още в Пенсилвания. Прадядо ми е печелел от това. Влагал е пари в какви ли не предприятия. И е бил доста заможен.

— Значи си тукашен — предположи Федър.

— Родът ми се е заселил тук след Революцията — обясни Райгъл. — Преместили са се едва преди трийсетина години.

Федър изчака Райгъл да продължи, но той не каза нищо повече.

От вратата лъхна студ и влезе голяма тълпа. Един от новодошлите махна на Райгъл. Той кимна в отговор.

— Познаваш ли го? — попита Федър.

— От Торонто е — каза Райгъл.

— Кой е?

— Състезавал съм се с него — отвърна Райгъл. — Канадци са. Винаги идват насам по това време на годината.

Единият от канадците беше облечен с червен пуловер, друг носеше килната назад синя флотска фуражка, трети имаше яркозелено сако. Движеха се в група, личеше, че се познават помежду си много добре, но мястото им е напълно непознато. Излъчваха някаква чужда приповдигнатост като гостуващ хокеен отбор.

Федър си спомни, че ги е срещал и преди, в Осуего, на голям кораб, наречен „Карма“, изглеждаха доста затворена за външни хора група.

— Държат се, като че не им допада кой знае колко тук — отбеляза Капела.

— Просто искат да се спуснат на юг — каза Райгъл.

— Все пак в тях има нещо особено — продължи Капела, — май не одобряват това, което виждат.

— Е, аз пък точно това одобрявам — обади се Райгъл.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Капела.

— Те са нравствени хора — обясни Райгъл. — На нас също няма да ни навреди, ако сме такива.

Един от канадците, който досега беше изучавал записите в мюзикбокса, натисна някакви копчета, блеснаха светлини и се завъртяха из помещението.

Силният звук ги сепна. Високоговорителят беше пуснат прекалено силно. Федър се помъчи да каже нещо на Капела. Капела сви дланта си на фуния пред ухото и се разсмя. Федър вдигна ръце, двамата се облегнаха назад и отпиха от бирите.

Бяха дошли още хора и кръчмата вече се изпълваше. Повечето клиенти май бяха местни хора, но съвсем свободно общуваха с моряците, сякаш бяха свикнали с тях. От бирата, шума и дружелюбното отношение между непознатите заведението се оживи. Федър отпи от чашата, заслуша се и се загледа в накъсаните светлини от някакъв прожектор за дискотеки, окачен на тавана над мюзикбокса.

Мисълта му се зарея. Замисли се над думите на Райгъл. Източните щати наистина бяха различни. Трудно беше да се определи разликата — по-скоро можеше да се усети, отколкото да се види.

Архитектурата от долината на Хъдзън излъчваше атмосферата на стила Къриър и Айвс от началото на миналия век, на мудния, благоприличен и подреден живот отпреди промишления преврат. В Минесота, където бе роден Федър, нямаше нищо такова. По онова време там е имало главно гори, индианци и дъсчени колиби.

Пътуваш ли през Америка по вода, все едно се връщаш назад във времето и виждаш какво е било в далечното минало. Федър следваше старите търговски пътища, използувани преди навлизането на железниците. Просто да се чуди човек — на места реката все още изглеждаше същата, както по картините от старата живописна школа на Хъдзън, с красиви гори и планини в далечината.

Колкото по на юг отиваше с яхтата, толкова повече усещаше социалното разслоение, особено при богаташките къщи, които ставаха все по-многобройни. Стилът им бавно, но сигурно губеше отпечатъка на преселническия дух. Сградите придобиваха все по-европейски вид.

Двама от канадците на бара — мъж и жена, се бяха притиснали така, че между тях и нож не можеше да се плъзне. Когато музиката спря, Федър ги посочи на Райгъл и Капела. Мъжът бе сложил ръка на бедрото на жената и пиеше питието си, сякаш не се случваше нищо особено.

Федър се обърна към Райгъл.

— Такива ли са нравствените ти канадци?

Капела се изсмя.

Райгъл им хвърли бърз поглед и намръщен, отмести очи.

— Има два вида — каза той. — Едните не одобряват Щатите заради цялата помия, която откриват тук, а другите обичат страната пак заради същата помия.

Кимна към двамата и тъкмо да каже нещо, когато музиката гръмна и светлините се завъртяха отново. Вдигна ръце, Капела се засмя и тримата се отпуснаха на столовете.

След малко се усети хлад. Вратата беше отворена. На прага стоеше жена и оглеждаше кръчмата, сякаш търсеше някого.

Някой извика:

— ЗАТВАРЯЙ ВРАТАТА!

Жената и Райгъл размениха дълги погледи. Тя като че търсеше точно него, но после отново се заоглежда.

— ЗАТВАРЯЙ ВРАТАТА! — извика и друг.

— На теб говорят, Лайла — обади се Райгъл.

Явно жената бе видяла онова, което търсеше, защото изведнъж по лицето й се изписа гняв. Тръшна вратата с все сила.

— Така СТАВА ли? — изкрещя тя.

Райгъл я погледна безизразно, после се обърна към масата.

Музиката спря. Федър му намигна.

— Тази да не е от ония, дето ни обичат?

— Не, дори не е канадка — отвърна Райгъл.

— Коя е? — полюбопитствува Федър.

Райгъл не отговори.

— Откъде е?

— Нямам нищо общо с нея — каза Райгъл.

Изведнъж музиката гръмна отново.

„ОТДЪХНИ!…“, зарева високоговорителят.

Цветните светлини пак озариха помещението.

„НЕКА БЪДЕМ ЗАЕДНО!…“

„ТИ И АЗ!…“

Капела въпросително вдигна и разклати празната кутия от бира, за да разбере иска ли някой още. Федър му кимна и Капела изчезна.

„И НАПРАВИ…“

„И НАПРАВИ…“

„ОНОВА…“

„КОЕТО ОБИЧАМЕ ДА ПРАВИМ!…“

Райгъл каза нещо, но Федър не го чуваше. Високият канадец с напористата ръка и приятелката му бяха на дансинга. Той ги загледа — всъщност не бяха лоши.

„ЕДИН КРАТЪК ТАНЦ…“

„И МАЛКО ЛЮБОВ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

Чувствено. Кратки поривисти звуци. Изповед на чернокож някъде от гетото.

Той наблюдаваше Лайла, която седеше сама на бара. В нея имаше нещо, което силно привличаше вниманието му. Сексуалното й излъчване, помисли Федър.

Лайла използуваше обичайната долнопробна козметика — изрусена коса, червен лак на ноктите, нищо оригинално, единствено това, че на нея стоеше като в забранен филм. Човек веднага, без никакви съмнения се досещаше за какво я бива най-много. И все пак в изражението й имаше нещо огнено.

Музиката спря, похотливият канадец и приятелката му напуснаха дансинга. Двамата забелязаха Лайла и почти спряха, после бавно се приближиха до бара. Федър видя, че тя им казва нещо и тримата до тях изведнъж се напрегнаха. Мъжът се извърна, изглеждаше наистина уплашен. Пусна приятелката си и се обърна към Лайла. Тя явно търсеше него. Мъжът й каза нещо, Лайла му отговори, после той кимна веднъж, втори път, а след това двамата с жената се погледнаха, обърнаха се към бара и повече не продумаха на Лайла. Другите около тях лека-полека се върнаха към разговорите си.

Бирата бе позамаяла Федър. Въпреки това мисълта му бе необикновено ясна.

Загледа се пак в Лайла. Беше кръстосала крака с пола над коленете. Широки бедра. Лъскава сатенена блуза с остро деколте и пристегната с колан. Човек трудно можеше да откъсне поглед от напиращия отдолу бюст. Предизвикателна вулгарност в стила на Мей Уест. Лайла наистина приличаше малко на Мей Уест. Видът й сякаш говореше: „Хайде, направи нещо, ако ти стиска.“

През ума му се завъртяха мисли досущ като от порнофилм. Липсата на оригиналност не ги притъпяваше ни най-малко. Кръвта му кипна. Беше плавал прекалено дълго сам.

„ЕДИН КРАТЪК ТАНЦ…“

„И МАЛКО ЛЮБОВ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

— Познаваш ли я? — извика той към Райгъл.

Райгъл поклати глава.

— Нямам нищо общо с нея!

— Откъде е?

— От улицата! — отговори Райгъл.

Изгледа го с присвити очи. Наистина прекаляваше със съветите тази вечер.

Вратата се отвори и влязоха още хора. Капела се върна, натоварен с кутии бира.

 

„ЕДИН КРАТЪК ТАНЦ…“

„И МАЛКО ЛЮБОВ…“

Капела извика в ухото на Федър:

— АМА СИ НАМЕРИХМЕ ЧУДНО МЕСТЕНЦЕ, ТИХО И ИЗИСКАНО!

Федър кимна бавно в знак на съгласие и се усмихна.

Видя, че Лайла заговаря един от другите мъже на бара, и му се стори, че мъжът отговаря свойски. Останалите обаче се държаха на разстояние, с неподвижни лица, като че се пазеха от нещо.

„ЕДИН КРАТЪК ТАНЦ…“

„И МАЛКО ЛЮБОВ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ!“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ!“

Федър се чудеше дали ще събере смелост да се приближи до нея и да я заговори.

„СКЪПА!!“

Преливаше от желание.

Бавно допи бирата. Отпускането от алкохола и напрежението от предстоящата случка идеално се уравновесяваха. Сякаш бе напълно трезвен, но всъщност бирата го бе замаяла. Отдавна гледаше Лайла и тя знаеше, че я гледа, той пък знаеше, че тя знае, знаеше, че и тя знае, че той знае, като в нанизани смаляващи се образи, каквито се получават в две обърнати едно срещу друго огледала, докато не се изгубят в безкрайността.

После вае кутията от бира и тръгна към мястото до нея на бара.

Там долови дъха на парфюма й сред цигарения дим и алхоколните изпарения.

След малко Лайла се обърна и се загледа в него. От грима лицето й приличаше на маска, но леката усмивка излъчваше задоволство, като че отдавна бе чакала този миг.

— Откъде се познаваме? — попита тя.

Изтъркана фраза, помисли той, но и в тези неща имаше някакви правила. Да, „откъде се познаваме?“ Помъчи се да мисли за правилата. Беше ги позабравил. Те изискваха да заговори за местата, откъдето биха могли да се познават, и за хората там, та двамата да стигнат до нови теми във все по-непринудения разговор. Помъчи се да се сети за някакво място, но я погледна и, Божичко, наистина беше тя, момичето от трамвая, което го попита: „Откъде се познаваме?“ Точно тогава се появи озарението.

Беше по-силно в средата на лицето, но не идваше от него, сякаш се намираше в центъра на екран, иззад който струеше светлина.

Божичко, наистина беше тя — след толкова години.

— С яхта ли си? — попита Лайла.

Той отговори утвърдително.

— Заедно с Ричард Райгъл ли пътувате?

— Познаваш ли го? — полюбопитствува Федър.

— Познавам много хора.

Барманът донесе поръчаните бири и той ги плати.

— С Ричард ли плаваш?

— Не. Яхтата ми е срещу неговата. Натрупахме се много и сме все в една и съща посока.

„Къде беше през цялото това време? — искаше му се да попита, но тя нямаше да разбере думите му. — Защо тогава се изгуби в тълпата? И на мене ли се присмиваше оня път?“ Нещо за яхтите. Трябваше да каже нещо за яхтите.

— Дойдохме заедно по каналите от Осуего — измърмори Федър.

— Тогава защо не те видях там? — попита Лайла.

„Не, виждала си ме там преди“, помисли Федър, но озарението вече беше изчезнало И гласът й не беше такъв, какъвто си го бе представял, сега Лайла беше просто една непозната като всички останали наоколо.

— В Рим и Амстердам видях Ричард — продължи Лайла, — но теб те нямаше.

— Не отидох в града с него. Останах на яхтата.

— Съвсем сам ли си?

— Да.

Тя го погледна въпросително и предложи:

— Покани ме на твоята маса. — После добави достатъчно високо, за да я чуят останалите: — Не мога да понасям тия боклуци в кръчмата!

Но двамата, за които бяха предназначени думите й, се погледнаха с разбиране и изобщо не й обърнаха внимание.

Райгъл беше изчезнал от масата, когато отидоха там, а Капела сърдечно поздрави Лайла и тя му хвърли ослепителна усмивка.

— Как си, Бил?

— Добре — отвърна Капела.

— А къде е Ричард? — заинтересува се Лайла.

— Отиде да играе комар — осведоми я Капела.

Тя обърна поглед към Федър и обясни:

— Ричард ми е стар приятел.

Последва пауза, той не отговори нищо.

После Лайла го попита докъде смята да стигне.

Федър обясни, че още не знае.

Лайла заяви, че през зимата ще иде на юг.

Запита го откъде е, Федър отговори, че е от Средния запад. Тя не прояви повече интерес.

Разказа й, че е виждал подобно лице още в Средния запад, но излезе, че Лайла никога не е ходила там.

— Много хора изглеждат като мен — вметна тя.

След малко Капела се запъти към бара. Федър остана сам с нея и сякаш се изправи пред някаква празнота. Трябваше да каже нещо, но не се сещаше какво. Виждаше, че и тя почва да се отегчава. Не беше нейният „тип“, вече беше разбрала, добре че беше бирата. Размиваше разликите. Още малко бира, и всичко щеше да се сведе до чистата биология, каквото всъщност си беше.

После Лайла го покани на танц. Той каза, че не танцува, и двамата останаха на масата. Високият канадец и приятелката му обаче излязоха на дансинга и пак затанцуваха. Биваше ги. Движеха се в ритъм, ала когато Федър погледна Лайла, забеляза, че изражението й е същото както при влизането й в кръчмата.

Пак бе разгневена.

— Мръсник! — избухна тя. — Дойде с мен. Покани ме да пътувам с него. А сега се мотае с тая. Божичко, направо ме уби!

После музиката пак гръмна, светлините се залюляха като в дискотека, Лайла изгледа Федър някак особено. Един поглед, нищо повече, а и прожекторът се въртеше, но точно в този миг той успя да забележи колко красиви са бледосините й очи. Някак не съответствуваха на начина й на говорене, пък и на вида й. Странно. Бяха се изплъзнали от паметта му. Приличаха на детски.

Кутиите от бира бяха изпразнени, той й предложи още, но тя каза:

— Хайде да потанцуваме.

— Не умея — възрази Федър.

— Няма значение — упорствуваше тя. — Просто прави каквото ти иде отвътре. Аз ще ти показвам.

Послуша я, Лайла наистина му помагаше и той се изненада. Ритъмът ги понесе. Двамата се въртяха под проблясващите светлини и все повече се увличаха.

— По-добър си, отколкото мислиш — каза му тя и беше права. „ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

Федър съзнаваше, че хората ги гледат, но виждаше единствено Лайла и вихрените светлини.

Те се въртяха ли, въртяха — червени, сини, розови, оранжеви и златисти. Осветяваха цялото помещение, прорязваха тавана, понякога проблясваха върху лицето й, в следващия миг озаряваха очите му — червени, розови и златисти.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

Отпусни се тази нощ…

Колебанието му се беше изпарило, завладяха го бирата, музиката, парфюмът на Лайла. Бледосините й очи го питаха: „Ти ли си мъжът, когото търся?“, той безмълвно повтаряше: „Да, аз съм.“ Отговорът бавно стигаше до ръцете му, които я притискаха, докосваше тялото й, тя го усещаше, гневът й почна да гасне, неудобството му от несръчността също.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

Отпусни се тази нощ…

По едно време канадецът се доближи и поиска да ги раздели. Лайла му просъска: „Изчезвай!“ От промяната в тялото й личеше колко й е хубаво. После и двамата разбраха, че са се уговорили — поне за тази вечер, за по-нататък бе твърде рано да се мисли.

Федър почти не помнеше как двамата с нея са се върнали на яхтата. В паметта му се бяха врязали само мелодията, въпросът в бледосините й очи и после, на койката, начинът, по който го прегръщаше: притискаше се с всички сили като удавник, вкопчен в скъпоценния живот.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

Отпусни се тази нощ…

Доспа му се.

Много странно, мина му през ума. Какво ли не правиш да ги вкараш леглото си — хитруваш, играеш, изчакваш и обещаваш — толкова усилия и накрая нищо. После се появява някоя като тази, изобщо не я сваляш, а след това се събуждаш точно до нея.

Върви, че го разбери, помисли сънено той… Умът ми не го побира. Мелодията продължаваше упорито да се върти в главата му, Федър докато не заспа.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…