Дженифър Блейк
Нежната измамница (3)

Глава трета

На погребението на полковник Изел Джонстън дойдоха много хора. Не беше трудно да се намерят мъже, които да носят ковчега до гробищата. Навремето той бе посрещан с голямо уважение и бе имал много приятели. Сега, след като беше починал, се намериха безброй хора, които заявяваха, че никога не са се съмнявали в него. Колко по-нормално щеше да е все пак, ако му бяха засвидетелствали верността си приживе.

Мелани, придружавана от губернатора Джон Куитман и от Дом носеше рокля от черен жоржет и воал, скриващ презрението, което изпитваше.

Приемаше съболезнованията с толкова такт, колкото можеше да се насили да прояви. Когато един-два пъти й се стори, че джентълмените от поколението на баща й и дядо й стискат ръката й по-силно от друг път, тя си обясни това със съчувствието им към положението й на млада жена, останала сама на тоя свят. Ако те видимо се напрягаха повече от обикновено да надзъртат през гънките на воала, който скриваше лицето й, си казваше, че това е просто от любопитство, защото искат да видят как приема трагичната смърт на дядо си. Нито за миг Мелани не допусна, че би могло да има друго обяснение. Приятелите и съседите на дядо й не бяха от хората, които посещаваха хотел „Ривърест“. Те не можеха да знаят за унижението, което беше претърпяла там. Не можеха да знаят абсолютно нищо за това.

Роланд Донован лично й обясни колко много се лъже. Рано сутринта след погребението той се появи пред вратата на Гринлия. Мелани беше в кабинета на полковника, когато Цицерон й съобщи за посещението му. Беше решила да прегледа книжата на дядо си. Но всъщност просто седеше, държеше бамбуковия му бастун и прокарваше ръка по гладкото дърво. Сега внимателно го остави настрана. Твърд израз се появи в тъмносините й очи и устните й се свиха.

— Цицерон, кажи, ако обичаш, на мистър Донован, че не желая да го видя. Нито сега, нито друг път.

Още не бе изрекла думите, когато Цицерон бе избутан настрана и Роланд влезе в стаята.

— Съжалявам — каза той с тон, който не изразяваше никакво съжаление. — Осмелих се да вляза, без да бъда поканен, защото бях сигурен, че само така мога да прекрача този праг.

Цицерон бе възстановил равновесието си и стоеше сковано изправен.

— Мис Мелани, желаете ли да го изпроводя?

Мелани се надигна пребледняла зад бюрото на дядо си.

Тя много добре знаеше, че старият прислужник ще направи всичко, което е по силите му, за да изхвърли този човек от къщата, но съвсем не беше сигурна, че ще се справи сам. Щеше да е нужно много време, за да повика помощ. Преди някой да дойде, прислужникът на дядо й можеше зле да пострада. Инстинктът й подсказваше, че трябва да нареди Роланд Донован да бъде изхвърлен безцеремонно, за да не се мярка повече пред очите й, но не можеше да даде такава заповед. Не само трябваше да внимава да не се случи нещо неприятно на Цицерон, но беше длъжна и да се държи възпитано като истинска дама. Двамата мъже чакаха и гледаха изпитателно.

— Благодаря ти, Цицерон. Тъй като мистър Донован е толкова настойчив, ще го изслушам.

Цицерон се поклони и се оттегли, макар и тя да беше сигурна, че няма да се отдалечи много. По всяка вероятност щеше да позвъни за помощ в конюшните. При това положение нямаше основание да се плаши от посетителя, но все пак потръпна, когато остана насаме с него.

Мълчанието стана потискащо. Роланд стоеше и я пронизваше със зелените си очи. Шапката от боброва кожа, която Цицерон не бе взел от него, си стоеше в ръцете му. Той разглеждаше чистия овал на лицето й и къдравата коса, която беше свита на кок на тила й. Погледът му падна върху дантелената яка на черната й рокля, после се спря на камеята, затваряща роклята на врата, и накрая се плъзна по заоблените очертания на гърдите, които напираха над тясната талия през мекия плат на роклята.

— Е, какво има? — попита Мелани.

Той сякаш с усилие отмести погледа си. След това се огледа за стол, хвърли шапката върху седалката му и се приближи до бюрото.

— Да, наистина — каза той и се наведе леко напред, като опря свития си юмрук върху полираната махагонова повърхност. — Кажете ми само едно, мис Мелани Джонстън! Вие ли бяхте преди пет нощи в стаята ми в хотел „Ривърест“?

Въпросът му я обърка. Трябва да е бил много по-пиян, отколкото тя си мислеше, щом сега се налагаше да я пита за това. Тук, на дневна светлина, отпочинала и делова, освободена от спомена за последните часове на дядо си, всичко й изглеждаше толкова недействително, че можеше да отговори само отрицателно. Трудно й беше да повярва, че беше излязла от къщата с намерението да убие този човек. Всичко, което се беше разиграло в „Ривърест“, дългото завръщане у дома в студената нощ, при това ужасно измръзнала на площадката на задната стълба, сега й се струваше просто сън. Когато в онази нощ се завърна в Гринлия, тя се съблече и се строполи в леглото. На другата сутрин каза на Глори, че излязла да поязди, защото не можела да заспи. Кадифеният костюм беше така непоправимо прогизнал от дъжда, че можеше само да го изхвърли. С изключение на едно болезнено място между бедрата и няколко синини не беше останало нищо, което да й напомня за случилото се през онази нощ. Никакви доказателства. Поне досега. Колко много й се искаше да не бе назовавала името си, да не бе предприемала този последен опит да го убие. Ако си беше събрала дрехите и се беше измъкнала, той може би никога нямаше да разбере коя е и може би никога нямаше да се освободи от заблуждението, че е друга жена. Нямаше да настане суматохата, която да привлече сеирджиите. Но колко безсмислени бяха сега тези разсъждения! В този ход на мисли тя би могла да си пожелае да не бе ходила никога там.

— Нямам представа за какво говорите, мистър Донован.

Язвителна усмивка трепна около устата му.

— С удоволствие бих ви повярвал, но смятам, че не притежавам достатъчно фантазия, за да си въобразя, че съм видял някоя подобна на вас.

— Не разбирам нито дума. Казвам ви, че не знам за какво говорите.

— Аз пък ви казвам, че вие лъжете — рече той кротко. — Не знам защо. Може би от гордост или от чувство за вина. Давам ви дума, че нямам намерение да занимавам с това шерифа.

Докато говореше, той направи една крачка към ръба на бюрото и го заобиколи. Мелани се колебаеше, разкъсвана между огромното желание да отстъпи и срама да се покаже страхлива или нервна.

— Да занимавате с това шерифа ли? — повтори тя като ехо.

— Противозаконно нахлуване и опит за убийство.

От гняв ирисите й придобиха тъмновиолетов оттенък, когато за пръв път го погледна в смарагдовозелените очи. Искаше да противопостави на обвиненията му друго обвинение — в изнасилване, но не можеше да си наложи да произнесе думата.

— Та това е просто смешно — изсъска тя.

— Така ли? Я да видим.

С едно-единствено ловко движение той я сграбчи, притегли я до яките си гърди и така плътно я притисна до себе си, че тя усети как копчетата на ризата му и ланецът на часовника му се впиват в гърдите й. Когато пое въздух, за да извика за помощ, устата му докосна с бегла целувка разтворените й устни. В следващия миг той я хвана здраво за ръцете и я отблъсна от себе си.

— Не — каза той дрезгаво, — не е смешно. Възможно е наистина да не знам точно какво съм правил през онази нощ, но има някои неща, които си спомням съвсем ясно. Колко си мека, уханна и сладка — това се е запечатало в паметта ми по-ясно, отколкото всяка друга жена, която съм познавал. Не мога да кажа коя е причината, освен може би тази, че това удоволствие за малко щеше да ми коства живота, но не се лъжа. Ще признаеш ли, или искаш още доказателства? В такъв случай вън в моята карета са пистолетът, с който се дуелира дядо ти, и един чифт малки дамски ботуши за езда. Да ги пробваме ли, за да видим дали ти стават, моя плаха Пепеляшке, или ще признаеш доброволно, че са твои?

За миг Мелани се поколеба, след което се изправи вдървено. Трябваше да се сети, че той ще провери каква е работата, вместо просто да изхвърли нейните неща. Мелани се загледа в гърба му, когато той заобиколи бюрото, и произнесе със сподавен глас:

— Е, добре, бях там. Отидох в „Ривърест“ и се опитах да ви убия. Какво искате от мен, да се извиня ли?

Той рязко се обърна.

— Не, дойдох, защото аз исках да се извиня.

Отговорът му беше толкова непринуден, че тя можа само да се вторачи в него. Зеленият му поглед не отбягна нейния. Когато тя не отговори на думите му, той продължи:

— Бих могъл да изтъкна като оправдание обичайните обстоятелства, количеството уиски, което бях изпил, преди да се кача горе, но това не е извинение. Постъпката ми е непростима, знам много добре. Мога да кажа само, че цели три дни бях търсил забрава в бутилката, но така и не успях. Понякога един мъж може да намери за кратко време утеха с жена. Ти беше при мен. Беше топла и мека и аз си помислих… — Той прекъсна думите си с бърз жест и не довърши изречението.

Той бе искал да забрави дуела с дядо й, дуел, при който не бе стрелял, а бе застанал пред стария човек като мишена на неговия гняв. Несъмнено разкаянието му бе предизвикано от чувството за вина.

— Е, добре — каза Мелани със сподавен глас. — Ако сте казали това, което имахте да ми кажете, ще бъдете ли сега така добър да си отидете?

— Чак когато свърша. Ти, изглежда, не си ходила напоследък в града, нали? Била си толкова вглъбена в своята мъка, че не знаеш какво става там.

— Какво става?

— Нищо особено — отговори той и в тона му прозвуча ирония, която, изглежда, се отнасяше както до него, така и до нея. — Само това, че са те видели и разпознали, когато онази нощ си излязла от моята стая.

Мелани усети как всичката кръв се оттегли от лицето й и след това отново нахлу, когато си спомни за недостойния начин, по който я бе изблъскал от стаята, и за тълпата, насъбрана вън. Наистина тя се бе опитвала да не си го признава, но винаги бе съзнавала, че „Натчес под хълма“ и „Натчес на Стръмния бряг“ не бяха достатъчно отдалечени един от друг, за да не се разнесе клюката за нейната авантюра. Погледът й се спря на слънчевите лъчи, които падаха през прозореца. Навън силният вятър разклащаше голите клони на дърветата. Пое дълбоко дъх и отново погледна към Роланд Донован.

— Откъде знаете това?

— През последните дни чух някои странни приказки. Изглежда хората подозират, че ти си била всъщност причината за дуела между дядо ти и мен.

За миг Мелани почувства благодарност за тактичността, която той бе отговорил на въпроса й. Без съмнение приказките, които бе чул, са били значително по-груби и по-недвусмислени. Хората винаги си мислеха най-лошото, а имаха и прекалено добра памет. Нямаше да забравят, че дядо й я беше заварил в Монмаут сама с този мъж в тъмната нощ.

— Разбирам — каза тя. — Предполагам, че трябва да ви благодаря, задето ми го казахте.

— Да ми благодариш ли? — каза той и сбърчи вежди. — Ние двамата си разменяхме любезности повече от необходимото. Сега трябва да решим какво ще правим по-нататък.

— Какво ще правим ли? Какво има да се прави? Ако смятате, че има някакво решение, тогава много се лъжете.

— Не ме подценявай. Аз също съм роден и израснал тук, сигурно си спомняш, макар че живеех на другия бряг на реката. Знам какво говорят хората. За мен е без значение. Отдавна вече не ме интересува какво говорят или мислят. При теб случаят е друг. Няма да ти хареса начина, по който ще шушукат зад гърба ти или ще се отнасят с тебе. Остава само едно.

— И какво е то? — попита тя с леден глас.

— Знаеш го не по-зле от мен. Ще трябва да се омъжиш.

Думите му я смаяха, изтръгнаха от гърдите й неприязнен смях.

— Да не би да ми правите предложение за женитба, мистър Донован?

— Да, точно така.

Изразът на смарагдовозелените му очи беше почти предизвикателен. Без съмнение предложението му бе съвсем сериозно и все пак не беше убедително. Някой почтен мъж сигурно би се чувствал задължен да й предложи името си, но можеше ли да се очакват такива скрупули у човек като него, човек, който беше оклеветил дядо й и го беше тласнал към смъртта?

— Защо?

Един мускул трепна под бронзовата кожа на лицето му.

— Ами че това е съвсем ясно.

— На мен не ми е ясно — отговори Мелани. — Освобождавам ви от задължението да проявявате галантност, защото имам сериозно основание да се съмнявам, че знаете значението на тази дума. Каква друга причина може да има? Един брак с мен би ви направил господар на Гринлия, тъй като аз съм единствената наследница на дядо. Освен това, когато шумът около този неравен брак се уталожи, той ще ви помогне да получите достъп до отбраното общество на Натчес. Прекомерните ви грижи според мен се обясняват именно с тези две неща.

— Бих могъл да ти докажа, че се лъжеш, но се съмнявам дали ще ме слушаш.

— Наистина няма да ви слушам — съгласи се Мелани и гордо вирна брадичка. — Така че най-добре е да си спестите приказките, а също и предложението. Доколкото си спомням, още при първата ни среща вие научихте, че имам годеник. Поради това не се нуждая от обезщетението, което ми предлагате. Страхувам се, че напразно сте се жертвали да идвате чак дотук.

Иронията в гласа й не му убягна.

— Не съвсем — каза той. — Поне успях да ти върна ботушите.

Той й се поклони, докато тя стоеше онемяла от яд, и напусна стаята.

Ботушите за езда бяха предадени на Цицерон заедно с пистолета на дядо й. Прислужникът ги постави на бюрото пред нея. Мелани избягваше погледа му, докато му благодареше. Ако той още не знаеше какво се е случило, много скоро щеше да го научи. Реакцията му щеше да бъде разочарование и неодобрение, но тя беше сигурна, че може да разчита на предаността му. Дори да не разменяха нито дума, той щеше да я защитава пред другите прислужници в града, макар че това нямаше да й помогне с нищо.

Внезапно лицето й помръкна. Посегна към бастуна на дядо си и заудря с него по чистите, лъснати ботуши. С приглушен шум те паднаха на пода и меката кожа заблестя под лъчите на студеното зимно слънце.

Колкото и враждебни да бяха чувствата й към Роланд Донован, Мелани съзнаваше, че той има право. Единственият й шанс да отблъсне вълната от слухове, която се надигаше като буря, беше да се омъжи. Тъй като още носеше траур, церемонията би трябвало да се извърши без много шум и това беше добре дошло. Щяха да присъстват по-малко хора, които да зяпат и шушукат с ръка пред устата. Колкото по-скоро се уредеше цялата работа, толкова по-добре. При все това тя се колебаеше. Ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че всъщност не искай никога не е искала да се омъжва. Дори възможността да е бременна, която наистина бе невероятна, но все пак я безпокоеше, не променяше с нищо този факт. Вече не можеше да си спомни как точно се бе стигнало дотам да приеме годежа с Доминик Клемънтс. Това стана малко, след завръщането на победоносната армия от Мексико. Дом идваше често в Гринлия и разговаряше с дядо й — единствено той от някогашния му отряд се бе завърнал вкъщи с него. Полковникът харесваше младия мъж, нравеха му се почтителното му държание и респектът, с който слушаше мненията на по-възрастния човек. Полковникът се будеше рано и имаше навика да си ляга рано. Не виждаше нищо нередно да оставя двамата млади хора сами, след като им пожелаеше лека нощ. Разбира се, Глори винаги беше наблизо, седеше в ъгъла с някакво ръкоделие или влизаше и излизаше от салона, за да се погрижи за огъня или за лампите, да предложи освежителни напитки и да свърши куп други дреболии.

След няколко седмици за всички беше ясно, че Дом идва повече заради Мелани, отколкото, за да се види с бившия си командир. Тора всъщност зарадва, а не засегна дядо й. За него Доминик Клемънтс беше многообещаващ млад човек, който знае откъде духа вятърът. Смяташе, че с всеки друг мъж внучката му би се чувствала по-зле, отколкото с този солиден млад човек. Той най-малкото нямаше да напусне родния си край и щеше да продължи делото на баща си и на дядо си. Ще облече жена си в коприна, сатен и кожи, ще се отнася с нея като с принцеса и ще я води всяка година в Европа. Освен това беше амбициозен. Нищо чудно един ден да стане сенатор. Особено, ако беше достатъчно умен да се държи здраво за пешовете на Джон Куитман. А изглежда, че това му се удаваше.

Да, така се бяха развили нещата. Дядо й го беше одобрил като неин кандидат и беше разрешил на Дом да посещава Мелани и като на шега се беше погрижил тя също да е наясно по това. В края на краищата почти не се наложи Дом да й направи официално предложение. Дядо й беше започнал да говори за бъдещите си правнучета и въпросът беше вече решен.

Разбира се, дядо й не беше много въодушевен, че ще се лиши от компанията на Мелани. Така че на практика изобщо не настъпи подходящ момент за сключване на брака. Всеки опит на Дом да определи някаква дата се отхвърляше под благовидни предлози. През зимата било много студено, а през лятото много горещо за сватбени пътешествия. Пролетта била много непостоянен сезон — никога не се знаело какво ще бъде времето, и освен това внучката му не искала да се нареди на опашката сред множеството енориаши, които точно тогава се втурвали да се венчават. Есента пък била тъжна. По есенно време полковникът бил загубил най-близките си хора и не искал да му се напомня за тях с букети и празненства. Понякога Мелани се питаше дали Дом не чувства облекчение от вечните отлагания. Той никога не се прояви като нетърпелив или като особено пламенен кандидат. Дори не се бе опитвал да я целуне така, както я целуна Роланд Донован. Една целомъдрена целувка по бузата или по челото — по-далеч не посмя да отиде. Такива бяха правилата на благоприличието, които трябваше да спазва една двойка в продължителния период на годежа. И все пак това не говореше за особено привличане между двамата.

Мелани седеше зад бюрото си в салона и гледаше втренчено в далечината, мастилото изсъхваше по перото, както го държеше върху хартията за писане. Тя се улови, че против волята си мисли за минутите, когато бе лежала в прегръдките на Роланд Донован, както и за думите му през този предобед. Те още кънтяха в ушите й. Беше разбрала със сигурност, че той не е равнодушен към нея. Някакво физическо привличане положително съществуваше, колкото и унизително или срамно да беше това. Не, тя нямаше да си позволи да се поддава на подобни мисли. Чувствата на всеки друг мъж, с изключение на годеника й, не биваше да имат никакво значение за нея. Тя отново потопи перото в мастилото, хапейки устни. Все още не можеше да напише нито дума. След като се бе убедила в необходимостта от спешна женитба, не й идваше на ум как да формулира предложението си към Дом. Още по-малко знаеше какво да му каже, ако той се отзове на поканата й и пристигне. Не можеше да го накара да се ожени за нея незабавно, без да му обясни причината, но как да изрази това с думи? И как да го направи, без да даде на Дом основание да се дуелира с Роланд Донован? Колкото и да не й харесваше, все пак се налагаше да представи епизода като произшествие, за което беше виновна единствено тя.

Огънят в камината от бял карарски мрамор пламтеше и съскаше, хвърляше червени отблясъци върху мебелите от полирано орехово дърво и върху зеления брокат на гарнитурата в салона. От него изхвърчаха искри. Мелани остави перото и етана, за да намести бродирания параван, който я пазеше от топлината на жаравата. Стоеше пред гоблена с пасторална сцена, изобразяваща девойка в житна нива, когато на вратата се почука.

Беше Дом. Официален както винаги, той беше въведен в стаята от Цицерон. Всеки друг, който посещаваше къщата толкова често, навярно щеше да спести на стария прислужник труда да съобщи за пристигането му, помисли си Мелани. В следващия миг се усмихна и му подаде ръка, когато той се приближи до нея по обюсонския^[1] килим.

Дом не отвърна на усмивката й. Не задържа ръката й по-дълго, отколкото беше необходимо, за да се поклони. С израз на възмущение той мълчаливо изчака Цицерон да затвори вратата зад себе си.

— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент?

— Съвсем не, макар че съм изненадана. Мислех, че си обещал твърдо на мисис Уесли да присъстваш на домашния концерт.

— Така е — отговори той, — но се случи нещо по-важно.

Челото между русите му вежди беше тревожно сбърчено. Мелани забеляза не само това, но и церемониалното му държание и съвсем й прималя. Все пак се постара да заговори със спокоен тон.

— Така ли? Ела, седни и ми разкажи.

При тези думи тя застана пред малкото двойно канапе до огъня и даде знак на годеника си да седне.

— Предпочитам да остана прав — каза той.

Тя не възрази. Той тръгна делово към камината и застана с гръб към весело пламтящия огън.

Светлината от месинговия полилей на тавана трептеше по златисторусата му коса и хвърляше сенки под високите му скули. От тях обаче устата му изглеждаше тясна и безформена. Странно, че досега това не й беше правило впечатление. На Дом, изглежда, също му беше много трудно да подхване темата, която го беше довела, както и на нея й беше трудно да съчини писмото до него.

— Мога ли да ти предложа чаша чай или може би малко шери? — попита тя.

— Какво? О, не, Мелани, благодаря. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Когато вдигна поглед, Мелани смаяна установи, че той бе леко зачервен — признак за силно смущение. Странно, но тъкмо това отслаби собственото й напрежение.

— Да, какво има?

Дом я погледна и след това извърна очи.

— Не знам как да ти го кажа. Историята е твърде… деликатна.

— Но си сигурен, че трябва да разговаряме за това? — попита Мелани.

— Да, смятам, че имаш право да узнаеш какво се говори, така както аз имам право да узная какво от тези приказки е вярно и какво не.

Мелани пое дълбоко дъх. Стисна здраво ръце в скута си и вдигна сините си очи към лицето на Дом.

— Най-добре е да ми кажеш веднага какво те мъчи.

— Да — съгласи се Дом и се изкашля. — Надявам се само, че това няма да те засегне.

— Положително няма да ме засегне — отвърна Мелани и светлокафявите очи на Дом я стрелнаха с бегъл, почти обвиняващ поглед. Тя не можеше да не сравни неговата нерешителност и колебливост с прямотата, с която Роланд Донован бе почнал да говори за създалото се положение. Би могло наистина да се възрази, че Дом щеше да загуби повече, защото я обичаше. Изразът на лицето му обаче не издаваше нито яд, нито гняв. Може би това се дължеше на някакви още по-силни чувства. Дом се изкашля още веднъж.

— През последните два дни имах възможност да чуя една извънредно неприятна история. Щях да я отдам на злобата и завистта, ако не я бях чул от хора, на които имам пълно доверие. В целия град се приказва, моя мила Мелани, че са те видели да излизаш от хотелската стая на Роланд Донован.

Той следеше реакцията й и я гледаше в лицето с присвити очи. Светлината на огъня придаваше цвят на бледите й страни и искреше по къдравата й кестенява коса. Тя съвсем не изглеждаше шокирана или болезнено засегната, но когато го погледна твърдо, за един кратък миг му се стори, че вижда в очите й да припламва разочарование.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Всичко ли? Не е ли достатъчно?

— Не, едва ли. От малкото, което каза, не следва, че срещата ми с Роланд Донован е била нещо повече от обикновено посещение. Твоите осведомители не ти ли разказаха например, че нямах придружителка, че си тръгнах оттам малко преди полунощ и че — нека го кажем така — бях твърде леко облечена?

— Мелани! — извика той. — Не говориш сериозно, нали?

— Ти не го вярваш? Това поне е някаква утеха за мен. И все пак те уверявам, че е истина.

— Защо, за Бога?

— Едно недоразумение, дори повече от едно — отговори тя с въздишка и без да откъсва очи от огъня, му разказа какво се беше случило през нощта след смъртта на дядо й. Докато говореше, Дом стоеше и я гледаше с такъв израз, сякаш я виждаше за първи път.

— Значи ли това — каза той, когато тя най-после млъкна, — че той всъщност е спал с тебе?

— Да, значи.

— Боже мой! — Той се обърна, за да се хване за белия мраморен перваз на камината. — Как се е осмелил?

— Нали ти казах. Той ме взе по погрешка за друг сорт жена — разбираема грешка, ако се вземат предвид обстоятелствата.

— Как можеш да седиш пред мен и да говориш, сякаш не се е случило нищо особено? Не се ли безпокоиш какво ще направят хората от това? Ще има да злорадстват! Във всеки салон ще те вземат на подбив! Такава пикантна история! С удоволствие ще я сервират с коняка след вечеря!

— Има ли смисъл да ридая, да крещя и да падам в несвяст в обятията ти? — попита Мелани. — Ако смяташ, че това ще помогне, с удоволствие ще ти доставя тази радост, но според мен е по-добре да помислим какво ще правим сега и да вземем някакво решение.

При завръщането си в онази студена дъждовна нощ от Натчес в Гринлия тя не виждаше нищо, защото бе ослепяла от сълзи. Но не можеше да му каже това, не сега.

Дом бавно се обърна към нея.

— Да правим ли? — попита той, погледът му се плъзна покрай нея и се спря върху вратата. — Признавам, че не виждам какво би могло да се направи, освен ако си решила да заминеш. Няколко месеца в Европа, дори една или две години. Сигурен съм, че можеш да си позволиш да останеш толкова, колкото ти хареса. Когато се завърнеш, може би всичко ще е забравено.

Искаше й се да го запита дали той ще забрави дотогава, че е била обладана от друг мъж. Но това също спадаше към нещата, които минаваха за деликатни и които една дама не биваше да произнася пред един джентълмен.

— Това би било най-правилното — каза тя и се насили да се усмихне учтиво. — Ако пътувам достатъчно бавно, напролет бих могла да бъда в Париж. Да, идеята ти ми харесва. Това е значително по-добре, отколкото да се омъжа, както ми предложи мистър Донован. Като политик ти не би могъл, разбира се, да си позволиш да вземеш за съпруга жена с лоша репутация. Това ми е ясно. Спомни си само за клетия президент Джаксън и неговата Рейчъл. Преди няколко години те бяха охулени, и то само защото, хората погрешка бяха разбрали, че тя се е развела с първия си съпруг. При най-добро желание човек не може да знае какво би си помислила обществеността за брака ти с жена, дръзнала да… си има работа с човека, отговорен за смъртта на дядо й.

— Това е доста разумно — съгласи се той с облекчение, без изобщо да долови иронията, с която бяха изпълнени думите й. — Разбира се, ако предпочиташ брак, ако смяташ, че това е по-доброто решение, аз ще удържа на думата си.

При тази очевидна лъжа Мелани не можа да остане спокойна на мястото си и да гледа неискрената усмивка върху тънките му устни. Тя скочи, отвърна се от него и прекоси салона.

— Не бих ти позволила да направиш такава жертва — каза тя през рамо. В погледа й се появи измъчено изражение, сети се, че само преди няколко часа бе казала горе-долу същото на Роланд Донован. — Не мога да поискам това от тебе.

— Нищо подобно. Трябва да ти възразя — каза той, тръгна бързо след нея и когато тя се обърна, двамата почти се сблъскаха. Той се дръпна, сякаш беше докоснал нажежено желязо. Лицето му стана тъмночервено и той взе да заеква.

— Аз… аз не съм сигурен дали това би помогнало. Един брак толкова скоро след смъртта на дядо ти само би потвърдил слуховете, които така усърдно се разпространяват.

— Разбира се, преди всичко трябва да се държи сметка за слуховете, които се носят. Какво мисля и чувствам аз, в края на краищата няма никакво значение!

— Ако смятах, че действително не си на себе си, щях да се разтревожа сериозно. Но ти си прекалено разумно момиче и прекалено много приличаш на полковника, за да извършиш някаква глупост.

Докато казваше това, той протегна ръце, сякаш искаше да я прегърне. Мелани се дръпна назад и бързо пристъпи към звънеца край камината.

— Наистина ли приличам на него? — отвърна тя и енергично дръпна шнура. — Тогава няма да си губя времето да слушам извъртанията ти. Цицерон ще те съпроводи до вратата.

От яд и гняв тя стоя права, докато Дом напусна къщата. Когато вратата се затвори след него, хвърли се на дивана и покри лицето си с ръце.

Какво да стори сега? Да отблъсква слуховете, както се бе опитал да направи дядо й, след като бе изпаднал в немилост? Да отиде на заточение, както бе предложил Дом? Или просто да удължи траура, в резултат на което нямаше да участва в светския живот и щеше да общува малко с хората, да го удължи повече от година, да го проточи с две или дори с три години? Да остане завинаги самотна, докато стане предмет на възхищение и на състрадание: побърканата стара мома, затворила се сама в Гринлия, която нощем прави разходки, броди по улиците и плаши децата със старомодните си дрехи? Не, не!

Имаше и друга възможност. Акт на крайно отчаяние, но по този начин тя щеше да си възвърне донякъде достойнството и честта и да докаже на Дом, че не се нуждае нито от него, нито от половинчатите му предложения за решаване на въпроса. А най-вече това щеше да бъде средство да си отмъсти на Роланд Донован за всичко, което бе причинил на тялото и на душата й. Защото кой би могъл да открие по-лесно слабостите на един мъж и да го използва по-добре от собствената му жена?

Тя можеше и щеше да се омъжи за Роланд Донован.