Дженифър Блейк
Нежната измамница (15)

Глава петнадесета

Мелани и Колийн крачеха по павирания път, който се виеше под сенките на старите брястове и платани. Около тях се простираха грижливо поддържаните паркови площи в Уайт Сълфър Спрингс. През есента на 1851 година летовището, което се намираше в най-западния край на Вирджиния, в подножието на Алегените, беше сред най-предпочитаните бани. Беше уредено по примера на европейските курорти, като за прототип бе послужил преди всичко Бат в Англия, и бе известно с парните си бани, които действаха добре при ревматизъм и костни заболявания, със залата за пиене, в която посетителите седяха над чашите си с топла минерална вода и разговаряха за болестите си, с многото пътеки за разходка, които бяха на разположение на онези, за които сутрешните и вечерните разходки за поддържане на здравето и храносмилането бяха ритуал, и с балните зали, където до късно през нощта свиреше музика и цареше такова веселие, че дори и най-немощните забравяха страданията и недъзите си. Много хора идваха най-вече заради това, но оставаха и заради успокояващата и благотворна атмосфера, защото дните тук преминаваха леко.

Средата на септември не беше точно разгара на сезона. Той започваше през лятото, когато в много градове на юг плъзваха епидемии, поради които хладният и приятен климат на планините ставаше още по-привлекателен. Наистина слънцето вече губеше силата си, а по листата на дърветата се виждаха първите нюанси на жълтото и оранжевото. Но едва в началото на зимния сезон напливът в Уайт Сълфър Спрингс щеше да намалее.

Мелани живееше от седмица при Колийн, а и Елен, и Жан-Клод бяха настанени там. Идеята да дойдат тук беше на Колийн. Не искаше и да чуе Мелани да остане сама в Натчес. Сега имали нужда една от друга, твърдеше тя, а и оздравяването на Мелани не напредваше така бързо, както — според актрисата — било желателно. Смяната на атмосферата щяла положително да й се отрази добре, също и тишината, и лечебната сила на водата в Уайт Сълфър Спрингс. Смятаха, че водата ще помогне и на раните на Колийн, макар за нея в момента спокойствието да бе по-важно. Беше отказала всички ангажименти и нямаше намерение да излиза на сцената, преди да може спокойно да покаже лицето си, поне на първо време под дебел слой грим. Лекарите в Ню Орлиънс и в баните не проявиха оптимизъм. На това Колийн само се усмихна и приготви отвара от билки, с която се мажеше всяка вечер. Кожата й от ден на ден все повече заздравяваше. Актрисата си даваше шест седмици, докато може отново да играе в „Камий“.

Другата причина за престоя тук беше, че курортът не бе далеч от столицата Вашингтон. Там Колийн имаше много приятели и почитатели. Ако все пак накрая името на Роланд се появеше в списъка на пленените и затворените в Хавана, оттам тя можеше да оказва натиск върху Министерството на външните работи, докато се предприеме нещо за освобождаването му. Ако това не дадеше резултат, поне щеше да научава как е той, а вероятно можеше да му прати пари и най-необходимото, за да облекчи пленничеството му. Предприеха кратко пътуване до столицата, преди да отидат в курорта, но до днес не бяха научили нищо ново.

— Елен ми каза нещо много странно — рече Колийн замислено, докато се разхождаха. — Понякога вярвала, че реката е взела живота на нейното дете, на твоето дете и на Глори, за да си отмъсти за обидата, която ние всички сме й нанесли, като сме хвърлили мъртвия в нейните води.

— Подобни думи не са ми приятни — отвърна Мелани.

— И на мен също — призна Колийн и сбърчи чело, — но въпреки това понякога се замислям. Питам се дали тази ужасна неизвестност около Роланд, която ме подлудява, не е моето наказание. Ако не бях напуснала Робърт и не се бях борила с него за сина си, може би това нямаше да се случи.

— Такива мисли са излишни — възрази Мелани. — Ако изобщо някой има вина, това съм аз.

Много усилия й костваха да изговори тези думи, но сега далеч не й бе така трудно, както преди месец. През последните седмици между нея и майката на Роланд се създаде дълбоко разбирателство. Това, което им се случи, ги сближи. Те се чувстваха по-скоро като сестри, не като свекърва и снаха.

— Глупости. Не знаеш какво говориш.

— А, така ли?

Пътят, по който вървяха, ги отведе през дървен мост до една отдалечена беседка. Мелани посочи пейките във вътрешността на леката постройка и помоли:

— Ела, седни и ще ти разкажа.

След като Мелани разказа последователно всичко за дуела, за нощта в „Ривърест“, за женитбата й с Роланд и за това, което се бе случило с нея, Колийн въздъхна дълбоко:

— Толкова се радвам, че ми се довери! Знаех, че нещо те тревожи, нещо във връзка с Роланд, но не знаех какво е то. Докато беше болна и бълнуваше, понякога говореше и плачеше сърцераздирателно.

— Наистина ли? Не ме учудва.

— Не, съвсем не. Толкова често съм си пожелавала да мога да ти помогна, но Роланд никога не ми е разказвал нищо за брака си или за причините за женитбата.

Колкото и много да обичаше и да уважаваше Колийн, Мелани все пак се зарадва, като узна, че майка и син не са си говорили за нея.

— Само ако ти… — започна тя.

— Безполезни думи, мила моя. Бъди разумна и не се измъчвай. Станалото — станало, нищо не може да се промени. Най-много ме тревожи тази история с дядо ти. Ясно ми е, че съм предубедена, но бих казала, че Роланд не е способен със слухове коварно да опетни честта на дядо ти. Той винаги е бил за откритите действия, винаги се е впускал направо към същността на нещата.

— Днес и на мен така ми изглежда. Питах се дали не е имало някакво недоразумение, дали Роланд не е видял дядо ми в някаква ситуация, която му е направила лошо впечатление, макар и да е била съвсем безобидна, и дали не е говорил с някого за това, а после историята да се е раздувала все повече от човек на човек, докато накрая е стигнала до Натчес. Защото мъже от другите отряди я донесоха с връщането си от войната. Ако на Роланд е било ясно, че слуховете се дължат на прибързаните му обвинения, би могло да се обясни защо не е стрелял на дуела, все едно че е искал по този начин да признае вината си, и защо се е оставил дядо ми да го простреля в ръката.

— Струва ми се, всичко е възможно — вметна актрисата, — но няма да се успокоя, докато не го чуя лично от него.

Мелани извърна поглед.

— Аз също — заяви тя най-после.

— Значи вече не вярваш, че той преднамерено е навредил на дядо ти, или искаш само да изразиш чувството, че вече достатъчно е изкупил грешките си и ти повече нямаш желание да му отмъщаваш?

Мелани рязко извърна глава и се вторачи в жената, но необходимостта да отговори й бе спестена. Те вече не бяха сами. По моста към тях се приближаваха мъж и жена, които бутаха пред себе си детска количка. Двете с Колийн застанаха на входа на беседката и се усмихнаха за поздрав на младата двойка. Бързо отвърнаха поглед от спящото в количката дете, а когато тръгнаха, стъпките им проехтяха глухо по дървения мост.

Изглеждаше някак безсърдечно да отидат да танцуват, докато не бяха сигурни дали Роланд е жив, но Колийн настоя. Нужни са вечерни облекла, подчерта тя. Не трябвало да увисват нос и да униват. Жан-Клод щял да ги придружава. Щом като въпреки видимите наранявания Колийн искаше да се покаже публично в бална рокля, Мелани не можеше да й откаже.

Жан-Клод беше отличен танцьор и чаровен компаньон. Той много им бе помогнал да преживеят поносимо изминалите седмици. Беше мило от негова страна, че остана при тях. Спокойно можеше да си отиде и да ги остави сами, за да се посвети пак на кариерата си. Естествено ангажиментите му автоматично бяха отложени заради Колийн. Имаше обаче и други пиеси, други роли и други театри, в които щяха да го приемат с удоволствие.

Отначало Мелани приписа предаността му на връзката му с Колийн, но с течение на времето това предположение ставаше все по-неправдоподобно. Комплиментите, които й правеше, ставаха все по-смели. Често погледът му се плъзгаше по нея, топъл като милувка. А когато веднъж излязоха на разходка, докато Колийн си почиваше, той откъсна една роза и й я подаде с такива предани слова, че възхищението му вече не можеше да бъде разбрано погрешно.

— Тази вечер сте очарователна, ma chere^[1] — прошепна той, докато я водеше в бавен валс. — От ден на ден ставате все по-хубава. Видимо разцъфвате. Бледолилавият цвят на роклята ви е съвършен, сякаш е създаден само за вас.

— Благодаря, Жан-Клод — отвърна тя с учтива усмивка, като се опитваше да намери безобиден тон. — Роклята наистина би трябвало да ви харесва, тъй като в края на краищата вие я избрахте за мен.

Това беше съвсем вярно. С типичния непринуден маниер на истински французин Жан-Клод беше придружил Колийн и Мелани, когато отидоха да попълнят гардероба си, потънал със „Съдърнбел“. Те бяха постигнали мълчаливо съгласие да не купуват черно, въпреки че всеки ден можеше да им се наложи да облекат траурни дрехи.

— Тогава съм цял гений, нали? Но макар роклята да е много хубава, нямаше и наполовина да въздейства така, ако не е беше дамата, която я носи.

— Още веднъж сърдечно ви благодаря, уважаеми господине. А сега ми кажете от коя пиеса е този цитат. Струва ми се познат, но в момента не мога да се сетя.

— Обиждате ме, cherie. Думите ми бяха сериозни. — Да, и съм сигурна, че всеки път ги казвате сериозно — заяви Мелани, около чиято уста имаше решителна бръчка, макар очите й да се смееха.

— Вие ще ме доведете до полуда! Как да ви убедя, че ви намирам интересна, че изпитвам нещо към вас, което не съм чувствал към никоя друга жена? Вие ме омагьосвате с усмивката си, после ме хвърляте в отчаяние със студенината си.

— О, Жан-Клод! Много добре знаете, че това не е вярно. Вие се мотаете без работа, а аз съм тук в момент, когато Колийн няма много време и по-малко мисли за вас, защото се тревожи за сина си и трябва да се погрижи да възстанови външния си вид. Това е всичко.

— Не, не е така, казвам ви! О, да, признавам, че нашите чувства, моите и на Колийн, от Ню Орлиънс насам малко охладняха. Да не мислите, че ми е било приятно тя да ми се подиграва и да крие истината за миналото си? Възрастта й не играе толкова голяма роля. В моята страна много се възхищават от зрели жени. Но да крие от мен истината! Срамувала ли се е? Толкова ли малко е вярвала, че ще я разбера? — Той вдигна рамене. — Но и това сега няма значение. Както вече се опитах да кажа, сега за мен сте важна вие и чувствата ми към вас. И това няма нищо общо с околните.

— Моля ви! — смъмри го тя.

През рамото му можеше да види Колийн под ръка с мъжа, който организираше бала. Актрисата се усмихваше, но очите й имаха напрегнат израз, сякаш знаеше какво става между снаха й и мъжа, който е бил, а може би все още беше неин любовник.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, когато ви се обяснявам? „Моля ви!“

Тя отдръпна глава, за да види лицето му, а виолетово-сините й очи го изгледаха твърдо.

— Да, това е всичко — отговори тя.

Той въздъхна.

— Ах, тези благовъзпитани жени! А ако знаехте, че сте вдовица, щяхте ли тогава да се вслушате в думите ми?

Сянка премина по лицето на Мелани.

— Не мисля, че трябва да ви отговоря — рече тя, като понижи глас, — защото няма да се стигне дотам.

Беше вече късно, когато се върнаха в хотела. Не очакваше да заспи бързо след обезпокоителните неща, които й бе наговорил Жан-Клод, но явно беше по-слаба и се уморяваше по-лесно, отколкото си мислеше. В момента, в който затвори очи, се унесе в сън.

Събуди я камериерката, която й донесе закуската — лукс, който Колийн изискваше всяка сутрин за себе си и за Мелани. Мелани сложи таблата на скута си. Както винаги, на нея имаше и свежо цвете, тази сутрин червен карамфил — приносът на Жан-Клод към ритуала на закуската. Смръщи чело и се наведе напред да вдъхне горчивия аромат. После, клатейки глава, подаде на камериерката кристалната ваза да я постави на тоалетката. След като установи със задоволство, че дамата има всичко, от което се нуждае, момичето взе монетата, която Мелани й подаде, поклони се и напусна стаята.

Закуската беше богата, а до нея, както всеки ден, на таблата бе сложен последният вестник от столицата.

Мелани го остави настрана и се нахвърли върху яденето. Знаеше, наистина, че има нужда от силна храна, за да си възвърне теглото, което бе загубила, но малко я измъчваше мисълта, че Колийн хрупаше към кафето си вероятно само парче сухар.

Накрая Мелани попи устни със салфетката, пусна я на подноса и посегна към вестника. Пребледня, когато едно име й се наби в очи. Прочете репортажа за пленяването, процеса и екзекуцията на военния авантюрист генерал Нарсиско Лопес в Куба в последния ден на август. Начинът, който бе избран за умъртвяването на някогашния испански военен, беше гаротата — желязна примка, която се надява на врата на осъдения на смърт и бавно се стяга, докато го удуши. Британският консул беше склонил генерал-губернатора на Куба да му предаде хората, които можеха да докажат, че са граждани на Великобритания. Останалите сто и петдесет мъже бяха натоварени на кораб за Испания, за да бъдат хвърлени там в затвора. Следваше списък на пленниците. Мелани го прегледа няколко пъти с горящи очи, но името на Роланд Донован го нямаше.

Пусна вестника, облегна се на възглавниците и затвори очи. От петстотин мъже сто и петдесет бяха оцелели, за да бъдат гонени с кучета, пленени и изпратени в Испания. Тогава триста и петдесет са мъртви и Роланд е между тях. Докато тя се е усмихвала и е танцувала, и се е наслаждавала на живота през последните седмици, той е лежал безжизнен на тропическия остров. Дали победителите го бяха погребали? Дали бяха отслужили литургия за него? Дали го бяха хвърлили в трап и заровили е пръст? Или костите му още се белееха на слънцето?

Горещи солени сълзи бликнаха от очите й и бавно се застичаха по бузите. До този момент не й беше ясно колко много се е надявала на неговото завръщане, колко е искала да заживеят отново заедно като мъж и жена. Беше решила на всяка цена да разкрие тайната около това, което се беше разиграло между Роланд и дядо й, и ако е имало някакво недоразумение, да се опита да го разбере и да му прости. Сега вече няма никога да стигне дотам. Никога вече няма да види усмивката му или блясъка в зелените му очи, никога вече няма да почувства докосванията или топлината на ръцете му. Тя бе овдовяла и нито едно от предупрежденията, които бе получила, нито един от намеците, които й бяха правили, че това може да се случи, не я бяха подготвили за това безутешно състояние. Тя беше вдовица, бездетна вдовица и това в момента и изглеждаше най-голямата жестокост.

Почука се. Мелани избърса лицето си със салфетката и посегна към пеньоара си, преди да стане от леглото и да отвори вратата. Навън в коридора стоеше Колийн. Очите й бяха с червени кръгове, но тя беше облечена в костюм за път от сив плат със зелена гарнитура. Пристъпи бързо, за миг прегърна Мелани, после влезе и затвори вратата зад себе си.

— Както виждам, и ти си прочела вестника — каза актрисата, която търсеше в чантата си кърпичка. — Не бива да се отчайваме. Все още е възможно да има някакво недоразумение. Тази сутрин ще взема влака за Вашингтон. Няма да се отдам на мъката си и да потъна в сълзи, докато не изчерпя всички източници на информация. Във Външното министерство сигурно имат начин да установят контакт с пленниците. Съществува вероятност някой от тях да знае нещо за Роланд, добро или лошо. Някой може би ще каже, че е глупаво да се вкопчвам в такива надежди, но аз никога не съм се предавала напълно, докато не съм била принудена да го сторя. Страдания има достатъчно — независимо дали ги искаме или не. Но ако човек иска радости, трябва да ги заплати с малко повече усилия.

— Ако почакаш, ще дойда с теб — заяви Мелани.

Колийн й се усмихна през сълзи.

— Много трогателно от твоя страна, но недей. Влакът ми тръгва след половин час. И без това се налага да побързам, ако искам да го хвана. А и трябва да ходя на толкова много места, да говоря с толкова много хора, че не съм сигурна дали ще издържиш. Знам, че няма по-тежко от това да чакаш, но в момента не ти остава нищо друго.

Тя изчезна, сподирена от шумоленето на полите й и от тракането на токчетата й по коридора. Мелани се обърна бавно към леглото и разкопча седефените копчета на пеньоара. Още не бе свалила обемистите дипли на пищната дреха от поръбена е дантели розова коприна, когато на вратата отново се почука. Не беше чула Колийн да се връща, но все пак си помисли, че актрисата сигурно е забравила нещо, някакво съобщение или информация, които е искала да й предаде.

Когато отвори, на вратата стоеше Жан-Клод. Тъмните му очи изразяваха съчувствие, а лицето му имаше сериозен израз.

— Мелани, cherie — рече той със съжаление, когато влезе в стаята и затвори вратата зад себе си, — дойдох да те утеша.

Привлече я почти братски в прегръдките си и я целуна неволно по бузата. Ръцете му се стегнаха около нея, сякаш изразяваше така силата на състраданието си, а дланите му леко преминаха по гърба й, после, клатейки глава, положи устни върху нейните и силно я притисна към себе си. Целувката му се промени, стана по-дълбока.

Мелани не мърдаше. Ръцете, които я държаха, и контактът с топлото човешко тяло й даваха известна утеха, както той я беше уверил, и същевременно я накараха да осъзнае, че макар мнозина да са мъртви, тя все още е жива. И друго нещо я накара да остане за миг в прегръдките му. Мъката й бе толкова дълбока, че спонтанно й се прииска да отрече любовта, от която тя произтичаше, да провери силата и устойчивостта на тази любов чрез ласките на друг мъж.

Тъй като не се възпротиви веднага, Жан-Клод стана по-смел. Ръката му се плъзна по гърдите й, а езикът му се провря през отпуснатите й устни и ловко и смело се опита да изтръгне някакъв отговор от нейна страна.

И го получи. Вълна на отвращение заля Мелани. Тя вдигна ръце, опря ги в сакото му и го блъсна с такава сила, че той залитна назад с израз на недоумение.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Не мога да го понеса!

Вдигна ръка и с опакото на дланта избърса устните си, сякаш искаше да махне нещо отвратително.

Жан-Клод отново се съвзе и пристъпи към нея.

— Но, Мелани, мила моя, ma chere, ела да си поговорим.

— Не! — отказа тя, протегна ръка и докосна с върха на пръстите си нагръдника му, за да го отблъсне. — Нямам нужда от този вид утеха. Съжалявам, ако са ти минали други мисли, но сега трябва да си вървиш и не бива никога вече да се приближаваш до мен.

— Не го казваш сериозно — рече той, а лицето му придоби обиденото и нацупено изражение на малко момче.

— Сериозно е. Твоята компания ми е приятна и винаги ще съм ти благодарна, че ме измъкна от реката, но нямам намерение да бъда третият човек в двойката и това решение е окончателно.

— Но, cherie, ако мога да имам теб, няма да има никаква друга.

— Сериозно ли говориш? — попита Мелани от любопитство и сама си отговори на въпроса: — Предполагам, че в момента си сериозен. Но това не променя нещата. Не чувствам нищо към теб, нищо. Ако искрено ме обичаш, макар и малко, тогава съжалявам, че трябваше да те нараня, но няма нещо, което би могъл да направиш, за да промениш моето отношение.

Той дълго я гледа втренчено. После сведе глава в скован поклон.

— Нямам навик да натрапвам вниманието си там, където то не е желано. Никога досега не е било нужно да се натрапвам на жена. Това, което изпитвах към вас, мисис Донован, беше не толкова любов, колкото възхита, пламенното желание да видя дали ще мога да ви извадя от охлювената ви черупка. Вие сте чудно красива жена, но сте хладна и резервирана. Струва ми се, че можете да се превърнете в разкошно, изумително създание, ако истинската ви същност бъде извадена на бял свят и с любов да бъде освободена от своята скованост. — Той вдигна рамене. — Съжалявам, че това не е в моите възможности. Колко жалко ще бъде, ако то не е по възможностите на никой мъж.

Преди Мелани да успее да каже нещо, преди дори да започне да съчинява отговора си, той се завъртя на токовете си, напусна стаята и тихо затвори вратата.

Три дни минаха, преди Колийн да се върне. През това време Мелани стоеше в стаята си, хранеше се в хотелския ресторант по обичайното време и предприемаше самотни разходки. Не видя повече Жан-Клод. Случайно мина покрай стаята му и разбра, че е заминал, защото в нея се нанасяше възрастен мъж с огромно количество багаж. Когато се осведоми на рецепцията, узна, че е заминал сутринта и не го очакват да се върне.

Мелани беше навън, когато Колийн пристигна. Беше отишла до библиотеката, а после седна в градината зад залата за минерална вода, за да почете книга. Когато се върна в стаята си, вече я чакаше съобщение да отиде колкото е възможно по-бързо в апартамента на актрисата. Остави книгата и застана пред огледалото да провери прическата си. После си наложи да се усмихне и храбро тръгна към вратата.

Майката на Роланд беше свалила пътническия костюм. Дойде на вратата в смарагдовозелен пеньоар от моаре. Умният й поглед се плъзна по лицето на Мелани и после се спусна към бледосинята следобедна рокля, с която бе облечена.

— Мелани, мила моя, влез — поздрави я тя. — Както виждам, още не носиш черно. Аз също, въпреки всичко. Изпитвам суеверен страх, че ако сега облечем траурни дрехи, ще намалим шансовете Роланд да е все още жив. Глупаво, но е така.

Мелани влезе в стаята.

— Въпреки… въпреки всичко ли? — повтори тя.

— Всичко и нищо. Хората в канцелариите и службите се покашлят, усукват и поглаждат мустаци, но на практика едва ли знаят нещо повече от това, което може да се прочете във вестниците. Получих половин дузина обещания, че ще съберат сведения и толкова. Накратко, пътуването ми беше напълно безполезно и безсмислено. Сега не зная повече отпреди.

— Разбирам — рече Мелани, а въздишката й изразяваше едновременно разочарование и облекчение.

— Да — каза Колийн, чиято въздишка прозвуча като ехо. — Но това не е всичко, което исках да ти кажа. Получих новини и от друго място. Мила моя, можем и занапред да не вярваме, че ти си овдовяла, но е съвсем сигурно, че аз съм вдовица.

Гласът й бе така дрезгав, а думите бяха изречени така бързо, че мина известно време, преди Мелани да схване за какво говори.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че Робърт Донован, бащата на Роланд, е мъртъв. Преди девет дни е погребан в Котънууд. Тази новина заварих при завръщането си тук.

— Съжалявам — рече Мелани.

— Ах, наистина ли? Значи към теб е бил по-любезен, отколкото някога към мен. Въпреки това ми направи голяма услуга. Жан-Клод е поел, изглежда, задължението да взима писмата ми и да ги чете, защото ги намерих тук, в моята стая, и всичките бяха отворени. Щом е разбрал, че съм свободна, Жан-Клод е изчезнал.

Мелани се втренчи в изправения гръб на актрисата, когато тя се извърна, отиде с небрежна походка до писалището и прелисти книжата на полирания плот. Мелани преглътна тежко.

— След заминаването ти доста се усамотих, но ми се стори странно, че изобщо не го виждам. Да не искаш да кажеш, че не те засяга, дето си е отишъл?

Колийн се усмихна с наведена глава.

— Жан-Клод беше чаровен безделник, който във всяко отношение знаеше да отдава дължимото на жените. Въпреки това понякога се държеше малко детински, а самоувереността му по отношение на успеха му сред дамите постепенно започна да ми досажда. Понякога е облекчение една връзка да приключи, преди единият да поеме трудната задача да сложи край. Надявам се, че няма да ти липсва прекалено?

Мислено Мелани беше заета с въпроса, дали Колийн изразява истинските си чувствата, или просто умело се справя с положението. Почти не чу последния колеблив въпрос.

— Не, не мисля, че ще ми липсва, въпреки че винаги ще съм му благодарна за помощта, която ни оказа не само в Ню Орлиънс, но и по-късно.

— Радвам се — каза Колийн. — През последните седмици беше малко раздразнен, защото не му отделях достатъчно внимание. Нищо чудно, че насочи чувствата си към други. Страхувах се само да не би е игривите си маниери да те извади от равновесие. Но защо стоим всъщност? Влез и седни до прозореца. Трябва да вземем някои решения.

— Решения ли? — попита Мелани, след като седна на един от зелените плюшени столове, от двете страни на масата под прозореца.

— Да. Смъртта на Робърт Донован засяга и теб — каза Колийн, подпирайки ръце на облегалката й.

— В какъв смисъл? Опасявам се, че не разбирам. Колийн пое дълбоко дъх и очите й се притвориха.

— Тъй като в момента на смъртта му все още съм била негова съпруга, според законите на щата Луизиана наследявам половината от състоянието му. Другата половина се пада на нашите деца, в случая — на Роланд. Ако той все пак не се върне от Куба, тогава ти, мила моя, ще станеш негова наследница заедно с мен. Котънууд ще принадлежи на нас двете.

— Разбирам — каза Мелани нерешително, — но нали това не означава, че плановете ни се променят?

— Напротив, страхувам се, че трябва да ги променим. Памукът по полето още не е прибран. Някой трябва да замине и да наблюдава прибирането. Да, сигурно бихме могли да пишем на адвокатите и да им възложим да уредят въпроса, но не е същото. За такива неща човек трябва да се грижи сам.

— Значи искаш да заминеш за Натчес? — попита Мелани.

— Не точно. Имам чувството, че трябва да продължа издирванията си във Вашингтон поне още няколко седмици. Мислех, че ти можеш да заминеш, Мелани. Там си си у дома. Познаваш положението и проблемите не са ти съвсем чужди. Би могла да се погрижиш реколтата да се прибере както трябва, за да не се повреди. Ще надзираваш всичко до доставянето на стоката на посредника на Робърт.

— Никога не съм се занимавала с такова нещо — възрази Мелани. — Нямам понятие какво да правя.

— Разбира се, че имаш. За това се изисква само здрав разум — настоя Колийн непоколебимо. — Ще видиш, че ще се справиш. А ако… ако усилията ми тук останат безплодни, Елен и аз ще дойдем след няколко седмици.