Дженифър Блейк
Нежната измамница (22)

Глава двадесет и втора

Лампата светеше слабо, островче от светлина в тъмнината на спалнята. Мелани седеше до нея, наведена над бродерията си. Светлината падаше върху косата й и тя припламваше като ореол. От време на време оставяше ръкоделието си, вдигаше глава и загриженият й поглед се насочваше към мъжа, който лежеше тихо в леглото в другия край на стаята. Сигурна беше, че Роланд не е буден, но въпреки това той беше неспокоен. Струваше й се, че температурата му се покачва. Това не я учуди. Докторът я беше предупредил, че най-вероятно ще стане така. Но тя се тревожеше, защото се чувстваше безпомощна.

Докторът си отиде преди часове. Извади куршума и победоносно обясни, че не е засегнал никакви жизненоважни органи. Роланд е здрав и силен, каза той. От това може да се заключи, че ще оздравее, ако не се стигне до усложнения, но, разбира се, тази нощ не може да се очаква подобрение. Няма нищо необикновено в това пациентът да вдигне висока температура, когато тъканите започнат бързо да зарастват. Много лекари препоръчваха все още кръвопускане за сваляне на температурата и в много случаи това имаше добър ефект, но нейният лекар беше на мнение, че така пациентът ненужно се изтощава. Най-доброто е да го оставят на спокойствие. Трябва да му се дават бульони и течности и лауданум срещу болките, а ако поиска — и твърда храна. Иначе не можела да направи за него нищо друго, освен да чака оздравяването му.

Думите на лекаря я зарадваха и й подействаха успокоително, докато той беше в къщата. Но когато си отиде и наближи полунощ, а кожата на Роланд започна да пари и той се замята в леглото, те вече никак не й помагаха.

— Мелани?

Като чу името си, вдигна глава. Роланд я викаше, а очите му блестяха от температурата. Тя скочи чевръсто и бързо отиде до леглото.

— Да, Роланд? — попита и сложи хладните си пръсти върху ръката му. Тя гореше.

— Мелани? — повика той още веднъж и тихият му глас изразяваше такова учудване, че тя усети как сълзи напират в гърлото й.

— Да, тук съм.

Той обви пръсти около ръката й. Тъмнозелените му очи се плъзнаха по чистия овал на лицето й, спряха на устата й и се върнаха на виолетово-синьото на очите й.

— Остани при мен — прошепна той.

— Ще остана — отговори Мелани.

— Искам винаги да си при мен.

— Винаги ще съм при теб — рече тя с нежен, сигурен глас.

Край устата му пробягна усмивка. Клепачите му се затвориха, а пръстите около ръката й се отпуснаха. Въпреки това едва след много време Мелани пусна полека ръката му и се отдалечи от леглото.

Когато седна отново и взе иглата, усети слабост, подобна на болка някъде вътре в себе си. Роланд винаги беше така недостижимо силен, а сега беше толкова отслабнал, че тя седеше и го наблюдаваше със сухи горещи очи, изпълнени със страх.

Треската вилня повече от три дни. Колийн, Елен и Цицерон се сменяха край него и внимаваха и за най-малката промяна. Но само Мелани можеше с докосванията си да го успокои, с тихия си глас да проникне до съзнанието му през болката, която го мъчеше. Тя беше при него, когато тялото му започна да се облива в пот, измокри косата и навлажни чаршафите и нощницата. След като се погрижи да го преоблече, той се почувства по-добре и потъна в спокоен сън.

Бяха извикали Колийн да й помогне при смяната на чаршафите и нощницата. Когато гърдите му започнаха равномерно да се вдигат и спускат, тя положи ръка на хладното му влажно чело.

— Слава Богу! — промълви по-възрастната жена.

— Да — прошепна Мелани и сълзи на изтощение и благодарност бликнаха от очите й и се застичаха бавно по бузите й.

— Сега ще оздравее — увери я Колийн.

— Зная — отговори Мелани, но не можеше да престане да плаче.

— Започвам да се тревожа за теб. Изтощена си. Легни си сега и си почини. Аз ще остана при него.

— Няма да съм спокойна.

— О, не, сега ще си починеш — настоя Колийн. — Хайде, върви. Обещавам да те извикам, ако има нещо.

— Наистина ли обещаваш? — попита Мелани загрижено.

— Честна дума!

Не стана нужда да я викат. Роланд спа много дълго. Мелани се събуди още по-късно.

След това пациентът видимо започна да се възстановява. Отначало през повечето време спеше, подпомогнат от лауданума, който му даваха срещу болките. После лежеше и наблюдаваше как слънцето минава по стената, докато дните отлитаха. Погледът му се впиваше в лицето на Мелани, когато тя му четеше новините или се навеждаше над него да поднесе към устните му чаша вода. Не бяха минали обаче много дни и той започна да става неспокоен. Често беше замислен или в лошо настроение. Отказваше да вземе капките лауданум, а една сутрин изпадна в такава ярост, че замери с порцелановата чаша Цицерон, когато той се опитваше да му даде пилешки бульон, и заплаши, че ще запрати през стаята и канчето с вода, ако икономът не му даде бръснача да се обръсне сам.

Колийн чу суматохата и влезе навреме в стаята, за да хване нощницата, която Роланд беше хвърлил. При нейната поява Цицерон въздъхна облекчено, взе дрехата от ръцете й и напусна с благодарен вид стаята.

Какво точно беше казала Колийн на сина си, не можа да се разбере, но той се извини на Цицерон и този случай вече не се повтори. Въпреки това унинието му не го изоставяше. Изяждаше, каквото му даваха, но като че ли нямаше апетит. Отхвърляше рязко предложенията да се разсее с игра на карти или да му прочетат нещо и вместо това часове наред се взираше в тавана. Състоянието му непрекъснато се подобряваше. Отначало започна да сяда сам в леглото, после се загръщаше в халата на полковник Джонстън и отиваше вдървено до стола край прозореца. А една сутрин поиска дрехите си.

Мелани и Колийн седяха в салона, когато Цицерон им съобщи за това му желание. Напрегната усмивка се появи по лицето на Мелани, тя хвърли поглед към Колийн, преди отново да се обърне към иконома.

— Мислиш ли, че е достатъчно закрепнал, Цицерон? — попита тя.

— Той мисли така, мис Мелани.

— Знам, но това не е същото, нали? — рече тя. — Питам се дали не знаеш защо му трябват дрехите.

— Не съм сигурен, мис Мелани, но мисля, че иска да се върне в Котънууд. Попита за конете в обора, искаше да знае кой се грижи за тях. Каза, че иска да си отиде оттук.

Мелани премести поглед, за да не гледа неизреченото съчувствие, което прочете в добрите очи на иконома.

— Знаех си, че може да е затова. Кажи му… кажи му, че утре сутринта ще си получи дрехите. Аз ще му ги занеса.

— Сигурна ли сте, мис Мелани? Ще му кажа, но ми се иска, ако можеше, да не съм аз. Никак няма да му е приятно, че ще трябва да чака толкова дълго.

Колийн стана.

— Не си прави труда, Цицерон — предложи му тя. — Аз ще се заема с това. Време е вече самата аз да си тръгвам и ще видя дали не мога да го отклоня, като отида да се сбогувам.

След като икономът благодари и се оттегли с поклон, Мелани се обърна към актрисата.

— Не е вярно, нали? Искам да кажа това, че заминаваш.

— Напротив, мила моя. Наистина за нищо на света не бих се лишила от времето, което прекарахме заедно през последните седмици и те опознах по-отблизо, но имам чувството, че е дошъл моментът отново да заживея собствения си живот. Лицето ми заздравя толкова добре, колкото изобщо е възможно, и освен червенината, която ще избледнее, не може да се очаква вече някакво друго подобрение. Време е да се покажа в светлините на сцената, защото се опасявам, че ако не го направя скоро, страховете ми ще надделеят и аз ще отстъпя пред това тежко изпитание завинаги.

— Мислех, че може би ще останеш при нас, при мен, и ще се настаниш като у дома си. Толкова ми се иска да си при мен, а съм сигурна, че и Роланд ще се радва.

Актрисата поклати глава.

— Много любезно от твоя страна, но мястото ми е в театъра. Ако нямах този отдушник за енергията си, щях да стана така неспокойна и необщителна, какъвто е Роланд сега.

— Съвсем сигурна ли си, че не мога да те склоня да вземеш друго решение?

— Съвсем сигурна. Дори собствените ми чувства да не ми го бяха казали вече достатъчно ясно, щях без съмнение да го усетя от писмото на Жан-Клод. Пристигна вчера. Открил е една пиеса, която иска да бъде поставена, съвременна версия на „Укротяване на опърничавата“. Много е мил и ми пише, че съм щяла да бъда идеалната Катерина. Много съм любопитна и горя от нетърпение да видя Жан-Клод. Понякога мошениците все пак са най-добрите приятели. Тъй като много ясно съзнават собствените си грешки, винаги са готови да затворят очи за грешките на другите.

— Тогава се радвам за теб, щом това е, което искаш, макар че съжалявам, задето си тръгваш. Предполагам, че ще вземеш и Елен със себе си.

— Предложих й мястото на камериерка и гардеробиерка, но тя отказа. Иска да се върне в Ню Орлиънс, в манастир за цветнокожи жени. Посветили са се на гледането на болни, а Елен е открила, че това й доставя удоволствие. Обещах й преди заминаването си да уредя пътуването й с парахода.

Мелани кимна.

— Може би е разумно решение. Монашеските дрехи ще я защитят достатъчно, за да не бъде обвинена в убийството на Хенри.

— А тя ще намери покой, като помага на болни и ранени и така се покае — съгласи се Колийн с нея.

Мелани стана и отиде до прозореца.

— Нека поговорим за Роланд. Мислиш ли, че напоследък е така недружелюбен и зле настроен само защото трябва да лежи?

— Не, не вярвам — отговори майка му и израз на облекчение се появи на лицето й. — Толкова съм доволна, че попита за това, защото отдавна се чудя как да подхвана разговора с теб, без да излезе, че се меся в неща, които не са моя работа.

Мелани се усмихна, като усети притеснения тон на другата жена.

— За какво става дума? — попита тя. — С какво съм го разсърдила? Когато беше толкова болен, ми се доверяваше и аз си мислех, че ме обича. Откакто е по-добре, едва ме понася в стаята си. Рядко говори с мен и почти не ме поглежда. Сега иска да се махне и да се върне в Котънууд. Като че ли няма нужда от мен и не ме иска.

— Не е така, съвсем не — увери я Колийн. — Любовта му към теб е дълбока и безгранична, но той не може да повярва, че и ти изпитваш същото към него. Ако е вярно онова, което ми разказа в Уайт Сълфър Спрингс, не е трудно да се проумеят причините. Дори се учудвам, че вие двамата не се мразите.

— Но аз не го мразя. Аз го обичам.

— Казала ли си му го? — попита Колийн.

— Е, не с тези думи, но се постарах да му го покажа.

— Опасявам се, че той поставя под съмнение мотивите, заради които го допускаш до себе си, и изнамира какви ли не причини, само не и чувствата ти към него.

Мелани сведе очи.

— Струва ми се, че не мога да го упреквам за това.

— Мисля, че скептицизмът и стремежът му да избяга от теб са доказателство за дълбочината на чувствата му. Ако не те обичаше, нямаше да можеш да го нараниш. Той щеше да остане при теб и да взема това, което можеш да му дадеш, без сам да се излагана опасност, без да пита дали си с него, защото се чувстваш виновна, че си го преценила погрешно в историята е дядо ти и Доминик Клемънтс, или защото си зависима от него, понеже нямаш пари.

— Разбира се, че не е.

— Мисля, че трябва да вземеш решителни мерки, за да ти повярва. Но ако успееш, според мен ще установиш, че си обичана така, както малко жени са били обичани някога.

— А ако не успея? — прошепна Мелани.

— Тогава ще бъде много жалко — за Роланд и за теб.

Пратеникът до пристана се върна с информацията, че един пощенски кораб ще спре следобед в Натчес и ще продължи нагоре по реката. С присъщата си решителност Колийн си постави за цел да хване този кораб. За нея не беше проблем да опакова нещата си в последния момент. По обед куфарите й бяха натоварени на каретата.

Веднага след като обядваха, Колийн отиде при Роланд да се сбогува окончателно с него. Когато слезе отново долу, очите й бяха забулени от сълзи, но тя се усмихваше. Мелани я придружи до верандата.

— Знаеш, че винаги си добре дошла — подчерта Мелани.

— Зная, и няма защо да ти казвам, че трябва само да ми съобщиш, ако някога имаш нужда от мен. На куриера ще му трябва известно време, докато ме открие, но ти обещавам, че ще тръгна в момента, в който той пристигне при мен.

— Ще го запомня — рече Мелани.

Колийн кимна и си сложи ръкавиците.

— Иска ми се да ти пожелая щастие — каза тя, — но съм твърдо убедена, че ти си интелигентна и имаш достатъчно идеи как сама да се погрижиш за това.

Мелани отвърна усмихнато:

— Поне ще се опитам.

Двете жени се прегърнаха и когато каретата тръгна, си махаха. После Мелани вирна брадичка и се прибра в къщата.

През остатъка от следобеда не влезе в стаята на Роланд. Дръпна Цицерон настрана и му даде точни нареждания. Когато се убеди, че ги е разбрал, се оттегли в стаята си и поръча да й приготвят ваната. Стоя дълго в топлата ароматна вода, а очите й бяха замислени. Тъй като денят беше хладен, седна по пеньоар пред камината да си среши косата. Сбърчи чело и позвъни още веднъж за камериерката, за да се увери, че в стаята на Роланд е запален огън. Същевременно съобщи в кухнята вечерята за двама да се донесе горе, пред камината в спалнята му.

Ранният есенен здрач вече падаше, когато Мелани извади от гардероба си светлолилав сатенен пеньоар, прощален подарък от Колийн. Съблече своя и за момент застана гола. После пое дълбоко дъх и облече копринената дреха.

Тежкият сатен прилепна към нея като втора кожа и подчерта гордата закръгленост на гърдите й, която изпъкваше под дълбокото деколте. Камбановидните ръкави покриваха лактите й и придаваха на долната част на ръцете й прелестно изящество. Широк колан обвиваше тънката й талия. Остави косата си да пада меко по раменете и се погледна за последен път в огледалото, след като надяна хубавите си пантофки.

Беше доста бледа, но това съвсем не беше лошо, правеше очите й огромни и й придаваше очарователна уязвимост. Извърна се и излезе.

Голямата къща беше тиха и празна. Прислугата, с изключение на Цицерон, се бе оттеглила в своите помещения. Мелани видя иконома да седи на една пейка на долната стълбищна площадка. Погледна я и кимна. Тя вдигна ръка, отдръпна се от парапета и продължи по коридора.

Пред вратата на Роланд не си позволи да се колебае, а влезе веднага. Той беше сключил ръце на тила си и се взираше в огъня. Чертите на лицето му имаха отчужден израз. Зелените му очи се спряха за миг на лицето й, преди да се плъзнат по косата и пеньоара, който напълно прилягаше към идеалната закръгленост на тялото й. Бледото й лице поруменя, когато видя циничния израз в очите му. Това обаче не я уплаши. С високо вдигната глава пристъпи към долния край на леглото и сложи ръце на колоната.

— Значи си решила да ме посетиш? — попита той.

Мелани се насили да се усмихне:

— Да. Липсвах ли ти?

Не й отговори, но погледът му не се отместваше от нея.

— Да не би случайно да си донесла и дрехите ми?

— Не — отговори тя с твърд глас. — Реших, че не ти трябват.

— Какво? — попита той и вдигна вежди.

— Реших, че няма за какво да ги използваш. Ако съм разбрала правилно, искаш да се облечеш и да напуснеш Гринлия. Не мога да допусна това. Нямам намерение да те оставя да си идеш, когато и да било.

Не смееше да изчака неговата реакция. Затова дръпна шнура на звънеца. Почти в същия миг ключалката изщрака. Тя въздъхна с облекчение. Решителната крачка беше сторена, независимо до какво щеше да доведе.

— Какво означава това? — попита Роланд, който се бе подпрял на лакът и с подозрение се взираше в лицето й.

Мелани го погледна, пристъпи към леглото и седна до краката му. Пеньоарът й се разтвори и откри едното й коляно и бедрото, но тя не направи нищо, за да ги покрие. Като се облегна на колоната на леглото, тя беше достатъчно близо до него, за да може да говори с нормален тон, но все пак беше извън обсега му.

— Какво означава това ли? — повтори тя тихо. — Това, което казах. Предприех стъпки, за да се погрижа да не си отидеш оттук. Цицерон ни заключи, наредила съм му да отвори вратата само ако аз му заповядам. О, зная, ти вече си ми казвал, че всичко, което е било мое, сега е и твое, защото сме мъж и жена. Но Цицерон, опасявам се, не признава това положение. Той се смята за мой прислужник и ще прави това, което аз му кажа. Би могъл да се опиташ да разбиеш вратата, но в такъв случай той ще извика помощ от конюшните. Не вярвам — продължи тя с добре обмислени думи, — че през следващите дни ще можеш да събереш толкова много сила, но за всеки случай взех тази предпазна мярка.

— Може би не съм достатъчно силен да разбия вратата — възрази той със спокоен глас, — но съм сигурен, че няма да ми е трудно да стисна с ръце хубавия ти врат и да те удуша.

Тя повдигна едната си вежда.

— Възможно е, но за тази цел ще трябва да ме хванеш, а преди това ще се наложи да ме изслушаш.

Той я погледна и видя как огънят блестеше в косата й, а пеньоарът й се разтваряше все повече. Голата кожа ясно показваше, че под дрехата от лъскав сатен тя не носи нищо.

— Е, добре — произнесе той провлачено и се отпусна отново на възглавниците. — Ще се включа в играта ти. Разказвай ми каквото искаш.

Мелани не беше много окуражена от израза в очите му. Но вероятно нямаше да й се предложи по-добра изходна позиция. Без да обръща внимание на това, че пеньоарът й се разтвори още малко, тя сви едното си коляно и го обгърна с ръце. Преглътна тежко и отклони поглед, насочвайки го към настъпващата тъмнина навън през прозореца.

— Нашият брак никога не е бил обикновен — подхвана тя. — Нямаше изобщо да се стигне до него, ако обществените представи за морал не изискваха един мъж и една жена, които са се опознали телом, да скрепят тази връзка с брак. Предполагам, че това е ясно и на двама ни. Но имаше и друга причина за решението ми да се омъжа за теб. Исках да отмъстя за това, което стори на дядо ми и на мен. С две думи: мразех те й се чувствах като в клопка. Исках да те накарам да платиш за положението, в което ме постави. Един-два пъти имах впечатлението, че си напълно наясно с моите чувства.

Докато тя говореше, той остана мълчалив. Погледът му се впи в лицето й, когато каза:

— Така си мислех още от самото начало.

Тя кимна.

— Да, но има едно нещо, което не забеляза, че всичко това вече не така. Лесно е да мразиш човек, когато не го познаваш, но когато започнеш да го разбираш, да прекарваш една част от живота си с него, тогава постепенно се променят чувствата, които си изпитвал преди, и отмъщението се превръща в дреболия. Вярвам… вярвам, че ако беше възможно да останем заедно, ако не беше походът на Лопес и свързаните е него раздели, всичко щеше да бъде иначе. Но на теб ти се наложи отново да тръгнеш на война и отново да ме изоставиш, преди да разбера, че те обичам. Исках да ти го кажа в нощта, преди да заминеш за Куба, но тогава ти не дойде при мен, а на сутринта вече те нямаше.

— Мелани — прекъсна я той и седна, — какво каза?

Тя обърна глава към него и не се опита да избегне погледа на суровите му зелени очи.

— Казах, че те обичам. Съжалявам, че пропиляхме толкова много време, че направихме такива ужасни грешки, че трябваше да извървим такъв дълъг път, за да се намерим един друг. Може би, ако този път останеш при мен, ще намерим не само любов, но и споделено щастие.

— Да остана при теб? Никога нямаше да си отида, ако не беше толкова мъчително да съм заедно с теб. Аз те обичах, Мелани, от момента, в който те видях да слизаш по стълбата онази вечер в Монмаут, когато се срещнахме за първи път. Тогава ти ме помоли да си отида. Спомняш ли си?

— О, Роланд! — извика Мелани, пусна коляното си, опъна крака и се подпря на една ръка, когато се наведе към него.

— Включих се в похода на Лопес, защото след една седмица брак ми стана ясно, че това, което изпитвах към теб, ще се засилва непрекъснато, ако останем заедно, и ще ми бъде още по-тежко да те загубя, когато най-после разбереш — а не можеше да не се стигне дотам, — че отмъщението не си заслужава цената, която трябваше да платиш, като живееш с мъж, когото ненавиждаш. Нищо не помогна. Никога ли не си се запитвала защо се появих толкова бързо, когато тръгна за Ню Орлиънс? Защо го вече си бях опаковал нещата и бях получил разрешение от генерал Лопес да замина за Натчес и да доведа жена си, когато Джон Куитман ми каза, че ти си тръгнала. Известно време мислех, че съм те спечелил, че започваш да чувстваш нещо към мен, а после ми стана ясно, че просто си възприела нова тактика. Втълпих си, че това не ме засяга, но когато дойде историята с Колийн и ти отново изстина към мен, разбрах, че ме засяга, че щеше да ми остави неприятен привкус, ако те вземех против волята ти.

— И заради това замина с губернатора Куитман за Тексас, а после и за Мобайл.

— А когато се върнах, те намерих с Дом. Като видях, че има опасност да те загубя заради друг мъж, разбрах, че перспективата да остана завинаги без теб е хиляди пъти по-лоша, отколкото да си пробия със сила път до твоето легло.

— Дом никога не е означавал нищо за мен — рече Мелани натъртено.

— Как можех да го повярвам, когато той непрекъснато бе около теб?

— Вече ти обясних защо.

— Да, зная. По-рано чух веднъж същото и от Колийн. И въпреки това не можах да превъзмогна себе си и да повярвам до момента, когато на дуела ти вдигна ръката ми и ми помогна да го застрелям.

— Струва ми се, че никога през живота си не съм се страхувала така, както тогава.

— Колийн ми разказа как си й спасила живота и колко много си плакала, като си загубила нашето дете, и как непрестанно си викала името ми, когато си била болна. Толкова пъти съм си пожелавал да не те бях оставял тогава сама! Ако бях останал при теб, това никога нямаше да се случи.

Мелани поклати глава:

— Не бива да разсъждаваш по този начин. Ако онази сутрин и аз не бях дошла на островчето, Дом може би нямаше да добие кураж да стреля предварително и нямаше да те рани. Разбираш ли? Но аз трябваше да дойда. До гуша ми беше дошло да спиш с мен, а после да ме оставяш сама.

Той поклати глава и отговори с приглушен глас:

— Никога не съм искал да те оставям сама, но като че ли това беше единственото, което можех да правя, докато се уредеше историята с Дом. При всяка раздяла ми се струваше, че умирам, и всеки път съм се питал дали няма да е за последен път.

— На островчето наистина можеше да дойде краят ти, но изобщо не ми се мисли за това. Сега те предупреждавам: смъртта беше последният ти шанс да ми избягаш. Независимо от тази заключена врата, Роланд Донован, аз вече никога няма да те пусна да си идеш.

Тогава той протегна ръка към глезена й и пръстите му бяха горещи, когато се сключиха около него и погалиха с палец нежната кожа на крака й.

— С удоволствие ще повярвам в това, което казваш — отвърна той, — но у мен има някакъв инат, който ме кара да изяснявам нещата докрай, за да няма никакво съмнение. Съвсем сигурна ли си, че не казваш тези неща само за да поправиш несправедливото си убеждение, че съм причинил зло на дядо ти?

— Не, заклевам ти се, че не е така — увери го тя.

— Или може би внезапният ти изблик на чувства има нещо общо с обстоятелството, че се храниш и обличаш с моите пари?

Мелани беше много благодарна на Колийн, че я бе предупредила тъкмо по този въпрос. Отметна коса и му се усмихна открито.

— Не е ли угризението, че сърцето на дядо ми нямаше да спре, ако не беше се дуелирал с теб, единствената причина, поради която се ожени за мен?

— Разбира се, че не — отговори той.

— Не ме ли храни и облича през всичките тези месеци само защото се стремеше да ме обвържеш и да можеш, когато си искаш, да спиш с мен?

— Не — изръмжа той мрачно.

— Но аз не съм сигурна, че казваш истината, също както и ти не си сигурен дали можеш да ми повярваш.

— Не, наистина — рече той бавно, — но винаги можем да проверим.

Преди тя да отгатне намеренията му, пръстите му се сключиха около глезена й и той я притегли към себе си. Пеньоарът й се вдигна до кръста и откри хълбоците й, които бяха бели като порцелан. Ръката му галеше тяхната извивка, когато я привлече върху скута си и намери устните й, за да я целуне дълго и страстно. Тя отвърна на целувката му с всичката жар, насъбрала се през дългите тревожни дни. Когато усети, че коланът около кръста й се развързва и ръцете му се плъзгат по тялото й, галят я и я възбуждат, тя почувства, че някакъв страх, стаен дълбоко в нея, се стапя и изчезва, и се отдаде на докосванията му, трептяща от щастие.

Най-после Роланд вдигна глава и я погледна.

— Мелани, сладка моя любов — прошепна той. — Ако посмея да ти повярвам, не ми казвай никога, че съм се излъгал.

— Никога — отговори тя, — ако и ти ми обещаеш същото.

Устата му докосна нежно клепките й, плъзна се по бузата й към шията и се насочи бавно, изпълнена с жар, към розовия връх на гръдта й. Внезапно Мелани пое дъх.

— Роланд, раната ти… не трябва да се напрягаш.

— Откакто влезе в тази стая, раната ме мъчи много по-малко, отколкото една друга част на тялото ми. Да те гледам как се облягаш назад като някаква прелъстителка от древността, толкова близка и все пак толкова далечна — това беше повече, отколкото можех да понеса. Но няма защо да се съпротивлявам, нали?

Усмивка повдигна ъгълчетата на устата й.

— Надявах се да не се съпротивляваш — отвърна тя нежно. Отново устата му страстно се впи в устните й. Тя се вкопчи в него, освободи се от диплите на пеньоара си и се намести по-близо, за да не се напряга той и да може по-лесно да я привлече към себе си.

На заключената врата се почука силно.

— Таблата с вечерята, която поръчахте, мис Мелани — извика Цицерон.

Роланд тихо изруга.

— Щях да му кажа да изчезва — прошепна той, — но нали не се подчинява на моите заповеди.

Мелани му се усмихна с виолетово-сините си очи.

— Цицерон — извика тя през рамо, — върни таблата и я донеси пак по-късно… много по-късно.

През вратата се чу как икономът тихичко се засмя, после засвири с уста весела мелодия, докато стъпките му заглъхваха по коридора на Гринлия.