Дженифър Блейк
Нежната измамница (8)

Глава осма

Решението да потеглят веднага за Ню Орлиънс беше взето и Мелани пристъпи незабавно към приготовленията. Преди да изтече седмицата, куфарът й беше стегнат и завързан за каретата. Тя постепенно започна да вярва, че ще стигне навреме в града, за да може да поздрави там губернатора и жена му при тяхното пристигане. Но не бе писано да стане. Два дни преди готвачът на Гринлия да изпече сладкишите и хлябовете, да свари шунката, да опече кокошките и да приготви ябълковите и прасковените торти, с които Мелани искаше да се запаси за из път, Джон Куитман се оттегли от своя пост и взе парахода надолу по реката, за да се изправи там като обикновен гражданин пред областния съд. Вечерта преди заминаването му бе устроено факелно шествие. Чак в Гринлия можеха да се чуят петнадесетте изстрела, които бяха дадени в чест на Куитман и на петнадесетте южни щата, и след това мощният залп, който известяваше, че гражданите на Натчес стоят до един зад неговия най-любим син.

Мелани потегли в ранния утринен здрач, защото лятото бе вече напреднало, и искаше да използва прохладните сутрешни часове, ако не заради пътниците, то поне заради конете. Тя оправи полите си и се облегна на синия плюш. Срещу нея Глори се опитваше да навакса съня, който бе пропуснала поради трескавата работа през последните дни. На Мелани й се искаше да последва примера на камериерката си, но бе много напрегната. Предстоеше й дълго и трудно пътуване. С оглед на непостоянното време предполагаше, че ще пътуват около седмица. А с парахода щеше да трае не повече от двадесет и четири час. Удивителен факт, семейство Куитман щяха да пристигнат в Ню Орлиънс, преди тя да е започнала истински пътуването.

След първия горещ и прашен ден те приеха гостоприемството на един плантатор, от чиято голяма къща се откриваше красив изглед към Мисисипи. Като благодарност за пренощуването Мелани разказа последните новини за несполуката на Лопес и за оставката на губернатора. Те бяха посрещнати с голямо удоволствие от семейството на плантатора, защото през бавно изнизващите се летни месеци то беше почти откъснато от околния свят. С голяма неохота ги пуснаха да продължат пътя си, след като семейството насила я накара да вземе още едно парче сладкиш, още един резен шунка, още една чаша кафе или чай, чаша мискетово вино или парче изстудена диня. Слънцето приближаваше вече зенита си, когато каретата най-после потегли по алеята с дъбови дървета от двете страни и излезе на пътя. През втората нощ не им провървя толкова. Стаята им бе много малка и мебелирана спартански, но все пак беше чиста. Вдовицата наемодателка бе любезна, а пищната й пълнота говореше за качеството на храната, която приготвяше.

Когато се събудиха на третата сутрин, валеше пороен дъжд. Въпреки настояванията на вдовицата и протестите на Глори Мелани реши да продължат пътуването. Обясни, че летният дъжд рядко трае дълго. Само няколко мили по-нататък може би ще са оставили дъжда зад себе си. Глори промърмори под носа си нещо за прасковени дървета, но накрая се отказа и престана да протестира. Потеглиха.

Бурята се засилваше все повече. Вятърът шибаше каретата и тя се клатушкаше на ресорите си така, че на пътниците им прилошаваше. Дъждът барабанеше по лакираните странични стени и се процеждаше през пролуките около прозорците. Небето се смрачи толкова, че Мелани едва различаваше чертите на Глори. На капрата, Джон едва се справяше с конете. Обсипвани с клонки и листа, които бурята носеше, те се подплашваха при всяка светкавица или гръмотевица. Тъкмо по тоя участък от пътя, изглежда, нямаше плантации, малки селища, изобщо каквито и да било къщи. Утрото напредваше, а пътят ставаше все по-тесен, докато се превърна в нещо малко по-широко от пътека. Мелани непрекъснато си повтаряше, че й така могат да продължават и че е безсмислено да се връщат обратно. Само ще загубят ценно време, а някъде пред тях все щяха да намерят покрив да се подслонят. Но и да минаваха покрай някое надеждно убежище, те не можеха да го видят в непрогледния, прорязван от дъжда мрак.

Постепенно пътят се превърна в блато. Вода се събираше в канавките и скриваше дупките, през които се клатушкаха. Неведнъж Мелани и Глори, мятани насам-натам в каретата, си чукаха главите и си удряха раменете в стените. Често затъваха в калта и конярите трябваше да слизат от конете да измъкват каретата на гръб. По едно време пътят им бе препречен от повалено дърво. Трябваше да го насекат на парчета, за да го отместят и да продължат. Следобед все още валеше като из ведро и за това имаше, изглежда, само едно обяснение. Трябва да бяха попаднали в края на идващ от залива ураган, който продължава да бушува във вътрешността на страната. Напредваха с бързината на охлюв и когато настъпи нощта, Мелани не вярваше да са изминали повече от петнадесет-двадесет мили. Неведнъж й идваше на ум, че при някое разклонение на пътя може да са поели в погрешна посока, но Джон се кълнеше, че това е изключено. По всичко изглеждаше, че ще прекарат нощта в каретата и жилището на вдовицата й се стори сега като дворец.

— Мис Мелани, светлина! — извика Джон. — Там, зад дърветата.

— Слава Богу! — въздъхна Глори.

— Не можем да бъдем сигурни, че ще ни приемат — предупреди Мелани, докато всички други ликуваха.

Опасенията й им се сториха неоснователни. Когато каретата спря и Мелани слезе, тя не знаеше какво да мисли за това, което видя. Постройката бе небоядисана дървена барака, подобна на кутия, а над вратата й бе закована осветена от тенекиен фенер табела, която съобщаваше, че това е странноприемницата „Риалин“. Названието показваше, че не се бяха отклонили от Камино реал, вдъхна й известна увереност, но това беше всичко. Пред къщата имаше огромна кална локва, в която се въргаляха всевъзможни боклуци. Когато се отправиха вкупом към бараката, те подплашиха свинете и кокошките, които бяха потърсили закрила от дъжда под верандата.

При приближаването им входната врата се отвори широко, ръждясалите й панти изскърцаха. Един мъж погледна навън. След това се обърна и извика през рамо:

— Идват хора, Ма. Платежоспособни клиенти!

Топлият въздух, който лъхна от къщата, миришеше на престоял дим от дърва, на мокри кучета и на мъжа, който държеше вратата отворена. Миризмата на тялото му напомняше на хищно животно. Зад него се виждаше огромно огнище от кирпич, чиято облицовка просто бе хванала кора от тютюнев дим. Над пламтящите главни висеше почерняло котле, в него вреше ядене — яхния от катеричка или заек, ако се съдеше по миризмата. На един ръжен се печеше бут от дивеч. От двете страни на огнището имаше дълги, саморъчно сковани пейки. На грубо изработени столове около също тъй грубо изработена маса седяха трима мъже. Можеха да са братя на онзи, който стоеше на вратата, макар да беше трудно да се разпознаят чертите им под гъстите бради. Краката им бяха изцапани със засъхнала глина, както и целият дървен под — там, където не бе покрит с мечи, вълчи или еленови кожи. Боброви кожи с лапите бяха окачени вместо картини по стените, а седалката на люлеещия се стол — единствената мебел в помещението, която явно беше изработена от майстор, беше тапицирана с кожи от миеща мечка.

Мелани погледна към Глори. Без колебание би предпочела да продължат пътуването, вместо да прекарат нощта тук, но конете бяха изтощени, а и тя не можеше да излага повече робите на вятъра и студа. Възможно бе вън да ги очакват само кал и дъжд и да не намерят друг подслон. След малко щеше да бъде тъмно като в рог и те едва ли биха виждали пътя, дори фенерите на каретата да не бъдеха угасени от плющящия вятър.

Глори поклати глава.

— Не знам какво да ви кажа, мис Мелани — каза тя беззвучно. — Джон и момчетата винаги могат да спят под каретата, а вие да се разположите удобно под някое топло одеяло.

В този миг на вратата, която водеше към задните помещения, се появи жена. Тя трябва да беше към края на четиридесетте и сивата й коса бе събрана на кок. Лицето й беше сбръчкано, раменете й — превити, и имаше зачервени от работа ръце. В дълбоко хлътналите й очи, които някога може би са били красиви, сега се четеше подозрителност и необщителност. Усмивката й беше подплашена и примирителна, почти раболепна.

— Но тук има дама! — извика тя и избърса ръцете си в мръсната престилка. — Тя едва ли ще иска да остане!

— О, напротив, тя иска, Ма — отвърна мъжът, който бе отворил вратата. — Съвсем сигурен съм. Кажи й, че ще я приемем. Кажи й го любезно, за да остане.

Един от мъжете на масата се облегна назад.

— Точно така, Ма. Покани я много любезно да влезе и да остане тук — извика той и очите му светнаха прекалено ярко над сплъстената брада.

— Добър… добър вечер, мадам — поздрави я тя. — Искате ли легло за през нощта?

— Не знам — отвърна Мелани рязко. — Бихте ли ни казали колко път има до най-близкия град? Жената облиза устните си и каза:

— Не е далеч. — Зад нея се чу ръмжене и тя добави: — Искам да кажа при хубаво време. При тази буря едва ли ще стигнете преди разсъмване. Аз… аз се казвам Баскъм, но хората ме наричат обикновено Ма. А този, който ви пусна да влезете, е синът ми Бък. Другите са Бърт, Били и Бен. Ние… ние бихме се радвали, ако останете. Не сме свикнали да приемаме изискани хора, както сигурно се досещате, но с удоволствие ще ви дадем най-хубавата стая, която имаме.

Зад нея синът й кимна, но бе невъзможно да се разбере дали по този начин иска да изрази съгласието си или да одобри думите на майка си. Мелани имаше чувството, че във въздуха витае огромна заплаха, сякаш клетата жена, която стоеше така смирено пред тях, ще пострада, ако усилията й се провалят.

— Не съм сигурна… — започна Мелани.

— Не казвайте не! — помоли жената и в очите й се появи изплашен израз. — Нека ви покажа вашата стая. Уверявам ви, че е чиста.

Жената взе свещ, запали я от лампата и заведе Мелани в спалня, която се намираше до централното помещение на къщата. Мелани забеляза, че отвътре вратата имаше здраво дървено резе, макар че между нея и рамката зееше пролука от близо сантиметър. Мебелировката се състоеше от саморъчно сковано легло, дюшек, напълнен с царевична шума, юргани и леген за измиване, поставен върху дънер от дърво със закован на него плот. Нощно гърне от емайлирана тенекия се набиваше на очи в един ъгъл, защото леглото беше много ниско, за да бъде скрито под него.

— Какво ще кажете? — попита жената, изпълнена с надежда. — За вашата камериерка бих могла да сложа един сламеник на пода. Робите могат да спят вън в сеновала. Там ще бъдат поне на сухо. И за конете ви ще се погрижим. Наистина нямаме овес и ечемик, но имаме достатъчно прясно сено.

Юрганите действително бяха чисти на вид, а пешкирът, изглежда, бе избелен на слънце и не беше употребяван. Чуваше се как дъждът барабани и вятърът свири в клоните на дърветата. Бяха прекарали тежък ден и дори дъждът да престанеше през нощта, утрешният ден също щеше да бъде уморителен. Трябваше непременно да си починат. На Мелани не й харесваха нито къщата, нито жената и нейните синове, но едва ли можеше да й се случи нещо. Джон и другите мъже бяха въоръжени. Беше се погрижила за това, а и тя самата носеше пистолет със себе си. Невероятно беше тези хора да се опитат да й сторят нещо.

— Моля, не казвайте не — прошепна жената и стисна здраво ръката на Мелани. Гласът й приличаше на хленч. — Моля ви! Ако продължите пътя си, зле ще си изпатя. Моите момчета искат да преустроят странноприемницата за изискани хора като вас. Но днес почти всички пътуват с парахода, с изключение на малцината, които са много бедни, за да си платят билета, или прекалено стиснати. По всичко изглежда, че никога няма да можем да си оправим положението.

— Добре — каза Мелани и издърпа ръката си. Дълбоко в нея се бореха погнуса и състрадание. — Ще останем.

— Бог да ви благослови! — извика жената. — Не мога да ви опиша колко съм горда. Вечерята ще бъде готова скоро. Ще ви съобщя, когато стане, но ако предпочитате, мога и да ви я донеса в стаята.

— Благодаря — каза Мелани и размени още един поглед с Глори, — но ние си носим провизии.

Глори се обади:

— Вярно, но Джон и момчетата сигурно ще се зарадват много, ако получат топла храна.

— Да, напълно си права — съгласи се Мелани и погледна стопанката с вдигната вежда.

Жената кимна.

— Ще се погрижа за това. Ако ви потрябва още нещо, повикайте ме.

— Едно горещо кафе би било просто чудесно — подметна Глори.

Лицето на жената помръкна.

— Мисля, че нямаме кафе — започна тя, но след това лицето й се разведри, — но мога да ви направя грог, за да се стоплите.

От хладното, влажно време през последните три дни, които бяха прекарали в друсащата карета, всички стави на Глория боляха. Мелани се упрекна, че не бе помислила по-рано за това.

— Мисля, че сега имаме нужда тъкмо от грог.

Мелани и Глори донесоха от каретата собственото си спално бельо, с което застлаха дюшека и сламеника и облякоха юрганите. Взеха в странноприемницата и нещата, които можеха да им потрябват през нощта. След това натрупаха върху сламеника на Глори всичко, което им бе останало от хляба, шунката и ябълковия пай, вечеряха и преглъщаха яденето с глътки грог, поднесен в тенекиени канчета.

Грогът беше много силен. Дивият мед, с който беше подсладен, смекчаваше донякъде вкуса на уискито, което бе съвсем леко разредено с вряла вода. Не мина много време и Мелани взе да се прозява. Потърси нощницата си, но не я намери. Несъмнено сутринта я бе прибрала в друга чанта. Предпочете да спи по риза, отколкото да излезе още веднъж на дъжда. Тя й стигаше наистина само до бедрата, но трябваше да се задоволи с това. Освен Глори нямаше кой да я види, а защо трябваше да се стеснява от жената, която се бе грижила за нея от най-ранното й детство? Глори беше изпила канчето си до последната капка, тръшна се напълно облечена върху своя сламеник и се зави презглава с юргана, след като бе помогнала на Мелани да се съблече.

Царевичните листа в дюшека шумоляха при най-малкото движение и при всяко вдишване и издишване. Тези шумове държаха Мелани известно време будна. Дъждът постепенно отслабна, макар че все още трополеше по покрива и шуртеше по водосточните тръби. Тя се съсредоточи върху този звук и върху приглушените гласове зад залостената врата, докато клепачите й най-после натежаха. Малко преди да заспи, се стресна още веднъж от тропот на конски копита по глинестия път. Тропотът ставаше все по-отчетлив и по-бавен с приближаването към странноприемницата. Тя лежеше и се вслушваше в него, спомняйки си с неприятно чувство за един друг път, когато бе чула конски тропот в нощта. Тогава не беше сама. Тръсна глава и пропъди лошите мисли от главата си, питайки се защо един ездач би тръгнал на път в такава нощ. Очакваше да чуе да се отдалечава, но напразно. Той предпазливо се приближаваше към постройката и накрая спря пред верандата. Конят изцвили. Вратата на странноприемницата се отвори, скърцайки на непокорните си панти. Жената и синовете й имаха, изглежда, нов платежоспособен гост. Мелани се обърна и заспа.

Събуди се от затръшването на врата в задната част на къщата. Приглушени гласове и приближаващи се крадешком стъпки я разбудиха напълно. От ъгъла на стаята до нея долиташе тихото хъркане на Глори, макар и да беше толкова тъмно, че не можеше да я види. Мелани се подпря на лакът, вторачи се във вратата и се запита дали въображението й не й бе изиграло лоша шега. Затаи дъх и се вслуша, но можа да чуе само шумоленето на царевичната шума и ударите на собственото си сърце. И тогава долови сподавен смях точно пред тяхната врата. След това се чу някакво драскане. За миг помисли, че може да е стопанката, която иска да привлече вниманието й, без да събуди цялата къща, но в този момент дървеното резе се повдигна малко и отново падна надолу. Дочу се приглушена ругатня, след което през пролуката до вратата се процеди светлина, сякаш в дневната бе запалена лампа. Мелани не изпускаше от очи тази светла ивица, докато ръката й се плъзгаше под възглавницата и измъкваше пистолета. След това седна и зачака.

Отново се чу драскане и през пролуката се показа блестящото острие на нож. То мина под дървеното резе и почна да го повдига бавно.

Щом резето бе освободено от леглото си, вратата рязко се отвори. С ревове и дрезгави викове братята Баскъм нахлуха в стаята. Мелани не си направи труда да се прицелва. Държейки пистолета с две ръце, тя стреля по нападателите.

Изстрелът отекна в стаята. Братята се стъписаха, когато един от тях падна с вик на пода и ловджийският нож изтрака по дъските. Глори скочи и се разпищя. Очите й бяха широко отворени и вторачени в светлината, която падаше през вратата.

С гърления рев на хищно животно Бък Баскъм се втурна стремително напред. Изтръгна димящия пистолет от ръцете на Мелани и го метна настрана. Мелани се претърколи към другия ръб на леглото и понечи да скочи. Бък направи една крачка, хвана я за косите и дръпна, сякаш искаше да ги изскубне. От силната болка в очите й се появиха сълзи. Ноктите на Бък се забиха в нежната кожа на ръката й. Със свободната си ръка той посегна към отвора на ризата й, разкъса тънката материя и разголи белите й гърди.

— Хайде, момчета! — извика той с прегракнал глас. — Хванете краката й. Разтворете ги широко и ги дръжте здраво. И не забравяйте, че аз съм пръв.

Другите се препънаха в рухналия на пода, който се превиваше, и се приближиха. С искрящи очи и похотливо издадени напред уста те се вторачиха в блясъка на бял мрамор, излъчван от разголените бедра и хълбоци на Мелани, извиваща се в това време в ръцете на мъжа, който я държеше. Великолепната й копринена коса, разпиляна около главата, проблясваше на светлината на лампата и ту скриваше, ту разкриваше матовата седефена белота на раменете й над разкъсаната риза. Никой не забеляза последния мъж, който влезе крадешком в стаята — голяма сянка, която се движеше безшумно. Никой, освен Глори, която внезапно занемя, когато мъжът се обърна към светлината.

— Достатъчно. Пуснете я.

Гласът беше твърд и дълбоко в него звучаха заповеднически нотки, намекващи за смъртна опасност. Братята Баскъм се обърнаха и изумлението придаде глуповат и животински израз на очите им, примигващи през дима от изстрела и приковани в насоченото срещу тях оръжие. Останала без дъх, Мелани изхлипа, невярваща в това, което виждаха широко отворените й виолетово-сини очи.

— Оръжието, което държа в ръката си — обясни Роланд със спокоен глас, — е револвер с шест куршума, който не трябва да се зарежда след всеки изстрел. Ако не искате цялото семейство Баскъм да измре тук моментално, направете това, което ви казвам. Пуснете я.

Бък Баскъм прикри едрото си туловище колкото бе възможно по-далеч зад гърба на Мелани и погледна с жадни очи към ловджийския нож, който блестеше на пода там, където бе паднал от ръката на брат му. Невъзможно бе да го достигне. Затова пое дълбоко дъх и се насили да се усмихне.

— Ще сключим сделка с вас и ще ви направим участник в цялата история. Всеки от робите, дето ги завързахме в плевнята, струва четиристотин, може би дори петстотин, ако ги продадем скришом на един човек на отсрещния бряг на реката, който ни е познат и който не задава въпроси. Ако прибавим и прислужницата, ще получим още триста-четиристотин. Дори да делим на пет, това пак прави порядъчна сумичка. Що се отнася до префинената дама, и за нея ще се намери в края на краищата пазар, щом си свършим работата. В Ню Орлиънс има заведения, които ще я приемат с удоволствие, стига да се научи да си държи устата и да не стреля по приятни господа, които влизат в стаята й. Ако не сте й мераклия, нямам нито против. Можете да седнете и да гледате как аз и момчетата ще се позабавляваме с нея. Ако все пак ви се прище да участвате, просто елате и почвайте.

— Не, благодаря. Не деля с никого това, което ми принадлежи. Махни си ръцете от жена ми.

— Жена ви ли?

За миг така се слиса, че Мелани успя да се изскубне от ръцете му и да отскочи от него. Когато Бък понечи да я сграбчи, се раздаде изстрел. Най-големият от братята Баскъм се хвана с ръце за гърдите, политна назад и се сгромоляса с такъв трясък на пода, че цялата къща се разлюля. И не се помръдна повече. С вдигнати ръце другите двама отстъпиха, поклащайки глави, когато дулото на револвера на Роланд се насочи срещу тях.

— Вържи ги — изръмжа грубо Роланд.

Мелани грабна пеньоара си и го навлече, преди да изпълни бързо нареждането му. С помощта на Глори тя разкъса чаршафите на ивици, изви ръцете им на гърба и ги завърза здраво. Онзи от братята, по когото бе стреляла Мелани, не бе сериозно ранен. Скоро и той лежеше до другите на пода. Когато свършиха, Роланд провери работата им и кимна.

— Добре. А сега да изчезваме оттук. Глори, иди в плевнята и развържи момчетата. Кажи им да дойдат с конете и да запрегнат каретата. Докато се върнеш, ние трябва да сме готови за път.

Никога през живота си Мелани не се бе обличала толкова бързо и не се бе замисляла толкова малко как ще изглежда. Тя обърна гръб на братята, които лежаха на пода като печени на шиш пилета, но все пак почувства как очите им се впиха в нея, когато си слагаше жартиерите и си обуваше чорапите, както и когато си навличаше фустите и роклята и свиваше косите си на кок ниско на тила. Радваше се, че костюмът й за път се закопчава отпред и че не се нуждае от помощ, най-малко от чуждия човек, за когото бе омъжена. Когато събираше нещата си, лицето й пламна. Как ли бе изглеждала по риза, която бе придърпана до кръста й? Самата мисъл за това й бе противна. Тя хвърли наистина изпълнен с благодарност бегъл поглед към Роланд, когато той застана между нея и завързаните братя, за да я прикрие от погледите им, но също тъй благодарна бе за това, че той трябваше да държи мъжете под око и не можеше да й отдаде цялото си внимание.

Когато бе готова, той взе под мишница плетената й кошница. Мелани, която носеше вързопа с възглавниците и останалото спално бельо, прекрачи разтреперана трупа на Бък Баскъм и излезе през вратата преди Роланд.

В дневната тя спря, когато Ма Баскъм пристъпи към нея като призрак, облечена в нощница от сив фланелен плат и в избелял пеньоар, който се бе свил от пране й, стигаше едва до коленете.

— Видях… видях какво направихте — прошепна тя. — Не мога да ви упрекна. Не исках да сторят това с една почтена дама, нито исках да им помогна, но те ме принудиха. Те не са нормални, тези мои синове, не са нормални. Ако не правя това, което ми нареждат, ме пъдят вън на студа. Аз съм си виновна. За всичко аз съм виновна, защото се омъжих за баща им.

Мелани каза във внезапен порив:

— Елате с нас в Ню Орлиънс. Може би ще можете да намерите там работа.

— Никой няма да вземе една стара жена. Тук съм си у дома. Това тук е всичко, което имам. Не! Не! Много съм стара. Какво ли бих могла вече да върша? Но ако искате да ми направите услуга, завържете и мен. Завържете ме, за да видят момчетата, че не съм била в състояние да им помогна.

Мелани повтори поканата си, но беше безсмислено. Колкото и зле да се чувстваше тук, Ма Баскъм не можеше да превъзмогне нежеланието си да напусне своя дом. Със здраво стиснати зъби Мелани я завърза в седящо положение на люлеещия се стол. Те я оставиха там, загледана в сивата пепел на огнището. Тя не бе проляла нито една сълза за мъртвия си син, нито бе проявила готовност да помогне на ранения. Мелани я съжаляваше искрено, но се радваше, че великодушният й жест не бе приет. С голяма неохота щеше да дели с тази жена мястото в своята карета през оставащия труден участък от пътя, който им предстоеше.

Беше спряло да вали. Водата все още капеше от дърветата, но небето беше толкова ясно, че далеч на запад можеше да се види сребърният сърп на луната. Каретата, която в светлината на фенерите блестеше от влагата, беше докарана пред къщата. Конете бяха впрегнати, а един друг кон бе вързан зад каретата. Погледът на Мелани се плъзна от коня към седлото на Роланд, което бе качено заедно с куфарите й върху багажника, и тя почувства как мускулите й се стегнаха. По всичко личеше, че в каретата ще има допълнителен пътник.

Глори пое вързопа и кошницата, когато Мелани и Роланд й ги подадоха, и ги намести на седалката до себе си.

— Мистър Роланд — извика тя прочувствено, — никога през живота си не съм се радвала така, както когато ви видях. Чух какво каза мъжът и цялата настръхвам, като си помисля какво щеше да стане с всички ни, ако не бяхте дошли точно навреме. Сигурно Бог ви е изпратил и искам само да кажа, че съм му благодарна за това!

Роланд се усмихна гневно на жената.

— Изпрати ме всъщност губернаторът Куитман, Глори, но все пак се радвам, че можеш да го оцениш.

Той се тръшна на седалката до Мелани и захлопна вратата. Джон моментално подкара конете, каретата потегли с тласък и се понесе по калния път.

— Така си е, мистър Роланд, така си е.

Мъдрите стари очи на Глори изпитателно гледаха Роланд на слабата светлина и след това се насочиха към Мелани, която се взираше в тъмнината през прозореца. Камериерката кимна и се облегна назад. Клепачите й се затвориха и тялото й се отпусна като на човек, който всеки момент може да заспи.

Мелани хвърли изпълнен с подозрение поглед към Глори и след това погледна мъжа си с крайчеца на окото. Той изглеждаше толкова разгневен, че чак вдъхваше страх. И все пак нямаше причина да се бои от него.

Колкото е възможно по-благосклонно тя призна:

— Глори има право. Ние наистина ти дължим благодарност.

— И ти ли?

— Да, разбира се — отвърна тя, решена да не се ядосва от оскърбителния му тон.

— Комай ти е много трудно да го признаеш? Как изобщо си решила да спреш на такова място или да тръгнеш от Натчес, без да те придружава мъж?

— Имах придружители — отвърна предизвикателно тя и вирна брадичката си.

— Джон и конярите ли? И каква полза имаше от тях? Лежаха вързани вътре в плевнята. Сигурен съм, че са смели момчета, но е трябвало все пак да помислиш, че нощем никога няма да са достатъчно близо до теб, за да ти окажат каквато и да било закрила.

— За съжаление нямах на разположение други хора, тъй като мъжът ми не беше вкъщи и нямам мъжки роднини.

Той я изгледа строго, когато спомена, че е отсъствал.

— Губернаторът Куитман и жена му са ти предложили да пътувате заедно, но ти си отказала.

— Те пътуваха с парахода — отвърна тя и с яд забеляза, че се защитава.

— Вярно, и пристигнаха невредими за много кратко време, което не може да се каже за теб и твоето пътуване.

Мелани извърна глава.

— Опитах се да ти обясня, но ти не разбираш.

— Много добре разбирам какво е могло да те сполети всеки момент, макар че на теб, изглежда, не ти е ясно.

— Прекрасно знам какво възнамеряваха да направят! — извика тя.

— Тогава трябва да признаеш, че тази опасност не беше от най-малките.

— Е, добре! Признавам — съгласи се тя и се обърна към него. — В края на краищата обаче в опасност бях аз и затова не разбирам защо се гневиш толкова. Положително не съм те молила да ме пресрещнеш!

— Не, не си, така е. Ти дори не си направи труда да ми съобщиш, че заминаваш за Ню Орлиънс. Ако не бяха губернаторът и жена му, щях да разбера за плановете ти едва когато щеше да е вече много късно, и какво щеше да стане тогава с теб?

Виолетово-сините й очи искряха, когато попита:

— Защо трябваше да си правя труда да те информирам за намеренията си, щом ти не ми изпрати нито ред и аз от месеци не знаех какво правиш? Никога нямаше да разбера, че си още жив, ако не бяха общите ни осведомители — семейство Куитман.

— Откъде можех да знам, че това е важно за теб? От мълчанието ти заключих, че те интересува само една новина — съобщението за моята смърт.

Тя го гледа втренчено в продължение на няколко секунди, без да каже нито дума. Не влизаше в плановете й да се кара сега с него. Освен това действително му бе благодарна, че се появи точно навреме.

— Съжалявам, ако наистина си мислил така — каза тя най-после.

Лицето му загуби всякакъв израз и на бледата, трепкаща светлина изглеждаше като маска. Той я изгледа втренчено и в тъмнозелените неразгадаеми дълбини на очите му се появи изпитателен израз. Внезапно протегна ръце към нея, привлече я към себе си и страстно впи устни в нейните, притискайки я все по-силно, докато накрая тя си помисли, че ще й строши ребрата, а натискът на пламенните му целувки почна да й причинява болка. Съвсем несъзнателно тя обви с ръце тила му. Почувства как някъде дълбоко в нея се уталожва дълго потискан страх. Разбра, че се е страхувала повече, отколкото сама си даваше сметка. И когато усещаше ръцете му около себе си, знаеше, че е в безопасност. Единствено така можеше да си обясни чувството на топлота и задоволство, което я обземаше неусетно.

Прегръдката му се разхлаби и устните му се преместиха в ъгълчето на устата й, след като той прилепи бузата си до нейната.

— Като си представя ръцете на братята Баскъм по тялото ти, просто полудявам. Непрекъснато се упреквам, че трябваше да предприема нещо, преди да са те докоснали, но не разбрах навреме какво бяха намислили да правят. Съжалявам, моя сладка Мелани.

Тя поклати леко глава.

— Достатъчно беше, че изобщо дойде. Беше като някакво чудо. Просто не разбирам как успя да ме намериш.

— Потеглих от Ню Орлиънс посред една тропическа буря и взех парахода до Френсисвил, защото не допусках, че вече си го отминала. След това поех по Камино реал. Малко оставаше да се откажа и да призная, че си взела по-голяма преднина, отколкото очаквах, когато видях каретата ти пред онова разбойническо свърталище. Ти си беше вече легнала. Реших да не те будя, защото не бях съвсем сигурен как ще ме посрещнеш, макар да предполагах, че си искала да дойдеш в Ню Орлиънс заради мен. Това ме караше да се надявам, че няма да ми откажеш да те придружавам през останалата част от пътуването.

— О, Роланд! — прошепна тя и понечи да отдръпне глава назад. Той обаче не я пусна, защото не искаше да й позволи да го гледа в лицето.

— Бяха ти дали най-доброто легло в „Риалин“, единствената свободна стая — продължи той и я погали с длан по гърба. — Вечерях и пийнах нещо със стопаните, след което си постлах върху една от пейките до огнището. Чух братята Баскъм, когато излязоха от къщата, за да завържат робите ти, но нямах представа, че възнамеряват да направят нещо повече от посещение до клозета. Те се върнаха в къщата и трима от тях продължиха да пият, а четвъртият, най-младият, извади ловджийския си нож и тръгна към твоята врата. Когато ми стана ясно какво прави там и посегнах към револвера си, той вече беше отворил вратата.

— Ти вървеше по петите на другите — каза тя. — Можех да улуча теб, когато стрелях.

При тази мисъл я побиха тръпки. Лека усмивка разтегли устните на Роланд, когато почувства това.

— Трябва да признаеш, че притежавам здрав разум, щом не влязох пръв през вратата, защото познавам слабостта ти към огнестрелни оръжия. Но виж как се променят нещата! Доскоро най-горещото ти желание беше да ми теглиш куршум в главата. Да не би тази идея да не те привлича чак толкова?

Въпреки нотките на ирония, които долови в гласа му, Мелани усещаше напрежението на ръцете му, докато той очакваше нейния отговор.

— Да, действително — призна тя и се насили да си придаде също насмешлив израз, — или поне за момента. Трябва да признаеш, че и аз притежавам здрав разум, щом те предпочитам пред всеки един от братята Баскъм и най-вече пред всички тях, взети заедно.

Той дишаше безшумно и все пак тежко и ускорено.

— Мисля, че и това е нещо — каза той, след което я освободи от прегръдките си, облегна се на плюшената тапицерия и протегна крака.

Мелани му хвърли бегъл поглед, когато вдигна ръце, за да прибере косата си и да закрепи отново фуркетите. Кокът на тила й не беше много здрав и прегръдката, от която току-що бе освободена, съвсем го бе разпиляла. Роланд не изглеждаше ядосан от косвения отговор, който бе получил на своя въпрос. Въпреки това, докато се занимаваше с косата си, тя си мислеше, че е най-добре да не му оставя време да се задълбочава в тази тема.

— Какво ли ще стане със семейство Баскъм? — попита тя, навеждайки глава напред, за да забоде фуркетите в копринената си коса. — Какво ще правиш сега?

— Ако мислиш, че може да са останали там вързани и да умрат от глад, не трябва да се безпокоиш за това. Вероятно досега вече са се освободили.

Тя го погледна възмутено, защото той явно смяташе, че не е могла да завърже здраво разкъсаните на ивици чаршафи.

— Мислех си за онзи, когото уби. Не ми казвай само, че това се е заличило вече от паметта ти!

— Не е, както и от твоята памет не се е заличил мъжът, когото остави да лежи на пода, облян в кръв. Не мога да твърдя, че съжалявам за смъртта на другия. Въпреки това предполагам, че трябва да докладвам някъде за произшествието. Мисля, че би било достатъчно да се явя пред шерифа на Френсисвил. Бък Баскъм знаеше толкова точно какво да прави с робите и с тебе, че не ми се вярва ти да си била първата жертва на тази банда. Възможно е шерифът да прояви жив интерес към техните деяния. Но ако съм прав, той вероятно ще завари празна бараката, когато отиде да разпита братята Баскъм.

— Горката мисис Баскъм.

— Не бива да изпитваш състрадание към нея. В края на краищата тя е отгледала тези изчадия, живее с тях и не бих се учудил, ако понякога име помагала в техните престъпления. Напълно възможно е престорената й невинност да е само прикритие, грижливо премислен трик, както резервният изход от бърлогата на звяра.

Той гледаше как се мъчи с косата си и внезапно предложи:

— Чакай, дай да ти помогна.

Мелани отпусна ръце. Те вече я боляха от опитите да закрепи гладката като коприна коса в друсащата се карета. Почувства топлите ръце на Роланд на шията си, когато те с бързи движения се заровиха в меката й коса. Отначало усети как измъкват един лошо поставен фуркет, след това втори, но от това кокът й не стана по-стегнат.

— Не — извика тя, но беше вече късно.

Кокът й се разпадна и косата й се разпиля по гърба. Роланд я прехвърли напред през едното рамо и я приглади върху гърдите й.

— Така не се ли чувстваш много по-удобно? — попита той и зеленият поглед с изумруден блясък помръкна, когато хвана един кичур и го прекара между пръстите си.

Близостта му упражняваше странно въздействие върху сетивата й. Тя остро усещаше натиска на здравото му, мускулесто бедро върху своето. Ядът й стихна и бе сменен от чувство на задоволство. Лека усмивка се появи около устата й, а в очите й проблесна дяволит, почти приканващ израз.

— Да — каза тя тихо, — мисля, че така е по-добре.

Роланд пое шумно дъх и погледът му се прикова върху ясните, примамливи очертания на устата й. Той отново я прегърна и я стисна под лакътя със стоманената си ръка. В този момент Глори изсумтя и започна тихо неравномерно да хърка.

Роланд въздъхна дълбоко и прегръдката му отслабна, когато помилва нежно, почти братски ръката на Мелани. Сгуши се в един ъгъл на каретата, притегли я до себе си и притисна главата й на рамото си.

— Хайде, спи вече — успокои я той и гласът му прозвуча сурово, когато прилепи бузата си до косата й.

Трудно можеше да се каже дали думите му бяха предназначени за нея или ги бе отправил към самия себе си. Усмивка се изписа още веднъж около устата на Мелани, преди тя да затвори очи.