Дженифър Блейк
Нежната измамница (13)

Глава тринадесета

Твърде късно. Мелани се върна в къщата на „Рампарт стрийт“, тъй като трябваше да измисли друг начин мъжете да бъдат предупредени. Там тя седна с известието и картичката на испанския посланик и написа писмо на губернатора Куитман. Не знаеше какво може да направи той, но ако имаше възможност да се изпрати по-бърз кораб след Лопес, или ако знаеше дали хората имаха намерение малко преди Куба да спрат и да раздадат оръжието, както при първото нападение, тогава този шанс трябваше да се използва. Тъй като нямаше доказателства за вината на Дом, тя не назова името му, а писа само, че се страхува за сигурността на мъжете и го моли за мнение относно писмото и визитната картичка, които е получила. Докато съчиняваше текста, изпрати Глори да търси куриер, някой, който има на разположение превозно средство и е готов да занесе писмото й в къщата, в която живееха губернаторът и Илайза. Тя можеше да наеме кола и сама да отиде, но това щеше да я забави. Всяка минута беше от значение.

Когато Глори се върна и писмото замина, Мелани зачака угрижено някакъв знак от губернатора, с който да й даде да разбере, че е предприел нещо във връзка с информацията. Нищо не, идваше. Изминаха два дни. Мелани не издържа повече. Нае кола и сама отиде с Глори в частната къща при Куитманови.

Жената, която я познаваше от времето, когато за малко бе живяла там, мила възрастна вдовица, поздрави Мелани сърдечно. Много съжалявала, но губернаторът не живеел вече при нея, заминал преди два дни, или може би преди три? Да, спомняла си, че било предадено писмо за Джон Куитман. Не било ли донесено от някакъв кочияш? Много странно. Губернаторът и милата му съпруга се били изнесли около час преди да пристигне писмото. Още рано сутринта опаковали нещата си и ги пратили на парахода, а те останали за малко с приятели в къщата. Нейният иконом, много съвестен човек, й предал писмото, но докато тя разбере какво всъщност става, кочияшът бил вече заминал. Боже мой, искало й се само да вярва, че не е било нещо важно. Оттогава дошли още две или три писма за Куитманови, покани, предполагала тя, искала да ги препрати до Натчес, но досега не намерила време.

Мелани увери възрастната жена, че тя самата след ден или два ще замине за Монмаут и лично ще предаде писмата.

— Тогава всичко е наред — възкликна сияеща хазяйката на Куитманови. Отиде до писалището, намери писмото, което Мелани беше изпратила, донесе го и й го подаде.

Естествено нищо не беше наред. След като имаха такава голяма преднина, сега вече бе изключено предупреждението да настигне Лопес и неговите хора. На Мелани не й оставаше нищо друго, освен да чака известие за предстоящата катастрофа.

Не беше излъгала, като каза, че има намерение да се върне в Натчес. Роланд още преди седмици я беше накарал да обещае, че след неговото заминаване заради собствената си сигурност няма да остане дълго в Ню Орлиънс. Лятната горещина бе почти непоносима, а още по-непоносими бяха честите дъждове, след които градът потъваше в гъсти изпарения. Един параход, който пристигна от африканския бряг, докара жълтата треска и се носеха слухове, че в ирландската част на града тя се разпространява със страшна бързина. В Гринлия на верандата щеше да духа бризът, а листакът на дърветата, в чиято сянка се крие къщата, щеше да шумоли. В градината щяха да цъфтят маргаритите и лилиите. Като чака лоши новини, по-добре да бъде в Гринлия, там щеше да ги понесе по-леко.

Единственото, което възпираше Мелани да не се втурне презглава в приготовления за заминаването, беше едно известие от свекърва й. Мадам Колийн Антоанет Дюбоа искаше да я посети следобед, за да обсъди с нея някои въпроси, засягащи и двете. Да се срещне с тази жена в момента беше последното нещо, което Мелани желаеше. Мисълта за нейното съществуване досега й бе донесла само тревоги, а накрая — почти скандал. Наистина, след първата си среща въпреки всичко те се бяха разделили приятелски, но Мелани не искаше да я вижда повторно, особено сега, като знаеше, че може косвено да се окаже виновна за смъртта на нейния син. Но нямаше как да откаже. Тя ядно започна да се приготвя за посетителката си.

Неочаквано се улови, че полага особени старания. Накара да почистят салона, да избършат прахта и да сложат цветя, да пометат галерията и стълбата. Естествено ще сервира чай, а Глори ще изпече сладкиш и ще приготви няколко от нейните вкусни плодови тортички. Мелани трябваше да си измие косата, да намаже с крем ръцете си, да изпили ноктите си и да се погрижи да бъде изгладена и приготвена следобедната й рокля от бял воал със сини незабравки.

В последния момент, когато тъкмо започна да се облича, Глори се втурна в спалнята, за да й съобщи, че вече почти нямат чай.

Мелани провери сама и нададе отчаян вик. Чаят едва щеше да стигне за една чаша, да не говорим за пълна кана. През последната седмица беше толкова горещо, че тя не беше пила вечерната си чаша чай. Заради това не беше забелязала, че е на привършване. Не можеше да не предложи нещо на гостенката си. Не й оставаше друго, освен да изпрати Глори за пресен чай.

Глори вече тръгваше да излиза, когато Мелани се сети за нещо друго. Придържайки отпред пеньоара си, изтича от спалнята в салона, а оттам на верандата пред къщата.

— Глори! — извика тя и се наведе през парапета. — Виж дали няма да намериш и лимони!?

Тя самата пиеше чая без лимон, но много хора го пиеха така. Една артистка, която винаги е готова да възприеме екзотичните новости, може би ще очаква към чая да се сервира и лимон.

— Да, мис Мелани, ще потърся — рече Глори и продължи нататък.

Мелани погледна след нея и й се дощя Глори да не бърза толкова в тая горещина. Щеше да й извика още веднъж, ако мислеше, че ще има някаква полза. Тъй като беше посветила камериерката в истинската самоличност на жената, която щеше да дойде на гости, Глори се стремеше колкото Мелани, ако не и повече, да направи добро впечатление. Добре, че нямаше нужда старата жена да тича чак до френския пазар. Няколко пресечки по-надолу имаше магазин, който предлагаше такива деликатеси.

Когато Мелани се отдръпна от парапета, за да влезе вътре, движение в къщата отсреща привлече вниманието й. На вратата на горния етаж стоеше мъжът, който живееше с квартеронката. След връщането на Роланд през пролетта той подозрително се спотаи. Тя вече беше започнала да се надява, че е напуснал метресата и детето си. Сега се изясни, че за съжаление не са имали това щастие.

Мъжът я зяпаше като омагьосан. Беше опрял юмруци на хълбоците си и стоеше с разкрачени крака. За момент на Мелани й се стори, че почти усеща отвращението и яда му, но и похотливия му интерес към външността й. Погледът му сякаш беше прикован от косата й, която се спускаше по раменете и гърба й, но и от тънкия й пеньоар, който при движение прилепваше към тялото й. Чувството беше толкова неприятно, че тя потръпна. По-скоро забързано, отколкото с достойнство се завъртя на босите си пети, прибра се в къщата и спусна жалузите след себе си.

В спалнята разреса косата си и започна да я подрежда. Глори и без това щеше да се върне късно и тя щеше да бъде принудена да се извинява, че не може веднага да сервира нещо освежително.

Тъкмо хвана сребърната дръжка на огледалото, за да разгледа прическата си, когато чу звук. Глори не можеше да се е върнала и въпреки това бе готова да се закълне, че чу стълбите да скърцат. Отново долови шум, този път от тътренето на крака под колонадата пред къщата. С огледалото в ръка Мелани бавно излезе от спалнята.

В салона жалузите бяха спуснати, беше тихо и задушно. Муха бръмчеше край стената. Иначе нищо не помръдваше. През процепите на жалузите можеше да се види една част от галерията, върху чийто под падаха косите лъчи на залязващото слънце. Нищо не трепваше в тази позлатена горещина. Въпреки това Мелани прехапа долната си устна, като се вгледа в жалузите. Нито те, нито двойната врата бяха затворени. В Гринлия вратите никога не се затваряха, дори и през нощта. Докато Роланд го нямаше, тя винаги гледаше да не ги забравя още преди случката с мъжа, който се бе промъкнал в двора. Но след като Роланд се върна, изостави този навик. Докато той беше у дома или пък тя знаеше, че вечерта ще се върне, се чувстваше сигурна. Сега усети непреодолимо желание незабавно да бутне резето. Не можеше да каже защо се уплаши точно в този момент, след като безброй нощи бе заспивала спокойно при широко отворени врати, но толкова остро долавяше опасността, надвиснала във въздуха, че чак настръхна.

Внушение, каза си тя натъртено. Добре, че скоро ще остави зад гърба си тази къща и спомените за нея. Поклати глава, обърна се и се върна обратно в спалнята. Пътем вдигна огледалото още веднъж да провери прическата си.

Внезапно застина на мястото си. Нещо помръдна зад нея в празната спалня. Когато се обърна, видя мъжа от отсрещната къща да стои на прага. Зад него бяха разтворени крилата на вратата, която водеше към галерията пред къщата. Носеше риза без копчета, разтворена до кръста, и черни панталони, пъхнати в ботушите. На характерното му тъмно лице беше изписана брутална усмивка, а в ръка държеше тънък гъвкав камшик.

— Какво търсите тук? — попита Мелани остро.

— Имаме да уреждаме една сметка, ти и аз. Дълго чаках този миг, чаках, наблюдавах те и си представях как ще бъде. Сега твоят войник го няма и чакането ми свърши. Само ние двамата сме тук, ти и аз.

Погледът му се плъзгаше по нея, докато се приближаваше бавно. После отново се спря върху лицето й и камшикът изплющя във въздуха. Мелани стисна устни.

— В момента сме сами, но прислужницата ми скоро ще се върне, освен това очаквам и гост.

— С прислужницата ти ще се оправя. А що се отнася до госта ти, докато той дойде, ще имаме достатъчно време за това, което съм намислил, като имам предвид, че още не си облечена.

Мелани го зяпна и схвана, че е по-добре да му внуши, че очаква мъж.

— А защо смятате, че изобщо искам да се обличам? — попита тя, ядно усмихната.

— А, значи такава била работата? — подигра се мъжът. — В този случай ще трябва да побързам, а твоят гост ще те намери по-леко облечена, отколкото е очаквал.

С всяка изречена дума той се приближаваше. Още две крачки и тя щеше да попадне в обсега на камшика му. Мелани се опита да метне в главата му огледалото. Той се дръпна, огледалото прелетя покрай него и се счупи в стената, но междувременно Мелани заобиколи малкото канапе и се спусна към двукрилата врата.

Ръката й беше на дръжката и я натискаше, когато той я сграбчи отзад. Като я дръпна, двете крила се разтресоха и бавно се разтвориха. Вик се изтръгна от гърлото й и отекна във въздуха. Тя се бранеше и се дърпаше, за да избяга през отворената врата. Мъжът замахна и й нанесе такъв удар, че главата й забуча. Той използва стъписването й, за да я грабне и да я запрати през стаята. Тя се блъсна силно в канапето. Той веднага се спусна към нея, бруталните му ръце разкъсаха пеньоара й и го смъкнаха от раменете й.

Мелани беше извън себе си от гняв. Тя се изправи с писък, в очите й пламтеше син огън, когато насочи нокти към лицето му. Той рязко се дръпна, което запази зрението му, но не го отърва от червените драскотини по бузите. За миг той бе страшно изненадан и объркан, че е посмяла да се брани. Мелани използва този миг да изтича отново зад канапето, да загърне пеньоара и с див поглед да се огледа за някакво оръжие.

— Малка мръсница! — изръмжа мъжът, който се пипна по лицето и се втренчи в кръвта по пръстите си. Хвана камшика по-здраво и се втурна след нея.

Една статуетка от оникс, която представляваше нимфа и сатир, се стовари в ребрата му. Статуетката отхвръкна на пода, а той със стон притисна ръка върху улученото място. После скочи с жаден за убийство поглед в жълто-кафявите си очи.

Камшикът я удари тъкмо когато хвърляше втора статуетка. Вряза се през плата на пеньоара й и Мелани простена от болка, а оръжието й не улучи целта си. Машата беше наблизо. Тя я грабна, размаха я с две ръце и я насочи право към главата му. Той вдигна ръка и парира удара. Когато тя замахна втори път, вдигна камшика и той изплющя по ръцете й. Въпреки ужасните болки тя нанесе удара и с удоволствие чу трясъка, с който машата се стовари върху черепа му. Но нейната сила стигаше само колкото да го накара да побеснее. Извън себе си от ярост, той изтръгна машата и я заудря с камшика. Мелани се извиваше и се опитваше да запази лицето си, олюлявайки се назад. Болките бяха непоносими, но не можеше да направи нищо, за да се защити от парещите удари. С ужас чу как пеньоарът на раменете й се разкъсва, чувстваше как влажната кръв се стича по ръцете и гърба й. Повдигна й се. Побиха я студени тръпки, коленете й омекнаха.

Като през мъгла го видя наведен над нея, почувства ръцете му по пеньоара. Той го разтвори със замах, за да открие гърдите й с розовите зърна, които се бяха свили от болка. Дръпна пеньоара й от раменете, но остави ръцете в ръкавите, за да ограничи движенията й. После пусна камшика и я притегли към себе си. Ръцете му грубо мачкаха плътта й и я огъваха назад.

Вонящият му дъх я блъсна в лицето. Лигавите му устни се плъзнаха по бузата й и потърсиха устата й. Но когато болката заглъхна, съзнанието й отново се проясни. Тъй като той беше сигурен, че я е укротил, хватката му се беше разхлабила. Мелани се отпусна назад, сякаш припада. Когато в триумфа си той се захили ехидно, тя го удари с коляното си между широко отворените крака. Дъхът му спря и тялото му се сви, в този миг тя се отскубна и избяга, макар че пеньоарът й остана в ръцете му.

Машата лежеше на пода. Когато видя накъде се насочва, той се спусна към нея. Двамата заедно се хвърлиха върху оръжието. Мелани загуби равновесие. Мъжът остави машата, обви ръка около кръста й и я дръпна към канапето. Хвърли я на него и така натисна гърдите й с коляно, че дъхът й секна. Хвана я за едната китка, за да не може да се защитава. После я удари в лицето. Докато тя лежеше зашеметена, пръстите му се впиха в ръката й, а другата му ръка се пъхна между краката й. Тя със стенания се бореше да си поеме въздух, а той сумтеше и я мачкаше по корема. За момент спря и погледна победоносно голото й тяло, проснато под него. После се наведе да вдигне камшика.

Мелани го наблюдаваше замаяна, видя как той се изправи, съзря жестоката усмивка, изкривила ъглите на устата му, когато си избираше мястото, където да отбележи първата от кървавите резки, с които я беше заплашил още преди месеци. Провери още веднъж гъвкавостта на камшика, преди да го вдигне над главата си бавно и съсредоточено.

Мелани нито за миг не помисли да се предаде. Никога повече мъж нямаше да я докосне или вземе против волята й. Тя се изтърколи от канапето и се хвърли в краката на мъжа. Удари го под коленете и той се строполи на пода. Тя изпълзя на четири крака, но преди да избяга, той я улови за косата. Завъртя ръка и здраво я дръпна. Сълзи бликнаха от очите на Мелани, докато се извиваше и мяташе, но въпреки това той продължаваше да я придърпва под себе си. Беше извил едната й ръка на гърба, а другата притискаше с острите си лакти към пода. Краката му се вкопчиха, а мъжката му сила се притисна към хълбока й. Във виолетово-сините й очи блестеше ярост, когато погледна към него и видя как спуска оголените си зъби към треперещата й гръд.

— Хенри! Недей!

Викът дойде от отворената врата, където, олюлявайки се, стоеше една жена. Метресата на мъжа. Тя удари с две ръце любовника си, отскубна го от Мелани и го блъсна настрана.

Той се подпря на лакът и я изгледа свирепо.

— Изчезвай, мърло! С теб ще се разправям по-късно.

— Не! Няма да направиш това, Хенри! Ти си моят мъж и аз не позволявам — Тя изтича отново до него и го задърпа за ръцете.

Мъжът сви ръка в юмрук и я удари в корема. Квартеронката падна назад, сгърчи се и притисна ръце към корема си, стенейки.

Мелани се извиваше и опитваше да се измъкне изпод мъжа, но той я сграбчи отново, без да обръща внимание на любовницата си. Зае друго положение, като я приклещи с крака, изсмя се злорадо, а ръката му се плъзна надолу в интимна ласка, която накара кръвта да зашуми в ушите й. Изведнъж той зина, издаде сподавен звук, пусна Мелани и се опита да се хване между плешките. Силата и свирепостта му го напуснаха, а очите му се втренчиха недоумяващо. Бавно падна напред върху Мелани. От гърба му стърчеше дръжката на нож, украсена с бляскави камъни.

В първия момент Мелани остана да лежи неподвижно. После потръпна от ужас, бутна го и се измъкна изпод него. Застанала на колене, тя погледна квартеронката, свита от другата страна на мъртвеца. От болката очите на жената бяха безизразни, тя все още се държеше за корема там, където я беше ударил любовникът й, но вече не страдаше физически. Лицето й бе восъчнобледо, сякаш и тя като мъжа, който лежеше по очи между тях, бе спряла да диша.

Изведнъж квартеронката изхълца задавено и се хвърли върху трупа на своя мъж. Прегърна го и даде воля на дълбоката си мъка и отчаяние. Мелани седеше като замаяна и я наблюдаваше.

Не знаеше колко дълго бе седяла неподвижно. Стъпки я изтръгнаха от вцепенението, стъпки по стълбата пред къщата, които се приближаваха. Изправи се на крака, олюлявайки се, и се огледа за остатъците от пеньоара си. Когато го видя, беше вече твърде късно. Минаха секунди, докато съзнанието й се проясни и докато разбере, че фигурата, застанала с гръб към светлината, е мадам Дюбоа. Зад нея стоеше Глори, която с ужасен поглед разглеждаше опустошенията в стаята.

Артистката се съвзе първа.

— Милостиви Боже! — промълви тя, после се обърна, дръпна Глори вътре и затвори жалузите. С шумолящи поли и бързи движения тя се отправи към мястото, където лежеше пеньоарът на Мелани, наведе се, вдигна го и го разпери. Лицето й пребледня, като видя скъсаните места на гърба и страните. Въпреки това отиде при Мелани и й помогна да го облече.

После актрисата отстъпи и рече:

— Не знам точно какво е станало, но едно-две неща са ясни като бял ден. Ти ли го уби или тя?

Следите от камшика пареха Мелани, сякаш я бяха горили с нажежено желязо. Започна силно да трепери и като се опита да проговори, зъбите й затракаха така, че думите й едва се разбираха. Най-накрая промълви:

— Не бях аз.

— Скитник ли е или какво? — попита мадам Дюбоа и кимна на Мелани да седне на канапето.

— Не. Той… той живее в къщата отсреща.

Актрисата присви очи, когато погледът й падна върху квартеронката, която все още хлипаше.

— Започвам постепенно да разбирам — рече тя. — Има ли случайно някъде в тази къща уиски?

Глори беше застанала зад канапето и бе положила нежните си кафяви пръсти върху разбърканата коса на Мелани. Сега тя вдигна поглед.

— Да, мадам — каза тя. — Ще го донеса.

Мадам Дюбоа гледаше Мелани. После изведнъж взе някакво решение, остави ветрилото и ръкавиците си и седна до Мелани.

— Този мъж — забеляза тя с пестелив изразителен жест, — изглежда, е бил страшно брутално животно.

— Д-да — отговори Мелани.

— Само към теб ли?

Мелани поклати глава.

— И към нея, към любовницата си, се отнасяше лошо, и към детето също.

— Тогава ще бъде ужасно жалко, ако тя пострада за това, че е умрял.

Мелани бавно се обърна към актрисата и я погледна с тъмносините си очи.

— Какво искате да кажете?

— В твоя случай властите ще се отнесат снизходително, дори съчувствено. Малко вероятно е обаче да се отнесат по същия начин към любовницата му. Ако на такива жени е позволено да убиват мъжете, които ги издържат, защото са се държали несправедливо с тях, тогава всеки втори мъж в този град нямаше да е сигурен за живота си. Почти сигурно е, че ще я обесят.

— О, не! Но… но тя не е виновна, а има и дете, почти бебе. Какво ще стане с него?

— Понякога човек служи по-добре на справедливостта, като заобикаля законите и пренебрегва мъжете, които ги създават.

Мелани погледна изпитателно жената, която седеше до нея.

— Какво предлагате?

— Първо, смятам, че трябва да направим нещо за това момиче, а после аз лично имам намерението да изпия чаша уиски, за да се поуспокоя малко. По-късно, когато всички ще сме добре с нервите, може би ще решим какво да правим.

Накрая Глори се оказа най-полезна. В кухнята имаше голям сандък, в който тя държеше дървата. В него можеше да се побере и мъжът. Беше ужасно, когато го вдигнаха за глезените и раменете, опитвайки се да не се изцапате кръвта му. Ръцете му трябваше направо да натъпчат в сандъка. Квартеронката — казваше се Елен — искаше да помогне, но не можеше, нито можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й, нито да потисне инстинктивните възклицания да не му причиняват болка, когато натискаха, блъскаха и тъпчеха трупа в сандъка.

Трите жени си починаха няколко минути, след което издърпаха сандъка от салона в трапезарията, оттам в галерията и по стълбите надолу в двора. После избутаха сандъка в прохода между пристройките откъм улицата и го оставиха там.

Мадам Дюбоа се огледа за петна от кръв. После събра нещата си, надяна ръкавиците и заедно с Мелани повтори още веднъж всичко, което трябваше да направи. Когато най-сетне уточниха подробностите, със спокойна усмивка слезе по стълбите до колата и цял свят би повярвал, че не е правила нищо друго, освен да побъбри приятно.

Щом тя си отиде, Глори придружи Елен до къщата от другата страна на улицата. Докато се занимаваха с бебето и събираха нещата на квартеронката, Мелани извади куфарите от празната стая и започна да стяга багажа.

Учудващо беше колко много може да се направи за кратко време, щом се налага. Когато се смрачи и колата на мадам Дюбоа отново изтрополи, не само приготовленията за пътуването бяха приключили, но Мелани бе намерила и време да промие резките от камшика, а Глори да ги бе намазала с мехлем, преди тя да облече пътния си костюм.

Когато Мелани отвори, мадам Дюбоа не беше сама. С нея бе артистът, който игра ролята на нейния любим. Едрият мъж стоеше, усмихваше се и чакаше да бъде представен.

— Мелани, мила моя, не ме гледай така! — извика мадам Дюбоа. — Това е Жан-Клод Белмон, когото вероятно познаваш от „Камий“. Като артист той не изпитва особено уважение към властите, а като французин е изпълнен с много съчувствие към всяка хубава жена. Приеми го, ако искаш, просто като силен гръб, който носи тежките неща, затрудняващи прекалено много една жена, а освен това на опасни места може и да ни закриля.

Двете жени се спогледаха и се разбраха. Мелани се обърна към младия мъж:

— Щом е така, тогава вашето присъствие е добре дошло попълнение — каза тя и му подаде ръка.

Усмивката му беше очарователна, макар и малко двусмислена, когато се наведе и се поклони. В глъбините на кафявите му като бренди очи се четеше възхищение.

— Щастлив съм да помогна. Дами в неволя имат за мен непреодолима притегателна сила.

— Дръж се прилично, Жан-Клод — смъмри го актрисата. — Мисля, вече ти казах, че тази дама е омъжена за сина ми.

— Каза го, но ти просто изглеждаш твърде млада, за да имаш син за женене, и затова все забравям това обстоятелство.

— Виждам. Да започваме ли работа? Сега имаме нужда от мускулите ти, а не от твоите ласкателства.

— Моя жестока Колийн! — промърмори той и леко вдигна рамене, докато се усмихваше на Мелани.

Проходът беше тесен тунел, в който провлачените им стъпки отекваха призрачно, докато вървяха със сандъка към улицата. Навън нямаше жив човек и в среднощната тишина къщите наоколо бяха неосветени. Колата, с която бяха дошли Жан-Клод и мадам Дюбоа, беше запретната с два коня и личеше, че е бърза. С огромни усилия отнесоха сандъка до нея. Тогава артистът го вдигна на раменете си и го стовари отгоре. Сандъкът едва не се преобърна, но Жан-Клод го хвана и бързо натъпка обратно чаршафите, които се бяха подали.

Оставиха Глори при Елен и спящото бебе. С Жан-Клод на капрата Мелани и Колийн се отправиха към покрайнините на града и поеха по виещия се път край Мисисипи.

Върнаха се едва сутринта и стана обед, докато опаковат багажа и го пратят на един от корабите. Тъй като отрядите на Лопес бяха вече потеглили, големи групи жени напускаха града. Никой не прояви интерес към заминаването на още няколко жени. Без никакви инциденти се качиха на борда и веднага се отправиха към каютите си. Елен, която се представи за камериерка на актрисата, получи за себе си и за детето едно малко помещение до каютата на мадам Дюбоа. Тъй като парите й бяха намалели, Мелани зае каюта, не толкова луксозна като онази, която Роланд бе ангажирал за пътуването им от Френсисвил до Ню Орлиънс. В нея нямаше двойно легло, а няколко койки, така че Глори също можеше да се настани там.

Междувременно разбраха, че параходът вероятно ще потегли едва на следния ден — имало проблем с товара. Като узна това, мадам Дюбоа, облечена в рокля от тридесет метра женствен, прелестно развяващ се жълт муселин с ябълковозелени панделки, смело се зае да уреди нещата. Капитанът не бе неразумен мъж, а и не беше равнодушен към красотата. Бе гледал мадам Дюбоа в „Камий“ и беше възхитен от нея. Чувстваше се поласкан, че е избрала именно неговия кораб за пътуването си, и, да, той разбирал много добре колко важно е тя да пристигне навреме за ангажиментите си. Ако мадам Дюбоа му окажела честта на вечеря да седне от дясната му страна, той можел да обещае, че „Съдърнбел“ щял да отплава след около час.

Едва когато корабът бе вече навътре в реката и плаваше срещу течението, Мелани установи, че изобщо не изпитва страх. Много други неща се бяха случили и тя бе имала прекалено много други грижи, за да се отдаде на един толкова стар, отдавна надживян ужас. Беше излекувана. Дали Роланд ще се зарадва, като го чуе? Или ще го отмине с безразлично вдигане на раменете?

Мелани стоеше до парапета и се питаше къде ли е сега Роланд. Дали и той стои на палубата на някой кораб? Мисли ли за нея?

Ръката й стисна по-здраво парапета. Изведнъж пламенно й се прииска да бе казала на Роланд, че ще има дете от него. Дали това щеше да предизвика някакви чувства у него? Дали щеше да се зарадва, или да съжалява? Дали тогава щеше да остане, или щеше да се увеличи решимостта му да спечели богатство на остров Куба?

Зеленият бряг се плъзгаше покрай парахода. Слънцето бавно залязваше, златните му лъчи падаха косо върху водата и тя блестеше като опал. Скоро щяха да пристанат за през нощта, но утре по това време вече ще наближават Натчес. Там тя ще се отдаде на заниманието, което владееше отлично: да чака. Ще чака новини от Роланд, раждането на детето, времето, когато ще се уталожат чувството й за вина и угризенията за ролята, която неволно изигра в похода на Лопес. А после какво? Ами, ако остане вдовица? Не, не искаше дори да мисли за това. Ще продължи някак си да живее, да, и ще отглежда детето, което носи в себе си. Ще забрави някак си — но искаше ли й се наистина да забрави? През последните месеци имаше периоди, за които си заслужаваше да си спомня, моменти, в които изглеждаше, че тя и Роланд се приближават един към друг. Спомни си някои неща, които той бе казал, и неволно си помисли, че неговите чувства към нея, поне в тези случаи, са били същите, каквито тя изпитва сега към него. Какво щеше да стане с тях, ако се бяха запознали при други обстоятелства, ако помежду им не стоеше трагедията на дядо й, ако войната не бе наложила такива изисквания, ако тя не бе преценила така погрешно връзката му с мадам Дюбоа, ако не се бяха случили всички тези неща, които помрачаваха съвместните им часове? Нямаше отговори. Което беше станало, не можеше да се върне обратно, нито можеше Лопес да се върне обратно, нито да се заличи предателството на Дом.

Как ще застане пред Дом като го срещне? Все пак тя го подозираше. Вината му не бе доказана, но фактът, че не чу нищо за него, откакто мъжете започнаха похода, само потвърждаваше съмнението й. Дори той и Хлое да са напуснали Ню Орлиънс заедно с Куитманови, беше невероятно да отпътува, без да се сбогува, освен ако нямаше някаква причина. Доказателствата, които говореха срещу него, бяха неоспорими. Той беше единственият, който знаеше за разговора с испанския посланик. Той хранеше лична неприязън към Роланд и в навечерието на похода й спомена, че е възможно Роланд да загине. Все пак й се искаше да има доказателства за своите подозрения. Интересно бе да види как ще реагира Дом, ако го обвини открито. Но тя не знаеше какво да направи, ако вината му наистина се докажеше. Като се има предвид колко съмнителна беше правомерността на похода, той едва ли би могъл да бъде обвинен в предателство. При това положение американското правителство дори можеше да го похвали, да го награди. Ако се разчуеше какво е сторил, той щеше да стане нежелан в родния си край. Но можеше ли да го изложи на презрението на приятели и съседи, като знаеше, че макар и вината за постъпката му, да не пада пряко върху нея, все пак тя беше в основата на всичко?

Такива мисли сега са безполезни. Какво да направи и какво да каже, ще реши, като види Дом.