Дженифър Блейк
Нежната измамница (21)

Глава двадесет и първа

Със сълзи на очи Мелани се отпусна в обятията му. Сложи ръце на врата му и вдигна меките си разтворени устни. Той я сграбчи със силата на мъж, който стиска нещо от страх да не му го отнемат. Устата му смаза устните й с пламенна жар, когато целувката му стана по-дълбока. Езикът му докосна нейния, а тя го посрещна първо плахо, а после все по-смело. Ръцете й се сключиха по-здраво около врата му, надигна се на пръсти и се притисна към него, без да обръща внимание, че ребрата я боляха, а гърдите й се сплескаха в неговите.

Съскането на пламъка, чийто фитил догоря, ги накара да се опомнят. Роланд въздъхна, пусна Мелани, сложи ръка на кръста й и тръгна с нея към вратата.

Тъмнината на спалнята се разпръскваше само от светлика на пълната луна, която грееше в прозореца. Простата мебелировка на стаята, светлината, която идваше отвън, късният час и фактът, че носеше облекло за езда, предизвикаха у Мелани чувството, че вече е била тук и преди. Като че ли по много странен начин още веднъж им се даваше шанс, на нея и на Роланд. Същевременно усети задушаващия товар на лека тъга, сякаш в тишината на есенната нощ витаеше духът на края и на сбогуването.

Внезапен страх обзе Мелани, когато се обърна към Роланд. Той я погледна сериозно и започна леко и умело да разкопчава костюма й. Съблече я с бавната предпазливост на мъж, изпълняващ някакъв ритуал, нещо, за което да си спомня цяла вечност, ако се наложи. Измъкна фуркетите от косата й, остави я да падне на бляскави вълни върху ръцете му, а после отметна тази копринена завеса от лицето на гърба й.

— Моя красива Мелани — прошепна той и положи ръце на бузите й. Топлите му устни допряха челото й, очите й, опитаха ъглите на устата й и после вкусиха сладкия нектар на устните й. Вдигна глава, вдъхна дълбоко аромата на жълти рози, който му бе така добре познат, отпусна ръце, свали с няколко бързи движения дрехите си и я отведе в леглото.

Когато я притисна плътно към тялото си, без да се движи, Мелани почувства болка в областта на сърцето. Сложи ръка на косата му и плъзна пръсти по изпъкналите му скули, после по брадичката. Погали го по рамото и от това гальовно опипване се изпълни с дълбоко и необяснимо приятно чувство. Докосваше гъвкавите му мускули и спускаше ръката си все по-надолу. Дишането му се учести и тя не можеше да не забележи, че е разпалила жарта му. Той се отмести малко от нея и също започна да я гали нежно. Топлият дъх на двамата се смеси, когато устните им се намериха и вече не се отделиха. В кадифената натежала нощ нямаше защо да бързат. По-скоро им се искаше да удължат момента, да разтеглят екстаза до границата на непоносимото. Мелани усети как се събужда страстта й. От цялото си сърце, без всякакви задръжки тя му се отдаде, не го лиши от нищо. Когато вече мислеше, че просто няма да издържи повече, без да изпадне в лудост, Роланд легна върху нея. Тя го отведе в себе си и усети чувствената наслада, която пресече дъха й, когато тялото й пое в себе си жаркия пулсиращ натиск на неговото тяло. Той спря, останаха така в това почти мистично единение, докато тя издаде гърлен звук и се помръдна. Тогава той започна да се движи. Вълни на наслада я заливаха и преминаваха с тръпка по кожата й, когато той ускори ритъма. Сетивата й се изостриха и тя потъна в топлия мъжки аромат на тялото му и в горчивата миризма на карамфилово масло. Реагираше сладостно на тласъците му и мяташе глава от една страна на друга. В общия им полет към висините, в които се издигаха, им се струваше, че могат да бъдат господари на света и на идващото утро, че могат да преобразят заплашващата смърт, като се държат един за друг. Толкова по-болезнено бе, когато екстазът стигна до експлозивния си край и страстта заглъхна. Въпреки това не се пуснаха, докато ги победи сънят.

Мелани се събуди, когато Роланд се освободи от ръцете й и стана. Луната беше залязла и стаята тънеше в мрак, но лекото просветляване, което проникваше през прозореца, показваше, че най-много след час ще съмне. Вдигна леко клепки и започна да го наблюдава как събира дрехите си, как взема фрака и папийонката от облегалката на стола и напуска спалнята.

Той тръгна. Нищо от това, което беше казала, не можа да го възпре. Не се учудваше. От самото начало знаеше колко невероятно е да се остави тя да му повлияе. Когато чу пълното изброяване на греховете, в които обвиняваше Дом, се убеди, че не е постигнала нищо. Въпреки неуспеха си бе доволна, че дойде тук. Не съжаляваше, защото намери сили да му разкаже каква роля е изиграла за неуспеха на похода на Лопес, а със сериозните си доводи той я бе освободил от всякаква вина. Научи горчиво-сладката истина за дядо си и за слуховете, които помрачиха последните му дни, и макар да не бе сигурна дали той й повярва, все пак каза на Роланд, че означава нещо за нея. Освен това не го остави да си отиде, без да се сбогува с него. Вярно, сбогуване без думи, изпълнено със страстна тъга, но въпреки това те ясно съзнаваха значението на това сбогуване. Нямаше нужда от последна дълга целувка, преди той да си отиде от нея. Вместо да я събуди и да удължи времето на ужасната й тревога, той тръгна, убеден, че тя спи, убеден, че всичко ще е минало, когато тя се събуди. Това беше благороден, великодушен жест. И той не бе виновен, че този жест се оказа напразен.

Мелани почака, докато чу как външната врата се захлопна зад него, докато стъпките му отшумяха по верандата и тревата ги приглуши. После стана и бързо се облече. С вдигнати поли изтича от спалнята. В салона се спусна към прозореца. В голямата бяла къща светеше лампа, а един коняр бавно извеждаше иззад къщата два коня на предната площадка. Собственият й кон все още беше вързан пред павилиона за гости.

Тя не можеше да тръгне. Трябваше да почака. Не я беше грижа дали е прилично. Целта й бе да стигне до уговореното място на срещата, без да я спрат. Ако Роланд и губернатор Куитман я видеха, без съмнение щяха да й забранят да отиде. Трябваше да се държи на разстояние от тях, за да не я забележат.

Мелани така набързо прибра косата си, че тя отново се разпиля по гърба й. Измъкна пак фуркетите и ги сложи на писалището. Тогава забеляза, че Роланд е довършил текста, върху който беше работил миналата вечер. Листът беше прилежно сгънат и затиснат с мастилницата. На него се виждаше името на Джексън Търнбъл, адвоката на бащата на Роланд и на нейния дядо. Докато свиваше косата си на кок на тила, тя втренчено гледаше листа. Когато мушна и последния фуркет, протегна бавно ръка към мастилницата и я отмести. Взе сгънатия лист и се поколеба за миг, преди да го разгърне. Беше ясен, прегледен документ. Освен частта от имуществото му, която се полагаше на майка му, Роланд беше завещал своята част от Котънууд и всичко друго, което притежаваше, на нея. На любимата си жена Мелани Джонстън Донован.

Островчето на Мисисипи край Натчес беше любимо място за дуели, и то вече години наред. И за двете страни беше неутрална земя, недалеч от града, което беше практично, и все пак бе достатъчно отдалечено, за да държи настрана любопитните. Уединеното място, заобиколено отвсякъде с вода, ставаше още по-привлекателно поради факта, че не бе под властта на шерифа, който би могъл да се намеси, защото дуелите бяха забранени със закон. Върби и млади кипариси, обрасли с мъх, растяха по края в богатата речна тиня, но в средата имаше полянка, на която се полюшваше висока трева и където мъжете можеха да извършат смъртоносното си дело.

До островчето можеше да се стигне само с лодка. На брега на реката имаше лодкари, които печелеха добри пари, като превозваха хората дотам и обратно. Това бяха същите мъже, които излизаха с лодките си и търсеха труповете, от които всяка нощ се отърваваше кварталът на Натчес под хълма. Понякога някой ранен участник в дуел не се завръщаше, макар и да беше тръгнал обратно към града. Или когато стигнеше брега, раненият не беше вече жив и по тайнствени причини липсваха най-ценните му вещи. Между лодкарите имаше наистина и честни хора, но беше трудно да се открият.

Вместо да разчита на късмета си, Мелани предпочете да вземе мнението на салджията. Той я изпрати при един стар човек, който имаше сърдитото лице на шотландец. Без да проговори, старецът я изслуша, изгледа я от главата до петите, плю на пода и кимна бавно, когато тя му каза, че ще му плати едва когато стигне пак в Натчес.

Имаше солидна лодка с олющена боя, но шарнирите бяха смазани и не влизаше никаква вода. Мъжът не проговори нито дума, ала изглеждаше почтен. Мелани и без това нямаше настроение да разговаря.

Водата беше сива като небето на зазоряване. Въздухът беше хладен и влажен, а реката миришеше на риба, тиня и гниеща растителност. Скоро времето щеше да се промени, но днес все още беше хубаво. Още отсега небето на източния хоризонт се оцветяваше в червено.

Когато наближиха островчето, обвито в мъгла, Мелани видя там повече лодки, отколкото бе очаквала. Изглежда, че все пак бяха дошли и любопитни, макар да не можеше да ги види през гъстите върби.

Мъжът скочи от лодката, издърпа носа на пясъка и помогна на Мелани да слезе. Лицето й бе сериозно и бледо, когато го погледна.

— Нали ще ме чакате? — попита тя.

— Да — отвърна той и плю, — но може и да изчезна за малко да видя какво води насам дама като вас.

Мелани кимна и двамата тръгнаха по размекнатата пътека, която се виеше между върбите.

Три групи мъже стояха на поляната, която служеше за поле на честта. Отстрани стояха зрителите. Дом и секундантът му бяха от отсамната страна на обраслата с трева поляна. Роланд и губернаторът Куитман стояха на другия край. С черна чанта в краката и скръстени ръце малко по-нататък чакаше лекарят.

Роланд разговаряше тихо с Джон Куитман. На другия край на поляната Дом високо се оплакваше от пистолета, който му бяха дали. Гласът му беше пронизителен и рязък и ясно показваше, че е прибягнал до бутилката, за да се подготви за дуела.

Мелани се спря нерешително под върбите. След като стигна дотук, не знаеше какво да прави по-нататък. Роланд не я беше послушал, когато разговаряха двамата сами, много по-малко вероятно беше да я послуша сега пред всички. Можеше да склони Дом, но той беше предизвиканият. Нямаше как да откаже дуела, без да бъде заклеймен като подлец. Тя знаеше всичко това още като тръгваше от павилиона за гости в Монмаут, и всъщност изобщо не очакваше, че може да повлияе по някакъв начин на изхода на дуела. Просто се чувстваше длъжна да присъства, да види всичко със собствените си очи. Трябваше да знае какво става тук. Непоносима й беше мисълта да чака, докато някой дойде и й каже, че Роланд е мъртъв или жив. И все пак сега почувства непреодолимо желание да се обърне и да побегне. Вече не беше сигурна дали ще издържи гледката и се питаше дали не е по-добре да отложи колкото е възможно повече вестта за крайния изход.

Внезапно Дом обърна глава и я погледна право в лицето.

— Мелани! — извика той и в гласа му звучеше учудване.

— Мелани!

Тя стоеше като закована, когато всички погледи се насочиха към нея. Не й оставаше нищо друго, освен да избяга или смело да издържи и да остане. С високо вдигната глава пристъпи напред.

— Да не си дошла да видиш как ще те направя вдовица? — извика Дом и безгрижният му смях сякаш издаваше невъздържаността на умопомрачението му. — Крайно време е пак да бъдеш свободна. Време е да престанеш да делиш леглото и трапезата с мъжа, който уби дядо ти с коварните си лъжи. Нали знаеш, че снощи не исках да ти сторя нищо лошо. Знаеш, че те обичам. Подари ми благоразположението си и аз ще стана твоят рицар. Ще убия звяра, който те държи в плен, ще те освободя от него и през остатъка от живота си ние ще бъдем щастливи.

Мелани отговори едва когато дойде толкова близо, че да не е нужно да крещи. Като заговори, гласът й бе твърд и ясен:

— Не мога да ти подаря благосклонността си, Дом, защото всичките ми чувства принадлежат на моя мъж. Ти си този, който лъже, защото знаеш, че историите, разпространени сред мексиканските власти, историите, които вие сте разпространили — ти, Роланд и другите мъже от доброволческия отряд на Джонстън, са били благородни лъжи, за да спасите живота на един застаряващ болен човек. Никой от вас не е виновен, че тези истории се разчуха и отровиха последните дни на дядо ми. Но ти носиш голяма вина, Дом, защото не си дал никакви обяснения, когато му е дошло времето, и си допуснал слуховете да отстъпят място на все по-долни клевети, които като рана са разяли сърцето на дядо ми, а ти си се погрижил вината за тази чудовищна история, родена от състрадание, да падне върху Роланд.

— Значи Роланд ти го е разказал по този начин, така ли? И сега в твоите очи той е герой, благороден и справедлив герой, който ми отне жената, за която трябваше да се оженя.

Мелани не обърна внимание на раздвижването сред зрителите, не обърна внимание и на Роланд, който стоеше с побеляло лице в края на поляната.

— Няма нужда, струва ми се, да ти напомням, че ти можеше да се ожениш за мен и не го направи. Но това, което явно не разбираш, е, че аз няма да се омъжа за теб, дори днес да ме направиш вдовица. Никога през живота си няма да стана твоя жена. Разбра ли ме? — Обърна се към Роланд и продължи: — Разбрахте ли ме и двамата? Ясно ми е, че между вас не стоя само аз, а много неща, но ако някой от вас изпитва поне нещичко към мен, тогава спрете на часа с тази глупост. Не искам да се пролее кръв.

Настъпи тишина, двамата мъже впиха поглед в нея, после губернаторът Куитман пристъпи и я хвана за раменете.

— Хайде ела, Мелани. Иди настрана. Стигна се много далеч и не може нищо да се предотврати, а така само разсейваш Роланд.

— О, губернаторе — умолително рече тя и сълзи бликнаха от очите й, — спрете ги!

— Не мога. Предполагам, че никой не може. Неприятна история, но вече нищо не може да се промени.

Двамата мъже застанаха с гръб един към друг. След десет крачки трябваше да се обърнат и да стрелят. Броенето вече започна: „пет, шест, седем, осем…“

Дом рязко се обърна.

— Щом аз не мога да я имам, ще се погрижа и ти да не я получиш! — изкрещя той.

Веднага след тези думи стреля.

Мелани нададе вик. Сред мъжете около нея настъпи смут. Още не бяха изброили до десет. Роланд все още беше обърнат с гръб към Дом. Когато Дом изкрещя, понечи да се обърне и куршумът проникна дълбоко в хълбока му, а ризата му се обагри в яркочервено. Залитна и падна на тревата.

Секундантът на Дом беше смаян, макар че беше негова задача при тези обстоятелства да спре дуелиращия се. Преди който и да е от мъжете да може да се помръдне, Дом изтича до жакета си, измъкна своя револвер и се спусна към падналия мъж.

— Ще те убия! — изкрещя той. — Този път искам да съм сигурен. Този път няма да е като с Куба. Този път ще бъдеш мъртъв!

Мелани се бе завтекла към Роланд, когато той падна, също както и лекарят, и Джон Куитман. Сцената придоби тягостен, кошмарен характер, защото изглеждаше, че никой няма да успее да стигне навреме Роланд и да го защити. Роланд се раздвижи и лицето му се изкриви от болка, но едва ли бе в състояние да насочи пистолета към Дом, да се прицели и да стреля.

— Не — викна Мелани, — не!

При вика й Дом се поколеба и на лицето му се появи мъчително изражение, преди чертите му отново да се ожесточат.

Мелани не спря. Беше оставила другите далеч зад себе си. Сега измина последните крачки и се хвърли на земята върху мъжа си. Кръвта изтичаше от раната му и оцветяваше тревата. Дулото на пистолета трепна, когато ръката му потрепери от напрежение. На нея не й оставаше време да му грабне оръжието. Сложи ръка на рамото на Роланд, за да го подкрепи, а е другата обхвана обветрената му китка, задържа я здраво и се прицели.

— Сега — прошепна тя, хлипайки, и изстрелът проехтя оглушително.

Дом, който стоеше едва ли не над тях, отметна ръце във въздуха и падна назад. Остана да лежи неподвижно. На гърдите му зееше голяма дупка, от която бликаше кръв и попиваше в земята. Кафявите му очи бяха отворени и се взираха в небето, а на слабото му лице изведнъж се появи спокоен израз. Ветрец разроши русата му коса и отвя синкавия лютив барутен дим към реката.

Мелани преглътна тежко и погледна Роланд. Пистолетът беше паднал от ръката му, а той се бе свлякъл напред със затворени очи.

— Почакайте да видя — помоли докторът.

— Той… той… — Мелани не можеше да произнесе думата.

— Не, просто е в безсъзнание, но много бързо губи кръв. На първо време само ще го позакърпя, но после трябва да го отнесем у дома. Много лошо, че Котънууд е толкова далеч.

— Ще го взема в Гринлия — рече Мелани решително.

— Напълно ли сте сигурна? Той дълго време ще боледува. Ще се нуждае от много грижи.

— Напълно съм сигурна — отговори Мелани и положи закрилнически ръка върху рамото на мъжа си.

Услужливи ръце вдигнаха Роланд и го отнесоха до пристана. Докторът остана още миг да провери дали Дом дава признаци на живот. Не му беше нужно много време, за да установи, че е мъртъв. Преди да прехвърлят Роланд в лодката, която Мелани беше наела, защото тя беше най-голямата, докторът отново се присъедини към тях и се погрижи пациентът да бъде положен колкото е възможно по-внимателно. После седна до Роланд.

Едрият навъсен лодкар плю през борда, преди да се хване за греблата.

В този момент първата дневна светлина се открои над дърветата. Стана по-светло, когато тя проникна през мъглата над реката и накара водата да заблести. Те се връщаха в Натчес.