Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (1)

Предговор към второто издание

Пет години след първото („парижко“), в София стана възможно едно ново, второ издание на „Историята“. За съжаление все още не като учебник за висшите и средни училища в Република България. Там, ако се съди по котирането на старшите научни сътрудници върху днешния политически пазар и съхранението на „изпитаните стари маркс-ленински кадри“ в просветата и образованието, рендосването, шлайфането и полирането на „мозъка на нацията“ продължава.

В едно със системното оглупяване, „подрастающата генерация“ се подготвя за нови подвизи, национални катастрофи и репарации. Този път с активното съдействие и на разноцветни „опозиционери“.

Радостното е, че радиотелевизионните молебни и „тържествени чествувания на върховните моменти на националния героизъм“ от изпъналите ръце по кантовете желювци, поповци, гинюганевци, лиловци, дертлиевци и разни посинели патриоти, воглаве със синодалните доносници на „светата“ православна църква предизвикват хумористични настроения и саркастични подмятания сред младите. Може би, този път няма да ги измамят толкова лесно?

Мнозина искаха да актуализирам книгата. Те забравят, че ще има още томове, чак до последните „исторически събития“. Но и в този вид, цитати като:

Понякога, какъвто е случая на който сме съвременници, безпринципността, безцветната посредственост и шмекерската безхарактерност на ръководителя на българската държава били неговия главен шанс (при изблъскването на повърхността). Както промяната на цветовете е силата на хамелеона, или отвратителната воня — главната защита на смрадливия опосум.

(стр. 100 на парижкото издание), сочат, че са уловени особености на националната ни история, които едва ли са случайни, щом се оказват валидни и за наследниците на Живков, за когото се отнася цитата.

Така че „Историята“ ще си остане такава, каквато бе начената в 1981 година, по случай тринадесет вековния юбилей. Това, което ме смущава е, че наглед интелигентни хора, не улавят нейната многоплановост. Книгата е насочена на първо място срещу властта и основополагащите я митове. Против академичните фалшификатори и казионното глаголене за национални интереси и идеали. Срещу ограничеността, изолационизма и митологията на национализма. Против неговия егоизъм и ирационализъм със „свещените“: кръв, земя, език. Заедно с това, почти всяка страница със своите аналогии, подтекст и забележки е залп срещу стария вече режим на живковци, от чието наследство изглежда живота няма още дълго да се освободи.

Препрочитайки я в търсене на печатни грешки установих, че в нея се съдържат много намеци, загатвания, факти и имена, които от своя страна също се нуждаят от обяснителни бележки за непосветения читател. Бележки, които биха удвоили страниците на книгата и за чието написване няма време.

Дано всички тези обстоятелства не направят Анти-историята „книга за малцина, от които може би никой още не се е родил“, както казва Фридрих Ницше, в предговора на своя „Антихрист“.