Йохан Хьойзинха
Homo ludens (5) (Изследване на игровия елемент на културата)

IV. Игра и правосъдие

Съдебният процес като състезание — Съдът и игровото пространство — Правосъдие и спорт — Правосъдие, оракул и игра на шанс — Предсказване на съдбата — Везните на правосъдието — Дике — Съдба и шанс — Божият съд — Състезание за правота — Състезание за булка — Съдебният процес и обзалагане — Съдебният процес като борба с думи — Ескимоската борба по биене на барабани — Състезание в обиди и пледоария — Старите форми на пледоарията — Ненужно оспорваният й игрови характер.

На пръв поглед сферата на правото, закона и правосъдието е твърде далеч от сферата на играта. Нали всичко това, което спада към право и правосъдие, се смята за нещо сериозно и жизненоважно за отделните лица и тяхното общество Етимологическите корени на изразите за понятията право, съд и закон се намират сред понятия като поставяне, установяване, посочване, считане, задържане, ред, приемане, избиране, разделяне, събиране, равенство, свързване, свикване, нещо установено. Всички са понятия, почти противоположни на семантичната сфера, в която се появяват думите, свързани с игра. Но, както видяхме, свещеността и сериозността на едно действие в никакъв случай не изключват качеството игра.

Възможността за сродство между право и игра ни става ясна, ако забележим, че на практика право, или — с други думи — правосъдие има до голяма степен характер на състезание независимо от идеалната основа на съответното право. Връзката между състезание и правообразуване беше вече разгледана в някаква степен при описанието на потлач, понеже Дави го е разглеждал изцяло от историческо-правна точка като начало на една примитивна система за договаряне и поемане на задължения.^[1] Съдебната борба между различни страни при гърците се разглежда като αγών (агон), като сражение, спазващо определени правила, подчинено на определени свещени форми, при което двете враждуващи страни изискват решение от съдията. Това разбиране на съдебния процес като състезание не трябва да се приема като вторично (по-късно) развитие, като пренасяне на понятия от една сфера в друга или още по-малко като деградация, израждане на съдебния процес, както, изглежда, смята Еренберг.^[2] Напротив, цялото развитие се дължи на агоналната същност на правната борба, като този характер на състезание съществува и в наши дни.

Когато говорим за състезание, говорим за игра. Ние видяхме по-горе, че нямаме достатъчно основание да отричаме игровия характер на състезанието. И днес в различните форми на правната дейност ясно прозират качествата на игра и състезание, издигнати до свещеност според обществените изисквания към съответното правосъдие. Правосъдието се извършва в съдилища, които и днес все още отговарят на понятието ΐερος κύκλος (хиерос кюклос) — свещен кръг, където седят съдиите, както това е ясно изобразено върху щита на Ахил.^[3] Всяко място, където се раздава правосъдие, е истинско temenos, свещено място, оградено и откъснато от останалия свят. Съдът се събира, след което тържествено се свиква. Съдебната зала представлява магическо пространство, помещение за игра, където не съществува различието по ранг между хората. Там човек е временно неприкосновен. Преди да отиде на състезание по хулене и обиди, Локи трябваше да се увери, че това място е „място, където царува мир“^[4]. Английската горна камара всъщност е все още съдилище, поради това woolsack — вълнена възглавница, на която седи лорд-канцлерът, чието място не е там, се намира „technically outside the precincts of the house“ (технически извън обсега на камарата — б.пр.).

Съдиите и досега се смятат по време на самото правораздаване „над всекидневния живот“. Те носят тояги или перуки. Проучена ли е тази консервативност на английските юристи от гледна точка на етнографията? Струва ни се, че връзката между това явление и модата да се носят перуки през XVII и XVIII в. е само вторична. Всъщност the wig (перуката — б.пр.) представлява едно продължение на стария отличителен белег на английските юристи, наречен coif и представляващ бяла шапка, прилегнала към главата. Бялата ивица, която се подава изпод перуката, е остатък от този обичай. Перуката на съдията е нещо повече от реликва в служебното облекло. По своята функция тя се смята за сродна на маските, носени по време на танци от примитивните народи. Тя преобразува този, който я носи, в „друго същество“. Британската нация е съхранила с присъщата й почит към традициите и някои други много стари правни обичаи. Елементите спорт и хумор по време на съдебния процес, които се съдържат до известна степен в него, представляват основните черти на правния живот изобщо. Тези елементи не липсват даже в холандското народно съзнание. „Be a good sport“, казва един американски контрабандист по време на сухия режим на митничаря, който се готви да му състави акт. Холандците също изискват „спортсменство“ от своето правосъдие. Някакъв контрабандист от Брабант, изправен пред съда за опит умишлено да прегази полицай, казва:

„За да избягна полицая, отклоних колата вляво.“

Полицаят отрича това, при което обвиняемият казва:

„Е, би могъл да бъдеш честен и с чувство за спортсменство…“^[5]

Бивш съдия ми пише: „Стилът и съдържанието на нашата съдебна документация показва с каква спортна страст нашите адвокати много често се обстрелват с аргументи и контрааргументи (много от които софизми), като техният начин на мислене ми напомня този на ораторите от традиционните процеси, където след всеки аргумент се е забивала по една пръчка в земята. Правната борба се е печелела от този, който е имал най-много забодени пръчки.“ Много ясно проличава игровият характер на правосъдието в съдебния процес, състоял се в Двореца на дожите във Венеция (Italienische Reise, 3. Oktober) и описан от Гьоте. Тези отделни забележки могат да послужат като въведение към съществената връзка между правосъдие и игра. Нека се върнем назад към древните форми на съдебния процес. При тези процедури във всички времена и при всякакви обстоятелства най-важно и основно за всеки адвокат е било да спечели, и то до такава степен, че агоналното не може да се изключи дори за минута. При това системата от ограничения и правила, която ръководи сражението, поставя формално адвоката изцяло в рамките на добре организирана антитетична игра. Фактически връзката между право и игра в древните култури може да се разглежда от три гледни точки. Процесът е хазартна игра, състезание, двубой с думи.

Едно съдебно дело представлява борба за справедливост или несправедливост, за право или неправо, за печалба или загуба. Ако тръгнем от правната практика във високоразвитите форми на цивилизация назад — към тази на по-малко развитите култури, ще видим, че представите за печалба и загуба, т.е. чисто агоналното мислене, се смесват в съзнанието на обществото с представите за правда и неправда, т.е. с етико-юридическото мислене. Елементът шанс, а заедно с него и елементът игра излизат на преден план толкова по-ясно, колкото правното съзнание е по-примитивно. Тук виждаме един начин на мислене, при който вземането на решения чрез оракул, божи съд или хвърляне на жребий, т.е. чрез игра, представлява едно цяло с решението на съда.

Човек се стреми да узнае божията воля, т.е. какво ще му донесе бъдещето, каква ще бъде съдбата му. Отговорите на оракула носят белезите на случайността. Тези запитвания са ставали чрез изтегляне на парченца метал или дърво, хвърляне на камъни или случайно отваряне на свещена книга. Във втората от Мойсеевите книги (Изход 28,30) четем, че urim и tumim, непознати на нас предмети, се слагат в торбичка, която висш свещеник е носел в пазвата си и която се използва за получаване на съвети от свещеника Елеазар (числа 27, 21). По същия начин Саул издава заповед да се хвърли жребий между него и неговия син Йонатан (1, Царства 14, 42). От това ясно се вижда връзката между оракул, игра на шанс и съд. Подобен оракул на съдбата се среща и в древноарабското езичество.^[6] Малко по-различни са свещените везни, на които Зевс в „Илиада“ претегля жребия, определящ смърт или живот, преди началото на сражението. „Тогава Бащата разпъна двата златни талера и сложи върху тях две горчиви смъртни съдби, една за троянците коневъди и друга за ахейците, облечени в мед.“^[7] Това претегляне представлява правораздаването δικαζειν (дикадзейн), извършено от Зевс. Представите за божия воля, съдба, резултат от жребий са вплетени една в друга. Везните на Правосъдието — понеже този символ произхожда от Омировото изображение — са представлявали една случайна величина. Все още не става дума за победа на нравствената истина, а именно, че правдата тежи повече от неправдата.

Между образите на щита на Ахил, описан в XVIII песен от „Илиада“, личи изображението на съдебен процес, провеждан от съдии, седящи в свещен кръг. В средата на този кръг се намират δυο χρυσοιο ταλαντα (дюо хрюсойо таланта), предназначени за този, който издаде най-правилна присъда (дикен).^[8] Два златни таланта — това е сумата, за която се съдят страните. Но това повече прилича на залог или награда, отколкото на обект за съдебно дело. Първоначално талант означава везни. Възможно е поетът да е работил по изображение, върху което по стар обичай правото е било действително „претегляно“, т.е. определяло се е от оракула на съдбата, и не разбирайки вече тази прастара представа, да е схванал таланта като парична стойност.

Гръцката дума δίκη, (дике), означаваща право, има широка гама от значения, които се простират от чисто абстрактното до чисто конкретното. Наред с абстрактното понятие право тази дума може да означава дял от нещо, което ще бъде получено в бъдеще, или обезщетение: страните дават или получават дике, съдията определя дике. Същата дума означава процес, присъда и наказание. Според Вернер Йегер в този случай по изключение конкретното значение трябва да се смята за производно от абстрактното.^[9] Това не се съгласува добре с факта, че именно абстрактното δίκαιος (дикайос) — справедлив, и δίκαιοςύνη (дикайосюе) — справедливост, са образувани по-късно от думата дике. Разгледаната по-горе релация между правосъдие и изпробване на шанс би ни склонила да отдадем предпочитание на отхвърлената от Йегер етимология, според която δίκη произхожда от δικείν — хвърлям, въпреки неопровержимата връзка между дике и δείκνυμι. Изглежда, че връзка между право и хвърляне съществува и в езика иврит, където еквивалентната дума торах, изразяваща понятието закон и право, несъмнено е от същия корен, който означава хвърляне на жребий, стрелба, предсказание на оракул.^[10]

Важно значение има фактът, че образът на Dike върху монети се слива с образа на Tyché — променлива съдба. Тази богиня също държи везни. „It’s not — казва г-ца Харисън — that there is a late «syncretism» of these divine figures; they start from one conception and differentiate“^[11] („Не става дума за късен «синкретизъм» при тези свещени образи; те произлизат от една и съща концепция, но по-късно се диференцират“ — б.пр.). Примитивната връзка между право, жребий и игра на шанс е изразена по всякакви начини и в традициите на германските народи. До ден-днешен в холандски думата lot (жребий, съдба — б.пр.) означава едновременно това, което се полага на даден индивид в бъдещето, това, което се пада на нечия съдба, и това, което е предопределено на някой (Schicksal — съдба), както и символ на неговия късмет, т.е. най-дългата или най-късата клечка, билет от лотария.^[12] Трудно може да се определи кое от двете значения е първоначално. При древния начин на мислене двете понятия се сливат. Зевс държи везните на божествения съд. Боговете разиграват съдбата на света и зарове.^[13] Божията воля решава изхода на дадено изпитание на сили или двубой между равностойни противници според това, какво са показали заровете. Гледането на карти има дълбоки корени в миналото. Често сражения с оръжие са придружени от хазартни игри. По време на сраженията на херулите с лангобардите кралят на първите седи над игралната дъска. По подобен начин се е играла хазартна игра в шатрата на Теодерик при Керзи.^[14]

Не е лесно да се определи по какъв начин различните народи са схващали механизма, по който бог е определял своите присъди. На пръв поглед, изглежда, можем да дадем следната формулировка: боговете установяват с помощта на резултат от случаен опит или хвърляне къде лежи истината или накъде клони тяхната воля. Но това не е ли вече една интерпретация на божията присъда от гледна точка на нашата съвременност. Дали отправната точка не е състезанието само по себе си или играта, която определя печелившия? Резултатът от една хазартна игра сам по себе си представлява свещено решение. Това свойство се е запазило и досега в случаите, когато по регламент или по друг начин не може да се определи победителят. Това се определя чрез жребий. При по-развитите фази на религиозна изява намираме формулировката: истината и справедливостта стават и се разкриват чрез хвърляне на камъни, борба, като крайният резултат е ръководен и определен от божествата. Когато Еренберг казва: „Aus dem Gottesurteil erwachst das welt iche Gericht“^[15] (от божията присъда се ражда хорското право — б.пр.), имаме чувството, че той предполага една последователност на понятия, която не е историческата последователност. По-правилно е да се разглеждат нещата по следния начин. Правосъдието и божествената присъда се коренят на практика в агоналните решения независимо дали тези решения са получени чрез жребий или премерване на сили. Борбата с възможността за победа или загуба сама по себе си е свещена. Ако свържем понятието борба с формулирани определения за справедливост и несправедливост, то го издигаме до сферата на правото и гледаме на него в светлината на положителни представи за божествената власт. В този случай издигаме борбата до нивото на вяра. Обаче първично за всичко това е игровата форма.

Юридическата схватка представлява състезание често под формата на надбягване или обзалагане. В нашия анализ все повече изпъква игровият термин бас. Потлач създава една примитивна система от юридически отношения. Предизвикателството води до споразумение.^[16] Независимо от явлението потлач в признатия съд на боговете при различни стари правни обичаи откриваме надпреварата за справедливост, т.е. за постигане на решения за установяване на стабилни отношения във всеки отделен случай. Голяма част от материала, събран от Ото Гирке и публикуван без коментар под заглавие „Humor im Recht“ („Хуморът в правото“ — б.пр.), се е смятал за свободна проява на народната мъдрост. Всъщност събраният материал става по-ясен, ако го разгледаме в светлината на агоналното начало на правото и правните отношения. Наистина съществува игра на народната мъдрост, но с по-дълбок и по-сериозен смисъл от този, вложен от Гирке. Така например в старогерманските правни норми често границите на определена област или частен терен са се определяли чрез надбягване или мятане на секира. Доколко един спорещ е прав, се е определяло от случайния избор, направен от човек със завързани очи, или с помощта на яйце, което се завърта. Всички тези методи спадат към главата „правни решения, получени посредством изпитания на сили или шансова игра“. В арабския думата кара’, която означава залог, е съставена от корен, означаващ хвърлям жребий, печеля жребий или стрелям по някаква мишена.

Неслучайно елементът състезание заема особено важно място при избирането на годеница или годеник. Английската дума wedding, както и холандската дума bruiloft, които означават сватба, се коренят в далечната история на културата и правото. Английската дума има като корен понятието wedde (бас на холандски — б.пр.), символичен залог, с който човек гарантира изпълнението на своите задължения за сключване на договор.^[17] Bruiloft е съставена от думата бягане loop (loop на холандски изразява и надбягване — б.пр.), което е било част от изпитанията на годеника, преди да влезе в сила сватбеният договор.^[18] Данайците са били победени не с оръжие, а чрез надбягване, като това не е единственият пример в историята. Подобно надбягване срещаме във връзка с Пенелопа.^[19] Важното е не дали такива действия са били извършвани в действителност, или се срещат само в саги и митове. Главното е, че съществува представата за едно такова състезание за годеница. Бракосъчетанието, както твърдят етнографите, е contrat a épreuves (контракт с изпитания — б.пр.), а „potlatch“ custom („потлач“ обичай — б.пр.). В „Махабхарата“ са описани изпитанията, през които е трябвало да преминат ухажорите на Драупади; в „Рамаяна“ има подобно описание по отношение на Сита; в „Песен за Нибелунгите“ са описани изпитанията, които трябва да се издържат за спечелването на Брунхилда. Изпитанията, които годеникът трябва да премине, за да спечели своята годеница, не са задължително прости изпитания на сила или храброст. Понякога се поставят на изпитание неговите познания с помощта на трудни въпроси. В описаните от Нгуен Ван Хуен празнични игри на младежи и девойки в Анам състезанията по ерудиция и досетливост заемат важно място. Често девойката подлага младежите на сериозен изпит. В исландската сага Еда намираме, макар в малко изкривена форма, този вид изпитание на познания пред желаната годеница. В Песента на Алвис Тор обещава своята дъщеря на мъдрото джудже, ако то успее да каже тайните имена на нещата в отговор на зададените му въпроси.^[20]

От състезание сега ще преминем към обзалагане, което от своя страна е тясно свързано с вярата. В юридическите процедури елементът обзалагане се проявява по два начина. Първият е следният: основната фигура в съдебния спор прави залог в подкрепа на своята правота, т.е. чрез предлагане на залог, gage, vadium, предизвиква противника да защити своята позиция. Английското право е познавало (до XIX в. включително) две процедурни форми за граждански дела, наричани wager, което буквално означава обзалагане. Едната, wager of battle, представлява предложение за съдебен двубой, другата — wager of law, представлява поемане на задължение да се положи в определен ден клетва за невинност. Макар тези форми вече да не се практикуват от много време, те са отменени едва през 1819 и 1833 г.^[21] Самият съдебен процес има характер на обзалагане, но заедно с него се появява и обичаят зрителите да се обзалагат относно изхода на делото в прекия смисъл на думата. В Англия, доколкото можем да съдим, все още се практикува да се залага относно изхода на дадено съдебно дело. По време на съдебния процес, воден срещу Ана Болейн и нейните съучастници, под влияние на добрата защита на нейния брат Рочфорд са обзалагали едно срещу десет в полза на оправдателна присъда. В Абисиния обзалагания относно съдебното решение са били общоприети и са се сключвали по време на съдебните заседания между показанията на свидетелите и защитната реч.^[22]

Ние разграничаваме три игрови форми в протичането на съдебния процес: хазартна игра, състезание или залагане и словесна схватка. Колкото до последното, то съдебният процес си остава едно словесно сражение, даже когато с развитието на цивилизацията загубва изцяло или частично, действително или привидно своите игрови качества. За нашите разглеждания ще ни бъде достатъчно да се заемем само с древния етап на словесния двубой, където от основно значение са остротата и точността на обидите, а не точно претегляните от юридическа гледна точка аргументи. В този случай агоналният елемент се състои почти изцяло в стремежа за превъзходство над противника в избрани обиди, в стремежа да се остане господар на положението. За състезания в обиди като социална дейност в името на чест и престиж вече говорихме по-горе, когато разглеждахме: psogos, iambos, mofakhara, mannjafnadr и т.н. Преходът от joute de jactance към състезания в обиди като съдебен процес не е ясно очертан. Всичко това ще се изясни, когато разгледаме един от най-забележителните факти, отнасящи се до връзката между игра и култура, по-точно състезанията по биене на барабани или надпявания при ескимосите от Гренландия. В този още жив или поне доскоро жив обичай срещаме положение, при което културната функция, наречена правосъдие, още не се е отделила от сферата и характера на играта.^[23]

Когато ескимос има оплакване срещу друг ескимос, той го предизвиква на състезание по биене на барабан или надпяване (Irommesang, drum-match, drum-dance, song-contest). Племето или кланът се събират като на празник, облечени в най-хубавите си дрехи и в добро настроение. Двамата противници се състезават в пеене на обидни за другия песни, в които описват грешките и престъпленията на противника. Всичко това е придружено с биене на барабан. При това не се прави някаква разлика между обосновани обвинения, смешна сатира или гнусна клевета. Примерно певецът изброява всички хора, изядени от жената и тъщата на противника по време на глад, при което присъстващите го вземали толкова на сериозно, че се просълзявали. Пеенето се придружава с физическо мъчение и насилие: душене и дишане под носа на противника, удряне на челата, пробождане на бузите, връзване на кол. Всичко това обвиняемият трябва да изтърпи с изключително спокойствие и даже с подигравателен смях. Зрителите пеят заедно припевите на песните, ръкопляскат и насъскват двете страни една срещу друга, някои спят през това време. По време на почивките двата противникови лагера се отнасят приятелски един към друг. Един такъв двубой може да продължи с години, като междувременно противниците измислят нови песни и извършват нови престъпления. Накрая присъстващите решават кой трябва да бъде определен за победител. В някои случаи след приключване на двубоя приятелските отношения се възобновяват отново, но се случва някое семейство да отклони дружбата поради позора от поражението. Някой може да участва едновременно в няколко състезания по биене на барабан. Жените също участват в състезанието.

Първо да отбележим важния факт, че тези състезания заместват правосъдието при племената, които ги практикуват. Тези племена не познават друга форма на правосъдие освен барабанните двубои. Те представляват единственият начин за разрешаване на спор. Друг начин за образуване на обществено мнение просто не съществува.^[24] Даже убийствата се разкриват пред обществеността по описания начин. След победа в надпяването не следва никаква друга присъда. Повод за тези състезания са в повечето случаи жените. Трябва да правим ясна разлика между племената, при които обичаят е средство за правосъдие, и тези, при които той е средство за празнично развлечение. Допустимото насилие се определя според случая: удряне или само връзване и т.н. Наред с надпяването за изостряне на лошите отношения понякога служат юмручният бой или борбата.

В този случай се касае за обичай, който има агонална форма, замества правораздаването, като същевременно е игра в пълния смисъл на думата. Всичко преминава в смях и веселба. Важно е слушателите да се забавляват. „За следващия път — казва Игзиавик^[25] — искам да измисля нова песен, която да е много забавна и с която да мога да вържа противника си за кол.“ Биенето на барабан е основното забавление в обществения живот. При липса на раздори това става за забавление, като за особено изкуство се смята пеенето на гатанки.

Близки до барабанните схватки са хумористично-сатиричните съдебни процеси, които целят наказването на различни лоши постъпки, особено сексуални, и се срещат в народните обичаи на различните германски народи (най-известно е т.нар. „Haberfeldtreiben“ — буквално: обществено порицание — б.пр.). Те изцяло са уредени като фарс, но понякога съдържат и сериозност. Такъв е случаят с „Saugericht“ (също така название на обичай — б.пр.) на младежите от Раперсвил, откъдето идва подаването на апелации до Малкия съвет.^[26]

Ясно е, че нещата, с които се занимаваме, принадлежат към сферата на барабанните схватки, потлач, древноарабските състезания по самохвалство и обиди, китайските състезания, старонорвежките mannjafnadr и nidsang, които означават буквално „злобни песни“, т.е. песни, с които се цели обезчестяване то на врага (hid означава вражда, неприязън). Също толкова ясно е, че тази сфера не е и не е била първоначално сфера на божествен съд в истинския смисъл на думата. Понятието божествена присъда, основаваща се на абстрактна истина и справедливост, има само второстепенна връзка с описаните дейности. Главното в случая е агоналното решение само по себе си, т.е. решаването на сериозни проблеми във и чрез игра. Арабските нифар и монафара, борба пред съдия за чест и слава, са особено близки до обичаите на ескимосите. Латинската дума iurgium, iurgo също трябва да се разбира в този аспект. Тя се появява от формата iusigium, от ius и agere, т.е. правораздаване, която можем да сравним с думата litigium — буквално: провеждане на спор. Iurgium означава не само процес, процедура, но и наругаване, словесна разправия, псуване, което изразява ясно етапа, на който юридическата борба е представлявала предимно състезание в обиди. Като познаваме барабанните схватки на ескимосите, лесно можем да разберем образ като Архилох, чиито песни срещу Ликамб в много отношения си приличат с барабанните двубои. Даже непрекъснатите упреци на Хезиод, отправени към неговия брат Персес, могат донякъде да се разглеждат в тази светлина. Йегер посочва, че гръцката публична сатира не е била едно просто „четене на морал“, нито е служила за инструмент при лични дрязги, а първоначално вероятно е изпълнявала социална функция.^[27] Тук можем с пълно право да я наречем функция на барабанните схватки.

В класическата цивилизация етапът, в който защитната реч не се разграничава напълно от състезанието в словесни обиди, не е бил още отминал. Съдебното ораторство по време на възхода на Атина се е състояло в едно състезание по реторика, в което всички методи и похвати на убеждаване са били допустими. Адвокатската и политическата трибуна са били местата, където е господствало изкуството да убеждаваш. Това изкуство заедно с военното насилие, грабежа и тиранията са съставни части на определението „преследване на хора“, което се среща в произведението на Платон Софист.^[28] Софистите са обучавали срещу заплащане как един безнадежден казус може да се превърне в печеливш. Младите политици са почвали своята кариера като обвинители в някой скандален процес. В Рим също са били позволени всякакви средства за оборване на противник в съда. Използвали са се всевъзможни средства, като обличане в траурни дрехи, въздишки и оплаквания, позоваване на благото на държавата, събиране на тълпи привърженици за подсилване на авторитета, с една дума — всички похвати, които се използват и днес.^[29] Стоиците са искали да се премахне игровият характер на юридическото красноречие, да се съгласува това ораторство с определени норми на истинност и достойнство. Въпреки това първият, който се опитва да въведе в съдебната практика това ново мислене — Рутилий Руф, губи своето дело и се принуждава да замине в изгнание.