Дженифър Блейк
Нежната измамница (16)

Глава шестнадесета

Мелани плесна коня с юздите и изкара двуколката от сала. Помаха за сбогом на салджията и бързо се отправи към Котънууд. Тъй като всецяло се бе съсредоточила върху управлението на коня, дори за миг не се замисли върху това, че прекоси реката без никаква следа от страх. Не обърна внимание и на факта, че преживя пътуването по вода от Вирджиния до Ню Орлиънс и оттам до Натчес така спокойно, както и преминаването на реката със сала, и то въпреки второто нещастие, катастрофата по реката. Преодоляването на страха не бе единственото, което постигна. Освен това се научи да кара двуколка, да схваща смисъла на числата и фактите, които й представяше адвоката Търнбъл, да различава кога работата на полето е стигнала дотам, че може да се прибере разумен процент от реколтата и комисионните условия, защото сега наистина смяташе плантацията за своя, поне отчасти.

Най-после изпълни задачата си. Балите памук изчезнаха зад завоя на реката на път за Ню Орлиънс. В последно време много бе мислила за условията, при които живееха робите в Котънууд. А те бяха за плачевни. Чрез адвокат Колийн даде на Мелани пълномощно, с което й позволяваше да се разпорежда с нейния дял от имота. С този документ в ръка Мелани взе от парите, които със скъперничеството си Робърт Донован бе сложил настрана, и с тях преустрои колибите на робите. Освен тона повика лекар да излекува скорбута и крастата, които завари наред с много други болести, дължащи се на неправилно хранене. Нареди да заградят малки градини за робите и снабди всяко семейство с няколко кокошки и свине, за да могат сами да отглеждат част от храната си и да имат на разположение животински продукти. Ако след време робите произведяха излишък от зеленчуци или имаха повече животни, те можеха да ги продадат и да приберат печалбата. Тя разреши през останалото време след беритбата и през зимата мъжете, ако искат, да предлагат работната си сила другаде. Доволството, което цареше в Котънууд, беше достатъчна награда за усилията й.

Днес тя бе натоварила отзад в колата чували с портокали, зеленчукови семена и качета меласа, за да разнообрази менюто на тези, които зависеха от нея. Искаше по-късно през есента да бере заедно с мъжете орехи и да им покаже как се лющят, искаше да организира и беритбата на други плодове в гората.

Досега още не беше обърнала внимание на главната сграда. Докато там не живееше никой, това щеше да бъде чисто разхищение на пари. Тя самата нямаше намерение да напуска Гринлия и се съмняваше, че плантацията привлича Колийн под каквато и да било форма. Решението, дали къщата да се боядисва и ремонтира, трябваше да почака до идването на актрисата. Подобни планове за бъдещето изглеждаха на Мелани вече напълно нормални. Тъй като седмиците се нижеха и тя не чуваше нищо ново за Роланд, започна постепенно да се примирява с мисълта, че е мъртъв. Не й беше леко. Все още не можеше да си наложи да поръча траурно облекло. И все пак полека-лека свикна с мисълта, че ще трябва да го направи.

Беше топъл, дори горещ ден. Въздухът беше сух, мек и прашен, като старо вино изнесено от избата. Цветята и храстите цъфтяха все още пищно покрай пътя, но годината неотменно се приближаваше към своя край, както и времето, което преживя като съпруга на Роланд Донован.

В Котънууд малките негърчета изтичаха от колибите и я поздравиха с весел смях. Тя им подаде нещата, които бе натоварила, и строго им нареди да ги занесат направо в кухнята. Но разреши всеки да си вземе по един от портокалите, които току-що бяха пристигнали с парахода от Ню Орлиънс. Клатейки глава, тя се учуди на безкрайната енергия на децата, които лудешки се втурнаха да изпълнят заръката. После се обърна отново към колата. Взе от седалката венец от светлочервени и бели рози, оформени от оцветен восък. Гробът на бащата на Роланд имаше безотраден вид. Тази година все още не бе валяло и тревата не бе пораснала като друг път. Не знаеше с какви думи са изпратили човека в гроба, но ако някой бе сложил и едно цвете, от него вече нямаше следа. Намислила беше този малък жест на уважение още с връщането си, но досега бе прекалено заета с други неща.

На неголямото парче земя на един хълм, което, заобиколено с бяла дъсчена ограда, служеше за гробище на семейството, имаше само три гроба. Единият беше на някакъв мъж, който, както твърдяха негрите, починал преди години от пневмония, скоро след като дошъл при тях. Вторият беше на момиченцето на Колийн и Робърт Донован. Последният беше вечното жилище на бащата на Роланд.

Вратата на бялата ограда изскърца, когато Мелани я затвори. Скакалец издаде мляскаш звук, отскачайки в сухата трева пред краката й. Над памуковите полета се разнесе грубият грак на врана, а над гробището кръжеше самотен ястреб, сякаш висеше неподвижно в тъмносиньото небе. Утринта беше толкова тиха, че Мелани чу ясно шумоленето на роклята си, когато приклекна да сложи венеца на гроба. Поколеба се за миг, после измъкна една светлочервена роза от венеца и я сложи на гроба на момиченцето. Притихнала и загледана в надгробната плоча на детето, тя усети болезнена празнота в себе си, която сякаш никога нищо нямаше да запълни.

— Каква трогателна гледка! Трябваше да се сетя, че няма да забравиш да се погрижиш за мъртвите.

Мелани обърна глава към дърветата, откъм които, изглежда, идваше гласът, и вдигна ръка над очите си да ги заслони от яркото слънце. Все още беше приклекнала, дишаше едва и бе неспособна да разсъждава, невярваща на това, което беше чула. Тогава едра мъжка фигура излезе от сянката, изкачи се по склона и прескочи оградата. Слънцето огряваше тъмната коса и подчертаваше матовия блясък на потта по челото му.

— Роланд! — прошепна тя и после извика по-силно: — Роланд!

Скочи. Направи една крачка и се затича. Хвърли се с всички сили към него. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна до себе си. Тя усети как краката й се отделят от земята, когато я завъртя, а после устата му намери устните й за целувка, която сякаш нямаше край. Най-после вдигна глава и отново я притисна до себе си. Вдъхна аромата на жълти рози, за който толкова дълго само си бе спомнял, пое дълбоко сладкия дъх на тялото й, после се наведе, като че ли не можеше повече да се владее, вдигна я на ръце и бързо я отнесе в хладната тиха гора.

Съединиха се без думи, а и думите не бяха нужни, докато се докосваха и притискаха в мъките на блаженството, за които така добре си спомняха и от които така много се нуждаеха. Лежаха на широко разпростряната й фуста, когато голите им тела се сляха, а те се гледаха в очите и празнуваха радостта от живота. Той се бе надигнал над нея, ръцете му трепереха от желание, докато с все по-бързи движения проникваше в тялото й. Тя разтвори бедра, защото искаше да го чувства все по-дълбоко в себе си, да станат едно, две части на едно цяло. Чудната магия на мига ги осени, избухна като пулсиращо, пръскащо се чудо, нещо като необуздана красота, която изостряше сетивата, докато обхванат всичко живо, всяка красота, всяка вяра и отрекат само смъртта.

Дишането им отново се поуспокои. Ветрец прошумоля в листака над тях и погали влажната кожа на телата им.

Мелани лениво се размърда, въздъхна и леко завъртя около пръста си една къдрица, паднала на челото му. Той изви брадичка нагоре и докосна с устни нежната бяла китка.

— Почти не мога да повярвам — отбеляза той колебливо, — че се зарадва, като ме видя.

— Наистина ли? Струва ми се, че е така, защото мислех, че никога вече няма да те видя. Знаеш ли, Колийн и аз повече от пет седмици се опасявахме, че си мъртъв. Трябваше да свикнем с мисълта, че духът ти ще остане завинаги в плен на онзи тропически остров, който така те омая.

— И въпреки това — добави той меко — не носиш черно.

— Не. Сега това ще се окаже много икономично, не мислиш ли?

— Не доказва ли това също, че не си искала да загубиш надежда?

Междувременно шокът, който предизвика появата му у нея, премина, Мелани отново си спомни как се разделиха, колко много неизяснени неща се изпречваха помежду им.

— Май че е така — призна тя. — Но то доказва и доверието ми в твоите способности, когато става въпрос да избягаш от някой затвор. В това отношение имаш по-голям опит от останалите.

— Да — съгласи се той, гласът му загуби мекия си тон и сега звучеше глухо.

Мелани усети как студ обгръща сърцето й.

— Трябва да ми разкажеш как успя да се измъкнеш — продължи тя, — защото на Външното министерство във Вашингтон този трик не е известен. Доколкото Колийн и аз можахме да узнаем, единствените, които са напуснали острова живи, са били пленниците, изпратени в Испания. Твоето име не беше сред тях.

— Имаше и друга група — обясни той, — хората от Великобритания. Може би не си се сетила, но аз съм роден в Ирландия и поради това имам двойно поданство. При дадените обстоятелства ми се стори разумно да го използвам.

— Но британските пленници ги пуснаха преди цяла вечност.

— Да, зная. Изхождаха от това, че ние, британските граждани, естествено искаме да се върнем у дома. Закараха ни в Англия и едва там ни пуснаха. Правителството на Великобритания в лицето на Нейно величество кралица Виктория не пое отговорността да се погрижи за онези от нас, които живеят извън страната и трябва да се приберат вкъщи. Макар че преживяхме много неприятности, в сравнение с останалите от похода имахме голям късмет. Раниха Джереми Роджърс, когато го плениха. Хванаха ни в едно поле със захарна тръстика. Той почина в затвора в Хавана.

Бедният Джереми с мечтите си за богатство и конфискувана земя.

— Видях, че и неговото име не е между тези, които са били изпратени в Испания — сети се тя. — Толкова ми е мъчно. Толкова много ми е мъчно.

— Да, и на мен — въздъхна Роланд. — Струва ми се, че и той е един от онези пленени духове, за които говореше преди малко. Иска ми се някак си да не беше го казала.

Мелани шумно пое въздух и се насили да продължи разговора.

— Значи цялото това време си прекарал в Англия.

— Да, и на Бахамските острови. Оттам взех кораб за Ню Орлиънс, и ето ме в Котънууд.

Мелани седна и затърси бельото си.

— Майка ти ще бъде много щастлива. Трябва да й съобщя колкото е възможно по-скоро.

— Да й съобщиш ли? Къде е тя?

— В Уайт Сълфър Спрингс — отговори Мелани и му разказа защо са били там и защо Колийн е останала. Пропусна някои подробности, между тях и случката с Жан-Клод. Беше твърде незначителна, бързо отминала. Нямаше смисъл дори да споменава за нея.

— Предполагам — рече той, когато тя свърши, — че си загубила бебето.

Тя замръзна и стисна ръце в скута си. С течение на времето болката от тази загуба беше избледняла, но в момента я почувства така силно, както когато научи за нея. В разказа си не бе споменала за това нещастие, защото смяташе, че ще го обремени излишно.

— Значи си знаел — промълви тя.

— Има някои неща, които трудно могат да се скрият от един съпруг. До последния момент си мислех, че все пак ще ми кажеш, преди да тръгна, но ти не го направи.

— Ако ти бях казала, пак ли щеше да заминеш? Той извърна лице.

— Да, мисля.

— Защо тогава е трябвало да ти кажа? — попита тя и старата горчивина отново прозвуча в острия й тон.

— Можеше поне малко да се съобразиш с моите чувства.

— Защо, след като ти толкова малко се съобразяваше с моите?

— Опитах се да спечеля нещо за теб и за нашето дете, което ти носеше в себе си.

— Да не би да искаш да кажеш, че това е било причината, поради която замина за Куба? Ако е така, не ти вярвам нито дума. Ти отиде, защото искаше да се покриеш със слава и защото ти правеше удоволствие. Можеш да залъгваш себе си, но не се опитвай да лъжеш мен!

Навлече кринолина, завърза връзките, посегна към фустата и я издърпа така силно, че Роланд се претърколи на гръб.

— Тъй като тъкмо говорим за отношенията помежду ни, предполагам, че твоето отношение щеше да претърпи граматична промяна, ако бяхме спечелили в Куба. Ако можех да поставя в краката ти доходите от някоя богата плантация, щеше с готовност да признаеш колко основателни са били амбициите на Лопес и колко правилни по принцип са били опитите му. Вероятно дори щеше да започнеш да подкрепяш похода, вместо да гледаш на него с пренебрежение.

— Никога не съм се отнасяла с пренебрежение към него — извика тя. — Съмнявах се само в изхода заради броя на участниците и заради хитростта на испанците. И бях права!

— Да, права беше — изръмжа той и вдигна панталона си.

— Някой добре се беше погрижил испанците да ни чакат вече със заредени пушки.

— Да не би да ме обвиняваш за това? — извика тя и дълбоко почувства вината си.

Беше обул панталона си и тъкмо нахлузваше ризата. Преди да пъхне втората си ръка в ръкава, спря.

— Не — отговори, — макар да ми минава мисълта, че разполагаше достатъчно рано с информацията, за да можеш да я използваш.

— Но не го направих. — И самата Мелани усещаше колко сподавено звучи гласът й, но не можеше да стори нищо повече. — Има много хора, които знаеха точно колкото мен.

— Възможно, но повечето от тези хора твърдо подкрепяха похода и не биха си позволили никаква недискретност.

Докато казваше това, той напъха ризата в панталона си и я погледна.

— Отвратително е да говориш така — прошепна тя.

— Така ли? В последно време имах достатъчно възможности да размисля и не ми харесва това, до което ме доведоха размишленията ми. Кажи ми едно: виждаш ли често Дом?

Тази смяна на темата беше обезпокоителна и същевременно многозначителна.

— Защо? — попита тя остро, а гласът й беше приглушен, тъй като обличаше през глава роклята, за да скрие недоволството, изписано на лицето й.

— Защото още не сме си уредили сметките с него.

Тя с усилие се изправи на крака, фактът, че той не й предложи помощ, засили чувството, че е зле настроен към нея.

— Защо? — попита тя още веднъж раздразнено. — Сега баща ти е мъртъв. Котънууд ти принадлежи, а и парите, които той е натрупал през всичките тези години. Една част от тях можем да вложим отново в плантацията, да дадем на земята това, от което се нуждае, да помислим как отново да я обогатим — нали още преди месеци говореше за това. Не ти ли стига? Трябва ли точно сега да тръгнеш в някакъв отвратителен поход на отмъщението?

— Не ми казвай само — отвърна той тихо, — че за теб отмъщението е загубило очарованието си.

Тя вирна брадичка и отговори:

— Разбрах, че отмъщението не носи удовлетворение, както всички мислят, и че често води до страдание.

— Трогателно наистина, но, надявам се, ще измислиш нещо по-добро, ако искаш да защитиш Доминик Клемънтс.

— Да го защитя ли? — повтори тя като ехо.

— На парахода, с който пристигнах, имах щастието да поговоря с един джентълмен от Натчес. Той ми разказа, че Дом може често да бъде видян в компанията на една хубава млада омъжена жена на име Мелани Джонстън Донован. И на всички заинтересовани наблюдатели се струвало, че тази двойка с явно нетърпение очаква овдовяването ти.

— Значи си разпитвал, така ли? — избухна Мелани. — Надявам се, че не си бил много изненадан, като се имат предвид конкретните обстоятелства около женитбата ни.

— Не — отговори той и зеленият му поглед се плъзна по ясните черти на класическото й лице, спря на ядната червенина по бузите й и на бурното виолетово-синьо в очите й. Един мускул до устните му трепна, ръката му бавно се сви в юмрук. — Не — повтори той, — само бях разочарован.

Извърна се рязко, наведе глава под един клон и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Мелани потисна напора на яростните сълзи и извика:

— Къде отиваш?

Той спря и се обърна.

— В Котънууд, защото там съм си у дома, макар че ти, изглежда, не си.

Очите му недвусмислено и преднамерено се плъзнаха по нея и по полянката, на която заедно бяха лежали.

— Ако искаш да дойдеш при мен, имаш позволението ми. Нямам нищо против, но и не ти обещавам нищо, особено що се отнася до Дом.

Поклони се подигравателно и изчезна между дърветата.

След подобни думи за нея това естествено беше невъзможно. Мелани пооправи външния си вид, закопча роклята си, приглади гънките на полите, разреса с пръсти косата си, извади заплетените в нея листа и я сви на тила. С угрижени очи и замислено изражение се отправи назад към колата, която стоеше пред стълбите на Котънууд, качи се и потегли. Едва когато стигна до сала на Мисисипи, се сети отново за провизиите в кухнята на плантацията, които бе донесла с намерението да ги разпредели между робите.