Дженифър Блейк
Нежната измамница (10)

Глава десета

Къщата, която Роланд беше наел, се намираше на „Рампарт стрийт“, в покрайнините на френския квартал. Тя беше досами улицата — скромна къщичка, чийто покрив от палмови листа се издигаше над тясна колонада, фасадата беше боядисана в кремаво, а прозорците и двукрилите врати към галерията бяха закрити със зелени жалузи.

Мелани и Роланд задържаха наетата от тях карета на улицата и изкачиха стъпалата преди Глори, която беше изостанала малко. Роланд извади ключ от джоба си и отвори. Той тихо изруга, докато потърси в тъмното лампа и я запали. Когато светлината проникна в дневната, обърна се към Мелани и я погледна в лицето.

Тя забеляза, че я гледа изпитателно, но не намери причина за това. Стаята имаше хармонични пропорции и беше издържана в тъмнорозови и пшеничено златни тонове. Тук някак сполучливо бяха съчетани уют и удивителен лукс. Килимът под краката им беше мек. Полилеят, който иззвънтя, защото през отворената врата стана течение, беше от най-благороден кристал. Един тапициран със сатен диван с извита облегалка бе поставен между две двукрили врати. На перваза на камината, изработен от карарски мрамор, имаше часовник от оникс и позлатен бронз с голи нимфи, преследвани от сатири. Мелани откъсна очите си от тези странни фигури и погледна мъжа си.

— Къщата е… хубава — каза тя, — но сигурен ли си, че не сме сбъркали адреса? По всичко личи, че собствениците току-що са излезли.

— Нещата стоят горе-долу така. Къщата принадлежи на един млад креол от моя полк. Доколкото разбрах, ти е подарък от баща му за двадесет и първия му рожден ден. Тъй като предпочете да се присъедини към Лопес, вместо да води собствено домакинство, той предостави къщата на мое разположение. Ако съдя по вида й, бих казал, че навярно е изпратил тук свои хора, за да оправят всичко за нас.

— Колко мило от негова страна.

— Да — отвърна Роланд, след което се обърна рязко, огледа набързо и другите стаи и се върна в дневната. — Всичко е наред. Ако ти и Глори искате да поразгледате, през това време аз ще се погрижа за разтоварването на куфарите.

Къщата нямаше хол. И шестте стаи — дневната, столовата, трапезарията, кабинетът и двете спални — бяха свързани помежду си. Всички бяха доста луксозни, обзаведени с вкус, в грижливо съчетани цветове.

Глори вдигна едната си вежда и сви устни, когато видя статуята на един гол амур.

— Мис Мелани… — започна тя.

— Знам — прекъсна я Мелани. — Предполагам, че креолският вкус е такъв. Мисля, че с времето ще свикнем.

Зад къщата имаше малък, ограден със зидове двор с кладенец и цистерна. Зад тях бяха пристройките за прислугата, кухнята и пералнята. Когато Мелани и Глори разгледаха всичко, първият куфар вече бе внесен в спалнята. Те извадиха чисти чаршафи и завивки и застлаха леглото. Беше почнало да се смрачава. Прозорците на къщите, които се виждаха по улицата, бяха вече тъмни. Мелани настоя да почакат с разопаковането на куфарите до сутринта. След това пожела лека нощ на Глори и потискайки една прозявка, се направи, че не вижда многозначителната усмивка на старата жена.

Когато Глори затвори вратата след себе си, Мелани почна да се разхожда из спалнята. Големият гардероб, заемащ едната стена, беше празен, макар че в него все още се беше запазил едва доловим мирис на върбинка. В тази стая, освен високото легло с балдахин имаше и кушетка, тапицирана с лилава коприна, а на един мраморен пиедестал бе поставена статуя на плътно прегърнати мъж и жена — момент на екстаз, увековечен в блестящ мрамор.

Мелани се обърна, вратата зад нея се отвори. В стаята влезе Роланд, който държеше в едната си ръка шише от шлифовано стъкло, а в другата-две чаши за коняк. Огледа се бързо и след това каза със странен израз в зелените очи:

— Видя ли пристройките за прислугата в задния двор?

— Да. Надявам се, че куфарите не ти пречат — каза тя и посочи багажа, който все още беше струпан на пода посред стаята. — Тъй като вече е много късно, сметнах, че бихме могли спокойно да разопаковаме багажа чак утре сутринта.

— Съвсем не ми пречат, щом имаш това, от което се нуждаеш.

Той пристъпи към тоалетката, постави чашите върху нея и издърпа запушалката на шишето.

— Имам всичко, от което се нуждая — отвърна Мелани.

— Но как стои въпросът с теб?

— С мен ли?

— В гардероба няма нищо… искам да кажа, от твоите неща.

Той посочи към кожените дисаги, оставени на пода до един от нейните куфари.

— Най-важното е в тях. Останалите ми вещи са още в казармата, която е предоставена за хората на Лопес. Утре, след като се явя при генерала, ще се погрижа да ги пренеса. Не е нужно да се безпокоиш за това. Не бива да оставаш тук сама.

Той наля по два пръста коняк във всяка чаша. Мелани, която долови леката ирония в тона му и видя играта на светлината по неговото неподвижно като маска загоряло лице, моментално се сети за причината, поради която бе дошла в Ню Орлиънс. Пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. Това ме радва.

Роланд й хвърли бегъл поглед, преди да вземе чашите в ръка, и бавно пристъпи към нея.

— Значи ли — попита той, подавайки й едната чаша, — че постъпката от тази сутрин ми е простена?

Тя не можа да издържи твърдия му поглед. Объркана, сведе клепачи и погледна течността в чашата, която държеше.

— Какво е това?

— Не е бърбън, ако имаш това предвид, а коняк, който току-що взех от килера. Мислех, че ще те успокои. Изглежда, съм се излъгал.

Мелани се насили да се усмихне.

— Не съвсем. Уиски и коняк в един ден. Ясно ти е, предполагам, че до днес никога не съм пила нищо по-силно от чаша вино?

— Тъй като си добре възпитана млада дама, имах подобно подозрение.

— Ако продължавам така, не съм сигурна дали все още ще мога да нося отговорност за това, което върша.

— Отговорността поемам аз — обеща той и сниши още повече тихия си глас, — особено ако това ми гарантира правдив отговор на първия ми въпрос.

Без да мисли много, Мелани вдигна чашата си и пи. Конякът беше толкова силен, че дъхът й секна и в очите й се появиха сълзи. С огромно усилие запази самообладание и погълна течността, без да се закашля, макар да пое въздух толкова тежко, че явно пролича неудоволствието, което изпитва. Когато алкохолните пари замъглиха главата й, почувства необичайна веселост, която не можеше да скрие. Погледна мъжа си с влажни, засмени очи и каза:

— Параходи и силни напитки, какво ли още трябва да изтърпя, за да съм с теб?

Той я гледаше втренчено, когато допря ръба на своята чаша до устните си и я изпи до последната капка. След това я остави върху пиедестала на статуята, пое чашата от ръката й и я остави до своята.

— Това — прошепна той, взе я в прегръдките си и притисна устни върху нейните.

Пусна я след доста време, но само колкото да заключи вратата. Бавно и грижливо я съблече със сериозен, вглъбен израз на лицето, сякаш изпълняваше ритуал, акт на свещенодействие, който бе репетирал мислено хиляди пъти. Не загаси лампата. Сложи я върху леглото и застана до него, гледайки голото й, изваяно сякаш от слонова кост тяло, а широкото бяло легло беше като че ли езически олтар. Когато свали дрехите си и легна до нея, той беше едновременно новопокръстен и първосвещеник. Мелани го погледна в зелените очи, в които се бе появил странен израз, и за миг се уплаши. Светлината на лампата танцуваше върху нея и разпалвайте малки златни пламъчета в сините й очи, плъзгаше се по закръгленостите на тялото й и хвърляше тайнствени сенки върху вдлъбнатините. Когато той протегна ръка, за да я докосне, тя изпита обречеността на жертвата, която безропотно отива на заколение. Нещата не се променяха от факта, че тя самата бе скроила всичко и че шеметно вървеше към това от момента, в който бе напуснала Натчес, ако не и още по-отдавна — от нощта, когато се изкачи по задната стълба в хотел „Ривърест“. Той отново вземаше от нея и едва ли мислеше да й даде нещо срещу това. Когато тялото му покри нейното, тя усети как се загубва в него, а когато почувства страстта му, която се предаваше и на нея, една мисъл мина през ума й. Тя не му беше дала прошката си. Поне в това отношение бе запазила почтеността си. Макар че му позволяваше да използва тялото й както си иска и дори му се усмихваше, все пак в нея имаше нещо, което той не можеше да докосне, една част от нея, която никой мъж не можеше да опознае, докато тя не пожелае.

Продължаваха да лежат един до друг и жарта на телата им в затвореното помещение беше толкова силна, че най-добре беше да не се докосват. Минутите течаха. Дишането й стана по-равномерно. Мелани беше затворила очи и не можеше да каже дали чувството на отчуждение между тях действително се засилва и дали не се дължи на усещането, че тя се отдръпва от него. За да провери това, протегна ръка и я сложи върху неговата. Той моментално обърна дланта й нагоре и обгърна пръстите й. Тя тихо въздъхна и в следващия миг заговори:

— Знаеш ли, Роланд Донован, ти държиш да получаваш уверения колко много си желан, но още не си ми казал дали се радваш на моето идване.

— Мислех, че съм го показал достатъчно ясно.

— Възможно е — призна тя, — но няма да е зле да го кажеш изрично. Като си помисля за всички тези месеци на мълчание, за това, как другите мъже, които се присъединиха към Лопес, повиках своите съпруги и любими да ги последват…

— Е, добре — каза гой и се подпря на лакът, за да гледа лицето й, което беше поруменяло, — бих предпочел да не беше дошла тъкмо по времето на холерата и жълтата треска, но щом вече си тук — да радвам се, и то много.

Погали леко и нежно с палеца си горната част на китката й.

— Има ли случаи на холера и жълта треска в града?

— По това време на годината — винаги, макар че досега още не е избухнала епидемия.

— Не ми се вярва, защото иначе в Натчес щяхме да чуем за това — размишляваше на глас Мелани. — Целият град щеше да гъмжи от бежанци. Не, съвсем не съм сигурна дали мога да повярвам и на една дума от това, което казваш. Но не се учудвам на твърденията ти, че ще бъдеш по-доволен ако жена ти е в безопасност някъде горе край реката. Тогава ще си свободен да задиряш твоята артистка колкото си искаш.

— Артистка ли? — Гласът му беше доста твърд, но милувката на палеца внезапно спря и натискът върху пръстите й се засили.

Тя наистина не знаеше какво я бе накарало да подхване тази тема. Не се дължеше на съзнателно решение. Но тъй като вече беше започнала, не й оставаше нищо друго, освен да продължи.

— Мис Дюбоа, така, мисля, се нарича. Хлое Клемънтс ме осведоми, че редовно си посещавал театъра, когато тя гастролирала там миналата пролет.

— Да, тя наистина е очарователна жена и превъзходна актриса. Гледах я няколко пъти. Даде едно благотворително представление в полза на кампанията на Лопес.

— Не знаех това — призна Мелани.

— Така е. Представлението мина при значителен успех и донесе голяма парична сума. Доколкото знам, има намерение да го повтори в началото на есенния сезон.

— Колко… колко мило от нейна страна — беше единственият отговорът, който хрумна на Мелани.

— Да, и аз мисля така. Но това, което ме интересува, е в какъв ред са протекли нещата — каза Роланд със замислен вид. — Информацията на Хлое имаше ли нещо общо с внезапното ти решение да дойдеш при мен?

Не трябваше да я учудва, че той назоваваше сестрата на Дом със собственото и име. В края на краищата те с Дом са били навремето приятели и той сигурно е познавал Хлое. Размишлявайки върху тази възможност, тя почти не схвана това, което бе казал всъщност току-що. Обърна глава към него, изгледа го и попита:

— Да не би да намекваш, че ревнувам?

— Подобна мисъл безусловно ми мина през ума.

— Тогава можеш веднага да я забравиш.

— Сигурна ли си? — попита той. — Беше твърде примамлива представа.

— Не мога да обясня защо — отвърна тя. — Дойдох в Ню Орлиънс, защото…

— Е? Защото…

— Защото ми беше дотегнало да се отдавам на мрачни мисли в Гринлия и защото по всичко изглеждаше, че ти доставя страшно удоволствие да бъдеш наемник дори и без компанията на твоята артистка.

— Удоволствие ли? — попита той, сякаш никога не беше чувал тази дума. — В Куба загубихме близо двеста души и стотина бяха ранени.

— Нямах предвид боевете — обясни Мелани и сведе миглите си. — Знам… искам да кажа, питала съм се какво всъщност се случи там.

За миг помисли, че той изобщо няма да й отговори. Въздишката, която се изтръгна от гърдите му, прозвуча като тихо стенание.

— От началото до края това беше злощастна история, погрешно планирана кампания. Оказа се, че човекът, който трябваше да преведе кораба ни в пристанището на Карденас, бе карал дотогава само лодка с гребла. Нямаше представа за дълбочината на водата, която е нужна на параход с размерите на „Креол“, и не знаеше нищо за плитчините в пристанището и за влиянието на приливите и отливите върху тях. Корабът ни заседна. Немалко от ранените се удавиха, защото в тъмнината и в бъркотията никой не можеше да ги спаси. От самото начало бяхме много малко на брой. След това положението стана безнадеждно. Наистина окупирахме гарата и атакувахме казармата — две забележителни победи, но не можахме да задържим града срещу подкрепленията на испанците от Хавана. Върнахме се на кораба с плуване. Най-после успяхме да го приведем в движение. Лопес беше сигурен, че можем да се присъединим към кубинските въстаници в другата част на острова, но това беше преди „Писаро“ да се появи на хоризонта. Ако човек никога не е пътувал с малък претъпкан параход в знойно лято, а през това време ранените стенат и раните им гноясват в жегата и испански военен параход е насочил дългите си оръдия срещу него, само тогава би могъл да си помисли, че с удоволствие да бъдеш наемен войник.

Мелани сви устни.

— Но нали си все още при генерал Лопес като подполковник от неговата войска?

— Поел съм задължението да участвам в кампанията срещу Куба. Ще издържа докрай.

— Защо? Искам да кажа защо пое това задължение? Никога не ми е било ясно. О, да, знам какво си ми казвал, но сигурно има и други неща, които би могъл да вършиш, без да е нужно да ходиш на война.

— Какво например? — попита той.

— Не знам — отвърна тя, но ироничният му тон я обезпокои. — Можеш да купиш земя и да я обработваш, или да инвестираш в недвижими имоти — всичко друго, само не и да се отдаваш на професията на войник, нещо, което очевидно те отвращава.

— Наистина ли искаш да знаеш защо? — попита той, постави пръсти върху сбърченото й чело и ги прокара по малкия й прав нос и по устните й, по брадичката и по меката извивка на шията, стигайки до трап чинката между гърдите й.

— Питала ли съм те вече затова? — каза тя, забелязвайки със свито сърце какво прави.

— Да, питала си ме. Първо, Джереми ме съблазни с шанса да стана собственик на плантация за захарна тръстика в Куба. Имаше и друга причина, поради която съвсем не можех да устоя на предложението му. Нямах пари.

Пръстът му бе почнал да кръжи около едната й гърда и да прави все по-малки кръгове.

— Какво? — слиса се тя.

— Нямах пари — отговори той.

— Не може да си нямал нари! Ти плати дълговете на дядо ми към губернатора и се разпореди за ремонтирането на Гринлия. Да не говорим за парите, които ми остави.

Той въздъхна.

— Да, наистина щедри жестове. За това отидоха последните ми пари от Калифорния.

Мелани се изправи в леглото и пръстът му се смъкна от гърдата й.

— Всички твърдяха, че ти е провървяло в Калифорния. Върнал си се, защото си забогатял.

Той тъжно премести поглед от върха на пръста си към розовото зърно, което в последния момент бе излязло извън обсега на ръката му.

— Чувала ли си някога някой да не е изчерпал златно находище докрай, защото е станал много богат или по някаква друга причина? Имах една малка златна мина, но това злато е изчерпано. Върнах се, защото чух, че баща ми не бил добре. Помислих си, че може да се нуждае от помощ.

Роланд замлъкна за миг и повдигайки рамене, продължи:

— Както и да е, ако си смятала, че си се омъжила за богат мъж, трябва да те разочаровам.

— Ти… ти си изразходвал всичко за Гринлия и за мен, така ли?

— Страхувам се, че с изключение на една малка инвестиция в кампанията срещу Куба, нещата стоят точно така.

— Но защо?

— Тогава това ми се струваше единствено правилното решение.

— Заради дядо ми ли? — попита Мелани. Изтърва тези думи, преди да може да се овладее.

Той я погледна в очите и някаква сянка се прокрадна в зелените глъбини на погледа му.

— Отчасти, макари не така, както си мислиш. Като твой съпруг това влизаше в края на краищата в кръга на моите отговорности.

— Ти… ти ми каза да използвам парите за ремонта на Гринлия. Това е било лудост, ако през тези последни месеци си могъл да ги употребиш за текущите си нужди.

— За текущите ми нужди имаше кой да се грижи.

Тогава я бе посъветвал да чака в Гринлия и да се надява той да загине, за да наследи парите му. Сигурно вече е знаел, че тя няма да получи нищо, така както е знаел, че няма да наследи нищо и от дядо си. Какво ужасно чувство за хумор, трябва да притежава този човек, щом й казваше такива неща?

— Ти обаче не мислиш сериозно, че съм се омъжила заради парите ти, нали? Тогава имаше значително по-належащи причини.

Сега беше негов ред да отмести поглед.

— Да, знам — отговори той. — Забрави това, което ти казах. Най-добре забрави също, че изобщо съм заговорил за пари. Строго погледнато, не сме обеднели, аз все още бих могъл да придобия тази плантация за захарна тръстика. Но в момента трябва да вземем едно по-неотложно решение.

— Така ли? — попита Мелани предпазливо, нещо в гласа му я усъмни. Начинът, по който се наведе напред, за да сложи ръка върху коляното й, също беше подозрителен.

Когато топлите му пръсти докоснаха свивката на коляното й, той каза:

— Трябва да зная дали предпочиташ да спиш сега или едва сутринта.

Мелани почувства колко е развълнувана. Не знаеше какво да мисли или какво изпитва. Прехапа долната си устна, наблюдавайки стройното му тяло, изтегнато пред нея, движението на раменете му, когато нежно разтриваше бедрата й, яките му дълги крака и бялата линия, която показваше мястото, където панталоните не бяха допуснали слънцето до тялото. Може би не знаеше какво трябва да мисли за него, но и близостта му, и докосванията му, и обещанието, което, изглежда, се съдържаше в думите му, оказаха своето въздействие върху нея. По някаква необяснима причина, може би защото бяха разговаряли почти откровено помежду си, мисълта, да лежи в обятията му, сега й се видя по-приемлива, отколкото преди няколко минути.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Мисля, че в момента никак не ми се спи.

В дрезгавия полумрак на сипващата се зора Роланд се измъкна от леглото. Мелани усети, че той вече не лежи до нея, че взема дрехите си, излиза от стаята и безшумно затваря вратата. Когато няколко минути по-късно чу плискане на вода във вътрешния двор, тя отметна завивката и пристъпи до двукрилата врата, за да погледне. Роланд бе на двора и се миеше под помпата на цистерната, с панталони и ботуши, но без риза. Тъмната му коса, чиито къдрици се спускаха над челото и ниско над врата му, беше съвсем мокра. Раменете и горната част на тялото му блестяха от стичащите се по тях капки и изглеждаха като току-що излята бронзова статуя — с изключение на едно бледорозово петно в горната част на дясната му ръка, белега, който куршумът на дядо й беше оставил. Не беше взел кърпа със себе си, а само бегло изтръска с ръце водата от раменете и гърдите си и приглади косата си назад. След това взе ризата си, нахлузи я и я закопча, тръгвайки към къщата. Тогава изчезна от погледа й. Сигурно имаше излаз от задната част на къщата към улицата, защото той не се върна и тя не го видя повече през останалата част от деня.

Мелани полежа още малко в леглото със завеси от пурпурночервена коприна, но беше много неспокойна, за да остане повече. Когато горещото субтропично слънце огря предната част на къщата, вече се бе облякла. Тръгна да търси чаша кафе и завари Глори в кухнята в другия край на вътрешния двор. Тя бе запалила огън в огнището, но приготовленията й за закуската не бяха стигнали по-далеч.

Когато Мелани влезе, Глори се обърна тромаво.

— Мис Мелани, в тази кухня не намерих нищо друго, освен един съд с брашно, захар, която е станала на камък, царевично брашно с червеи и шепа изсъхнали стафиди. Просто нямам представа какво ще предложим на мистър Роланд за закуска.

— За това не е нужно да берем грижа, той вече излезе.

— Без да е хапнал нищо?

— Предполагам, че ще закуси със своите хора. Сигурно са взети някакви мерки да се осигури прехраната на толкова много хора.

Глори кимна.

— Въпреки всичко вие се нуждаете от закуска, скъпа, трябва да помислим за топла храна. В тази кухня все ще се намери нещо, от което да сготвим някакво ядене.

На Мелани й бе останала значителна сума от парите за домакинството през последния месец.

— Имаш право — съгласи се тя. — Ще отидем на френския пазар.

Повечето семейства от френския квартал посещаваха този пазар всеки ден. Той се намираше недалеч от пристана на Мисисипи и се помещаваше в продълговати павилиони с яко иззидани колони и покриви от плочи. В тях се продаваше почти всичко, което можеше да се яде по някакъв начин. В това годишно време по сергиите за зеленчуци имаше лук, чесън и червени чушки на дълги нанизи, съблазнително подредени батати, салати и различни видове тикви. На отделни сергии продаваха круши, пресни орехи, смокини, нарове, банани и други тропически плодове, току-що разтоварени от корабите. Те докарваха също ярките шарени птици със сини, жълти, зелени и червени пера, издаващи дрезгави, непривични крясъци. Докарваха още подправки и чай, кафе на зърна и шушулки от ванилия, както и зехтин в глинени съдове с формата на охлюви. Продаваха се живи патици, гъски и пуйки, както и заклани говеда, свине и агнета. След това идваха даровете на морето: най-различни видове риба, стриди и раци, всичко подредено върху ледени блокове, покрити с дървени стърготини. Лед, който със засилващата се жега на напредващия ден бързо се топеше. Лед, който беше изрязан от замръзналите блата и езера на северните щати, беше складиран и колкото е възможно по-бързо превозен с параход надолу по реката. Също тъй омайващо като огромния избор на хранителни продукти беше многообразието на хората, които посещаваха пазара. За Мелани беше трудно да реши накъде по-напред да погледне.

Натоварени с покупките, Мелани и Глори се връщаха по тесните улички към новата си къща. От време на време балконите с украшения от ковано желязо ги скриваха от слънцето и тази закрила им беше добре дошла, защото междувременно жегата беше станала непоносима. Но тя, изглежда, не смущаваше почти никого. Срещнаха един свещени кс развяващо се черно расо, както и една бавачка, която мъкнеше след себе си бледите си питомци с големи очи. Креоли — джентълмени сваляха шапките си и отстъпваха настрана, когато минаваха покрай тях. Млади момичета и майките им е шапки на главите се втренчваха в блестящото великолепие на косата на Мелани, незащитена нито от шапка, нито от чадър, тъй като тя помагаше на Глори в носенето на безбройните пакети, с които прислужницата не би се справила сама. Това биеше на очи, защото повечето дами никога не биха взели в ръка нещо по-тежко от ръчна чантичка или чадър за слънце. По улицата се шляеха също моряци и войници и много от последните носеха червено-сините униформи на отряда на Лопес.

Бяха стигнали къщата на „Рампарт стрийт“ и тъкмо изкачваха стъпалата, когато на отсрещния тротоар на улицата един креол със светложълти прилепнали над коленете панталони и яркозелен фрак се спря и се загледа в тях. Той бе пъхнал украсения си с ленти на ордени бастун подмишница и държеше високата си, широкопола шапка вдигната малко над главата, когато тръгна към тях по паважа на улицата.

Мелани го гледаше и се чудеше как може да бъде толкова безочлив и да я оглежда така явно. В този момент той направи дълбок поклон пред нея.

— Ma belle!^[1] — извика той, загледан нагоре към лицето й. — Такава като вас още никога не съм виждал. Великолепната ви искряща коса и чистотата на вашия тен са просто невероятни. Кажете ми кой е щастливецът, който, може да ви назове своя жена?

При първите му думи Мелани инстинктивно се спря. Но когато разбра какви са намеренията му, тя рязко се извърна и с бързи крачки тръгна към входната врата. Беше чувала, че мъжете в Ню Орлиънс, както и техните събратя в Европа не спазват правилата на благоприличието, когато намират някоя жена за привлекателна, но това беше вече прекалено — да я заговори на улицата и публично да прави опит за запознанство. Още по-учудващо беше, че явно я смяташе за омъжена, както следваше от думите му.

Щом влезе в къщата, тя надникна през жалузите. Мъжът си беше сложил шапката и се отдалечаваше, но няколко пъти се спира и поглежда назад. Изразът на лицето му беше толкова съсредоточен, че тя неволно се запита дали не се мъчи да запомни къде живее.

Когато малко по-късно пристигна багажът на Роланд, Мелани веднага забрави този инцидент, мислейки за разопаковането, което предстоеше. Тя и Глори се заеха ревностно с тази задача и заработиха заедно. През целия следобед подреждаха и пренасяха багажа в празната спалня, а Глори беше вече изпрала мръсното бельо и го бе простряла да съхне в слънчевия вътрешен двор. Докато вършеше това, Мелани избърса прахта в цялата къща, измете килимите и свали една-две статуи и една-две картини, които според нея, свикнала с английските ловни сцени и с размитите пейзажи на Търнър, не отговаряха на добрия вкус.

Когато се свечери и от кухнята се понесе миризма на току-що изваден от фурната хляб, на печено и рибена чорба с бамя, Мелани излезе на двора, за да спаси прането, преди да се е навлажнило от вечерния въздух. Когато сваляше ризите на Роланд от въжето, забеляза, че на някои липсват копчета, а на други ръкавите са прокъсани тук-там. Отнесе останалото бельо за гладене в пералнята и взе скъсаните ризи със себе си вкъщи. След това запали лампата в дневната, взе кошничката с принадлежностите за шиене и седна, за да се заеме с изкърпването на дрехите на съпруга си и да убие времето, докато той се прибере и сервират вечерята.

Шиенето спадаше към малкото неща, които Мелани беше научила от баба си, преди тя да умре. Оттогава беше прекарала много зимни вечери в бродиране. Когато завършваше някое ръкоделие или някоя скъсана дреха отново придобиваше първоначалния си вид, това имаше успокояващо въздействие върху нея. Можеше така да се задълбочи в тези занимания, че почти да не забелязва какво става около нея.

Нощта настъпи и неосветената улица пред къщата потъна в мрак. Една нощна пеперуда пърхаше около нея, защото светлината на лампата я бе подмамила през вратата, оставена отворена да пропуска хладния нощен въздух. Когато пеперудата кацна на ръката й, Мелани почна да я духа, докато тя отново литна. Взе пеперудата за молец, а знаеше, че молците снасят яйцата си в дрехите и че от тези яйца се излюпват животинки, които могат да проядат дупки във вълнените платове, но мисълта да убие пеперудата й беше противна.

На вратата някой шумно пое дъх и привлече вниманието й. Там стоеше висока фигура в синьо-червена униформа. Мина известно време, докато позна Роланд, така необичайно издокаран и се засмя насила. Не знаеше колко е стоял там, но си помисли, че едва ли е дошъл скоро. Очите му имаха замислен израз, когато погледът му се премести от лицето й към ризата в ръцете й. Мелани изпита неприятното чувство, че е сторила нещо нередно, че е била сварена да тършува в дрехите му, да се намесва в неща, които не я засягат.

Но още в следващия миг това впечатление изчезна. Усмивка разтегли ъгълчетата на устата му, когато пристъпи към нея и се наведе, за да я целуне по устните.

— Ти си великолепна — извика той. — Да не би да подушвам миризмата на вечерята? Много се надявам да е така, защото съм страшно изгладнял.

Следващите дни почти не се различаваха от първия. Мелани прекарваше времето си в ходене на пазар, почистване на къщата и шиене, а понякога помагаше на Глори в приготвянето на вечерята. Тъй като бяха само трима, установи, че парите, които имаше у себе си, ще й стигнат за доста време, ако внимава при покупките и гледа да се хранят скромно, но достатъчно.

Не можеше да твърди, че е постигнала напредък в усилията си да накара Роланд да се влюби в нея. Задълженията му толкова често го държаха далеч от къщи, че имаше малко възможности за това. Усмихваше му се, когато се хранеха, беше разбрала какво обича да яде най-много и се грижеше тези ястия да бъдат сервирани често. После, когато се оттегляха в спалнята си, беше достъпна. За това получаваше незначителни комплименти от Роланд, той се отнасяше благосклонно към нея в кадифено меката топлина на нощта, приемайки щедростта й като нещо, което бездруго му се полага, и задоволяваше страстта си с нея. Но макар и да мълвеше нежности, да я държеше в прегръдките си и да галеше буйното великолепие на косата й, тя все пак имаше чувството, че той напълно контролира желанието си към нея или че не би бил съкрушен, ако изчезне завинаги от живота му.

Неведнъж чуваше денем плач от къщата на отсрещната страна на улицата. Единствените хора, които я обитаваха, бяха прислужница и мъж, който имаше вид на креолски джентълмен, макар и да не беше вече млад. Понякога виждаше и жена с малко дете и предполагаше, че детето плаче, въпреки че плачът невинаги звучеше като детски рев.

Една вечер Роланд закъсняваше повече от обикновено. Беше време за ядене. Улиците постепенно обезлюдяваха и се спускаше вечерният покой. Мелани сложи принадлежностите за шиене настрана и започна да се разхожда бавно под колонадата пред къщата. На небето все още се виждаха последните лъчи на залязващото слънце. На запад хоризонтът беше изпъстрен с виолетови, оранжеви и златни ивици. Мелани облегна глава на крайната колона на галерията, гледайки как вечерното слънце оцветява в червено разперените криле на отлитащите птици.

Тъкмо бе протегнала ръка, за да откъсне един ухаещ цвят от белия клематис, който се виеше по колоната, когато пронизителен писък раздра тишината. Това не беше проплакване на дете, а силен женски вик на ужас. Преди Мелани да успее да помръдне от мястото си, в горния етаж на къщата отсреща вратата се отвори и една жена, чиито разпуснати коси се развяваха след нея, изтича с вик на балкона, хвана се здраво за парапета и се сви. Един мъж по жилетка също излезе на балкона, приближавайки се бавно и заплашително към жената. Подлото в цялата ситуация беше, че оттам тя нямаше къде да избяга и той знаеше това. Застана пред нея и я сграбчи за ръката. Дръпнал към себе си и я удари силно по лицето. След това я зашлеви с опакото на ръката си. Запъхтяна и задавена от плач, жената едва си пое дъх. Опита се да каже нещо, но преди думите да излязат от устата й, той я удари повторно и след това още веднъж.

Ударите и горещите молби на жената отекваха по улицата. През вратата зад двамата от тъмната кът излезе разплаканото дете и с несигурни крачки се запъти към майка си. Когато, залитайки, застана до мъжа, който продължаваше да бие жената, Мелани не издържа.

— Хей, вие там! — извика тя и се отправи към стъпалата.

— Спрете веднага!

В бързината за малко не се препъна в полите си. Прекоси калната улица, без дори да хвърли поглед настрани. Кринолинът й се бе изкалял порядъчно, когато се спря под галерията на отсрещната къща.

Мъжът бе престанал да бие жената и се беше обърнал да види приближаващата се Мелани, сякаш смаян от дързостта й. С искрящи очи Мелани му изкрещя:

— Видях какво направихте с клетата си жена, изверг такъв! Би трябвало да ви пребият с камшик и ако зависеше от мен, това би станало още сега.

Мъжът отметна глава назад и се изсмя гръмко.

— Жено — извика той, — вие сте глупачка! Я по-добре си вървете вкъщи и затворете вратата, преди мъжът ви да се е прибрал и да е постъпил с вас по същия начин, както аз — с тази повлекана.

— Мъжът ми никога не е изливал гнева си върху мен. Той е джентълмен, което не може да се каже за вас!

— Така ли? — попита мъжът с арогантен тон и вените по челото му изпъкнаха. — Имате късмет, защото ако бяхте моя жена, щях да ви съблека гола и да ви бия, докато заскимтите за пощада. Щях да ви завържа и така да нашаря с камшика си бялата кожа на задните ви части, че да се научите да уважавате мъжа, който е ваш господар. Да, да, виждал съм ви да влизате и да излизате отсреща. Знам колко сте красива и колко бяла е кожата ви — най-бялата, която съм виждал някога. Не знам откъде идвате, но има и някои други неща, които с удоволствие бих направил с вас, след като сложа камшика настрана.

Мелани беше толкова потресена, че езикът й се схвана, но още в следващия миг бе обзета от такъв гняв, какъвто още не беше изпитвала в живота си. Но не успя нищо да направи или да каже в следващия момент, защото жената пристъпи по-близо до парапета, погледна надолу към Мелани и протегна ръка, сякаш да я предпази от беда.

— Недейте, не го дразнете повече! Не можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне. Моля ви, вървете си! Моля ви, защото иначе ще влошите положението ми още повече!

Косата на жената се развяваше около раменете й като тъмен облак от нежни къдрици. Кожата й имаше лек жълтеникав оттенък. Очите й бяха големи, черни и влажни. Изведнъж Мелани прозря истината. Жената беше квартеронка — три четвърти бяла, но с една четвърт негърска кръв, дете на мулатка и на бял мъж. Мъжът, който продължаваше да я стиска брутално в ръцете си, явно смяташе, че и Мелани принадлежи към тази категория.

Със свити устни и с пламтящи очи Мелани извика:

— Добре! Сега си отивам. Но с това случаят още не е приключен. Аз съм съпруга на подполковник Роланд Донован, почтена жена и се заричам, че пак ще чуете за мен.

Когато Роланд се върна най-после вкъщи, Мелани все още беше толкова вбесена, че не можеше да седи на едно място, докато му разказваше какво се бе случило. Ходеше нагоре-надолу из стаята и след това се спря пред него.

— Този човек ми наговори неща, които бяха по-лоши от всичко, което бих казала някога на някой роб. Роланд, той ме взе за квартеронка! За метреса, за мелез!

— Това ми е съвсем ясно. Не ми е ясно обаче какво те е накарало да се намесваш в разправиите на други хора.

— Разправии ли? Те не се разправяха, той я биеше. Жената просто стоеше и се оставяше той да я бие, без да вдигне ръка да се защити. И този изверг знаеше, че тя няма да се брани, че няма да посмее да се съпротивлява. А през всичкото това време детето пълзеше в краката на баща си и той пет пари не даваше, че може да го стъпче!

— Все още не ми е ясно как си могла да си въобразиш, че можеш с нещо да му попречиш.

— И на мен не ми е ясно, но все пак не можех просто да стоя и да наблюдавам. Това е отвратително, но не е най-лошото. Този човек ме взе за квартеронка, и то без видима причина, може би само защото живея отсреща на същата улица. Роланд, що за квартал е това? В каква къща си ме довел?

— Кварталът е точно такъв, какъвто подозираш — отговори той след кратко колебание.

Тя се бе досетила, но просто не можеше да повярва. От близо един век пламенните квартеронки по традиция бяха метреси на креолските господари, все едно млади или стари. Най-често те бяха освободени робини, чиято красота, произход и цвят на кожата едва ли им оставяше друг избор, освен да бъдат издържани от някой мъж. Уреждаха се специални балове, където тези момичета ходеха или бяха водени от майките си, които най-често бяха живели по съшия начин. В някои случаи тези жени произхождаха от бял мъж и робиня и на бала бяха купувани направо от собственика им, който може би беше и техен баща. Понякога връзките договорени при тези условия, траеха цял живот и от тях се раждаха много деца, като мъжът нерядко имаше и свое законно семейство. Общоприетата практика обаче беше млад мъж да поддържа подобна връзка една-две години и да я прекрати при женитбата. Дамите от Натчес винаги се бяха поздравявали за това, че в тяхната достопочтена английска община тази практика не бе успяла да се наложи така, както във френско-испанския Ню Орлиънс.

За Мелани бе просто невероятно, че може по погрешка да, бъде взета за такава жена, но когато се върна мислено назад, й стана ясно, че това не се случваше за първи път. Спомни си за младия мъж, който я бе заговорил на улицата. Сега й се изясни напълно причината за дебелашката му фамилиарност.

Тя тревожно погледна мъжа си със сините си очи и попита:

— Защо! Защо ме доведе тук?

— Във всички хотели и пансиони в града гъмжи от войници и членове на техните семейства, а към тях трябва да се прибавят и приятелите и съседите на губернатора Куитман. Тази къща може наистина да не е идеална, но все пак е чиста, удобна и горе-долу уютна. Съжалявам, Мелани, но никъде другаде не можех да те настаня. Ако имах малко повече време, ако ми се беше обадила малко по-рано, може би щях да намеря нещо по-добро. При съществуващото положение на нещата бях щастлив, че изобщо намерих някакъв подслон за теб.

— Разбирам.

Вече можеше да диша по-спокойно. Мисълта, че Роланд я е довел тук от безразличие, защото чувствата й не го интересуват, я беше засегнала.

— Съжалявам, че са те обидили — продължи Роланд, — но и през ум не ми е минавало, че би могла да влезеш в досег с хората от околните къщи. Струваше ми се, че изобщо няма повод да общуваш с тях.

Мелани погледна нимфите и сатирите по перваза на камината, след което отново извърна поглед. Сега много лесно си обясняваше наличието на някои предмети в обзавеждането на тази къща.

— За съжаление се стигна до контакт. Докато живея тук, няма да мога да се примиря с мисълта, че този ужасен човек отсреща малтретира клетата жена, все едно коя е и каква е. Трябва да се направи нещо.

— И аз мисля като теб.

Мелани го погледна изненадана. Не беше очаквал той да прояви такова съчувствие.

— Какво каза?

— Казах, че и аз мисля по същия начин, макар и не заради тази жена, а заради теб.

— Заради мен ли? Какво искаш да кажеш?

— Никой не може да заплашва жена ми, все едно по каква причина. Докато това недоразумение не се оправи и има опасност отново да се намесиш, когато чуеш писък, не мога да си гледам спокойно работата.

— Той не би посмял да ме докосне.

— Възможно е, но ако пак се намесиш, може да не си спомни навреме, че си почтена жена. В края на краищата той смята, че има право се отнася с метресата си както иска.

— Все още имам пистолет.

— Пистолет ли? Тази вечер обаче той случайно не е бил у теб, нали? Ако съдя по досегашния си опит, ти не постигна с него кой знае какво и в двата случая, когато го използва.

Това беше съвсем вярно и не можеше да се оспори.

— Какво предлагаш тогава?

— Креолите не гледат с добро око на пиянско държание на публично място и на малтретиране на роби. Те имат свои методи да се справят с това. Ако поне малко държи на положението си в обществото, този мъж ще се вслуша в гласа на разума. Ако ли не, тогава има други средства.

Други средства. Креолите от Ню Орлиънс бяха известни с това, че много бързо се отправяха към полето на честта.

— Да не би да намекваш за… дуел?

— Не ми хрумва нещо, което би оправдало един дуел — каза той кратко и ясно.

Това бяха последните му думи на тази тема. Мелани се помъчи да го убеди да й разкаже всичко, което възнамерява да направи, но не можа да изкопчи нищо от него. Когато следващата вечер чу, че на улицата спря карета, Мелани успя навреме да се приближи до прозореца, за да види как делегация от мъже слезе от нея и се насочи към пътната врата на отсрещната къща. Това бяха мъже, чийто вид недвусмислено показваше, че притежават власт и влияние. Мъже, които също бяха от френски и испански произход. Те не останаха дълго, около половин час. Каквото и да бяха говорили, то, изглежда, бе подействало. През следващите дни от мрачната къща не се чуха повече никакви писъци. И все пак тревогите на Мелани не намаляха. Когато излизаше с Глори, за да отидат на пазар или на разходка по улиците на града, да подишат малко въздух на Плас дарм, тя чувстваше, че я наблюдават. Това впечатление бе толкова силно, че вече не оставяше отворени вратите, които водеха към улицата, освен ако жалузите пред тях не бяха спуснати. Когато имаше желание да погледа залеза на слънцето или небето във вечерния здрач, отиваше в уединената част на галерията зад къщата или във вътрешния двор, защото само там се чувстваше в безопасност.